Понеже виждам, че и в този раздел няма много теми, които да се коментират, ми стана жал 
и си казах, понеже имам един материал, който съм намирал за Версай, да ви го постна тука! Пък дано да се заформи дискусия...възможно е някои от вас дори да са го чели това....знам ли...
Версайски мирен договор и новите европейски граници
С края на Първата световна война всякакви идеи за установяването на световния мир витаят из Европа. Франция кипи от мъст към Германия, не само заради голямата агресия, която Германия е проявила през войната, а също и заради по-ранни противоречия във френско-пруската война. Великобритания цели да увеличи територията си за сметка на Германия, В САЩ, президентът Уилсън подготвя план за запазване на мира в Европа, а през това време обикновените германски граждани се притесняват от предстоящите промени.Дейвид Лойд Джордж И Жорж Клемансо, представляващи Великобритания и Франция са основните инициатори на създаването на един от най-знаменитите договори в историята на Европа Версайския.
Конвенцията в Париж се провежда в обстановка на приповдигнато настроение и демонстрирани надежди за справедлив и траен мир. Парижката мирна конференция се открива на 18 Януари 1919г. в Огледалната зала на Версайския дворец, в присъствието на делегации от 27 страни. В работата на конференцията не се допускат делегации на победените държави и на Съветска Русия. Присъстващите политици и държавници разполагат с множество сътрудници експерти, консултанти, журналисти и други, чиито общ брой надхвърля 10 000 души. Мирната конференция продължава пет месеца. Всички важни политически и правни въпроси се решават от специалните органи на конференцията: Съвет на десетте , включващ държавните ръководители и министрите на външните работи на Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония; Съветът на четирите , състоящ се от държавите ръководители на първите четири велики държави, и Съветът на петте , включващ само министрите на външните работи на петте велики сили победителки (държавния секретар Лансинг, министрите Балфур, Пишон, Сонино и Шинга), и многочислени комисии на експерти, които подготвят основните материали за заседанията на посочените органи. Тези комисии провеждат над 1600 заседания, на част от които се разменят само несъществени заявления.Основните проблеми на мира се решават от Л. Джордж, Уилсън и Ж. Клемансо. Договорености¬те, постигнати от тези авторитетни държавни мъже, имат определящо значение за решенията на конферен¬цията. Тримата големи" обсъждат стратегичес¬ките въпроси на политиката спрямо Германия и спря¬мо нейните бивши съюзници; отношението на победи¬телите към новите реалности, появили се на терито¬рията на Русия и на бившата Австро-Унгарска империя, съдбата на германските колонии и на арабските територии, в които след разпадането на Османската импе¬рия се създава временно т. нар. вакуум на Властта", бъдещето на международната организация за сигурност и др.
В хода на дискусиите се сблъскват големи, интереси и още по-големи амбиции. Делегациите на малките държави нямат шансове да обърнат вниманието на голе¬мите" към жизнените интереси на нациите си и към потребностите на европейците в мирновременния пе¬риод. Голямата политика, чийто център продължава да бъде Европа, трайно остава в ръцете на големите сили, Доминиращи са Великобритания, Франция и САЩ. Те не проявяват уважение към Италия и нейните територи¬ални и прочие претенции. Дипломатите от Рим, вклю¬чително министър граф Сонино, показват повече емо¬ции, отколкото прагматизъм. Те не успяват да защи¬тят интересите на Италия и поради това остават дъл¬боко неудовлетворени.
Проблемите, обсъждани и решавани на международ¬ната конференция, са много по-значителни от тези, които официално фигурират в дневния ред на пленарни¬те заседания и на експертните комисии. Един от неза¬писаните" проблеми е т. нар. руски въпрос. Ще напом¬ним, че непосредствено след Октомврийската револю¬ция в Русия през 1917 г. Върховният съвет на Антантата одобрява започналите промени в Русия, с чувство¬то, че ставащото там има общи черти с Френската революция.
В началото на 1918 г. обаче настъпват сериозни про¬мени в политиката на Съветска Русия. На 6 януари с. г. правителството с декрет разпуска Учредителното събрание. На 8 януари с. г. III общо руски конгрес на Съ¬ветите, към който се слива и III общоруски конгрес на селските депутати, приема Декларация за правата на трудещия се и експлоатиран народ, която обявява съз¬даването на Руската социалистическа федеративна съветска република. Декларацията включва всич¬ки издадени от правителството декрети и фактичес¬ки ги ратифицира. Те действат до юли 1918 г., когато се приема първата съветска конституция. III общоруски конгрес на Съветите легитимира болшевиките като постоянна и пълна власт. Те концентрират в ръцете си изпълнителната, законодателната и контролната власт. Реално и пълновластно болшевиките започват да управляват не след 26 октомври 1917 г., а след 5 яну¬ари 1918 г.
