Следващата невероятна българка, на която трябва задължително да спрем вниманието си, е малко да се нарече просто „комитка”. Тя е не само революционерка, четник на ВМОРО, но и професионален български воин в истинския смисъл на думата.
Това е емблематичната Донка Ставрева Ушлинова – известна още като Донка войвода или Донка комитката. Родена е на 1. Х²². 1885 г. в с. Смилево, Битолско, откъдето е родом и Даме Груев. Според данните, които ни предоставя Борис Йорданов Николов във "ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934", тя е родена през 1888 г. в с. Лера, Битолско, но това се отнася по-скоро за съпруга й, а не за нея. На 16-годишна възраст се омъжва за Ставри (Ставре) Христов Ушлинов (10. Х. 1888 – 23. ². 1950) от с. Лера, Битолско. През август 1902 г., докато мъжът й е по гурбет, безцеремонно започва да я задиря съседът й Реджеб ага, когото тя убива с помощта на етърва си Сребра Апостолова. Двете девойки заравят трупа на турчина, след което се укриват в с. Метимер. После потърсват спасение при четата на ресенския войвода Славейко (Славко) Арсов (1878 – 1904). Той ги облича в четнически униформи и така Ушлинова се включва във въоръжената борба на ВМОРО срещу турските своеволия в Македония. По време на Илинденско-Преображенското въстание Донка участва в около двайсетина сражения срещу турската войска на територията на Битолския революционен окръг – в боя за Ресен, край селата Круше, Лева река, Смилево, Златари и др. В Демирхисарско, заедно с още ок. 1 000 въстаници, се сражава под общото командване на битолския войводата Георги Костов Сугарев (1876 – 1906). След потушаването на въстанието и разделянето на въстаниците на дружини, тя заедно с етърва си попада в дружината на Смиле Охридски (Смиле Войданов; 1872 – 1958) и пробивайки си път с бой (при Демирхисар, Прилеп, с. Белград и с. Орлово) се прехвърля в Княжество България през Сърбия. Установява се във Варна и започва да следва там. В крайморския град най-после се събира отново със съпруга си Ставри. Сравнявайки я с етърва й, в спомените си Христо Настев (1876 – 1962) – също деец на ВМОРО, живял във Варна след войните, я описва по следния начин: „Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно – винаги прибавяше в края на разговора си Донка.”
През последвалите две Балкански войни Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, е зачислена като доброволка в 1-ви взвод, 2-ра рота на V²²²-ма Костурска дружина, която е в състава на 2-ра бригада на Македоно-Одринското опълчение. Участва в много боеве като се отличава при Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, също при Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст”, ²V-та и ²²²-та степен. И през Първата световна война Ушлинова, пак заедно с мъжа си, постъпва като доброволка в 1-ви взвод, 2-ра рота на 2-ри пехотен македонски полк (преименуван през 1917 г. на 60-ти пехотен полк) на Х²-та македонска дивизия. Участва в боевете при с. Войщанци, Яребична, Дойран, Круша планина и др. Наградена е с орден „За храброст”, ²²-ра степен, а по-късно – през 1917 г., е произведена в чин подофицер и лично главнокомандващият действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков й връчва орден „За храброст”, ²-ва степен. Същото отличие получава и съпругът й. Представена за производство в първи офицерски чин, Донка Ушлинова така и не дочаква повишението си, поради отстъплението и излизането на България от войната. Последният бой, в който тази смела българка взема участие, е на 29. ²Х. 1918 г. в долината на гр. Струмица на линията Ново село – Мокрене.
След края на войната двамата с мъжа си се връщат във Варна. С отпусната им от Народното събрание еднократна помощ в размер на 10 000 лв. успяват да си построят малка къща, в която да заживеят. Тук през 1924 г. се ражда и синът им – Александър. До смъртта си на 27. V². 1937 г. Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз”. По повод на кончината й Варненското македонско женско благотворително дружество при Македонският женски съюз издава следният некролог: „Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел борец за родните идеали, кавалер на ордена „За храброст” ², ²², ²²² и ²V степен.” Днешното поколение все още е длъжник на тази българска амазонка, прекрачила през пожарищата на три войни и едно въстание – най-малкото заради смущаващите противоречия в датировката на рождението и смъртта й, допуснати в едно от най-новите съвременни енциклопедични издания - "Голяма енциклопедия на България".
