НЕ ЗА СЛАБИ НЕРВИ!
ЗА ТЕЗИ ЖЕРТВИ НЯМА ПОЧИТ!
„ТОВА” СВЕТЪТ НЕ ЗНАЕ – И В ГЕРМАНИЯ НЕ СЕ УЧИ!
ЗА ТЕЗИ ЖЕРТВИ НЯМА ПОЧИТ!
„ТОВА” СВЕТЪТ НЕ ЗНАЕ – И В ГЕРМАНИЯ НЕ СЕ УЧИ!
КАК СЪВЕТСКИТЕ „ВОЙСКАРИ” ИЗНАСИЛВАТ В ГЕРМАНИЯ...
ГЕРМАНСКИ БЕБЕТА И ДЕЦА НА СМЪРТ
- Лагерът Ламсдорф, който действа до есента на 1946 г. – надзирателят поляк Фурмън убива 15 германски кърмачета, разбивайки главичките им едно в друго – нарочно пред очевидци, а комендантът на лагера Гимборски лично разстрелял около 50 немци!
- Пак лагерът Ламсдорф, разказва лагерният доктор Ессер – „Децата ден и нощ плачеха и крещяха от глад. Много от тях бродеха по лагера от прозорец на прозорец и просеха, но никой нямаше какво да им даде. Така ходеха, влачеха крака, изтъняваха като скелети вече увити в някакви дрипи, очите (клепките им явно) се отпускаха все по-надолу до мига, в който падаха под някой прозорец или ей-така на пътя с тих стон и край...” Това бе резултатът от полската тактика – уморяване чрез глад и болест...
- Лагерът за децата от Егерндорф на силезийската граница. Разказва фрау Хермине Мюкуш: „Слама нямаше, всички седяха на гол циментен под. Навсякъде се въргаляха мъртви деца, други плачеха от глад и жажда, а трети лежаха по ъгли безучастно... За 14 дни от 27 деца умряха 26. Децата полагаха в големи ями по 5-7 във всяка. Всички деца умираха с открити очи и отворени усти, а в смъртния акт пишеше – „Гладна смърт”!”
- Лагерът Потулице, разказва монахиня К.Е. – от 50 бебета останаха живи само 2... Който рано минаваше покрай бараките с малки деца, чуваше само приглушен плач, за повече децата нямаха сили от глад. Едно 13-годишно момченце, доведено скоро в лагера, чуло, че в бараките е 9-годишната му сестричка, с която ги разделили през 1945г. То отишло и двамата много се зарадвали на срещата им след почти 3-годишна раздяла, но надзирателят ги хванал и прекъснал радостта им, а момчето го биха с ритници на земята, след което от вида му ми се свиваше сърце..
- Прага, 1945 г. Ф.Б. и неговата съпруга се добират трудно през града до бюрото на Международния Червен Кръст, за да се регистрират там, а служителят чех им заявява:
„ЗА ВСИЧКИ НАРОДИ СЪЩЕСТВУВА ЧЕРВЕН КРЪСТ, А ЗА НЕМЦИТЕ – НЕ!
- Лагерът Шифелнайн, свидетелства Р.П. – полската управа ЗАБРАНЯВА НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА МЪРТВО ГЕРМАНСКО ДЕТЕ РОДИТЕЛИТЕ ДА ПРИСЪСТВАТ ЗАЕДНО, РАЗРЕШЕНИЕТО Е САМО ЗА ЕДИНИЯ. ВЪПРЕКИ МОЛБИТЕ НА МАЙКИ И БАЩИ – децата са „изпращани” в последния си път от само един...
- Католическият свещеник Херман Еберт от Егер в лагера край Кладно МОЛИ ШЕФА НА ЛАГЕРА ДА ОПЯВА ГЕРМАНСКИТЕ МЪРТЪВЦИ – ОТКАЗАНО МУ Е ПРАВО НА ЦЪРК. СЛУЖБА ОТ ЧЕХИТЕ С ДУМИТЕ: „НЕМЦИТЕ ЗА НАС НЕ СА ХОРА!”
- НА ВСИЧКИ СВЕЩЕНИЦИ Е ЗАБРАНЕНО ДА ГОВОРЯТ НА НЕМСКИ ПРЕД НАРОДА СИ – НИТО ЕВАНГЕЛИЕТО, НИТО ПРОПОВЕД, НИТО „ОТЧЕ НАШ”...
