Жените-воини в Априлската епопея от 1876 г. и войните за национално освобождение

[das reich ss]

Май в тази тема има и една моя пра-пра-леля.

[TypTyp]

Сребра войвода. И тя не е баш по темата, ама е въртяла кълъчката - http://www.lostbulgaria.com/?p=4343

Дааааа, Сребра е етърва на Донка Ушлинова от пост 14. През 1902 г. двете убиват един турчин, който досажда на Донка и после се присъединяват към четата на ресенския войвода Славейко Арсов.

[TypTyp]

Май в тази тема има и една моя пра-пра-леля.

Коя е тя, ако не е тайна?

[das reich ss]

Стояна Иванова Драгановска (Драгневска) – Нишанджийката. Аврам Драганов, нейният чичо, ми се пада пра-пра-пра дядо. Ако намеря още информация за нея, ще я споделя.

[TypTyp]

Доста интересно! Ще съм ти задължен за каквато и да е допълнителна информация. Още повече, че и други от рода се интересуват - чак от Кипър например. Случайно да имате връзка?

[TypTyp]

Пускам снимки (от Wiki-то) на две от тези велики български героини: Гана Найденова и Христина Хранова.

[TypTyp]

Нека не забравяме още една батаченка:

Фота Василева Манчова (по съпруг Антонова) - тя е родена през 1843 г. в Батак в семейството на Васил Манчов. Родът й е сред видните баташки фамилии, а неин брат е известният пловдивски книжовник и книгоиздател Драган В. Манчов. Омъжена е за местния даскал Антон, с когото имат 5 деца. При разгрома на Батак по време на Априлското въстание се сражава заедно със съпруга си срещу турците. В боевете мъжът й загива и тя остава вдовица. През юли и август 1876 г. чужди дипломати и анкетьори обикалят пострадалите селища в България, в т. ч. и Батак. В това трудно време 2 баташки жени – Фота Манчова и София Вранкова Паунова, свидетелстват пред анкетьорите за турските зверства в Батак. Следва бунтът на баташките вдовици. На 3. ². 1877 г. оцелелите жени от Батак изпращат до Цариградската конференция на представителите на Великите сили (1876-1877) свое изложение, в което говорят за глада, отчаянието и недоимъка, които царуват в изпепеленото им село и с гняв отхвърлят твърденията, че уж „всичко изгорено било направено, всичко ограбено повърнато и сега сме по-добре от каквото сме били”. Фота Манчова, заедно със София Вранкова подписва това изложение на батаченки до европейските дипломати и така подкрепя българската кауза. Доживява Освобождението, установява се в Пловдив и умира там през 1916 г. на 73-годишна възраст. Неин син е Ангел Шопов – автор на пиесата „Баташкото клане” (1891).

[Енидже Вардар]

Дали няма да е удачно заглавието на темата да се смени, че да обхваща въобще жените, военни и революционни деятелки.

След като споменахте Донка Ушлинова и Сребра Апостолова от ВМОРО е редно поне да се изброят "върховистките" Юрданка Пукавичарова, Мария Хаджипопова, Екатерина Арнаудова и Кристина Петкова. Снимки и информация за тях няма да слагам, има ги в уикипедия, който иска може да ги провери. Отделно огромна част от жените в Македония участват в революционното освободително движение в Македония като агитатори, укриватели, куриери, ушиват революционните знамена на отделните комитети, тъй че като цяло темата е неизчерпаема. След Балканската война дори се формира нещо като "женска тайна полиция" вътре в самата ВМОРО.

[TypTyp]

Дали няма да е удачно заглавието на темата да се смени, че да обхваща въобще жените, военни и революционни деятелки... като цяло темата е неизчерпаема...

Темата е само за жени-воини, не и за помагачки, агитаторки, мед. сестри и пр. революционни деятелки. Това конкретизиране именно не я прави неизчерпаема. Но за да се продължи и стигне до четничките от ВМОРО най-напред трябва да мине през естественото продължение на Априлското въстание - Руско-турската война 1877-78 г.

[TypTyp]

На този етап приключвам темата за българските амазонки в Априлското въстание с линк към един мой/наш обобщаващ доклад от миналата година: http://journal.sustz.com/VolumeI/Num...rtourikova.pdf

Ако модераторите преценят, че темата следва да бъде продължена, то моля, нека променят заглавието така: "Жените-воини в Априлската епопея от 1876 г. и последвалите войни за национално освобождение и обединение".

[TypTyp]

Благодарности на модераторите за промяната в заглавието!
При това положение продължавам темата с информация относно участничките-воини в РТВ.

