-
-
-
Отбраната на Дойранската позиция през 1918 година, статия, публикувана през 1988 във Военноисторически сборник , кн.2Comment
-
-
-
-
1-ая армия Ренненкампфа: битва за Восточную Пруссию
Приятно четенеТо исторически филми в България не се правят, щото няма продуктово позициониране - Симеон Цветков 2012г.Comment
-
Интересен пост от блога на Исаев: http://dr-guillotin.livejournal.com/131685.html (на руски)
Човекът основно пише за Втората световна война, но понякога пуска интересни неща и за други периоди. Тук слагам само кратко резюме и част от снимките с коментар.
И така - става дума за "артилерийският блицкриг" на Германската империя в началото на войната - завземането на Лиеж, тогава смятан за непристъпна крепост. Градът е на пътя на немската армия и докато не бъде превзет, няма как да започне да се изпълнява плана на Шлифен за преминаването на немската армия през Белгия и нанасянето на удар върху френския ляв фланг, замисъл, който при успешно изпълнение би трябвало да приключи войната с Франция в рамките на няколко седмици. В реалността на Германия малко не й достига за завърши маньовъра успешно.
Схема на Лиеж и 12те му форта:
Схема на самите фортове с артилерийското им въоръжение:
Схема на разположение на помещенията във форта:
Разрез на кула с 57мм оръдие:
Разрез на кула с 210мм оръдие:
Германците обмислят проблема с фортовете и търсят решение, което да позволи фортовете да бъдат неутрализирани бързо, за да се отвори пътя за армията. Очевидно решението е в полето на артилерията: голям калибър оръдие трябва да разреши въпроса с фортовете, които са пресметнати да издържат на артилерийски обстрел до около 210мм оръдия. При обсадната артилерия обаче има един основен проблем - тежка и трудно подвижна е. Тоест преместването на позиции пред Лиеж на тези оръдия може да се превърне в проблем сам по себе си, отделно от времето, необходимо за неутрализацията на фортовете около града. Затова се търсят варианти за по-мобилни оръдия (което обаче значи, че се намалява ефективният им обсег). През 1910та-1912та г. разработват мобилни (на лафети) 280мм оръдие (12 калибъра дължина на ствола) и 305мм оръдие (17 калибъра дължина на ствола). Но за ефективно и бързо съкрушаване на фортовете тези оръдия се смятат за недостатъчни. Търси се по-голям калибър и така се стига до прочутото 420мм оръдие, по-известно в наши дни като "Голямата Берта" (малко неправилно, но така е с тия неща). В бойно положение оръдието тежи цели 42.6 т. (за сравнение - друго такова оръдие, но немобилно, пак 420мм, тежи 150 т.). Цената на мобилността обаче е далекобойността: само 9 300 м. Оръдието се премества само в разглобено състояние:
А към началото на войната немците успяват да произведат 2 бройки. Масата на всяка от частите, които се превозват по този начин, е между 16 и 20 т., а движението е възможно само благодарение на по-бързоходните (за тогава) трактори.
Оръдието се сглобява на място с помощта на кран:
И вече в сглобено боеготово състояние изглежда така:
Интересното за мен е, че този щит отпред не е за предпазване от противникова стрелба, а за защита на персонала от изстрела на самото оръдие.
Две от тези оръдия успяват за пет дни да съкрушат съпротивата на фортовете. Заедно с тях се използват и 305мм оръдия "Шкода", по принцип предназначени за Австро-Унгария.Модератор на раздели "Втора световна война" и "Междувоенен период".
Проект 22.06.1941 г.
"... там можете да попаднете на персонажи като например "честен прокурор" - а това, съгласете се, е същество къде-къде по-фантастично от някакъв си там "тъмен елф"." ©Comment
-
След като според модератора с изчерпано търпение дилбо и "безпристрастно-пристрастният" Кизил Дели е окей да се влачат тука статуси от фейсбук. Ето какво ми изкочи днес като отворих тефтера. При това е побликувано от симпатягите от "Българска История" а не от някакъв чичко, борец срещу комунизма на синекурна длъжност. И ме кефи:
ЗАЩО ПРЕЗ 1916 ГОДИНА ЕДИН ФРЕНСКИ СЕРЖАНТ ОПРЕДЕЛИ БЪЛГАРИТЕ КАТО ЧОВЕКОЯДЦИ. Марио Мишев26 март 2016
Годината е 1916-та. България е в разгара на Първата световна война, а една от арените на драматични сблъсъци между враждуващите лагери е Солунският фронт. Българската армия, подкрепена от съюзниците си от Централните сили, се изправя срещу обединените сили на Антантата, съставени в голямата си част от англичани и французи.
