За много години на всички!
Тук реших да пусна една статия, която разработих в рамките на един проект, свързан с национализите у нас. Статията не беше одобрена и това ме освобождава от задължението да не я публикувам.
Бих искал да изкажа специални благодарности към Ханс и Голъм, които се съгласиха да използвам техните изказвания от темата "Баташкото клане" на Антони Пиотровски". Позволил съм си леки промени, най-вече пунктуационни и някои съкращения, но ако някой от тях не е съгласен с начина по който е цитиран, моля да ми съобщи и съм готов да коригирам необходимото.
Надявам се да чуя отзивите на всички, които взеха участие, или се вълнуват от повдигнатите въпроси.
С(по)лучването и нес(по)лучването на научния, националния и митотворческия патос в дискусията около Батак
Във философията на Кант, по-точно в Критика на чистия разум", се среща като налично понятието трансцендентална субрепция . С всички уговорки, които могат да се направят около своеобразието на кантовото понятие, трансцендентална субрепция се получава (настъпва) когато изместим един регулативен принцип в полето на конститутивното.
Кант устройва и това си твърдение, както и мнозина други около основния, според Хайдегер, в неговата философия въпрос по какъв начин Бог е? Такъв е и примерът на Кант: Би трябвало да съществува такова върховно същество, което да е дало начало на физическия свят; би трябвало и в морален смисъл (или аспект) да съществува един висш и абсолютен морален законодател, защото иначе в царството на морала бихме били безпътни; би трябвало - и с това окончателно излизаме от първата Критика и заедно с предишният пример се съотнасяме към втората и третата на способността за съждение да съществува Целта на целесъобразността без цел , красотата; - защото иначе не само красивото, но и възвишеното втората форма на естетическото преживяване биха останали загадъчни.
Но това би трябвало , според Кант, не е е , не е битие (все още). Когато обаче ние го приемаме като е, като съществуващо, по мнението на Кант извършваме трансцендентална субрепция, действие, подплатяващо, според него, една трансцендентална илюзия, приемаме като че -то за естващо.
Отправим ли се сега към една друга ценност ( каквато, според Хайдегер е и идеята за благото у Платон, която той на свой риск нарича Бог ), направим ли аналог с нацията, ние бихме могли да твърдим, че тя е една трансцендентална субрепция, приемане на като че -то, на въобразеното за съществуващо. Това правят всички съвременни изследователи на национализма, когато, например, разобличават ролята на митотворчеството по този въпрос.
Обаче има един риск.
Не само Кант, но и всички онези, които в просвещенски патос, или неговото простиращо се и до днес наследство, желаят да осъществяват (или станат причастни на) коперникански преврат -и, или преоценка на ценностите заварват и работят в безкритичното наследство на западните понятия, които са всъщност латински по произход и култура, включително по отношение на нациите и национализма, и оформят съответната аксиоматика на онова, което Дерида, например, нарича западен етноцентризъм , или логоцентризъм , според Хайдегер метафизика , и се нуждае ако предпочитате Хайдегер от деструкция, а ако Дерида от деконструкция. Дали обаче не би следвало да го наричаме по-скоро логикоцентризъм?
Ситуацията се усложнява и от това, че в контекста на същия логоцентризъм, или етноцентризъм на Запада, според някои съвременни изследователи като Бодрияр, например, логосът се е изпразнил от(към) смисъл, смислено слово и се е превърнал в бърборене, или инфовлечение ( Бодрияр ги подразбира като синоними), което е основната съставка на симулакрума, разкриващ глобализацията и глобализационния дискурс изобщо като поредния митичен дискурс, само че всеобхватен по отношение на своята реалност-измислица (или направо фикция, ако цитираме Бодрияр). В този аспект въпросът при изследването на митологическия ресурс на национализма, или национализмите (доколкото се съгласим, че държавата е абдикирала от функцията си при класическия национализъм - да го направлява и само я имитира, което поражда приватизация на национализма и оттук всъщност разни видове национализми) не се свежда до това да го заменим с друг мит - този на (за) глобализацията, въпреки че Ролан Барт препоръчва значението на митичната реалност да се използва за построяването на нов мит и така чрез включването на мита на псевдореалността в тъканта на нов мит да се измъкнем от удобния затвор, който ни е приготвен . Въпросът се свежда до това да проследим произходът на етно/логоцентризма, породил модерните представи за нация, доколкото се съгласим да го наричаме по този начин, но не само така, както си го представя Дерида, защото тогава включването на Хайдегер към западната онтотеология (метафизика), което Дерида извършва, би могло да бъде прехвърлено и над самия него, изтълкуван под някаква форма всъщност като логоцентрист и така да се завъртим до безкрайност в порочен кръг на деструкции, деконструкции, или делогикострукции, да речем.
В смисъла на гореказаното, рисковано ли би било да се твърди, че всички съвременни западни изследователи на национализма и нацията, каквито са Гелнер, Антъни Смит, Бенедикт Андерсън, Ерик Хобсбом, въпреки привидните си различия на примордиалисти, модернисти и примиряващи в действителност принадлежат към западния етноцентризъм, доколкото например споделят, че нацията е една от ценностите , които (би трябвало според някои от тях - да) се обезценяват и заменят с друга ценност, например глобалното общество? Но нацията не е просто една от съзвездието превърнати в ценности идеи, умозрителното съ-образяване с която, според някои мислители още от Платон формира едно изкривено, или поне непълно разбиране за истина, като съответствие на интелекта с вещта, нещото, което предзадава западното разбиране за истина като veritas, или проверимост, достоверност, верифицируемост, вместо, например като нескритост, aleteia. Да, такова разбиране легитимира и идеализира след-платоновото гръцко разбиране за paidea-та, образованието, като поредица от пренастройвания на (умо)зрението, докато свикне със светливостта на идеята в прехода от тъмнината на пещерата към свободата на света извън пещерата. Но не взема предвид възможната нескритост на истината, включително по отношение на нацията, или народа и любовта към него, която не винаги преминава през ratio-то и може би прилича на онова саморазбиращо се добро, за което говори Джордж Мур: така, както на онзи, който никога не е виждал жълто не може да се обясни с думи какво е жълто, така и на онзи, който не е долавял какво е доброто, не може да се обясни с думи какво е то.
* * *
Вярвате, или не, тези мисли в голямата си част бяха породени след (и по повод) запознаването ми (да не го наричам проучването) на дискусията около събитията в градчето Батак от 1876г и тяхното отразяване в паметта на българите дори до днес, която дискусия се разгоря напоследък. В този смисъл е и заглавието на статията: С(по)лучването и нес(по)лучването на научния, националния и митотворческия патос в дискусията около Батак . Търсената многозначност, както вероятно се досещате, не е случайна. Ако случване и неслучване обикновено се разбират като случайни случаи , то сполучването и несполучването очевидно предполагат телос и изискват ситуиране в някаква телеология, разбрана най-малкото като слово за цели(те), замислени при предприемането на нещо.
От друга страна патос има също така най-малкото трояко значение: като водещо настроение (обикновено приповдигнато), като страдание, болест и като страст, пристрастие. И така, ако една болест се случи ( да започнем отзад напред), обикновено казваме, че се е случила някак независимо от нас, дошла е отвън, така да се каже. Може разбира се (рядко макар) да кажем и че тя е сполучила например когато доведе до летален изход , фатален край , смъртен завършек . Не коментирам доколко сме прави в тази обикновена употреба на думите и техния смисъл в това обикновено разбиране.
Дадено пристрастие също по-скоро се случва, появява се и се разгаря у нас, отколкото да сполучва, освен ако не говорим и разбираме себе си като цел на някой отвън, който е искал да го разпали у нас.
Най-целеположен патосът изглежда в третия (всъщност първия) смисъл когато искаме да придадем някакво настроение (например патетично) не само на словото си, а и на слушащите/четящите го. Ако успеем тогава казваме, че целта на словото е постигната и то е сполучило, а не просто се е случило, както понякога при бърборене.
Всички тези три смисъла на патос безспорно се случиха при дискусията около Батак. Доколко сполучиха това е предмет на изследване.
Нека сега да разгледаме спецификата на научния патос, както и националния, а и митотворческия (така, както обичайно ги разбираме най-често).
С какво свързваме научния патос? Обикновено под научен патос, патос на науката се разбира безпристрастност, трудоемкост и високи постижения, а същевременно една своеобразна скромност. Ето един подходящ пример за научен текст, съдържащ и подобаващ патос, още повече, че е свързан с историята и научната и стойност.
Науката в нейното най-високо напрежение понякога е способна да дава резултати, които на пръв поглед са доста страни. За пояснение ще взема пример от областта на физико-математическите науки още повече, че математиката е наука по предимство. През 1895г. двама професори, английския Чени (Chaney) и руския Менделеев провели сравнение на две мерки: руския полусажен и английския ярд. За обикновения ум тази работа изглежда проста и неважна: обаче знаменитите учени работили цели три дни, и не случайно: те провели 22 серии сравнявания или 880 микрометрически измерения и 132 отчета на термометрите. Подобна работа изисквала огромен труд. Трябва да се каже, че линейните мерки се измерват с ужасяваща точност, измерват се микроните и даже части от микроните (микрона е хилядна част от милиметъра).
Но аз искам да обърна внимание не на процеса на труда, а на неговия финал. В заключение на труда бил съставен протокол, чиито последни думи гласяли следното: тъй като въпросът за тъждествеността на нормалната температура от 62 градуса по Фаренхайт и 16,667 по Целзий по стоградусната скала на водородния термометър не може да бъде разглеждан като окончателно решен, то в това отношение ние считаме настоящия отчет не за безусловно точен, а за примерен .
От гледна точка на елементарната физика, подобен въпрос за тъждеството на указаните температури се явява несъмнен: но от гледна точка на първокласните учени ние виждаме тук нещо недоказуемо.
По този начин на висшата степен на науката резултатите на научните работи на първокласните учени се явяват във формата на високонаучно ние не знаем . Но това незнание е много по-ценно от редовното ние знаем , както на всички е добре известно . На подобни незнания науката може да гледа като на своя гордост, като на свое украшение. Те показват, колко високи са тези изисквания, които предявява сама към себе си, подобна наука, нетърпяща нищо недоказано.
Но може ли да предяви към себе си толкова високи изисквания, да си наложи така пълно отричане от всичко недоказано, историята ? Естествено, всеки ще разбере, че отговорът може да бъде само отрицателен. ..
Такива науки (като историята б.моя) ако те не са достигнали в своето развитие истински научния стадии, трябва да допускат математическа обработка на своето съдържание. С други думи те трябва да открият законите на явленията и да изследват хода да тяхното развитие. Но нима историята знае закона на изучаваните от нея явления? Наистина можеш да намериш книги написани по научному, в които има много речи за законите на историческото развитие.
Но ако се вгледаме по-внимателно, то ще видим, че цената им не е висока: всички откриваеми в тях закони по-скоро са гръмки фрази, отколкото нещо реално
Това са факти, но не упреци. Лесно е да се говори за законите на физическите и химическите явления, в които действат несложни величини. Но в историята действа самият човек, психическия живот на когото е така сложен, че за изучаване даже на отделни явления на човешката душа, психологията осъществява необичайно свърхнапрежение. А какво да кажем за сумирането, синтеза на отделни личности? Пък в историята действат не отделни личности, а цели народи. И ако в астрономията безусловно точни предсказвания не се отдават, то още по-малко такива трябва да бъдат очаквани от историка. Във всеки индивид, във всяко общество се крие такава маса от причини, че да бъдат изяснени напълно не се отдава на историка .
Ученият който би изтълкувал историята като народно самосъзнание, би оказал огромна заслуга; но да се изтълкува по такъв начин историята е толкова просто, колкото и да се източи вода от камък. Ето защо трябва да е в сила и най-простото определение на историята, като повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
И така, както показва и този кратък откъс от лекциите на професор В.Болотов, науката и в частност историята (но тук вероятно следва да включим и историята на изкуството, например в анализа върху дадена картина и нейното влияние и емблематичност за един национален спомен, да речем) би трябвало да следва една своеобразна скромност, избягваща иначе толкова примамливите теоретизации, закономерности и несигурни допускания, скромност, опираща дори до едно високонаучно ние не знаем защото именно на такива незнания науката гледа като на свое достижение, те представляват украшението на истинската наука. Трудоемкостта в изследването, безпристрастността и гарантираните от тях възможности за високи постижения пък са не по-малко необходими, особено в историята (включително - и на изкуството), ако тя желае научно да докаже, изследва и разобличи една евентуална митология (митологема), а не да създава нова.
Такъв е патосът на истинската наука и тук историята не прави изключение, както и изкуствознанието, или пък построеният с тяхна помощ социологичен, или културологичен анализ.
Не прави изключение, разбира се, и изискването високите идеали на науката да бъдат привлечени в един евентуален научен отговор на един евентуален научен патос, или текст, който се предрешава като научен: неговото дискредитиране, неточно препредаване, или направо демонизиране не е научният отговор, който се изисква, далеч е от подобаващият на научния дискурс патос и издава слабост.
Случи ли се научният патос в дискусията около Батак? Сполучи ли той? Нека оставим отговора на тези въпроси за по-сетне.
Да разгледаме сега какво представлява националния патос, как обикновено си го представяме.
Според класическото разбиране за нация и национализъм - да започнем от по-далече държавата е онази, която ръководи, насочва националната идеология , а според някои гледни точки и я създава. Когато обаче държавата е абдикирала от тази си роля, както се твърди днес, когато тя само имитира тази си функция, то национализмът се приватизира от различни и често многобройни субекти в публичното, т.е политическото и културното (интелектуалното) пространство. Реши ли обаче държавата (и нейните представители), че тя твърде много е освободила преждезаемани позиции, изпита ли чувства за вина при някакво събитие, засягащо я в нейната незабравена докрай функция възможно е компенсаторното и реагиране с една несъразмерна реакция, изглеждаща обаче понякога неистинска, особено ако електоратът си припомни евентуалнто устойчиво космополитично поведение на нейни високопоставени агенти , внезапно защитаващи сега патриотични позиции.
Така националният патос е едно на пръв поглед неясно и многопластово понятие, което при това търпи разпръсване и е податливо на приватизации в днешно време. Той е неясен и най-вече за това, че самото понятие за нация е неясно, за народ замъглено, а разликата между тях неразличима. Автентичният национален патос е проблематичен: нацията ли е над всичко, или пък нацията има своя историческа съдба и драма, ръководена от Божия промисъл, например. Единение няма не само по този въпрос.
Че някакъв национален патос се случи, се разрази по повод на дискусията около Батак е безспорно. Обаче автентичен ли беше той? И оттук сполучлив ли беше? Нека оставим и този въпрос за конкретната и експериментната част на изследването.
Често пъти научният и националният патос се разглеждат като несъвместими, направо като противопоставени, противостоящи. Онова, за което те спорят е тъй нареченият митотворчески момент (или патос), който според учени като Ренан, например, стои в основите на сградата на нацията.
Именно митотворческият патос е най-сложното за изследване. Дори в историята да има митове като например този за Крали Марко, героизиран от народния епос, а фактически верен васал на турците по време на тяхното завоевание на Балканите увличането в тяхното разобличаване може да доведе до нови митове. Пък и какво е мит?
Буквалният превод на митос е сказ, сказание, разказ. Според речника това е съвкупност от вярвания и идеализирани представи, които се създават за определена личност, феномен или историческо събитие . Обикновеното разбиране за мит обаче е измислица, небивалица, приказка, приказна история, дори басня . Ето че внимателно трябва да се борави с тези думи, защото въпросът за митичното в историята е също толкова решен , колкото и въпросът за смъртта на народа . Какво е митотворчески патос , как той се случи в дискусията за Батак? Дали и как сполучи?
Преди да преминем към отговорите на поставените въпроси нека да уточним последното по-общо твърдение в тази част: митотворчески патос може да има както в обрастването на едно историческо събитие с идеализациии, идеализирани представи в колективната, обществената памет , така и в опитите за тяхното разконспириране чрез сказания, почиващи на формулировки от типа: ако художникът Пьотровски е забравил (объркал) името на фотографа, аранжирал костите в Баташката църква (за да бъдат снимани), то снимки(те) от 1878г не съществуват, а вторачването в Батак започва след 1892г .
..
Та така де, мисълта ми беше за батака. По-точно за статията на Балева, проекта не го намерих това пише Ханс , един от участниците в дискусията, чиито изказвания, наред с тези на Голъм коментират Случаят Батак на страниците на интернет-форуми Бойна слава , по-конкретно в под-тема Баташкото клане на Антони Пиотровски - и продължава:
- Покрай нея изникват три кръга въпроси, но по очевидни причини(пост номер 2 в тази тема) ще се спра на два от тях. Естествено предварително искам да направя уточнението, че становището ми е съвсем лично... Не претендирам за каквато и да е компетентност, напълно е възможно, даже е сигурно, че греша.
За статията на Балева. У мен тя остави сравнително положително впечатление. Струва ми се, че е направена изключително добронамерено - авторката наистина си вярва. Това, разбира се, не е някакво достойнство само по себе си и съвсем не е гаранция за качество, но пък вече е достатъчно рядко срещано за да не заслужава отбелязване.
Тъй като вече се оплетох в собствените си глупости, което само потвърждава правотата на пишещите лаконични или още по-добре емотиконични постове, ще се опитам да кажа и свързана с темата глупост.
