Съобщение

Collapse
No announcement yet.

По-различните спомени за войната

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #46
    <<Затем ночью форсировали р. Прут в районе г. Камрад по железнодорожному мосту, который фашисты не успели взорвать. И вошли в Румынию, румыны нам не сопротивлялись уже, они потом вошли в антигитлеровскую коалицию и совместно с нами участвовали в боях, особенно в Венгрии. Но местное население нас встречало не особенно. После Румынии вошли в Болгарию. Там особых боев не было, только бой был за г. Бургас, потому как там фашисты хорошо укрепились, и в Софии довелось участвовать в уличных боях. У нас был танковый десант, улочки неширокие, два танка уже не проедут. Мы были уже обстрелянные, из подвалов и из окон был обстрел, гранаты на нас кидали, мы как боролись: люк приоткрывали, у нас в каждом танке был запасной пулемет Дегтярев, и из него заряжающий через люк противника обстреливал. Но в городе пехота самое главное делала, дома зачищала, мы их поддерживали, где-то за стенку спрячешься, где-то за дом, и подавляешь огневые точки противника. Там фашисты не очень крепкие были.>> http://www.iremember.ru/content/view/266/86/lang,ru/
    Това е написал в спомените си някой си Николай Василиевич Попов, танкист.Добри подробности за тесните улици на София.

    Comment


      #47
      Или той, или редакторът, не правят разлика между Будапеща и София, явно. А това пък за Бургас е някакъв репродуктиращ се от произведение в произведение фарс, дето направо, не знам колко ще продължи. Ма нали си имат ордени за "взимане" на тези градове (подразбира се, с щурм) така че, така го помнят вече.

      Comment


        #48
        Нима и това са подправили??? Да се чуди вече човек на какво да вярва.....

        Comment


          #49
          Относно превода предполагам, че може да има някакви забележки, но като цяло всичко е ясно. Това са спомените на немски войник през Втората световна война.

          Ханс Клайн роден през 1921 г. е мебелист преди да постъпи в Луфтвафе- дивизия ‘’Херман Гьоринг”през 1942 г. Клайн служи в Африканския корпус на Ромел 1942-1943 г., където получава чин ефрейтор и е награден с Железен кръст 2-ри клас. Пленен е от французите в Африка и прекарва в плен при тях няколко месеца, като едва не умира от глад. След това е предаден на американците, които го държат в САЩ до освобождаването му.

          Ето ги и самите му спомени:

          В началото на 1942 г. получих повиквателна за ВВС, дивизия ‘’Херман Гьоринг”. Току що прочетох книга, публикувана след войната, в която се твърди, че в дивизия ‘’Херман Гьоринг” набират само доброволци. Това не е истина- получих повиквателна точно за тази дивизия и не знаех да има доброволци в моето обкръжение, с които общувах. Дивизия ‘’Херман Гьоринг” беше фантастична войскова структура и беше въпрос на чест да служиш в нея. Дивизията имаше много добра тренировъчна програма. Войниците бяха много горди, че са призвани да служат в толкова добра дивизия. Бях изпратен в Утрехт, Холандия да премина обучителен процес за диспечер. Съжалявам, че го казвам, но през 1942 г. много от хората в моята дивизия смятаха Гьоринг за палячо. В началото на войната той направи глупавата забележка, че ако някога самолети на съюзниците достигнат Берлин той ще си смени името на ‘’Мeier”. Така че неговото име беше Херман ‘’Meier” в разговорите помежду ни и нямаше много респект спрямо Гьоринг в дивизията ни. Първата кампания, в която участвах беше операцията по окупиране на Вишиска Франция през ноември 1942 г. Не срещнахме никаква съпротива изобщо. Французите очевидно осъзнаваха, че не биха могли да се бият с нас, така че ние просто си карахме по пътищата. Приключихме в град Коняк, който е един от най-красивите градове във Франция, които може да си представите.

          Към края на 1942 г. ситуацията в Африка стана критична, така че беше решено нашата дивизия да бъде изпратена там. Ние излетяхме от областта Неапол (Италия) със самолети Юнкерс Ju-52s, които бяха доста бавни, но едновременно с това и много солидни самолети. Летяхме ниско през целия път, 5-6 ярда над повърхността (б.а.1 ярд-0.9144 метра), така че да не може да бъдем атакувани от земята. Имахме ескорт от изтребители и бяхме щастливи, че нямаше инциденти по време на пътуването. Накрая пристигнахме в Тунис. Аз бях свръзка. Работата ми се състоеше да нося писма 3-4 пъти в седмицата с мотоциклет от главната квартира в Тунис до различни армейски щабове от Африканския корпус. Там бях половин година до края на военните действия в Африка. Един типичен ден в Африка се състоеше в постоянна размяна на изстрели от едната и другата страна, но не повече от 50-60 изстрела в едната посока. Беше достатъчно просто да държиш другата страна извън равновесие. Непрекъснато се пазехме, защото бяхме близко до фронтовата линия. Ние бяхме точно зад предните наблюдатели, които бяха на не повече от четвърт миля срещу британската линия. През половината време патрулирахме в ничията земя межди фронтовите линии, но нашите действия бяха променяни постоянно. Ако не патрулирахме, обикновено стояхме в лисичи дупки (б.а. не знам как е на български съответния военен термин, става дума за земна защитна конструкция обикновено за един човек), за да се защитим от ниско летящите противникови самолети. Обикновено получавахме топла храна всеки ден. По-голяма част от нашата активност беше през нощта. Или поставяхме мини или излизахме да патрулираме. Ако бяхме на фронтовата линия (повечето от времето бяхме там) на всеки 15 минути имаше артилерийска стрелба от 20-30 изстрела. Обикновено спяхме между 1 и 8 сутринта. Доставките на храна, вода и амуниции не бяха достатъчни. Почти винаги имаше недостиг. Разкладката беше 5 литра вода на ден, но обикновено получавахме по 2 литра. Рядко се миехме, освен ако не бяхме на крайбрежието на Средиземно море. 2 литра вода не е много. Една нощ мотоциклета ми беше разпарчетосан. Бяхме в лисичите дупки и след една бомбардировка мотоциклета беше уцелен с пряко попадение. Нищо не остана от него. Дивизия ‘’Херман Гьоринг” трябваше да е моторизирана и ние очаквахме още моторни средства, но корабът потъна в Средиземно море. Никога не получихме оборудването, от което имахме нужда. Мухите бяха проблем и ние не можехме да се справим с тях. Носехме мрежи върху лицата си през цялото време за защита срещу мухите. За да изядеш примерно хляб с конфитюр, първо трябва да изгониш мухите от брадата си и след това с бързо движение да пъхнеш хляба под мрежата, надявайки се да не са се промъкнали мухи заедно с хляба. Жегата в Африка беше ужасна. Може би беше 110 градуса на слънце през деня. Беше страхотно напрежение, но никога не видях някой да изпадне в безсъзнание от топлината. Винаги се радвахме с настъпването на нощта, но пък през нощта беше почти толкова студено, колкото топло беше през деня. Африканския климат беше странен. За нощния караул бяхме с големи топли палта. След моя баща , Ервин Ромел беше най-важния човек когото аз някога съм познавал. Той беше почти легендарен сред войниците, които се биеха в Африка. Имахме естествена любов към него. Видях го няколко пъти, когато изпълнявах задълженията си като свръзка. Той никога не ме заговори, но неговото присъствие беше единственото удоволствие за мен. Ние знаехме, че всичките решения, които Ромел взимаше бяха с цел да осигури безопасността на войниците под неговото командване. Той изиграваше и объркваше неприятеля и намираше разнообразни начини да маневрира около тях, за да защити войниците си. Ето защо ние се биехме толкова смело в Африка. Следващия командир, който имахме в Африка беше генерал Юрген фон Арним. Той беше много интелигентен и силен, но никога не успя да създаде тесни отношения с подчинените си. Никога не беше с нас и ние се чувствахме разделени от него. Имаше голямо другарство и бойна дружба между войниците в Африка. Не мисля, че имаше армия, която да има по-голям морал от нашия корпус в Африка. Италианските офицери не спяха в окопите, където спяха техните подчинени войници. Немските офицери пък бяха винаги с нас. Ние бяхме едно цяло. Това беше нещо, което ни караше да се гордеем. Това продължи дори, когато бяхме военнопленници в Америка. Американските вестници се възхищаваха от нас и това ни караше да бъдем още по-горди. Но аз съжалявах италианските войници, които видях. Имаше голяма дружба между нас и италианските войници, но тяхното командване беше ужасно. Нашите доставки бяха малки, но италианските бяха абсолютно недостатъчни. Тяхното командване и не правеше опити да им се достави подходяща храна и амуниции. Италианците не се биеха, защото нямаха с какво да се защитават. Танковете бяха не второ, ами трето качество. Съюзниците имаха нови танкове, доставени на фронта със стотици. Италианците имаха танкове от 1928 г., с които те не можеха да победят. Ако натиска по време на битка се увеличаваше, италианците се обръщаха и побягваха назад. Те предпочитаха да бъдат пленени, отколкото да загинат за система, която не би могла да им предложи нищо. Докато немската армия имаше по-добри доставки, ръководство, морал и дружба между войниците. При нас беше абсолютно различно. Бенито Мусолини не беше много уважаван в Германия.

