На 07.02.1941г. пристига умопобъркваща новина: маршал Грациани, след като изоставя своите войници, забягва в Триполи, а изоставените от него остатъци от могъщата някога италианска армия, която има за задача да възстанови Римската империя, престават да съществуват като организирана сила. Една част от италианците отстъпват в паника към Триполи и нейното предаване в плен се смята за неминуемо. Италианските войски в Еритрея, Сомалия и Судан са вече унищожени. Командващия английските войски ген.О'Конър пътува с автомобил през пустинята с ген.Дорман Смит. На разстояние 15 мили се чернеят остатъците от разбитата и изоставена бойна техника на противника. Пръснати групи италиански войници с численост понякога до 400 души, заобиклаят колата на генералите и ги питат къде да отидат за да се предадат в плен!!! Адютаната на О'Конър, който говори италиански, им дава необходимите напътствия. В една от групичките се оказва и италианския генарал Бергонцоли, който преди време се кълне пред Мусолини, че англичаните никога няма да превземата Бардия. Берголцони се предава с думите: "Уморихте ни с вашето темпо".
За два месеца войските на О'Конър изминават 500 мили, като вземат в плен 130 000 хиляди италианци, 500 танка и над 1000 оръдия от "неприсъпните" крепости Бардия и Тобрук. Броя на ранените и убитите от италианска страна все още не е установен с точност. За завършване на кампанията е необходимо да бъде завладян Триполи. С други думи просто е нужно да се стигне до това пристанище с танкове и камиони. Но от главно командващия английските сили в Близкия изток генерал Уейвъл, пристига заповед да се спре настъплението по линията Ел-Агейла - Марад, да се прегрупират силите и да се чаката нови разпореждания. Напразно О'Конър се опитва по радиото да разубеди главно командващия, че войските му не се нуждаят от отдих и могат да настъпят към Триполи, като по този начин ускорят темпото, за да не допуснат от страна на немците върху тази последна база на немските войски.
Главнокомандващия се отказва да обсъжда тези въпроси по радиото и заповядва на О'Конър да пристигне в Кайро лично, или да изпрати своя началник щаб Дорман Смит.
На 12.02.1941г. Смит пристига в Кайро, като се надява да убеди Уейвъл незабавно да възстанови настъплението срещу либийската столица, последната крупна ВМС база, в ръцете на италианците. Уейвъл информира Смит, че късно предната вечер, е починал премиер-министърът на Гърция, Метакса. Покойният се отнасял без особен ентусиазъм към английската помощ като смятал, че ще се справи сам с италианците, а помоща на британците само ще провокира немско нахлуване в страната. Новият премиер-министър Александър Коризис, едва встъпил в длъжност открито призовава англичаните на помощ. От Лондон идва спешна заповед незабавно да се спре настъплението в западната пустиня, като основните сили се пренасочат към Гърция.
Много историци до днес смятат това решение на Чърчил за най-голямата му стратегическа грешка в течение на ВСВ. Те иронично отбелязват, че главната "вина" на О'Конър и Уейвъл е в това, че твърде бързо се справят с италианците и правят напълно очевдина катастрофа на ВС на Мусолини. Ако нещата се бяха проточили още 4 месеца, след което италианците бяха притиснати в Триполи, Хитлер затънал до гуша в СССР, нямаше да може да започне африканската си кампания и съюзниците нямаше да се сражават още почти 2 години, за да доминират по цялото африканско крайбрежие от Атлантика до Суецкия канал.
В тази смела хипотеза има само един въпрос, който виси във въздуха:щеше ли изобщо да има нападение срещу СССР, ако Италия беше рухнала не през 1943г., а през 1941г.?
Възможно ли е тази голяма стратегическа грешка на Чърчил да е била съзнателна? Той не е човек, способен да прави необмислени крачки, още по-малко прибързани.
Очаквам вашите мнения по темата. Ще се радвам на сериозна дискусия.
За два месеца войските на О'Конър изминават 500 мили, като вземат в плен 130 000 хиляди италианци, 500 танка и над 1000 оръдия от "неприсъпните" крепости Бардия и Тобрук. Броя на ранените и убитите от италианска страна все още не е установен с точност. За завършване на кампанията е необходимо да бъде завладян Триполи. С други думи просто е нужно да се стигне до това пристанище с танкове и камиони. Но от главно командващия английските сили в Близкия изток генерал Уейвъл, пристига заповед да се спре настъплението по линията Ел-Агейла - Марад, да се прегрупират силите и да се чаката нови разпореждания. Напразно О'Конър се опитва по радиото да разубеди главно командващия, че войските му не се нуждаят от отдих и могат да настъпят към Триполи, като по този начин ускорят темпото, за да не допуснат от страна на немците върху тази последна база на немските войски.
Главнокомандващия се отказва да обсъжда тези въпроси по радиото и заповядва на О'Конър да пристигне в Кайро лично, или да изпрати своя началник щаб Дорман Смит.
На 12.02.1941г. Смит пристига в Кайро, като се надява да убеди Уейвъл незабавно да възстанови настъплението срещу либийската столица, последната крупна ВМС база, в ръцете на италианците. Уейвъл информира Смит, че късно предната вечер, е починал премиер-министърът на Гърция, Метакса. Покойният се отнасял без особен ентусиазъм към английската помощ като смятал, че ще се справи сам с италианците, а помоща на британците само ще провокира немско нахлуване в страната. Новият премиер-министър Александър Коризис, едва встъпил в длъжност открито призовава англичаните на помощ. От Лондон идва спешна заповед незабавно да се спре настъплението в западната пустиня, като основните сили се пренасочат към Гърция.
Много историци до днес смятат това решение на Чърчил за най-голямата му стратегическа грешка в течение на ВСВ. Те иронично отбелязват, че главната "вина" на О'Конър и Уейвъл е в това, че твърде бързо се справят с италианците и правят напълно очевдина катастрофа на ВС на Мусолини. Ако нещата се бяха проточили още 4 месеца, след което италианците бяха притиснати в Триполи, Хитлер затънал до гуша в СССР, нямаше да може да започне африканската си кампания и съюзниците нямаше да се сражават още почти 2 години, за да доминират по цялото африканско крайбрежие от Атлантика до Суецкия канал.
В тази смела хипотеза има само един въпрос, който виси във въздуха:щеше ли изобщо да има нападение срещу СССР, ако Италия беше рухнала не през 1943г., а през 1941г.?
Възможно ли е тази голяма стратегическа грешка на Чърчил да е била съзнателна? Той не е човек, способен да прави необмислени крачки, още по-малко прибързани.
Очаквам вашите мнения по темата. Ще се радвам на сериозна дискусия.
Comment