Та Балева е хванала и се е опитала да търси импулса, на включването на Батак в националната митология. Намира го в Пиотровски и неговата дейност по създаване на картината(а не толкова в самата картина). Аз виждам няколко неща, които струва ми се, са сериозни слабости на хипотезата й. Тези слабости (или поне част от тях) донякъде могат да се отдадат на формата, в която е поднесено изследването. Първата слабост смятам, че е липса на изследване на самият мит. Такова изследване ми се струва задължително по отношение на момента, в който този мит се утвърждава в канона. Без конкретните особености просто не виждам как може да се проследи генезиса. Вероятно е Балева да познава добре тези особености, но пък неуки хора като мен не са запознати, което ги лишава от възможността да проследят нишката на изследването. Дори да разполагаме с познание за сегашните особености на мита (без подобни претенции съм), то не е от съществена полза - времето несъмнено е оставило някакви наслагвания, които биха поставили под съмнение изводите.
Следващото нещо е свързването на Пиотровски и Стоянов. Тук определно Балева е неубедителна. Няма и как по друг начин да е - тя се опира на тезата, че описанието на клането при Стоянов е вдъхновено и повлияно от Пиотровски, за което трудно могат да се намерят повече от косвени сведения. При липсата на тази връзка доказването на значението на Пиотровски за индукцията на мита (но не и за формата му) изглежда още по-трудна.
Не толкова зле стоят нещата с формата, което донякъде е свързано с упоменатия от Голъм акцент върху образа. И все пак и тук има някои съмнения, най-сериозно от които е въпроса за използването на останките. Балева подминава въпроса за това как Пиотровски се сдобива с въпросните останки, които по-късно ще са съществена част от формата на мита. Може отново да става дума за дупка в познанията ми, но този въпрос е съществен. Как останките се озовават в костница в църквата, това разпространена практика ли е, какъв и е произхода, или е изключение? Не е ли възможно Пиотровски, попадайки под влиянието й, да е разпространил вече съществуваща форма на локален мит, вместо сам да я е задал.
И преди окончателно да затворя въпроса с конкретиката, искам да се върна към въпроса за образа, макар и малко по теоретично. Голъм разбира се е прав(както винаги) за прекомерното вторачване на Балева в образите, но пък и то самото не е напълно лишено от основания. Не мисля, че на картината е отредена централната роля, но тя изиграва определена роля. Подготовката й, а не самата картина, е в основата на мита. Търсенията на Пиотровски раждат образа на останките, който по-късно става част от формата. Другата част - разказа за събитието(този на Стоянов според Балева) - също е провокирана от търсенията на поляка.
... Критиците се съсредоточиха върху обвинението, че Балева не познава добре източниците около мита. Това не е невъзможно, Балева пропуска да посочи определен бум на материал по въпроса, който да следва вковаването на мита (според нейната теория). От друга страна критиците (от които най-сериозен май е Койчев) пропускат да посочат значителен обем от сведения за наличието на мит преди упоменатия момент, което би трябвало да е лесно, а и би решило въпроса категорично. В известна степен се получава, че срещу не особено силно аргументираната хипотеза на Балева не стои нищо. Единствената аргументация на старата хипотеза е нейната ортодоксалност.
(С това приключвам този кръг въпроси. Възнамерявах да засегна и интердисциплинарността, но май и времето напредна и ще го оставя за друг ден, а той, с малко повече късмет за читателите, вероятно няма да дойде).
към Ханс
Голъм
Е, хъм, май ще се съглася с теб, Ханс. Все пак - две по-съществени уточнения, сподирени от едно по-маловажно като завършек.
1.
Балева (доколкото съм разбрал текста й), се стреми не просто да проучи картината на Пьотровски и начинанията, които той е предприел покрай нея и произлезлите от тях и свързаните с тях перипетии с местни жители и други люде, всичко това в перспективата на "мита за Баташкото клане" (т.е. да уточним за пореден път - образът на реалната случка в масовото съзнание), а да докаже, че митът се е зародил в следствие на картината на Пьотровски или в най-лошия случай (за нейното изследване), че тази картина е изиграла главна роля в процеса на митообразуване. Покрай тази основна задача се предполагат и второстепенни (вече в проекта, както схващам), свързани с коригиране съгласно установените чисто митични елементи (намерили своя родител в изобразителния текст на Пьотровски) на реалната експозиция в град Батак, представяща историческото събитие.
Проблемите, които аз виждам тук (и уточнявам във връзка с твоята забележка, Ханс) са в това, че тя пропуска един съществен момент в процеса на целевото си изследване и намирането му изисква търсенето да започне непосредствено след реалната случка, за да проследи (реконструира) превръщането на разказа и спомена в мит. Обратният процес, започнат от предвзета начална точка е проблем сам по себе си от гледна точка на процеса на изследване.
От друга страна, реконструкцията на цялостния процес на превръщане на историческото явление в митичен текст е ключова за тезата й (а тя не я извършва, а доколкото разбирам, подобна не се предвижда и в проекта) и не би била такава единствено ако тя се ограничаваше само до изобразителния текст и неговия контекст, което обаче тя избягва да направи, а последното предполага или упоменатата по-горе по-мащабна цел на изследване или пък излизане от чисто научните очаквания за резултатност в сферата на общественото съзнание или дори на политиката.
2.
Покрай останалите си цели (уточнение по-горе) Балева в статията си (а ако разбирам и в проекта) се опитва покрай разкриването на митотворчеството да коригира и реалната случка. Това е видно от текста на статията. А това на свой ред задължително прехвърля изследването и в областта на историята (затова е и замислено като интердисциплинарно), което трябва да служи за коректив. Не може манипулациите на реалността в процеса на създаването на картината да се екстраполират върху историческата случка, която се изобразява в картината, за целта трябва и "сверяване" с историографията.
Да уточня - това очевидно е залегнало под някаква форма в разисквания проект. Лошото е, че така и не знаем какво би било постигнато в неговите рамки и какви биха били крайните изводи. Предполагам, че след упражнения натиск до тях така и няма да се стигне. Друго неприятно нещо, според мен, е че поначало интересната възможност за изследване и "разбулване" на митове е пропиляна в известен смисъл за нещо съвсем странично (според мен) и вероятно несъществено като картината на Пьотровски, а както показва статията на Везенков има много по-съществени моменти за изследване и упоменаване...
Ханс:
Аз пък, независимо от съгласието ни по някои въпроси, намирам, че май неразбирането между нас расте. Това ме и подтиква да продължа с това, с което всъщност би трябвало да започна - изложени за това как аз съм разбрал текста на статията (доколкото я помня, честно казано ме мързи да я препрочета). Честно казано след като се запознах с проекта (благодарности на IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS), не смятам че си струва да му обръщам каквото и да е внимание тъй като това са някакви 2-3 страници безсмислени празнословия (извинявам се за тази грешка).
Каква е тезата на Балева (според мен). Не мисля, че тезата и е, че образите от картината на Пиотровски са в основата на "мита за Баташкото клане". По-скоро тя търси произхода в снимките (като източник на образ) и при Стоянов (като разказ). Очевидно според нея това са основните компоненти на този мит - образите на човешки останки и разказа за "появата" на тези останки . Отношението на Пиотровски към отпечатването и на двете неща в общественото съзнание е косвено и въпреки това той се явява неволен, несъзнателен автор на мита. Явява се такъв защото той индуцира и двете. Образите на кости произлизат от направените снимки, но поръчител (а и донякъде "аранжор") на тези снимки е Пиотровски. Картината не е част от процеса на преминаване на образите в съзнанието, нейното участие е единствено като източник на мотивация за Пиотровски да направи проучванията си и съответно снимките.
По-отношение на разказа на Стоянов знчението на Пиотровски е още по-малко той (с версията на Макгахан) само е мотивирал Захари да напише точно този текст.
С това мисля, че се изчерпва тезата на Балева. Аз не се сещам за някакви сериозни залитания към реконструкция на реалните събития, но това може и да се дължи на слабата ми памет.
При това изложение мисля, че веднага изпъкват част от слабите страни на работата.
На първо място, за което и двамата сме напълно съгласни, липсва проучване на самия мит. Разчита се ние да приемем на доверие, че Балева познава мита, установила е основните му характеристики и правилно се е насочила в проучванията си. Тук трябва да подчертая, че е желателно изследване да бъде направено колкото се може по близо до реалните събития (тоест до процеса на митологизация), което предполага най-малък обем допълнителни наслагвания.
Вглеждайки се в собствената си представа за Батак аз мога в известна степен да призная, че виждам същите контури на мита, които очертава и Балева, но това може да е чисто съвпадение или следствие от нещо друго и не се явява никакъв аргумент. В личен план това разбиране ми позволява да погледна от гледната точка на авторката, но в никакъв случай не замества празнината.
Ако съществуват някакви исторически търсения в статията, то те не са съсредоточени не върху от клането, а върху последвали го събития (с едно малко изключение). Целта на Балева е да докаже авторството на Пиотровски върху снимките, а съответно и върху образа от мита. Това тя прави със смес от исторически и изкуствоведски методи - справки за фотографите, визуално-критически анализ на картината и т.н. Аз не мога да съдя доколко сполучливо се справя с тази задача, единствено мога да посоча провала на опонентите й да атакуват този централен стълб на тезата й. Впрочем този пропуск за мен е изключително сериозен - категоричното доказване на съществуването на две серии снимки, към по-ранната от които Пиотровски няма отношение, би сринало цялата теза.
Иска ми се и да отбележа, че в този съществен за тезата (въпреки цялостната слабост) й пункт Балева е търсила и исторически аргументи, което ако не друго е добър атестат.
В предните постове упоменах една от слабостите на този пункт - липсва изследване на произхода на използваните в снимките човешки останки. Това е съществено, защото е в пряко отношение към заслугите на Пиотровски за създаването на образа.
Друго направление, в което Балева претендира за извършени исторически търсения, е въпросът за източниците свързани с утвърждаването на клането в съзнанието на обществото. И това беше упоменато по-рано. Балева заема една позиция, която изисква доказателствената тежест да легне върху евентуалните й опоненти. От тях се очаква да аргументират по-ранното присъствие, а не от нея. Успеха им в това направление, обаче, е значим не само по отношение на тезата на Балева, но и по отношение способностите и добросъвестността й. Едно по-рязко очертаване на контраста от двете страни на точката от страна на Балева би било удачно, но не е толкова съществено.
Третият въпрос е този за връзката Пиотровски->Стоянов. Тук определено Балева остава изцяло в сферата на предположенията. Тук тезата изисква аргументация, която определено липсва. Но и това се оказва пункт, по който май не последваха атаки.
С това мисля, че изчерпвам впечатленията си от статията.
Цитат:
тя пропуска един съществен момент в процеса на целевото си изследване и намирането му изисква търсенето да започне непосредствено след реалната случка, за да проследи (реконструира) превръщането на разказа и спомена в мит. Обратният процес, започнат от предвзета начална точка е проблем сам по себе си от гледна точка на процеса на изследване.
Аз не съм убеден, че единствената правилна посока е от реална случка към мит, а обратната не може да донесе плодове. При всички положения, обаче, изискването за познаване и на реалната случка и на мита преди проследяването на пътя от едното към другото изглежда задължителна. Все пак тук ще ти се доверя, аз самият нямам никаква представа как би следвало да се извърши подобно изследване от методологична гледна точка. Съгласен съм, обаче, че проблемът е методологичен, тоест критиката тук не е насочена към самата теза, която може да е напълно вярна (дори това да е случайно), а към пътя за достигането й.
Цитат:
реконструкцията на цялостния процес на превръщане на историческото явление в митичен текст е ключова за тезата й
тук съм горе-долу съгласен (ако правилно те разбирам), макар аз да го виждам не толкова ключово.
Цитат:
Покрай останалите си цели (уточнение по-горе) Балева в статията си (а ако разбирам и в проекта) се опитва покрай разкриването на митотворчеството да коригира и реалната случка. Това е видно от текста на статията.
Това, честно казано, ми е убягнало.
Иска ми се направя и още една забележка, предположение по-точно. Според мен в периода на устно предаване на мита, той е бил по-скоро сбор от най-разнообразни митове, които обаче са били по-ограничени като разпространение. В крайна сметка, предполагам благодарение на печатното слово, тези митове са били претопени или заменени от един национален мит. В този аспект търсенето на Балева е по-скоро кой е автор на този национален мит (ако той изобщо има такъв ясно определим).
Голъм:
Е, Ханс, радвам се, че успяхме да намерим основният пункт на различията си - интерпретацията на това какви са намеренията на Балева в статията й, т.е. тук трябва да съсредоточим търсенията, още повече, че става въпрос за сравнително кратък текст. За проекта очевидно сме на едно и също мнение - боклук, доста неопределен при това.
Затова се хванах да прочета наново статията, защото и моите спомени са доста поувехнали и ще се опитам накратко да изложа какво разбирам аз от нея, като ще се опитам да избегна цитатите, доколкото е възможно. Извинявам се предварително на останалите участници в дискусията, но все пак мисля, че това писане е по темата.
След прочита на статията ще се съглася с теб, Ханс, че основната идея на авторката е да постулира фотографиите на Кера/Кавра като визуална основа на мита - цялото изложение е построено около постигането на тази задача (явно съм позабравил това откакто я прочетох за пръв път).
За да избегна многобройните цитати ще се опитам накратко да представя логическата и смислова структура на статията (всеки може да проследи в текста съответствието):
ЦЕЛ НА СТАТИЯТА:
Цитат:
М. Балева написа
Но целта на настоящата статия се състои по-малко в това да изреди десетките примери за това календарно-тематично съвпадение, а най-вече да надникне зад причините, породили съдбовното вторачване не например в трагедиите на селата Ветрен, Брестовица, Козарско, Дребско, Станица, Царово, Баня, Стрелча, Сопот, Карлово, Злокучане, Бяга, Акънджи, Попенци, Кула, Лесичево, Ляхово и на още около 80 други селища, а само и единствено в тази на Батак.
1. теза
от 1892 г. темата за клането в Батак започва бурно да се разработва в рамките на българската култура.
Доказателства ( в статията):
1.1 Преди тази дата има само две снимки на гръцки фотограф Кавра (от 1878 г.)
1.2 От 1880 г. български превод на Ст. Стамболов на репортажите на МакГахан.
1.3 Освен тези две "културни събития" няма в българската култура никакви други "маркери" за интерес към Батак или пък свидетелстващи за възникване на мит.
2. теза
Темата за Баташкото клане, а следователно и образно-символния мит, се зараждат от двете снимки на гръцкия фотограф Кавра/Кера.
2.1 Пьотровски решава да нарисува картина и покарй това ангажира хора и пловдивски фотограф Кера, които правят снимки.
2.1.1 Тези снимки не са намерени в архивите на Пьотровски
2.1.2 В Пловдив в разглеждания период има само три фотографски ателиета и нито едно не е на гръцки фотограф Кера, Пьотровски е сгрешил името и всъщност става въпрос за Кавра.
2.2 двете снимки на Кавра са единственото свидетелство в българската култура, което е можело да породи съответната реакция.
2.2.1 те са "положени" като документални свидетелства като "фотографии на Кавра от 1878 г."
2.2.2 те всъщност не са "фотографии от 1878 г.", а са от 1892 г. и са всъщност поръчаните от Пьотровски снимки на "Кера".
2.3 При сравнение на композицията и образите от картината на Пьотровски и двете снимки се забелязва сходство, което е допълнително доказателство, че не съществува Кера и двете снимки на Кавра уж от 1878 г. всъщност са от 1892 г.
3 теза
Според Ренан създаването на всяка нация и нейната памет почиват на исторически заблуди и митове, т.е. почиват на забравата. Покрай ситуацията със снимките както и с Батак (виж теза 1) очевидно имаме забрава, следователно това, което помним за Батак е мит.
ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЗАРАЖДАНЕТО НА МИТА
Цитат:
М. Балева написа
В заключение ще се опитам да припомня, как е било сложено началото на мита за Батак и да подредя отделните части на пъзела от писмени и образни творби в една цялостна картина.
1. Среща между Пьотровски и Захари Стоянов при посещението на първия през пролетта на 1889 г.
2. Балева (без да се позовава на нищо, освен много косвени "доказателства") директно описва какви мисли са разменили двамата при срещата си. Пьотровски чува от Стоянов за въстанието и изразява учудването си, че в репортажите на МакГахан не се споменава за българско въстание, Стоянов се чувства уязвен от критиката към собственото му "митотворчество" и провокиран от това прави съответното описание на Батак в последната част на книгата си.