Предвид проявилите се нови реалности в Русия настъпва принципна промяна в отношението на държавите от Антантата към нея. Започналата Гражданска война в огромните руски територии пре¬дизвиква съглашенските сили и САЩ да вземат отно¬шение към нея, но преди Всичко с оглед воденето на Пър¬вата световна война. Защото Англия, Франция и САЩ изпитват определени тревоги от призрака на сепаративния мир между Русия и Германия". В Лондон и Париж са убедени, че Октомврийският преврат е работа на Германия". Поради това още от октомври 1917 г. те подготвят планове за т. нар. чуждестранна интервен¬ция в стратегически райони на Русия. Следва германс¬кото настъпление през март 1918 г., което предизвиква Военния съвет в Лондон да вземе решение (март с. г.) за десант на японски части във Владивосток (април с. г.). В края на септември 1918 г. в Далечния руски изток се появява т. нар. съюзен експедиционен корпус, в със¬тав: 28 000 японски, 7500 американски, 4000 канадски, 2000 италиански, 1000 френски войници и офицери. По-късно Япония увеличава контингента си до 75 000 ду¬ши. Предвид развитието на чуждестранната интервенции и на север В Мурманск и Архангелск, както и по черноморското руско крайбрежие, т. нар. руски въпрос се превръща във въпрос на голямата политика.Ж, Клемансо е готов на крайни мерки - война срещу Съветска Русия (с участието на германски армии) за нейното унищожаване и установяване на равновесие на силите в Европа. Началникът на френския генерален щаб ген. Фош периодично осведомява тримата големи" за хода на Гражданската война и настоява за решителни мерки срещу Съветска Русия. Л. Джордж и У. Уилсън, дълбоко враждебно настроени срещу съветската власт, обаче отчитат рисковете от подобна война. Първо, евро¬пейските нации няма да приемат едно продължение на голямата Война", тъй като ле притежават нито физически, нито морални сили за подобно ново напрежение. Второ, държавите - победителки трябва да запазят оре¬ола на защитници на световния мир и на правото на самоопределение - най-моралния принцип на следвоенни¬те международни отношения. И трето, в съответст¬вие с интересите на Великите сили и на техните реал¬ни съюзници в самата Русия, трябва да се помогне стра¬ната сама да се справи със своите проблеми, това не из¬ключва намесата на Великите държави с материална помощ за всички противници на съветската власт, це¬лящи да задушат и постепенно да унищожат тази власт. Л. Джордж уточнява своето виждане по поставе¬ните проблеми в някои детайли. Той отхвърля съветс¬ката система като всички други съюзнически полити¬ци, но се отнася рязко отрицателно срещу намесата в руските работи. Той смята интервенцията за напразно губене на време и пари. В реч, произнесена на 16 април 1919г, британският премиер заявява категорично, че предпочита на види Русия болшевишка, отколкото да види Англия банкрутирала. Впрочем британският дип¬ломат ДЖ. Бюкенен споделя същото мнение. Малко по-късно той ще напише нашата интервенция се оказа на практика- толкова неудачна, че беше осъдена по прин¬цип, от всички като погрешна политика. При все това Военният и Върховният съвет на Антантата Вземат решение за развитие на чуждестранната интервенция. Главната цел на участниците В Парижката мир¬на конференция - изработването и утвърждаването на мирните договори с победените страни отнема достатъчно време, тъй като се проявяват раз¬лични подходи, концепции и виждания за наказание на победените. След петмесечна работа експертните ко¬мисии и главно тримата големи" постигат разбирател¬ство по мнозинството основни въпроси на бъдещите договори. Най-важният - Версайският договор с Герма¬ния се подписва на 28 юни 1919 г. Договорът, съдържащ 440 члена, разположени в 15 отделни части на тек¬стовете, Вкл. първа част - устава на Обществото на народите, и осма част - Международна организация на труда, налага тежки условия на победената държава. На първо място, те променят териториалните граници на Германия. По клаузите на договора Елзас и Лотарингия се включват в границите на Франция. Саарската област се поставя под управлението на международна организация за срок от 15 години, Малки територии се продават на Дания (провинция Шлезвиг-Холщайн) и Белгия (районите на Айпен, Малмеди, Морене със 62 000 на¬селение). Рейнска зона, разположена на 50 км в дълбо¬чина на източния бряг и др. Рейн, се демилитаризира. Полша, чиято независимост Германия признава, а Парижката конференция оформя юридически, получава голяма част от Горна Силезия, Източна Прусия, гр. Познан и Познанска област. Град Гданск (Данциг) и терито¬рията около него получава статут на свободен град под защитата на Обществото на народите, но в митни¬ческите граници на Полша. По силата на Версайския договор Великите сили налагат създаването на т. нар. полски коридор, чрез който Германия се свързва с при¬станището Данциг. Судетската област, в която живее компактно немско население от 3,5 млн., души, остава в границите на Чехословакия. По силата на мирния договор Герма¬ния признава пълния суверенитет на Белгия, зачита независимостта на Австрия, уважава независимостта на Полша. По решенията на специалната комисия Камбон" границите между Полша и Германия се определят по проекта на лорд Кързън.
В посочените клаузи на Версайския договор се извърша своеобразно орязване" на териториалната цялост на Германия в полза на нейните съседи. Силно впечатление прави приетият принцип Полша да разшири тери¬ториите си за сметката на Германия. В Полша остава да живее немска общност (около 200 000 души), а в Герма¬ния - полска общност от 3 млн. души. Вероятно пора¬ди това още в хода на подготовката на посочените кла¬узи британският премиер, разтревожен от подхода по териториалните въпроси, изпраща писмо до У. Уилсън, в което отбелязва с тревога: Не мога да си представя по-голяма причина за бъде¬ща война от тази, че германският народ, който безспор¬но се оказа една от най-жизнените и силни нации в све¬та, ще бъде окраден от редица малки държави, като много от, техните народи никога не са изграждали стабилни правителства, а и всички включват големи маси немци, настойчиво желаещи да се присъединят към родината си.
Мирният договор задължава Германия да изплаща репарации в златна валута. Общата сума на репа¬рациите не е уточнена поради острите противоречия между победителите. Франция например настоява да получи сума, равна на нейния национален бюджет, т. е. сумата на репарациите да бъде толкова голяма (800 млрд. марки), че да гарантира съответните плащания на франция към САЩ и процеса на икономическото въз¬становяване на страната. Това искане не се приема. Великобритания предлага репарациите да се изчислят на 480 млрд. марки, а САЩ - 228 млрд. марки. Те обаче не желаят да засилят позициите на Франция, нито на отслабят така силно Германия, че тя да бъде затруд¬нена в своето икономическо възстановяване за дълго време. Затова направените предложения не се приемат на Парижката конференция.
Споровете за репарациите продължават и след меж¬дународната конференция. През 1921 г. Върховният съвет ма Антантата приема цифрата 132 млрд. златни марки. По този повод Уинстън Чърчил отбе¬лязва със сарказъм: Икономическите клаузи на мирния договор с Германия са толкова едностранни и необмис¬лени, че стават безполезни и неизпълними Впрочем, непосредствено след изплащането на първата вноска от репарациите (31 август 1921 г.) Германия, в която инфлацията достига астрономически размери, изпада в тежка финансова криза и моли победителите за отсрочка на следващото плащане, Франция реагира много остро, но се оказва неспособна да промени позицията на парт¬ньорите, които приемат немската молба.
Версайският договор налага на Германия много стро¬ги военни ограничения: армията т трябва да преви¬шава 100 000 души, които може да набира по принципа на доброволността, т. е. Германия се лишава от право на Военна повинност. Държавата няма право да притежава военновъздушни и военноморски сили. Тя се лишава от правото да има генерален щаб, военни училища и ака¬демии, и др. Тези ограничения отекват тежко в настро¬енията на милиони немци, носещи в себе си уважение към Военната служба и униформа, свързващи авторите¬та и силата на държавата си преди Всичко с военната сила. Предполага се, че този вид наказания на победена Германия създават условия за широко разпространено¬то чувство за реванш, което в значителна степен ще определя външната политика на държавата.