          Един ден ние забелязахме 3 или 4 американски танка навлизащи в нашето минно поле. Един от танковете ни обстрелваше и аз успях да се промъкна към танка и да хвърля ръчна граната между веригите му. Американците излязоха от повредения танк и ние ги пленихме. Това беше една от битките, в които аз участвах и където имаше непосредствена опасност. За тези действия бях награден с Железен кръст-2-ри клас. Нашето отстъпление в Африка беше потчи постоянно след битката при Ел Аламейн. Отстъплението беше много добре организирано от немска страна, но при италианците цареше дезорганизация. Италианските офицери искаха да вземат всичко с тях в камионите си, включващо удобните двойни легла, кухненско оборудване, красивите принадлежности за баня и всички луксозни неща, които те биха могли да вземат. Нямаше такъв случай в немската армия. Ние взехме само необходимите неща, така че Ромел спаси повечето от войниците си. В един момент бяхме обкръжени за три дни в Южен Тунис близо до град Pond du Fahs. Бяхме подложени на тежки бомбардировки и ни бе казано, че може би няма да успеем да пробием. Имаше много малък шанс да се измъкнем и ни бе заповядано да унищожим всички секретни документи и оборудване. Позволиха ни да си изядем ‘’железния порцион‘’, което представляваше специален спешен пакет, който всеки немски войник имаше. Можеше да се изяде само в крайно наложителен случай, който съдържаше високоенергийна суха храна и малко шоколад. Очаквахме да бъдем убити в следващите 15-20 минути. За щастие 10-та танкова дивизия успя да пробие след 5-6 часа и ни позволи да излезнем от обкръжението. След това продължихме да отстъпваме през Тунис. Аз карах камион и бяхме в пространство от 50-80 мили на дължина и около 15-20 мили на широчина. Отправихме се към град Zaghouan, където около 25*000 немски войници от различни войскови структури се бяха оттеглили. Роти, батальони, полкове се бяха омешали. На 11 май 1943 г. бях заедно с около 5000 немски войници в Zaghouan, който беше разположен в планина на 500-600 фута височина (б.а. 1 фут-30.48 см.). Американците подложиха града на тежки бомбардировки. Хвърляха листовки от самолети, в които пишеше, че ако не се предадем до сутринта ще унищожат с бомбардировки целия град. Естествено ние нямахе намерение да се предадем. Това е нашия последен ден- казвахме си ние- нека им покажем на какво сме способни. Имахме около 20 противотанкови ракетомети, 88мм., които бяха най-ефективните ракетомети в Африка. Американците ни атакуваха с около 25-30 танка от едната посока и около 15-20 танка от другата страна. Спомням си, че имахме около 15 снаряда за всеки от ракетометите, така че изчаквахме до последния момент преди да стреляме с тях. Танковете бяха само на 300-400 фута (91-120 метра) от нас, когато ние открихме огън по тях, което си беше просто невероятно. Това беше спектакъл. В следващите 2 дни видях около 12-14 американски танкове да горят, но нямах възможност да видя цялото бойно поле. Заповядаха ни да отремонтираме някои от танковете, но нямахме механици, които биха могли да направят това. Ситуацията по това време беше доста влошена. След като се стъмни поискахме заповед от главната квартира какво да правим, но нямаше отговор. В Тунис, генерал фон Арним се беше вече предал. Нямахме повече връзка с никой. Ние бяхме последните, които се държахме, позицията ни беше в южната част на фронта, но всъщност фронт вече нямаше. Бомбардировката, на която ни подложиха американците на следващата сутрин никога не е била толкова ожесточена. Започнахме да чупим оръжията си по дърветата. Войниците пееха, като хвърляха части и болтове от автоматите на различни посоки. Заповядаха ни да се насочим към един от кварталите на града, където щяхме да се предадем. Не бяхме яли нищо от няколко дена, доставките на вода бяха достатъчни, но нямахме амуници, за да продължим боя. В около 8 и 30 същата сутрин на 12 май ние излезнахме от града и се предадохме. Както марширувахме от подстъпите на града, американски танкове се приближиха към нас. Американците ни отведоха в едно поле, където събираха пленените немски войски. Не получихме нито храна, нито вода, но на американците не им пукаше, а беше изключително горещо. В Zaghouan бяхме в американски плен само за ден или два, след което ни предадоха на Френския чуждестранен легион. Притеснихме се от развитието на ситуацията. Френските войници бяха доста враждебно настроени към нас. Бяхме разсъблечени и претърсени основно. Третирането ни като военнопленници беше ужасно. Около 2 дни марширувахме към Pond du Fahs. По пътя към военнопленническия лагер някои от нас бяха нарочно ранени. Както марширувахме 4-5 човека в редица, по едно време чух някакво безредие зад мен. Пет или шест легионера караха зад нас с камион, който теглеше голяма ролка от оголена жица, около 1 фут в диаметър и 6 фута дълъг острани на камиона. Ролката с жицата беше на около 5 фута от земята, когато те минаха покрай нас с камиона. Почти всички от нас бяха наранени от ролката. Само тези, които чуха шума имаха време да се отдръпнат преди да бъдат ударени. Аз бях един от тези щастливци, които избегнаха удара. Военнопленническия лагер в Pond du Fahs беше около 300-400 акъра (б.а. 1 акър- около 4 декара) опасан с жица. Трудно можеше да се види края му. Имаше около 12000-14000 военнопленници. Французите не ни дадоха палатки, нито пък лопати поне да си изкопаем дупки в земята , за да се предпазим от вятъра. Не ни дадоха дървен материал или какъвто и да е материал, за да си построим бараки. Не ни даваха вода, която да покрива дневната нужда поне. Просто стояхме и вегетирахме. Търсехме начин да избягаме, но в това нямаше смисъл, защото къде бихме могли да отидем, наоколо нямаше вода, нито храна. Не съм чувал някой немски военнопленник да е успял да избяга в Африка. Бяхме изморени и доста депресирани. Стотици военнопленници измряха от глад и жажда. Лично изкопах гробовете на много мои другари. Имаше около 12*000 човека в лагера и никой не беше информиран за нас, дори и Червения кръст. По принцип военнопленниците се третират според международните конвенции, но това не важеше за Чуждестранния легион. Те си играеха с нас. В лагера престоях около 6-8 седмици. След няколко седмици някои от нас бяха накарани да чистят минни полета. Никой от нас нямаше намерение да се съпротивлява, защото бяхме сигурни, че ако не се подчиним на французите, те ще стрелят по нас. Около 100 военнопленника вървяхме в поле с трева около 1 фут височина, това беше на около половина миля от лагера (б.а. 1 миля-1.609 км.). Още в началото 3-4 мини се взривиха, просто французите не ни дадоха никаква информация къде са мините, как са поставени, не ни дадоха никакви инструменти или нужната екипировка за откриването на мините. В продължение на 3-4 седмици излизахме да прочистваме минното поле. Мините бяха поставени преди около 4-5 месеца и пясък ги беше покрил. Това правеше откриването на мините изключително трудно. Французите не ни дадоха дори и карти относно минното поле, които ние знаехме че трябва да имат, понеже всеки щаб на немска дивизия съхраняваше в сейф карти относно минните полета. Всичко което трябваше да направят е да извадят тези карти и да видят къде са мините. Три-четири дузини от нас загинаха в тези минни полета. През юли 1943 г. ни откараха за около 3-4 дни в по-малък лагер край Тунис. Самият преход към този лагер беше доста бавен, понеже ние бяхме доста изтощени. Помагахме си взаимно, ако някой от нас паднеше на земята. Лично не видях някой от нас да загине по време на марша, но имаше загинали. По време на прехода от няколко дни французите ни дадоха вода само веднъж. Просто докараха една цистерна с вода и пуснаха чучурите. Хиляди от нас се струпаха около цистерната в опита си да се доберат до водата. Използвахме шепите си, тъй като нямаше съдове за да пием вода, ако изобщо се добереш до водата. Повечето от водата се разля по пясъка, а самата вода имаше вкус на бензин. Французите умишлено не ни снабдяваха с вода. Новия лагер беше разположен до Тунис на около 40-50 мили южно от Pond du Fahs в пустинята Сахара. Нямаше населени места наоколо. Мисля че бяхме около 3000-4000 военнопленника там. Стотици умряха по време на престоя там- главно от глад и дизентерия. Французите даваха по един самун хляб на 10-12 човека. Трябваше да разпределяме хляба много точно между нас. Доставката на вода също беше много ограничена. В добри времена получавахме по около кварта (б.а. 1 кварта-1.14 литра), кварта и половина на ден. Всичките ни мисли бяха насочени само към мисълта за храна и вода. Тук ни доставиха палатки и ни заповядаха да си построим няколко бараки. Трябваше да изкопаем яма около 6-8 фута дълбока, с размери 150 на 150 фута. Трябваше да направим стъпки, за да може да влизаме и излизаме от ямата. След това поставиха слама, пръст и непитейна вода в ямата. 50-60 човека от нас влизаха в ямата и трамбоваха калта. Това продължи постоянно, ден и нощ за около 3 седмици. Някои от нас пиеха калната вода направо в ямата. Нямаше медикаменти в лагера. Имахме немски лекар в лагера, но на него не му беше позволено да ни лекува. Той пълзеше между палатките нощем и ни лекуваше, както можеше. Лекаря нямаше медикаменти и малко можеше да ни помогне. Аз и мои другари няколко пъти копаехме гробове. Не знаехме колко от нас умряха в лагера, но беше огромен брой. Французите не им пукаше, ако някой от нас загинеше. Те искаха просто да се гаврят с нас. Тъкмо направихме лагера и французите казаха, че ще се местим. Събрахме палатките на една купчина и ги запалихме. Когато бяхме готови за отправяне към новия лагер, французите отмениха заповедта. Трябваше да останем в лагера и живеехме в дупки и ями без палатки и никаква защита срещу слънцето. Това беше просто една гавра на французите с нас.

          Междувременно за две седмици аз ту изпадах в кома, ту излизах от комата. Често не бях в състояние да се вдигна и да отида до тоалетната. Когато ставах и се отправях към отходното място, трябваше да се концентрирам до крайна степен, защото умирах от глад. Нямаше болница и аз просто си лежах върху земята или в дупката. Бях пленен на 12 май 1943 г. и до септември свалих 92 фунта (б.а. 1 фунт-0.453 кг.), което беше половината от моето нормално тегло. Повечето време бях в безсъзнание от глад. След това разбрах, че американски майор е дошъл в лагера съвсем случайно и този майор ми спаси живота. Този майор е бил на лов и е бил много изненадан да види военнопленнически лагер тук. Майора решил да хвърли един поглед на лагера и що да види гладуващи военнопленници лежат по земята. Около 60-70 от тези военнопленници бяха в безсъзнание от общо 1200-1500, които бяха останали все още живи. Майора се върна на следващия ден с 20-25 линейки. Той навлезе в лагера с около 100 американски войници. Майора избра 100-120 военнопленника, които бяха най-зле за хоспитализация. За щастие аз бях между тях. Вкараха ме в линейка и ми дадоха малко да ям. Тогава ни закараха в Тунис и ни настаниха в немска болница на Червения кръст. Когато там ни видяха, ни казаха, че имаме ‘’френска болест’’ (гладуване). По това време нямахме представа какво имаха предвид лекарите с тази ‘’френска болест’’. Американците ни помогнаха и французите не успяха да върнат никой от нас. Закараха ме в Казабланка, където трябваше да бъда откаран с кораб до САЩ. След това ни върнаха в Оран, за да ни транспортират през Средиземно море. Имаше конвой от кораби по време на плаването. Бяхме 6-7 кораба с немски военнопленници. Аз бях в търговски кораб. Ние бяхме между първите немски военнопленници отведени в САЩ. Пристигнахме близо до Ню Йорк на остров Елис. А след това ни качиха на влак и то доста луксозен, на какъвто никога не се бях возил в германската армия. В армията по принцип ни транспортираха в товарни вагони, войниците никога не пътуваха в пътнически вагон. А тук в САЩ ни качиха на фантастичен луксозен влак, с тапицирани седалки и на туй отгоре ни помолиха да седнем. Невероятно! Пътувахме непрекъснато 4 дена и 3 нощи към нашата дестинация- Тонкава, Оклахома. След това ни вкараха във военнопленнически лагер. Лагерите в САЩ са всичките еднакви. Всички бяха построени за нас. Всяка барака се състои от 50 човека, а лагера е опасан с тел. По-късно смених още няколко лагера: Pine Bluff, Ark.; Dermott, Ark.; Baton Rouge, La.; и Newport News, Va. Имаше много драматичен инцидент в Тонкава, който бих искал да спомена. Един ден през ноември 1943 г. ние бяхме приканени от нашия лагерен говорител да отидем в столовата в 23:30 часа. От 20 часа столовата бе винаги затворена. Беше много необичайно, а самото събиране на немските военнопленници в столовата бе държано в тайна от американците. Между 150 и 200 човека се събрахме в столовата, след което извадиха доклад от американски офицер. Нашия лагерен говорител бе немец, избран от нас, за да ни представлява. Той каза: - Американски офицер ми даде карта на Хамбургското пристанище и неговите защитни съорежения. Картата е дадена на американския офицер от немски войник този следобед. Този офицер ми я връчи и ми заяви, че картата е непълна. Разстоянията между защитните съоръжения, като например точките на противовъздушната артилерия е необходимо да бъдат допълнени. Представяте ли си, това ми дадоха днес, а ето я и картата с чертежа. Тогава в първата редица един от военнопленниците разпозна хартията, на която беше чертежа и заяви, че той е дал хартията на ефрейтор Йохан Кунзе. Кунзе беше в столовата и веднага бе изправен пред всички. Кунзе се изчерви и бързо призна, че той е начертал картата. Съставихме веднага съд, състоящ се от сержант, ефрейтор и двама или трима редника плюс лагерния говорител. На съда му отне между 15 или 20 минути, за да осъди Кунзе на смърт. Някои от военнопленниците започнаха да ритат и удрят Кунзе, след това един от нас взе сандък за съхранение на картофи и удари Кунзе по главата и го уби. Беше 5 сутринта, завързахме тялото на Кунзе с въже и гo изтеглихме до стълба на уличната лампа. Направихме знак, чийто подтекст бе : по този начин умират предателите. Когато американците намериха тялото започнаха разпитите. Всички бяхме разпитани и поставени в карцер. След няколко седмици освободиха тези, които мислеха, че нямат нищо общо със смъртта на Кунзе. Но петима от военнопленниците бяха задържани завинаги. Те бяха изпратени във форт Браг, където бяха съдени от военен съд. На 20 май 1945 г. след като Германия бе капитулирала ние прочетохме в нашия стенвестник: '' Петимата немски войници от Тонкава, Оклахома, които бяха замесени в смъртта на ефрейтор Кунзе бяха екзекутирани след капитулацията на Германия на 8 май 1945 г.'' Напълно невинни хора, които нямаха нищо общо с удрянето и ритането на Кунзе бяха осъдени на смърт. Това бе най-тревожния случай, за когото аз си спомням по време на моето военнопленничество в САЩ. 45 години по-късно (30 ноември 1990) Лос Анджелис таймс публикува статия относно този случай. Четири седмици след Великден, 1946 г. бях щастлив да се върна вкъщи в Германия. Но след 1946 г. военнопленниците не се връщаха директно в Германия, те прекарваха година или повече работейки в Англия и Франция. Немските военнопленници чухме относително рано за Холокоста, през юли 1945 г. , когато ни прожектираха филми за това. Първоначално мислех, че филмите са преувеличена пропаганда. Караха ни да ги гледаме тези филми за Холокоста, а ние не искахме, защото не искахме да повярваме в тях. Насила гледахме тези ужасни филми по 3-4 пъти, а след това американците идваха по-късно и ни интервюираха. Ние чувствахме тези филми за голямо кълбо от лъжи, защото не си представяхме, че хора са способни да направят такива неща. Но очевидно е имало фанатици, които са извършвали такива зверства. Сега мисля, че е исторически факт, че Холокоста не е измислица.