3. Посещение на Пьотровски в Батак:
Цитат:
М. Балева написа
Дискусията със Стоянов явно особено е разпалила любопитството на Пиотровски относно Батак и в този смисъл Стоянов може действително да бъде смятан за посредствения повод за картината. Преди да направи картината си обаче, Пиотровски - като типичен представител на епохата си, в която историята отдавна вече е станала религия, - е искал сам да се увери в нейната истина, като отиде лично в Батак и на място говори с жителите му. За целта той е ангажирал фотограф, за да документира историческата истина със самата медия на обективността фотографията. В Батак Пиотровски е срещнал обикновено и в голямата си част неграмотно селско население, живеещо в традиционно-патриархални условия. И макар селяните все още да не са разполагали с каквато и да била заучена хомогенно-колективна памет, явно никой от тях не е могъл да си спомни за въстание. Единственото, което са могли да си спомнят батачани, е било бягството на Петър Горанов заедно с цялото му семейство от селото още преди обсадата на османските войски неговото забъркване в съмнителните за османската власт патриотични кръжоци е било действителната причина за разоряването на Батак. Очевидецът Бойчо пише: През нощта Горанов с пещерските първенци сполучили да излязат изпомежду неприятелските позиции и проводили Джуркова да извести на останалите да излязат от същия път. С Джуркова се решили да излязат само няколко жени, между които и семейството на Горанова.‛ Нека припомня, че зад името Бойчо се крие не някой друг, а 19-годишният по онова време Ангел Горанов, син на Петър Горанов, факт, който обяснява не само необходимостта от псевдоним, а и несъстоятелността на очевидството на автора, което пък от своя страна седи в основата на Стояновия преразказ за Батак и на всички следващи научни изследвания.
4. Пьотровски е "режисьор" на мита за Батак
Цитат:
М. Балева написа
Разказите на батачани затвърдили мнението на Пиотровски за случилото се в Батак, недвусмислено изразено не само в автобиографията, а също и във фотографиите и последвалата ги картина. При това ролята на фотографиите е особено важна, имайки предвид, че за инсценирането им е било ангажирано цялото баташко население от 1000-1500 души, както пише Пиотровски. С тях художникът, макар и неволно, е поставил не само началото на местната колективна памет, но е определил и нейната форма. Особена роля за това е изиграла сниманата от Кавра църква със смъртни останки, като и в този случай не бива да забравяме, че и тази снимка не е автентичен документ, а продукт на режисьорското майсторство на Пиотровски. За това говори не само естетическата структура на композицията, в която персонажите са подредени в класическата триъгълна форма, тъй приятна за западното визуално възприятие, а най-вече покритият с кости под. 7 Тъй като фотографията е правена през пролетта на 1889 г. (а не през 1892 г., както ни уверява Пиотровски, обърквайки за пореден път датите), трябва да се запитаме, защо строго религиозните жители на Батак са оставили в продължение на тринадесет години смъртните останки на някогашните си роднини, съседи и познати непогребани в тая безредица. Мисля, че причината за това не е в липсата на пиетет у батачани, а във въображението на самия Пиотровски, който за своята инсценировка най-вероятно е използвал автентичен материал от костницата на църквата. С това художникът не само е (ре)активирал спомена на батачани, фокусирайки го върху клането, а го е насочил в точно определена посока. Вместо да продължат да потискат болезнената травма от насилствената загуба на около 1600 свои съселяни, батачани възпоменавали от тук нататък жертвите на клането чрез показното излагане на мнимите им смъртни останки. Какво огромно впечатление са направили на батачани извадените на бял свят в църквата кости, показват мотивите на пощенските картички. Единствената разлика между тях и фотографията на Пиотровски/Кавра се изразява в простоватата‛ им символика и прилежната подреденост на костите, преди това тъй истински‛ разхвърлени от художника. Тази художествена стратегия се е харесала най-вече на сем. Горанови, давайки им възможността в истинският смисъл на думата да вградят най-после и образа на майката в семейната версия за случилото се в Батак, умело разпространявана не само чрез хрониката, а от тук нататък и под формата на пощенска картичка.
5. Пьотровски с всичко това предизвиква контра-реакция, която води до продължаващ процес на национално митотворчество, вече с чисто български продуценти и режисьори
Цитат:
М. Балева написа
Но вторачването на Пиотровски в Батак е предизвикало и незабавно контра-вторачване, засягайки с него една твърде болезнена тема в актуалния национално-политически дискурс. То било формулирано най-вече от страна на патриотично настроените политически кръгове и интелигенция под формата на исторически очерци, хроники на очевидци, театрални постановки и т. н. на тема, интересуваща до този момент един-единствен човек, и то чужденец. Само в светлината на така скицирания контекст става ясно, защо например последната част на Записките‛, както от стилистична, така и от тематична гледна точка, не съответства на цялостната концепция на произведението, и защо се занимава изобщо с негероичното‛ за жадния за български героизъм Стоянов минало на Батак. Тази част е всъщност директният отговор на образната интерпретация на Пиотровски и неговата художественна стратегия, сътворявайки от своя страна опозиционния образ на храброто и смело баташко население, наситена с чужд за Записките‛ до този момент ултранационалистичен тон. Нареждайки Батак до Панагюрище, Копривщица, Перущица и Брацигово, т. е. онези 3-4 села‛, в които според МакГахан е имало слаб опит за непокорство срещу официалната власт, Стоянов не само разширява територията на героичната национална топография като доказателство за версията (си) за масово въстание, а най-вече легитимира за пореден път правото си на политически пост. Причините за написването на Въстанието и клането в Батак‛ от Бойчо, алиас Ангел П. Горанов, не са различни. Можем да си представим, колко неудобно е било посещението на Пиотровски в Батак за окръжния управител на Пазарджик, щом синът се е обявил за очевидец и е превърнал бащата от главен виновник в главен герой. Още много подобни примери биха могли да се назоват, като най-ранният от тях датира от 1891 г. тетралната пиеса на Атанас Шопов Баташко-то клание‛, но показателно е, че всички те се появяват след 1889 г.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
(привеждам го дословно)
Цитат:
М. Балева написа
Другояче формулирано с посещението на Пиотровски в Батак през 1889 г. започва една ожесточена надпревара за властта‛ над интерпретацията на баташката история и над колективната представа за нея. В този двубой всъщност най-малко е ставало въпрос за Батак сам по себе си, а за едно събитие, инструментализирано за лични цели, като на Пиотровски то е предоставило чудесната възможност да се превърне в един полски Дьолакроа чрез художественото олицетворяване на българския вариант на гръцкия мит за клането на остров Хиос, произлязъл от четката на великия французин. Ако Пиотровски беше отишъл не в Батак, а примерно в Пазарджик (да не се бърка с Татар Пазарджик, днес град Пазарджик), първото село, чиято злочеста съдба МакГахан описва нашироко в кървави багри, то днес може би щяхме да говорим вместо за забатачен‛ за запазарджичен‛. Но както и да е, официално двубоят, както е известно, бил спечелен от Стоянов и неговите привърженици. Когато Пиотровски е писал своите спомени през 1911 г., Стоянов вече отдавна е бил приет в пантеона на националните герои на България а неговите Записки‛ са се смятали за автентична хроника на български въстания, факт, който явно и Пиотровски вече не е поставял под съмнение. МакГахан, както знаем, показателно беше реабилитиран едва стотина години по-късно, когато на площада в Батак му бе издигнат скромен паметник.
Та нека се върнем най-после на въпроса: защо Пиотровски се позовава на Стоянов, а не на МакГахан? Можем да го формулираме иначе: Защо да се увековечаваш до един губещ, след като може и до един печеливш? Но че споменаването на победителя‛ Стоянов вместо победения‛ МакГахан в мемоарите на Пиотровски за съжаление не е помогнало за популяризирането на картината, показва фактът, че в 1913 година Баташкото клане‛ било отстранено от експозиция, засягайки в този момент друга болезнена тема в националният дискурс проблема с етническата принадлежност на помашкото малцинство. Но това е друга тема.
Мисля че (макар и да не се въздаржах от цитиране на оригиналния текст в прекомерни пропорции) е общо взето ясно какво цели в статията си Балева като конструкцията на самата статия е доста внимателно подбрана, така че да внуши съответната идея, скривайки слабите логически звена в тезата й, които никак не са малко, между другото. Ще се опитам накратко да ги посоча в своя критически коментар.
1. Логическите връзки/преходи са напълно необосновани и поради липсата на такива Балева използва "замазка" - основно чрез тезата на Ренан, която се използва вместо доказателство за наличие на "забравяне" и "мнимо спомняне". Балева така и не си дава труда (поне в статията) да изследва този процес.
2. На няколко пъти (всъщност всички важни заключения в статията) тя директно се съмнява и самоволно променя оригиналиня текст, върху който гради тезата си - спомените на Пьотровски. Интересното е, че съмненията й се включват само тогава, когато спомените му не отговарят на предвзетата нейна теза, което само по себе си поражда съмнение.
3. По схемата, спомената от мен в т.1, Балева изключва, без да привежда каквито и да е доказателства за това, съществуването на реални спомени у самите жители на Батак за случилото се, предполагайки, че Пьотрвоски с манипулацията си и снимките на Кавра (резултат от нея) поражда сега съществуващия спомен, а такъв всъщност не е имало преди това.
4. Тя не изследва по никакъв начин и следователно не успява да докаже (не)съществуването на спомен и упоменавания под някаква форма на станалото в Батак преди 1889 - 1892 г. - тя аксиоматично приема, че след 1878 г. до упоменатия период "Батак е забравен".
5. Цялата й теза се крепи на идентификацията на двете снимки на Кавра от 1878 г. като упоменатите в спомените на Пьотровски "няколко" снимки на Кера от 1889 г. (според нея), които според Пьотровски са направени през 1892 г. Но отъждествяването между Кера и Кавра и между въпросните снимки е достатъчно произволно поне що се отнася до фактологическата част, въпреки което по-нататък в текста (защото това е ключов момент) тя приема като "несъмнено" и следователно напълно доказано. Единствено отсъствието на "ателие на Кера" (при това неясно за кой период и как установено от нея) не може да "докаже", че снимките са на Кавра и Кера никога не е същестуввал. На същото основание и с нейната степен на отхвърляне на избрани неща от спомените на Пьотровски можем да заключим, че такива снимки въобще не е имало.
Единственият момент, който реално може да се разглежда като "доказан" е изкуствоведския анализ на картината и снимките, но по него не мога да се произнеса, след като не съм виждал снимките, нито пък картината в естествена големина. Не мога да приема отъждествяването за "несъмнено" само въз основа на изкуствоведско сравнение.
След като цялото по-нататъшно развитие на нишката на разказа в статията й почива на недоказано твърдение, то няма как тя да се приеме като вярна докато това твърдение не се докаже. А тя без да го е доказала чрез един простичък трик го превръща в доказано и го приема за такова (този трик ми напомни за Резун, между другото).
Та, Ханс, според мен трябва доста по-сериозно изследване на мита и генезиса му и това е ключово за тезата й.
Между другото, по повод на митологичната образност - срещал съм поне две-три по-късни картини на случилото се в Батак и нито една не носи черти от образността на картината на Пьотровски, нито пък, доколкото мога да преценя, на тази от снимките (без да съм ги виждал само въз основа на описанието в статията), т.е. най-малкото митичната образност се е развила в друга посока след това. Или пък картината на Пьотровски и дори снимките на Кавра не са били чак толкова здрав и определящ "канон" на мита.
Впрочем, статията на Везенков, към която Дибо даде връзка по-долу е значително по-добра в споменаването на различни "нива" на отношение към събитията в Батак и съответно на "митологизиране".
Допълнение: Темата за митовете е само по себе си (за мен) интересна, но не ми се струва, че в статията на Балева е подходено добре към нея. Вярно е, че самия формат не предполага сериозно изследване, но пък самата статия по същество продуцира мит, макар и съвременен. Което е най-малкото неприятно. Според мен, подобна статия ако наистина авторът й цели сериозно и безпристрастно изследване на проблема (а не реализация на поредното проектче), трябва да бъде предшествана от много сериозно и обективно (без предвзета позиция, какъвто е случая), без ограничения във формата, изследване, резултатът, от което може да бъде представен като статия. А не обратното. За съжаление, това си е тенденция, поне доколкото аз мога да преценя .
***
И така, дали научният дискурс и неговия патос се е случил и дали е сполучил? Мисля, че току що приведеното съчетание от очевидност и доказателство, което у Хайдегер наричат показателство е достатъчен отговор само по себе си.
От всичко приведено дотук става ясно следното:
І. Въпреки официалната забрана научното разискване върху статиите (а и научната стойност на нашумелия проект) се случи и то бе сполучливо въпреки частичната анонимност на провелите го.
ІІ. Резултатите от така желаната от някои среди научна дискусия не са в полза на тезите на Балева, още по-малко са в полза на т.нар. научен проект, прекръстен няколко пъти и известен (в най-благовидния вариант на заглавието си) като Батак като място на българската памет .
ІІІ. Доколкото това бе отнапред доловимо (като възможност) каква бе причината и целта на забранителните действия от страна на някои институции, а и значими фигури, както и журналистическата (и не само) реакция, закъсняла с месеци?
Отговорът на тези въпроси ни прехвърля вече във второто отделение на нашата тема проблема за националния патос и неговото случване и сполучване.
***
Националният патос или болката по нацията (народа), както все още би могло да се преведе това словосъчетание, според споменатия вече Ренан е една от същностните страни на нацията, по-значима дори от споделените радости. Изглежда проблемът за на националния патос (в трояката му полисемия) е толкова значим, че ученикът на Гелнер А.Смит критикува учителя си, че въпреки стройната модернистка концепция за нацията, която изгражда всъщност не обяснява защо толкова много хора са се борили и умирали за своята нация, при положение, че национализмът е само един инструмент, създаден от елитите с единствена цел - икономическа печалба . Позовавайки се на тази липса Смит на свой ред изгражда една от най-известните концепции за нацията, която се стреми да заеме помиряваща позиция между примордиалисти и модернисти.
Така или иначе загадката остава; Хобсбаум предпочита да говори за продуктивен агностицизъм по отношение на проблема, по-точно определението за нацията. Определена категоричност напоследък си позволява направлението на Б. Андерсън, описващ нация с въобразена общност .
Но съществува и една допълнителна сложност. Според Ернст Ренан, чийто тези, като се спомена се използват за замазка в статията на Балева (доколко ще се съгласим с думата замазка е друг въпрос) забравата, историческата грешка дори, е съществен фактор при създаването на една нация, ето защо развитието на историческите изследвания много често представлява заплаха за националността . За да продължим подобаващо след малко, нека сега вземем за пример и разгледаме едно събитие, което сякаш е далеч от темата, при това е пример за една като че съвсем невинна забрава: подминаването, неспомнянето, игнорирането (и то не само от изследователите) на един текст на Г.С. Раковски, озаглавен Отговор Чокърляну .
В своята статия Богословът Раковски , отпечатана в сп. Език и литература , бр1, от 1999г., Георги Минчев пише следното:
През 1861г. в няколко броя на Дунавски лебед излиза на български език богословската брошура на Г.С. Раковски Отговор Чокърляну. Доказаящ че възточная църква е истинно православна . Този текст писан по-рано на сръбски език, е реплика на публикуваната през 1860г. във Виена брошура на Йован Чокърлян Православие или коя цръква правие учи, источна или западна . Й. Чокърлян е сърбин от Велики Бечкерек, православен свещеник и книжовник, лишен от сан през 1856г. заради неморално поведение. По-късно приема католицизма, заминава за Цариград, където умира през 1862г.
Отговор Чокърляну не намира място в издаваните преди и след Втората Световна война съчинения на Г.С. Раковски. Липсва в избраните и коментирани от М. Арнаудов текстове, подмината е и в четирите тома събрани съчинения на котленския войвода. Изглежда, че за отсъствието на брошурата в по-новото издание трябва да виним политическата конюнктура. В него съзнателно са изпуснати и други богословски текстове на Г.С. Раковски, както и статии, посветени на антибългарската политика на руската дипломация напр. Преселение в Руссия, или Русската убийствена политика за българите . Цензурата и/или автоцензурата налагат на издателя да ореже съчиненията, излизащи извън идеологическият стереотип, според който главният издател на Дунавски лебед трябва да бъде последователен революционер и русофил, борец срещу всичко реакционно, като: Турска империя и български чорбаджии, религия и Константинополска патриаршия .
По-трудно се обяснява отсъствието на брошурата в предвоенното издание, както и сговорното мълчание и нежелание на литературните историци да обговарят сериозно текстовете на Г.С. Раковски, посветени на борбата за църковна независимост и на дейността на католическата пропаганда сред българите. Б. Пенев в 3 том на своята История на новата българска литература описва подробно белградския период от живота на възрожденския деец (1860-1862г.), коментира двете основни тематични ядра на Дунавски лебед - антигръцкото и антиуниатското, анализира друга една брошура на Г.С. Раковски, посветена на политическата и правноеклезиологическата страна на църковния въпрос ( Глас едного българина , 1860г.), но подминава публикувания по същото време в Дунавски лебед Отговор Чокърляну . Изборността в тълкуването на богословската публицистика на Г.С. Раковски е следствие на едно култивирано в следвъзрожденското време манипулативно отношение към Възраждането, схващано като епоха на патриотичен н подем и същевременно с това като калка на чужди културни модели. Подобни интерпретативни техники са враждебни към всеки текст, който не се вписва в политическите и идеологически схеми, разглеждащи Църквата и Православието единствено като земни институции, оръдия в борбата за национално самоопределение и политическа независимост. Антицърковната и антиправославна позиция на следвъзрожденската българска интелигенция е една от причините за замъгляването както на събитията около борбата за автокефалия и тълкуващите тези събития текстове, така и за херменевтичните изкривявания в анализа на конкретни съчинения или позиции на техните автори. Ако се върнем към въпроса: защо сериозни учени (Б. Пенев, М. Арнаудов) не искат да се занимават с творения от рода на Отговор Чокърляну , ще трябва да търсим отговор в шизофренния културен дискурс на следосвобожденската историография, литературна история и критика.