Съобразно постановленията на мирния договор Гер¬мания губи, всички права върху колониалните си владения - Руанда и Урунди в Източна Африка стават Владения на Белгия; Кионг - на Португалия; Того и Каме¬рун се поделят между Британия и франция; Югозапад¬на Африка, Нова Гвинея с островите Самоа - на Австра¬лия и Нова Зеландия; Каролинските - Марцанскшпе и Маршаловите острови, както и полуостров Щандун в Ки¬тай в Япония.
По силата на чл. 231 от Версайския договор на Германия се възлагат всички отговорности за началото на войната и за материалните загу¬би и разрушения: Съюзените и сдружени правителс¬тва заявяват, а Германия признава, че Германия и нейните съюзници са отговорни за причиняването на всич¬ки загуби и щети, понесени от съюзените държави и тех¬ните граждани в резултат на войната, която им беше наложена с нападението на Германия и нейните съюз¬ници. В действителност Всички велики държави се готвят за войната и всички използват модерни за вре¬мето си средства за унищожение на живата сила на противника и на неговия тил. По стечение на обстоятел¬ствата Германия поставя началото на войната на За¬падния фронт. С други думи въпросът за вината е далеч по-сложен от формулата, дадена във Версайския договор. Очевидно победителите смятат, че имат право да налагат вина и отговорност на победените
Версайският договор поставя германската нация, в изключително тежки икономически и морално-психологически условия. Той нарушава мярата на правното и на материално-финансовото наказание на победения, Въпреки че Германия носи по-голямата част от вината за започването на Голямата война. Договорът дълбоко наранява гордостта и достойн¬ството на германската нация. Той оставя в нея чувст¬во за несправедливо тежко наказание и съответно поражда желание за възмездие и реванш, което обхваща по-голямата част от германското население. Германците са дълбоко потресени от наложените с мирното спора¬зумение условия загуба на източните територии, тежко репарационно бреме и изискване да поемат пълната вина за избухването на войната, може да се спори до¬колко несправедливи" са исканията, но те обединяват като никога германците почти без оглед на партийна¬та им принадлежност в общо недоволство, което усложнява и бездруго деликатното положение на правителст¬вото, принудено да подпише мирния договор във Версай. Новата република с левоцентристка ориентация, обявена във Ваймар, се оказва под непрекъснатите атака на комунистите и на десните реваншисти.Силните чувства на неудовлетворение и желанията за реабилитация на каквато и да е цена се превръщат във важен морален фактор, гарантиращ по-късно разви¬тието и обществената подкрепа на политиката на гер¬манския реваншизъм. Предвид на това днес стават по¬нятни думите на германския полковник Крибел, присъс¬твал на подписването на Версайския мирен договор, с които той се обръща към победителите: Довиждане, господа, среща след двадесет години!" Мирните договори с Австрия, България, Тур¬ция и Унгария Сенжерменски, Ньойски, Севърски и Трианонски, по принцип, изисквания и междуна¬родни юридически положения не се отличават същест¬вено от Версайския договор военните ограничения и тежките репарации създават множество сериозни зат¬руднения за икономическото и политическото развитие на съответните държави. Териториалните промени, наложени чрез посочените договори, създават условия за остри междудържавни противоречия. Ньойският договор лишава България от Западна Тракия и от излаз на Егейско море (те се предават на Гърция), както и от над 2500 кв. км от западните територии, които оти¬ват към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Южна Добруджа остава под властта на Румъния. Сенжерменският договор задължава Австрия да признае незави¬симостта на Чехословакия, на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на Унгария. Разделянето на Тирол и на Юлийска Крайна, на Истрия и на островите по далма¬тинското крайбрежие обаче изпълва отношенията на Италия и на бъдеща Югославия с огромно напрежение. Румъния получава Буковина.
В процеса на изграждане на мирновременните отно¬шения след Първата световна война, водещите държави от Антантата поемат ръководството на сложните проблеми на междудържавните отношения и специално на следвоенна Европа. Те се придържат Към постановките и клаузите на комплекса от договори и решения, създали Версайско-Вашингтонската система.
Групата европейски държави-победители - Велико¬британия, Франция, Италия и Белгия, участници във Върховния съвет на Антантата, се чувстват задължени да отговорят на потребностите на Времето и да направляват политическите процеси в света. В своите амбиции те надхвърлят рамките на собствените си интереси и тези на самата коалиция. В полезрението на елита на победителите обаче не влизат новите дей¬стващи лица в системата на международните отноше¬ния, между които са малките европейски държави от Централна Европа и Балканския регион, както и различ¬ните социални, политически и обществени движения, организации и общности.
Този елит няма положително отношение към новата за Европа и света съветска държава. От 1918 до 1922 г. той вече познава нейната политика и практика, влизаща в противоречие с традициите на стария Континент. По тази причина във външната политика на големите стра¬ни съществува достатъчно ясна и определена анти-съветска линия. Тя се изразява в прякото и в непрякото участие на големите държави-победителки в чуждест¬ранната интервенция в Русия, макар да не постигат единство по стратегическите въпроси. Англия. Франция и Япония имат разногласия по направленията на мате¬риалната и военната подкрепа на антисъветските сили. Първите две европейски държави подкрепят армията на ген. Деникин и националистическите общности в Украй¬на и Кавказ. Япония се Въздържа от такава подкрепа. Тя се интересува от Далечния изток. Британският политик У. Чърчил настоява интервенцията да продължава, а пре¬миерът Л. Джордж търси пътища за разбирателство със съветското правителство.
Един от последните епизоди на Гражданската война в Русия е полско-съветската война, завършила с разгро¬ма на Червената армия под Варшава и подписването на т. нар. Рижки договор (12 Октомври 1921 г.). По си¬лата на договора Полша получава значителни терито¬рии от Западна Белорусия и Западна Украйна, т. е. гра¬ницата на Съветска Русия се премества силно на изток и този факт определя новите проблеми в полско-съветските отношения и противоречия.
Трябва обаче да подчертаем, че в международната дейност на всяка държава има поли¬тика, определена единствено от интересите на съот¬ветната държава и на водещите политически форма¬ции. Второ, Всички държави, включително съветската и западноевропейските, водят пропагандни кампании в подкрепа на своята външна политика. Съветска Русия пропагандира Комунистическите идеи, вкл. идеята за победата на социализма в целия свят, и острата Кри¬тика на Капиталистическата система. В дипломация¬та това означава съзнателно включване на идеология¬та в политиката. Идеологическата пропаганда обаче може да се квалифицира и като намеса във вътрешните работи на други страни, т. е. за достатъчно сериозна причина, поради която една държава може да скъса дип¬ломатическите отношения с Русия.