          Ханс Клайн умира през 1998 г.

          Comment


            #50
            Отношението на французите към военнопленниците е било отвратително. Паул Керел описва случай на превала Халфайя през 1942г. когато по сложилите оръжие немски войници бойците от "Свободна Франция" преднамерено откриват артилерийски огън. Но да ги карат да разминират по "китайски способ", за пръв път сега прочетох.

            Comment


              #51
              Подобно отношение на французите към военнопленниците е напълно съпоставимо с отношението към затворниците и робите в Холокоста.
              Добре, на мен ми е странно нещо друго- в германски военнопленнически лагери към пролетта на 1943г. сигурно е имало десетки хиляди пленени френски военнослужещи, цялата Франция заедно със цивилното си население е била под германска окупация. А тези умници от командването на "Свободна Франция" не са ли се сетили какво може да се случи в тази връзка, в случай, че изтече информация за отдношението на французите към пленените германци от Африканския корпус?
              Германците едвали биха се церемнили много с френските военнопленници, пък и цивилно население, ако знаят за участта на братлетата си в Африка.
              Изобщо не се ли мисли за тези неща, преди целенасочено да се обрекат на гладна и жадна смърт хиляди хора в плен?
              ...винаги съществува възможността от отстрещната страна да ти "отмъстят" поне в десетократен размер по същия начин и чрез същите средства.
              GOTT MIT UNS!

              Comment


                #52
                Изобщо не се ли мисли за тези неща, преди целенасочено да се обрекат на гладна и жадна смърт хиляди хора в плен?
                Точно това се случва с голяма част от съветските военнопленници, взети в началото на войната (свидетелства за това съм чел много, включително и немски; човек остава с впечатлението, че общо взето на съветските военнопленници не се е гледало като на хора в началото на войната, което обяснява и много високата смъртност сред тях). Така че на германците тази практика следва да им е била позната, след като сами я практикуват на широка нога. Ако е за въпрос, виждал съм снимки на съюзнически военнопленници в Германия, показващи хора, близко до гладната смърт. Т.е. става въпрос за практика, прилагаща се къде ли не, въпреки конвенциите. За японците, предполагам, няма и смисъл да посменавам какви ги вършат с военнопленниците.
                Що се отнася до "Свободна Франция", да не забравяме, че "официално" това въобще не е Франция - поне за Германия. Така че няма как да има "отмъщение" под каквато и да е форма спрямо френските военнопленници, взети през 1940 г. или френското население. Би било бая недалновидно.

                Comment


                  #53
                  Дойчефункът и Лондонската станция на Свободна Франция са се заплашвали нееднократно с разстрели на военнопленници. Обявявало се е, но съответната декларация от другата страна обикновено е стигала за да се обяви, накрая, че няма да се прави. "Свободните французи" на Де Гол са били приемани за военнопленници, а не за "партизани", бандити или нещо извън закона, но за това е трябвало поне да стане 43 година.

                  Принципно, то войната си е непризнаване на противната страна, съответно, или поне на суверенитета и над територия някаква, но понеже след Бир Хакейм и Куфра се вижда, че става дума за френски организирани военни части, способни и те да вземат пленници и да имат суверенни територии (вярно, че в централна Африка) все пак по целесъобразност, гьотингенските военноправисти са стигнали до извода, че и съответните френски пленници са въоръжена сила по смисъла на Хагските споразумения.

                  Comment


                    #54
                    Следващите спомени на един немски войник са изключително любопитни. Много от твърденията му аз лично ги чувам за първи път, нека по-осведомените да ги коментират. Има неща които звучат невероятно. По принцип на места на въпросния Йоша паметта му изневерява, не съм сигурен относно номерата на бойните части и т.н. Превода има забележки, но съм се постарал всичко да е ясно. Доколкото разбрах след войната Йоша постъпва на кадрова военна служба в американската армия.





                    Следващата военна биография ми бе предоставена от един господина на име Йоша, ветеран от Източния фронт и Вермахта през ВСВ. Представям документа така както е, без особено големи корекции. Йоша откровено обмени с мен тази информация в продължение на няколко седмици и беше достатъчно мил да си направи труда да напише тази кратка биография относно преживяванията му по време на войната.
                    /W. Tomtschik/



                    Всеки, който ме нарече герой би сгрешил. Но съм срещал момчета, които трябва да бъдат наричани герои. В моя случай, получих това което заслужавам. Когато премисляш 32 пъти влизайки в битка, че всеки път това може да бъде твоята последна битка, тогава ти започваш и тикове да получаваш. Но как би могло да се забрави крясъците на приятелите ти, които се печаха в горящите танкове, тъй като куполите са се заклещили и те не можеха да излязат.