Раздвоеността е следствие на напрежението между миналото свое и днешното чуждо
Умилителното отношение към незабравимото минало се допълва от нагаждането, съотнасянето на възрожденската книжнина към чуждия културен модел Православието, православният богословски дискурс отпада от тези схеми, превръща се в нещо смешно, остаряло, ненужно и реакционно, в окови спъващи хода на родната култура към сияйните и просветени хоризонти отвъд западната граница на отечеството Същината на проблема е може би в това, че във времето от решаването на църковния въпрос насам на свързаните с православието текстове се отрича право на културен живот, право на собствена културна ниша . Просветената позиция на антицърковния (или по-скоро невъцърковения) довоенен интелигент не иска да приеме факта, че не всички православни текстове миришат на тамян и свещи. Когато се сблъска със сериозно богословско съчинение, какъвто струва ми се е случаят с Отговор Чокърляну , той (невъцърковеният интелигент) просто го подминава.
Така се стига до следващия парадокс, който също може да бъде оформен като въпрос: кого да виним за политическия конформизъм и идеологическите манипулации на следвоенните издатели и тълкуватели на творчеството на Г.С. Раковски? Марксизма, комунизма или .традицията, приемствеността между старата, буржоазна невъцърковена интелигенция и нейната наследница идеологически правилната , народна , затрогващо антицърковна и религиозно необразована интелигенция. Прекалено просто би било да се хвърля вината единствено върху непрестанно бдящите културно-политически институции от близкото минало. Старото, предвоенно негативно отношение към Православието и Православната църква се приема и доразвива в по-ново време в съответствие с догмата за вредността и реакционността на религията изобщо. Негативното отношение към остарялото , смешно и реакционно Православие се пренася върху реакционната религия изобщо. Едно разбиране, прието от неспособните за поне малко по-метафизични спекулации съвременни изследователи независимо дали са били съгласни с българския вариант на марксизма или тихомълком са му се противопоставяли.
И така усложняването расте, защото най-малкото дискурсът към забравянето се раздвоява или би могъл да бъде и друг. Когато към казаното дотук прибавим и това, че Васил Левски (на млади години) също е автор на съчинение в защита на православната вяра ( Записки по обличително богословие ) нещата стават почти неимоверно сложни:
Кой е Георги Сава Раковски? Революционер, русофил, скандалджия, човек на насилието , известен с пикантности около личния си живот? Или интимно вярващ православен християнин, апологет на източната църква, богословски по-добре образован от всичките си изследователи, който не се страхува да гледа и на отношенията с Русия през призмата на самостоятелните български интереси?
Кой е Васил Левски? Революционер и републиканец с учудваща за рационалистическия поглед енергия и чувство за мисия, напуснал манастира понеже тесен за мойта душа е и тръгнал да прави революция? Или дълбоко вярващ да смъртта си християнин, дякон, апологет на православната вяра, който преди бесилото се изповядва, причастява и желае да го споменават като дякон Игнатий ?
Тези въпроси са най-малкото дискусионни. Но те биха могли да бъдат продължени:
Кой е поп Кръстьо? Предател, или човек, който дори след Освобождението вместо да отклони от себе си подозрението чрез възхвали към Левски, поддържа своята хладна позиция към делото на Апостола дори до края на живота си?
Дали всички не съдим прекалено самоуверено за личностите и събитията от собствената си история? И в какво същност се състои забравата? Тя далеч не е в забравянето на събитията в Батак от 1876г., както твърди Мартина Балева
Кои са да поставим и този въпрос - пострадалите в Батак през 1876г.? Въстаници? Но след предаването на оръжието техният статут трудно може да бъде видян като въстанически. Техните жени и майки изобщо оцелелите батачанки пишат в изложението си до представителите на европейските държави от 3 януари 1877г.: Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат като свети мъченици . Изглежда оцелелите батачани не се забравили случилото се след 1876 до 1892г., а са го помнели, но по друг начин. Вероятно е точно за това не мнимите останки да са се намирали и в църквата; дори и преди аранжирането им за снимките на Кавра от 1878г. Християнският обичай за почитането на мощи на светци, а сред тях особено на мъченици, би могъл да даде достатъчно естествено обяснение за това. В този смисъл той не е практика възникнала и присъстваща само в Батак.
А че погледът към случилото се у оцелелите батачани далеч не е националистически доказва и разказът за прошката, която Ангел Керелов дал на Ахмед Ага от името на Батак, когато Барутанлията, вече болен от проказа го извиква, за да го помоли за това.
След въстанието Ахмед ага е заточен замалко в Мала Азия и после се връща в Барутин. В онези години той е един от най-богатите хора в Доспатско. Има много стока стада, пари. Най-хубавата къща в селото е неговата. През 1881г. обаче се разболява от проказа. Постепенно го изоставят и най-близките му хора. Остава сам. Никой от селото не иска да му помогне. През1885г. някаква вътрешна мъка и вина го кара та праща човек до Батак да потърси и повика да дойде при него войводата Ангел Керелов (син на Трендафил Керелов изгорен на клада) спасил се по чудо през 1876г.
Било месец май, когато Ангел възсяда коня и отива във Барутин. Когато влиза в къщата на Ахмед Ага, вижда мрак, пустош и един призрак стопен от болестта човек, който го гледа с горещи като факли очи. На поздрава му Агата тихо отронил евалла, чорбаджи . Той оценил постъпката на Ангел и му сторил евет. Макар и трудно, разговорът тръгнал. Говорел повече Ахмед Ага, а Ангел слушал. Разкайвал се агата за това, че на доброто сторено от Трендафил Керелов за него лично, отговорил с лошо и за него и за Батак. Жалвал се, че никой не го поглеждал.
Удари му един чакмак на този дом, Ангел чорбаджи, видело да стане на всички, та да се свърши Излязъл Ангел навънка намерил в селото ламба някаква, купил газ, върнал се, запалил ламбата. Дошли с Ахмед ага до същината, причината за повикването му прошка за прегрешенията си поискал от него Барутанлията. Сгъстило се времето и пространството в собата, огън сякаш ударил по ангел Керелов не била лесна тази работа. Претеглил и преценил пак всичко коравият и прозорлив батачанин, виждал какво е сега дереджето на агата, сълзите в очите му. Като че ли Господ му връщал за стореното зло. Казват, че изрекъл: от мен и от Батак да ти е просто! Дано и Аллах ти прости Разридал се агата и после разговорът тръгнал по-леко. Поканил Ангел да преспи в къщата. На другия ден чрез ходжата Ангел Керелов изнамерил и близките на Ахмед ага, почистили къщата, измили и преоблекли агата. На раздяла Ахмед пак го помолил ихтибар да му стори като умре, хабер ще пратят да възседне коня и да дойде, искал като го заровят, Ангел Керелов да присъства. През лятото дошъл човек от Барутин, потропал на вратата и съобщил за смъртта на Ахмед ага. Оседлал коня Ангел и заедно с пратеника стигнал в Барутин по обед. Погребали агата подир обяд. Когато го свлекли в гроба, мъртвият се обърнал по очи. Значи Аллах не му е простил . Ангел Керелов им рекъл да влязат да го обърнат, ходжата на давал. Тогава той влиза и го обръща
Изглежда, че съществува един вид забрава, който е забравен и то почти напълно.
Става дума за забравянето на въпроса: дали след като Православието, православният богословски дискурс отпада от схемите на идеологическата матрица за нация, положена в народното съзнание от една антицърковна и антиправославна следвъзрожденска интелигенция, не само на свързаните с Православието текстове, но и на изтълкуваните през Православна призма събития не се отрича право на културен живот, право на собствена културна ниша ?
Ако това е така, то българският следвъзрожденски национализъм в своята архетипна аксиоматика наистина продуцира една забрава и митология макар и не онази, която Балева припознава която не е истината за ключовите (и не само) събития от най-новата ни история, включително и за Баташкото клане. Защото е очевидно, че както за преживелите го, така и за непреживелите го, Православието не само не е нещо смешно, остаряло, ненужно и реакционно, но и самото клане от 1876г. е разбрано и осмислено от тях предимно като акт на отстояване на източно-православната спасителна вяра, като мъченичество. Ето защо въпросът за сполучването на/в несъмнено случилият се национален патос в дискусията около мита за Батак остава неедноизмерен: той би бил сполучлив ако за пореден път обхване , разбере , пре-изтълкува събитията около баташкото клане в дискурса на национално-идеологическата си координатна система и основополагане и така за пореден път го пре-потвърди, капсулирайки се (отново) около невъцърковената си позиция. Доколко обаче това би било действително сполука или сполучливо - би могло да се дискутира.
В така очертаващата се картина единствената несъмнена сполука в дискусията около Батак очевидно би следвало да се отдаде на митотворческия патос, какъвто и смисъл да вложим в това словосъчетание.
Ако речем да разбираме мит в прекия му, буквален етимологичен смисъл от митос разказ, сказ, предание разкази много, версии-цял куп; ако въведем митът Батак в търсачката Google ще излязат около 24,100 български страници за митът Батак . Ако решим да се пресегнем към речника, където срещу думата мита стои: Съвкупност от вярвания и идеализирани представи, които се създават за определена личност, феномен или историческо събитие , то такива съвкупности в изобилие и у двете спорещи страни.
Ако под мит разбираме само измислица, лъжа не липсват и такива: какво друго, ако не небивалица е твърдението на проф. Брунбауер, че проектът е научен и не преследва никакви политически цели , когато още на първата му страница се чете, че С оглед на предстоящото разширение на ЕС на ревизията на националите исторически митове, какъвто е Митът за Батак, се полага функцията да реституират историята на страната в европейският контекст . Както и да се тълкува такова изречение, ясно е, че разширяването на ЕС е политическа цел. Ако не е, тогава защо сме го оставили в ръцете на политиците? Да го прехвърлим в ръцете на изкуствоведите, например ..Къде след всичко това остава чисто научната цел на проекта?
А ето още една измислица, изречена от друг професор: Какво ни казват влезте в дискусия, изложете си доводите .. разгромете ги. Не е така!.... Научна дискусия се води с научни работници Тези хора . преднамерено вадят десетостепенния извор някаква картина, нарисувана 16 години по-късно, ужасно неизвестна, но те казват, че тази картина е родило мита, че има баташко клане. Такова е нямало. Художникът не е рисувал от натура. Сякаш може по време на клане да седи някои на едно баирче и да рисува!? Това е все едно да кажеш, че боянският майстор, който не е виждал Христос и Богородица приживе, това значи, че те не са съществували. Да отидеш да разговаряш с такива хора значи да слезеш много ниско долу .
Но всъщност ниско откъм осведоменост е точно такова изказване; доколкото никъде нито в статиите, нито в проекта си тези хора не твърдят подобни неща. А ако някои се представя, че защитавайки истината би могло да се вземат на заем неистини, то дали при това самата истина би останала отчетлива и ясна?
Ако се подхлъзнем да разбираме мит откъм една задвижена още у Ренан постановка на въпроса, обвързана с питането Какво е нация? бихме могли да се обърнем на модерните тълкувания за нацията, според някои от които тя също е или създава мит(ове), доколкото самата й природа е на въобразена общност . И такива тълкувания се случиха. Всъщност не само тезите на Ренан, а и на Б. Андерсън прозират като мазилка (съгласим ли се с тази израз) в проекта и статиите към него. Андерсън проявява интерес към пейзажността и музейните експозиции като генератори на национални митове.
Но всъщност както той, така и Ренан, а и стоящите между тях на свой ред стоят в една забрава, продуцираща мит: да се питат какво е нация, каква е нейната природа, преди да са се запитали какво е природа, какво е естеството на едно нещо макар и по-просто от нацията. Дали природата съвпада със същността? Ако да, то същността на нацията наистина ( ще) остава въображаема, както и същността на Бог у Кант отчайващо трансцендентна. Тогава измежду всички белези на нацията като общи спомени, споделени болки и радости, език, история, територия и т.н. не ще намерим нито един, който да е самата същност. Ще обявим нацията за въобразена, защото каквината й за нас се изчерпва със същността, а не виждаме нацията да е нещо природно, да е същност сред другите същности, които мислим, че долавяме. И така ще сътворим поредния мит.
Защото въпросът що е нация? Трябва да бъде предхождан от въпрос какво е какво? Какво е каквината, която търсим. Т.е. какво е природата (включително и на нацията)?
Природата не е само същността, тя включва и енергията, която тази същност излъчва, която й е присъща. Само през разгледаната като същност-и-енергия природа е възможен право-мислещият опит за Бога, доколкото ние сме причастници на божественото естество, по думите на апостол Павел. Такава е забравената на Запад и у нас философия на Православието.
Тя от опит знае, че да си причастник на божественото естество е толкова по-сладко и по-ценно от всички останали сладости и ценности, че е готова да го запази дори с цената на неописуеми страдания и ужасна смърт, която един Баратунлия би могъл да измисли. Но да си причастник на божественото естество не означава да си причастник на недостъпната божия същност, защото мислейки така би се излязло от пределите на благочестието ; причастността е към божественото действие, което влиза в божественото естество ( и е не по-малко Бог). Защото според светите отци нетварната енергия изявава и същността като нетварна; а тварната енергия подчертава и същността като тварна .
Впрочем доколкото това са (сериозни) православно-богословски разсъждения, невъцърковеният български интелектуалец може просто да ги подмине.
И така нацията (а всъщност защо не просто народът) има (и се познава чрез) своите енергии, които разбира се, са изменчиви и временни, както и смъртните онези хора, от които той се състои.
Но може би въпросът за природата на народа трябва да попита и за Нечия друга енергия, която поддържа и същината, и действията, и смисъла му. Добре е да имаме възпитаност в мисленето. А възпитание в мисленето, според Аристотел, означава да се знае за какво изобщо подобава да се пита .
Изглежда всички ние отчайващо отдавна сме загубили и губим това възпитание. Изглежда всички се превръщаме в провинциалисти. Според известния изследовател тъкмо на митовете Мирча Елиаде Западът и западната култура винаги са страдали от известен провинциализъм. Всъщност всичко започва от историята на стария Изток, после с Елада, Рим, а накрая идва и Западът ( Възвишеното и земното ).
Накрая (може би последни) към Запада идваме и ние, българите. Забравили да питаме по непровинциален начин: кой е Раковски? Кой е Левски?; Кои са баташките мъченици?
Ние обичаме тази провинция, прекланяме се и се възхищаваме от нея. В продължаващия и до днес шизофренен културен дискурс на следосвобожденската нагласа , в напрежението между миналото свое и днешното чуждо , ние обичаме и миналото свое . Но сме забравили същественото.
Затова и някак смътно се тревожим, когато някой ни каже, че, например, Батак е мит и въпреки цялата на места неистова реакция на нашия национализъм, някъде в дълбините на душите си се питаме: И все пак, дали пък не е мит Батак?
И все пак, дали Батак не е мит?
Как да се отговорим на този (и на всеки такъв) травматизиращ ни въпрос?
Разбира се, би било доста нелогично да отговаряме на такъв въпрос с пример от Евангелието от Иоан. Защото това е въпрос на неверието и съмнението. Но лично аз точно това бих сторил. Защото вярвам, че са истина думите Не човек е направен за съботата, а съботата е за човека; прочее Син Човеческий е Господар и на съботата вярвам, че това важи и за логиката (и човека).
Веднъж било именно събота Христос извършил едно чудо едно поредно чудо: изцерил един слепороден. След като слепороденият прогледнал, онези, които го познавали го завели при фарисеите, които го заразпитвали как е прогледал. Но след като той им разказал юдеите не повярваха за него, че е бил сляп и прогледал, докато не повикаха родителите на самия прогледал. И ги попитаха, думайки: този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се е родил сляп? А как сега вижда? Родителите му отговориха и им рекоха: знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си .
Тогава повикаха повторно човека, който преди беше сляп, и му казаха: въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник. Той отговори и рече: дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам. Пак го попитаха: какво ти направи? Как ти отвори очите? Отговори им: казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? да не би и вие да искате да Му станете ученици? а те го изхокаха и рекоха: ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е.
Отговори човекът и им рече: това е и чудното, че вие не знаете откъде е, а ми отвори очите. Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. Открай-век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден. Ако той не беше от Бога, не можеше да направи нищо. Отговориха му и рекоха: ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън.
Иисус чу, че го изпъдили вън и, като го намери, рече му: ти вярваш ли в Сина Божии? Той отговори и рече: кой е, господине, та да повярвам в Него? Иисус му рече: и видял си го, и, който говори с тебе, Той е. А той рече: вярвам, Господи! И Му се поклони.
Така е и до днес: едни не Го знаят откъде е, въпреки че е пред очите им всеки ден, както и онези, които са го последвали, носейки кръста си. На други отваря очите. И тогава те започват да виждат всички цветове не само жълтото, за което Джордж Мур казва, че не може да бъде обяснено с думи на онзи, които никога не го е виждал, а и всички тези цветове всеки от които също не би могъл да бъде обяснен с думи на този, който никога не ги е виждал.
И с вяра Му се покланят.
