Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Освобождаването на българските пленници

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #31
    За Папена. Съжалявам, но конкретно за български пленници на Тасос нямам информация. Явно са попаднали в гръцки плен, а те не дават информация до 1920 г. Не са от големите пленнически депа, има някаква вероятност да са препредадени в плен от англичаните.

    Comment


      #32
      Скоро може да опиша самопредаването в плен на тези корави български части. Интересното е, че докато други дивизии на практика се разпадат и отделни групи започват борба срещу българската държава, тези части до последния момент са готови да нанесат смазващ удар на проникналите източно от тях съглашенци и да ги разгромят, но се предават ,,по заповед", за да опазят България от навлизането на сърби и гърци.

      Comment


        #33
        Относно пленените от България, ще спомена, че това е число, което е неуточнено. В него влизат всички пленници и интернирани от България. Интернирани са гърци, най-много сърби и т . н . ,,моравци", както и румънци. Най-меродавни числа за тяхното движение могат да се добият от Бюро за Военнопленници, както и от подобни структури. Ще бъда честен, процента на смъртност между румънските пленници и бъгарските посочва близо два пъти по-висока смъртност в Румъния.

        Comment


          #34
          Интересно е, че сърбите дават над 10 000 починали в български плен и ни го връщат с лихвите

          Comment


            #35
            Пускаме по-възрастните сърби и инвалидите от тях, както и тези от български произход.

            Comment


              #36
              Относно пленническите полкове в СХСК, пленници-българи са били огромната част от 1-4 заробленически / пленнически / полкове при сърбите и те дават огромна смъртност.
              Last edited by stoian034; 25-04-2009, 20:03.

              Comment


                #37
                При изясняване съдбата на българските военнопленени и заложени трябва да се има в предвид юридическата рамка, която обуславя правата и задълженията им, както и тези на пленилата ги армия, респективно държава. На практика в Солунската конвенция и Ньойския мирен договор никъде не се използува думата заложени, респективно заложници. Това е термин, появил се в българската обществена мисъл, целящ да подчертае неравноправното положение, в което изпадат българските пленници според клаузите на Солунското примирие и Ньойския договор. Според спомените на ген. Кантарджиев ген.Франше Д, Епре на 11 октомври1918 г. потвърждава договорката между делегата на командуващия съглашенските войски на изток, полк. Делагинере и него, в качеството му на командуващ войските в Западна Македония заложниците да не се предават нито на гръцки, нито на сръбски войски. Но вече с уточнението ,, Една дивизия ще бъде изпратена да работи в Тесалия”/ Гърция /, защото тази земеделска област е останала без работници и българите като добри земеделци ще помагат за обработването на земята. 10000 заложника са изпратени да дефилират през Атина, като гръцките власти лъгали населението, че това са пленени от гръцките войски на фронта. В последствие ген. Кантарджиев отбелязва, че ,,българското правителство изпълни точно и добросъвестно всичките си тежки задължения според военната вонвенция и прибавената към нея тайна такава…А съглашенските власти не изпълниха нито едно от задълженията си”, като дадените на Гърция заложници са изпратени из цялата страна включително и островите, а не само в Тесалия, а български заложници са дадени за работа и на сърбите. Безспорно най-добър анализ на правното им положение правят Б. Кесяков и Д. Николов, които в трудовете си показват постепенното развитие през вековете на отношението към пленниците, чийто права на практика до началото на 19 в. са приравнени с робите – могат да бъдат мъчени, принуждавани да работят, дори убивани. Но от втората половина на 19 в. и началните години на 20 в. под обществено давление и с цел тяхна защита се подписват между цивилизованите страни , съответно Женевска конвенция от 1864 г., Брюкселска декларация от 1874 г. и се провежда Първа Хагска конференция през 1899 г. В последната участвуват 26 държави, включително България. По време на конференцията се приемат ,,Конвенция, относително законите и обичаите за сухопътната война ,, придружена с правилник, както и съответна конвенция за морската война”. Втората Хагска конференция от 1907 г. приема по-прецизирани конвенции за сухопътната и морска войни. Тя предвижда и задължителен арбитраж ,,без всякакво ограничение” при спорове относно интерпретацията и приложението на тези международни договорености.
                Статутът на заложените в плен български войски е по-различен от пленническия. Според П. Димитров те са оставени под френски протекторат, но е грешка, че не се договарят точно задълженията им, както и дата за освобождението им.
                Известно прецизиране се опитват да постигнат командирите на дивизии при преговорите за предаване на 2 октомври 1918 г., но без особен резултат. Офицерите запазват багажите си и ординарците си; на ротните командири и на по-горни началници се оставят ездитните коне; офицерите и войниците запазват парите си, ценностите и частната кореспонденция; началниците на дивизии да получат превозни средства за пътуване.
                Заложниците обичайно, за разлика от пленниците, са под правната власт на неприятеля, докато не се изпълнят определени от дадения договор задължения, след което правната му власт над тях престава. До тогава те трябва да имат свобода на движение и общение с неприятеля, ползване на всички културни права, не може да им се възлага работа. Обаче с договора за примирие те са поставени едва ли не в категорията на пленниците. Наистина самият факт, че според чл.6 от конвенцията от 29 септември 1918 г. ,,ще бъдат до сключването на мира употребени за работа в Ориента от съюзните армии без взаимност по отношение на съюзните военнопленени” показва погазването на Хагската и Женевската конвенции от страна на съглашенските държави. По този начин се вижда, че понятието военнопленник се промени и замени с нов вид пленничество, нарушаващо принципите на тогавашното международно право. На практика се оказва, че чрез дадената възможност да бъдат употребени за работа не само пленените през хода на войната, но и тези, които се вземат за пленници съгласно Солунското примирие, победителите си позволяват да задържат като безплатна работна ръка колкото се може по-дълго българските пленници. Въпреки, че член 20-и от Хагския правилник казва : ,,Възвръщането на военнопленниците трябва да се извърши във възможно най-къс срок”, а член 105-и от Ньойския договор гласи : ,,Възвръщането на българските военнопленници и интернирани граждански лица ще се извърши, колкото се може по-скоро, след влизането в сила на настоящия договор и ще се изпълни с най-голяма бързина.” оказва се, че трябват многократни постъпки от българска страна за възвръщането им. Утвърден с Указ номер 50 от 15 януари 1920 г. от българска страна, договорът влиза в сила с ратифицирането си на 9 август 1920 г. Самият факт, че прекратяването на пленничеството, което обикновено престава с преустановяването на военните действия или чрез временно примирие или чрез сключване на окончателен мирен договор, в този случай не става, довежда до това за българската общественост пленниците ни да попаднат в новосъздадената по-тежка категория заложници.

                Comment


                  #38
                  Интересно е отношението към заложниците в различните армии. Първоначално дядо ми е бил при французите, които са ги държали на сравнително лек режим. Осигурили са им обилно храна - разправяше, че са им давали дори шоколад, нещо което не са имали през цялата война. Разправяше един интересен случай - тъй като униформите им били износени и изпокъсани, започнали да носят френски униформи, които били с различни цветове. Комендантът на лагера ги събрал и им казал - "Господа, вие сте български войници и ще носите вашите униформи, когато си извоювате от Фердинанд свобода както във Франция, тогава носете каквото си искате." След това им раздали нови български униформи и ботуши, вероятно от пленени вещеви складове.
                  По-късно били предадени на сърбите, които са ги накарали да работят. Отношението на сърбите към нашите е било много лошо, храната оскъдна, дори са им прибрали и ботушите. Така, че е имало различно отношение към българите.

                  Comment


                    #39
                    Предаването в заложничество на 19-ти пехотен Шуменски полк

                    Септември 1918 г. сварва Втора бригада на Четвърта Преславска дивизия в състав 19-ти пехотен Шуменски, 82-ри пехотен и 72-ри пехотен /бивш 9-ти маршеви/ полкове придадена към Сборната дивизия на генерал Кантарджиев. Бригадата е разположена по Мокра планина, западно от Охридското езеро и е на позиция приблизително по линията: езерото при устието на р. Какелска, кота 1704, реките Кочелска и Беча, с. Радокол, с. Хомеш, Шкумбенската долина.
                    На 23 септември командирът на бригадата полковник Мъдров извиква в щаба командирите на 19-ти пехотен Шуменски полк подполковник Куцаров, на 72-ри пехотен полк полковник Михнев и за командир на 82-ри пехотен полк майор Тумпаров. Съобщава им за пробива на фронта в района на Добро поле и разпорежда да се подготви оттегляне на полковете. Заповядва да се изтеглят първо припасите и излишния багаж. Да се оставят по 200 патрона на пушка и по 7000 на картечница, както и гранати, колкото могат да возят колите. Излишните боеприпаси да се предадат за извозване в тила.
                    На 22 септември трета дружина на 82-ри пехотен полк е изпратена в Скопие. На 28 септември тя заема позиция по шосето за Велес и прикрива отстъплението на Четвърта Преславска дивизия. Тази дружина успява да се спаси от заложничество, на 7 октомври пристига в Разград, където на 8 октомври е демобилизирана.
                    На 23 септември първа дружина и четвърта картечна рота на 19-ти пехотен Шуменски полк са изпратени за укрепване на фронта при Скопие.
                    На 28 септември позицията на бригадата се предава на австроунгарските съюзници. Излишният фураж се изгаря. Излишните боеприпаси се хвърлят в езерото. Като ариергард се оставя 72-ри полк. Любопитна подробност е, че в заповедта се предупреждава изрично "всички чинове на поделенията да пазят частната собственост и избягват всякакви изстъпления към мирното население", част от което е албанско и антибългарски настроено.
                    Полковете се насочват по шосето Струга - Дебър - Маврови ханища - Гостивар - Скопие. По време на преходите албански банди откриват от скалистите височини картечен и пушечен огън главно по обозите и стадата с добитък на полковете с цел грабеж.
                    На 1 октомври в 19-ти полк е получена заповед на генерал Канарджиев, с която се съобщава за сключеното примирие и се разпорежда полкът да се завърне обратно в Дебър. Към 10 часа полкът е на моста на р. Радика. От града се чува пушечна стрелба, примесена от време на време с картечни откоси. Патрулите донасят, че градът е зает от албански въоръжени чети, които вилнеят и грабят. Две роти от втора дружина, поддържани от артилерия очистват града и от албанците остават само трупове и камари от торби с боб, брашно, сол. Вечерта албанците опитват атака на града, която им струва нови 50 трупа. Разярен, подп. Куцаров предупреждава с глашатай, че ако албанците посегнат на живота само на един български войник ще превърне района в пепелище.
                    На следващия ден е съобщено, че Първа дивизия е обезоръжена в Скопие и я връщат в Битоля за предаване в заложничество, както и , че с всички части на Шеста и на Сборната дивизия, разположени западно от Скопския меридиан ще се постъпи по същия начин. За войниците от полка това идва като гръм от ясно небе. Те, които в три войни не са отстъпили нито една позиция сега трябва доброволно да заминат в позорно пленничество.
                    На 3 октомври бивакът на полка е посетен от българско множество от района, което го изпраща с ридания.
                    На 4 октомври полкът достига до с. Здуне при Гостивар. Командирът на полка намира бригадния командир и заявява намерението на офицерите и войниците, което и той споделя, да си пробият път към България със силата на оръжието и в никакъв случай да не се предават. Бригадният командир забранява категорично, като се аргументира, че с това ще се нанесат непоправими злини на Отечеството и ще се даде повод България да бъде окупирана от сърби и гърци.
                    След като е изяснено, че полкът става изкупителна жертва, се изгарят половината пушки, кабели, гранати, патрони, картечници, оперативни нареждания и дела.
                    На 5 октомври полковият командир отива в щаба на бригадата за да се реши как да се спаси знамето на полка. Взема дръжката с калъфа, а платът, лъвчето, орденът, кистите и гривната остават в бригадата до тръгване на полка в заложничество.
                    Втора дружина е изпратена за охрана на болничен транспорт към Кичево и реално полкът се състои само от трета дружина и картечни роти.
                    На 6 октомври е подготвен голям огън от дърва и пушки. Около огъня във формата на буква "П" е строена трета дружина и представители на другите подразделения на полка. Знамето е изнесено с нужните почести. Командирът заявява, че е взел решение да изгори знамето, но да не го предаде на поругание. Явяват се десетки доблестни офицери, подофицери и войници, които се кълнат, че всеки от тях ще пренесе по едно парче плат от знамето в Родината и то да се съшие отново в Разград. Отказано им е и дръжката с калъфа е хвърлена от подп. Куцаров в огъня. Знамето е взето от щаба на бригадата. За укриването му са уведомени командирът на трета дружина капитан Коларов и адютантът на полка поручик Райков. Капитан Коларов е избран за изпълнение докрай на замисъла по спасяване на знамето, при условие, че се създадат пречки пред командира да го пренесе.
                    На 7 октомври пред единствената оцеляла трета дружина на полка, в която още има настроения да се настъпва с оръжие към България, се явява началникът на Сборната дивизия генерал Кантарджиев. Той увещава войниците да посрещнат с твърдост заложничеството и да направят последна саможертва за България.
                    На 8 октомври намалелият състав на полка пристига в с. Луковица, където е посрещнат от група сенегалци, чийто офицер разпорежда да се хвърли оръжието. На това място се вижда погромът на българското войнство. Долът е препълнен с пушки, картечници, гранатохвъргачки и бойни материали от преминалите преди това части.
                    На всяка рота се оставят временно по 10 пушки с по 10 патрона за всяка, с цел предпазване на полка от разни албански шайки.
                    На 9 октомври полкът пристига в с. Гривица, където е посрещнат от нова група сенегалци, които изземват и последните пушки, след което ротите заминават за Кичево.
                    Там към полка се присъединява втора дружина. Ограбването продължава и са отнети последните 12 глави добитък.
                    На 10 октомври се пристъпва към ново обирджийство. Отнети са целия обоз, коли, коне, самари. Зуавите ограбват багажите на офицерите, платнища, манерки, лични вещи на войниците.
                    На 12 октомври полкът, съпроводен от двадесетина зуави е изпратен в Прилеп. Дружините са настанени на бивак южно от града, където заварват биваци на различни по-рано обезоръжени и ограбени части.
                    На 17 октомври се сфомира първата група от 141 човека, която се изпраща на работа на гара Генерал Бояджиев. През същата вечер 15 войници напускат тайно бивака и се отправят за България. На 18 октомври бягат нови 10 човека.
                    На 19 октомври нова група от 241 човека е изпратена в Прилеп на работа. Групите не се завръщат обратно и полкът постепенно намалява.
                    Положението на заложниците е тежко и стремежът към бягства се засилва. Използва се ситуацията, че полкът все още не е затворен в специален пленнически лагер и бягствата стават организирани и масови. На 21 октомври бягат 20 войници. На 22 октомври начело с подпоручиците Попмаринов, Стефанов и Попов бягат 83 човека.
                    На тази дата става известно, че първа дружина на полка е обезоръжена при Скопие и е изпратена в пленнически лагер при с. Суровичево.
                    На 23 октомври нова голяма група от 52 души тръгва за България.
                    Ежедневно продължава пренасочването на трудови команди от по стотина души към Прилеп, Тополчани, Канатларци, Трояци.
                    Останалите в бивака офицери са отправени към Битоля на 30 октомври, където са доограбени от сърби и гърци и изпратени в лагер в Лерин. Тримата посветени в делото офицери успяват да запазят знамето цяло и невредимо. Полкът е разпръснат окончателно, но знамето е върнато от подп. Марин Куцаров в Разград. С министерска заповед ¹45/10.03.1923 г. знамето е наградено с "възпоменателна гривня" за спасяването му от плен.
                    Част от войниците на двете дружини на 82-ри полк и трите дружини на 19-ти Шуменски полк, останали в заложничество са изпратени в лагерите в Суровичево и Берешани, южно от Битоля. Други са оставени при французите и работят в района на Добро поле, Драгоманци, Самариново. Голяма част са предадени на сърбите, а по-малка част, в която е една цяла дружина на 19-ти полк е предадена за работа из Гърция - в Алкида, Патрас и др. Една част достига до Холевен - Италия.
                    След месеци, а някои и след години на унижения, глад, студ и непосилна работа, оцелелите войници се връщат в България изпълнили докрай дълга си. Завръщат се дрипави, болни и измършавели, но герои, непредали Отечеството си, самите те предадени от собствената си държава, мъченици жертвани за спасяването на цял народ.
                    Last edited by четец; 26-04-2009, 12:05.

                    Comment


                      #40
                      Четец засегна една тема, която до скоро беше удобно премълчавана в българската историческа наука. Проблемът за героите в българската история в края на Първата световна война. През соц. периода за герои се приемат участниците във т. н. Войнишко въстание 1918 г. Реално те са сред причините за заложничеството на българските части, западно от Скопие. Точно те са сред най-боеспособните части, останали в българската армия и са можели да ударят нахлулите френски и сръбски части, съгласно трактовки на ЩДА. По този начин поражението вероятно нямаше да има тези изражения. Но в историята няма място за предположения. Българските части в Западна Македония понасят униженията на пленничеството, за да запазят България от нахлуването на сръбски и гръцки дивизии, които вероятно щяха да я разорят.
                      Last edited by stoian034; 07-06-2009, 16:15.

                      Comment


                        #41
                        А относно албанските нападения, трябва да отбележим, че българското командване има своята вина за това. То заповядва реквизиции на добитък от местното население при отстъплението на българските части от 11-а германска армия. Ген. Кантарджиев справедливо отбелязва, че албанските скотовъдци, които са въоръжени и за които стадото им е богатството, си съпротивляват. Не искам да отбелязвам факта, че албанците постъпват много по-жестоко с отстъпващите сръбски части в края на 1915 г. Сърбите още наричат този поход сръбската голгота.

                        Comment


                          #42
                          Сканове от "История на 9-ти Пловдивски Пехотен полк":
                          Last edited by ; 29-06-2009, 18:45.

                          Comment


                            #43
                            ....................................
                            Last edited by ; 29-06-2009, 18:45.

                            Comment


                              #44
                              Жив да си!

                              Comment


                                #45
                                Група армии "Щолц"-11 германска армия и 1 българска армия,
                                са имали възможност, /имаше спомени от германския генерал/, да окажат съпротива около Скопие, но развалените от антивоенна пропаганда български части, предимно тилови, разгромяват главната квартира в Кюстендил и тръгват към София. Иначе не съм чел бойните части от първи ешелон да са бягали...9-та дивизия организирано отстъпва, първо на Круша, западно от Беласица, след това по Огражден, като разтеглят десния си фланг до прохода Черна скала на старата граница, да осигурят изтеглянето... Изобщо плевенци на Вазов се оказват най-железното съединение от Българската армия. Май те осигуряват някакви приемливи условия за примирието.

                                Comment

                                Working...
                                X