                    В началото на август 1940 г. получих повиквателна от Вермахта и бях обучаван за шофьор на камион, което след четирите пълни месеци като новобранец си бяха месеци на страдание преминавайки между мирновременната пруска система за обучение и модерната индивидуална форма на подготовка. Кълна Ви се, все още мога да разпозная всеки отделен стрък трева на онази широка ливада, където имахме удоволствието да се учим как да залягаме, да пълзим и всякакви други наслади на обучителния процес. Също се учих как да разглобявам пушка Маузер 98К със завързани очи (б.а. винтовка Karabiner 98 Kurz), а след това се басирах и я разглобявах пушката със завързана лява ръка на гърба ми. След тези убийствени месеци на съзряване аз започнах обучение като шофьор на камион. Запомнете, аз съм от Централна Европа, а това беше преди 61 години и моторните превозни средства не бяха все още толкова разпространени. От този ден аз мразех с бясна страст това копеле инструктора, който си правеше кефа, карайки ме да се катеря по стълбовете на пътните знаци, които бях пропуснал да спазя и да ги чистя след това с носната ми кърпичка.
                    По-късно през 1940 г. точно преди Коледа бях прехвърлен в новосформираната 100-на леко-пехотна планинска дивизия, която бе унищожена в Сталинград. Бидейки наистина прецакан първоначално, аз постъпих в пехотата. Преминахме като армейски резерв от Румъния, през България и приключихме близо до Солун, Гърция. Никъде не се наложи да постреляме, а и никой не изрази неприязън спрямо нас, че да отправи един-два залпа към нас. В Гърция имах възможност да се отдам на дълбоки размишления и реших, че маршируването по пътищата никак не ми е присърце. Това беше времето скоро след десанта в Крит и заради огромните загуби на първата вълна парашутисти, те трябваше да бъдат попълнени с нови. Призив за доброволци бе обявен сред нас и познайте кой бе глупака, който смяташе, че да летиш към битка е по-добре, отколкото да маршируваш километър след километър.
                    Следваща спирка- Стендал, парашутно-тренировъчна школа създадена по това време, началото на 1941 г. (б.а. тук паметта на Йоша явно му изневерява). Обучения, обучения, десетки обучения. И така времето си мина и аз бях почти готов да се квалифицирам като парашутист. Стендал по това време имаше шест или седем зони за приземяване, но само една беше благословена с огромен заоблен камък, който датираше от ледниковата епоха, когато някой леден блок, отстъпващ към Северния полюс се е изморил от този красавец камък и го е оставил..... познайте къде? Да, точно в средата на голяма, свежа, изорана зона за кацане. Аз бях последният в самолета, а зад мен бе моя иснтруктор, който извика преди да скочим: -Кажи jump pay (б.а. jump pay е извънредно заплащане на парашутист), приятелю ! И така ние скочихме от добрия стар Ju 52, всички бяха спокойни и ведри, а аз вече си се представях в нова, неизползвана парашутна униформа, а да не забравяме и JUMP PAY!! Както бях на няколко метра от Майката земя и изведнъж слаб повей на вятъра ми промени посоката и ме стовари върху този дяволски камък, за когото ви говорих. Имах две счупени бедра, а инструктора пострада още по зле- той си счупи таза. И двамата приключихме в болницата, но той в единична стая. Когато през деня вратите бяха отворени, успях да науча страхотно количество от нови, доста иновативни псувни от моя инструктор, който беше в съседната на моята стая. Три дни след като постъпихме в болницата със задоволство научихме, че сапьорите са разрушили този камък. И така край на моята кариера като парашутист. Предложиха ми да се върна обратно в армията и аз избрах танковите войски.
                    На юг от Виена е разположено малко градче наречено Мьодлинг (фенове на Бетовен и Шуберт внимавайте) и тук бе разположен резервния батальон на 3-та немска танкова дивизия- една от онези дивизии, в които половината състав замръзна до смърт между Можайск и Москва. След обучението, имам предвид обучение от мирновременен тип за механик-водач, пълнач, мерач, както и поддръжка от първи и втори ешелон,- група от нас бяхме изпратени като попълнение на Източния фронт. Ние бяхме формирани като маршеви батальон във Варшава и продължихме от Rollbahn към Смоленск. Карайки от Варшава към Минск ние спряхме една нощ в гората край Слоним. В една от своите речи по повод атаката спрямо СССР, Хитлер посочи, че Съветите са разположили огромен брой дивизии по германо-съветската граница. Това което видях по време на прехода през тази гора бяха добре маскирани танкове, артилерия, камиони и други военни оборудвания. Слоним беше само на 30 км. от германо-съветската граница и аз трябваше да повярвам на Хитлер, когато той твърдеше, че е предпиел атаката спрямо Съветите, защото само няколко дена по-късно руснаците щяха да атакуват. Съдейки по голямото количество бойна техника на границата съм склонен да повярвам на Хитлер. Запомнете: нацистите не са единствените, които лъжеха безсрамно.
                    Огромен смесен конвой се движехме по несъществуващите пътища на Съветския съюз, така че ни отне няколко дни да достигнем доста голям палатков град на около 15 км. от Смоленск. Там останахме една нощ, а точно от другата страна на нашия блок от палатки бяха Waffen SS войници. Един от тях ме чу да говоря на диалекта от моя роден край и се приближи. И що за изненада, това беше мой съученик от 1937 г., който живееше само на 2 минути от вкъщи. Изразих учудване какво прави в униформа на СС, а той ми каза, че е бил зачислен в армейски резервен батальон във Варшава, когато някакъв офицер от СС войските дошъл и прехвърлил целия батальон във Waffen SS. Приятеля ми доказа това като си показа старата си армейска военна книжка и СС военната си книжка. Той постъпил в дивизия “Das Reich”, която през 1941 г. беше все още пехотна дивизия. На следващия ден пристигнаха още войници от 3-та танкова дивизия, а аз никога не видях повече моя приятел. Той загина по време на ужасната зима 1941/1942 г., това ми каза неговата майка през пролетта на 1942 г. 3-та танкова дивизия беше първоначално под командването на Гудериан (б.а. не видях в нета Гудериан да е командвал тази дивизия) и ние се сражавахме в горчиви битки при Вязма, Гжатск, Орел и Брянск преди да преминем и тръгнем в посока към Можайск. Близо до Вязма видях ужасна гледка. Ние преминахме през артилерийска позиция на руснаците, а самите руски войници бяха всичките мъртви. Това, което ни ужаси беше че на всичките умрели ‘’Ивановци’’ белият им дроб беше пръснат вътре в тялото, а пък нямаше видими следи на снарядни осколки, дупки, метални частици. Оръдията бяха в изправност, дори пълначите държаха в ръцете си снаряди, а пък всички бяха мъртви. Заповядаха ни никога да не говорим за това, което сме видели. Това ново оръжие (не беше боен газ), което бе тествано имаше поразителни резултати. През остатъка на войната не видях никога такава гледка и все още се чудя какво оръжие би могло да бъде това, което би могло да причини такова разрушително действие на човешкото тяло, а същевременно техниката да е непокътната. Също така в тази област около една рота нападна наша пехотна част, като всичките войници в тази рота бяха униформени жени. Трябва да призная, че те предприеха адска атака и ги спряхме, чак когато всички загинаха. Това беше единствения случай, когато аз видях руска женска пехотна част.
                    По едно време бяхме в подкрепа на 2-ра пехотна СС дивизия “Das Reich”(тогава беше пехотна), по друго време бяхме в армейски групировки с други части на Вермахта. Сражавахме се по нашия път към Можайск и това не беше лесно поради проклетия кален период през октомври. Не може да повярвате колко кал имаше. Ботушите на пехотата затъваха в калта, а те не можеха след това да ги открият. Колите се повреждаха, защото двигателите им се напрягаха до такава степен, че те изгаряха или се пръсваха на метални части. Нито дори танковете и огромните камиони не можеха да преминат. А след това дойде студа, но подчертавам С-Т-У-Д. Калта замръзна и вече можеше да се възобновят доставките от тила, но това което получавахме беше бензин и амуниции, топли дрехи нямаше. Боевете отново започнаха и ние бавно се придвижвахме, опитвайки се да преминем към Москва от север. Имаше не чак толкова сериозни битки, но ние получихме някои много лоши новини. Съветски танкове от вид, който никой не беше виждал или чувал преди бяха смачкали наши танкове и нашите 50 мм. оръдия бяха неефективни срещу тези руски танкове. Частта в която аз бях тогава- 2-ри батальон, 3-ти танков полк никога не беше се сблъсквала с тези танкове, които скоро щяха да бъдат известни като Т-34 с 76 мм. оръдие.
                    Един ден присъствахме на сцена, която дотогава смятахме за небивал ужас. 18 немски войници, очевидно пехотинци, без ботуши и куртки, с палци завързани заедно с жица за гърба им и убити с т.нар. ‘’комисарски изстрел’’- в тила на главата. Дотогова сраженията бяха относително неопетнени. Бяхме чували за такива случаи преди, но сега виждахме с очите си как Червените се отнасят с нашите войници. Фотограф засне всичко и във всички съседни части бе заповядано да се покажат тези снимки. Червените дори им бяха взели идентификационните пластини за разпознаване на войниците. След това нещата се промениха. Продължихме нашия преход изминавайки по няколко километра на ден (бензина беше недостатъчен). И тогава, един ден тъкмо разчистихме една руска позиция с танковете и спряхме да се облекчим (знаете кафето предизвиква позиви за уриниране, нали). Вижте, момчетата, които са конструирали танка Pz-IIIs бяха предвидили този проблем и бяха направили малка дупчица на дъното на танка, от нас се очакваше да вземем един гумен маркуч и да пикаем през него. Но този метод не работеше, нито пък втория- да свържем маркучите на нашите противогази. Да знам, всеки от вас е виждал противогаз на задните части на пехотинец, но това не можеше да се използва вътре в танка. Резултата беше, че ти се стискаш, докато не ти се удаде възможност да излезнеш от танка и да направиш това, което конете правят така изобилно, когато е студено. И в същия студен ден аз го направих. Скочих от танка, какво друго да направя. Скочих както винаги с моя MP-38 (б.а. автомат) без да се огледам наоколо, разкопчах се и почнах да пикая. Пикаех точно в окопа на руснаците, който бяхме превзели... и що да видя, в окопа имаше жив руснак (просто не може да се довериш на тези проклети червени). Този тип взе, че се обиди, че го пикая и стреля по мен с пистолета си (трябва да е бил офицер, никой друг в Червената армия не притежаваше пистолет). И така този опикан ‘’Иван’’ ме уцели точно в дясната част на белия дроб. Последното нещо, което почувствах беше удар по гръдния ми кош и още един удар по рамото ми. След това всичко стана черно и ...(по-натам моя командир на танк, който беше изпратен в Мьодлинг поради измръзване ми каза, че съм изстрелял целия пълнител от 32 куршума на MP 38 в руснака).
                    Събудих се във военна болница в Можайск доста зле. Лекаря беше тъпак и не беше проверил добре за външни рани. Беше се погрижил отлично за вътрешната рана, но не беше намерил външната рана, вероятно защото, когато е преглеждал рамото не е видял къде е раната- в долната част на лопатката на рамото. Преляха ми кръв и очакваха да умра. Един ден чух двама доктори да разговарят относно това кой ще бъде изпратен за Германия със следващия влак на Червения кръст и единия от тях, стоящ точно до моето легло каза: - Дай да го изпратим и него също, ако умре по пътя поне ще го погребат в родината. И така качиха ме на влака за Германия. Когато пристигнах в болница Ludwigsburg там бяха изумени с колко много кръв е изцапана черната ми униформа. Те бяха амбицирани да изгорят танкистката ми униформа- над мъртвото ми тяло. След Ludwigsburg се възстановявах в различни болници и най-накрая ме изпратиха в болницата в Линц, моя роден град. След това 2 месеца за окончателно възстановяване вкъщи. Прекарах чудесно: допълнителни дажби в качеството ми на ранен герой фронтовак и постоянен поток от добронамерени жени, които се грижеха за много от моите други нужди. Почти излекуван ме изпратиха обратно в Мьодлинг, но все още бях много слаб. След като видяха досието ми, че съм обучаван за механик-водач ми възложиха да закарам един танк от St. Poelten до Украйна.
