Сръбската гледна точка за Войната - 1915

[General Lukov]

Сърбите са асимилирали за няколко века повече българи от гърците и турците взети заедно. В някои случаи по много перфиден начин, в други по доста брутален. Мисля, че разбирате за какво намеквам. За мен няма по-голям враг за България от тях.

[Amazon]

Сърбите са асимилирали за няколко века повече българи от гърците и турците взети заедно. В някои случаи по много перфиден начин, в други по доста брутален. Мисля, че разбирате за какво намеквам. За мен няма по-голям враг за България от тях.

Мислех че съм единственият който съзнава очевидното. Най-големият номер на дявола, е че е убедил всички че не съществува. Същото е и със сръбската ненавист към България. Повечето българи не го съзнават.

Както и в "мирните" периоди когато са воювали не с българската държава, а с поддържани (или поне търпяни) от нея въоръжени банди? Или с поддържани от нея даже не и български, а шиптарски банди, които да вършат мръсната работа.

Може ли нещо повече по въпроса? Много ще съм горд ако е истина, но се съмнявам че българската държава някога е била способна на целенасочена дългосрочна политика.

П. П. Смяташ ли, че нямат основания да се оплакват от действията на българските окупационни армия и власти през 1913, 1915-1918 и 1941-44?

Разбира се че имат. А ти смяташ ли че е нормално да поставят това за основа на светогледа си до ден днешен? Нещо което вече преодоляват почти всички балканци без сърбите(чукам на дърво да продължи тенденцията). Оствам с впечатлението че никога не си виждал жив сърбин и си легнал в удобната люлка на пожелателното мислене.

[Thorn]

ВМРО е поддържано от българската държава преди и по време на Първата световна, а след това търпяно от държавата и поддържано от населението. До 1934. Албанските банди са активно ползвани за мръсна работа по време на ПСВ.

Жив сърбин съм виждал, също жив македонец, жив хърватин и жив словенец. Няма съществена разлика. А манталитетът с поставяне на една въображаема представа за историята, в която днешното ти мизерно положение се дължи главно на това, че малкият ти, но горд народ е бил несправедливо обиден от съседите си в миналото (при това под форма само ние в бяло, останалите в лайна) живее и процъфтява и при българите. Ей ти го нацито в тая тема - жив актуален пример.

[General Lukov]

Ако ще почваме с квалификациите да стартирам и аз като те нарека сърбоман ?
Не се опитвай да изкарваш справедливата ни ненавист към един престъпен народ като сърбите за някакъв си "балкански комплекс на малките народи". Щото германци и французи, французи и англичани или германци и англичани като са се клали и до ден днешен се мразят макар и по завоалирано (но в един момент това завоалиране в крайна сметка избива), те малки народи ли са ? Не живеят на "дивите" Балкани ами баш в цивилизованата за вас Западна Европа!
Аз също съм виждал на живо хора от споменатите националности, но тук говорим конкретно за сърбите. Може да се държи нормално с тебе до момента, в който му кажеш истината в очите, после си показват истинската същност и реагират като ужилени от оса, ако кажеш нещо, което не пасва на фантасмагоричната им история стил Йован Деретич или ако оспориш "факта", че всички южни славяни били или произхождали от сърбите. Това как ти звучи ? И това за южните славяни не го мислят само някакви си 2-3% зомбирани маргинали, които са фенове на Деретич и търсят сръбско наследство и в Португалия, ами мнозинството от тях разсъждават така. У нас дори най-мегаломанските ни историци от Освобождението насам не са си позволявали да пишат такива неща и да дават подобни изявления. И ако някой каже - Ама те в момента са така настръхнали, защото до съвсем скоро водеха войни и е нормално в момента все още национализмът им да не е утихнал. Не е така... Фантасмогоричните им исторически бръщолевения на "видни" техни историци, изпълнени с омраза и подигравка към всички околни народи, имат вековна традиция! Такова нещо в нашата историография няма след 1878г, а и преди това. Ще дам даже един пример. Част от сърбите говорят, че дефакто с хърватите не са имали никакви по-сериозни конфликти до края на ПСВ и преди да бъдат натикани в Първата (Кралска) Югославия. Защото видите ли били един народ (сърби), но с различна религия и лошата Ватикана (която те неприкрито обявяват за сатанинска институция, чиято главна цел била да унищожи сръбския народ), та Ватикана направила от сърбите-католици - хървати, и подготвила почвата за кръвопролитията и омразата между двата народа. За отношението им спрямо останалите околни народи няма да се спирам, всички ги знаят. Те нямат нормални отношения с нито един граничещ с тях народ. Може би с румънците и нас имат що годе в момента сносни отношения и то само заради нашата отстъпчивост, тъй като и власите в Сърбия срещу тях са прилагани асимилационни методи, както и срещу българите, но там разликата в езиците винаги се е явявала голям проблем и възпиращ фактор в голяма степен затова и днес власите в Сърбия са си солидно малцинство около р. Дунав. За албанци, босненци, хървати, а и унгарци (в по-малка степен) просто няма какво да коментирам. И понеже в един момент и твърдоглавите сърби усещат, че няма как да са в конфликт с всички наоколо и това ще ги обрече на сигурна гибел, те гледат поне с православните българи и румънци да имат що годе нормални отношения (разбира се не изоставяйки асимилационната си политика), но прилагайки я по доста по-перфиден начин и поне на официално държавно ниво от Милошевич насам не виждаме някакви антибългарски или антирумънски изказвания. Това не пречи обаче на неофициално ниво да се твърди за някакви измислени сръбски малцинства в България и Румъния, шопска нация (шопите също били забравени сърби), до р. Искър живеели сърби, убити или асимилирани в миналото от лошите турано-българи и се стига даже до тезата за ятовата граница, че била всъщност разграничението между българи и сърби.
Малко дълго стана, но нямаше как просто, когато чета разни заблудени българи, които си мислят, че ако мразиш турците и албанците (понеже били мюсюлмани), а замиташ под килима това, което мислят за теб коварните "приятели-братя" сърби, понеже сме били с еднаква религия и близък език, това те прави добре ориентиран в обстановката българин. А особено чудно ми е хора от т.нар. погранични райони със Сърбия, защо точно при тях се появяват такива настроения, при положение че трябва да бъде точно обратното с оглед историческите наслагвания там и непреставащата и до днес сръбска пропаганда и оспорване на българския характер на т.наречените западни български говори, квалифицирани дори на някои места твърде неправилно като - преходни. Ако ще се говори за преходни говори, те са към река Морава и град Ниш. Филмът "Зона Замфирова" е много добър пример за това. Даже и самите сърби, живеещи в Белград и въобще на запад от Крагуевац казват, че много от репиликите във филма не ги разбират и им звучи като полу-български! И това при положение, че филмът е правен 2002г., адаптиран и приближен към сръбския език за пред тамошната аудитория. Т.е. всъщност в средата на 19 век, за което време става въпрос във филма говорите в Ниш са били още по-близки до стандартния български език, което показва и хора от каква националност са били мнозинство в Поморавието по онова време.