Наред със споменатата вече в пост # 19 Христина Хранова, в РТВ се включва и друга една българка, за която в “Иллюстрованная хроника воины” – бр. 102, под заглавие “Българката Райна” е поместена следната дописка:
“В настоящата война за освобождението на България от мюсюлманското иго взеха участие не само мъжете, но и жените, подбудени от свещеното чувство на патриотизъм и за отмъщение за гибелта на своите близки.
Една от многото такива героини се явява и българката РАЙНА от Казанлък, застанала в редовете на българските дружини на Шипка. Баща й и майка й загинали от турския ятаган след отстъплението на ген. Гурко зад Балкана през м. юли миналата 1877 г., а сестра й била насечена на парчета от башибозуците…”
Причината Райна да грабне оръжието е повече от красноречива - за едно изпито от мъка сърце, пък било то и женско, няма друга алтернатива, освен борбата и отмъщението.

Горната дописка добива известност в края на 70-те години на миналия век, когато изследователят-краевед и библиотекар Йото Нитов Йотов я публикува в сп. „Отечество”. Авторът помества и снимка на юначната българка, като същевременно се обръща с молба към евентуалните наследници на Райна да се обадят в редакцията, за да съобщят, ако знаят, фамилното й име. Той се надява, че и музеят в гр. Казанлък ще прояви от своя страна интерес към публикуваната снимка на тази героиня от Освободителната война. Уви! Резултатът от апела на Нитов и до днес е неизвестен, както и съдбата на самата снимка...
Позволявам си да я кача и нея, така както е в списанието.

[TypTyp]

За участието на още 2 храбри българки с оръжие в ръка в Освободителната война научаваме от една кратка статия във в-к. „Вечерни новини” от началото на 60-те години на миналия век (бр. от 3. ²²². 1961 г., стр. 4). Статията "Българите подпомагат освободителите" е публикувана от известния по онова време заслужил учител, историк, читалищен деец и журналист, почетен гражданин на гр. Враца – Андрей Цветков (1893 – 1981). В нея между другото се споменава, че „според спомените на един очевидец други 2 българки – Марица и Бойка, участват в сраженията при преминаването на руските войски през Троянския проход”. Информацията е повече от лаконична, а пък и авторът не си е направил труда да уточни дали такава я е получил от самия очевидец или от „втора ръка”.

[TypTyp]