                    Стигнахме там точно преди неприятеля да стартира катастрофалната си пролетна офанзива. Пехотата беше подготвила позициите там и всичко, което трябваше да направим бе да разположим танковете в укрепленията. Няколко дена след това сякаш се отвори ада. Проваления Жуков стартира операция Звезда. Това което ни се стовари в Украйна беше вълна след вълна от пехотинци- първите дв вълни въоръжени, а третата и последващите вълни бяха без пушки, те взимаха оръжието от мъртвите и ранените си другари от първата и втората вълна и продължаваха към нас. На втория ден от тази руска офанзива ми казаха, че е имало 17 пехотни вълни, като всичките бяха спрени на нашите предни позиции. Хиляди от тях загинаха. В цялото това клане примесено със смрад на изгорял барут, прах и шум се притеснявахме дали ще ни стигнат амунициите. Но един странен епизод не ми излиза от ума. Нашите танкове бяха разположени на 60-70 метра разстояние един от друг. Разстоянието между танковете беше по принцип запълнено с един взвод пехота. Аз бях пълнач в танка, но люковете бяха отворени и можеше да се вижда и чува доста добре. Изведнъж чух страхотен писък. Погледнах извън отворения люк и видях най-странното нещо. Там между нашия и следващия танк един сержант тичаше в кръгове и пищеше неистово, държейки задните си части и крещеше докато колабира. Един войник от взвода му го изтегли зад нашия танк и ние накрая разбрахме какво се е случило. Беше получил директен изстрел в каската си, каската бе пробита, но куршума изгубил почти цялата си скорост бе преминал вътре в каската до задната част на главата, излезнал и продължил по гръбнака и се забил точно между двете му задни бузи, където най-после стигна спря. Повярвайте ми: никога през остатъка на живота ми не чух такива страховити писъци.
                    След като съветската пролетна офанзива се провали ние върнахме танковете до една танкова дивизия, не си спомням точно коя и тези от нас, които докарахме танковете се върнахме обратно у дома. Тъй като знаех чужд език ме прехвърлиха от Мьодлинг във Виена в резервна преводаческа рота (б.а. нямам представа каква е тази структура). Настанени в центъра на града, аз се озовах от ада в рая. Имаше добра и обилна храна, както и прекрасни девойки, които обичат да се грижат за нуждите на войник, който е бил два пъти на Източния фронт. Както казах това беше просто: РАЙ.
                    Е добре, но дори земния рай не продължава завинаги, така че в края на 1942 г. бях прехвърлен обратно в Мьодлинг и в еднообразието на гарнизония живот. Март 1943 г. ме прехвърлиха в Neuruppin, северно от Берлин, където аз веднагически се озовах в неприятност. Там имаше няколко големи комплекса с много коне. 6-ти танков полк преди беше кавалерийски полк, докато не го преобразуваха в танков. И в същия този 6-ти танков полк офицерите бяха тези аристократи-кавалеристи. Конете и офицерите си се обичаха един друг, но пък на мен не ми се нравеше риенето на конски фъшкии, което трябваше да правя. Така че аз изразих доста ясната забележка, че досега съм служил на моята страна в качеството на танкист, а не на ринач на конски лайна, с което си заслужих омразата на някои офицери. Но аз си отмъстих, когато се товарихме на влака, аз откраднах най-красивата седемседмична немска овчарка и си взех кученцето с мен във Франция, Русия и Италия. В Neuruppin бяха съсредоточени резервните бронетанкови войски за Източния фронт, а в началото на май 1943 г. заминахме за областта Амиен във Франция, където получихме новите бойни танкове Sturmpanzers. Тази машинарийка използваше вездесъщото шаси на Panzer IV, нямаше малка купола, беше с чешки 150 мм. късоцеви дула, оръжието имаше страхотни резултати. Осколъчно-фугасните снаряди тежаха малко над 38 кг., което е около 83 паунда (б.а. 1 паунд-0,453 кг.). В танка можеше да се транпортират 35 снаряда, но всеки пълнач намираше място (което не беше предназначено за съхранение на снаряди) да скатае 3 допълнителни снаряда. Тежестта на амунициите не беше най-лошото. Най-лошото бе, че когато дулото бе в най-високия си ъгъл да тласкаш над 86 паунда в цевта си беше проблем. Случваше се да се кажат доста неприятни думички между мерача и пълнача по време на бой след десетия изстрел. Имам предвид, че си имаше истински караници. А се налагаше да се влиза в бой повече от веднъж на ден, примерно в Курск беше нормално да има сражения три пъти на ден. Това прави над 110 изстрела (изискващи огромни усилия), което възлиза на невероятните 8000 паунда, ако влезеш в сражение три пъти на ден. Тъй като имаше много малко пространство в танка, пълнача беше единствения, който имаше задължението да мести ръчно снарядите. Обикновено след всяка серия от стълкновения се свивах на пода и бях дотук. Нека някой друг да нахрани чудовището с гориво и смазочни материали, амунициите бяха моята единствена грижа и се постарах да им го изясня това на мерача и механик-водача. След като имах дълга дискусия с един много груб мерач-прусак, стигнахме до решение (което беше по-късно включено в наръчника за мерачите) след петия изстрел дулото ще бъде поставяно фиксирано и по този начин пълнача ще има много по-лесен начин да обслужва процеса на зареждане.
                    Бидейки разтоварени в Орелск, ние напредвахме към Курската дъга. Бяхме позиционирани в северната част на дъгата, стоящи пред Малоархангелск. От самото начало беше ясно, че ние няма да правим нищо друго освен да бъдем поддръжка на пехотата и ние се справихме възхитително при това. Представете си само 44 150 мм дула стреляйки едновременно. Всичко което се виждаше бяха разкъсани човешки тела. Спасихме доста германски живота, когато бяхме изпращани в действие. Разбира се, след първите атаки бяхме изплзвани на части, един взвод по едно време. Каквото и да ти кажа отсега нататък е видяно през призмата на един пълнач на този танков звяр. Имай впредвид, че 216-ти батальон Sturmpanzers беше до известна степен пилотен проект, който се нуждаеше от многобройни промени до края на войната. Например моя взвод имаше две или три машини с 13 предни трансмисии, което си беше глупост, тази трансмисия се замени скоро със стандартна тежка трансмисия. Имайте го това предвид и по-лесно ще разберете различията в разнообразните случаи. Курск беше нашата първа битка и в какво клане се превърна- и за двете страни. Ставката на Върховното главно командване съвсем наскоро призна, че са загубили над 7500 бронетанкови превозни средства от всякакъв вид. Немските загуби са над 3500 бронетанкови превозни средства, като точната цифра не е ясна. Причината за това давана от новите немски историци е ,че в самия край на войната руснаците превземат град Цосен, близо до Берлин, който е главна квартира на ОКВ (Върховно командване на Вермахта), унищожават голяма част от документацията и останалото изпращат в съветския архив.
                    Късно вечерта на 4 юли 1943 г. започна да вали доста силно и чернозема се превърна в киша, след като ние се отправихме към нашия плацдарм за атака. Целия батальон се съсредоточи на мястото в 4 и 30 часа, а след това небесата се продъниха. Лека, тежка артилерия, ракетни части превърнаха земята във влажно, мръсно място с безбройни ями от снарядите. Взвод по взвод ние бяхме изтегляни от фронтовата линия , за да заредим танковете с амуниции и гориво, а след това обратно на бойното поле. Разсветляваше се и по-големите земни укрепления отсреща ставаха видими, а веднага след това ги пръсвахме на малки парчета. Първия ден влязохме в битка 3 пъти, изстрелвайки над 100 бр. 150 мм. снаряда. Но този първи ден ние също имахме удоволствието да се срещнем с новите 85 мм. оръдия на стотиците Т-34. Много от тях бяха унищожени от части с противотанкови пушки, които бяха прикрепени към нас и атакуващата пехота. И запомнете, юли в руските равнини е 35-40 градуса по Целзий (което прави 95-104 градуса по Фаренхайт), а вътре в танка, със съвсем малко въздушно течение, става непоносимо. Вонята на изгорял барут, пот и страх, плюс изгарящото слънце... пробвайте го някой път!
                    Първия ден почти стигнахме Малоархангелск. А на втория ден най-накрая бяхме на ж.п. гарата на това селце, но какво беше останало от него. Мъртви руснаци смесени с немци, изгорели танкове и от двете страни, но с резултат около 2:1 за нас. Беше адски бой за това малко място. И прах, задушаващ прах навсякъде. Така продължихме втория ден, третия ден. И на третия ден, тъкмо когато зареждах снаряд изведнъж усетих много силен трясък, дим и аз се озовах извън куполата. Попитай всеки танкист от ВСВ как е разбирал, че танка му е ударен. Приятелю, когато това се случи ти просто го знаеш. Моя взводен командир лейтенант Siegfried Hirthe (нека Аллах се смили над душата на този добър човек, прекрасен офицер и истински воин) по-късно ми каза, че неговия Sturmpanzer е бил на около 25 метра зад моя танк и чул удара. Аз се изтсрелях от куполата като коркова тапа от бутилка шампанско и паднах на земята. Помните ли колко горещо беше времето? Аз бях се ‘’навлякъл’’ с боксерки и ботуши, това беше всичко по мен. Тичах като вятър далеч от димящия танк. Лицето ми беше окървавено, носът ми счупен, очите ми бяха покрити с кръв и така аз тичах, но не към тила, а успоредно на главната фронтова линия, ставайки лесна мишена за всеки. Най-накрая се озовах в една яма от снаряд, останал без дъх. Каква беше равносметката: трима мъртви- механик-водача, мерача и командира на танка. 85 мм. снаряд на Т-34 се беше разбил в отвора, през който гледа механик-водача, обезглавил го, а останалите осколки пронизаха корема на мерача и накрая убиха командира на танка стоящ точно зад мерача. Тъй като танка не беше експлоадирал, нито пък изгорял ремонтчиците имаха отвратителната задача да изстържат останките от вътрешността на танка и след това да го пребоядисат. О да, звярът беше готов за две седмици и малко, но по това време битката при Курск беше приключила и ние се отправихме на югоизток да запълним други празнини.
                    Тогава разбрахме смайващи новини: нашия ротен командир, който беше презиран от нас заради това, че не участваше с нас в сражения или пък стоеше далеч назад в безопасност в командирския си танк беше арестуван от военна полиция и щеше да бъде съден от военен съд. По това време на войната само бойните части имаха истинско кафе, цигари, добра и достатъчна храна. Нашия старши лейтенант беше откраднал кафе и цигари от офицерите и войниците си и беше изпратил 5 кг. пакет по човек, който напуска фронта за отпуска, поръчвайки му да изпрати пакета като стигне в Германия или лично да го достави на жена му в Берлин. Та този пакет бил връчен на един младеж, който в цивилния си живот е заемал средно голяма длъжност в управлението на ‘’Хитлеровата младеж’’ (Хитлерюгенд). Момчето написал писмо на шефа си, а въпросния шеф вдигнал веднага Гестапо на крак. Тази гад, нашия ротен беше разжалван в редник и изпратен в 217-ти Sturmpanzer батальон като пълнач и беше убит по време на десанта във Франция от щастлив изстрел на противотанкова пушка. Един добър боеви офицер- старши лейтенант Marre пое командването и ръководи батальона до края на войната.
                    Следваше Днепропетровск, след това Харков и в едно малко селце наречено Himmelreich (Божествено царство) последните от нашите танкове влязоха в бой. Веднага след това малко стълкновение, въпреки че беше много яростно, аз получих едно от моите годишни възпаления на ушите и бях изпратен в полевата болница. Започнах лечение, а на втората нощ получихме визита от ‘’бомбардиращия Иван’’. Казаха ми, че това беше стар самолет Мартин МB-1 бомбардировач от края на 1920 г., който се наслаждаваше да бомбардира болници и други незащитени цели. Колко вярно беше това. Тази нощ промени живота ми до голяма степен. Та самолета дойде, хвърли купчина бомби върху болницата (червения кръст се виждаше ясно на ярката лунна светлина) и този герой на Съветския съюз избяга. Аз бях тежко ранен в главата и слабините, оперираха ме и бях в безсъзнание два дена, след което ме изпратиха с влак за Германия. Въпреки че ситуацията беше много зле, от всичко това имаше един голям резултат: получих ‘’разрешително за лов’’. Всяка армия си създава свой собствен жаргон, немската армия не беше изключение. Примерно на командир, който жадува за рицарски кръст му казвахме, че има вратни болки, на 50 мм. оръдие на Panzer III му казвахме ‘’пляскаща спринцовка’’, на военните полицаи им казвахме ‘’кучешки нашийници’’, заради герба, който те носеха гърдите си закачен на верига около врата им, а ‘’разрешителното за лов’’ беше много специален документ, подписан от доктор с полковнишки чин удостоверяващ, че притежателя на този документ е бил тежко ранен в главата и следствие на това не трябва да му се търси пълна отговорност за действията му, когато примерно е вбесен. По-горе вече намекнах, че без съмнения не изпитвам любов към прусаците.
                    След това чух, че моята част е изтеглена от Украйна и изпратена в St Polten за преоборудване, включващо пълно обновяване на малко останалите Sturmpanzers, а също така и да се уточни с конструкторите на танка какви са недостатъците на Sturmpanzer-а, какви са добрите му страни и какво може да бъде направено за по-добре или по-лесно използване на танка. Резултата на това взаимодействие беше, че втората партида танкове Sturmpanzer беше по-добра в много отношения, отколкото първата серия. Танковете бяха по-ниски и по-леки, имаше перископ за механик-водача, седалката на командира на танка беше подвижна, беше добавена картечница и т.н.