[Amazon]

ВМРО е поддържано от българската държава преди и по време на Първата световна, а след това търпяно от държавата и поддържано от населението. До 1934. Албанските банди са активно ползвани за мръсна работа по време на ПСВ.

Ами те тия неща си вървят с територията. Кой ги е карал сърбите да взимат Македония и да ламтят за цяла западна България?

Жив сърбин съм виждал, също жив македонец, жив хърватин и жив словенец. Няма съществена разлика. А манталитетът с поставяне на една въображаема представа за историята, в която днешното ти мизерно положение се дължи главно на това, че малкият ти, но горд народ е бил несправедливо обиден от съседите си в миналото (при това под форма само ние в бяло, останалите в лайна) живее и процъфтява и при българите. Ей ти го нацито в тая тема - жив актуален пример.

Нищо такова няма. Естествено че сърбите не са ни вновни за хала на който сме, обаче те са единствените ни съседи които залагат на омразата и самочувствието. Личи си навсякъде. При контакти със сърби, по форумите, семинари като горният, изказвания на премиера им и т.н. и т.н.
Ако искаш си затваряй очите, но е факт че в момента отношението на всичките ни съседи към нас е по-скоро положително. С едно изключение.

[Thorn]

Луков, няма начин човек с ник като твоя да не е наци. Здраве да е, не си единствения на форума. Спазваш правилата, внимаваш и нямаш проблеми. Разговорът с теб обаче ми е интересен. Просто не познавам достатъчно аргументацията на тезите във вашите среди, затова ми е наистина любопитно какво ще кажеш.

Ето, излязоха някои точки. Например, това, че сърбите сами по себе си били престъпен народ и това не било във връзка с неизстиналия национализъм след скорошните войни. Аз пък ще ти кажа, че точно този фактор си има огромно влияние. Един народ не е престъпен сам по себе си, един вид -генетично, дори когато по-голямата част от представителите му са индоктринирани от националистическа пропаганда. А това, мнозинството от един народ да стане такова е типично именно след военни поражения. Национализъм и реваншизъм са били супер характерни за Франция след 1870 и за Германия след ПСВ. Да не би да отречеш, че двете войни не са били важни за формирането и най-вече за разпространението им.

За тезата, че хърватите са просто сърби католици - то по принцип си е така. Де факто езикът все още е един и същ, независимо от политическите напъни да го разделят. Един академичен сръбско хърватски речник би изглеждал доста комично. Не я приемаш, защото вероятно си възпитан с аксиомата, че етническата самоидентификация е най-важна, а другите са доста второстепенни. Теза родена от буржоазния национализъм на 19 век, но при проверка далеч не винаги вярна. Ето и пример - в България помаците са си българи по език и произход, приели исляма по един или друг начин. Само че религиозната идентификация се оказва толкова важна, че българите мюсюлмани колят българите християни през 1876 и не само, помашките села в долината на Въча отказват да се присъединят към етнически родствената им българска държава и през 1885 си издействат присъединяване към религиозно родствената им Османска империя. И след цял век и нещо след това недоверието между двете части на българския народ си остава, независимо от няколкото опити за насилствена асимилация, пълзящата асимилация подкрепяна от държавата и няколокото десетилетия целенасочено подтискане на основната идентификационна доминанта - религиозната.