Едно от многобройните успешни за родния войник сражения, водени през военния конфликт, е това при Кенали. 42 денонощия български войски удържат силите на числено превъзхождащите войски на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля. Вглеждайки се в този така славен период и по-конкретно изследвайки историята на 23-ти пехотен Шипченски полк, екипът ни откри любопитна находка – дневник на френски военнопленник.
В него освен информация от първо лице за битката, може да откриете и красноречиви описания на българския войник, който очевидно до този момент е бил силно подценяван и непознат за врага. Написаното ни демонстрира по един ясен начин човешката страна на войната и фактът, че независимо в коя армия служиш, на кой фронт се биеш и срещу кого се изправяш, страхът и постепенно утихващата надежда са неизбежни.
Дневникът принадлежи на сержант Жер Оливие от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 година. Публикуваме го със съкращения.
11 октомври 1916 г.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите. Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка…Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!… Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес…
…Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция…Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци… Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток…
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението.
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати. Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: “Атакувай!“ Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой… Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: “Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?… Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани….
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?
Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
… Студено ми е, треперя…как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови такива…
26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят…
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават. Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият… Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша…
Да може дъждът да отмени атаката!…
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат… Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край…This is my signature. There are many like it but this one is mine.Comment
-
Не е нова, но е интересна:
Статия на The Economist от 4ти юли 1914 г.:
"The Serbs and the Hapsburgs
On July 4th 1914 The Economist published this article in response to the assassination on June 28th of Archduke Franz Ferdinand
ON TUESDAY afternoon the Prime Minister moved: "That an humble Address be presented to his Majesty to express the indignation and deep concern with which this House has learned of the assassination of his Imperial and Royal Highness the Archduke Francis Ferdinand and of his Consort, and to pray his Majesty that he will he graciously pleased to express to his Imperial and Royal Majesty the Emperor of Austria and King of Hungary on the part of this House, his faithful Commons, their abhorrence of the crime and their profound sympathy with the Imperial and Royal Family and with the Governments and peoples of the Dual Monarchy." To the tribute of indignation and sympathy expressed in eloquent terms by Mr Asquith and Mr Bonar Law there was universal assent in the House of Commons. It is a dastard act, and any society which applauds it deserves to perish.
We live in an age when the very foundations of society are threatened in almost all countries by a secret conspiracy of crime, when arson and murder are employed as political weapons by the miserable and half-witted instruments of organisations which arrogate to themselves high-sounding names, and persuade youthful enthusiasts that the end justifies the means, and that the most cowardly and bloodthirsty murders are heroic exploits, worthy to be sung with the deeds of Harmodius or Brutus. Poison, the dagger, the revolver, the bomb, all these are employed with impartial ferocity against those who by birth or election are fated to preside over the destinies of nations. Sometimes no doubt these foul acts represent a frenzied protest against a statecraft which subjects whole nations to the tyrannical rule of soldiers and police. But foul play is always foul, and there is no sign of discriminating justice in this form of criminal disease. Lincoln in 1865, Garfield and Czar Alexander III in 1881, President Carnot in 1894, King Humbert of Italy in 1900, President McKinley in 1901, King Carlos of Portugal in 1908, King George of Greece at Salonica in March 1913, and now the heir to the throne of the Habsburgs are but a small selection from a long list of atrocities in which only a morbid mind can trace the vindications of liberty.
It was on Sunday at Sarajevo after a visit to the Bosnian manoeuvres that the Archduke Francis Ferdinand, heir to the Austro-Hungarian crown, and his wife, the Duchess of Hohenberg, were shot dead by an assassin. Well might the venerable Emperor Francis Joseph say, "I am spared nothing." This crime comes as a climax to the long series of terrible incidents which make up the tragic history of his house. The story is plain enough. Despite warnings of dangers the Archduke determined to attend the Bosnian military manoeuvres, and arrived in Sarajevo with his wife on Wednesday of last week. He spent two days in the mountains inspecting the troops; the Duchess meantime was fêted in the capital.
