ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ
НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903
Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.
Статията е на Светлозар Елдъров и Димитър Минчев и е публикувана в сп. Военноисторически сборник. 2003, бр.1
НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903
Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.
Статията е на Светлозар Елдъров и Димитър Минчев и е публикувана в сп. Военноисторически сборник. 2003, бр.1
Иначе поклон пред загиналите.
Comment