Така, че какво толкова учудващо има в тезата, че хърватите и сърбите са един народ само с различна религия? В достатъчна степен това е вярно, но различната религия е много важна. Както и различната история и различните политически традиции. Достатъчно важно за да накара хората да се трепят и колят заради разликите.

И като стана дума за асимилация. Сръбската не е чак толкова уникална. България също има какво да покаже. Държавата ни се е родила през 1879 с доста голям процент малцинства и доста се е постарала да осъществи етническа и религиозна асимилация. Процентът власи по Дунава и сега е забележим, но в края на 19 век положението е било доста по сериозно. Дори град като Тутракан, е бил предимно влашки. България е пречела на образованието на румънски.

Турското малцинство е било огромно, натискът върху него повече или по-малко интензивен. Вълните на изселвания на турско население в посока Турция започват още през 1877 и не са спрели. Но за да не са само общи приказки - един пример. След Освободителната война, България взема в ръцете си вакъфските имоти. По същността си тези вакъфи са религиозни фондации, които са формирали бюджета на мюсюлманските религиозни учреждения и неразделените с тях образователни такива (религиозни мюсюлмански училища, светски не е имало). По този начин независимото им финансиране секва и остава тънка струйка, изцяло зависеща от държавата, което води до изчезването или западането на огромната част такива учреждения. По аналогичен начин след клането в Загоричани и погрома в Анхиало е унищожена гръцката църковна организация в България и е конфискувана собствеността и.

Не само на балканците се пречи. Свирепо се пресера например протестантската пропаганда. Протестантският колеж в Самоков е в постоянен конфликт с българските власти. И примери колкото искаш. Ако ти е интересно, потърси за началния период "Българската държава и нейните малцинства 1879 - 1885 г." на
Жоржета Назърска. Впечатляваща книга е.


И учудването за ситуацията на западната българска граница с отричане на преходния характер на диалектите там. Ам това е самата истина. От Константинопол до Алпите всяко славянско село само незначително се различава по говора си от следващото. Няма рязка граница между южно славянските народи. Като човек, произхождащ именно от Западна България, ще ти кажа, че в моя край още се казва ябука, а не ябълка, црън и цръвен, а не черен и червен и я и он, а не аз и той. Е как да не е преходен диалект, като е точно такъв.

Ниш е бил "посърбен" даже според възрожденците и дори екзархийският му митрополит Виктор се посърбва. А етническата идентификация на торлаците след 1878 става достатъчно бързо, но определящият фактор е от коя страна на границата са. Именно затова се формира българско малцинство в Цариброд и Босилиград които стават сръбски едва през 1920, но не и забележимо такова в Пирот и Ниш. Може би ще е откритие за теб, но в места като Трън и Брезник, през 1878 и през 1885 е имало просръбски сепаратистки прояви.

[zmaj]

Трънчо е прав, че сърбите са ни най-близки като манталитет, обичаи, език и религия. Но именно по тази причина са се оказали най-големия ни враг в новата история. Злото, което са ни сторили, е несъизмеримо с нашите епизодични окупации на части от територията им през войните.
Но интересното е, че за самите сърби никога не е имало съмнение какви са по произход македонците: псуват ги на "бугари".

Понякога си мисля как ли би изглеждал района около Белград днес, ако при прословутата битка при Велбъжд нашият Шишман бе по-предвидлив... Всъщност от тогава са започнали проблемите ни с македонското наследство.

[General Lukov]

За тезата, че хърватите са просто сърби католици - то по принцип си е така. Де факто езикът все още е един и същ, независимо от политическите напъни да го разделят.

И след този пасаж мисля, че е безпредметно да обсъждаме с теб каквото и да било. Това показва или липса на елементарна историческа култура или просто тенденциозно и пристрастно отношение в полза на съответната пропаганда. Дано все пак да е първото. Сърби и хървати съществуват като отделни народи поне от 9 век насам и за това има стотици исторически (писани) документи. Те съществуват като отделни народи въобще преди християнизацията им, така че автоматично отпада сръбската пропагандистична теза за произхода (която не засяга само хърватите както казах, а в по общ план въобще за всички южни славяни, "които били сърби"). Историците им "намират" сръбски племена и около Атина (там не знам как ще се разберат с гърците, които им се водят верния съюзник на Балканите). Другото, което е фактът че има отделна хърватска православна църква и тези хора си се чувстват хървати, макар да са православни отново забива ъперкът в мутрата на сръбската историческа пропаганда за "насила покатоличените сърби станали хървати" и направени такива от сатанистката Ватикана. И понеже споменах Ватикана, аз не знам защо досега хора като Шешел и други като него никога не са били подвеждани под отговорност за невероятните клевети, обиди и скверни слова, които бълват по адрес на Ватикана. Без да съм католик и да искам да защитавам римокатолицизма, просто не ми е ясно тези в Хага защо се занимават само с речите му на омраза по време на войната срещу хървати и бошняци, а не и с още по-хулителните му и ужасни неща, които бълва по адрес на Ватикана и католицизма като цяло, обиждайки по този начин 1/3 от света, а не просто няколкото милиона хървати.

П.П. Сега се замислих, че там по Трънско и Радомирско повечето хора сте комунисти и от това се подразбира желанието за приятелски отношения със сърбите. Но да не отварям друга тема...

