Хайдутите

[dibo]

Не мисля че между хайдути и четници има сериозна разлика. Даже преди освобождението са били едно и също нещо. Чак при ВМРО нещата се разграничават. Хайдутите нямат нищо общо с разбойничеството - това е някаква грешка.

Я да отворим един речник от онова време. Примерно Речник на българския език. Съст. Н. Геров. Т. V. Р - Я. Пловдив, 1904. Има го тук:

https://archive.org/details/riechniknablgars05gerouoft

Напротив темата за хайдутите по онова време силно е итересувала народа, а обществата на масоните са се дразнели от тези неща.

Това няма нужда от коментар

[Siromahof]

Интересно развитие на темата за хайдутите обаче има при комунизма и тогава се издават доста книги по въпроса.
Сега тези книги могат да се намерят между 2 и 4лв. за бройка. Редовно си купувам такива и чета, понякога са боклук, но често са направо безценни.

[pehotinec]

В средата на 19 в.имало много разбойници, с които власта не можела да се справи, не само по суша, но и по вода. По Дунав върлували Сибрилията и Ферадаа. Когато русенските търговци се връщали с каиците си по Дунава, те ги пресрещали и им вземали парите. Били измисляни хитроумни способи за криене на пари в бъчвички с оцет, с дъски, в тояги и прочее, но и това не помагало. Често освен парите някой търговец губел и живота си във водите на Дунава. Като не намирали пари, разбойниците карали да им се ушие по един кат дрехи. Ходели на проба на дрехите спокойно, а човекът плащал сметката. Върлували и по суша - в Русенско имало един разбойник - Арабчето. На изток от Русе действал Димитър Калъчлията, който наказвал и турци и българи, закрилял населението и давал пари за разни добри цели. От Русе тайно била изпратена делегация до султана в Цариград, начело с един стар турчин. Прошението им било взето под внимание. Султанът пратил Кабръзлъ Кючюк Ахмед с неограничени пълномощия. Населението го посрещнало на Саръ баир. Българските ученици били построени, облечени с нови дрехи и пеели песен за възхвала на султана. Турчетата били раздърпани, не можели да пеят и Кабръзлията ги смъмрал. Скоро новият пълномощник разбрал че разбойниците са здружени с полицията и ги сменил. За няколко месеца изловил разбойниците. През есента на 1860 г. при Лома в турската част на града бил обесен Колаксъзът, а на Горния пазар - до Първо основно училище е обесен Димитър Калъчлията. Пак там след време са обесени Стефан Караджа и редица други революционери. В спомените Никола Обретенов пише: "Когато отсякоха главата на един от разбойниците на Кушпазовото кафене, присъствувах и аз. Накараха го да коленичи и да наведе глава, а след това го удариха с един ятаган така, че главата му отхвръкна настрана, а вратът му хлътна навътре в раменете. По тая начин султанът унищожи разбойниците". Но това се оказва изолирано явление и разбойничеството се среща както при Мидхад паша, така и след Освобождението.

[Parabellum]

Разбойничеството е било доста разпространено явление след Освобождението ! В Делиормана са действали няколко хайки. Във връзка с тях, на 22.3.1884 г.,Драган Цанков иска от Военният министър да бъдат отпуснати 500 пушки система Бердана 2, тъй като полицейската стража в Княжеството и потерите са били въоръжени с неудобните и остарели пушки система "Крнка", докато разбойниците са били въоръжени с Мартини-Хенри.
Съответно молбата била отхвърлена, като Военният министър със заповед ¹3215 от 26.4.1884г. заповядва да се отпуснат 500 броя Мартини-Хенри от Русенския оръжеен склад, с които да се въоръжат потерите и стражарите в Източна България.
Темата за изтреблението на разбойничеството у нас в първите години след Освобождението е много интересна.