                    Беше началото на март 1944 г. когато определиха отново, че здравословното ми състояние позволява да се върна в моята част, която междувременно бе изпратена в Италия. Някои роти бяха изпратени в област Frosinone, а моята рота беше в предмостието Anzio/Nettuno. Там моя взвод се изправи пред Томчовците (б.а. Tommy- жаргонно название на британските войници), военна част изтеглена от бойните действия в Китай-Бирма-Индия и изпратена в Италия, за да се отърват от маларията си, която незабавно ни прихвърлиха на нас, чрез комарите плъзнали из тази блатиста земя.
                    Немския войник от ВСВ не чувстваше омраза спрямо отделния френски войник, Томчовците или пък американците. Французите ги съжалявахме поради скапаните им водачи, а също и фактът, че бяха принудени да се бият с остарели оръжия, британците ги уважавахме като добри бойци с калпави командири, а що се отнася до американците, ами ние наистина не знаехме какво трябва да мислим за тях- те бяха новаци във военния занаят. Руснаците ги мразехме с огнена страст, защото всеки един от нас беше виждал какво правят с немските военнопленници. Танковите сили на Британската империя, както и американските танкове ги възприемахме със съчувствие, защото те бяха изпращани в битка в люлеещи се ковчези, които дори 50 мм. оръдие можеше да разпердушини. Всички онези от нас, които участваха в танкови битки изпитваха съжаление към тях, защото те имаха малък шанс за оцеляване. Само когато те имаха огромен брой танкове на тяхна страна те имаха шанс за оцеляване. Добре е да имаш персонална храброст, но поне твоите собствени хора трябва да ти дадат някакъв шанс да оцелееш. Една пантера срещу М-4 е равно на 4-ма мъртви американци и купчина ръждиви вехтории. Често американците и британците бяха споменавани като ‘’ другарите с различните военни адреси’’. Всеки летец бе мразен със същата страст, с която мразехме руснаците, заради това което те правеха с бомбите си. Да, да, знам, иди да пресметнеш.

                    Frosinone падна в ръцете на британски парашутисти, както и Monte Cassino. Anzio не можеше да бъде удържан. Трябваше да се откажем от Рим и така стигнахме линията ‘’Густав’’. Завързаха се тежки боеве и нашия батальон се сви от три на две роти, а ротите от четири на три, а след това и на два взвода без шанс да получим резервни танкове. През октомври 1944 г. бях изпратен обратно в нашата нова резервна част в Каменц, Саксония. Но във влака се наложи да спрем на 30 км. от Дрезден, тъй като влака беше подложен на бомбардировка. Стояхме 2 дни преди да успеят да ни придвижат към Лайпциг, а след това от Лайпциг към Каменц. След като пристигнах в новото ми място за разквартируване ме попитаха за моето свидетелство за управление на МПС и тъй като в него се посочваше, че мога да управлявам камион ми връчиха един камион, един войник с пушка, който беше още момче и заедно с дузина други камиони ни изпратиха за Дрезден. Там ние отидохме в събирателните пунктове за мъртъвци. Стотици военнопленници (Кърт Вонегът, американски писател беше един от тях, той писа за това в книгата си ‘’Кланица 5’’), криминални затворници, както и огромен брой затворници от концентрационните лагери събираха умрелите хора (б.а. Йоша участва в прочистването на Дрезден след бомбардировките). Господ ми е свидетел, че от всички трупове, които аз влачех НЯМАШЕ НИТО ЕДИН ВОЕНЕН. Всички от тях бяха жени, деца и старци бежанци от Изток, избягали от руснаците само за да бъдат убити от британските и американските въздушни сили. Никога няма да забравя малкото момиче, чийто череп беше се отворил, защото нейния мозък беше експлоадирал от горещината. Надявам се в Бог, че тя е умряла дотогава. Също се надявам, че ще срещна Бомбардировача Харис (б.а. става дума за маршала от кралските британски военновъздушни сили Артър Харис, бомбардиращ цивилни цели, наричат го и Касапина Харис) на небето, когато ми дойде времето и Господ ме изпрати там вместо да се преродя. Моралът ни в Дрезден беше толкова зле, че ни даваха по литър водка на ден на човек и толкова храна, колкото можехме да изядем. Никой от нас обаче можеше да яде или да спи по много. Настоящето немско правителство говори за 140 000 жертви, аз съм убеден, че броят е над 250 000 души.