- Фрау А. Л. от окръг Лудиц иска да откъсне НЯКОЛКО ЦВЕТЯ от градината си, за да ги положи на МОГИЛАТА НА БРАТ СИ. Новата „господарка” на дома – чехкиня, забранява
- На германското население е забранено ползването на тротоара – ходене само в канавките по улиците; на германските младежи е забранено посещение на кино, а на германските девойки са забранени танците; германци не могат да притежават колело...
„МАРШЪТ НА СМЪРТТА”
- Краят на януари 1945 г., жените и децата на Бреслау тръгват към градчето Кант, за да се спасят от приближаващите войски на Червената „армия” – условията: температура -16 максималната на обед, сняг 50см, силен пронизващ вятър. Кант на 25км от Бреслау.
Първи тръгват да се евакуират ПЕША майките с деца, бутащи увити детски колички. Първите км се минават търпимо, но с нарастване на разстоянието силите отслабват, вятърът се усилва... Все повече майки изоставят количките и вече взимат малките на ръце. Студът обаче започва да настига своите жертви и първи са кърмачетата-живителната топлина неможе да задържат нито одеялата, нито майчината прегръдка, а бебенцата са най-податливи и нежни... Храната за малките ли – млякото в шишенцата се е превърнало в лед, други жени се опитват във виелицата да кърмят рожбите си... Започва да коси смъртта – някои майки носят вече мъртвите си деца километри, мислейки, че те просто спят... Майките започват да полагат мъртвите трупчета в снежните улеи на канавките от двете отстрани на пътя и това продължава с километри покрай целия път! Някои жени полягат до децата си и умират до тях, превръщайки се в обща могилка сняг, която напролет е разкривала своето „покривало”... но още продължава... Оказва се, че червените са пробили вече на запад от Бреслау и оцелелите трябва да се... ВЪРНАТ пак в Бреслау и отново пътя наобратно...!!!!!! И това не е всичко – в самия град в центъра му започват да проправят полоса за малки самолети-снабдители, като взривяват сградите встрани по централната улица, но тази полоса се разчиства и проправя от гражданското население и отново тия жени и ВКЛ. ВСЯКО ДЕТЕ НАД 10Г... И това не е отново всичко – съветската авиация, усетила „строежа”, бомбардира и обстрелва, снишавайки се, точно тези деца, жени и старци... Обаче има и още?! Март 1945 г., на третата седмица от боевете на обкръжения Бреслау руснаците пускат фалшиво радиосъобщение на германски, че вермахтът е пробил на юг коридор и призовават гражданското население да се изнесе натам и точно тогава, изчаквайки, откриват масиран обстрел в посочената част. Малко обаче са излъганите, защото вермахтът в града успява да спре бягащите останали цивилни... А какво „прави” всъщност Вермахтът – бие се месеци, вкл. случай когато един СС унтерщурмфюрер се бие с ротата си часове в горяща сграда, задушени от пушек и при температура над +50..., а ротата е обливана с вода през „почивките” от същите тия жени на Бреслау, докато други подават аммуниции... После Бреслау пада..., изнасилвания..., лагери – първо руски, а после полски за германското население, а после-после какво... Бреслау е Вроцлав днес в Полша..., а германски деца останаха ли???
ИСТОРИЯТА НА АННА КЛАЙН – ОТНЕТА И РАЗДЕЛЕНА В ЮГОСЛАВИЯ
- 1944 г. тя става на 6 г., имала малко братче на 5 г. и сестриче на 9 г..., бащата, призован във Вермахта и изчезнал безследно на фронта, майка им е отведена на принудителна работа в СССР през есента на 1944 г... През пролетта на 1945 г. сърбите изпращат трите деца и баба им в лагер, където възрастната умира от глад и с дни лежи мъртва в сламата с децата, после те са отведени в приют... Тя разказва: „През това време там се научихме да говорим на сръбски, защото НЕМСКИЯТ ЕЗИК БЕ ЗАБРАНЕН. Аз можех да си кажа няколко дума на немски със сестра си само в усамотен и скрит ъгъл. Ако ни хващаха, то ни наказваха жестоко. Нас ни лишаваха от обед или ни биеха. После ни разделиха... Първо взеха малкия ни брат в друг детски дом... Той плака с горчиви сълзи, та нали ние заменяхме майка му. После ни разделиха със сестра ми – изпратиха я в приют. Аз забравих немския и говорех само по сръбски.” И това се е правило масово с деца. След няколко години обаче по договор между ФРГ и Югославия се позволява изпращането на немските деца в Германия (ФРГ)... Още на гарата в Белград Анна Клайн среща брат си, но той не я познава. По-късно след тях се отправя и голямата им сестра.