Това е емблематичната Донка Ставрева Ушлинова – известна още като Донка войвода или Донка комитката. Родена е на 1. Х²². 1885 г. в с. Смилево, Битолско, откъдето е родом и Даме Груев. Според данните, които ни предоставя Борис Йорданов Николов във "ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934", тя е родена през 1888 г. в с. Лера, Битолско, но това се отнася по-скоро за съпруга й, а не за нея. На 16-годишна възраст се омъжва за Ставри (Ставре) Христов Ушлинов (10. Х. 1888 – 23. ². 1950) от с. Лера, Битолско. През август 1902 г., докато мъжът й е по гурбет, безцеремонно започва да я задиря съседът й Реджеб ага, когото тя убива с помощта на етърва си Сребра Апостолова. Двете девойки заравят трупа на турчина, след което се укриват в с. Метимер. После потърсват спасение при четата на ресенския войвода Славейко (Славко) Арсов (1878 – 1904). Той ги облича в четнически униформи и така Ушлинова се включва във въоръжената борба на ВМОРО срещу турските своеволия в Македония. По време на Илинденско-Преображенското въстание Донка участва в около двайсетина сражения срещу турската войска на територията на Битолския революционен окръг – в боя за Ресен, край селата Круше, Лева река, Смилево, Златари и др. В Демирхисарско, заедно с още ок. 1 000 въстаници, се сражава под общото командване на битолския войводата Георги Костов Сугарев (1876 – 1906). След потушаването на въстанието и разделянето на въстаниците на дружини, тя заедно с етърва си попада в дружината на Смиле Охридски (Смиле Войданов; 1872 – 1958) и пробивайки си път с бой (при Демирхисар, Прилеп, с. Белград и с. Орлово) се прехвърля в Княжество България през Сърбия. Установява се във Варна и започва да следва там. В крайморския град най-после се събира отново със съпруга си Ставри. Сравнявайки я с етърва й, в спомените си Христо Настев (1876 – 1962) – също деец на ВМОРО, живял във Варна след войните, я описва по следния начин: „Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно – винаги прибавяше в края на разговора си Донка.”
През последвалите две Балкански войни Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, е зачислена като доброволка в 1-ви взвод, 2-ра рота на V²²²-ма Костурска дружина, която е в състава на 2-ра бригада на Македоно-Одринското опълчение. Участва в много боеве като се отличава при Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, също при Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст”, ²V-та и ²²²-та степен. И през Първата световна война Ушлинова, пак заедно с мъжа си, постъпва като доброволка в 1-ви взвод, 2-ра рота на 2-ри пехотен македонски полк (преименуван през 1917 г. на 60-ти пехотен полк) на Х²-та македонска дивизия. Участва в боевете при с. Войщанци, Яребична, Дойран, Круша планина и др. Наградена е с орден „За храброст”, ²²-ра степен, а по-късно – през 1917 г., е произведена в чин подофицер и лично главнокомандващият действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков й връчва орден „За храброст”, ²-ва степен. Същото отличие получава и съпругът й. Представена за производство в първи офицерски чин, Донка Ушлинова така и не дочаква повишението си, поради отстъплението и излизането на България от войната. Последният бой, в който тази смела българка взема участие, е на 29. ²Х. 1918 г. в долината на гр. Струмица на линията Ново село – Мокрене.
След края на войната двамата с мъжа си се връщат във Варна. С отпусната им от Народното събрание еднократна помощ в размер на 10 000 лв. успяват да си построят малка къща, в която да заживеят. Тук през 1924 г. се ражда и синът им – Александър. До смъртта си на 27. V². 1937 г. Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз”. По повод на кончината й Варненското македонско женско благотворително дружество при Македонският женски съюз издава следният некролог: „Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел борец за родните идеали, кавалер на ордена „За храброст” ², ²², ²²² и ²V степен.” Днешното поколение все още е длъжник на тази българска амазонка, прекрачила през пожарищата на три войни и едно въстание – най-малкото заради смущаващите противоречия в датировката на рождението и смъртта й, допуснати в едно от най-новите съвременни енциклопедични издания - "Голяма енциклопедия на България".
Comment