Освен това от март 1919 г., когато Ленин създава Комунистическия интернационал, Москва използва Коминтерна за външнополитическите си цели. Съветско¬то правителство съзнателно смесва две линии на поли¬тиката и създава основание да бъде обвинявано в наме¬са във вътрешните работи на други държави чрез кому¬нистическите партии в тях. Тази политика в действи¬телност довежда до сериозни противоречия, до трудни контакти с дипломатите от другите европейски държави, които не са длъжни да споделят идеологемите на партията, която управлява Съветска Русия. Всичко това, В своята цялост създава сериозни затруднения за тази държава и за нейните партньори в системата на международните отношения.
В интерес на историческата истина, политиката на министри от ранга на Г, Чичерин и М. Литвинов в Съ¬ветския съюз, насочена към търсене на политически съюзници за запазването на мира и сигурността, полу¬чава подкрепата на голяма част от западноевропейския елит. Ала намесата на Сталин с неговото, меко казано, изоставащо мислене от времето на Гражданската вой¬на, вреди на тази политика и на авторитета на сама¬та държава, току-що влязла в системата на континен¬талните и световните отношения.
В следвоенния период Вниманието на победи¬телите от Антантата се концентрира в три значими проблема: запазване съотношението на силите, утвърдено през 1919 г., победена Германия, и не¬предсказуема Русия. Тези проблеми са вплетени един в друг и поради това могат да се анализират само в комп¬лекс.
В първите следвоенни години Германия не представлява непосредствена заплаха за съюзни¬ците. Изпълнението на задълженията по Версайския мирен договор и главно, изплащането на репарациите, зависят в значителна степен от победителите, т. е. от механизма на плащанията, който те утвърждават, и от системата на кредитиране на германската ико¬номика. Това са сериозни и трудни проблеми на дипло¬мацията и на съюзническото сътрудничество, тъй като примерно френската страна не поощрява актив¬ното възстановяване на Германия, но настоява за сис¬темни плащания на репарации. Британската стра¬на се ръководи от концепцията за кредитиране, което ще възстанови производствената дейност на герман¬ската нация и ще позволи на републиката да реализира плащанията си. По тази причина Великобритания държи на контрола над събирането на средствата за плащанията.
При всички различия обаче Франция и Великобрита¬ния правят необходимото, съвместно с Белгия и Ита¬лия, да поддържат принципите на мирните договори от 1919г, т. е. да запазят съотношението на силите в своя полза. Белгия е малка европейска държава, която няма решаваща роля в провеждането на политиката на Ан¬тантата след войната. Италия, заета с вътрешнопо¬литическите си проблеми, не проявява особена актив¬ност на международната арена, но се придържа към принципите на сътрудничество с Великобритания и Франция. Тази линия се запазва и след т. нар. поход на черноризците на Мусолини до Рим и назначаването на Дуче за министър-председател на Италия (29 октомври 1922 г.). От друга страна, Япония упорито се въздържа от участие в европейските проблеми. САЩ съзнателно се изолират от европейските дела. У. Уилсън е създател
на Обществото на народите, но Конгресът остава на позициите на изолационизма и политическия консерва¬тизъм. Те са изключително силни, за да се очакват про¬мени в поведението на американските държавници от Републиканската партия след У. Уилсън
Предвид гореказаното, в глобалната система на меж¬дународните отношения след Първата световна война, носещи отговорността и правото да решават всички следвоенни, проблеми държави са двете европейски демок¬рации франция и Великобритания. Те се движат" в рам¬ките на традиционната европейска дипломация. Вър¬ховният съвет на Антантата и целият състав от екс¬перти не променят познатата практика на тайни и явни политически акции в защита на националните ин¬тереси на силните на деня.
Политическата карта на Европа обаче реално включ¬ва и Съветска Русия. Деловите среди на континенти, включително и кредиторите в руската промишленост от времето преди революцията на болшевиките, пре¬дизвикват върховният съвет на Антантата да подготви нов вид решения, независимо от продължаващата чуждестранна интервенция в Русия. В същото Време икономическите потребности на тази страна и нейно¬то естествено присъствие на европейския континент в съответните икономически системи и географски гра¬ници логично определят заинтересоваността на съвет¬ското правителство от установяване на стопански кон¬такти с частни лица и с правителства, на основата на които може да се постигне и дипломатическо признава¬не на новата държава.
В резултат на наложилите се реалности и икономи¬чески интереси в началото на 1920 г. Съветът на Антантата отменя икономическата блокада на съветската държава. Това решение не е отстъпление от прин¬ципите, както твърдят недоволните френски поли¬тици, а логично решение, което възстановява в извест¬на степен системата на европейските икономически отношения. То е особено важно в годините на следвоен¬ната криза и в процеса на икономическото възста¬новяване на участвалите във войната държави.
Пряко следствие от решението на върховния съ¬вет на Антантата са подписаните търговски спора¬зумения между РСФСР и Великобритания, Германия, Норвегия, Австрия, Италия, Чехословакия (1921-1922). Тези споразумения показват особената потребност от поддържането на нормална система на икономически отношения в следвоенна Европа.
От крал на войната и особено след Парижката мир¬на конференция експерти на Великобритания, франция, Италия и Белгия обсаждат обективните икономически потребности на континента. Още 8 края на 1921 г. те изработват документ, препоръчващ на съответните правителства да поемат разрешаването на проблеми¬те на икономическото възстановяване на Европа и на усложнените от промените в Русия отношения между руските кредитори и съветското правителство. Вър¬ховният съвет на съюзниците приема тази препоръка. Той решава да свика международна конференция на ев¬ропейските страни по посочените проблеми с участие¬то на победителите и на Русия, Германия, Австрия и България. На свое заседание в Кан, Южна Франция (в яну¬ари 1922 г.), Съветът обявява: Нациите не могат да си присвояват правото да диктуват, на другите принци¬пи, въз основа на които самите те биха искали да уредят своя вътрешно-икономически живот и начин на уп¬равление. В това отношение всяка страна има право да избира такава система, каквато сама предпочита."
В крайна сметка Версайския договор цели запазването на мира, чрез териториално и икономическо ограничаване на Германия, но той се оказва нож с две остриета . Изтормозените германски жители, озлобени от окаяното вътрешно-икономическо положение на страната и се доверяват не крайно екстремистката политика на Адолф Хитлер като го избират за техен лидер. На 21 Март 1936г. Хитлер обявява, че духът на Версайския договор е унищожен. Германия започва подготовка за Втората световна война.
Използвана литература:
Иванова, З. Преди и след желязната завеса
Гелер, М. Утопията на власт
Оксфордска история на 20 век.