                    След връщането ни в Каменц получихме нови униформи, защото вонята на смъртта беше в старите ни униформи дори и след изпиране. След няколко дена ме изпратиха във военна част, където минах обучение за експлоатация на танковете Тигър. Новите кралски тигри бяха красиви. Истински разкош: относително удобна седалка, кормило, хидравлична трансмисия- сбъдната мечта. Тази мечта обаче беше краткотрайна, благодаря ти Господи, защото аз бях донесъл с мен жълтеница. Вместо да замина за Източния фронт, аз постъпих в болницата за следващите 6 седмици. След болницата получих 4-ри седмици отпуск за възстановяване и след това обратно в Каменц. Оттам към Naumburg-an-der-Saale, където взехме два чисто нови кралски тигъра. Тези красавци имаха вградени подобрения. Приспособление за нощно виждане, далечно подобие на това, което представляват в днешно време, но всъщност можеше да се виждат оранжеви петна и да различаваш какви бяха те- по-големи обекти или по-малки, позиционирани на едно място или движещи се. Всичко много примитивно, но противниковата страна нямаше нищо, дори далечно подобие като това.

                    Към края на април 1945 г. нашите два кралски тигъра бяха отделени от военна част наречена Kampfgruppe Simmel (голямо име, малко танкове и пехота съставена от деца) и ни пратиха в помощ на пехотна част, която се очакваше да бъде ударена от Т-34-ки на следващата сутрин. И така ние отидохме там. Без майтап, но двата ни танка бяха заредени с амуниции, резервоарите бяха пълни, това беше много необичайно в последните седмици на войната. Отидохме на позицията и дори можехме да чуем някои руски гласове, дрънчене, мирис на бензин, както и вонята на махорка. На ‘’Ивановците’’ не им пукаше за нас, те можеха да чуят само двигателите на две машини, така че те тръгнаха в тяхната щастлива посока. И тогава стана мазало. За по-малко от три минути моят и другият танк унищожиха 28 съветски Т-34-ки, само защото имахме тези благословени прибори за нощно виждане. Последва безредие в другата страна, тежък картечен огън върху нас и нашата пехота и ‘’Ивановците’’ побягнаха панически, оставяйки щастливо изгорялите танкове зад себе си. Това беше последния път, когато аз можех да се усмихвам щастливо, защото скоро след това аз бях пленен. В Каменц, когато преди ни изпращаха да вземем новите танкове аз си изпросих комплект от пехотни униформи. Това го направих с надеждата, че ако се наложи ще имам време да си сменя дрехите. Това ми спаси живота, защото руснаците мразеха немските танкисти с пламенна страст. Лично знам, че няма немски танкист взет за военнопленник от руснаците да се е върнал у дома. Нито един единствен.

                    Когато отидохме във военнопленническия лагер бяхме някъде около 18 000 човека, повечето деца на 16 години приблизително, както и голям брой старци от Фолксщурм. Няколко седмици по-късно ние бяхме под 6000 души благодарение на любезната администрация на майор Юри Шевченко от НКВД, командир на лагера. От този ден и до смъртния ми час се кълна, че ако някога отнова се срещна с тази свиня ще му откъсна тестисите и ще нахраня кучето с тях, а ако е умрял се надявам да намеря неговия гроб. Ще разровя гроба и ще се изсера върху лицето на скелета на това чудовище. Така че помогни ми Господи. Той не ни даваше храна, с изключение на това което можехме да намерим на полето, а месото беше това на разложени коне, които руснаците бяха застреляли в една ферма и телата им бяха оставени да гният. Не е чудно, че тези деца и старци в лагера умираха като мухи. Ние трябваше да носим дървен материал от една гора наблизо и това беше моето спасение. Един ден шестнайсет от нас бяха изпратени за дървен материал и както обичайно пазача ни беше пиян. Докато събирахме клони той заспа. Ние го убихме. Бихме го дотогава, докато бяхме сигурни че е умрял. Тогава ние избягахме. Трима от нас тръгнахме на запад бягайки толкова бързо, колкото можем, пътувайки главно през нощта. Едно от момчетата се удави в една малка река, защото се схвана и просто потъна, а другото момче беше от Берлин и се отправи на север. Надявам се да се е справил. Аз продължих на запад, надявайки се че ще успея да се срещна с нашите войски. Не знаех, че вече войната бе свършила. Една сутрин си лежах в една купа сено в една ферма. Дори не чух пристигащия джип, нито пък имах идея за кучето на войниците от 69-та американска пехотна дивизия. Джипа спря на плевника, а кучето скочи и се затича към плевника, лаейки като лудо. То трябва да ме е подушило, защото аз смърдях като пор тогава, всички онези седмици без сапун, единствената баня, която взех бе в онази малка река, която пресякохме. И така аз станах военнопленник отново. Вкараха ме в джипа и ме отведоха в немски армейски гарнизон, върху който американците бяха поели контрола, мисля че беше щаб на батальон. Първото нещо, което ми позволиха да направя бе да се изкъпя и това беше моята първа баня от дълго, дълго време. След като изглеждах малко по-добре, отколкото човек изгубил се в гората, те ме закараха в столовата и ме нахраниха. Позволиха ми да ям толкова, колкото си искам, което имаше неминуеми последици. Получих силни стомашни спазми и повърнах всичката храна. Закараха ме в лазарета и отговарях на всякакви въпроси на моя оскъден английски. Доктора ми предписа да бъда три дена на яйца, бял хляб и мляко и бавно аз се превърнах в човек отново, тежащ 48 кг., висок 178 см., с широка костна структура. След пет дни в тази американска част ме отведоха в огромен военнопленнически лагер в Naumburg-an-der-Saale. Трябва да съм бил до известна степен ценен кадър, защото когато пристигнах в лагера ме откараха в главното управление, където почти всеки офицер ме гледаше. От външния им вид разбрах, че всеки един от тях беше евреин. Техния командир капитан Дейвид Бергер (нека Господ благослови душата му) ме заговори на блестящ немски (той беше родом от Дрезден). Разпитаха ме относно преживяванията ми в руския военнопленнически лагер. Нито един от американците не ми повярва и дума, а един дори ме заплаши, че ще ме върне при руснаците. Те можеха и да го направят, ако бях им разказал за убийството на руския войник, който ни пазеше. В този лагер се срещнах с моя чичо, когото не бях виждал от две или три години. Той бе свикан на военна служба в Луфтвафе като обущар. Старши лейтенант Никъл, също евреин от Дрезден, ме разпитва дълго и ми каза, че се надява, че в името и на Америка, и на Европа аз съм лъгал относно руснаците. Чудя се какво мислеше за мен и историята ми през 1950 г., когато избухна Корейската война и историите за севернокорейските жестокости станаха известни. Скоро преди моето освобождаване, голяма врява се разрази между офицерите. Тогава стана ясно, че Саксония и Тюрингия ще бъдат предадени на руснаците. Въпросът беше дали някои от нас военнопленниците също ще бъдат предадени на руснаците. С безкрайно уважение към капитан Бергер, той категорично отказа да направи това, нито дори военнопленниците от СС войските. Неговото изявление се запечата в съзнанието ми: - Не, аз няма да предам нито един единствен военнопленник , нито дори един единствен военнопленник от СС. Никой от нас не знае кой от тях е наборник и кой е доброволец. Тези мъже ще бъдат освободени като всеки друг. КРАЙ НА СПОРА! Имаме 135 000 военнопленника тук и дори да отнеме по 24 часа на денонощие, НИЕ ЩЕ ГИ ИЗПРАТИМ ВКЪЩИ! И така ни изпратиха по домовете ни.

                    И това е всичко, което мога да ви кажа понастоящем. Естествено има много неща, които съм забравил и по-късно вероятно в 3 часа сутринта ще си ги спомня, но това е почти всичко. Всичко, което получих от ВСВ е едно зле пострадало тяло, няколко метални парченца, които ми напомнят на мен и на онези малкото, които са заинтересовани, че аз съм бил в едни чужди и опасни места. О, да, ВСВ също ме направи човек без поданство и косвено ме накара да замина за САЩ, където аз изградих нов и много по-добър живот за мен и хората, които обичам.

                    Comment


                      #55
                      Не съм сигурен, че съм постнал материала, затова отново го качвам.

                      Следващите спомени на един немски войник са изключително любопитни. Много от твърденията му аз лично ги чувам за първи път, нека по-осведомените да ги коментират. Има неща които звучат невероятно. По принцип на места на въпросния Йоша паметта му изневерява, не съм сигурен относно номерата на бойните части и т.н. Превода има забележки, но съм се постарал всичко да е ясно. Доколкото разбрах след войната Йоша постъпва на кадрова военна служба в американската армия.





                      Следващата военна биография ми бе предоставена от един господина на име Йоша, ветеран от Източния фронт и Вермахта през ВСВ. Представям документа така както е, без особено големи корекции. Йоша откровено обмени с мен тази информация в продължение на няколко седмици и беше достатъчно мил да си направи труда да напише тази кратка биография относно преживяванията му по време на войната.
                      /W. Tomtschik/


                      Всеки, който ме нарече герой би сгрешил. Но съм срещал момчета, които трябва да бъдат наричани герои. В моя случай, получих това което заслужавам. Когато премисляш 32 пъти влизайки в битка, че всеки път това може да бъде твоята последна битка, тогава ти започваш и тикове да получаваш. Но как би могло да се забрави крясъците на приятелите ти, които се печаха в горящите танкове, тъй като куполите са се заклещили и те не можеха да излязат.

