Съобщение

**resavsky** · 11-05-2006, 15:37

Ахмед ага барутанлията турчин ли и е или българомохамеданин/ помак/?Уви тъжната истина е,че клането в Батак е извършено от българи - почти всички от хората на Баратунлията са помаци.............Колкото и да е неприятно това е истината и тя е посочена още от Захари Стоянов и всички други ранни изследователи на въстанието.Между другото 29 години покъсно / през 1895г./чети на ВМК нападат помашкото село Доспат за да отмъщават за баташкото клане.Никой и нищо не е забравено....

**Thorn** · 11-05-2006, 15:51

триста хиляди или тридесет хиляди

**Warlord** · 11-05-2006, 15:59

тридесет хиляди, спокойно

**Selianin** · 14-05-2006, 21:15

ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ

(Дж. А. Макгахан)

ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ
От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял.
Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера. Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.

Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.

Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща.

След три часа път по такива стръмни пътеки, щото повечето бяхме принудени да вървим пеша от страх да не се строполим в зиналата под краката ни пропаст, ние се изкачихме така високо, щото на глед, се намерихме сред облаците, и най-сетне, като излязохме из гъстата гора, видяхме пред себе си една прекрасна, малка долина, която се разстилаше като зелен килим. Посред нея течеше един шумлив извор, на който беше направена една стругарница. Жителите на Батак, казват, правели доста значителна търговия с дърва и дъски, и най-сетне, ние видяхме много подобни малки стругарници, общото число на които около Батак достигало до двеста. Сега те бездействуват. Тая живописна долина има богати паши, но нийде се не виждаше нито една крава, нито една овца. Навред царуваше гробовна тишина, гробовно уединение, като с години да не е минавала през тука жива душа. Ние се изкачихме на върха на билото, който ни отделяше от съседната долина и с възторг видяхме една великолепна панорама. Високи гори окръжаваха като амфитеатър едно малко място от 8 до 10 мили в диаметър, което се разсичахе по всички направления от дълбоки долини и гористи места. Аз никога не съм виждал в природата нищо, което така близо да прилича на фотографията на луната в уголемен вид. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което, според думите на водача, оставаше ни още час и половина път, макар то да се виждаше твърде близо. Това беше Батак. Около него горските стръмнини бяха покрити с малки златисти полета, посеяни с ечемик и ръж. И макар жетвата отдавна вече да беше готова и класовете да бяха захванали да се ронят, никой — както се виждаше — не се грижеше за прибирането на зърното. Тия полета бяха тъй също пусти, като малката долина, и жетвата гниеше на корена.

След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една часто т скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости.

Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.

Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две—три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото. Когато Ахмед-ага, който направил клането, се появил със своите башибозуци и поискал да му предадат оръжието си, жителте на Батак не се отказали от това, а само заявили, че ще дадат оръжието си на редовните войски или на каймакамина Татар-Пазарджишки. Но Ахмед-ага стоял на своето и след дълги колебания и продължителни преговори батакчани се покорили, но не трябва да предполагаме, че нахождащото се у тях оръжие е било приготвено ва въстание — то просто било от обичайните принадлежности иа всеки турчин или християнин. Какво е последвало след това предаване на оръжието, — най-добре ще проумее читателят, след като прочете продължението на нашия разказ за това, което видяхме вчера.

При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.

В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите. Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се расхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюслюманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая. каквито и да са били греховете му. Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние.

Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.

Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв рхце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!

В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение. От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си. Но защо турците не направиха това? Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата.

Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството — питахме ние. “Десет” — отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?” — продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” — “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души. Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята. Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души.

Ако да имахме време, могли би да слушаме подобни разкази в продължение на много часове. Имаше даже семейства, от които не беше останал никой. Злодеите, които са извършвали тези убийства, бяха не черкези, както отнапред се предполагаше, но турци от близосъседните села под предводителството на Ахмед-ага. Селото Батак, като говорим сравнително, е било богато и цветуще; то възбуждало завистта на турските съседи, които са се възползували от религиозния фанатизъм и от въстанието на другата част на страната, за да разорят и ограбят омразното село. Ахмед-ага, който е ръководел това клане, не само не е бил и не ще бъде наказан, но още е възкачен в чин юз-башия и е награден с орден.

Разказваха ни, че грамадно количество деца и моми били отведени в турските села, дето ги държали насила и не ги давали на родителите им. Скайлер сетне добил един списък с имената и годините на 87 момчета и момичета, отведени в турските села, названията на които също са забележени.

Що се отнася до настоящето положение на останалите живи батакчани, за него е страшно и да се помисли. Турските власти построили при входа на селото няколко дървени обори, в които тия злощастници стоят, но те решително нямат що да ядат, освен това, което си изпросят като милостиня от съседите си. Без да гледат на тяхното подобно бедствено положение, турските власти със студен цинизъм и с пълно невнимание към Европейските искания, пристъпили са вече към събирането на данъците и военна контрибуция като да не е случвало тук нищо необикновено. Попитайте за това в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото това е неправда и ще се хванат да се разпростират в обещания да окажат помощ на пострадалите. Но навред жителите на изгорените села говорят Скайлеру, че ако не си платят данъците и военната контрибуция, безжалостно ще ги изгонят от привременните убежища посред развалините. Да платят е немислимо, а трудно е да се каже, към какви последствия може да доведе техният отказ. Правителството има нужда от пари и всяко село е длъжно да заплати своята обикновена част данъци, при което живите са длъжни да плащат и за мъртвите.