П.П.2. Знам за платените от Сърбия саботьори през 1885г. и преди това 1878г., които много искали сръбския крал да ги присъедини към Сърбия и освободи от "българското робство". За българското мнозинство в Поморавието обаче има стотици документи и то в продължение на векове - тези хора няма как някой перманентно да им е плащал векове наред за да се чувстват българи, както "сърбите" в Трън, Белоградчик, Радомир, Брезник и т.н. в 1885 или в 1913 (и за тогава се пише за някакви "сърби" в Белоградчик), които много се радвали на сръбската "освободителна" армия.

[Thorn]

И след този пасаж мисля, че е безпредметно да обсъждаме с теб каквото и да било. Това показва или липса на елементарна историческа култура или просто тенденциозно и пристрастно отношение в полза на съответната пропаганда. Дано все пак да е първото. Сърби и хървати съществуват като отделни народи поне от 9 век насам и за това има стотици исторически (писани) документи. Те съществуват като отделни народи въобще преди християнизацията им

Доста съм наясно. Написал съм "Както и различната история и различните политически традиции." И най-важната разлика едните са били под турско, другите под австрийско.

П.П. Сега се замислих, че там по Трънско и Радомирско повечето хора сте комунисти и от това се подразбира желанието за приятелски отношения със сърбите. Но да не отварям друга тема...

Не съм оттам, от Кюстендил съм и още от тийнейджърските ми години нямам доверие на утопии като комунизма. Но не знам защо смяташ, че желанието за добри отношения със съседен народ има връзка с това дали са комунисти.

Пък и най-важното е, че това е форум предимно за история и аз се старая да се произнасям предимно за исторически събития, не за рекомендации за съвременната политика. Просто поставям тезите ти в съответния им исторически контекст.

[General Lukov]

Ти явно не знаеш кои говори реално могат да се класифицират като преходни между български и сръбски език и кои са западни български говори. И в Бяла Слатина викат - он/она, а не той/тя, мачка вместо котка и т.н., което не означава че те са преходни (полусръбски-полубългарски). В Пиринския край - Благоевградска област е същото, там където няма и 1 жив сърбин. Същото е положението и в източната и югоизточната част на Вардарска Македония /днешна Република Македония. Което показва че няма как на места, в които нито сега нито в миналото е живеел кьорав сърбин, говорите да са преходни между български и сръбски. Подобни твърдения работят само и единствено в полза на сръбската пропаганда. А сега след като загубиха Косово и са на път да загубят и Войводина, стремежа им разбира се е за компенсация на тези загуби и ние българите като най-меки и отстъпчиви от всички балкански народи, доволно позволяваме това да се случва, вместо да дадем решителен отпор, особено предвид геополитическото ни положение в момента - членове на ЕС/НАТО, докато Сърбия е като една черна дупка на Балканите, заобиколена от натовски/ЕС страни и разчитаща на някаква въображаема руска помощ. Впрочем те 15 години чакат другаря Путин да им помогне за Косово, а той човека си гледа своя интерес и има други проблеми на главата, а не да се занимава с жалките сърби...
Да не говорим, че сегашния им премиер Александър Вучич макар и бивш радикал от партията на Шешел търси все по-тясно сътрудничество със Запада/ЕС и дори НАТО, макар и да не загърбва (поне на думи) и добрите отношения с Русия. За тия неща разбира се той е обвиняван в предателство от една част от сърбите (най-русофилско настроените) - т.е. радикали и социалисти/комунисти от бившата партия на Милошевич.

[Amazon]

Защо ще губят Войводина? Пише че унгарците са по-малко от 15% от населението на областта а сърбите 65%.

[General Lukov]

Икономически хървати и унгарци лека полека превземат Войводина с благовидни инвестиции, фирмички и т.н. - сърбите са безсилни да спрат този процес. Но това е въпрос за друга тема, да не разводняваме тук.

[Thorn]

Граници и идентичности – от „селяни“ и „християни“ до „българи“ и „сърби“ (1877-1918 г.)

09 Септември 2013

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет

От края на 70-те и началото на 80-те години на XX в. насетне все по-упорито започна да се налага модернистката парадигма в изследванията на нациите и национализмите. Съгласно нейните основни представители нациите се явяват модерни явления, рожба на епохата след Френската революция. Тепърва след тези събития и в рамките на съответните национални движения и национални държави, чрез усилията на различни институции като печата, образованието, армията и др. селяните, живели в рамките на своята локална общност, лишени от определено национално съзнание, започват да мислят себе си като част от дадена нация.[1] Напоследък под една или друга форма подобни възгледи се появяват и в българската историография. Според тях българската нация, както и нациите на Балканите, са модерно явление, първоначално рожба на книжовници и интелигенти, които постепенно налагат националното съзнание в посока от градското към селското население.[2] И макар немалко представители на предполагаемо академичната и извънакадемична общественост у нас да възприемат тези случаи като някаква поредна научна „мода“ или виждане наложено ни „отвън“, точно Балканите – поради късната модернизация и късната поява на масовото първоначално образование и редовна военна служба – предоставят една от удачните илюстрации на този възглед. Това по особен начин важи в случая с изграждането и очертаването на границата между „сърби“ и „българи“.

На следващите редове ще се опитам да представя няколко „лабораторни случая“, които демонстрират как при наличие на население с еднаква религия, относително еднаква култура, исторически спомени и сходен език – поради определено стечение на ситуационни случайности – дадени национални и държавни институции за относително кратък период от време успяват да изведат обикновените селяни и християни от предишната им регионална или общохристиянска идентичност и да ги накарат да се идентифицират със съответната българска или сръбска нация и техните държави. Всъщност, още от края на 60-те години на XX в. Фредрик Барт поставя ударение върху тази чисто ситуационната случайност на етническата идентичност, при която различни символи удържат и поддържат етническите граници (Barth 1969). В нашия случай ще се демонстрира, че колкото и тези символни граници да са случайни, толкова те се оказват и в перспектива твърде устойчиви поради „случването“ им в „точния момент“, свързан с премахването на османската власт, с дълбоки икономически промени, с въвеждане за пръв път на масово първоначално образование, с безпрецедентна, макар и половинчата, стопанска модернизация и т.н. Поради липса на пространство и за по-голямо фокусиране на текста тук не засягам въпроса за националното съзнание или за етническите разграничения в Македония.

Въображаемите национални картографии и идентичността на населението

Както е известно, въпреки относително трудните очертания на границите на бъдещата българска национална държава (Илчев 1995: 55-60), териториалната програма на българския национализъм , в най-крайните си варианти , включва „чисто български земи“, населени с „чисти българи“ като Враня, Пирот, Ниш с техните региони (Македония, 4 ян. 1890, бр. 14., 1-2.; 27 ян. 1890, бр. 19, 1; Славянин, 19 авг. 1889, бр. 8; Напред, 30 юли 1889., бр. 9; с. 6. Свобода, 14 март 1890, бр. 347, 2-3; Кисимов 1901: 158). Към тях често се прибавят и Лесковацко, Зайчарско, Алексинацко, Неготин, селата в Белградски окръг (Пловдив, 6 май 1890., бр. 33, 3; Пловдив, 19 май 1890, бр. 38, 1.; Свободно слово, 3 март 1890, бр. 14; Свобода, 27 юний 1890, бр. 371, 1; Вардар, 3 ноем. 1889, бр. 1, 1.), както и Рашко-Призренската епархия (Македония, 5 ноем. 1889, бр. 1, 1-2). И в дългосрочен план, при актуализиране на политическия контекст, българската националистическа литература по тези въпроси лесно се нароява (Иширков 1915; Иширков 1918; Занетов 1917; Tchilinghiroff, 1917). Обратно, сръбските националистически претенции при въображаемото „картографиране“ на съответното национално пространство отиват далеч на изток и включват в различните варианти районите на Трън, Брезник, Радомир, Кюстендил, София, Рилския манастир и „наследството на Ст. Душан“, както и земите до Искър с Берковица, Видин, Брегово, Кула, Лом, Белоградчик и др. (Цвиjиž 1921: 163-168; Цвиjиž 1987: 28-35; Тимочка 1928; Стоjaнчевиž 2005: 121). В някои по-крайни – макар и по-инцидентни – варианти на това „картографиране“ се включват и Враца, Плевен, Ихтиман и Етрополе. (Гопчевиž 1890: 330-336). Та дори и по-близкият до академичния дикурс Й. Цвиич все пак говори за „истинските българи, на Изток от Осъма“ (Цвиjиž, 1921: 163).

[Thorn]

Националистически ориентираните сръбска и българска историография и езикознание , не са единодушни при очертаването на границите между българското и сръбското. Според сръбското езикознание говорите в районите на Зайчар, Ниш, Алексинац, Княжевац, Враня, Пирот представляват „източносръбски диалекти“ и са неразделна част от сръбския език, като език, сходен на „тимошкия диалект“, се говори в цялото пространство чак до София (Белиž, 2000; Зборник прилога, 1929: 80-87, Цвиjиž, 1921: 165). Според българските автори обаче , „преходните български говори“ започват от Брезнишко, Трънско и Белоградчишко, преминават през Босилеградско и Царибродско, за да обхванат и един широк географски ареал, навлизащ в територията на Сърбия до Пиротско, Нишко и Вранешко (Цонев 1904; Цонев 1901; Theodorow-Balan 1917; Божков 1984; БДА 1988: 10-11) И в двата случая национално ориентираните езикознания са гъвкави при избора на таксономичните критерии и в крайна сметка се стремят да изтеглят далеч на изток (в сръбския случай) или далеч на запад (в българския) границите на съответното „езиково землище“ с цел обосноваване на териториални претенции. И ако в българския случай стартовите точки са Брезник, Трън и Белоградчик, за да се върви смело напред в западна посока, то сръбското езиково „картографиране“ си позволява да тръгне едва от Тимок, за да стигне до Искър и да означи цялото това пространство като „спорна област“. (Цвиjиž 1921: 163, 164).