[pehotinec]

...А ето какво пише Захари Стоянов в "Превратът" за борбите с делиорманските разбойници след Освобождението: "Като говоря за Делиорман, то ще бъде грях и несправедливост, ако не помена нещо и за душата, за непосредствения началник на тая страна – Киро Рибарев. Тоя Киро Рибарев е прост смъртен, старши жандармин и нищо повече; но това е само номинално и официалното му име. Всъщност обаче, на дело, той [е] княз делиормански. Турците му казват Киро Юзбаши (стотник); а българите му казват само „онзи“ или пък Страшния, без да му произнасят името обаче, но секи разбира за кого се говори. Киро Чауш дотолкова се е препоръчал вече, щото като изпитва някого, то често се случват такива отговори:
– Киро Чауш, на тебе лъжа не бива. Работата е тъй и тъй.
Но името на Кира Чауш не гърми само в Балбунарско, Тутраканско и пр. Той [е] прочут и по Тузлука, и по Герлово. В село Попкьой ме питаше един турчин дали не си е дал още оставката Киро Чауш и истина ли е, че бил викан от княза в София, да го направи паша. А тая слава Киро Чауш е спечелил със своята желязна строгост, па и с жилавия си камчик донякъде, тъй като из Делиорманската пустия и досега нямат още известие за буквата на конституцията. Ето ви един пример, който потвърдява донякъде и крайните принципи на българщината в тая страна: На Кира Чауш известяват една вечер двама души търговци, че тие са обрани и избити от няколко души турски разбойници. Киро, който познава сичките гъдели на населението, имал силно основание да не повярва на двамата ограбени; но отпосле техните сълзи го уверили. Взема той своите подведомствени, подбира и потърпелите търговци и тегли право на онова място, гдето е станал обирът. Сполучил да намери той разбойниците турци, отдалеч можал да ги види, когато двама-трима спели под дебелата сянка, а други двама се пощели. Издалеч-издалеч той ги заобиколил, секи от хората му зел на пушката си по едного и тогава чак извиква:
– Да не сте мръднали от мястото си, че ще се окъпете в кръвта си!
– Бачо Киро! Господин Старче! Ние сме, прости ни! – отговорили разбойниците на български, при сичко, че на главите им биле завити големи турски гъжви.
– Кои сте вие? – пита Киро и сече своята пушка.
– Християни, българи, ние сме – отговорили непознатите и почнали да се кръстят, като че ще целуват священическа десница.
Излиза, че тяхна милост турските разбойници са българи, кметът и старейшинският съвет от с. Х..., сичките облечени с турски дрехи и въоръжени с мартини. На въпрос от страна на Кира, който ги познал вече, какво търсят тие чалми на главите им, те отговорили с национално достойнство:
– Знайте, господин старши, че пущините подушват отдалеч и бягат – казали виновните.
– Кой бяга? Кои пущини? – попитал Киро.
– Слушай, господин Киро, да ти разправя аз, да разбереш каква е работата – казал най-старият между разбойниците. – Ние, като християни, излязохме да се авландисваме по гората, дано можем да си удариме някое диво свинче. Но като сме запомнили от стари хора да приказват, че туй свинският гад познавал българите по дрехите и отдалеч бягал, то някой каза да се облечеме с читашки дрехи, та дано сполучиме.
Разбира се, Киро Чауш от синца ни най-добре трябаше да оцени тие доказателства. Той разсъдил с патриотическа тенденция, че не добро впечатление би се произвело, ако се закараха в града един кмет и стареи, хванати в разбойничество и облечени в турски дрехи. Па не вярвал той, че ще да може да се накажат, защото и тъжителите, които биле българи, биле вече удовлетворени. Ето с какво заменява Киро Чауш правосъдието: решил той да ги накаже на степени, според възрастта им. На най-стария от тях определил да удари осемдесет камчика по голо и така нататък. После малко в дълбоката долина се чували глухи пъшкания и охкания. Думите: „Олеле майчице!“ „Бачо Киро, ти майка, ти баща!“ бивали прекъснати от минута на минута. Идете и попитайте някого от наказаните дали тие има да се оплачат нещо от Киро Чауш, дали тие са чували нещо лошо за него.
– Где като него човек. Ако той не е тука, то ние не можем се подаде по дворовете си – говорят тие."

[Siromahof]

Днес като че ли има някакво възраждане на хайдутството, като начин на обличане и говорене за това явление. Появиха се Калиферски хайдути, Родопски хайдути и Сдруженние хайдути.