Кървав орел

[gregorianus]

Хаха, по офф-топика съм напълно съгласен с теб Интересно, хора с безкрайно различни нагласи правят едно и също: фризират и парфюмират миналото макар и с различни подбуди и по различни начини. Споменатите от теб благочестиви представители на богословския антиисторизъм са само едната страна на медала (те всъщност отхвърлят някои доста смислени опити за рефлексия над църковната история като тези на Майендорф). От другата се намират феновете на политкоректния антиисторизъм. Докато търсех нещичко за "Разходката", попаднах на уикански сайт, където се описваше такава идилична, егалитарна, толерантна, мултикултурална, миролюбива и политкоректна картинка на древното скандинавско общество, щото реших, че викингите са украсявали носовете на корабите си с рози и здравец, а не с драконови глави. Отвратително кичозни представи са и двете.

По темата. В "Изгарянето на Нял" има описание на "Разходката"? Срам за мене! Чел съм я, имам я, при това в цялостен английски превод, а не помня. И в Англосаксонската хроника? Още по-голям срам... Благодаря ти. Явно не става дума за съвременна фантастика.

Мисълта ми беше, че при толкова разнообразни описания и споменавания на действително жестоки мъчения, хем от различни източници, няма начин всички тези данни просто да се сметат под килима като неверни. Може картината да е донякъде преувеличена поради религиозни и/или художествени цели, но е имало какво да бъде преувеличено. Реакцията на саговите герои на болка и смъртни опасности и тяхното самообладание или липса на такова е толкова важна за съставителите на сагите, че според мен (а и не само според мен, разбира се) жестокостта действително има ритуално значение. Да умреш в мъки без да мигнеш или пък да измислиш страшна смърт за врага си - това не е само измислица на късни и враждебно настроени автори. Това са ценности на скандинавското дохристиянско общество. Част от воинския етос.

Друг е въпросът дали всички тези описания на мъчения сочат съществуването на трайни обичаи. Напълно възможно е да става дума не за тип жертвоприношение "кървавия орел", а за еднократно жестоко хрумване при първото му прилагане и за последващи имитации, когато вестта за ужасната гибел на някого се разпространи от скалдовете. Следващият вожд, пленил противник може да постъпи като предшественика си или пък да помисли над нещо не по-малко отблъскващо, за да се прочуе и той. И като имаме предвид, че в саговата литература напълно отсъства етическа оценка, тезата за християнската враждебност и за подражанието на мъченическите жития донякъде олеква - поне когато жертвата също е скандинавец. При описания на ужасната смърт на християнски крал или епископ в ръцете на викингите съм по-способен да допусна повлияване от агиографията.

[sewast]

По темата. В "Изгарянето на Нял" има описание на "Разходката"? ... Чел съм я, имам я, при това в цялостен английски превод, а не помня. И в Англосаксонската хроника? ...

Веднага внасям уточнение - в Нял става дума за Клонтарф и за съдбата на Бродир (аз също не му бях обърнал внимание, още повече, че бг текстът е със съкращения, но в руския превод на Смирнов, за който говорихме с теб преди време, е цялата сага). Колкото до хрониките, споменах ги само заради това, че е споменат въпросния Алфред като действително убит от викинги, описанието на разходката във връзка с неговия случай е от една История на англите от ранния 12 век.

Иначе, мисълта, която си изразил доста хубаво в последните два абзаца, напълно съвпада с мнението ми по въпроса, доколкото се отнася до средновековни текстове - саги и жития.
Що се отнася до след-средновековните и романтическите представи за викингските времена, без да съм запознат в детайли с контекста им, съм склонен да ги подозирам в придаване по отношение на всичко средновековно на превратни морализаторски оценки, които, независимо дали са положителни или отрицателни, са анахронични спрямо материала, към който се отнасят.

[sewast]

Разходката

Англо-саксонските хроники
1036 сл. ХР.
Тази година насам дойде Алфред Етелинг Невинния, син на крал Етелред, за да посети майка си в Уинчестър, където тя пребиваваше. Но ърл Годвин и други, които властваха по тези земи, решиха да не търпят това и това им отношение бе много присърце на Харолд, макар и да бе несправедливо. И Годвин му попречи и го затвори. Приятелите му, които не побягнаха, бяха безмилостно посечени. Които не бяха продадени, бяха заклани като овце (волове, букв.), освободяха ли някои от плен, то беше само за да ги оставят да се скитат слепи. Някои стояха безпомощно осакатени, докато други бяха преследвани. Тъй мрачно дело никой не бе извършвал в нашата земя, откак англите отстъпиха пред пълчищата на даните... Алфред понесе смело всичкото това зло, докато не беше наредено да го отведат овързан в блатата на Ели (предполагам, става дума за местността, в която е било унищоженото през 9 век абатство). И там те лишиха своя царски пленник от очи. След това го отведоха при монасите, където той подири убежище от враговете си, докато тъжната вечер не сложи край на живота му...