Ала макар и убедени в изначалната българскост или сръбскост на определени райони, и българската, и сръбската пропаганда и наука, са принудени да признаят успешното „побългаряване“ или „сърбизиране“ на населението, когато то остава за известен период от време под българска или сръбска държавна власт. Заедно с това, ние разполагаме и с достатъчно данни от съвременници, често пренебрегвани от национално ориентираните българска и сръбска историография, които подкопават и двата въображаеми способа за „производство“ на националното териториално пространство. Противно на националните разкази и версии те говорят за едно преобладаващо селско и православно, християнско население с по-скоро регионална и религиозна идентичност, но без ясно изразено модерно, българско или сръбско, национално съзнание. Ето някои от тях.

Още в началото на 70-те години управляващият руското дипломатическо агентство в Белград говори за „полудиво население“, в резултат от което ясна граница между сръбската и българската народност не съществувала. Определянето на селяните като „българи“ или „сърби“ зависело от чисто външни обстоятелства като – поддръжка от страна на Сърбия или получена помощ от страна на току-що институционализираната Българска екзархия (Маркова 1989: 122). По това време самата Екзархия е принудена в Ниш и Нишката епархия, търсейки неантагонизиране с местното население, да се съобрази с тамошните желания да не се използва българския книжовен език, а говоримото „наречие“, на практика някакъв междинен, сръбско-български език (Маркова 1989: 120). И в началото на 80-те границите между сръбското и българското продължават да са размити и неясни, като селянин от Пиротско в Княжевец е възможно да бъде приет за „българин“, а в Цариброд като „сърбин“ (Иречек 1995: 350). И К. Иречек дори определя езика на войводата Цеко Петков в българския парламент в началото на 80-те като „полусръбски“ (Иречек 1995: 34).

На практика до преди Руско-турската война от 1877-78 г. териториите на Видинския и Софийския санджак в Османската империя , – това, което впоследствие ще бъде „Западна България“ и „Източна Сърбия“, – формират споменатия вече регион. Той е разположен между река Тимок и Южна Морава , на запад , и река Искър , на изток, с население имащо еднаква религия, относително сходна култура, множество етнографски прилики, общи исторически спомени, сходен език и засилени контакти. Този преходен район се характеризира с висока степен на отсъствие, липса на яснота или колебливост на националното съзнание и от двете страни на все още неустановената, бъдеща, сръбско-българска граница. Това отсъствие на национално съзнание е не по-малко характерно и за други региони на Балканите, но поради отдалечеността от сръбското и българското национално ядро, тук то е далеч по-видимо и откроимо (Вълчинова 1999: 99-113, особено с. 103-113; Цвиjиž 1921: 163, 164, 168; Стоjанчевиž 1986: 101 и сл., 1995: 30, 2005: 111). Поредицата от бунтове тук от 30-те години на XIX в. насетне, станали после част от сръбския и българския национален наратив, са стихийни и имат социално-икономически и религиозни мотиви, а не модерен национален импулс.

Самият въпрос за национална принадлежност явно не се разбира твърде много от обикновеното селско население. Дори и след образуването на модерната българска национална държава през 1879 г. идентификацията като „българин“ явно на някои места звучи доста изкуствено и като нещо заучено. Предавайки очевидните впечатления на Иван Вазов от Берковица в началото на 80-те, Вазовият герой в произведението „Митрофан и Дормодолски“, 32- годишният Дормидолски на зададения му въпрос „А народ какъв си?“ отговаря видимо изкуствено и заучено: „От возродителната Болгария, ваше правдолюбие.“ (Вазов 1974: 100). Вазов е национално мислещ автор и сам идеолог на българския национализъм, но заедно с това очевидният му стремеж към реалистичност и правдоподбност на описанието го е накарал да постави в устата на своя герой един сложен и изкуствен отговор.

Отново български извори, дори и през втората половина на 80-те години на XIX в., понякога говорят съвсем открито за липсата на ясно изразено национално съзнание или поне за неговата колебливост в пограничните райони между България и Сърбия. Така в началото на 1888 г. от страниците на в. „Напред“, коментирайки съобщенията за някакво просръбско поведение на местната народна милиция в Трън по време на отминалата Сръбско-българска война, Г. А. Кърджиев пише: „Освен това, всеки може да се убеди по лични наблюдения, че пограничните села и градове – български и сръбски, не принадлежат напълно нето към една от славянските народности. Тези хора приказват на едно нарече, което се не среща в писменните язици, с особни старославянски форми. Те собственно толкова са сърби, колкото и българи в язика си. При това у тях често се срещат семейства дето едина брат служи в сръбската армия, другийт в българската, едина син в едната, другия в другата и тях нищо не отличава, освен формата.“ (Напред, 25 ян. 1888, бр. 6, 11). И по-нататък Г. А. Къдржиев продължава: „Селяците по тия места – Цариброд, Пирот, Трън, към които са обръщах с един и същи въпрос: сърбите или българите им аресват повече? твърде простодушно отговаряха: „Па нали си е все едно – и сърбите са добри, и българите“. Това все си е едно, (ред.) те по-осезателно го чувствоват, отколкото онези, които трактоват за двата братски народа – сърби и българи. Че не само тези хора от неопределена националност, но и нашите селяци по чувство на справедливост, което у простия народ по-често ще срещнеш отколкото у интелигенцията, защото у него няма шовинизъм да го заглуши, и те, казвам, съзнаваха всичката безсмислица на тая война.“ (Напред, 25 ян. 1888, бр. 6, 11-12). Въпреки политически спекулативния характер на текста му, Г. А. Кърджиев все пак издава наличието към средата на 80-те години все още на „тези хора от неопределена националност“.

Разбира се, наличието на това срещано в съвременните извори, които разгледахме, „полудиво население“, сред което не може ясно да се разграничат „сърби“ и „българи“, и наличието на наречия, достатъчно отдалечени както от сръбския, така и от българския литературен език – не означава, че не съществуват и известни предварителни нагласи, които биха улеснили или възпрепятствали бъдещи опити на определени институции да работят за изграждането на сръбска или българска национална идентичност. В случая биха могли най-общо да се очертаят пет случая на подобни предварителни нагласи спрямо националното в тази преходна гранична зона. На първо място това са два случая на райони, както и отделни индивиди, в които се забелязват по-ясно изразени сръбска или българска идентичност. Следващите два случая са онези, при които е налице определена предварителна нагласа за сръбска или българска идентичност, но тя е все още твърде колеблива и остава бъдещата дейност на сръбски или български институции да завърши този процес на формиране на национално съзнание. Към петия случай трябва да отнесем отсъствието на национално съзнание, при което неговото развитие ще зависи от действието на бъдещи национални и/или държавни – съответно сръбски или български – институции като църква, училище, армия, община и т.н.

Руско-турската война и формирането на трите „лаборатории“ по национална идентичност

Раждането на определени симпатии или поне предразположеност за приемане съответно на българско или сръбско национално съзнание зависи от съчетанието на поредица от фактори или съдбоносното и решително действие на един фактор или събитие, което има граничен характер в личната биография на даден човек или група от хора, живеещи в даден регион. За част от населението в цялото така разглеждано пространство това са съответно Руско-турската война от 1877-78 г., довела до края на османската власт, пристигането на руски или сръбски войски, видимите за селяните аграрни промени, установяването на руска, сръбска или българска администрация, новите държавни граници и т.н. Защото включването на Сърбия във войната през декември 1877 г., след падането на Плевен, довежда до началото на борба за националната принадлежност най-вече на населението в околиите на Пирот, Трън, Брезник и Радомир и до началото на бъдещи ожесточени териториални спорове между Белград и София, като тези за Трън и Кула (Стоjaнчевиž 1995: 242; 1986: 20-21, 147-154.). В този смисъл, в зависимост от различното съчетание на горните фактори и очертаните от тях граници се изграждат три своебразни „лаборатории“ за формиране на национално съзнание.

[Thorn]

Временното заемане на териториите от сръбска войска и установяването на сръбска управа обяснява видимите просръбски симпатии през първата половина на 80-те години, особено сред селското население на някои погранични райони в Княжество България. За тази подчертана предразположеност към сърбите могат да се дадат убедителни обяснения, които не са свързани с някаква изначална или „забравена“ минала сръбска идентичност. В края на 1877 г. сръбските войски бързо заемат Куршумлия, Лесковац и Пирот, след което и районите на Царибродско, Трънско и Брезнишко, Кюстендилското Краище с Босилеград, като се спускат към Дупница и стигат до самия Кюстендил (Стоjанчевиž 1986: 17 и сл., 1995: 208 и сл.). Преди – според решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. – Сърбия да е принудена през май и юни 1879 г. да отстъпи Царибродско, Трънско със Знеполе и Брезнишко с Граово на Българското княжество, в продължение на близо година и половина там е установена сръбска управа (Стоjaнчевиž: 1995: 211, 240; Манолова-Николова 1997: 159, 167). Следователно в един важен за тях период на драматични промени, в продължение на около година и половина, трите споменати погранични региона посрещат сръбските войски и новоустановената сръбска власт, аграрните промени и заемането на освободената от напускащите турци и мюсюлмани земя. Както и в целия Пиротския санджак сръбската политика се стреми да интегрира този край и се отнася към населението като към „прави срби“ (Манолова-Николова 1997: 160). Макар вероятно сръбската историография и да преувеличава просръбските симпатии на местното селско население от Граово и Знеполе, както и във Видинския и Софийския санджак като цяло (Стоjaнчевиž 1986: 142-145; 1995: 241-244; 2005: 118), тяхно наличие не се отрича и от български изследователи (Манолова-Николова 1997: 165). Сред факторите, обуславящи просръбските симпатии, обикновено се изтъкват близостта на Сърбия, естествените и изгодни пътища към Пирот, Ниш и Белград; изкарваното препитание в Сърбия от немалко хора в този регион; получаваното образование в Сърбия; връзките със сръбските въстания от началото на века насетне; заселилите се роднини от тези краища в Сърбия; съвпадането на изтлаксването на османската власт с навлизането на сръбски войски; историческата обосновка на Белград чрез територията на средновековна „Стара Сърбия“, включваща и София, Радомир, Кюстендил и Северозападна България; използването като аргумент на характеристиките на местните диалект, народни песни, празници, както и намиращите се в София мощи на Св. Крал Стефан Милутин (Манолова-Николова 1997: 165, 166, 170; Србиja 1978: 255, 278-282).