Тук реших да пусна една статия, която разработих в рамките на един проект, свързан с национализите у нас. Статията не беше одобрена и това ме освобождава от задължението да не я публикувам.
Бих искал да изкажа специални благодарности към Ханс и Голъм, които се съгласиха да използвам техните изказвания от темата "Баташкото клане" на Антони Пиотровски". Позволил съм си леки промени, най-вече пунктуационни и някои съкращения, но ако някой от тях не е съгласен с начина по който е цитиран, моля да ми съобщи и съм готов да коригирам необходимото.
Надявам се да чуя отзивите на всички, които взеха участие, или се вълнуват от повдигнатите въпроси.
С(по)лучването и нес(по)лучването на научния, националния и митотворческия патос в дискусията около Батак
Във философията на Кант, по-точно в Критика на чистия разум", се среща като налично понятието трансцендентална субрепция . С всички уговорки, които могат да се направят около своеобразието на кантовото понятие, трансцендентална субрепция се получава (настъпва) когато изместим един регулативен принцип в полето на конститутивното.
Кант устройва и това си твърдение, както и мнозина други около основния, според Хайдегер, в неговата философия въпрос по какъв начин Бог е? Такъв е и примерът на Кант: Би трябвало да съществува такова върховно същество, което да е дало начало на физическия свят; би трябвало и в морален смисъл (или аспект) да съществува един висш и абсолютен морален законодател, защото иначе в царството на морала бихме били безпътни; би трябвало - и с това окончателно излизаме от първата Критика и заедно с предишният пример се съотнасяме към втората и третата на способността за съждение да съществува Целта на целесъобразността без цел , красотата; - защото иначе не само красивото, но и възвишеното втората форма на естетическото преживяване биха останали загадъчни.
Но това би трябвало , според Кант, не е е , не е битие (все още). Когато обаче ние го приемаме като е, като съществуващо, по мнението на Кант извършваме трансцендентална субрепция, действие, подплатяващо, според него, една трансцендентална илюзия, приемаме като че -то за естващо.
Отправим ли се сега към една друга ценност ( каквато, според Хайдегер е и идеята за благото у Платон, която той на свой риск нарича Бог ), направим ли аналог с нацията, ние бихме могли да твърдим, че тя е една трансцендентална субрепция, приемане на като че -то, на въобразеното за съществуващо. Това правят всички съвременни изследователи на национализма, когато, например, разобличават ролята на митотворчеството по този въпрос.
Обаче има един риск.
Не само Кант, но и всички онези, които в просвещенски патос, или неговото простиращо се и до днес наследство, желаят да осъществяват (или станат причастни на) коперникански преврат -и, или преоценка на ценностите заварват и работят в безкритичното наследство на западните понятия, които са всъщност латински по произход и култура, включително по отношение на нациите и национализма, и оформят съответната аксиоматика на онова, което Дерида, например, нарича западен етноцентризъм , или логоцентризъм , според Хайдегер метафизика , и се нуждае ако предпочитате Хайдегер от деструкция, а ако Дерида от деконструкция. Дали обаче не би следвало да го наричаме по-скоро логикоцентризъм?
Ситуацията се усложнява и от това, че в контекста на същия логоцентризъм, или етноцентризъм на Запада, според някои съвременни изследователи като Бодрияр, например, логосът се е изпразнил от(към) смисъл, смислено слово и се е превърнал в бърборене, или инфовлечение ( Бодрияр ги подразбира като синоними), което е основната съставка на симулакрума, разкриващ глобализацията и глобализационния дискурс изобщо като поредния митичен дискурс, само че всеобхватен по отношение на своята реалност-измислица (или направо фикция, ако цитираме Бодрияр). В този аспект въпросът при изследването на митологическия ресурс на национализма, или национализмите (доколкото се съгласим, че държавата е абдикирала от функцията си при класическия национализъм - да го направлява и само я имитира, което поражда приватизация на национализма и оттук всъщност разни видове национализми) не се свежда до това да го заменим с друг мит - този на (за) глобализацията, въпреки че Ролан Барт препоръчва значението на митичната реалност да се използва за построяването на нов мит и така чрез включването на мита на псевдореалността в тъканта на нов мит да се измъкнем от удобния затвор, който ни е приготвен . Въпросът се свежда до това да проследим произходът на етно/логоцентризма, породил модерните представи за нация, доколкото се съгласим да го наричаме по този начин, но не само така, както си го представя Дерида, защото тогава включването на Хайдегер към западната онтотеология (метафизика), което Дерида извършва, би могло да бъде прехвърлено и над самия него, изтълкуван под някаква форма всъщност като логоцентрист и така да се завъртим до безкрайност в порочен кръг на деструкции, деконструкции, или делогикострукции, да речем.
В смисъла на гореказаното, рисковано ли би било да се твърди, че всички съвременни западни изследователи на национализма и нацията, каквито са Гелнер, Антъни Смит, Бенедикт Андерсън, Ерик Хобсбом, въпреки привидните си различия на примордиалисти, модернисти и примиряващи в действителност принадлежат към западния етноцентризъм, доколкото например споделят, че нацията е една от ценностите , които (би трябвало според някои от тях - да) се обезценяват и заменят с друга ценност, например глобалното общество? Но нацията не е просто една от съзвездието превърнати в ценности идеи, умозрителното съ-образяване с която, според някои мислители още от Платон формира едно изкривено, или поне непълно разбиране за истина, като съответствие на интелекта с вещта, нещото, което предзадава западното разбиране за истина като veritas, или проверимост, достоверност, верифицируемост, вместо, например като нескритост, aleteia. Да, такова разбиране легитимира и идеализира след-платоновото гръцко разбиране за paidea-та, образованието, като поредица от пренастройвания на (умо)зрението, докато свикне със светливостта на идеята в прехода от тъмнината на пещерата към свободата на света извън пещерата. Но не взема предвид възможната нескритост на истината, включително по отношение на нацията, или народа и любовта към него, която не винаги преминава през ratio-то и може би прилича на онова саморазбиращо се добро, за което говори Джордж Мур: така, както на онзи, който никога не е виждал жълто не може да се обясни с думи какво е жълто, така и на онзи, който не е долавял какво е доброто, не може да се обясни с думи какво е то.
* * *
Вярвате, или не, тези мисли в голямата си част бяха породени след (и по повод) запознаването ми (да не го наричам проучването) на дискусията около събитията в градчето Батак от 1876г и тяхното отразяване в паметта на българите дори до днес, която дискусия се разгоря напоследък. В този смисъл е и заглавието на статията: С(по)лучването и нес(по)лучването на научния, националния и митотворческия патос в дискусията около Батак . Търсената многозначност, както вероятно се досещате, не е случайна. Ако случване и неслучване обикновено се разбират като случайни случаи , то сполучването и несполучването очевидно предполагат телос и изискват ситуиране в някаква телеология, разбрана най-малкото като слово за цели(те), замислени при предприемането на нещо.
От друга страна патос има също така най-малкото трояко значение: като водещо настроение (обикновено приповдигнато), като страдание, болест и като страст, пристрастие. И така, ако една болест се случи ( да започнем отзад напред), обикновено казваме, че се е случила някак независимо от нас, дошла е отвън, така да се каже. Може разбира се (рядко макар) да кажем и че тя е сполучила например когато доведе до летален изход , фатален край , смъртен завършек . Не коментирам доколко сме прави в тази обикновена употреба на думите и техния смисъл в това обикновено разбиране.
Дадено пристрастие също по-скоро се случва, появява се и се разгаря у нас, отколкото да сполучва, освен ако не говорим и разбираме себе си като цел на някой отвън, който е искал да го разпали у нас.
Най-целеположен патосът изглежда в третия (всъщност първия) смисъл когато искаме да придадем някакво настроение (например патетично) не само на словото си, а и на слушащите/четящите го. Ако успеем тогава казваме, че целта на словото е постигната и то е сполучило, а не просто се е случило, както понякога при бърборене.
Всички тези три смисъла на патос безспорно се случиха при дискусията около Батак. Доколко сполучиха това е предмет на изследване.
Нека сега да разгледаме спецификата на научния патос, както и националния, а и митотворческия (така, както обичайно ги разбираме най-често).
С какво свързваме научния патос? Обикновено под научен патос, патос на науката се разбира безпристрастност, трудоемкост и високи постижения, а същевременно една своеобразна скромност. Ето един подходящ пример за научен текст, съдържащ и подобаващ патос, още повече, че е свързан с историята и научната и стойност.
Науката в нейното най-високо напрежение понякога е способна да дава резултати, които на пръв поглед са доста страни. За пояснение ще взема пример от областта на физико-математическите науки още повече, че математиката е наука по предимство. През 1895г. двама професори, английския Чени (Chaney) и руския Менделеев провели сравнение на две мерки: руския полусажен и английския ярд. За обикновения ум тази работа изглежда проста и неважна: обаче знаменитите учени работили цели три дни, и не случайно: те провели 22 серии сравнявания или 880 микрометрически измерения и 132 отчета на термометрите. Подобна работа изисквала огромен труд. Трябва да се каже, че линейните мерки се измерват с ужасяваща точност, измерват се микроните и даже части от микроните (микрона е хилядна част от милиметъра).
Но аз искам да обърна внимание не на процеса на труда, а на неговия финал. В заключение на труда бил съставен протокол, чиито последни думи гласяли следното: тъй като въпросът за тъждествеността на нормалната температура от 62 градуса по Фаренхайт и 16,667 по Целзий по стоградусната скала на водородния термометър не може да бъде разглеждан като окончателно решен, то в това отношение ние считаме настоящия отчет не за безусловно точен, а за примерен .
От гледна точка на елементарната физика, подобен въпрос за тъждеството на указаните температури се явява несъмнен: но от гледна точка на първокласните учени ние виждаме тук нещо недоказуемо.
По този начин на висшата степен на науката резултатите на научните работи на първокласните учени се явяват във формата на високонаучно ние не знаем . Но това незнание е много по-ценно от редовното ние знаем , както на всички е добре известно . На подобни незнания науката може да гледа като на своя гордост, като на свое украшение. Те показват, колко високи са тези изисквания, които предявява сама към себе си, подобна наука, нетърпяща нищо недоказано.
Но може ли да предяви към себе си толкова високи изисквания, да си наложи така пълно отричане от всичко недоказано, историята ? Естествено, всеки ще разбере, че отговорът може да бъде само отрицателен. ..
Такива науки (като историята б.моя) ако те не са достигнали в своето развитие истински научния стадии, трябва да допускат математическа обработка на своето съдържание. С други думи те трябва да открият законите на явленията и да изследват хода да тяхното развитие. Но нима историята знае закона на изучаваните от нея явления? Наистина можеш да намериш книги написани по научному, в които има много речи за законите на историческото развитие.
Но ако се вгледаме по-внимателно, то ще видим, че цената им не е висока: всички откриваеми в тях закони по-скоро са гръмки фрази, отколкото нещо реално
Това са факти, но не упреци. Лесно е да се говори за законите на физическите и химическите явления, в които действат несложни величини. Но в историята действа самият човек, психическия живот на когото е така сложен, че за изучаване даже на отделни явления на човешката душа, психологията осъществява необичайно свърхнапрежение. А какво да кажем за сумирането, синтеза на отделни личности? Пък в историята действат не отделни личности, а цели народи. И ако в астрономията безусловно точни предсказвания не се отдават, то още по-малко такива трябва да бъдат очаквани от историка. Във всеки индивид, във всяко общество се крие такава маса от причини, че да бъдат изяснени напълно не се отдава на историка .
Ученият който би изтълкувал историята като народно самосъзнание, би оказал огромна заслуга; но да се изтълкува по такъв начин историята е толкова просто, колкото и да се източи вода от камък. Ето защо трябва да е в сила и най-простото определение на историята, като повествование за забележителни събития, забележителни вече с това, че хората са ги забелязали .
И така, както показва и този кратък откъс от лекциите на професор В.Болотов, науката и в частност историята (но тук вероятно следва да включим и историята на изкуството, например в анализа върху дадена картина и нейното влияние и емблематичност за един национален спомен, да речем) би трябвало да следва една своеобразна скромност, избягваща иначе толкова примамливите теоретизации, закономерности и несигурни допускания, скромност, опираща дори до едно високонаучно ние не знаем защото именно на такива незнания науката гледа като на свое достижение, те представляват украшението на истинската наука. Трудоемкостта в изследването, безпристрастността и гарантираните от тях възможности за високи постижения пък са не по-малко необходими, особено в историята (включително - и на изкуството), ако тя желае научно да докаже, изследва и разобличи една евентуална митология (митологема), а не да създава нова.
Такъв е патосът на истинската наука и тук историята не прави изключение, както и изкуствознанието, или пък построеният с тяхна помощ социологичен, или културологичен анализ.
Не прави изключение, разбира се, и изискването високите идеали на науката да бъдат привлечени в един евентуален научен отговор на един евентуален научен патос, или текст, който се предрешава като научен: неговото дискредитиране, неточно препредаване, или направо демонизиране не е научният отговор, който се изисква, далеч е от подобаващият на научния дискурс патос и издава слабост.
Случи ли се научният патос в дискусията около Батак? Сполучи ли той? Нека оставим отговора на тези въпроси за по-сетне.
Да разгледаме сега какво представлява националния патос, как обикновено си го представяме.
Според класическото разбиране за нация и национализъм - да започнем от по-далече държавата е онази, която ръководи, насочва националната идеология , а според някои гледни точки и я създава. Когато обаче държавата е абдикирала от тази си роля, както се твърди днес, когато тя само имитира тази си функция, то национализмът се приватизира от различни и често многобройни субекти в публичното, т.е политическото и културното (интелектуалното) пространство. Реши ли обаче държавата (и нейните представители), че тя твърде много е освободила преждезаемани позиции, изпита ли чувства за вина при някакво събитие, засягащо я в нейната незабравена докрай функция възможно е компенсаторното и реагиране с една несъразмерна реакция, изглеждаща обаче понякога неистинска, особено ако електоратът си припомни евентуалнто устойчиво космополитично поведение на нейни високопоставени агенти , внезапно защитаващи сега патриотични позиции.
Така националният патос е едно на пръв поглед неясно и многопластово понятие, което при това търпи разпръсване и е податливо на приватизации в днешно време. Той е неясен и най-вече за това, че самото понятие за нация е неясно, за народ замъглено, а разликата между тях неразличима. Автентичният национален патос е проблематичен: нацията ли е над всичко, или пък нацията има своя историческа съдба и драма, ръководена от Божия промисъл, например. Единение няма не само по този въпрос.
Че някакъв национален патос се случи, се разрази по повод на дискусията около Батак е безспорно. Обаче автентичен ли беше той? И оттук сполучлив ли беше? Нека оставим и този въпрос за конкретната и експериментната част на изследването.
Често пъти научният и националният патос се разглеждат като несъвместими, направо като противопоставени, противостоящи. Онова, за което те спорят е тъй нареченият митотворчески момент (или патос), който според учени като Ренан, например, стои в основите на сградата на нацията.
Именно митотворческият патос е най-сложното за изследване. Дори в историята да има митове като например този за Крали Марко, героизиран от народния епос, а фактически верен васал на турците по време на тяхното завоевание на Балканите увличането в тяхното разобличаване може да доведе до нови митове. Пък и какво е мит?
Буквалният превод на митос е сказ, сказание, разказ. Според речника това е съвкупност от вярвания и идеализирани представи, които се създават за определена личност, феномен или историческо събитие . Обикновеното разбиране за мит обаче е измислица, небивалица, приказка, приказна история, дори басня . Ето че внимателно трябва да се борави с тези думи, защото въпросът за митичното в историята е също толкова решен , колкото и въпросът за смъртта на народа . Какво е митотворчески патос , как той се случи в дискусията за Батак? Дали и как сполучи?
Преди да преминем към отговорите на поставените въпроси нека да уточним последното по-общо твърдение в тази част: митотворчески патос може да има както в обрастването на едно историческо събитие с идеализациии, идеализирани представи в колективната, обществената памет , така и в опитите за тяхното разконспириране чрез сказания, почиващи на формулировки от типа: ако художникът Пьотровски е забравил (объркал) името на фотографа, аранжирал костите в Баташката църква (за да бъдат снимани), то снимки(те) от 1878г не съществуват, а вторачването в Батак започва след 1892г .
..
Та така де, мисълта ми беше за батака. По-точно за статията на Балева, проекта не го намерих това пише Ханс , един от участниците в дискусията, чиито изказвания, наред с тези на Голъм коментират Случаят Батак на страниците на интернет-форуми Бойна слава , по-конкретно в под-тема Баташкото клане на Антони Пиотровски - и продължава:
- Покрай нея изникват три кръга въпроси, но по очевидни причини(пост номер 2 в тази тема) ще се спра на два от тях. Естествено предварително искам да направя уточнението, че становището ми е съвсем лично... Не претендирам за каквато и да е компетентност, напълно е възможно, даже е сигурно, че греша.
За статията на Балева. У мен тя остави сравнително положително впечатление. Струва ми се, че е направена изключително добронамерено - авторката наистина си вярва. Това, разбира се, не е някакво достойнство само по себе си и съвсем не е гаранция за качество, но пък вече е достатъчно рядко срещано за да не заслужава отбелязване.