Жофроа Гемар, Estoire des Engles (1136/7):
Тогава те взеха Алфред и го отведоха в Ели, където му извадиха очите; накараха го да върви около кол; извадиха му дебелото черво; с остените, които бяха приготвили, го накараха да върви в кръг, така че да изтръгнат вътрешностите му, докато още можеше да стои на крака. Когато душата му отлетя, тези, които го бяха убили по този начин, останаха доволни.

Жофроа най вероятно се опира на Гийом от Поатие (William of Poitiers), който описва същото, и на Liber Eliensis (започната през 1109г.), която се опира на Англо-саксонските хроники и в която за последователите на Алфред пише следното: partim diro fine necavit horribiliter evisceratos: някои (Харолд) предаде на смърт с жесток завършек, изкормени по ужасяващ начин.

В Нял, 156 гл. (в Смирнов, на 440 стр.):... тогава Бродир бил хванат (след като убива Бриян Бору). Улф Хреда (Избухливия) му разпрал корема, увил края на червата му около ствола на един дъб и го повел в кръг, докато всичките му вътрешности не се омотали около дървото. Едва тогава Бродир умрял...

[gregorianus]

Харолд Годуинсън все пак е от отчасти датски произход. Обикновено го приемаме като последния авглосаксонски монарх, но това по-скоро трябва да се отнася до Едуард Изповедник. Нищо чудно, че Харолд прилага подобни жестокости към противниците си. Макар, разбира се, да имам известно чисто сантиментално отношение към английската страна в битката при Хейстингс, това не трябва да ме кара да гледам на Харолд като на някакъв невинен мъченик. Англосаксонските обичаи значително се смекчават под влияние на християнството. Подобни мъчения остават типични най-вече за Нортъмбърленд, където англо-датският елемент е особено силен и по-скоро повърхностно християнизиран.

Отношението на Харолд към наследниците на уесекската династия вероятно е употребено в полза на нормандската кауза. Освен клетвопрестъпник Харолд е и узурпатор; докато нормандският дук е сродник на Изповедника и се представя за законен наследник на трона. Няма как да не отбележа, че Гийом/Уилям Завоевателя все пак пощадява Едгар Етелинг въпреки сериозните си проблеми с него. Жест, какъвто Харолд не е можел или може би не е искал да си позволи спрямо другия етелинг, Алфред.
Може би трябва да уточним за външни читатели в темата, че aetheling, буквално "благородна издънка" означава принц от уесекската династия.

Но и това е офф-топик, разбира се. Истината е, че северните династични истории и обичаи са толкова интересни дори в свирепостта си, че няма и дребен детайл от тях, който да не дава възможности за различни погледи.

[sewast]

Хубаво пояснение, gregorianus.

Между другото, понеже горе говорихме за жития и саги - виж го този момент в Нял колко е интересен: със смъртта на Бродир се занимава буквално само това едно изречение, което преразказах, но пък се описва лековитата кръв на краля и как после, на погребението, отсечената му глава се срастнала отново с врата...
Това ирландците биха го възприели "агиографски", но дали пък исландците точно по този начин ще го разберат или по-скоро като магически нишан за изключителността на един крал...

[gregorianus]

Християнството на скандинавците и ирландците носи много от дохристиянския период. Специално лековитата кръв и вълшебната глава са мотиви и от келтската, и от германската митология.
В Източна Европа и Средиземноморието също има такива мотиви в агиографията, с гръцки, а може би и с египетски произход. Във всеки случай от Исландия до Александрия християнският автор на сага, житие или хроника винаги е готов да разкаже за още някое чудо, станало с изтерзаното тяло на светец и/или владетел. Със съответните местни специфики и културни наслагвания. По свой особен начин, който днес може би твърде лесно приемаме за морбиден, тялото винаги присъства в християнския или поне християнизирания кръг на внимание.

[sewast]

Това е интересно, което разказваш; наистина, средновековието е доста пластично, тактилно и нагледно (ако мога да се изразя така, де)... иначе, тази ми реплика за ирландците дойде от впечатлението, с което съм останал, че те имат от доста рано и доста дълбоко "вкоренена" християнска, вкл. манастирска, култура.

[gregorianus]

Имат. Което не пречи тя да е силно национална - тоест формирана под влиянието на местни традиции. Една от причините Рим да е враждебно настроен към местната изолирана Църква в келтските страни.

[gregorianus]

http://www.facebook.com/event.php?eid=225426710801681

Исландските Еди и саги - код на скандинавската идентичност

Час
09 юни 2011 г. · 18:00 - 21:00

Място
София, ФНТС, ул. "Г. Раковски" 108, зала 105А
Входът е до Subway в сградата на НАТФИЗ.

Създадено от
Списание "Палитра", Кръстьо Йорданов, KrasiMira ValkaNova

Допълнителна информация
Лекция на проф. Вера Ганчева (СУ) в рамките на VII пролетна лектория "Единство на времената", организирана от сдружение "Нова палитра" и интернет списание "Палитра".
Вход свободен.

[sewast]

Язък. Точно тогава съм на работа. Разкажи после какво е било.

[gregorianus]

Разкажи после какво е било.

За съжаление банално.
Хаотично изложение с цели вметнати пасажи и без връщане към основната мисъл. Общоизвестни неща: заселване на Исландия, съдържание на Едите, типове саги. Неточности: например, че Бургундия е отстъпена на викинги от Карл Плешиви (имаше и други, но тази беше най-впечатляваща).
Стил Бакалов-Гюзелев, така да се каже.
Ценният момент бяха няколко забележки за християнското влияние в двете Еди, за евентуално драматично изпълняване на текстове от Старата Еда и за "синкретичната правда", тоест комбинацията от фактология и анахронизми в сагите по Стеблин-Каменский.

Но нищо. Тъкмо с компанията имахме повод да поцъкаме с езици, да пообсъдим староисландските работи после в "Халбите", а и на мен ми се прищя пак да си прегледам "Културата на мълчащото мнозинство" на Гуревич, понеже книгата е наистина голяма.

[gregorianus]

Вдигам толкова стара тема с нещо забавно, което скоро открих съвсем случайно.

Купих си на старо книжката "Замъкът Сория Мория. Норвежки народни приказки" от Йорген Му и Петер Кристен Асбьорнсен (или Педер, както май е норвежкото произношение, колкото и смешно да звучи).

Авторите са един вид норвежките братя Грим (те са и техни съвременници), тоест сборникът им приказки не е просто някакъв произволно съставен куп текстове за деца, а резултат от доста сериозен етнографски труд. Разбира се, българското изданийце е осакатено от ужасен превод и пълна липса на коментар, но в случая това не ме интересуваше. Ето и малко повече информация за сборника с приказки: цък за Уикипедия, втори път цък за английски превод на самото томче.

Приказките показват голямо сходство с ирландски легенди - най-вече заради многобройните вълшебни пътешествия по море и направо натрапчивите трикратни повторения. Освен това тук-там има и по някое сходство с познатата от Едите и от Скалдскапармал стара скандинавска митология - например заради появата на вълшебния чук, който вдига и усмирява бури. Всичко това не е много учудващо.

Защо обаче изобщо поствам информация за тези приказки в темата за "кървавия орел"?
В няколко от приказките наказанието за неуспех в изпитанието е от гърба на неуспелия герой да бъдат изрязани три дълбоки ленти кожа, раните да бъдат натрити със сол или кал (зависи от приказката) и нещастникът да бъде пуснат да ходи по живо и що-годе по здраво. Всеки следващ провал на нов участник в приказното изпитание има за резултат, че лентите са по-широки и по-дълбоки. Обикновено одраните неудачници са живи, но унизени и се подиграват на третия брат, когато и той реши да си опита късмета (например да разсмее принцесата).

Ясно, че по-назад в темата стигнахме до извода, че най-вероятно "кървавият орел" е някакво литературно преувеличение с неясен произход. Във всеки случай в протестантска Норвегия поне до началото на XIX в. приказките запазват нещо от този кръвожаден мотив. Това ми стана интересно и ето на, споделям го тук

[sewast]

Вдигам толкова стара тема с нещо забавно, което скоро открих съвсем случайно.

Купих си на старо книжката "Замъкът Сория Мория. Норвежки народни приказки" от Йорген Му и Петер Кристен Асбьорнсен (или Педер, както май е норвежкото произношение, колкото и смешно да звучи).

Авторите са един вид норвежките братя Грим (те са и техни съвременници), тоест сборникът им приказки не е просто някакъв произволно съставен куп текстове за деца, а резултат от доста сериозен етнографски труд. Разбира се, българското изданийце е осакатено от ужасен превод и пълна липса на коментар, но в случая това не ме интересуваше. Ето и малко повече информация за сборника с приказки: цък за Уикипедия, втори път цък за английски превод на самото томче.

Приказките показват голямо сходство с ирландски легенди - най-вече заради многобройните вълшебни пътешествия по море и направо натрапчивите трикратни повторения. Освен това тук-там има и по някое сходство с познатата от Едите и от Скалдскапармал стара скандинавска митология - например заради появата на вълшебния чук, който вдига и усмирява бури. Всичко това не е много учудващо.

Защо обаче изобщо поствам информация за тези приказки в темата за "кървавия орел"?
В няколко от приказките наказанието за неуспех в изпитанието е от гърба на неуспелия герой да бъдат изрязани три дълбоки ленти кожа, раните да бъдат натрити със сол или кал (зависи от приказката) и нещастникът да бъде пуснат да ходи по живо и що-годе по здраво. Всеки следващ провал на нов участник в приказното изпитание има за резултат, че лентите са по-широки и по-дълбоки. Обикновено одраните неудачници са живи, но унизени и се подиграват на третия брат, когато и той реши да си опита късмета (например да разсмее принцесата).

Ясно, че по-назад в темата стигнахме до извода, че най-вероятно "кървавият орел" е някакво литературно преувеличение с неясен произход. Във всеки случай в протестантска Норвегия поне до началото на XIX в. приказките запазват нещо от този кръвожаден мотив. Това ми стана интересно и ето на, споделям го тук

Бири? Ако имаш време?

[gregorianus]

Няма смисъл да пускам нова тема, тази тук не е точно история, а по-скоро литературен въпрос.

Страната на фините или страната на Фин? ("Беоулф", ст. 580)

В староанглийския епос "Беоулф", ст. 499-600, е разказан един от младежките подвизи на героя. Брека, син на Бенстан, владетел на брондингите (от о-в Бреньо, недалеч от дн. Гьотеборг) и гаутът Беоулф се състезават в плуване. Разказът е изложен от самия герой и от неговия антагонист - датския воин Унферт. Епизодът сам по себе си е интересен, но тук ще се спра само на един детайл. В ст. 579-581 Беоулф казва, че след няколко денонощия в морето, накрая е доплувал до Finna lаnd, което познатите ми преводи предават като "страната на фините" или дори "страната на лап(ландц)ите" (Howell Chickering, Jr., 1977).

В ст. 1068-1169 датски разказвач обаче излага историята на "фризийското клане", в която датски отряд отмъщава на фризийския крал Фин за убийството на датския владетел Хнеф. В текста на няколко места са споменати Finnes land, Finnes ham ("страната на Фин" и "домът на Фин").

Finna като форма е в родителен падеж, мъжки род и, в зависимост от склонението и контекста, може да бъде и в единствено, и в множествено число. Оттук и интересът ми. Къде всъщност изплува Беоулф? В страната "на фините" или в тази "на Фин"? Тоест - във "Финландия" (каквото и да е тя) или във Фризия? Ето няколко мисли по въпроса - за изясняване на контекста.

Според поемата Брека се добира до дома си почти веднага след състезанието (тоест точката, в която е доплувал, не е много далеч от Бреньо, гледащ към Северно море). Най-северните фризийски предели в Ютланд на брега на Северно море са доста по-близо до о-в Бреньо от коя да е точка на финландския бряг, опираща на Балтийско. Отделно от това, поемата е записана в Англия, в кой да е момент между 650 и 1050 (най-вероятно текстът е съставен още преди 800 г., преди засилването на датските набези в Англия), тоест в район, много отдалечен от Балтийско море и финските брегове, но много близо до Фризия и Северно море. Героите плуват в garsecg, "океана", а не в sea, "морето" - а Северно море край Фризия, открито на север, е много повече океан от Балтийско, миещо финландския бряг, пък и самата Фризия (в по-широк смисъл като земите, обитавани от фризи) е много повече свързана с Дания - както географски и исторически, така и - като резултат - в легендите. Вярно е, че в норвежки източници от дванайсети век нататък Финландия е място на магьосници, вълшебна земя. Но дали трябва автоматично да отнесем това и към английска поема от по-ранен период? Именно така преценяват познатите ми преводачи на поемата досега - но не мога да се присъединя към мнението им, макар и да рискувам. Разбира се, англосаксите познават страната на фините поне по име, но няма техен текст (извън предполагаемото споменаване в "Беоулф", ст. 580), в който да наблягат по някакъв начин на значението на тази земя. Накрая, но не по значение - "Беоулф" е поема, композирана върху повторения и циклични завръщания към лайтмотиви. Спокойно може да се допусне, че поетът първо споменава "страната на Фин" (а не на предполагаемите фини), за да се върне по-късно към гибелта на крал Фин. Впрочем, на фризийския бряг завършва и неуспешният поход на Хигелак, чичо на Беоулф - а полускритите съпоставки между подвизите на героя и провалите на персонажите около него са често срещани в текста. Има епическа логика в това брегът, на който изплуват Беоулф и Брека, да е именно фризийски - брегът на "страната на Фин". Което именно решение остава и в моя превод.


