Военното на Негово Величество Училище
В продължение на 65 години, от 1879 г. до 1945 г., Военното на Негово Величество Училище дава на българската войска 8294-мa офицери.
От тях, в периода 1885 – 1945 г., загиват 1189 души, което клони към 15%. Други са съдени и осъдени от “Народния” съд и претърпяват различни наказания, включително - и смъртно наказание.
Всички те достойно посрещат всички драматични събития на една отминала епоха. Предвождат българските мъже в 5 войни и, заедно с тях, извоюват славни военни победи...
В своята история, Училището е получило 3 знамена: първото –
в 1878 г. - дарено от княз Александър I Батемберг, а следващите две - в 1925 г. и в 1936 г., дарени от цар Борис III.
Съдбата на знамената от 1878 г и от 1936 г. е неизвестна.
Държавата предявява високи изисквания към постъпващите в Училището младежи. Техният успех от основното училище, с който кандидатстват във Военното Училище, не може да бъде по – нисък от Много добър (4,50). След прецизни медицински изследвания, се подбират единствено кандидати с нормално психо – физическо развитие. Следва провеждане на сериозни приемни изпити по математика, по българска история, по български език и литература.
Кандидатите за едно място биват, средно, около 10 – 15 души. Смело може да се каже, че приетите кандидати са били част от цвета на българската нация, по онова време. От тях, синовете на действащи и на запасни офицери и подофицери представляват около 20 – 22%. Останалите кандидати произхождат от средите на служители в държавната администрация, на лекари, на юристи, на учители, на търговци, на занаятчии и на земеделци.
В Училището, освен военната наука и практика, се изучават военна психология, военна педагогика, политическа и военна история, гражданско и конституционно право, история на изкуството и други общообразователни предмети. Мозайката от всички учебни предмети, които се преподават на бъдещите български офицери, ги формира като стойностни личности, като добри граждани и като високообразовани учители и възпитатели на своите подчинени.
За преподаватели във Военното Училище са привлечени изтъкнати научни авторитети като, например, професорите Спиридон Казанджиев, Стефан Баламезов, Благой Мавров, математикът Иван Икономов, писателят Стоян Загорчинов, художникът Кирил Цонев, както и много други ерудирани личности. А военните дисциплини се преподават от най – добрите български офицери, завършили висша военна академия у нас или в чужбина.
В тази обстановка се обучават бъдещите офицери на България. Изучават се последните достижения на военната наука за онова време. Създават се офицери с високи воински добродетели, с развито чувство за чест, за дълг, за отговорност...
Най – многобройни са 39–ти и 40–ти випуски (1917 и 1919 г.), които наброяват 348 и 425 офицери, а най – малоброен е 48–ми випуск (1929 г.), който наброява само 33-ма офицери.
Само дни след военно - политическия преврат на 9 септември 1944 г., в това училище, както и в цялата българска войска, настъпват дълбоки радикални промени, които се чувстват дори и в днешния исторически момент.
Прекратен е приемът в кадетската гимназия, заварените випуски са прочистени, а за приема на възпитаниците в новото Военно Училище (преименувано, през 1945 г., на Народно Военно Училище “Васил Левски”) са въведени нови критерии. Подменен е целият команден и преподавателски състав на Училището. Изоставени са и потъват в забрава дълголетни воински традиции, унищожени са редица материални и духовни символи, крепели дълги години българския национален и боен дух в тази ковачница на офицерски кадри.
Безмълвно, самотно, днес, Военното Училище съществува само с внушителната си белокаменна сграда, притихнала в своето скромно величие. Няма го животът, който са му давали каретата на строените роти и батареи, маршовете, вечерната заря... То живее в някакъв унес и само Колоната на българския офицер, със златните надписи по нея, напомня, че тук са подготвени хиляди офицери и стотици прославени командири, водили победоносно българските армии и чертали границите на една могъща и силна България.
Сградата, сега, обитавана само от спомени, напомня за онези времена, в които е била крепост на българщината.