Ние попитахме, какво означават костите и черепите, които се въргаляха из гората, дето върху ни лаяха кучетата. Обясниха ни, че това са биле останките на 200 моми, които са били взети в плен и предназначени за по-лоша съдба от смъртта. Те се намирали в ръцете на своите джелати няколко дена, тъй като изгарянето и разграбването на Батак е станало не в един ден, и са изтеглили всичко това, което бедните, слабите и безпомощни девици са могли да пострадат от дивите варвари. Сетне, когато градецът е бил изгорен, и всичките им роднини убити, тия бедни създания, на които, както се види, трябвало да покровителствуват злодеите, които са ги обезчестили, отведени били вън от градеца и сред белия ден под откритото небе хладнокръвно ги умъртвили, и като натрупали труповете им на камара, оставили ги да гният под слънчевия пек.

Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете, и не ги затварят в тъмница. Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми вече отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак.

Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)

**Selianin** · 18-05-2006, 07:39

БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ
(Тр. Керелов)

Loading...

http://slovo.domainbg.com/authors/Kerelov_Trendafil.Batak_glava_ne_sklanja.txt

Изключитела книга за Батак. Стр. 180. Издание 1966 г. Моля, прочетете.

**Batko Charly** · 18-05-2006, 11:59

Абе хора пак ще повторя. От чие име е действал башибозука? Тва не е разпра и в последствие кланета между разни български селища. Башибозука действа като част от османската армия и е пуснат като част от наказателната и експедиция. Такива отряди са били пускани за да им държи влага на гяурите. Те или действат под директни заповеди или биват оставяни да вилнеят бе зникой да им пречи. Етническата им принадлежност в случая не е толкоз важна.

**Warlord** · 18-05-2006, 12:11

Да не говорим, че тогава мюсюлманин=турчин, християнин=българин, без никакво значение дали самият човек има някаква представа за реалния си етнически произход след като вече е преминал от едната страна на барикадата - ако българин стане мюсюлманин, той вече се приема за равен от турците и се ползва с техните привилегии, а от българите вече се третира като предател и враг.
Еничарския корпус също е бил набиран в по-голямата си част от българските земи и често е правел много по-страшни и масови погроми над българското население от колкото това в Батак.

**resavsky** · 18-05-2006, 12:27

Защо да не е важна етническа принадлежност на извършлите клането в Батак?Не ми изглежда немаловажна подробност фактът,че голяма част от тях не са знаели и една дума турски.А иначе основния им мотив за участие при потушаване на въстанието си остава лично забогатяване / тоест плячката/.Те слабо се интересуват дали въстаниците са сложили оръжие или не просто искат да ограбят богатите баташки къщи.А иначе зверствата са неописуеми но от тези полуграмотни,първоинстиктивни хора друго не може и да се очаква.Между другото Баташкото клане придобива известност единствено поради посещението на селището от Макгахан и неговите репортажи.Не помалко жестоко е потушаването на въстанието да речем в Ново село /днес гр.Априлци/ където населеното място е буквално сравнено с земята,а всеки заловен жител на селото / независимо дали е участвал във въстанието или не/ е заклан по най-жесток начин.Само ,че клането в Ново село остава практически неизвестно дори в България до ден днешен.......

**ISTORIK** · 19-05-2006, 13:09

Иван Вазов има едно много силно стихотворение, посветено на Батак.

Възпоминания от Батак
(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече...
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те обземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй - на дръвника;
а пък ази плачех, и ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи - откъде - не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина,
казаха, че в оня големи огън
изгоряли и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести...
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, и ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
И детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях...
А поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха!
Но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чувал за Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече...

**Odzava** · 19-05-2006, 16:12

Ама, че цивилизационно неправилна тема :aaa: :aaa: :aaa: :aaa: :aaa:
Тъй като току що се чудех защо са ни митове, предлагам администраторите да ЗАТРИЯТ тази тема. Не е никак по европейски антитерористичната операция на турския башибозук и редовния аскер от пролетта и лятото на 1876 г. да се назовава с подобни нецивилизовани и митологични термини като "зверства", "кланета" и прочие. Освен това антитерористите са предоставили значително количество безценен генетичен материал за облагородяване на генофонда на "митолюбивата рая". За което трябва не само да пеем дитирамби

:nworthy:

:nworthy: , но и цивилизационно правилно да :twak: на всички дарскачи на подобни инсинуации.

**Batko Charly** · 20-05-2006, 08:22

Турците се славят с подобни кланета не само из българските земи. Ей миналата седмица нададоха вой гърците. Арменския геноцид пък как ли не тотално се отрича. Цирка е пълен, както и отбелязва Оздава.

**Хана** · 29-05-2006, 17:45

Кой (по)каза истината за Батак

**djendo** · 29-05-2006, 17:53

Страхотна тема

**balkanji** · 12-07-2006, 21:21

Много ми хареса статията в Култура! Много хора би трябало да я прочетат, но малко ще я разберат/оценят

Съобщение

130 години от Априлското въстание. Турските зверства в Батак.

130 години от Априлското въстание. Турските зверства в Батак.

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment