90 години от смъртта на Димчо Дебелянов

[HELLCAT]

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ е роден на 28 март 1887 г. в гр. Копривщица.
1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ.
От 1907 г. до 1916г. сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907 год. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет - литература, но следва само две години.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в армията - в 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. През 1914г. е произведен в чин подпоручик от запаса. на 29.01.1916г. Димчо Дебелянов доброволно отива на фронта. Загива на 2 октомври 1916 г. близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца.



ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -

живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.



Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.



И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.



Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?



Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?



Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?



И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? -

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

[resavsky]

Някой знае ли къде е погребан Дебелянов?

[plamen_starbov]

В училище учихме, че е погребан в Демир Хисар и след това препогребан в Копривщица.

[Selianin]

ДЕБЕЛЯНОВ ЗАГИНАЛ ЗАРАДИ ПОДКУПЕН КОМАНДИР

Фамилията води началото си от династията на Шишмановци


Наскоро на честване в НДК се събраха родствениците на Димчо Дебелянов. Поводът беше колкото тържествен, толкова и трагичен - представяне на биографичната книга за поета "Живях в заключени простори" (второ допълнено издание) и отбелязване на годишнина от гибелта на нейната авторка Димка Дебелянова-Каролева. Димка е племенничка на Димчо, дъщеря на по-големия му брат Илия. Ражда се през 1926 г. в Долна баня и я кръщават на загиналия й десетилетие по-рано чичо. Племенницата посвещава живота си на изследването на житието и творчеството му.


Шедьовърът на Иван Лазаров "Вкаменената майка"
Людмила Първанова
Родът води началото си от с. Дебелец, Великотърновско. Там, близо до столицата, били имотите на Шишмановите боляри. Когато градът паднал и османлиите влезли като победители, разграбили къщите на благородните фамилии, избили добитъка, а тези, които не искали да им се подчинят - запалили живи. Оцелелите стигнали до поляните на Копривщица. Останали с името Дебеленци, от с. Дебелец. Тъй само казали. Да не ги знаят кои са и какви са. Такова е преданието, достигнало до днешните издънки на Дебеляновия род. Сам Димчо споменава за това пред Тихомир Геров: "Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа."
Един петък, 28 март 1887 г., Цана Дебелянова родила шестото си дете. Мъжът й - Вельо абаджията, го погледнал и казал: "Роди се дядо Димчо Дебелян." Кръстили го навръх Великден. Всяко дете носи радост, но на бъдещия поет се радвали най-много, защото бил изтърсакът. Майка му го кърмила 5 години, баща му отстъпвал във всичко, даже когато Димчо поискал да оставят живо агънцето, определеното за гергьовденския курбан.
Племенничката Димка пише в спомените за своя чичо, как леля й Нака със смях разказвала една случка: Обули на Димчо първите панталонки, дотогава малчуганът ходел в кенарени роклички. Той изтичал на улицата и се заразхождал важно-важно. Де когото срещне, се хвалел: "Ама ти не можеш да ме познаеш. Аз съм Димчо, аз съм с панталони..."
На 47 години майката Цана останала вдовица. Качила децата си Найда, Мика, Илия и 9-годишния Димчо на волска каруца и потеглили за Пловдив при най-големия син Иван - телеграфист в пощата. След неговата смърт по-късно в Пловдив ще останат само Димчо и Найда и ще живеят само с шивашката й надница от 50 стотинки. Веднъж не й платили и Димчо, който чакал отвън, само преглътнал и тръгнал с наведена глава към Марица. Друг път изгонили Димчо от училище за неплатена такса. Съучениците му събрали помежду си 15 лева и го върнали в клас.
За глада и мизерията от онези години поетът признал само пред Христо Цанков-Дерижан (бащата на Вили Цанков), с когото били колеги репортери в София. Работил е и като надничар в Софийската метеорологична станция, и като стенограф в Народното събрание в студентските години. А след сбирките с "бохемата" в любимата им кръчма "Средна гора", често си лягал гладен.
"Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно."
"Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля", казва Димчо пред Людмил Стоянов. Дали този воденичен камък не е наследената прокоба от деди и прадеди?
Майката Цана умира в самота на 64, без никога да зърне отново родната Копривщица. Погребана е във Враца, по бедност. Никое от петте й деца, пръснати по различни краища на страната, не знае къде е гробът й.
Племенницата на поета Димка Дебелянова-Каролева е била редакторка в списание "Пламък". Загива преди две години, прегазена от автомобил пред дома й в кв. "Бъкстон". От неестествена смърт умира и собственият й баща Илия, дърводелец в Долна баня. Придошлата от пороя река го отнася заедно с мостчето, когато отивал към нивата си. Когато научава за смъртта на Димчо, ръката му се вдървява. Дефектът му остава за цял живот.
За гибелта на поручик Димчо Дебелянов - доброволец на фронта, се пишат различни истории. Като тази, че стоял до дърво, гледал нощното небе и святкащата му цигара привлякла вражеския куршум. Очевидци разказват друго - раняват го ниско в корема, настъпва смут. "Що стана? Ротния убиха!" Поискал вода, едва успял да попита: "Нали няма да умра." "Не бойте се, г-н поручик, леко е" - "Ох, не е леко", отвърнал той и издъхнал.
Подофицерът прибира личните му вещи заедно с часовника, който продължава да върви... Търсят адрес, на който да ги изпратят. Но адрес няма, подпоручик Димчо Дебелянов просто няма дом. Изпращат ги на сестра му Мария в Самоков: чернови на стихотворения, книги, няколко еделвайса. Каруца откарва тялото му към двора на черквата "Света Богородица" в Демир Хисар. Там то пролежава до август 1931 г., когато Невена Буюклиева, представител на кръжеца "Живо слово", Д. Подвързачов, Г. Райчев и братът на поета Илия откриват гроба, измиват костите му с вино и в ковчеже ги пренасят в родната Копривщица. Издават и акт за смъртта му, в който допускат две грешки: че е на 25 години, а той е бил на 29, и че е родом от Ихтиман.
Ала всичко това може би нямаше да се случи, ако адютантът на полковия командир не беше зачеркнал името на Дебелянов - Димчо Велев, от списъка на отпускарите и на негово място не бе вписал името на свой близък.
Днес от рода са останали братът на Димка - 94-годишният Иван, радиотехник. Един от синовете му се казва Димчо Дебелянов и от години работи на аерогарата. Синът на Димка, Свилен Каролев, е старши научен сътрудник в Института по литература. По-големият - Калин Каролев, е главен експерт в Комисията за регулиране на съобщенията. Съпругът на Димка е известният наш литературен критик от БАН проф. Стоян Каролев. По-неизвестното за него е, че съчинява стихотворения. "Реквием в бяло" е последното, което написал за годишнината от гибелта на Димка.

Материалът е взет от в. "Стандарт"

[Selianin]

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
(Живот и творчески път)

1887, 28.03 - роден в Копривщица
1895 - семейството се премества в Пловдив; умира баща му
1904 - ученик в I мъжка гимназия, София
1906 - първи публикувани стихотворения (сп. "Съвременност")
1907 - работи в Метеорологичната станция; Дебелянов е в кръга на Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Константин Константинов
1909 - работи в различни периодични издания, стенограф в Народното събрание; следва първоначално право, а после литература, но не завършва; превежда от руски и френски
1910 - заедно с Д. Подвързачов издават "Българска антология", в която е представена поезията от Вазов до съвременността
1913- 1914 - в Школата за запасни подпоручици в Княжево
1914 - сътрудник и съредактор на сп. "Звено"
1916 - заминава за фронта
1916, 02. 10. - убит е край Демир Хисар
1920 - приятелите му издават неговите стихотворения в отделна книга

[Selianin]

В МИГА МЕЖДУ ВЕЧЕРТА И НОЩТА
(открит урок)
Иван Инев




„Да се завърнеш в бащината къща...“
Д. Дебелянов





„Един човек, който не обича родно място
и не пази скъпи спомени за него - той е изгубен човек!“
Д. Дебелянов




От мрачните пространства на един град, „огрешен и позорен“, приглушено прозвучава гласът на дълго стаявано съкровено желание - да бъде извървян пътят назад към миналото, да бъде върнат ходът на времето и възкресена картината на отлетялото щастие. Елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли“ е носталгичното завръщане на изстрадалата душа към притихналия и приласкаващ свят на родното, съзерцавано през очите на спомена. Творбата е публикувана през 1912 г. след кратко и оказало се последно посещение на поета в бащиния дом, но в нея са отразени не толкова конкретните преживявания при тази среща със семейно-родовото, колкото драматичното предусещане, че е изгубена хармонията на градския човек с патриархалната среда.

Във време, когато тегнат умората и скръбта от житейските разочарования и крушения, блянът се извисява над тъжната реалност и призовава светлия дух на някогашната идилия в родната къща. Споменът мечта опоетизира онзи трудно доловим миг, когато вечерта се слива с нощта и здрачът неусетно е потопен в непрогледния мрак. Като представител на модерната българска лирика и последовател на френските символисти, Дебелянов се стреми да одухотвори и зареди с нравствено-философски внушения тези гранични състояния на преход, когато нюансите се преплитат и полутоновете изграждат мелодията на печалната изповед. В тази атмосфера надеждата е в противоборство с отчаянието, а вярата е изтерзана от съмнения. Копнежът за завръщане в дома изразява порива към един свят, превърнал се в символ на спокойствие и духовна цялостност, обич и упование в извечни ценности, пълноценно общуване с най-близките и със самия себе си. Това слънчево сияние на идиличното битие помръква и е обгърнато от скръбната меланхолия на последните гаснещи лъчи на жизнерадостта. От дистанцията на изтеклото време родният свят сякаш не е същият, а и поелият към първоизвора е вече „странник“, обременен от потискащото знание за противоречията в живота и безсмислието на всеки опит за промяна. Реалното завръщане е осъществимо, но хармонията вече е непостижима. Трагичното предчувствие за залеза на романтичните илюзии, за настъпващата нощ на безпощадната истина изтръгва горестните вопли на човека, който живее с примирението на обречения - самотен, безсилен, бездомен.

„Най-безприютното дете на нашия нов живот“ (според оценката на Тончо Жечев) обобщава своята лична драма, сливайки я с трагедията на множество сродни души - „скръбни и нещастни“. Пътуването към родното е представено чрез обобщено - лични глаголни форми, които са с разнородна темпорална ориентация - едновременно спомен за изживени мигове и несбъдната мечта. В монологичната изповедна форма на елегията прозвучават и диалогични интонации, тъй като стиховете са насочени и към търсения, желания събеседник, който ще разбере посланията на творбата и ще ги възприеме като откровение за своята съдба.



Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.



Родният дом очертава свещеното пространство на радостта и майчината „усмивка блага“ - без укор към завърналия се син, без обвинение за непостигнатото и пропиляното. Художественото изображение в стихотворението откроява двата свята, които са контрастно разделени - „безутешните дни“, белязани със знака на мъчителна духовна криза, и скъпите опори на лутащата се мисъл. Символният образ на прага разкрива границата, където стихва тревожното вълнение и безпокойство. Именно там майката приласкава и утешава своето дете, именно там лирическият герой се чувства защитен от вечната си спътница - грижата. Двукратно повтореното обръщение изплаква и насъбраната мъка, и молбата за прошка, и плахата надежда:



Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...



Не са нужни много слова, за да се изразят радостта от завръщането, усещането за душевна свобода и лекота /“Кат бреме хвърлил черната умора...“/, за осмисленост на съществованието. Творбата рисува пестеливо, чрез символиката на внушенията и недоизказаността очарованието на патриархалния мир с неговата устойчива система от нравствени ценности. Идвайки от големия град, метафорично обобщен в друга Дебелянова творба като „пустошта огромна“, скиталецът търси в „бащината къща“ вярата, която го свързва с близките, избавя го от самотата и го издига над скептицизма. В свое писмо до Николай Лилиев поетът споделя: „Без богове не може да се живее - щастлив е оня, който носи най-много светилища в душата си.“ Свещена е „старата икона“, която благославя разкайващия се блуден син. Свята е „стаята позната“, където човек открива жадуваната тишина, топлина и сигурност. В изменчивия и враждебен външен свят се разразяват бури, детронират се доскорошни кумири, а в безвремието на родната „заслона“ лирическият герой е сред вечните опори на духа. След мъчителното бродене без значима цел и посока страдалецът намира бленувания „пристан“, в който няма конфликти и драматични сътресения, и в сладостно-тъжно уединение се вглъбява в себе си, обхваща изминатия път.

Духовният учител на Димчо Дебелянов - Пенчо Славейков - в лирическата си миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени...“ също проследява завръщането към „родний кът“. Мисълта за непостижимите блянове не поражда обаче песимистични обобщения:



където ме с усмивка чака

на мойто щастие сънят.



Славейков представя щастието като красива илюзия, пренесена в романтичното пространство на въображението. Дебелянов възприема илюзорността на прекрасното фаталистично като съдбовно предопределение. Още първите стихове на елегията загатват за финалната поанта. Ключовите думи в творбата изграждат представата за края, за достигнатия предел, за смъртта: „вечерта смирено гасне“, „последна твоя пристан и заслона“, „мирен заник“, „мойто слънце своя път измина“. Тази безнадеждност и неверието, че има смисъл да се живее, да се очаква, да се търси, са отразени в едно Дебеляново писмо до Иванка Дерменджийска: „Сега е пусто и студено. Скоро може би ще започне нов живот - без надежди, без смисъл, без пролет.“

Човекът, който се стреми духовно да се приобщи към патриархалното и да се пречисти чрез досега с миналото, назовава себе си „гостенин“, „печален странник“. Отчужден от обезличаващата стихия на градския живот, лирическият герой болезнено чувства дистанцирането си и от родовото.

Началният стих на елегията определя една възможна, желана посока: „Да се завърнеш в бащината къща...“ Финалният стих обезсмисля желанието и отхвърля спомена като ненужен: „напразно спомнил майка и родина.“ Ако началото е послание към всеки, който възприема себе си като своеобразен духовен двойник на Аза, поантата не търси брод към другите, а издига непреодолима бариера между печалния странник и света на миналото, на родното. Скръбното възклицание „О, скрити вопли...“ обобщава драмата на страдащия самотен човек, за когото вече няма утеха. Стонът не е адресиран към никого, а отеква „скрит“ в затвореното пространство на болезнено наранената душа. Дебелянов е възнамерявал да развие тази тема в поетичен цикъл със заглавие „Скрити вопли“, от който са публикувани само две стихотворения: „Да се завърнеш в бащината къща...“ и „Изминал пътя през лъките...“.

Мотивът за завръщането има тъжно присъствие както в поезията на Димчо Дебелянов, така и в следсмъртното му битие. През 1931 г., петнадесет години след гибелта на поета край Демир Хисар, неговите кости са пренесени в родната Копривщица. Като откровение за страдалческата участ на лирика звучат думите на сестра му Мария Дебелянова-Григорова: „При пренасянето тленните останки на Димчо при портите на родния дом бяха прочетени две от най-задушевните му песни: „Да се завърнеш в бащината къща...“ и „Помниш ли, помниш ли...“ Но уви! - от хубавото минало нямаше и помен.“




© Списание Родна реч, бр. 3-4, 01.03.2002.

[Selianin]

НЕЩАСТНИ ЛЮБОВИ ПРЕСЛЕДВАТ ДЕБЕЛЯНОВ

http://www.standartnews.com/archive/2000/08/11/family/story15.htm

ПОЕТЪТ ОБИЧАЛ БИРАРИЯ "БАТЕНБЕРГ"

http://www.standartnews.com/archive/2000/08/11/family/story16.htm

[Dobromir Rusev]

Назад към пътища стъмени
отпивам своя взор неутолен;
неутолен и блед пред мене
въстава моя минал ден.

И нечий глас през сълзи пита:
"Защо меда е неизпит?
Защо е скръбна Афродита
и в прах покитен твоя щит?"

Нима за туй над теб звучаха
тръби на свят и светъл грях
и ти бе ту невинност плаха,
ту строг светец, ту лих монах...

Та днес, пред самата провала
да разумееш с горка жал,
че аз в живота съм те звала,
а ти си сам смъртта избрал.

[Гост]

ДЕБЕЛЯНОВ ЗАГИНАЛ ЗАРАДИ ПОДКУПЕН КОМАНДИР

Ей, това вестниците са страшно нещо. Откъдето ги духне, натам пишат. Какво значи "заради", да не би тоя, който го е изместил от отпуската, да не говорим дали изобщо е имало такова нещо, да го е убил!

Дебелянов доколкото аз съм чел, загива, защото се изправя на един окоп без да му пука от опасността, да огледа нещо.

Българските поети от това време наистина стигат много върхове... Това нещо по-горе за мъртвия враг е образец на истински хуманизъм, според мене.

[Dobromir Rusev]

Те напускат базисния окоп с 13-14 души и захождат до следващата траншея във флангово нападение. По показания на войници следва масиран огън и половината падат. Подпоручик Дебелянов заляга с още 5-6 души в следващата траншея и ги окуражава. Огъня леко стихва, той се изправя за следващата прибежка и в този именно момент е пронизан.

[lobo]

Поклон пред паметта на Героя!


"Аз искам да те помня все така ..........."

[bukvite]

Днес се навършват 120 години от рождението му.