Едва на гарата в Бад Херсфелде в Хессен срещат майка си след 6 години раздяла. „Аз чувам това сякаш е днес, как тя каза моето име и аз моментално осъзнах, че това е точно моята майма, макар преди това да не я разпознах веднага.”
Да спомена, че етнически германци е имало и са прогонени от Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Сърбия, Италия, Хърватска и в земите на бившия СССР-Русия и Украйна!
Отношението на обикновените хървати, унгарци и словаци е било човешко...
- А ТОВА... спестявам дългия разказ на фрау Л.К., която бяга от Ост Пройссен от Червената „армия”, но не успява и пътят е прерязан, след което тя е принудена с двамата си сина, единият на 8 г., другият на 5 г. и малката си дъщеря, да се връща обратно... Пътят през реки, преминати с лодка и „заплащане” на поляци; пътят, по който съветки войник на кон кара тя и децата й и да бягат, докато той язди до тях; пътят, по който преминават през напуснати без жива душа бивши германски села само с подивели котки; пътят, по който 8 г. син дърпа малката каручка, а тя я бута отзад и в която са малкия син, дъщеричката и някакъв „багаж”... А по пътя с тях тръгва бабичка, която също иска да се върне в Пройссен (Изт. Прусия) – бабичката не почива, когато те спират през няколко километра, защото върви бавно и за да не ги бави, в почивките им тя бавно продължава, изпреварвайки ги, а после изостава... Но бабичката не стига до селото, а остава на няколко км от него под един храст завинаги. И пак „но” – но сега се „почва”. Връщайки се в Шйонвиизе, майката и трите деца откриват, че домът им вече е зает и те остават в някаква полусъборена постройка, от тавана на която се вижда собственият им дом! Тя е принудена да работи на полето за поляците – новите господари, докато 8г. син се грижи за другите две деца... Гретхен, дъщерята, се разболява, но помощ няма. Спестявам разказа как с кърпи „гаси” температурата на „горящато” хлапе, как няма термометър или какво да е лекарство, но и това не е краят... Детето се парализира или просто спира да мърда – на 10 август точно на 10-годишнината от сватбата майка и дъщеря прочитат заедно молитва през нощта – детето само казва „Амин” и заспива... НО НЕ ЗАВИНАГИ... „И от този ден започна чудото за мен – Гретхен оздравяваше и укрепваше, нищо, че 3 месеца бе парализирана. Започнах да я взимам с мен на полето. Първо тя се научи да пълзи като бебе, а после пак да стои права, да ходи и отново да бяга!” НО И ТОВА НЕ Е ВСИЧКО! Есента на 1945 г. в селото идва полски офицер и заявява на германците, че ако искат, могат да заминат с ешелон, изселени в Германия след войната... Германските жени от Шйонвиизе, понеже мъже няма – убити са или отведени години в руски плен, та жените се събират на „съвет” и решават да не напускат селото... Наивно си мислят, че тук все някога ще се завърнат мъжете им, че ще има плебисцит, както е след ПСВ, и за да не бъде предадено селото на Полша, те трябва да останат да гласуват – а те, патриотките, не знаят, че никой няма намерение да пуска мъжете им, че в Ялта светът е поделен... Следва година на робски труд без пари, без храна почти, наместване на поляци в техните домове, глад, смърт, просия за храна поне за децата и на 15 декември вече 1946 г. останалите жени и деца от пруското село Шйонвиизе са интернирани до Браунлаге в англ. окупационна зона – е там поне намира след време мъжа си – семейството се сбира...