On Sunday morning the Archducal pair drove through the crowded streets of Sarajevo to receive an address at the Town Hall. Before they reached it a bomb was thrown at their automobile. The Archduke warded it off with his arm; it rebounded on the road and exploded violently, injuring the four members of his suite in the second car, one of them severely, as well as some 20 persons in the crowd. The man who threw the bomb, a Servian printer named Cabrinovitch, was seized by the police, who with some difficulty saved him from the fury of the crowd. Half an hour was spent in the Town Hall, and the Royal party then drove away in the direction of the hospital to inquire after the injured aide-de-camp. On their way, at the junction of the Franz Joseph and Rudolf streets, a series of pistol shots were fired from behind a house. Two of them instantly took fatal effect; the Archduke was mortally wounded in the cheek, and the Archduchess, who had endeavoured to shield him, was shot in the body and sank unconscious in his arms. By the time the car reached the hospital both were dead.
The assassin, a Servian student or 19 years of age, Gavro Prinzip by name, denied having any accomplices, but a few yards from the scene of his crime a second unexploded bomb was found; and evidence is accumulating that a plot, deep laid, with many accomplices, had been formed to murder the Archduke. On being interrogated, Prinzip declared that as a Servian Nationalist he had long intended to kill some eminent person, while Cabrinovitch, a compositor, 21 years of age, said he had received the bomb from anarchists in Belgrade. Thus the cause of Nationalism in the Balkans has added another to the long list of horrid atrocities which have marked the struggle for Macedonia.
At first sight the political motive is hard to fathom, for the Archduke's sympathies with the Slavs, especially with the Catholic Croats, were so notorious that his accession to the throne was thought to herald a conflict with the Magyars; and such a conflict might easily have broken up the Dual Monarchy, whose present basis is found in a pact between Germans and Magyars supported by the Poles, and constantly threatened by agitation and discontent among the Czechs in the North, the Ruthenians, the Roumanians, the Southern Slavs, and the Italian Irredentists. But the idea which the Archduke Francis Ferdinand is supposed to have represented, drawn no doubt partly from the Jesuits and partly from military quarters, was the erection of a Catholic South Slav kingdom, taken mainly from Hungary, and including Croatia, Dalmatia, and Bosnia, which would have converted the dual into a "trial " monarchy. To such a solution the Servians, belonging by religion to the Greek Church, and using the Greek alphabet, are bitterly opposed. Their co-religionists are numerous in Southern Hungary, and form above one-third of the population of Bosnia. They speak the same language as the Bosnian Mussulman and Catholic Croat, and their aim is a greater Servia, which will stretch from the Adriatic littoral to the Mediterranean coast. All those fair lands of the Austrian Crown where various dialects of this language are spoken are destined, in their eyes, to form one kingdom, an orthodox Servia, ruled from Belgrade. It is this notion, no doubt, revolving in the mad brain of a criminal, which explains the tragedy of Sarajevo.
Though we would not forget that death, and especially a death like this, is a natural bar to anything like bitter criticism, it would be false and foolish to pretend that the political character of the late Archduke was one which commanded confidence or promised internal and external peace to the Habsburg monarchy. On the contrary, one of the main reasons for dreading the decease of the old Emperor was anxiety as to what might happen when the reins of power fell into the hands of his successor.
It may be remembered that when the Italians were at war in Tripoli the late Archduke held menacing manoeuvres on the frontier, and was credited with the design, from which he was withheld by Count Aehrenthal and the Emperor, of marching into Italy to crush the secular monarchy and restore the Papal authority. We have already referred to the hatred and suspicion with which his clerical and Slav sympathies were regarded by Magyar statesmen. And it is to his deplorable influence that the naval and military expansion under which the financial solvency of the Dual Monarchy is rapidly disappearing must mainly be ascribed. He was no doubt in his private character brave and likeable; but those who knew him well were alarmed by an irrational obstinacy and self-will strangely streaked with weak and vacillating purposes. The sense of responsibility, drawn from long and painful experience, so marked in the venerable Emperor of Austria was absent in his heir, and it may well be that the new succession is more likely to hold together the composite and discordant elements of the Hapsburg realm."Модератор на раздели "Втора световна война" и "Междувоенен период".
Проект 22.06.1941 г.
"... там можете да попаднете на персонажи като например "честен прокурор" - а това, съгласете се, е същество къде-къде по-фантастично от някакъв си там "тъмен елф"." ©Comment
Comment