Тъй като вече се оплетох в собствените си глупости, което само потвърждава правотата на пишещите лаконични или още по-добре емотиконични постове, ще се опитам да кажа и свързана с темата глупост.
Та Балева е хванала и се е опитала да търси импулса, на включването на Батак в националната митология. Намира го в Пиотровски и неговата дейност по създаване на картината(а не толкова в самата картина). Аз виждам няколко неща, които струва ми се, са сериозни слабости на хипотезата й. Тези слабости (или поне част от тях) донякъде могат да се отдадат на формата, в която е поднесено изследването. Първата слабост смятам, че е липса на изследване на самият мит. Такова изследване ми се струва задължително по отношение на момента, в който този мит се утвърждава в канона. Без конкретните особености просто не виждам как може да се проследи генезиса. Вероятно е Балева да познава добре тези особености, но пък неуки хора като мен не са запознати, което ги лишава от възможността да проследят нишката на изследването. Дори да разполагаме с познание за сегашните особености на мита (без подобни претенции съм), то не е от съществена полза - времето несъмнено е оставило някакви наслагвания, които биха поставили под съмнение изводите.
Следващото нещо е свързването на Пиотровски и Стоянов. Тук определно Балева е неубедителна. Няма и как по друг начин да е - тя се опира на тезата, че описанието на клането при Стоянов е вдъхновено и повлияно от Пиотровски, за което трудно могат да се намерят повече от косвени сведения. При липсата на тази връзка доказването на значението на Пиотровски за индукцията на мита (но не и за формата му) изглежда още по-трудна.
Не толкова зле стоят нещата с формата, което донякъде е свързано с упоменатия от Голъм акцент върху образа. И все пак и тук има някои съмнения, най-сериозно от които е въпроса за използването на останките. Балева подминава въпроса за това как Пиотровски се сдобива с въпросните останки, които по-късно ще са съществена част от формата на мита. Може отново да става дума за дупка в познанията ми, но този въпрос е съществен. Как останките се озовават в костница в църквата, това разпространена практика ли е, какъв и е произхода, или е изключение? Не е ли възможно Пиотровски, попадайки под влиянието й, да е разпространил вече съществуваща форма на локален мит, вместо сам да я е задал.
И преди окончателно да затворя въпроса с конкретиката, искам да се върна към въпроса за образа, макар и малко по теоретично. Голъм разбира се е прав(както винаги) за прекомерното вторачване на Балева в образите, но пък и то самото не е напълно лишено от основания. Не мисля, че на картината е отредена централната роля, но тя изиграва определена роля. Подготовката й, а не самата картина, е в основата на мита. Търсенията на Пиотровски раждат образа на останките, който по-късно става част от формата. Другата част - разказа за събитието(този на Стоянов според Балева) - също е провокирана от търсенията на поляка.
... Критиците се съсредоточиха върху обвинението, че Балева не познава добре източниците около мита. Това не е невъзможно, Балева пропуска да посочи определен бум на материал по въпроса, който да следва вковаването на мита (според нейната теория). От друга страна критиците (от които най-сериозен май е Койчев) пропускат да посочат значителен обем от сведения за наличието на мит преди упоменатия момент, което би трябвало да е лесно, а и би решило въпроса категорично. В известна степен се получава, че срещу не особено силно аргументираната хипотеза на Балева не стои нищо. Единствената аргументация на старата хипотеза е нейната ортодоксалност.
(С това приключвам този кръг въпроси. Възнамерявах да засегна и интердисциплинарността, но май и времето напредна и ще го оставя за друг ден, а той, с малко повече късмет за читателите, вероятно няма да дойде).
към Ханс
Голъм
Е, хъм, май ще се съглася с теб, Ханс. Все пак - две по-съществени уточнения, сподирени от едно по-маловажно като завършек.
1.
Балева (доколкото съм разбрал текста й), се стреми не просто да проучи картината на Пьотровски и начинанията, които той е предприел покрай нея и произлезлите от тях и свързаните с тях перипетии с местни жители и други люде, всичко това в перспективата на "мита за Баташкото клане" (т.е. да уточним за пореден път - образът на реалната случка в масовото съзнание), а да докаже, че митът се е зародил в следствие на картината на Пьотровски или в най-лошия случай (за нейното изследване), че тази картина е изиграла главна роля в процеса на митообразуване. Покрай тази основна задача се предполагат и второстепенни (вече в проекта, както схващам), свързани с коригиране съгласно установените чисто митични елементи (намерили своя родител в изобразителния текст на Пьотровски) на реалната експозиция в град Батак, представяща историческото събитие.
Проблемите, които аз виждам тук (и уточнявам във връзка с твоята забележка, Ханс) са в това, че тя пропуска един съществен момент в процеса на целевото си изследване и намирането му изисква търсенето да започне непосредствено след реалната случка, за да проследи (реконструира) превръщането на разказа и спомена в мит. Обратният процес, започнат от предвзета начална точка е проблем сам по себе си от гледна точка на процеса на изследване.
От друга страна, реконструкцията на цялостния процес на превръщане на историческото явление в митичен текст е ключова за тезата й (а тя не я извършва, а доколкото разбирам, подобна не се предвижда и в проекта) и не би била такава единствено ако тя се ограничаваше само до изобразителния текст и неговия контекст, което обаче тя избягва да направи, а последното предполага или упоменатата по-горе по-мащабна цел на изследване или пък излизане от чисто научните очаквания за резултатност в сферата на общественото съзнание или дори на политиката.
2.
Покрай останалите си цели (уточнение по-горе) Балева в статията си (а ако разбирам и в проекта) се опитва покрай разкриването на митотворчеството да коригира и реалната случка. Това е видно от текста на статията. А това на свой ред задължително прехвърля изследването и в областта на историята (затова е и замислено като интердисциплинарно), което трябва да служи за коректив. Не може манипулациите на реалността в процеса на създаването на картината да се екстраполират върху историческата случка, която се изобразява в картината, за целта трябва и "сверяване" с историографията.
Да уточня - това очевидно е залегнало под някаква форма в разисквания проект. Лошото е, че така и не знаем какво би било постигнато в неговите рамки и какви биха били крайните изводи. Предполагам, че след упражнения натиск до тях така и няма да се стигне. Друго неприятно нещо, според мен, е че поначало интересната възможност за изследване и "разбулване" на митове е пропиляна в известен смисъл за нещо съвсем странично (според мен) и вероятно несъществено като картината на Пьотровски, а както показва статията на Везенков има много по-съществени моменти за изследване и упоменаване...
Ханс:
Аз пък, независимо от съгласието ни по някои въпроси, намирам, че май неразбирането между нас расте. Това ме и подтиква да продължа с това, с което всъщност би трябвало да започна - изложени за това как аз съм разбрал текста на статията (доколкото я помня, честно казано ме мързи да я препрочета). Честно казано след като се запознах с проекта (благодарности на IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS), не смятам че си струва да му обръщам каквото и да е внимание тъй като това са някакви 2-3 страници безсмислени празнословия (извинявам се за тази грешка).
Каква е тезата на Балева (според мен). Не мисля, че тезата и е, че образите от картината на Пиотровски са в основата на "мита за Баташкото клане". По-скоро тя търси произхода в снимките (като източник на образ) и при Стоянов (като разказ). Очевидно според нея това са основните компоненти на този мит - образите на човешки останки и разказа за "появата" на тези останки . Отношението на Пиотровски към отпечатването и на двете неща в общественото съзнание е косвено и въпреки това той се явява неволен, несъзнателен автор на мита. Явява се такъв защото той индуцира и двете. Образите на кости произлизат от направените снимки, но поръчител (а и донякъде "аранжор") на тези снимки е Пиотровски. Картината не е част от процеса на преминаване на образите в съзнанието, нейното участие е единствено като източник на мотивация за Пиотровски да направи проучванията си и съответно снимките.
По-отношение на разказа на Стоянов знчението на Пиотровски е още по-малко той (с версията на Макгахан) само е мотивирал Захари да напише точно този текст.
С това мисля, че се изчерпва тезата на Балева. Аз не се сещам за някакви сериозни залитания към реконструкция на реалните събития, но това може и да се дължи на слабата ми памет.
При това изложение мисля, че веднага изпъкват част от слабите страни на работата.
На първо място, за което и двамата сме напълно съгласни, липсва проучване на самия мит. Разчита се ние да приемем на доверие, че Балева познава мита, установила е основните му характеристики и правилно се е насочила в проучванията си. Тук трябва да подчертая, че е желателно изследване да бъде направено колкото се може по близо до реалните събития (тоест до процеса на митологизация), което предполага най-малък обем допълнителни наслагвания.
Вглеждайки се в собствената си представа за Батак аз мога в известна степен да призная, че виждам същите контури на мита, които очертава и Балева, но това може да е чисто съвпадение или следствие от нещо друго и не се явява никакъв аргумент. В личен план това разбиране ми позволява да погледна от гледната точка на авторката, но в никакъв случай не замества празнината.
Ако съществуват някакви исторически търсения в статията, то те не са съсредоточени не върху от клането, а върху последвали го събития (с едно малко изключение). Целта на Балева е да докаже авторството на Пиотровски върху снимките, а съответно и върху образа от мита. Това тя прави със смес от исторически и изкуствоведски методи - справки за фотографите, визуално-критически анализ на картината и т.н. Аз не мога да съдя доколко сполучливо се справя с тази задача, единствено мога да посоча провала на опонентите й да атакуват този централен стълб на тезата й. Впрочем този пропуск за мен е изключително сериозен - категоричното доказване на съществуването на две серии снимки, към по-ранната от които Пиотровски няма отношение, би сринало цялата теза.
Иска ми се и да отбележа, че в този съществен за тезата (въпреки цялостната слабост) й пункт Балева е търсила и исторически аргументи, което ако не друго е добър атестат.
В предните постове упоменах една от слабостите на този пункт - липсва изследване на произхода на използваните в снимките човешки останки. Това е съществено, защото е в пряко отношение към заслугите на Пиотровски за създаването на образа.
Друго направление, в което Балева претендира за извършени исторически търсения, е въпросът за източниците свързани с утвърждаването на клането в съзнанието на обществото. И това беше упоменато по-рано. Балева заема една позиция, която изисква доказателствената тежест да легне върху евентуалните й опоненти. От тях се очаква да аргументират по-ранното присъствие, а не от нея. Успеха им в това направление, обаче, е значим не само по отношение на тезата на Балева, но и по отношение способностите и добросъвестността й. Едно по-рязко очертаване на контраста от двете страни на точката от страна на Балева би било удачно, но не е толкова съществено.
Третият въпрос е този за връзката Пиотровски->Стоянов. Тук определено Балева остава изцяло в сферата на предположенията. Тук тезата изисква аргументация, която определено липсва. Но и това се оказва пункт, по който май не последваха атаки.
С това мисля, че изчерпвам впечатленията си от статията.
Цитат:
тя пропуска един съществен момент в процеса на целевото си изследване и намирането му изисква търсенето да започне непосредствено след реалната случка, за да проследи (реконструира) превръщането на разказа и спомена в мит. Обратният процес, започнат от предвзета начална точка е проблем сам по себе си от гледна точка на процеса на изследване.
Аз не съм убеден, че единствената правилна посока е от реална случка към мит, а обратната не може да донесе плодове. При всички положения, обаче, изискването за познаване и на реалната случка и на мита преди проследяването на пътя от едното към другото изглежда задължителна. Все пак тук ще ти се доверя, аз самият нямам никаква представа как би следвало да се извърши подобно изследване от методологична гледна точка. Съгласен съм, обаче, че проблемът е методологичен, тоест критиката тук не е насочена към самата теза, която може да е напълно вярна (дори това да е случайно), а към пътя за достигането й.
Цитат:
реконструкцията на цялостния процес на превръщане на историческото явление в митичен текст е ключова за тезата й
тук съм горе-долу съгласен (ако правилно те разбирам), макар аз да го виждам не толкова ключово.
Цитат:
Покрай останалите си цели (уточнение по-горе) Балева в статията си (а ако разбирам и в проекта) се опитва покрай разкриването на митотворчеството да коригира и реалната случка. Това е видно от текста на статията.
Това, честно казано, ми е убягнало.
Иска ми се направя и още една забележка, предположение по-точно. Според мен в периода на устно предаване на мита, той е бил по-скоро сбор от най-разнообразни митове, които обаче са били по-ограничени като разпространение. В крайна сметка, предполагам благодарение на печатното слово, тези митове са били претопени или заменени от един национален мит. В този аспект търсенето на Балева е по-скоро кой е автор на този национален мит (ако той изобщо има такъв ясно определим).
Голъм:
Е, Ханс, радвам се, че успяхме да намерим основният пункт на различията си - интерпретацията на това какви са намеренията на Балева в статията й, т.е. тук трябва да съсредоточим търсенията, още повече, че става въпрос за сравнително кратък текст. За проекта очевидно сме на едно и също мнение - боклук, доста неопределен при това.
Затова се хванах да прочета наново статията, защото и моите спомени са доста поувехнали и ще се опитам накратко да изложа какво разбирам аз от нея, като ще се опитам да избегна цитатите, доколкото е възможно. Извинявам се предварително на останалите участници в дискусията, но все пак мисля, че това писане е по темата.
След прочита на статията ще се съглася с теб, Ханс, че основната идея на авторката е да постулира фотографиите на Кера/Кавра като визуална основа на мита - цялото изложение е построено около постигането на тази задача (явно съм позабравил това откакто я прочетох за пръв път).
За да избегна многобройните цитати ще се опитам накратко да представя логическата и смислова структура на статията (всеки може да проследи в текста съответствието):
ЦЕЛ НА СТАТИЯТА:
Цитат:
М. Балева написа
Но целта на настоящата статия се състои по-малко в това да изреди десетките примери за това календарно-тематично съвпадение, а най-вече да надникне зад причините, породили съдбовното вторачване не например в трагедиите на селата Ветрен, Брестовица, Козарско, Дребско, Станица, Царово, Баня, Стрелча, Сопот, Карлово, Злокучане, Бяга, Акънджи, Попенци, Кула, Лесичево, Ляхово и на още около 80 други селища, а само и единствено в тази на Батак.
1. теза
от 1892 г. темата за клането в Батак започва бурно да се разработва в рамките на българската култура.
Доказателства ( в статията):
1.1 Преди тази дата има само две снимки на гръцки фотограф Кавра (от 1878 г.)
1.2 От 1880 г. български превод на Ст. Стамболов на репортажите на МакГахан.
1.3 Освен тези две "културни събития" няма в българската култура никакви други "маркери" за интерес към Батак или пък свидетелстващи за възникване на мит.
2. теза
Темата за Баташкото клане, а следователно и образно-символния мит, се зараждат от двете снимки на гръцкия фотограф Кавра/Кера.
2.1 Пьотровски решава да нарисува картина и покарй това ангажира хора и пловдивски фотограф Кера, които правят снимки.
2.1.1 Тези снимки не са намерени в архивите на Пьотровски
2.1.2 В Пловдив в разглеждания период има само три фотографски ателиета и нито едно не е на гръцки фотограф Кера, Пьотровски е сгрешил името и всъщност става въпрос за Кавра.
2.2 двете снимки на Кавра са единственото свидетелство в българската култура, което е можело да породи съответната реакция.
2.2.1 те са "положени" като документални свидетелства като "фотографии на Кавра от 1878 г."
2.2.2 те всъщност не са "фотографии от 1878 г.", а са от 1892 г. и са всъщност поръчаните от Пьотровски снимки на "Кера".
2.3 При сравнение на композицията и образите от картината на Пьотровски и двете снимки се забелязва сходство, което е допълнително доказателство, че не съществува Кера и двете снимки на Кавра уж от 1878 г. всъщност са от 1892 г.
3 теза
Според Ренан създаването на всяка нация и нейната памет почиват на исторически заблуди и митове, т.е. почиват на забравата. Покрай ситуацията със снимките както и с Батак (виж теза 1) очевидно имаме забрава, следователно това, което помним за Батак е мит.
ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЗАРАЖДАНЕТО НА МИТА
Цитат:
М. Балева написа
В заключение ще се опитам да припомня, как е било сложено началото на мита за Батак и да подредя отделните части на пъзела от писмени и образни творби в една цялостна картина.
1. Среща между Пьотровски и Захари Стоянов при посещението на първия през пролетта на 1889 г.
2. Балева (без да се позовава на нищо, освен много косвени "доказателства") директно описва какви мисли са разменили двамата при срещата си. Пьотровски чува от Стоянов за въстанието и изразява учудването си, че в репортажите на МакГахан не се споменава за българско въстание, Стоянов се чувства уязвен от критиката към собственото му "митотворчество" и провокиран от това прави съответното описание на Батак в последната част на книгата си.