ИНТЕРНЕТ
и си казах, понеже имам един материал, който съм намирал за Версай, да ви го постна тука! Пък дано да се заформи дискусия...възможно е някои от вас дори да са го чели това....знам ли...Версайски мирен договор и новите европейски граници
С края на Първата световна война всякакви идеи за установяването на световния мир витаят из Европа. Франция кипи от мъст към Германия, не само заради голямата агресия, която Германия е проявила през войната, а също и заради по-ранни противоречия във френско-пруската война. Великобритания цели да увеличи територията си за сметка на Германия, В САЩ, президентът Уилсън подготвя план за запазване на мира в Европа, а през това време обикновените германски граждани се притесняват от предстоящите промени.Дейвид Лойд Джордж И Жорж Клемансо, представляващи Великобритания и Франция са основните инициатори на създаването на един от най-знаменитите договори в историята на Европа Версайския.
Конвенцията в Париж се провежда в обстановка на приповдигнато настроение и демонстрирани надежди за справедлив и траен мир. Парижката мирна конференция се открива на 18 Януари 1919г. в Огледалната зала на Версайския дворец, в присъствието на делегации от 27 страни. В работата на конференцията не се допускат делегации на победените държави и на Съветска Русия. Присъстващите политици и държавници разполагат с множество сътрудници експерти, консултанти, журналисти и други, чиито общ брой надхвърля 10 000 души. Мирната конференция продължава пет месеца. Всички важни политически и правни въпроси се решават от специалните органи на конференцията: Съвет на десетте , включващ държавните ръководители и министрите на външните работи на Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония; Съветът на четирите , състоящ се от държавите ръководители на първите четири велики държави, и Съветът на петте , включващ само министрите на външните работи на петте велики сили победителки (държавния секретар Лансинг, министрите Балфур, Пишон, Сонино и Шинга), и многочислени комисии на експерти, които подготвят основните материали за заседанията на посочените органи. Тези комисии провеждат над 1600 заседания, на част от които се разменят само несъществени заявления.Основните проблеми на мира се решават от Л. Джордж, Уилсън и Ж. Клемансо. Договорености¬те, постигнати от тези авторитетни държавни мъже, имат определящо значение за решенията на конферен¬цията. Тримата големи" обсъждат стратегичес¬ките въпроси на политиката спрямо Германия и спря¬мо нейните бивши съюзници; отношението на победи¬телите към новите реалности, появили се на терито¬рията на Русия и на бившата Австро-Унгарска империя, съдбата на германските колонии и на арабските територии, в които след разпадането на Османската импе¬рия се създава временно т. нар. вакуум на Властта", бъдещето на международната организация за сигурност и др.
В хода на дискусиите се сблъскват големи, интереси и още по-големи амбиции. Делегациите на малките държави нямат шансове да обърнат вниманието на голе¬мите" към жизнените интереси на нациите си и към потребностите на европейците в мирновременния пе¬риод. Голямата политика, чийто център продължава да бъде Европа, трайно остава в ръцете на големите сили, Доминиращи са Великобритания, Франция и САЩ. Те не проявяват уважение към Италия и нейните територи¬ални и прочие претенции. Дипломатите от Рим, вклю¬чително министър граф Сонино, показват повече емо¬ции, отколкото прагматизъм. Те не успяват да защи¬тят интересите на Италия и поради това остават дъл¬боко неудовлетворени.
Проблемите, обсъждани и решавани на международ¬ната конференция, са много по-значителни от тези, които официално фигурират в дневния ред на пленарни¬те заседания и на експертните комисии. Един от неза¬писаните" проблеми е т. нар. руски въпрос. Ще напом¬ним, че непосредствено след Октомврийската револю¬ция в Русия през 1917 г. Върховният съвет на Антантата одобрява започналите промени в Русия, с чувство¬то, че ставащото там има общи черти с Френската революция.
В началото на 1918 г. обаче настъпват сериозни про¬мени в политиката на Съветска Русия. На 6 януари с. г. правителството с декрет разпуска Учредителното събрание. На 8 януари с. г. III общо руски конгрес на Съ¬ветите, към който се слива и III общоруски конгрес на селските депутати, приема Декларация за правата на трудещия се и експлоатиран народ, която обявява съз¬даването на Руската социалистическа федеративна съветска република. Декларацията включва всич¬ки издадени от правителството декрети и фактичес¬ки ги ратифицира. Те действат до юли 1918 г., когато се приема първата съветска конституция. III общоруски конгрес на Съветите легитимира болшевиките като постоянна и пълна власт. Те концентрират в ръцете си изпълнителната, законодателната и контролната власт. Реално и пълновластно болшевиките започват да управляват не след 26 октомври 1917 г., а след 5 яну¬ари 1918 г.