- Фрау Х.Х. от бранденбургския Сорау с внука си извървява „гладния” марш до р. Найсе. Двете й дъщери умират при съветското настъпление, а мъжйт и е отведен от руснаците – тя остава сама с внук си. В Котбус малкият заболява и след 6 седмици мъки умира: „За 3 месеца загубих всичките си любими хора – мъжа ми, двете ми дъщери и моя единствен внук. Сега стоях съвсем сама, без пари, бездомна и ненужна в чужд град.”
- Пак лагера Ламсдорф. Майка на три деца разказва: „Отделиха ме от 10-годишната ми дъщеря. Страдахме от ужасен глад, седмици живеехме без къшей хляб. Кърмачетата пищяха ден и нощ, докато гладът не ги довършваше.” Тази жена загубва в лагера: 10-годишната си дъщеричка, съпруг, майка, сестра, брат, две зълви и един девер – 8 човека от едно семейство...
- Катарина Халлер от германското селце Ной-Шове западно от Белград. На 30 август 1945 г. е застррелян пред очите баща й, чийто труп не могат да приберат с дни от улицата – не им позволяват... 7 дни по-късно умира свекърва й от глад, след 5 седмици на 7 октомври 1945 г. от глад умира баба и: ”Тя беше на 76 години, но сърбите я подгонваха на работа в полето. След още 8 седмици от тиф умря моята майка.”
- Пропускам „рутинните” ограбвания на часовниците – един червеноармейски „глист” има 12 часовника само на едната си ръка. Не пиша случаите, в които руснаците изнасят буквално всичко – пиано след пиано, шевни машинки, огледала дори, дамски шапки, ВЕНЧАЛНИ ХАЛКИ, златни коронки от избити зъби, 25 ХИЛЯДИ КНИГИ, ИЗГОРЕНИ В МУЗЕИ; ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ, В КОЯТО РУСНАЦИТЕ СТРЕЛЯТ ЗА РАЗВЛЕЧЕНИЕ В ПЛАТНАТА ОТПРЕДИ ВЕКОВЕ. А поляците измислят друго – германските бежанци сякаш безсмислено са принуждавани да бягат към границата, докато зад тях се движат празни каруци... Вода на бягащите е отказвана... Хората бягат изнемощели и все повече изхвърлят от багажа си, който им тежи и тогава разбират всъщност за какво са каруците празни – за да съберат всичко след бягащия народ... ”Разбира се”, изнасилванията продължават навсякъде и след 9 май 1945 г. …Този път спрях да ги превеждам и набирам тук – включително свидетелство на швейц. гражданин в Судетската област: „Минавахме край отделно стоящ дом. Изведнъж врата се отвори с трясък и оттам изскочи жена с широко отворени очи и разрошени коси. На ръцете си носеше момиченце на около 10 годинки със съвършено безумно изражение в очите. Майката крещеше: „Моето дете! Детенцето ми! Те изнасилиха моето дете!” След нея излезе червеноармеец с автомат и се усмихваше...”
- Жената на пощаджията Пфайффер обесва трите си деца на възраст от 8 годинки до 13 години, защото са изнасилени, а после сама се овесва на въжето!
- 47-годишна жена е заплашена да вземе със себе си старата си майка, сестра си, а до нея съседката й младата Фрау К. е накарана да вземе и дъщеря си на 11 години – насилвани цяла нощ до сутринта!
СЛЕД ТОВА СИ ОБЕЩАВАТ ДА СЕ УБИЯТ ЕДНА ДРУГА – ФРАУ К. ПОДГОТВЯ ВЪЖЕ, ОБЕСВА ДЪЩЕРЯ СИ ТРАУДЕЛ... ПОСЛЕ 47-ГОДИШНАТА ОБЕСВА МАЙКА СИ И СЕСТРА СИ. ТЕГЛЯТ ЖРЕБИЙ С ФРАУ К. И 47-ГОДИШНАТА Е ПЪРВА НА ВЪЖЕТО... ОСТАВА МЛАДАТА К., ЗА КОЯТО ОБАЧЕ ВЪЖЕТО СЕ ОКАЗВА ДЪЛГО ИЛИ ТЯ, ВИСОКА ЗА НЕГО, И ОЦЕЛЯВА СЛЕД ВОЙНАТА!
