Темата е разработвана преди поне 12-13 години за друг форум. Основната канава съставят "История на антисемитизма" на Франсоа дьо Фонтет и "Съвременността" (Modern Times) на Пол Джонсън (Paul Johnson). Освен тях са ползвани и други източници, които вече съм забравил, мина все пак доста време.
Антисемитизмът
Терминът „антисемитизъм”, схващан като целенасочена враждебност срещу евреите, понякога прерастваща в организирани гонения, е рожба на Новото време и е въведен, изглежда, от Вилхелм Мар (1819-1904 г.) около 1880 г. Той е – доста знаменателно - немски журналист и политик, автор на „Der Sieg des Judentismus uber Germanentum” (Победата на юдаизма над германизма), където, обаче, независимо от декларираното в заглавието, изразява движение, насочено не толкова срещу юдаизма, колкото срещу силните културни и финансови позиции на евреите в модерните европейски общества. Самият термин, както е лесно да се забележи, съдържа противоречивост – «семитски» се отнася по-скоро за езици, отколкото за етнос (или раса) и антисемитизмът би трябвало да има не само антиеврейска, но и поне антиарабска насоченост.
Спорен е и въпросът кога се появява самото явление, което днес е прието да наричаме антисемитизъм. Ако вярваме на Теодор Момзен (немски, отново, историк и политически деец), то антисемитизмът е “стар колкото самия юдаизъм”. Други също мислят така и проследяват корените чак до древен Египет, където ксенофобията спрямо евреите произтичала от асоциирането на последните с източните завоеватели, т. нар. хиксоси (те управляват Египет повече от столетие). Антипатията се градяла също и върху културни и религиозни различия, а някои от ритуалите (например пасхалните жертвоприношения на агнета) се считали от египтяните направо за светотатствени. Гръко-латинското общество в дохристиянската епоха също ги смятало за нечестив и асоциален народ отново изключително поради техните необичайни религиозни практики – за античния човек обрязването, шабатът, въздържането от свинско месо са напълно непонятни, а и монотеистичния характер на религията им е също причина за изолираност. Обаче представата все пак на античните автори за евреите е доста далеч от съвременната. Тя изобщо не включва нито расови, нито икономически елементи – евреите не са нито лихвари, нито скъперници, нито надменни и самодоволни богаташи. Обратно, доколкото ги споменават, авторите от епохата говорят за тях като за жалки мизерници и просяци, а основното чувство, което преобладава е презрението.
С появата и най-вече с официалното признаване на християнството се навлиза в едно далеч по-остро противопоставяне – то се трансформира в една нова антисемитска апологетика, където централният аргумент е, разбира се, «богоубийството». Те са описвани ни повече, ни по-малко като «убийци на Господа, убийци на Пророците, непокорни и мразещи Бога... съюзници на Дявола, змийска порода, доносници, клеветници, замъглени мозъци, фарисейска закваска, сборище от демони, отвратителни, прокълнати твари, убиващи с камъни, врагове на всичко красиво». В IV век словесната риторика преминава в законово потвърждение – съборът в Елвира от 306 г. забранява смесените бракове между християни и евреи – и оттук насетне в следващите около 14 века репресивните мерки като правило се задълбочават. От забрана евреите да заемат обществени постове през конфискация на имуществото, телесни наказания и изгнание до обвинения в държавна измяна и обявяването им за роби за вечни времена с отнемане на децата им. Изобилстват, естествено, и живописни разкази за ритуални убийства на християни, извършвани от евреи, и за практикуването на други окултни ритуали.
Същевременно именно през Средновековието се появява за първи път – а след това трайно се оформя - образът на евреина-лихвар. Повсеместните репресии и гонения не дават възможност на еврейската общност да се занимава с някакви форми на земеделие и, подобно на други разпръснати народи – финикийци, гърци, а в по-ново време арменци – те усвояват умението добре да боравят с пари, едничкото имущество, което може бързо да събереш и да вземеш със себе си. И докато в началните векове антисемитската идеология борави основно с религиозни аргументи, то постепенно именно финансовата им специализация започва да се превръща във все по-главно обвинение. Заедно с това започва, отначало с все още силен религиозен привкус, да си пробива път още една нова концепция – расовата. Тя твърди, че дори покръстеният евреин дълбоко в душата си остава все пак евреин, «един покръстен евреин може би е един католик повече, но не и един евреин по-малко», както жлъчно отбелязва Едуар Дрюмон, френски политически деец.
Нито Великата схизма през 1054 г., нито по-късната Реформация в XVI век повлияват съществено ширещите се из Европа антисемитски гонения (освен може би в Англия и, отчасти, във Франция, където протестантските идеи водят до по-добро отношение към евреите; мюсюлманска Турция също се отнася търпимо към тях като «хора на Книгата» и не ги дели особено от християнските неверници). Първата значима «еманципация на евреите» идва с XVIII век, века на Просвещението – но далеч не навсякъде. Антисемитските настроения утихват по-забележимо там, където влиянието на Просвещението е по-изразено – но в страни като Полша и Русия погромите дори се засилват. Освен това и в «просветените» страни «разведряването» не трае дълго. От средата на XIX век във Франция, например, където не толкова отдавна Наполеон е направил евреите пълноправни французи, враждебността към тях не само се завръща, но и претърпява една ясна и изключително важна трансформация. Религиозната принадлежност на евреите към юдаизма, която в предишните столетия е играла водеща роля за аргументацията на антисемитите, вече не е актуална. Модерният антисемитизъм се превръща главно в расистко понятие, обрисуващо евреите като най-низшите човешки същества. Тази представа бързо се разпространява. Някъде през 80-те години на XIX век излиза двутомната «Еврейска Франция», която дава детайлно описание на евреина – «лицемер и предател». За една едничка година книгата претърпява 114 издания само във Франция, а и далеч не е единствената, която подробно развива темата. Краят на века и началото на следващия бележи окончателната еволюция на представата за евреите – те не принадлежат просто към определено вярване, а са еманация на най-долни и мерзки пороци, произтичащи от самата им същност.
Антисемитизмът
Терминът „антисемитизъм”, схващан като целенасочена враждебност срещу евреите, понякога прерастваща в организирани гонения, е рожба на Новото време и е въведен, изглежда, от Вилхелм Мар (1819-1904 г.) около 1880 г. Той е – доста знаменателно - немски журналист и политик, автор на „Der Sieg des Judentismus uber Germanentum” (Победата на юдаизма над германизма), където, обаче, независимо от декларираното в заглавието, изразява движение, насочено не толкова срещу юдаизма, колкото срещу силните културни и финансови позиции на евреите в модерните европейски общества. Самият термин, както е лесно да се забележи, съдържа противоречивост – «семитски» се отнася по-скоро за езици, отколкото за етнос (или раса) и антисемитизмът би трябвало да има не само антиеврейска, но и поне антиарабска насоченост.
Спорен е и въпросът кога се появява самото явление, което днес е прието да наричаме антисемитизъм. Ако вярваме на Теодор Момзен (немски, отново, историк и политически деец), то антисемитизмът е “стар колкото самия юдаизъм”. Други също мислят така и проследяват корените чак до древен Египет, където ксенофобията спрямо евреите произтичала от асоциирането на последните с източните завоеватели, т. нар. хиксоси (те управляват Египет повече от столетие). Антипатията се градяла също и върху културни и религиозни различия, а някои от ритуалите (например пасхалните жертвоприношения на агнета) се считали от египтяните направо за светотатствени. Гръко-латинското общество в дохристиянската епоха също ги смятало за нечестив и асоциален народ отново изключително поради техните необичайни религиозни практики – за античния човек обрязването, шабатът, въздържането от свинско месо са напълно непонятни, а и монотеистичния характер на религията им е също причина за изолираност. Обаче представата все пак на античните автори за евреите е доста далеч от съвременната. Тя изобщо не включва нито расови, нито икономически елементи – евреите не са нито лихвари, нито скъперници, нито надменни и самодоволни богаташи. Обратно, доколкото ги споменават, авторите от епохата говорят за тях като за жалки мизерници и просяци, а основното чувство, което преобладава е презрението.
С появата и най-вече с официалното признаване на християнството се навлиза в едно далеч по-остро противопоставяне – то се трансформира в една нова антисемитска апологетика, където централният аргумент е, разбира се, «богоубийството». Те са описвани ни повече, ни по-малко като «убийци на Господа, убийци на Пророците, непокорни и мразещи Бога... съюзници на Дявола, змийска порода, доносници, клеветници, замъглени мозъци, фарисейска закваска, сборище от демони, отвратителни, прокълнати твари, убиващи с камъни, врагове на всичко красиво». В IV век словесната риторика преминава в законово потвърждение – съборът в Елвира от 306 г. забранява смесените бракове между християни и евреи – и оттук насетне в следващите около 14 века репресивните мерки като правило се задълбочават. От забрана евреите да заемат обществени постове през конфискация на имуществото, телесни наказания и изгнание до обвинения в държавна измяна и обявяването им за роби за вечни времена с отнемане на децата им. Изобилстват, естествено, и живописни разкази за ритуални убийства на християни, извършвани от евреи, и за практикуването на други окултни ритуали.
Същевременно именно през Средновековието се появява за първи път – а след това трайно се оформя - образът на евреина-лихвар. Повсеместните репресии и гонения не дават възможност на еврейската общност да се занимава с някакви форми на земеделие и, подобно на други разпръснати народи – финикийци, гърци, а в по-ново време арменци – те усвояват умението добре да боравят с пари, едничкото имущество, което може бързо да събереш и да вземеш със себе си. И докато в началните векове антисемитската идеология борави основно с религиозни аргументи, то постепенно именно финансовата им специализация започва да се превръща във все по-главно обвинение. Заедно с това започва, отначало с все още силен религиозен привкус, да си пробива път още една нова концепция – расовата. Тя твърди, че дори покръстеният евреин дълбоко в душата си остава все пак евреин, «един покръстен евреин може би е един католик повече, но не и един евреин по-малко», както жлъчно отбелязва Едуар Дрюмон, френски политически деец.
Нито Великата схизма през 1054 г., нито по-късната Реформация в XVI век повлияват съществено ширещите се из Европа антисемитски гонения (освен може би в Англия и, отчасти, във Франция, където протестантските идеи водят до по-добро отношение към евреите; мюсюлманска Турция също се отнася търпимо към тях като «хора на Книгата» и не ги дели особено от християнските неверници). Първата значима «еманципация на евреите» идва с XVIII век, века на Просвещението – но далеч не навсякъде. Антисемитските настроения утихват по-забележимо там, където влиянието на Просвещението е по-изразено – но в страни като Полша и Русия погромите дори се засилват. Освен това и в «просветените» страни «разведряването» не трае дълго. От средата на XIX век във Франция, например, където не толкова отдавна Наполеон е направил евреите пълноправни французи, враждебността към тях не само се завръща, но и претърпява една ясна и изключително важна трансформация. Религиозната принадлежност на евреите към юдаизма, която в предишните столетия е играла водеща роля за аргументацията на антисемитите, вече не е актуална. Модерният антисемитизъм се превръща главно в расистко понятие, обрисуващо евреите като най-низшите човешки същества. Тази представа бързо се разпространява. Някъде през 80-те години на XIX век излиза двутомната «Еврейска Франция», която дава детайлно описание на евреина – «лицемер и предател». За една едничка година книгата претърпява 114 издания само във Франция, а и далеч не е единствената, която подробно развива темата. Краят на века и началото на следващия бележи окончателната еволюция на представата за евреите – те не принадлежат просто към определено вярване, а са еманация на най-долни и мерзки пороци, произтичащи от самата им същност.
Comment