В периода между РТВ и Сръбско-българската война, сред образите на жените-воини ярко изпъква фигурата на Недялка (Делка) Стоянова Шилева – Чардафонова – Голямоконарската Райна княгиня. Тя е родена на 28. V²²². 1867 г. в с. Голямо Конаре (дн. гр. Съединение), Пловдивско. След Освобождението е учителка и преводачка. През 1885 г. 18-годишната девойка ушива знамето на Голямоконарската чета и участва в акцията за Съединението, заедно с годеника си Продан Тишков Проданов (Чардафон Велики). Понеже времето й не достига за да извеже лъва върху знамето, тя го вапца с боя и така го изнася пред четата за освещаване. После се отправя с всички към областния център – Пловдив. В книгата си “Чардафон Велики” (Русе, 1888 г.) Захари Стоянов дава интересен пример за смелостта на тази българка, описвайки реакцията й по време на една случка. Тя се потвърждава и от Симеон Радев, който също я цитира в “Строителите на съвременна България”.
Малко преди да стигнат до Пловдив четниците дочуват в мрака пред себе си “глухо тънтене” и всички залягат в тревата около пътя. Някои дори изказват съмнения в предприетото начинание и започват да съжаляват, че са се хванали с това. Тогава Делка Шилева им извиква: “Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм слаба жена, най-млада между вас!” Смутени от тия думи въстаниците си възвръщат бойния дух и дружината продължава пътя си.
Вече в Пловдив, веднага след свалянето на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич на 6 септември 1885 г., героичната девойка се качва във файтона до пашата и влиза в ролята си на негов ескорт. Облечена във въстаническа униформа и с гола сабя в ръка тя го съпровожда из целия град и по-нататък по пътя му за с. Голямо Конаре.
Ето какво си спомня по този повод учителя Иван Андонов Савов: „Щом Кръстевич се качи на файтона, подпомогнат от нас, отляво влезе Неделка Шилева, годеница на Чардафон Велики, облечена в комитаджийски дрехи, въоръжена с револвер и извадена сабля и седна до Гавраил паша. На капрата при файтонджията седнаха двама въоръжени и облечени във въстаническа униформа, Никола Мандраджиев и Тодор Орханиев, да охраняват файтона и пашата. Додето да тръгне файтонът, Кръстевич се обърна към нас, като посочи с ръка към Неделка и каза: „Съединение разбирам, но това голямо оскърбление за мене, да ме конвоира една жена, от която тук няма никаква нужда.” Ние му отговорихме, че такава е волята на народа и той е длъжен да се подчинява. Ние заповядахме на файтонджията и той тръгна. Файтонът едва можеше да си пробие път, защото пред него тичаха около 5000 души.”
Мнозина приемат това „карнавално шествие” или театрално разкарване на Гаврил Кръстевич из Пловдив и областта за напълно излишно. По същия начин гледа на него и самият генерал-губернатор. Огорчен от факта, че към личността му се отнасят по такъв унизителен начин и оставят да го придружава една селянка, той се оплаква на майор Данаил Николаев, но без резултат. Малко по-късно, на 18 септември 1885 г. вече в София, пред своите съмишленици и приятели Марко Балабанов и Димитър Гешов той прави горчива, но и точна равносметка на румелийската си авантюра: „Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с време аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах. Аз знаех и ценях общонародното желание за присъединението към българското княжество. Като българин аз съчувствувах, но по моето положение аз не можех да ида по-нататък от съчувствието. Във всеки случай делото беше народно и аз всичко забравям и всичко прощавам за това, което се извърши и спрямо моята личност; но едно нещо не мога да забравя, не мога да простя на нашите българи, а то е, дето ме качиха на един файтон с една облечена в хъшовско облекло мома и с гола сабля на ръка и ме разведоха така низ града за присмех и подигравка.”
Независимо от тези критики, не ще и съмнение, че отношението на съединистите към ген.-губернатора е породено не толкова от омраза лично към него, колкото от желанието им да предадат по-голяма сериозност и официалност на действията си, целящи премахването на една ненавистна и несправедливо наложена от Великите сили институция. При онези условия Недялка Шилева се оказва напълно подходяща за възложената й задача и тя се справя достойно с нея. Затова е и възприета от съвременниците си като Голямоконарската Райна княгиня.
Интересните моменти от личния живот на тази велика българка не се изчерпват само със заслугите й за Съединението. През същата 1885 г. тя се омъжва в Казанлък за Продан Тишков (1860 – 22. Х². 1906), с когото имат две деца: дъщеря – Свобода (р. 1886 г., Казанлък – ум. 1930 г.), завършила славянска филология в Софийския държавен университет през 1907 г. и син – Любен (ум. 1918 г.), завършил архитектура в чужбина. Този брак продължава едва десетина години, като през 1895 г. двамата с Чардафон са вече разведени без да оставят (имат) други наследници.
През следващите години Недялка Чардафонова учителства в Пловдив, Ямбол и София. От 1923 г. до смъртта си през 1959 г. тя живее в София, в къщата си на ул. „Мадара” в кв. „Павлово”, чийто архитект е синът й Любен Чардафонов (той е арх. и на Съдебната палата в София). Става дарителка на БАН, на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и на Военноисторическия музей. Завещава също и вторият етаж от родната си къща в с. Голямо Конаре, като го дава за издръжка на местното читалище.
За впечатленията си от нея като учител и човек един неин бивш ученик от София споделя: „Ние я познавахме като г-жа Чардафонова, а някои скришом й казваха Чардафонката... (Тя) не се уплашваше от нищо, беше твърда жена. Знаехме, че ни обича, но не беше щедра на ласки, рядко се усмихваше, понякога дърпаше ушите на някого, друг път дори ни попляскваше...”
Умира в София през 1959 г. на 92-годишна възраст.

На снимката по-долу (взета от сайта "Изгубената България") Недялка Шилева е заедно с годеника си (върху чието рамо е поставила ръката си) и З. Стоянов (до Чардафон).

[TypTyp]

Три храбри българки взимат участие в Сръбско-българската война (1885) - при отбраната на Видинската крепост и на Сливнишката позиция. Това са: Софица Николчова Ангелова (по съпруг Цанова) - родена през 1840 г. във Видин в семейството на чорбаджи Николчо х. Ангелов и съпругата му Севастица Емануилова Шишманова (по съпруг Ангелова; 1815 – 1885); Елена (Ефросиния) Златкович и Йона Маркова (1860-1923) от с. Бойница, Видинско.
Първите две видински "амазонки" са били медицински работници, действат като милосърдни сестри, но в най-критичните моменти от отбраната на град Видин и крепостта им се налага да грабнат и оръжието. Заради отличната си стрелба Елена Златкович например е оприличена на хладнокръвен снайперист.
За разлика от тях Йона Маркова е в истинския смисъл на думата "редовен войник". Тя постъпва във взвода, в който служи и нейният съпруг, като редови боец и участва в ученията и боевете наравно с мъжете. Зачислена е в доброволческата дружина на кап. Кавалов и с пушка в ръка взима пряко участие в боевете при Трън и Сливница под името Иван Марков. Дори не всички в частта, в която служи, са знаели, че зад името Иван Марков, стои крехката, но здрава и жилава фигура на Йона Маркова. По-късно участва и в Балканската война в боевете при Одрин.
Трите видинчанки са първите жени в България, наградени след войната с военен орден "За Храброст"- IV степен.
Вж. по-подробно: http://vidin-online.com/voyni/zheni-geroini/pdf