---------
Хубаво е да уточня, че:
1. Finna land тук не е задължително да съвпада с днешната територия. Би могла да бъде и някакъв район от Скандинавския полуостров, обитаван от сами и лапи, сродни с фините (суомите). В Норвегия и Швеция има райони, наречени съответно Финмарк и Финведен. Шведски Финведен също не е лоша възможност за разположението на "Finna land" от поемата.
2. Самата хипотеза за "страната на Фин", тоест за земя, населена с фризи (където и да е между устието на Рейн и Ангелн-Шлезвиг) не е нова, но е някак пренебрегната във всички познати ми преводи на "Беоулф".
3. Ако изобщо допусна някаква историческа достоверност в тези поетически измислици за Брека, Фин, Хенгист и пр., вероятно ще трябва да приема, че англосаксонските кралства наистина са основавани едва във втората половина на шести век, а не в средата на пети, както се смята по традиция още от Англосаксонската хроника. Впрочем, днес това за шести век е популярна идея в Англия. От нямане какво да правят, историците са започнали да вярват на поезията повече отколкото на хрониките

[gregorianus]

Това нали е един вид неофициалната тема за културни-новини-свързани-със-стария-Север, та направо да започвам:

На първо място, съвсем по темата:
Сага за турския рейд
Правилно сте прочели. Става дума за исландска домашна сага от седемнадесети век, разказваща за нападение на вероятно заблудени берберски корсари на османска служба. Така де, освен Пири Реис и Ерик Червенокосия, съществуват и други герои на мореплавателния абсурд.
Отадвна знам за рейда (но мислех, че е бил в шестнадесети век). Знаех и че има късно писани домашни саги в Исландия. Но това тук надминава и най-разюзданите ми представи Всъщност бях чувал и за така наречената "Турска сага", но не вярвах, че съществува наистина. Е, съществува. Напълно достъпна за прочит на английски в линка по-горе. Получих линка от Warlord (по-старите кучета го знаят) и съм му адски благодарен.


Второ - сигурно някои от вас знаят, че преди година-две Кристофър Толкин публикува бащините си алитеративни поеми по скандинавски митологични сюжети под заглавие "The Legend of Sigurd and Gudrun". И че тези поеми дори се превеждат за издаване у нас. Оригиналите са на модерен английски език, но в скалдически стих.
Това, което може и още да не знаете, е, че само преди няколко дни на пазара се появи и друга алитеративна поема от стария професор Толкин, пак под редакцията на сина му: "The Fall of Arthur", отново на модерен английски език. Тук стихът пак е алитеративен, но не в скандинавски скалдически стил, а в староанглийски - което значи, че отделните стихове са малко по-дълги, сюжетът не е само загатнат, а наистина е разказан. Накратко, звучи като нещо средно между "Беоулф" и "Сър Гауейн и Зеления рицар". Ето тук има откъси от новоизлязлата книга. Впечатляваща е, наистина.


И, най-сетне, една наистина разкошна новина: пак преди няколко дни страхотният артист и певец сър Кристофър Лий едновременно навърши 91 (словом: деветдесет и една!) години и издаде втората част на рокоперата си за Карл Велики. Vivat!
Първата, "Charlemagne: by the Sword and the Cross", беше доста приличен симфоничен метъл и излезе преди две години.
За втората, "Charlemagne: Omens of Death", която лично аз чаках с доста нетърпение, сър Кристофър казва, че е класически хеви-метъл. Ще се слуша, в това няма съмнение. Гласът на Кристофър Лий е цяло чудо, темата си я бива... какво повече?


Luxuria Europae и бялата ярост на Севера наведнъж - това е повече от прекрасно