3. Посещение на Пьотровски в Батак:
Цитат:
М. Балева написа
Дискусията със Стоянов явно особено е разпалила любопитството на Пиотровски относно Батак и в този смисъл Стоянов може действително да бъде смятан за посредствения повод за картината. Преди да направи картината си обаче, Пиотровски - като типичен представител на епохата си, в която историята отдавна вече е станала религия, - е искал сам да се увери в нейната истина, като отиде лично в Батак и на място говори с жителите му. За целта той е ангажирал фотограф, за да документира историческата истина със самата медия на обективността фотографията. В Батак Пиотровски е срещнал обикновено и в голямата си част неграмотно селско население, живеещо в традиционно-патриархални условия. И макар селяните все още да не са разполагали с каквато и да била заучена хомогенно-колективна памет, явно никой от тях не е могъл да си спомни за въстание. Единственото, което са могли да си спомнят батачани, е било бягството на Петър Горанов заедно с цялото му семейство от селото още преди обсадата на османските войски неговото забъркване в съмнителните за османската власт патриотични кръжоци е било действителната причина за разоряването на Батак. Очевидецът Бойчо пише: През нощта Горанов с пещерските първенци сполучили да излязат изпомежду неприятелските позиции и проводили Джуркова да извести на останалите да излязат от същия път. С Джуркова се решили да излязат само няколко жени, между които и семейството на Горанова.‛ Нека припомня, че зад името Бойчо се крие не някой друг, а 19-годишният по онова време Ангел Горанов, син на Петър Горанов, факт, който обяснява не само необходимостта от псевдоним, а и несъстоятелността на очевидството на автора, което пък от своя страна седи в основата на Стояновия преразказ за Батак и на всички следващи научни изследвания.
4. Пьотровски е "режисьор" на мита за Батак
Цитат:
М. Балева написа
Разказите на батачани затвърдили мнението на Пиотровски за случилото се в Батак, недвусмислено изразено не само в автобиографията, а също и във фотографиите и последвалата ги картина. При това ролята на фотографиите е особено важна, имайки предвид, че за инсценирането им е било ангажирано цялото баташко население от 1000-1500 души, както пише Пиотровски. С тях художникът, макар и неволно, е поставил не само началото на местната колективна памет, но е определил и нейната форма. Особена роля за това е изиграла сниманата от Кавра църква със смъртни останки, като и в този случай не бива да забравяме, че и тази снимка не е автентичен документ, а продукт на режисьорското майсторство на Пиотровски. За това говори не само естетическата структура на композицията, в която персонажите са подредени в класическата триъгълна форма, тъй приятна за западното визуално възприятие, а най-вече покритият с кости под. 7 Тъй като фотографията е правена през пролетта на 1889 г. (а не през 1892 г., както ни уверява Пиотровски, обърквайки за пореден път датите), трябва да се запитаме, защо строго религиозните жители на Батак са оставили в продължение на тринадесет години смъртните останки на някогашните си роднини, съседи и познати непогребани в тая безредица. Мисля, че причината за това не е в липсата на пиетет у батачани, а във въображението на самия Пиотровски, който за своята инсценировка най-вероятно е използвал автентичен материал от костницата на църквата. С това художникът не само е (ре)активирал спомена на батачани, фокусирайки го върху клането, а го е насочил в точно определена посока. Вместо да продължат да потискат болезнената травма от насилствената загуба на около 1600 свои съселяни, батачани възпоменавали от тук нататък жертвите на клането чрез показното излагане на мнимите им смъртни останки. Какво огромно впечатление са направили на батачани извадените на бял свят в църквата кости, показват мотивите на пощенските картички. Единствената разлика между тях и фотографията на Пиотровски/Кавра се изразява в простоватата‛ им символика и прилежната подреденост на костите, преди това тъй истински‛ разхвърлени от художника. Тази художествена стратегия се е харесала най-вече на сем. Горанови, давайки им възможността в истинският смисъл на думата да вградят най-после и образа на майката в семейната версия за случилото се в Батак, умело разпространявана не само чрез хрониката, а от тук нататък и под формата на пощенска картичка.
5. Пьотровски с всичко това предизвиква контра-реакция, която води до продължаващ процес на национално митотворчество, вече с чисто български продуценти и режисьори
Цитат:
М. Балева написа
Но вторачването на Пиотровски в Батак е предизвикало и незабавно контра-вторачване, засягайки с него една твърде болезнена тема в актуалния национално-политически дискурс. То било формулирано най-вече от страна на патриотично настроените политически кръгове и интелигенция под формата на исторически очерци, хроники на очевидци, театрални постановки и т. н. на тема, интересуваща до този момент един-единствен човек, и то чужденец. Само в светлината на така скицирания контекст става ясно, защо например последната част на Записките‛, както от стилистична, така и от тематична гледна точка, не съответства на цялостната концепция на произведението, и защо се занимава изобщо с негероичното‛ за жадния за български героизъм Стоянов минало на Батак. Тази част е всъщност директният отговор на образната интерпретация на Пиотровски и неговата художественна стратегия, сътворявайки от своя страна опозиционния образ на храброто и смело баташко население, наситена с чужд за Записките‛ до този момент ултранационалистичен тон. Нареждайки Батак до Панагюрище, Копривщица, Перущица и Брацигово, т. е. онези 3-4 села‛, в които според МакГахан е имало слаб опит за непокорство срещу официалната власт, Стоянов не само разширява територията на героичната национална топография като доказателство за версията (си) за масово въстание, а най-вече легитимира за пореден път правото си на политически пост. Причините за написването на Въстанието и клането в Батак‛ от Бойчо, алиас Ангел П. Горанов, не са различни. Можем да си представим, колко неудобно е било посещението на Пиотровски в Батак за окръжния управител на Пазарджик, щом синът се е обявил за очевидец и е превърнал бащата от главен виновник в главен герой. Още много подобни примери биха могли да се назоват, като най-ранният от тях датира от 1891 г. тетралната пиеса на Атанас Шопов Баташко-то клание‛, но показателно е, че всички те се появяват след 1889 г.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
(привеждам го дословно)
Цитат:
М. Балева написа
Другояче формулирано с посещението на Пиотровски в Батак през 1889 г. започва една ожесточена надпревара за властта‛ над интерпретацията на баташката история и над колективната представа за нея. В този двубой всъщност най-малко е ставало въпрос за Батак сам по себе си, а за едно събитие, инструментализирано за лични цели, като на Пиотровски то е предоставило чудесната възможност да се превърне в един полски Дьолакроа чрез художественото олицетворяване на българския вариант на гръцкия мит за клането на остров Хиос, произлязъл от четката на великия французин. Ако Пиотровски беше отишъл не в Батак, а примерно в Пазарджик (да не се бърка с Татар Пазарджик, днес град Пазарджик), първото село, чиято злочеста съдба МакГахан описва нашироко в кървави багри, то днес може би щяхме да говорим вместо за забатачен‛ за запазарджичен‛. Но както и да е, официално двубоят, както е известно, бил спечелен от Стоянов и неговите привърженици. Когато Пиотровски е писал своите спомени през 1911 г., Стоянов вече отдавна е бил приет в пантеона на националните герои на България а неговите Записки‛ са се смятали за автентична хроника на български въстания, факт, който явно и Пиотровски вече не е поставял под съмнение. МакГахан, както знаем, показателно беше реабилитиран едва стотина години по-късно, когато на площада в Батак му бе издигнат скромен паметник.
Та нека се върнем най-после на въпроса: защо Пиотровски се позовава на Стоянов, а не на МакГахан? Можем да го формулираме иначе: Защо да се увековечаваш до един губещ, след като може и до един печеливш? Но че споменаването на победителя‛ Стоянов вместо победения‛ МакГахан в мемоарите на Пиотровски за съжаление не е помогнало за популяризирането на картината, показва фактът, че в 1913 година Баташкото клане‛ било отстранено от експозиция, засягайки в този момент друга болезнена тема в националният дискурс проблема с етническата принадлежност на помашкото малцинство. Но това е друга тема.
Мисля че (макар и да не се въздаржах от цитиране на оригиналния текст в прекомерни пропорции) е общо взето ясно какво цели в статията си Балева като конструкцията на самата статия е доста внимателно подбрана, така че да внуши съответната идея, скривайки слабите логически звена в тезата й, които никак не са малко, между другото. Ще се опитам накратко да ги посоча в своя критически коментар.
1. Логическите връзки/преходи са напълно необосновани и поради липсата на такива Балева използва "замазка" - основно чрез тезата на Ренан, която се използва вместо доказателство за наличие на "забравяне" и "мнимо спомняне". Балева така и не си дава труда (поне в статията) да изследва този процес.
2. На няколко пъти (всъщност всички важни заключения в статията) тя директно се съмнява и самоволно променя оригиналиня текст, върху който гради тезата си - спомените на Пьотровски. Интересното е, че съмненията й се включват само тогава, когато спомените му не отговарят на предвзетата нейна теза, което само по себе си поражда съмнение.
3. По схемата, спомената от мен в т.1, Балева изключва, без да привежда каквито и да е доказателства за това, съществуването на реални спомени у самите жители на Батак за случилото се, предполагайки, че Пьотрвоски с манипулацията си и снимките на Кавра (резултат от нея) поражда сега съществуващия спомен, а такъв всъщност не е имало преди това.
4. Тя не изследва по никакъв начин и следователно не успява да докаже (не)съществуването на спомен и упоменавания под някаква форма на станалото в Батак преди 1889 - 1892 г. - тя аксиоматично приема, че след 1878 г. до упоменатия период "Батак е забравен".
5. Цялата й теза се крепи на идентификацията на двете снимки на Кавра от 1878 г. като упоменатите в спомените на Пьотровски "няколко" снимки на Кера от 1889 г. (според нея), които според Пьотровски са направени през 1892 г. Но отъждествяването между Кера и Кавра и между въпросните снимки е достатъчно произволно поне що се отнася до фактологическата част, въпреки което по-нататък в текста (защото това е ключов момент) тя приема като "несъмнено" и следователно напълно доказано. Единствено отсъствието на "ателие на Кера" (при това неясно за кой период и как установено от нея) не може да "докаже", че снимките са на Кавра и Кера никога не е същестуввал. На същото основание и с нейната степен на отхвърляне на избрани неща от спомените на Пьотровски можем да заключим, че такива снимки въобще не е имало.
Единственият момент, който реално може да се разглежда като "доказан" е изкуствоведския анализ на картината и снимките, но по него не мога да се произнеса, след като не съм виждал снимките, нито пък картината в естествена големина. Не мога да приема отъждествяването за "несъмнено" само въз основа на изкуствоведско сравнение.
След като цялото по-нататъшно развитие на нишката на разказа в статията й почива на недоказано твърдение, то няма как тя да се приеме като вярна докато това твърдение не се докаже. А тя без да го е доказала чрез един простичък трик го превръща в доказано и го приема за такова (този трик ми напомни за Резун, между другото).
Та, Ханс, според мен трябва доста по-сериозно изследване на мита и генезиса му и това е ключово за тезата й.
Между другото, по повод на митологичната образност - срещал съм поне две-три по-късни картини на случилото се в Батак и нито една не носи черти от образността на картината на Пьотровски, нито пък, доколкото мога да преценя, на тази от снимките (без да съм ги виждал само въз основа на описанието в статията), т.е. най-малкото митичната образност се е развила в друга посока след това. Или пък картината на Пьотровски и дори снимките на Кавра не са били чак толкова здрав и определящ "канон" на мита.
Впрочем, статията на Везенков, към която Дибо даде връзка по-долу е значително по-добра в споменаването на различни "нива" на отношение към събитията в Батак и съответно на "митологизиране".
Допълнение: Темата за митовете е само по себе си (за мен) интересна, но не ми се струва, че в статията на Балева е подходено добре към нея. Вярно е, че самия формат не предполага сериозно изследване, но пък самата статия по същество продуцира мит, макар и съвременен. Което е най-малкото неприятно. Според мен, подобна статия ако наистина авторът й цели сериозно и безпристрастно изследване на проблема (а не реализация на поредното проектче), трябва да бъде предшествана от много сериозно и обективно (без предвзета позиция, какъвто е случая), без ограничения във формата, изследване, резултатът, от което може да бъде представен като статия. А не обратното. За съжаление, това си е тенденция, поне доколкото аз мога да преценя .
***
И така, дали научният дискурс и неговия патос се е случил и дали е сполучил? Мисля, че току що приведеното съчетание от очевидност и доказателство, което у Хайдегер наричат показателство е достатъчен отговор само по себе си.
От всичко приведено дотук става ясно следното:
І. Въпреки официалната забрана научното разискване върху статиите (а и научната стойност на нашумелия проект) се случи и то бе сполучливо въпреки частичната анонимност на провелите го.
ІІ. Резултатите от така желаната от някои среди научна дискусия не са в полза на тезите на Балева, още по-малко са в полза на т.нар. научен проект, прекръстен няколко пъти и известен (в най-благовидния вариант на заглавието си) като Батак като място на българската памет .
ІІІ. Доколкото това бе отнапред доловимо (като възможност) каква бе причината и целта на забранителните действия от страна на някои институции, а и значими фигури, както и журналистическата (и не само) реакция, закъсняла с месеци?
Отговорът на тези въпроси ни прехвърля вече във второто отделение на нашата тема проблема за националния патос и неговото случване и сполучване.
***
Националният патос или болката по нацията (народа), както все още би могло да се преведе това словосъчетание, според споменатия вече Ренан е една от същностните страни на нацията, по-значима дори от споделените радости. Изглежда проблемът за на националния патос (в трояката му полисемия) е толкова значим, че ученикът на Гелнер А.Смит критикува учителя си, че въпреки стройната модернистка концепция за нацията, която изгражда всъщност не обяснява защо толкова много хора са се борили и умирали за своята нация, при положение, че национализмът е само един инструмент, създаден от елитите с единствена цел - икономическа печалба . Позовавайки се на тази липса Смит на свой ред изгражда една от най-известните концепции за нацията, която се стреми да заеме помиряваща позиция между примордиалисти и модернисти.
Така или иначе загадката остава; Хобсбаум предпочита да говори за продуктивен агностицизъм по отношение на проблема, по-точно определението за нацията. Определена категоричност напоследък си позволява направлението на Б. Андерсън, описващ нация с въобразена общност .
Но съществува и една допълнителна сложност. Според Ернст Ренан, чийто тези, като се спомена се използват за замазка в статията на Балева (доколко ще се съгласим с думата замазка е друг въпрос) забравата, историческата грешка дори, е съществен фактор при създаването на една нация, ето защо развитието на историческите изследвания много често представлява заплаха за националността . За да продължим подобаващо след малко, нека сега вземем за пример и разгледаме едно събитие, което сякаш е далеч от темата, при това е пример за една като че съвсем невинна забрава: подминаването, неспомнянето, игнорирането (и то не само от изследователите) на един текст на Г.С. Раковски, озаглавен Отговор Чокърляну .
В своята статия Богословът Раковски , отпечатана в сп. Език и литература , бр1, от 1999г., Георги Минчев пише следното:
През 1861г. в няколко броя на Дунавски лебед излиза на български език богословската брошура на Г.С. Раковски Отговор Чокърляну. Доказаящ че възточная църква е истинно православна . Този текст писан по-рано на сръбски език, е реплика на публикуваната през 1860г. във Виена брошура на Йован Чокърлян Православие или коя цръква правие учи, источна или западна . Й. Чокърлян е сърбин от Велики Бечкерек, православен свещеник и книжовник, лишен от сан през 1856г. заради неморално поведение. По-късно приема католицизма, заминава за Цариград, където умира през 1862г.
Отговор Чокърляну не намира място в издаваните преди и след Втората Световна война съчинения на Г.С. Раковски. Липсва в избраните и коментирани от М. Арнаудов текстове, подмината е и в четирите тома събрани съчинения на котленския войвода. Изглежда, че за отсъствието на брошурата в по-новото издание трябва да виним политическата конюнктура. В него съзнателно са изпуснати и други богословски текстове на Г.С. Раковски, както и статии, посветени на антибългарската политика на руската дипломация напр. Преселение в Руссия, или Русската убийствена политика за българите . Цензурата и/или автоцензурата налагат на издателя да ореже съчиненията, излизащи извън идеологическият стереотип, според който главният издател на Дунавски лебед трябва да бъде последователен революционер и русофил, борец срещу всичко реакционно, като: Турска империя и български чорбаджии, религия и Константинополска патриаршия .
По-трудно се обяснява отсъствието на брошурата в предвоенното издание, както и сговорното мълчание и нежелание на литературните историци да обговарят сериозно текстовете на Г.С. Раковски, посветени на борбата за църковна независимост и на дейността на католическата пропаганда сред българите. Б. Пенев в 3 том на своята История на новата българска литература описва подробно белградския период от живота на възрожденския деец (1860-1862г.), коментира двете основни тематични ядра на Дунавски лебед - антигръцкото и антиуниатското, анализира друга една брошура на Г.С. Раковски, посветена на политическата и правноеклезиологическата страна на църковния въпрос ( Глас едного българина , 1860г.), но подминава публикувания по същото време в Дунавски лебед Отговор Чокърляну . Изборността в тълкуването на богословската публицистика на Г.С. Раковски е следствие на едно култивирано в следвъзрожденското време манипулативно отношение към Възраждането, схващано като епоха на патриотичен н подем и същевременно с това като калка на чужди културни модели. Подобни интерпретативни техники са враждебни към всеки текст, който не се вписва в политическите и идеологически схеми, разглеждащи Църквата и Православието единствено като земни институции, оръдия в борбата за национално самоопределение и политическа независимост. Антицърковната и антиправославна позиция на следвъзрожденската българска интелигенция е една от причините за замъгляването както на събитията около борбата за автокефалия и тълкуващите тези събития текстове, така и за херменевтичните изкривявания в анализа на конкретни съчинения или позиции на техните автори. Ако се върнем към въпроса: защо сериозни учени (Б. Пенев, М. Арнаудов) не искат да се занимават с творения от рода на Отговор Чокърляну , ще трябва да търсим отговор в шизофренния културен дискурс на следосвобожденската историография, литературна история и критика.