[TypTyp]

Време е да съживим малко тази тема... с:

"Безстрашната пиринска четничка" - Екатерина Арнаудова
Екатерина Щерева Арнаудова е родена през 1874 г. (а според некролога й, на който се позовава краеведа Ат. Панчелиев – на 20. ²². 1870 г.) в с. Либяхово (от 1951 г. Илинден), Гоцеделчевско. Тя е второто дете в семейството на Щерю Воденичаров (Арнаудов) – преселник от гр. Янина, и съпругата му Мария (Маца) Плячкова от Либяхово. Има още трима братя (Илия, Димитър и Пандо) и една сестра – Магда. Родното й място е тясно свързано с борбата за национално освобождение и обединение, тъй като съгласно разпоредбите на Берлинския договор остава в пределите на Османската империя. Още от ранните си години Екатерина става известна не само със своята красота, но и с твърдия си характер и неспокоен дух. Омъжва се рано за кротък човечец от съседното с. Гайтаниново, но не й е съдено да се радва на щастлив семеен живот. По примера на двамата си братя, които участват в четническото движение, тя е твърдо решена да се присъедини към ВМОК и действията му. Това става някъде ок. V²². 1895 г., когато в бой край родното й село загива старият войвода Георги Христов – Маламата. Е. Арнаудова зарязва своя съпруг и се озовава в планината. В продължение общо на ок. 7 години броди с четите на петричкия войвода Дончо Златков (Андон Златков Томов; 1865 – 1918), известен още като Дедо Дончо войвода (Дончо Палатски, Дончо Арамията или Пиринския цар), на кап. Йордан (Юрдан) Стоянов Трифонов (1869 – 1910) и на запасния поручик Сотир Атанасов Янакиев (1876 – 1940). Комитското й име е Катина, но четниците я наричат още „Арнаутчето”. По време на Горноджумайското въстание участва в няколко сражения из Пирин и Осогово, а за проявения героизъм в продължителния бой при Кресна получава прозвището си „Безстрашната пиринска четничка”. През май 1903 г. се връща в София, където от края на Х²Х в. държи своя квартира, но по-късно си построява и собствен дом на ул. „Опълченска” ¹ 18. За кратко е „работница” при руския дипломатически агент Юрий А. Бахметиев. По препоръка на неговата съпруга посещава редовно Александровската болница, където се „учи да превързва разни видове болни и ранени”. След тази своеобразна медицинска практика, през август 1903 г. се включва в Илинденско-Преображенското въстание в Скопския вилает, като освен придобитите си фелдшерски умения, демонстрира пак бойния си опит в сражението срещу турците при местността „Меркез”, Кумановско. В Балканската война е в редиците на сформираната в София Неврокопска опълченска дружина (по-късно 3-та рота на Одринската опълченска дружина) – този път като знаменоска, и участва в освобождаването на Неврокоп. Вече в следвоенния период, Арнаудова се отдава в столицата на грижите за множеството бежанци от Македония и всячески се опитва да подобри нелеката им житейска съдба. От 1923 г. до 1947 г. е деен член на взаимоспомагателната и културно-просветна организация „Илинден”. През 1937 – 1938 г. предприема пътуване до Божи гроб в Йерусалим. На връщане се отбива в родното си село, после пак го посещава често, прави дарения на местната църква, подпомага финансово и други нуждаещи се, а самата тя си осиновява няколко деца. Хората от уважение започват да я наричат „баба хаджийка”. Е, намират се и такива, които да злословят по неин адрес – едни свързват „комитлъка” и двата й неуспешни брака (вторият е в София, за някой си Петър от гр. Прилеп) със стремеж към любовни авантюри, други пък я набеждават, че за хаджилъка си и построяването на хубавата къща в София е ползвала „комитски” пари. Каквато и да е истината обаче, тя не може да засенчи геройствата й. Умира в София на 30. ²²². 1958 г. на преклонна възраст. А заслугата за изложените тук факти от нейния борчески живот, дължим на краеведа Атанас Панчелиев и използвания от него богат снимков и документален материал, съхраняван в исторически музей – гр. Гоце Делчев. (Вж. книжката на Панчелиев - "Комитката от село Либяхово", Бл-град, 2008 г.)