Обобщавайки впечатленията си от началото на 80-те години от района на Царибродско, Трънско и Брезнишко, К. Иречек отбелязва: „Между селското население, особено близо до границата и в Брезнишко, са останали тук-таме симпатии към Сърбия, които от последната Сръбско-българска война навярно се обърнали.“ (Иречек 1974: 577). Тъй като текстът е писан вече през втората половина на 80-те, когато Иречек е в чужбина, той изказва предположение, че победоносната за българите отминала Сръбско-българска война от 1885 г. вероятно е променила картината. Ала наличието през първата половина на 80-те на „симпатии към Сърбия“ сред „селското население“ на този зает през 1877-79 г. от сръбски войски край е вън от съмнение. Всъщност, след края на сръбската окупация в Брезнишко и Трънско през юни 1879 г. явно е било трудно за българската власт да ги администрира и тук цари определено безвластие. (Манолова-Николова 1997: 169 .). И държавата очевидно си дава сметка какво предстои, тъй като през 1879-1880 г. точно за граничните окръжия са отпуснати най-много средства в помощ на училищата (Манолова-Николова 1997: 170).

Според данни на Вл. Стоянчевич в навечерието на Сръбско-българската война от 1885 г. Белград използва за агитация сред самото население старите връзки с просръбски настроени села в Царибродска, Трънска и Брезнишка околия, както и в част от селата в Радомирско, Кюстендилско и Самоковско. Отново активни са дори същите хора, които през 1877-79 г. са начело на управлението по тези места, някои от които след юни 1879 г. са живели като емигранти в Сърбия (Стоjaнчевиž 2005: 118-119). Може понякога и да са преувеличени данните, че в завзетите през 1885 г., в първите дни на войната, предели , „сръбската войска навсякъде е дочакана като освободителна“ (Стоjaнчевиž 2005: 121). Ала разполагаме и със свидетелства, че по време на военните действия вече забелязаните от Иречек „симпатии към Сърбия“ избуяват в активно поведение в полза на настъпващата сръбска войска и срещу българските власти. Намирайки се на 9 ноември 1885 г. на фронта, Константин Стоилов записва в своя дневник следното: „От Брезник ни съобщиха, че селяните благоприятстват сърбите. Въобще действахме като в неприятелска земя, защото населението не ни оказваше никакво улеснение. По всички сведения събрани от офицерите, населението по границата се е предавало на сърбите и е лъгало нашите.“ (Стоилов 1996: 458). Не по-различни са спомените за войната и на поручик Вълчинов от Ломската дружина, издадени седем години по-късно. Там можем да прочетем и следното: „Въобще хората в околността на Брезник и Трън симпатизираха много на сърбите и бяха ужасно недоверчиви към нас“. Той отбелязва как в ущърб и с цел да попречат на българската войска „местните жители“ прерязвали дори телеграфната линия (Вълчинов 1892: 27). Не трябва да се забравя, че самата Сръбско-българска война е започната от крал Милан с аргумента, че населението и в източните краища на Шоплука не може да се разглежда „само като българско“, а като своя военно-оперативна цел сръбският владетел си поставя източната граница на бившите турски санджаци Видински и Софийски до течението на Искър (Стоjaнчевиž 2005: 118, 120). Разполагаме и със сведения, че определилите се по време на сръбската окупация през 1877-79 г. като „сърби“ и останали в Брезнишко след 1879 г. през време на Сръбско-българската война са били интернирани от българските власти в Плевенско и Орхание (Манолова-Николова 1997: 169).

Противоречивите сведения, които получаваме за настроенията в Трън, явно отразяват и колебливостта на местната идентичност, мислена в национални – сръбски или български – рамки. Докато в спомените си Тома Васильов говори в контекста на есента на 1885 г. за сръбски агенти, които „сновяха скришом между трънското население да го придумват да иска присъединяването си към Сърбия“, а трънчани не се поддавали (Васильов 1994: 30), то други извори от онова време представят и по-различни факти. В публикувани в „Напред“ анонимни „Спомени за Сръбско-българската война“, подписани от „г-жа Б-ва“, и вероятно дело на самия редактор Г. А. Кърджиев , се казва: „Вземането на Трън не беше толкова опасно за войската, колкото за населението в този град. Трънчени се обвиняват в измена, за това към тях нашите са отнесоха като към изменници.“ (Напред, 25 ян. 1888, бр. 6, 11). Именно разказвайки за тези събития, Кърджиев изтъква, как трънчени, подобно на други по границата между България и Сърбия „не принадлежат напълно нето към една от славянските народности.“

Вън от съмнение явните просръбски симпатии сред пограничното население от есента на 1885 г. не могат да бъдат обяснени без сръбската власт в тези територии между края на 1877 г. и пролетта на 1879 г. В сръбската историография това явление се обяснява и като част от спонтанен конфликт между селското население от големи части на Видинския и Софийския санджак, което било за присъединение към Сърбия, и градските „чорбаджии“, поддържащи българската страна (Стоjанчевиž, 2005: 110). Справедливо е отбелязано, че не бива да се пренебрегват и усилените сръбски агитации сред селското население как устроената вече от десетилетия сръбска държава ще може да им позволи отстъпки в данъчните задължения, както и освобождаване от военна служба, агитации, имащи определен успех дори и сред селяни извън зоната на сръбската управа (Манолова-Николова 1997: 166).