Раздвоеността е следствие на напрежението между миналото свое и днешното чуждо
Умилителното отношение към незабравимото минало се допълва от нагаждането, съотнасянето на възрожденската книжнина към чуждия културен модел Православието, православният богословски дискурс отпада от тези схеми, превръща се в нещо смешно, остаряло, ненужно и реакционно, в окови спъващи хода на родната култура към сияйните и просветени хоризонти отвъд западната граница на отечеството Същината на проблема е може би в това, че във времето от решаването на църковния въпрос насам на свързаните с православието текстове се отрича право на културен живот, право на собствена културна ниша . Просветената позиция на антицърковния (или по-скоро невъцърковения) довоенен интелигент не иска да приеме факта, че не всички православни текстове миришат на тамян и свещи. Когато се сблъска със сериозно богословско съчинение, какъвто струва ми се е случаят с Отговор Чокърляну , той (невъцърковеният интелигент) просто го подминава.
Така се стига до следващия парадокс, който също може да бъде оформен като въпрос: кого да виним за политическия конформизъм и идеологическите манипулации на следвоенните издатели и тълкуватели на творчеството на Г.С. Раковски? Марксизма, комунизма или .традицията, приемствеността между старата, буржоазна невъцърковена интелигенция и нейната наследница идеологически правилната , народна , затрогващо антицърковна и религиозно необразована интелигенция. Прекалено просто би било да се хвърля вината единствено върху непрестанно бдящите културно-политически институции от близкото минало. Старото, предвоенно негативно отношение към Православието и Православната църква се приема и доразвива в по-ново време в съответствие с догмата за вредността и реакционността на религията изобщо. Негативното отношение към остарялото , смешно и реакционно Православие се пренася върху реакционната религия изобщо. Едно разбиране, прието от неспособните за поне малко по-метафизични спекулации съвременни изследователи независимо дали са били съгласни с българския вариант на марксизма или тихомълком са му се противопоставяли.
И така усложняването расте, защото най-малкото дискурсът към забравянето се раздвоява или би могъл да бъде и друг. Когато към казаното дотук прибавим и това, че Васил Левски (на млади години) също е автор на съчинение в защита на православната вяра ( Записки по обличително богословие ) нещата стават почти неимоверно сложни:
Кой е Георги Сава Раковски? Революционер, русофил, скандалджия, човек на насилието , известен с пикантности около личния си живот? Или интимно вярващ православен християнин, апологет на източната църква, богословски по-добре образован от всичките си изследователи, който не се страхува да гледа и на отношенията с Русия през призмата на самостоятелните български интереси?
Кой е Васил Левски? Революционер и републиканец с учудваща за рационалистическия поглед енергия и чувство за мисия, напуснал манастира понеже тесен за мойта душа е и тръгнал да прави революция? Или дълбоко вярващ да смъртта си християнин, дякон, апологет на православната вяра, който преди бесилото се изповядва, причастява и желае да го споменават като дякон Игнатий ?
Тези въпроси са най-малкото дискусионни. Но те биха могли да бъдат продължени:
Кой е поп Кръстьо? Предател, или човек, който дори след Освобождението вместо да отклони от себе си подозрението чрез възхвали към Левски, поддържа своята хладна позиция към делото на Апостола дори до края на живота си?
Дали всички не съдим прекалено самоуверено за личностите и събитията от собствената си история? И в какво същност се състои забравата? Тя далеч не е в забравянето на събитията в Батак от 1876г., както твърди Мартина Балева
Кои са да поставим и този въпрос - пострадалите в Батак през 1876г.? Въстаници? Но след предаването на оръжието техният статут трудно може да бъде видян като въстанически. Техните жени и майки изобщо оцелелите батачанки пишат в изложението си до представителите на европейските държави от 3 януари 1877г.: Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат като свети мъченици . Изглежда оцелелите батачани не се забравили случилото се след 1876 до 1892г., а са го помнели, но по друг начин. Вероятно е точно за това не мнимите останки да са се намирали и в църквата; дори и преди аранжирането им за снимките на Кавра от 1878г. Християнският обичай за почитането на мощи на светци, а сред тях особено на мъченици, би могъл да даде достатъчно естествено обяснение за това. В този смисъл той не е практика възникнала и присъстваща само в Батак.
А че погледът към случилото се у оцелелите батачани далеч не е националистически доказва и разказът за прошката, която Ангел Керелов дал на Ахмед Ага от името на Батак, когато Барутанлията, вече болен от проказа го извиква, за да го помоли за това.
След въстанието Ахмед ага е заточен замалко в Мала Азия и после се връща в Барутин. В онези години той е един от най-богатите хора в Доспатско. Има много стока стада, пари. Най-хубавата къща в селото е неговата. През 1881г. обаче се разболява от проказа. Постепенно го изоставят и най-близките му хора. Остава сам. Никой от селото не иска да му помогне. През1885г. някаква вътрешна мъка и вина го кара та праща човек до Батак да потърси и повика да дойде при него войводата Ангел Керелов (син на Трендафил Керелов изгорен на клада) спасил се по чудо през 1876г.
Било месец май, когато Ангел възсяда коня и отива във Барутин. Когато влиза в къщата на Ахмед Ага, вижда мрак, пустош и един призрак стопен от болестта човек, който го гледа с горещи като факли очи. На поздрава му Агата тихо отронил евалла, чорбаджи . Той оценил постъпката на Ангел и му сторил евет. Макар и трудно, разговорът тръгнал. Говорел повече Ахмед Ага, а Ангел слушал. Разкайвал се агата за това, че на доброто сторено от Трендафил Керелов за него лично, отговорил с лошо и за него и за Батак. Жалвал се, че никой не го поглеждал.
Удари му един чакмак на този дом, Ангел чорбаджи, видело да стане на всички, та да се свърши Излязъл Ангел навънка намерил в селото ламба някаква, купил газ, върнал се, запалил ламбата. Дошли с Ахмед ага до същината, причината за повикването му прошка за прегрешенията си поискал от него Барутанлията. Сгъстило се времето и пространството в собата, огън сякаш ударил по ангел Керелов не била лесна тази работа. Претеглил и преценил пак всичко коравият и прозорлив батачанин, виждал какво е сега дереджето на агата, сълзите в очите му. Като че ли Господ му връщал за стореното зло. Казват, че изрекъл: от мен и от Батак да ти е просто! Дано и Аллах ти прости Разридал се агата и после разговорът тръгнал по-леко. Поканил Ангел да преспи в къщата. На другия ден чрез ходжата Ангел Керелов изнамерил и близките на Ахмед ага, почистили къщата, измили и преоблекли агата. На раздяла Ахмед пак го помолил ихтибар да му стори като умре, хабер ще пратят да възседне коня и да дойде, искал като го заровят, Ангел Керелов да присъства. През лятото дошъл човек от Барутин, потропал на вратата и съобщил за смъртта на Ахмед ага. Оседлал коня Ангел и заедно с пратеника стигнал в Барутин по обед. Погребали агата подир обяд. Когато го свлекли в гроба, мъртвият се обърнал по очи. Значи Аллах не му е простил . Ангел Керелов им рекъл да влязат да го обърнат, ходжата на давал. Тогава той влиза и го обръща
Изглежда, че съществува един вид забрава, който е забравен и то почти напълно.
Става дума за забравянето на въпроса: дали след като Православието, православният богословски дискурс отпада от схемите на идеологическата матрица за нация, положена в народното съзнание от една антицърковна и антиправославна следвъзрожденска интелигенция, не само на свързаните с Православието текстове, но и на изтълкуваните през Православна призма събития не се отрича право на културен живот, право на собствена културна ниша ?
Ако това е така, то българският следвъзрожденски национализъм в своята архетипна аксиоматика наистина продуцира една забрава и митология макар и не онази, която Балева припознава която не е истината за ключовите (и не само) събития от най-новата ни история, включително и за Баташкото клане. Защото е очевидно, че както за преживелите го, така и за непреживелите го, Православието не само не е нещо смешно, остаряло, ненужно и реакционно, но и самото клане от 1876г. е разбрано и осмислено от тях предимно като акт на отстояване на източно-православната спасителна вяра, като мъченичество. Ето защо въпросът за сполучването на/в несъмнено случилият се национален патос в дискусията около мита за Батак остава неедноизмерен: той би бил сполучлив ако за пореден път обхване , разбере , пре-изтълкува събитията около баташкото клане в дискурса на национално-идеологическата си координатна система и основополагане и така за пореден път го пре-потвърди, капсулирайки се (отново) около невъцърковената си позиция. Доколко обаче това би било действително сполука или сполучливо - би могло да се дискутира.
В така очертаващата се картина единствената несъмнена сполука в дискусията около Батак очевидно би следвало да се отдаде на митотворческия патос, какъвто и смисъл да вложим в това словосъчетание.
Ако речем да разбираме мит в прекия му, буквален етимологичен смисъл от митос разказ, сказ, предание разкази много, версии-цял куп; ако въведем митът Батак в търсачката Google ще излязат около 24,100 български страници за митът Батак . Ако решим да се пресегнем към речника, където срещу думата мита стои: Съвкупност от вярвания и идеализирани представи, които се създават за определена личност, феномен или историческо събитие , то такива съвкупности в изобилие и у двете спорещи страни.
Ако под мит разбираме само измислица, лъжа не липсват и такива: какво друго, ако не небивалица е твърдението на проф. Брунбауер, че проектът е научен и не преследва никакви политически цели , когато още на първата му страница се чете, че С оглед на предстоящото разширение на ЕС на ревизията на националите исторически митове, какъвто е Митът за Батак, се полага функцията да реституират историята на страната в европейският контекст . Както и да се тълкува такова изречение, ясно е, че разширяването на ЕС е политическа цел. Ако не е, тогава защо сме го оставили в ръцете на политиците? Да го прехвърлим в ръцете на изкуствоведите, например ..Къде след всичко това остава чисто научната цел на проекта?
А ето още една измислица, изречена от друг професор: Какво ни казват влезте в дискусия, изложете си доводите .. разгромете ги. Не е така!.... Научна дискусия се води с научни работници Тези хора . преднамерено вадят десетостепенния извор някаква картина, нарисувана 16 години по-късно, ужасно неизвестна, но те казват, че тази картина е родило мита, че има баташко клане. Такова е нямало. Художникът не е рисувал от натура. Сякаш може по време на клане да седи някои на едно баирче и да рисува!? Това е все едно да кажеш, че боянският майстор, който не е виждал Христос и Богородица приживе, това значи, че те не са съществували. Да отидеш да разговаряш с такива хора значи да слезеш много ниско долу .
Но всъщност ниско откъм осведоменост е точно такова изказване; доколкото никъде нито в статиите, нито в проекта си тези хора не твърдят подобни неща. А ако някои се представя, че защитавайки истината би могло да се вземат на заем неистини, то дали при това самата истина би останала отчетлива и ясна?
Ако се подхлъзнем да разбираме мит откъм една задвижена още у Ренан постановка на въпроса, обвързана с питането Какво е нация? бихме могли да се обърнем на модерните тълкувания за нацията, според някои от които тя също е или създава мит(ове), доколкото самата й природа е на въобразена общност . И такива тълкувания се случиха. Всъщност не само тезите на Ренан, а и на Б. Андерсън прозират като мазилка (съгласим ли се с тази израз) в проекта и статиите към него. Андерсън проявява интерес към пейзажността и музейните експозиции като генератори на национални митове.
Но всъщност както той, така и Ренан, а и стоящите между тях на свой ред стоят в една забрава, продуцираща мит: да се питат какво е нация, каква е нейната природа, преди да са се запитали какво е природа, какво е естеството на едно нещо макар и по-просто от нацията. Дали природата съвпада със същността? Ако да, то същността на нацията наистина ( ще) остава въображаема, както и същността на Бог у Кант отчайващо трансцендентна. Тогава измежду всички белези на нацията като общи спомени, споделени болки и радости, език, история, територия и т.н. не ще намерим нито един, който да е самата същност. Ще обявим нацията за въобразена, защото каквината й за нас се изчерпва със същността, а не виждаме нацията да е нещо природно, да е същност сред другите същности, които мислим, че долавяме. И така ще сътворим поредния мит.
Защото въпросът що е нация? Трябва да бъде предхождан от въпрос какво е какво? Какво е каквината, която търсим. Т.е. какво е природата (включително и на нацията)?
Природата не е само същността, тя включва и енергията, която тази същност излъчва, която й е присъща. Само през разгледаната като същност-и-енергия природа е възможен право-мислещият опит за Бога, доколкото ние сме причастници на божественото естество, по думите на апостол Павел. Такава е забравената на Запад и у нас философия на Православието.
Тя от опит знае, че да си причастник на божественото естество е толкова по-сладко и по-ценно от всички останали сладости и ценности, че е готова да го запази дори с цената на неописуеми страдания и ужасна смърт, която един Баратунлия би могъл да измисли. Но да си причастник на божественото естество не означава да си причастник на недостъпната божия същност, защото мислейки така би се излязло от пределите на благочестието ; причастността е към божественото действие, което влиза в божественото естество ( и е не по-малко Бог). Защото според светите отци нетварната енергия изявава и същността като нетварна; а тварната енергия подчертава и същността като тварна .
Впрочем доколкото това са (сериозни) православно-богословски разсъждения, невъцърковеният български интелектуалец може просто да ги подмине.
И така нацията (а всъщност защо не просто народът) има (и се познава чрез) своите енергии, които разбира се, са изменчиви и временни, както и смъртните онези хора, от които той се състои.
Но може би въпросът за природата на народа трябва да попита и за Нечия друга енергия, която поддържа и същината, и действията, и смисъла му. Добре е да имаме възпитаност в мисленето. А възпитание в мисленето, според Аристотел, означава да се знае за какво изобщо подобава да се пита .
Изглежда всички ние отчайващо отдавна сме загубили и губим това възпитание. Изглежда всички се превръщаме в провинциалисти. Според известния изследовател тъкмо на митовете Мирча Елиаде Западът и западната култура винаги са страдали от известен провинциализъм. Всъщност всичко започва от историята на стария Изток, после с Елада, Рим, а накрая идва и Западът ( Възвишеното и земното ).
Накрая (може би последни) към Запада идваме и ние, българите. Забравили да питаме по непровинциален начин: кой е Раковски? Кой е Левски?; Кои са баташките мъченици?
Ние обичаме тази провинция, прекланяме се и се възхищаваме от нея. В продължаващия и до днес шизофренен културен дискурс на следосвобожденската нагласа , в напрежението между миналото свое и днешното чуждо , ние обичаме и миналото свое . Но сме забравили същественото.
Затова и някак смътно се тревожим, когато някой ни каже, че, например, Батак е мит и въпреки цялата на места неистова реакция на нашия национализъм, някъде в дълбините на душите си се питаме: И все пак, дали пък не е мит Батак?
И все пак, дали Батак не е мит?
Как да се отговорим на този (и на всеки такъв) травматизиращ ни въпрос?
Разбира се, би било доста нелогично да отговаряме на такъв въпрос с пример от Евангелието от Иоан. Защото това е въпрос на неверието и съмнението. Но лично аз точно това бих сторил. Защото вярвам, че са истина думите Не човек е направен за съботата, а съботата е за човека; прочее Син Човеческий е Господар и на съботата вярвам, че това важи и за логиката (и човека).
Веднъж било именно събота Христос извършил едно чудо едно поредно чудо: изцерил един слепороден. След като слепороденият прогледнал, онези, които го познавали го завели при фарисеите, които го заразпитвали как е прогледал. Но след като той им разказал юдеите не повярваха за него, че е бил сляп и прогледал, докато не повикаха родителите на самия прогледал. И ги попитаха, думайки: този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се е родил сляп? А как сега вижда? Родителите му отговориха и им рекоха: знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; него попитайте; нека сам говори за себе си .
Тогава повикаха повторно човека, който преди беше сляп, и му казаха: въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник. Той отговори и рече: дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам. Пак го попитаха: какво ти направи? Как ти отвори очите? Отговори им: казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? да не би и вие да искате да Му станете ученици? а те го изхокаха и рекоха: ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е.
Отговори човекът и им рече: това е и чудното, че вие не знаете откъде е, а ми отвори очите. Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. Открай-век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден. Ако той не беше от Бога, не можеше да направи нищо. Отговориха му и рекоха: ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън.
Иисус чу, че го изпъдили вън и, като го намери, рече му: ти вярваш ли в Сина Божии? Той отговори и рече: кой е, господине, та да повярвам в Него? Иисус му рече: и видял си го, и, който говори с тебе, Той е. А той рече: вярвам, Господи! И Му се поклони.
Така е и до днес: едни не Го знаят откъде е, въпреки че е пред очите им всеки ден, както и онези, които са го последвали, носейки кръста си. На други отваря очите. И тогава те започват да виждат всички цветове не само жълтото, за което Джордж Мур казва, че не може да бъде обяснено с думи на онзи, които никога не го е виждал, а и всички тези цветове всеки от които също не би могъл да бъде обяснен с думи на този, който никога не ги е виждал.
И с вяра Му се покланят.
Comment