Развитието на съвременната военна наука и реформите във войската ще поставят пред ВНВУ нови задачи за решаване.
Оцелелите възпитаници на Военното на Негово Величество Училище са организирани в “Съюз на Възпитаниците на Военното на Негово Величество Училище, Школата за Запасни Офицери и Родолюбивото Воинство и Гражданство”, създаден през 1992 г.
Абревиатурата на тази организация е доста сложна.
Графически, тя изглежда така: СВВНВУ, ШЗО и РВГ.
Съюзът има два печатни органа – списание “Един завет” и вестник “Съюзни вести”. Някои от съюзните членове са издали своите спомени в книги, най – известната от които е книгата на Любомир Банковски “Моят живот – трагедията на едно поколение”. (Потърсете второто преработено и допълнено издание!)...
Ежегодно, Съюзът издава календар, който има високи художествена стойност и качество. С паралелното представяне на събития и дати от църковната традиция и от военната история на България, той се явява необходимо средство за утвърждаване на националните патриотични ценности и е много подходящ за армейската аудитория, към която е насочен.
Всяка година, Министерството на отбраната закупува, за своите нужди, този календар, който се разпространява сред частите и поделенията на Българската армия и се ползва с голяма популярност сред вътрешната аудитория на СВВНВУ, ШЗО и РВГ.
Възпитаниците на ВНВУ трябва да бъдат използвани като живи извори за историята на Училището, за историята на войните, за най – новата и за съвременната история.
Те са, както се казва на френски, l’histoire parlante – говорещата история.
СВВНВУ, ШЗО и РВГ е организирал, досега, 8 национални конгреса.
Съюзът е представен и в интернет.
Неговият уеб адрес е този:
![]()
Сайтът подлежи на козметични промени, на допълнения, на актуализации...
Електронната поща на Съюза е:
vnvu@eamci.bg
имаше теми по въпроса "какво е основното, което трябва да има в играта" но май така и не се стигна до някакво решение, а то е основно за всякакви развития. Струва ми се, че все още градим къща откъм покрива, въпреки вече почти една година неуспешен опит с това
В продължение на 65 години, от 1879 г. до 1945 г., Военното на Негово Величество Училище дава на българската войска 8294-мa офицери.
От тях, в периода 1885 – 1945 г., загиват 1189 души, което клони към 15%. Други са съдени и осъдени от “Народния” съд и претърпяват различни наказания, включително - и смъртно наказание.
Всички те достойно посрещат всички драматични събития на една отминала епоха. Предвождат българските мъже в 5 войни и, заедно с тях, извоюват славни военни победи...
В своята история, Училището е получило 3 знамена: първото –
в 1878 г. - дарено от княз Александър I Батемберг, а следващите две - в 1925 г. и в 1936 г., дарени от цар Борис III.
Съдбата на знамената от 1878 г и от 1936 г. е неизвестна.
Държавата предявява високи изисквания към постъпващите в Училището младежи. Техният успех от основното училище, с който кандидатстват във Военното Училище, не може да бъде по – нисък от Много добър (4,50). След прецизни медицински изследвания, се подбират единствено кандидати с нормално психо – физическо развитие. Следва провеждане на сериозни приемни изпити по математика, по българска история, по български език и литература.
Кандидатите за едно място биват, средно, около 10 – 15 души. Смело може да се каже, че приетите кандидати са били част от цвета на българската нация, по онова време. От тях, синовете на действащи и на запасни офицери и подофицери представляват около 20 – 22%. Останалите кандидати произхождат от средите на служители в държавната администрация, на лекари, на юристи, на учители, на търговци, на занаятчии и на земеделци.
В Училището, освен военната наука и практика, се изучават военна психология, военна педагогика, политическа и военна история, гражданско и конституционно право, история на изкуството и други общообразователни предмети. Мозайката от всички учебни предмети, които се преподават на бъдещите български офицери, ги формира като стойностни личности, като добри граждани и като високообразовани учители и възпитатели на своите подчинени.