А КАК МАЙКА РАЗКАЗВА СЪС СВЕТНАЛИ ОЧИ ЗА УБИЙСТВОТО НА СОБСТВЕНОТО СИ ЧЕДО…
- „13 ЖЕНИ И ДЕЦА СЕ ДОВЛЯКОХМЕ ДО СТАРИЯ АПТЕКАР И В НЕГОВОТО МАЗЕ ТОЙ КАЗА, ЧЕ ЩЕ НИ ДАДЕ КАФЕ... СТОРИ МИ СЕ ЧУДНО И СЪС СЪМНЕНИЕ ГО ПОПИТАХ – ОТГОВОР НЕ ПОЛУЧИХ – ТОЙ САМО КАЗА: ПИЙТЕ КАФЕТО!... А НИЕ СЕ ДОСЕТИХМЕ, ГЛЕДАХМЕ СЕ СЪС СВЕТНАЛИ ОЧИ И ПОЧНАХМЕ ЖАДНО ДА ПОГЛЪЩАМЕ КАФЕТО, НИКОЙ НЕ МИСЛЕШЕ ЗА ДРУГО, А САМО ЗА ПОКОЙ И ИЗБАВЛЕНИЕ – ДАВАХМЕ НА ДЕЦАТА СИ ВЪОДШЕВЕНИ И ВЪЗВИШЕНИ СЯКАШ – НИЕ МИСЛЕХМЕ, ЧЕ ИМ ДАВАМЕ НАЙ-ДОБРОТО, ЗА ДА ГИ ИЗБАВИМ ОТ СТРАШНОТО ЗРЕЛИЩЕ ДА БЪДЕМ УБИТИ ПРЕД ТЯХ, А ТЕ ИЗНАСИЛЕНИ... ГОВОРЕТЕ КАКВОТО ИСКАТЕ, НАРЕЧЕТЕ МЕ МАЙКА-УБИЙЦА, НО В ОНЗИ МОМЕНТ АЗ ЧУВСТВАХ, ЧЕ ЗАЩИТАВАМ ДЕЦАТА СИ, ЧЕ НЕ ИМ ЖЕЛАЯ ЗЛОТО, А САМО ЛЮБОВ И ПАК ЛЮБОВ!... НИКОГА, НИТО ПРЕДИ ТОВА, НИТО СЛЕД ТОВА НЕ СЪМ СЕ ЧУВСТВАЛА В ТОЛКОВА БЛИЗКО ДО БОГА СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА!!!!!!...... ДНЕС СЪМ БЛАГОДАРНА НА БОГ, ЧЕ ВСЕ ПАК НЕ УСПЯХ – ДОЗАТА ОТРОВА В КАФЕТО СЕ ОКАЗА ТВЪРДЕ МАЛКА!!!
- Свещеник Георг Готтвалд от Грюнберг:
„В моя дом се скриха много момичета и жени, изнасилени от 20 до 40 пъти в този ден. Имаше садистубийства и лично сам видях труповете и сам ги заравях после: жени с разпрани кореми, с разкъсани полови органи и отрязани гърди.”
Свещеникът разказва и как застрелват трима негови братя – свещeници – първият, защото имал високи ботуши и червените помислил, че е или от СС или богат капиталист; вторият застреляли, когато понечил да си изкара четката от джоба, а третият, защото се опитал да защити малко дете-момче, което ония искали да убият и след като убиват свещеника, застрелват и детето по „първоначалния замисъл”...
- Манастир Найсе – Нойланд, Горна Силезия:
Свещеник свидетелства за убиването на 9-годишно момиченце, което заслонило с тялото си майка си, когато червени посегнали да я насилват пред малката – войниците застрелват детето!...
- Град Левенберг – свидетелства Фрау Хедвиг Роземанн:
„Една жена изнасилваха докато бебето й бе в ръцете й и ревеше. 45-годишна учителка ми каза, че ще се самоубие, защото не може да живее повече с изнасилванията, които руснаците правят с нея, а до нея в леглото лежи 81-годишната й майка!”
Отново свещеник от манастира Найсе свидетелства за другия женски манастир на орденските сестри: ”Хвърляха ги на земята, ритаха ги с крака, удряха ги с приклади и ги биеха с пистолети в главите, докато сестрите не губеха съзнание, обляни в кръв по лицата и главите – тогава можеха да правят това, което войниците искаха. Изнасилиха дори няколко 80-годишни старици монахини напълно парализирани, което бе непостижимо извращение и гавра за моя ум!”