Предвид проявилите се нови реалности в Русия настъпва принципна промяна в отношението на държавите от Антантата към нея. Започналата Гражданска война в огромните руски територии пре¬дизвиква съглашенските сили и САЩ да вземат отно¬шение към нея, но преди Всичко с оглед воденето на Пър¬вата световна война. Защото Англия, Франция и САЩ изпитват определени тревоги от призрака на сепаративния мир между Русия и Германия". В Лондон и Париж са убедени, че Октомврийският преврат е работа на Германия". Поради това още от октомври 1917 г. те подготвят планове за т. нар. чуждестранна интервен¬ция в стратегически райони на Русия. Следва германс¬кото настъпление през март 1918 г., което предизвиква Военния съвет в Лондон да вземе решение (март с. г.) за десант на японски части във Владивосток (април с. г.). В края на септември 1918 г. в Далечния руски изток се появява т. нар. съюзен експедиционен корпус, в със¬тав: 28 000 японски, 7500 американски, 4000 канадски, 2000 италиански, 1000 френски войници и офицери. По-късно Япония увеличава контингента си до 75 000 ду¬ши. Предвид развитието на чуждестранната интервенции и на север В Мурманск и Архангелск, както и по черноморското руско крайбрежие, т. нар. руски въпрос се превръща във въпрос на голямата политика.Ж, Клемансо е готов на крайни мерки - война срещу Съветска Русия (с участието на германски армии) за нейното унищожаване и установяване на равновесие на силите в Европа. Началникът на френския генерален щаб ген. Фош периодично осведомява тримата големи" за хода на Гражданската война и настоява за решителни мерки срещу Съветска Русия. Л. Джордж и У. Уилсън, дълбоко враждебно настроени срещу съветската власт, обаче отчитат рисковете от подобна война. Първо, евро¬пейските нации няма да приемат едно продължение на голямата Война", тъй като ле притежават нито физически, нито морални сили за подобно ново напрежение. Второ, държавите - победителки трябва да запазят оре¬ола на защитници на световния мир и на правото на самоопределение - най-моралния принцип на следвоенни¬те международни отношения. И трето, в съответст¬вие с интересите на Великите сили и на техните реал¬ни съюзници в самата Русия, трябва да се помогне стра¬ната сама да се справи със своите проблеми, това не из¬ключва намесата на Великите държави с материална помощ за всички противници на съветската власт, це¬лящи да задушат и постепенно да унищожат тази власт. Л. Джордж уточнява своето виждане по поставе¬ните проблеми в някои детайли. Той отхвърля съветс¬ката система като всички други съюзнически полити¬ци, но се отнася рязко отрицателно срещу намесата в руските работи. Той смята интервенцията за напразно губене на време и пари. В реч, произнесена на 16 април 1919г, британският премиер заявява категорично, че предпочита на види Русия болшевишка, отколкото да види Англия банкрутирала. Впрочем британският дип¬ломат ДЖ. Бюкенен споделя същото мнение. Малко по-късно той ще напише нашата интервенция се оказа на практика- толкова неудачна, че беше осъдена по прин¬цип, от всички като погрешна политика. При все това Военният и Върховният съвет на Антантата Вземат решение за развитие на чуждестранната интервенция. Главната цел на участниците В Парижката мир¬на конференция - изработването и утвърждаването на мирните договори с победените страни отнема достатъчно време, тъй като се проявяват раз¬лични подходи, концепции и виждания за наказание на победените. След петмесечна работа експертните ко¬мисии и главно тримата големи" постигат разбирател¬ство по мнозинството основни въпроси на бъдещите договори. Най-важният - Версайският договор с Герма¬ния се подписва на 28 юни 1919 г. Договорът, съдържащ 440 члена, разположени в 15 отделни части на тек¬стовете, Вкл. първа част - устава на Обществото на народите, и осма част - Международна организация на труда, налага тежки условия на победената държава. На първо място, те променят териториалните граници на Германия. По клаузите на договора Елзас и Лотарингия се включват в границите на Франция. Саарската област се поставя под управлението на международна организация за срок от 15 години, Малки територии се продават на Дания (провинция Шлезвиг-Холщайн) и Белгия (районите на Айпен, Малмеди, Морене със 62 000 на¬селение). Рейнска зона, разположена на 50 км в дълбо¬чина на източния бряг и др. Рейн, се демилитаризира. Полша, чиято независимост Германия признава, а Парижката конференция оформя юридически, получава голяма част от Горна Силезия, Източна Прусия, гр. Познан и Познанска област. Град Гданск (Данциг) и терито¬рията около него получава статут на свободен град под защитата на Обществото на народите, но в митни¬ческите граници на Полша. По силата на Версайския договор Великите сили налагат създаването на т. нар. полски коридор, чрез който Германия се свързва с при¬станището Данциг. Судетската област, в която живее компактно немско население от 3,5 млн., души, остава в границите на Чехословакия. По силата на мирния договор Герма¬ния признава пълния суверенитет на Белгия, зачита независимостта на Австрия, уважава независимостта на Полша. По решенията на специалната комисия Камбон" границите между Полша и Германия се определят по проекта на лорд Кързън.
В посочените клаузи на Версайския договор се извърша своеобразно орязване" на териториалната цялост на Германия в полза на нейните съседи. Силно впечатление прави приетият принцип Полша да разшири тери¬ториите си за сметката на Германия. В Полша остава да живее немска общност (около 200 000 души), а в Герма¬ния - полска общност от 3 млн. души. Вероятно пора¬ди това още в хода на подготовката на посочените кла¬узи британският премиер, разтревожен от подхода по териториалните въпроси, изпраща писмо до У. Уилсън, в което отбелязва с тревога: Не мога да си представя по-голяма причина за бъде¬ща война от тази, че германският народ, който безспор¬но се оказа една от най-жизнените и силни нации в све¬та, ще бъде окраден от редица малки държави, като много от, техните народи никога не са изграждали стабилни правителства, а и всички включват големи маси немци, настойчиво желаещи да се присъединят към родината си.
Мирният договор задължава Германия да изплаща репарации в златна валута. Общата сума на репа¬рациите не е уточнена поради острите противоречия между победителите. Франция например настоява да получи сума, равна на нейния национален бюджет, т. е. сумата на репарациите да бъде толкова голяма (800 млрд. марки), че да гарантира съответните плащания на франция към САЩ и процеса на икономическото въз¬становяване на страната. Това искане не се приема. Великобритания предлага репарациите да се изчислят на 480 млрд. марки, а САЩ - 228 млрд. марки. Те обаче не желаят да засилят позициите на Франция, нито на отслабят така силно Германия, че тя да бъде затруд¬нена в своето икономическо възстановяване за дълго време. Затова направените предложения не се приемат на Парижката конференция.
Споровете за репарациите продължават и след меж¬дународната конференция. През 1921 г. Върховният съвет ма Антантата приема цифрата 132 млрд. златни марки. По този повод Уинстън Чърчил отбе¬лязва със сарказъм: Икономическите клаузи на мирния договор с Германия са толкова едностранни и необмис¬лени, че стават безполезни и неизпълними Впрочем, непосредствено след изплащането на първата вноска от репарациите (31 август 1921 г.) Германия, в която инфлацията достига астрономически размери, изпада в тежка финансова криза и моли победителите за отсрочка на следващото плащане, Франция реагира много остро, но се оказва неспособна да промени позицията на парт¬ньорите, които приемат немската молба.
Версайският договор налага на Германия много стро¬ги военни ограничения: армията т трябва да преви¬шава 100 000 души, които може да набира по принципа на доброволността, т. е. Германия се лишава от право на Военна повинност. Държавата няма право да притежава военновъздушни и военноморски сили. Тя се лишава от правото да има генерален щаб, военни училища и ака¬демии, и др. Тези ограничения отекват тежко в настро¬енията на милиони немци, носещи в себе си уважение към Военната служба и униформа, свързващи авторите¬та и силата на държавата си преди Всичко с военната сила. Предполага се, че този вид наказания на победена Германия създават условия за широко разпространено¬то чувство за реванш, което в значителна степен ще определя външната политика на държавата.
Съобразно постановленията на мирния договор Гер¬мания губи, всички права върху колониалните си владения - Руанда и Урунди в Източна Африка стават Владения на Белгия; Кионг - на Португалия; Того и Каме¬рун се поделят между Британия и франция; Югозапад¬на Африка, Нова Гвинея с островите Самоа - на Австра¬лия и Нова Зеландия; Каролинските - Марцанскшпе и Маршаловите острови, както и полуостров Щандун в Ки¬тай в Япония.
По силата на чл. 231 от Версайския договор на Германия се възлагат всички отговорности за началото на войната и за материалните загу¬би и разрушения: Съюзените и сдружени правителс¬тва заявяват, а Германия признава, че Германия и нейните съюзници са отговорни за причиняването на всич¬ки загуби и щети, понесени от съюзените държави и тех¬ните граждани в резултат на войната, която им беше наложена с нападението на Германия и нейните съюз¬ници. В действителност Всички велики държави се готвят за войната и всички използват модерни за вре¬мето си средства за унищожение на живата сила на противника и на неговия тил. По стечение на обстоятел¬ствата Германия поставя началото на войната на За¬падния фронт. С други думи въпросът за вината е далеч по-сложен от формулата, дадена във Версайския договор. Очевидно победителите смятат, че имат право да налагат вина и отговорност на победените
Версайският договор поставя германската нация, в изключително тежки икономически и морално-психологически условия. Той нарушава мярата на правното и на материално-финансовото наказание на победения, Въпреки че Германия носи по-голямата част от вината за започването на Голямата война. Договорът дълбоко наранява гордостта и достойн¬ството на германската нация. Той оставя в нея чувст¬во за несправедливо тежко наказание и съответно поражда желание за възмездие и реванш, което обхваща по-голямата част от германското население. Германците са дълбоко потресени от наложените с мирното спора¬зумение условия загуба на източните територии, тежко репарационно бреме и изискване да поемат пълната вина за избухването на войната, може да се спори до¬колко несправедливи" са исканията, но те обединяват като никога германците почти без оглед на партийна¬та им принадлежност в общо недоволство, което усложнява и бездруго деликатното положение на правителст¬вото, принудено да подпише мирния договор във Версай. Новата република с левоцентристка ориентация, обявена във Ваймар, се оказва под непрекъснатите атака на комунистите и на десните реваншисти.Силните чувства на неудовлетворение и желанията за реабилитация на каквато и да е цена се превръщат във важен морален фактор, гарантиращ по-късно разви¬тието и обществената подкрепа на политиката на гер¬манския реваншизъм. Предвид на това днес стават по¬нятни думите на германския полковник Крибел, присъс¬твал на подписването на Версайския мирен договор, с които той се обръща към победителите: Довиждане, господа, среща след двадесет години!" Мирните договори с Австрия, България, Тур¬ция и Унгария Сенжерменски, Ньойски, Севърски и Трианонски, по принцип, изисквания и междуна¬родни юридически положения не се отличават същест¬вено от Версайския договор военните ограничения и тежките репарации създават множество сериозни зат¬руднения за икономическото и политическото развитие на съответните държави. Териториалните промени, наложени чрез посочените договори, създават условия за остри междудържавни противоречия. Ньойският договор лишава България от Западна Тракия и от излаз на Егейско море (те се предават на Гърция), както и от над 2500 кв. км от западните територии, които оти¬ват към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Южна Добруджа остава под властта на Румъния. Сенжерменският договор задължава Австрия да признае незави¬симостта на Чехословакия, на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на Унгария. Разделянето на Тирол и на Юлийска Крайна, на Истрия и на островите по далма¬тинското крайбрежие обаче изпълва отношенията на Италия и на бъдеща Югославия с огромно напрежение. Румъния получава Буковина.
В процеса на изграждане на мирновременните отно¬шения след Първата световна война, водещите държави от Антантата поемат ръководството на сложните проблеми на междудържавните отношения и специално на следвоенна Европа. Те се придържат Към постановките и клаузите на комплекса от договори и решения, създали Версайско-Вашингтонската система.
Групата европейски държави-победители - Велико¬британия, Франция, Италия и Белгия, участници във Върховния съвет на Антантата, се чувстват задължени да отговорят на потребностите на Времето и да направляват политическите процеси в света. В своите амбиции те надхвърлят рамките на собствените си интереси и тези на самата коалиция. В полезрението на елита на победителите обаче не влизат новите дей¬стващи лица в системата на международните отноше¬ния, между които са малките европейски държави от Централна Европа и Балканския регион, както и различ¬ните социални, политически и обществени движения, организации и общности.
Този елит няма положително отношение към новата за Европа и света съветска държава. От 1918 до 1922 г. той вече познава нейната политика и практика, влизаща в противоречие с традициите на стария Континент. По тази причина във външната политика на големите стра¬ни съществува достатъчно ясна и определена анти-съветска линия. Тя се изразява в прякото и в непрякото участие на големите държави-победителки в чуждест¬ранната интервенция в Русия, макар да не постигат единство по стратегическите въпроси. Англия. Франция и Япония имат разногласия по направленията на мате¬риалната и военната подкрепа на антисъветските сили. Първите две европейски държави подкрепят армията на ген. Деникин и националистическите общности в Украй¬на и Кавказ. Япония се Въздържа от такава подкрепа. Тя се интересува от Далечния изток. Британският политик У. Чърчил настоява интервенцията да продължава, а пре¬миерът Л. Джордж търси пътища за разбирателство със съветското правителство.
Един от последните епизоди на Гражданската война в Русия е полско-съветската война, завършила с разгро¬ма на Червената армия под Варшава и подписването на т. нар. Рижки договор (12 Октомври 1921 г.). По си¬лата на договора Полша получава значителни терито¬рии от Западна Белорусия и Западна Украйна, т. е. гра¬ницата на Съветска Русия се премества силно на изток и този факт определя новите проблеми в полско-съветските отношения и противоречия.
Трябва обаче да подчертаем, че в международната дейност на всяка държава има поли¬тика, определена единствено от интересите на съот¬ветната държава и на водещите политически форма¬ции. Второ, Всички държави, включително съветската и западноевропейските, водят пропагандни кампании в подкрепа на своята външна политика. Съветска Русия пропагандира Комунистическите идеи, вкл. идеята за победата на социализма в целия свят, и острата Кри¬тика на Капиталистическата система. В дипломация¬та това означава съзнателно включване на идеология¬та в политиката. Идеологическата пропаганда обаче може да се квалифицира и като намеса във вътрешните работи на други страни, т. е. за достатъчно сериозна причина, поради която една държава може да скъса дип¬ломатическите отношения с Русия.
Освен това от март 1919 г., когато Ленин създава Комунистическия интернационал, Москва използва Коминтерна за външнополитическите си цели. Съветско¬то правителство съзнателно смесва две линии на поли¬тиката и създава основание да бъде обвинявано в наме¬са във вътрешните работи на други държави чрез кому¬нистическите партии в тях. Тази политика в действи¬телност довежда до сериозни противоречия, до трудни контакти с дипломатите от другите европейски държави, които не са длъжни да споделят идеологемите на партията, която управлява Съветска Русия. Всичко това, В своята цялост създава сериозни затруднения за тази държава и за нейните партньори в системата на международните отношения.
В интерес на историческата истина, политиката на министри от ранга на Г, Чичерин и М. Литвинов в Съ¬ветския съюз, насочена към търсене на политически съюзници за запазването на мира и сигурността, полу¬чава подкрепата на голяма част от западноевропейския елит. Ала намесата на Сталин с неговото, меко казано, изоставащо мислене от времето на Гражданската вой¬на, вреди на тази политика и на авторитета на сама¬та държава, току-що влязла в системата на континен¬талните и световните отношения.
В следвоенния период Вниманието на победи¬телите от Антантата се концентрира в три значими проблема: запазване съотношението на силите, утвърдено през 1919 г., победена Германия, и не¬предсказуема Русия. Тези проблеми са вплетени един в друг и поради това могат да се анализират само в комп¬лекс.
В първите следвоенни години Германия не представлява непосредствена заплаха за съюзни¬ците. Изпълнението на задълженията по Версайския мирен договор и главно, изплащането на репарациите, зависят в значителна степен от победителите, т. е. от механизма на плащанията, който те утвърждават, и от системата на кредитиране на германската ико¬номика. Това са сериозни и трудни проблеми на дипло¬мацията и на съюзническото сътрудничество, тъй като примерно френската страна не поощрява актив¬ното възстановяване на Германия, но настоява за сис¬темни плащания на репарации. Британската стра¬на се ръководи от концепцията за кредитиране, което ще възстанови производствената дейност на герман¬ската нация и ще позволи на републиката да реализира плащанията си. По тази причина Великобритания държи на контрола над събирането на средствата за плащанията.
При всички различия обаче Франция и Великобрита¬ния правят необходимото, съвместно с Белгия и Ита¬лия, да поддържат принципите на мирните договори от 1919г, т. е. да запазят съотношението на силите в своя полза. Белгия е малка европейска държава, която няма решаваща роля в провеждането на политиката на Ан¬тантата след войната. Италия, заета с вътрешнопо¬литическите си проблеми, не проявява особена актив¬ност на международната арена, но се придържа към принципите на сътрудничество с Великобритания и Франция. Тази линия се запазва и след т. нар. поход на черноризците на Мусолини до Рим и назначаването на Дуче за министър-председател на Италия (29 октомври 1922 г.). От друга страна, Япония упорито се въздържа от участие в европейските проблеми. САЩ съзнателно се изолират от европейските дела. У. Уилсън е създател
на Обществото на народите, но Конгресът остава на позициите на изолационизма и политическия консерва¬тизъм. Те са изключително силни, за да се очакват про¬мени в поведението на американските държавници от Републиканската партия след У. Уилсън
Предвид гореказаното, в глобалната система на меж¬дународните отношения след Първата световна война, носещи отговорността и правото да решават всички следвоенни, проблеми държави са двете европейски демок¬рации франция и Великобритания. Те се движат" в рам¬ките на традиционната европейска дипломация. Вър¬ховният съвет на Антантата и целият състав от екс¬перти не променят познатата практика на тайни и явни политически акции в защита на националните ин¬тереси на силните на деня.
Политическата карта на Европа обаче реално включ¬ва и Съветска Русия. Деловите среди на континенти, включително и кредиторите в руската промишленост от времето преди революцията на болшевиките, пре¬дизвикват върховният съвет на Антантата да подготви нов вид решения, независимо от продължаващата чуждестранна интервенция в Русия. В същото Време икономическите потребности на тази страна и нейно¬то естествено присъствие на европейския континент в съответните икономически системи и географски гра¬ници логично определят заинтересоваността на съвет¬ското правителство от установяване на стопански кон¬такти с частни лица и с правителства, на основата на които може да се постигне и дипломатическо признава¬не на новата държава.
В резултат на наложилите се реалности и икономи¬чески интереси в началото на 1920 г. Съветът на Антантата отменя икономическата блокада на съветската държава. Това решение не е отстъпление от прин¬ципите, както твърдят недоволните френски поли¬тици, а логично решение, което възстановява в извест¬на степен системата на европейските икономически отношения. То е особено важно в годините на следвоен¬ната криза и в процеса на икономическото възста¬новяване на участвалите във войната държави.
Пряко следствие от решението на върховния съ¬вет на Антантата са подписаните търговски спора¬зумения между РСФСР и Великобритания, Германия, Норвегия, Австрия, Италия, Чехословакия (1921-1922). Тези споразумения показват особената потребност от поддържането на нормална система на икономически отношения в следвоенна Европа.
От крал на войната и особено след Парижката мир¬на конференция експерти на Великобритания, франция, Италия и Белгия обсаждат обективните икономически потребности на континента. Още 8 края на 1921 г. те изработват документ, препоръчващ на съответните правителства да поемат разрешаването на проблеми¬те на икономическото възстановяване на Европа и на усложнените от промените в Русия отношения между руските кредитори и съветското правителство. Вър¬ховният съвет на съюзниците приема тази препоръка. Той решава да свика международна конференция на ев¬ропейските страни по посочените проблеми с участие¬то на победителите и на Русия, Германия, Австрия и България. На свое заседание в Кан, Южна Франция (в яну¬ари 1922 г.), Съветът обявява: Нациите не могат да си присвояват правото да диктуват, на другите принци¬пи, въз основа на които самите те биха искали да уредят своя вътрешно-икономически живот и начин на уп¬равление. В това отношение всяка страна има право да избира такава система, каквато сама предпочита."
В крайна сметка Версайския договор цели запазването на мира, чрез териториално и икономическо ограничаване на Германия, но той се оказва нож с две остриета . Изтормозените германски жители, озлобени от окаяното вътрешно-икономическо положение на страната и се доверяват не крайно екстремистката политика на Адолф Хитлер като го избират за техен лидер. На 21 Март 1936г. Хитлер обявява, че духът на Версайския договор е унищожен. Германия започва подготовка за Втората световна война.
Използвана литература:
Иванова, З. Преди и след желязната завеса
Гелер, М. Утопията на власт
Оксфордска история на 20 век.
ИНТЕРНЕТ
) името Немска Австрия. Също така и присъединяване (аншлус) към Германия. А професионалната армия се свежда до едва 30 000 (докато Германия свежда според Версайския договор своята армия до 100 000 души). 
Comment