За преподаватели във Военното Училище са привлечени изтъкнати научни авторитети като, например, професорите Спиридон Казанджиев, Стефан Баламезов, Благой Мавров, математикът Иван Икономов, писателят Стоян Загорчинов, художникът Кирил Цонев, както и много други ерудирани личности. А военните дисциплини се преподават от най – добрите български офицери, завършили висша военна академия у нас или в чужбина.
В тази обстановка се обучават бъдещите офицери на България. Изучават се последните достижения на военната наука за онова време. Създават се офицери с високи воински добродетели, с развито чувство за чест, за дълг, за отговорност...
Най – многобройни са 39–ти и 40–ти випуски (1917 и 1919 г.), които наброяват 348 и 425 офицери, а най – малоброен е 48–ми випуск (1929 г.), който наброява само 33-ма офицери.
Само дни след военно - политическия преврат на 9 септември 1944 г., в това училище, както и в цялата българска войска, настъпват дълбоки радикални промени, които се чувстват дори и в днешния исторически момент.
Прекратен е приемът в кадетската гимназия, заварените випуски са прочистени, а за приема на възпитаниците в новото Военно Училище (преименувано, през 1945 г., на Народно Военно Училище “Васил Левски”) са въведени нови критерии. Подменен е целият команден и преподавателски състав на Училището. Изоставени са и потъват в забрава дълголетни воински традиции, унищожени са редица материални и духовни символи, крепели дълги години българския национален и боен дух в тази ковачница на офицерски кадри.
Безмълвно, самотно, днес, Военното Училище съществува само с внушителната си белокаменна сграда, притихнала в своето скромно величие. Няма го животът, който са му давали каретата на строените роти и батареи, маршовете, вечерната заря... То живее в някакъв унес и само Колоната на българския офицер, със златните надписи по нея, напомня, че тук са подготвени хиляди офицери и стотици прославени командири, водили победоносно българските армии и чертали границите на една могъща и силна България.
Сградата, сега, обитавана само от спомени, напомня за онези времена, в които е била крепост на българщината.
Развитието на съвременната военна наука и реформите във войската ще поставят пред ВНВУ нови задачи за решаване.
Оцелелите възпитаници на Военното на Негово Величество Училище са организирани в “Съюз на Възпитаниците на Военното на Негово Величество Училище, Школата за Запасни Офицери и Родолюбивото Воинство и Гражданство”, създаден през 1992 г.
Абревиатурата на тази организация е доста сложна.
Графически, тя изглежда така: СВВНВУ, ШЗО и РВГ.
Съюзът има два печатни органа – списание “Един завет” и вестник “Съюзни вести”. Някои от съюзните членове са издали своите спомени в книги, най – известната от които е книгата на Любомир Банковски “Моят живот – трагедията на едно поколение”. (Потърсете второто преработено и допълнено издание!)...
Ежегодно, Съюзът издава календар, който има високи художествена стойност и качество. С паралелното представяне на събития и дати от църковната традиция и от военната история на България, той се явява необходимо средство за утвърждаване на националните патриотични ценности и е много подходящ за армейската аудитория, към която е насочен.
Всяка година, Министерството на отбраната закупува, за своите нужди, този календар, който се разпространява сред частите и поделенията на Българската армия и се ползва с голяма популярност сред вътрешната аудитория на СВВНВУ, ШЗО и РВГ.
Възпитаниците на ВНВУ трябва да бъдат използвани като живи извори за историята на Училището, за историята на войните, за най – новата и за съвременната история.
Те са, както се казва на френски, l’histoire parlante – говорещата история.
СВВНВУ, ШЗО и РВГ е организирал, досега, 8 национални конгреса.
Съюзът е представен и в интернет.
Неговият уеб адрес е този:
Сайтът подлежи на козметични промени, на допълнения, на актуализации...
Електронната поща на Съюза е:
vnvu@eamci.bg
имаше теми по въпроса "какво е основното, което трябва да има в играта" но май така и не се стигна до някакво решение, а то е основно за всякакви развития. Струва ми се, че все още градим къща откъм покрива, въпреки вече почти една година неуспешен опит с това
Comment