- Краят на януари 1945, Силезия – свидетелства Фрау Ербих:
Бежанци, натъпкани във влак, се евакуират пред настъпващите червени насилници... „Около мен имаше старици, загубили разсъдъка си – те вече не помнеха името си, от къде са! Една млада жена, сядайки във вагона след блъскане, изтърва кърмачето си право под колелата на движещия се влак. Тя полудя и се наложи да я завържат.”
- Село Лоссен, окръг Бриг, Долна Силезия – свид. Карл Тифферт:
„Веднага започнаха да изнасилват жените... Рентнер Шолц и неговата жена убиха от бой с лопати... Една майка се опитваше да защити 12-годишната си дъщеря и веднага я застреляха, а момичето изнасилиха. Мъртвите се въргаляха навсякъде като животни. Дни никой не смееше да излезе и да ги погребе, за да не го убият или да я изнасилят.”
- Село Поссен, окръг Бунцлау, Долна Силезия – свид. Фрау Декварт:
„Завлякоха ме в някаква стая. Разкъсаха ми дрехите и се нахвърлиха отгоре ми. В тази нощ ме изнасилиха мисля около 25 пъти... На другия ден търсих мъжа си и го намерих застрелян там, където ни разделиха. В следващите дни ме изнасилваха ежедневно по 7-8 пъти. Днес съм болна и душевно, и физически. Никога няма да забравя безобразните монголски лица на съветските войници.” Курт Лахманн, тогава 13-годишен, казва как убиват леля му: „Един руснак я влачеше от къщата навън – тя започна да се защитава, а той стреля в гърдите й... Чичо я сложи ранена в каруцата, но руснакът скоро се върна и отново стреля веднъж в нея, но тя нещо мърдаше – тогава онзи я заудря с приклада и пак стреля за последно в нея.”
- Януари 1945, Вайденвердере – Силезия:
Поредната изнасилена жена намира и застреляния си от червените мъж за „по-сигурно” в сърцето и главата... Половин ден рие гроб и то в градината на собствения им дом. Към нея се приближила непозната мълчаща жена и когато едната влачила и положила в гроба мъжа си, другата подала тригодишно дете, застреляно от съветските „войници”. а Първата го положила в гроба до краката на мъжа си без дума и без името му дори.
- Бомбардировката над Дрезден – разказът на две семейства е дълъг, но краят:
Франц Хайманн е с жена си и трите си деца... Пред очите му във въздуха от бомба полита съпругата му с бебето – най-малкия му син, а той остава жив с двете си други деца и дърпайки една количка с тях, тегли с единствената си ръка вън от града хлапетата... Другата история е на Фрау Мехтиг, бягаща при бомбардировката по почти разтопения горещ асвфалт и подметната от взрив, пада върху дъщеря си, която носи на ръце... Падайки, тя убива собственото си дете и вижда, че е бездиханно още тогава, но започва пак да бяга, изправена с него на ръце, за да го погребе поне човешки... И КОГАТО ТОЙ ПОГРЕБВА ЖЕНА СИ И СИНА СИ, СЛУЧАЙНО ТЯ ИДВА ДО НЕГО И ПОДАВА ЕДИНСТВЕНАТА СИ ДЪЩЕРЯ – ТАКА СЕ ЗАПОЗНАВАТ И ПОСЛЕ ЗАЖИВЯВАТ В ЗАПАДНА ГЕРМАНИЯ ГОДИНИ СЛЕД ТОВА... А НАПУСКАЙКИ ДРЕЗДЕН, ТОЙ ТЕГЛИ С ЕДНА РЪКА КОЛИЧКАТА С ДВЕТЕ МАЛКИ ДЕЦА, ОСТАНАЛИ БЕЗ МАЙКА, ДОКАТО МАЙКАТА, ОСТАНАЛА БЕЗ ДЕТЕТО СИ, ИМ РАЗКАЗВА ПРИКАЗКИ, ЗА ДА ЗАСПЯТ...
- Сърбите в Белград ЗАБИВАТ НА КОЛОВЕ ГЕРМАНКИ-СВЪРЗОЧНИЧКИ в плен!
Ще "поддържам" тази тема основно с ПРЕВОДИ!
Comment