                      В началото на август 1940 г. получих повиквателна от Вермахта и бях обучаван за шофьор на камион, което след четирите пълни месеци като новобранец си бяха месеци на страдание преминавайки между мирновременната пруска система за обучение и модерната индивидуална форма на подготовка. Кълна Ви се, все още мога да разпозная всеки отделен стрък трева на онази широка ливада, където имахме удоволствието да се учим как да залягаме, да пълзим и всякакви други наслади на обучителния процес. Също се учих как да разглобявам пушка Маузер 98К със завързани очи (б.а. винтовка Karabiner 98 Kurz), а след това се басирах и я разглобявах пушката със завързана лява ръка на гърба ми. След тези убийствени месеци на съзряване аз започнах обучение като шофьор на камион. Запомнете, аз съм от Централна Европа, а това беше преди 61 години и моторните превозни средства не бяха все още толкова разпространени. От този ден аз мразех с бясна страст това копеле инструктора, който си правеше кефа, карайки ме да се катеря по стълбовете на пътните знаци, които бях пропуснал да спазя и да ги чистя след това с носната ми кърпичка.
                      По-късно през 1940 г. точно преди Коледа бях прехвърлен в новосформираната 100-на леко-пехотна планинска дивизия, която бе унищожена в Сталинград. Бидейки наистина прецакан първоначално, аз постъпих в пехотата. Преминахме като армейски резерв от Румъния, през България и приключихме близо до Солун, Гърция. Никъде не се наложи да постреляме, а и никой не изрази неприязън спрямо нас, че да отправи един-два залпа към нас. В Гърция имах възможност да се отдам на дълбоки размишления и реших, че маршируването по пътищата никак не ми е присърце. Това беше времето скоро след десанта в Крит и заради огромните загуби на първата вълна парашутисти, те трябваше да бъдат попълнени с нови. Призив за доброволци бе обявен сред нас и познайте кой бе глупака, който смяташе, че да летиш към битка е по-добре, отколкото да маршируваш километър след километър.
                      Следваща спирка- Стендал, парашутно-тренировъчна школа създадена по това време, началото на 1941 г. (б.а. тук паметта на Йоша явно му изневерява). Обучения, обучения, десетки обучения. И така времето си мина и аз бях почти готов да се квалифицирам като парашутист. Стендал по това време имаше шест или седем зони за приземяване, но само една беше благословена с огромен заоблен камък, който датираше от ледниковата епоха, когато някой леден блок, отстъпващ към Северния полюс се е изморил от този красавец камък и го е оставил..... познайте къде? Да, точно в средата на голяма, свежа, изорана зона за кацане. Аз бях последният в самолета, а зад мен бе моя иснтруктор, който извика преди да скочим: -Кажи jump pay (б.а. jump pay е извънредно заплащане на парашутист), приятелю ! И така ние скочихме от добрия стар Ju 52, всички бяха спокойни и ведри, а аз вече си се представях в нова, неизползвана парашутна униформа, а да не забравяме и JUMP PAY!! Както бях на няколко метра от Майката земя и изведнъж слаб повей на вятъра ми промени посоката и ме стовари върху този дяволски камък, за когото ви говорих. Имах две счупени бедра, а инструктора пострада още по зле- той си счупи таза. И двамата приключихме в болницата, но той в единична стая. Когато през деня вратите бяха отворени, успях да науча страхотно количество от нови, доста иновативни псувни от моя инструктор, който беше в съседната на моята стая. Три дни след като постъпихме в болницата със задоволство научихме, че сапьорите са разрушили този камък. И така край на моята кариера като парашутист. Предложиха ми да се върна обратно в армията и аз избрах танковите войски.
                      На юг от Виена е разположено малко градче наречено Мьодлинг (фенове на Бетовен и Шуберт внимавайте) и тук бе разположен резервния батальон на 3-та немска танкова дивизия- една от онези дивизии, в които половината състав замръзна до смърт между Можайск и Москва. След обучението, имам предвид обучение от мирновременен тип за механик-водач, пълнач, мерач, както и поддръжка от първи и втори ешелон,- група от нас бяхме изпратени като попълнение на Източния фронт. Ние бяхме формирани като маршеви батальон във Варшава и продължихме от Rollbahn към Смоленск. Карайки от Варшава към Минск ние спряхме една нощ в гората край Слоним. В една от своите речи по повод атаката спрямо СССР, Хитлер посочи, че Съветите са разположили огромен брой дивизии по германо-съветската граница. Това което видях по време на прехода през тази гора бяха добре маскирани танкове, артилерия, камиони и други военни оборудвания. Слоним беше само на 30 км. от германо-съветската граница и аз трябваше да повярвам на Хитлер, когато той твърдеше, че е предпиел атаката спрямо Съветите, защото само няколко дена по-късно руснаците щяха да атакуват. Съдейки по голямото количество бойна техника на границата съм склонен да повярвам на Хитлер. Запомнете: нацистите не са единствените, които лъжеха безсрамно.
                      Огромен смесен конвой се движехме по несъществуващите пътища на Съветския съюз, така че ни отне няколко дни да достигнем доста голям палатков град на около 15 км. от Смоленск. Там останахме една нощ, а точно от другата страна на нашия блок от палатки бяха Waffen SS войници. Един от тях ме чу да говоря на диалекта от моя роден край и се приближи. И що за изненада, това беше мой съученик от 1937 г., който живееше само на 2 минути от вкъщи. Изразих учудване какво прави в униформа на СС, а той ми каза, че е бил зачислен в армейски резервен батальон във Варшава, когато някакъв офицер от СС войските дошъл и прехвърлил целия батальон във Waffen SS. Приятеля ми доказа това като си показа старата си армейска военна книжка и СС военната си книжка. Той постъпил в дивизия “Das Reich”, която през 1941 г. беше все още пехотна дивизия. На следващия ден пристигнаха още войници от 3-та танкова дивизия, а аз никога не видях повече моя приятел. Той загина по време на ужасната зима 1941/1942 г., това ми каза неговата майка през пролетта на 1942 г. 3-та танкова дивизия беше първоначално под командването на Гудериан (б.а. не видях в нета Гудериан да е командвал тази дивизия) и ние се сражавахме в горчиви битки при Вязма, Гжатск, Орел и Брянск преди да преминем и тръгнем в посока към Можайск. Близо до Вязма видях ужасна гледка. Ние преминахме през артилерийска позиция на руснаците, а самите руски войници бяха всичките мъртви. Това, което ни ужаси беше че на всичките умрели ‘’Ивановци’’ белият им дроб беше пръснат вътре в тялото, а пък нямаше видими следи на снарядни осколки, дупки, метални частици. Оръдията бяха в изправност, дори пълначите държаха в ръцете си снаряди, а пък всички бяха мъртви. Заповядаха ни никога да не говорим за това, което сме видели. Това ново оръжие (не беше боен газ), което бе тествано имаше поразителни резултати. През остатъка на войната не видях никога такава гледка и все още се чудя какво оръжие би могло да бъде това, което би могло да причини такова разрушително действие на човешкото тяло, а същевременно техниката да е непокътната. Също така в тази област около една рота нападна наша пехотна част, като всичките войници в тази рота бяха униформени жени. Трябва да призная, че те предприеха адска атака и ги спряхме, чак когато всички загинаха. Това беше единствения случай, когато аз видях руска женска пехотна част.
                      По едно време бяхме в подкрепа на 2-ра пехотна СС дивизия “Das Reich”(тогава беше пехотна), по друго време бяхме в армейски групировки с други части на Вермахта. Сражавахме се по нашия път към Можайск и това не беше лесно поради проклетия кален период през октомври. Не може да повярвате колко кал имаше. Ботушите на пехотата затъваха в калта, а те не можеха след това да ги открият. Колите се повреждаха, защото двигателите им се напрягаха до такава степен, че те изгаряха или се пръсваха на метални части. Нито дори танковете и огромните камиони не можеха да преминат. А след това дойде студа, но подчертавам С-Т-У-Д. Калта замръзна и вече можеше да се възобновят доставките от тила, но това което получавахме беше бензин и амуниции, топли дрехи нямаше. Боевете отново започнаха и ние бавно се придвижвахме, опитвайки се да преминем към Москва от север. Имаше не чак толкова сериозни битки, но ние получихме някои много лоши новини. Съветски танкове от вид, който никой не беше виждал или чувал преди бяха смачкали наши танкове и нашите 50 мм. оръдия бяха неефективни срещу тези руски танкове. Частта в която аз бях тогава- 2-ри батальон, 3-ти танков полк никога не беше се сблъсквала с тези танкове, които скоро щяха да бъдат известни като Т-34 с 76 мм. оръдие.
                      Един ден присъствахме на сцена, която дотогава смятахме за небивал ужас. 18 немски войници, очевидно пехотинци, без ботуши и куртки, с палци завързани заедно с жица за гърба им и убити с т.нар. ‘’комисарски изстрел’’- в тила на главата. Дотогова сраженията бяха относително неопетнени. Бяхме чували за такива случаи преди, но сега виждахме с очите си как Червените се отнасят с нашите войници. Фотограф засне всичко и във всички съседни части бе заповядано да се покажат тези снимки. Червените дори им бяха взели идентификационните пластини за разпознаване на войниците. След това нещата се промениха. Продължихме нашия преход изминавайки по няколко километра на ден (бензина беше недостатъчен). И тогава, един ден тъкмо разчистихме една руска позиция с танковете и спряхме да се облекчим (знаете кафето предизвиква позиви за уриниране, нали). Вижте, момчетата, които са конструирали танка Pz-IIIs бяха предвидили този проблем и бяха направили малка дупчица на дъното на танка, от нас се очакваше да вземем един гумен маркуч и да пикаем през него. Но този метод не работеше, нито пък втория- да свържем маркучите на нашите противогази. Да знам, всеки от вас е виждал противогаз на задните части на пехотинец, но това не можеше да се използва вътре в танка. Резултата беше, че ти се стискаш, докато не ти се удаде възможност да излезнеш от танка и да направиш това, което конете правят така изобилно, когато е студено. И в същия студен ден аз го направих. Скочих от танка, какво друго да направя. Скочих както винаги с моя MP-38 (б.а. автомат) без да се огледам наоколо, разкопчах се и почнах да пикая. Пикаех точно в окопа на руснаците, който бяхме превзели... и що да видя, в окопа имаше жив руснак (просто не може да се довериш на тези проклети червени). Този тип взе, че се обиди, че го пикая и стреля по мен с пистолета си (трябва да е бил офицер, никой друг в Червената армия не притежаваше пистолет). И така този опикан ‘’Иван’’ ме уцели точно в дясната част на белия дроб. Последното нещо, което почувствах беше удар по гръдния ми кош и още един удар по рамото ми. След това всичко стана черно и ...(по-натам моя командир на танк, който беше изпратен в Мьодлинг поради измръзване ми каза, че съм изстрелял целия пълнител от 32 куршума на MP 38 в руснака).
                      Събудих се във военна болница в Можайск доста зле. Лекаря беше тъпак и не беше проверил добре за външни рани. Беше се погрижил отлично за вътрешната рана, но не беше намерил външната рана, вероятно защото, когато е преглеждал рамото не е видял къде е раната- в долната част на лопатката на рамото. Преляха ми кръв и очакваха да умра. Един ден чух двама доктори да разговарят относно това кой ще бъде изпратен за Германия със следващия влак на Червения кръст и единия от тях, стоящ точно до моето легло каза: - Дай да го изпратим и него също, ако умре по пътя поне ще го погребат в родината. И така качиха ме на влака за Германия. Когато пристигнах в болница Ludwigsburg там бяха изумени с колко много кръв е изцапана черната ми униформа. Те бяха амбицирани да изгорят танкистката ми униформа- над мъртвото ми тяло. След Ludwigsburg се възстановявах в различни болници и най-накрая ме изпратиха в болницата в Линц, моя роден град. След това 2 месеца за окончателно възстановяване вкъщи. Прекарах чудесно: допълнителни дажби в качеството ми на ранен герой фронтовак и постоянен поток от добронамерени жени, които се грижеха за много от моите други нужди. Почти излекуван ме изпратиха обратно в Мьодлинг, но все още бях много слаб. След като видяха досието ми, че съм обучаван за механик-водач ми възложиха да закарам един танк от St. Poelten до Украйна.
                      Стигнахме там точно преди неприятеля да стартира катастрофалната си пролетна офанзива. Пехотата беше подготвила позициите там и всичко, което трябваше да направим бе да разположим танковете в укрепленията. Няколко дена след това сякаш се отвори ада. Проваления Жуков стартира операция Звезда. Това което ни се стовари в Украйна беше вълна след вълна от пехотинци- първите дв вълни въоръжени, а третата и последващите вълни бяха без пушки, те взимаха оръжието от мъртвите и ранените си другари от първата и втората вълна и продължаваха към нас. На втория ден от тази руска офанзива ми казаха, че е имало 17 пехотни вълни, като всичките бяха спрени на нашите предни позиции. Хиляди от тях загинаха. В цялото това клане примесено със смрад на изгорял барут, прах и шум се притеснявахме дали ще ни стигнат амунициите. Но един странен епизод не ми излиза от ума. Нашите танкове бяха разположени на 60-70 метра разстояние един от друг. Разстоянието между танковете беше по принцип запълнено с един взвод пехота. Аз бях пълнач в танка, но люковете бяха отворени и можеше да се вижда и чува доста добре. Изведнъж чух страхотен писък. Погледнах извън отворения люк и видях най-странното нещо. Там между нашия и следващия танк един сержант тичаше в кръгове и пищеше неистово, държейки задните си части и крещеше докато колабира. Един войник от взвода му го изтегли зад нашия танк и ние накрая разбрахме какво се е случило. Беше получил директен изстрел в каската си, каската бе пробита, но куршума изгубил почти цялата си скорост бе преминал вътре в каската до задната част на главата, излезнал и продължил по гръбнака и се забил точно между двете му задни бузи, където най-после стигна спря. Повярвайте ми: никога през остатъка на живота ми не чух такива страховити писъци.
                      След като съветската пролетна офанзива се провали ние върнахме танковете до една танкова дивизия, не си спомням точно коя и тези от нас, които докарахме танковете се върнахме обратно у дома. Тъй като знаех чужд език ме прехвърлиха от Мьодлинг във Виена в резервна преводаческа рота (б.а. нямам представа каква е тази структура). Настанени в центъра на града, аз се озовах от ада в рая. Имаше добра и обилна храна, както и прекрасни девойки, които обичат да се грижат за нуждите на войник, който е бил два пъти на Източния фронт. Както казах това беше просто: РАЙ.
                      Е добре, но дори земния рай не продължава завинаги, така че в края на 1942 г. бях прехвърлен обратно в Мьодлинг и в еднообразието на гарнизония живот. Март 1943 г. ме прехвърлиха в Neuruppin, северно от Берлин, където аз веднагически се озовах в неприятност. Там имаше няколко големи комплекса с много коне. 6-ти танков полк преди беше кавалерийски полк, докато не го преобразуваха в танков. И в същия този 6-ти танков полк офицерите бяха тези аристократи-кавалеристи. Конете и офицерите си се обичаха един друг, но пък на мен не ми се нравеше риенето на конски фъшкии, което трябваше да правя. Така че аз изразих доста ясната забележка, че досега съм служил на моята страна в качеството на танкист, а не на ринач на конски лайна, с което си заслужих омразата на някои офицери. Но аз си отмъстих, когато се товарихме на влака, аз откраднах най-красивата седемседмична немска овчарка и си взех кученцето с мен във Франция, Русия и Италия. В Neuruppin бяха съсредоточени резервните бронетанкови войски за Източния фронт, а в началото на май 1943 г. заминахме за областта Амиен във Франция, където получихме новите бойни танкове Sturmpanzers. Тази машинарийка използваше вездесъщото шаси на Panzer IV, нямаше малка купола, беше с чешки 150 мм. късоцеви дула, оръжието имаше страхотни резултати. Осколъчно-фугасните снаряди тежаха малко над 38 кг., което е около 83 паунда (б.а. 1 паунд-0,453 кг.). В танка можеше да се транпортират 35 снаряда, но всеки пълнач намираше място (което не беше предназначено за съхранение на снаряди) да скатае 3 допълнителни снаряда. Тежестта на амунициите не беше най-лошото. Най-лошото бе, че когато дулото бе в най-високия си ъгъл да тласкаш над 86 паунда в цевта си беше проблем. Случваше се да се кажат доста неприятни думички между мерача и пълнача по време на бой след десетия изстрел. Имам предвид, че си имаше истински караници. А се налагаше да се влиза в бой повече от веднъж на ден, примерно в Курск беше нормално да има сражения три пъти на ден. Това прави над 110 изстрела (изискващи огромни усилия), което възлиза на невероятните 8000 паунда, ако влезеш в сражение три пъти на ден. Тъй като имаше много малко пространство в танка, пълнача беше единствения, който имаше задължението да мести ръчно снарядите. Обикновено след всяка серия от стълкновения се свивах на пода и бях дотук. Нека някой друг да нахрани чудовището с гориво и смазочни материали, амунициите бяха моята единствена грижа и се постарах да им го изясня това на мерача и механик-водача. След като имах дълга дискусия с един много груб мерач-прусак, стигнахме до решение (което беше по-късно включено в наръчника за мерачите) след петия изстрел дулото ще бъде поставяно фиксирано и по този начин пълнача ще има много по-лесен начин да обслужва процеса на зареждане.
                      Бидейки разтоварени в Орелск, ние напредвахме към Курската дъга. Бяхме позиционирани в северната част на дъгата, стоящи пред Малоархангелск. От самото начало беше ясно, че ние няма да правим нищо друго освен да бъдем поддръжка на пехотата и ние се справихме възхитително при това. Представете си само 44 150 мм дула стреляйки едновременно. Всичко което се виждаше бяха разкъсани човешки тела. Спасихме доста германски живота, когато бяхме изпращани в действие. Разбира се, след първите атаки бяхме изплзвани на части, един взвод по едно време. Каквото и да ти кажа отсега нататък е видяно през призмата на един пълнач на този танков звяр. Имай впредвид, че 216-ти батальон Sturmpanzers беше до известна степен пилотен проект, който се нуждаеше от многобройни промени до края на войната. Например моя взвод имаше две или три машини с 13 предни трансмисии, което си беше глупост, тази трансмисия се замени скоро със стандартна тежка трансмисия. Имайте го това предвид и по-лесно ще разберете различията в разнообразните случаи. Курск беше нашата първа битка и в какво клане се превърна- и за двете страни. Ставката на Върховното главно командване съвсем наскоро призна, че са загубили над 7500 бронетанкови превозни средства от всякакъв вид. Немските загуби са над 3500 бронетанкови превозни средства, като точната цифра не е ясна. Причината за това давана от новите немски историци е ,че в самия край на войната руснаците превземат град Цосен, близо до Берлин, който е главна квартира на ОКВ (Върховно командване на Вермахта), унищожават голяма част от документацията и останалото изпращат в съветския архив.
                      Късно вечерта на 4 юли 1943 г. започна да вали доста силно и чернозема се превърна в киша, след като ние се отправихме към нашия плацдарм за атака. Целия батальон се съсредоточи на мястото в 4 и 30 часа, а след това небесата се продъниха. Лека, тежка артилерия, ракетни части превърнаха земята във влажно, мръсно място с безбройни ями от снарядите. Взвод по взвод ние бяхме изтегляни от фронтовата линия , за да заредим танковете с амуниции и гориво, а след това обратно на бойното поле. Разсветляваше се и по-големите земни укрепления отсреща ставаха видими, а веднага след това ги пръсвахме на малки парчета. Първия ден влязохме в битка 3 пъти, изстрелвайки над 100 бр. 150 мм. снаряда. Но този първи ден ние също имахме удоволствието да се срещнем с новите 85 мм. оръдия на стотиците Т-34. Много от тях бяха унищожени от части с противотанкови пушки, които бяха прикрепени към нас и атакуващата пехота. И запомнете, юли в руските равнини е 35-40 градуса по Целзий (което прави 95-104 градуса по Фаренхайт), а вътре в танка, със съвсем малко въздушно течение, става непоносимо. Вонята на изгорял барут, пот и страх, плюс изгарящото слънце... пробвайте го някой път!
                      Първия ден почти стигнахме Малоархангелск. А на втория ден най-накрая бяхме на ж.п. гарата на това селце, но какво беше останало от него. Мъртви руснаци смесени с немци, изгорели танкове и от двете страни, но с резултат около 2:1 за нас. Беше адски бой за това малко място. И прах, задушаващ прах навсякъде. Така продължихме втория ден, третия ден. И на третия ден, тъкмо когато зареждах снаряд изведнъж усетих много силен трясък, дим и аз се озовах извън куполата. Попитай всеки танкист от ВСВ как е разбирал, че танка му е ударен. Приятелю, когато това се случи ти просто го знаеш. Моя взводен командир лейтенант Siegfried Hirthe (нека Аллах се смили над душата на този добър човек, прекрасен офицер и истински воин) по-късно ми каза, че неговия Sturmpanzer е бил на около 25 метра зад моя танк и чул удара. Аз се изтсрелях от куполата като коркова тапа от бутилка шампанско и паднах на земята. Помните ли колко горещо беше времето? Аз бях се ‘’навлякъл’’ с боксерки и ботуши, това беше всичко по мен. Тичах като вятър далеч от димящия танк. Лицето ми беше окървавено, носът ми счупен, очите ми бяха покрити с кръв и така аз тичах, но не към тила, а успоредно на главната фронтова линия, ставайки лесна мишена за всеки. Най-накрая се озовах в една яма от снаряд, останал без дъх. Каква беше равносметката: трима мъртви- механик-водача, мерача и командира на танка. 85 мм. снаряд на Т-34 се беше разбил в отвора, през който гледа механик-водача, обезглавил го, а останалите осколки пронизаха корема на мерача и накрая убиха командира на танка стоящ точно зад мерача. Тъй като танка не беше експлоадирал, нито пък изгорял ремонтчиците имаха отвратителната задача да изстържат останките от вътрешността на танка и след това да го пребоядисат. О да, звярът беше готов за две седмици и малко, но по това време битката при Курск беше приключила и ние се отправихме на югоизток да запълним други празнини.
                      Тогава разбрахме смайващи новини: нашия ротен командир, който беше презиран от нас заради това, че не участваше с нас в сражения или пък стоеше далеч назад в безопасност в командирския си танк беше арестуван от военна полиция и щеше да бъде съден от военен съд. По това време на войната само бойните части имаха истинско кафе, цигари, добра и достатъчна храна. Нашия старши лейтенант беше откраднал кафе и цигари от офицерите и войниците си и беше изпратил 5 кг. пакет по човек, който напуска фронта за отпуска, поръчвайки му да изпрати пакета като стигне в Германия или лично да го достави на жена му в Берлин. Та този пакет бил връчен на един младеж, който в цивилния си живот е заемал средно голяма длъжност в управлението на ‘’Хитлеровата младеж’’ (Хитлерюгенд). Момчето написал писмо на шефа си, а въпросния шеф вдигнал веднага Гестапо на крак. Тази гад, нашия ротен беше разжалван в редник и изпратен в 217-ти Sturmpanzer батальон като пълнач и беше убит по време на десанта във Франция от щастлив изстрел на противотанкова пушка. Един добър боеви офицер- старши лейтенант Marre пое командването и ръководи батальона до края на войната.
                      Следваше Днепропетровск, след това Харков и в едно малко селце наречено Himmelreich (Божествено царство) последните от нашите танкове влязоха в бой. Веднага след това малко стълкновение, въпреки че беше много яростно, аз получих едно от моите годишни възпаления на ушите и бях изпратен в полевата болница. Започнах лечение, а на втората нощ получихме визита от ‘’бомбардиращия Иван’’. Казаха ми, че това беше стар самолет Мартин МB-1 бомбардировач от края на 1920 г., който се наслаждаваше да бомбардира болници и други незащитени цели. Колко вярно беше това. Тази нощ промени живота ми до голяма степен. Та самолета дойде, хвърли купчина бомби върху болницата (червения кръст се виждаше ясно на ярката лунна светлина) и този герой на Съветския съюз избяга. Аз бях тежко ранен в главата и слабините, оперираха ме и бях в безсъзнание два дена, след което ме изпратиха с влак за Германия. Въпреки че ситуацията беше много зле, от всичко това имаше един голям резултат: получих ‘’разрешително за лов’’. Всяка армия си създава свой собствен жаргон, немската армия не беше изключение. Примерно на командир, който жадува за рицарски кръст му казвахме, че има вратни болки, на 50 мм. оръдие на Panzer III му казвахме ‘’пляскаща спринцовка’’, на военните полицаи им казвахме ‘’кучешки нашийници’’, заради герба, който те носеха гърдите си закачен на верига около врата им, а ‘’разрешителното за лов’’ беше много специален документ, подписан от доктор с полковнишки чин удостоверяващ, че притежателя на този документ е бил тежко ранен в главата и следствие на това не трябва да му се търси пълна отговорност за действията му, когато примерно е вбесен. По-горе вече намекнах, че без съмнения не изпитвам любов към прусаците.
                      След това чух, че моята част е изтеглена от Украйна и изпратена в St Polten за преоборудване, включващо пълно обновяване на малко останалите Sturmpanzers, а също така и да се уточни с конструкторите на танка какви са недостатъците на Sturmpanzer-а, какви са добрите му страни и какво може да бъде направено за по-добре или по-лесно използване на танка. Резултата на това взаимодействие беше, че втората партида танкове Sturmpanzer беше по-добра в много отношения, отколкото първата серия. Танковете бяха по-ниски и по-леки, имаше перископ за механик-водача, седалката на командира на танка беше подвижна, беше добавена картечница и т.н.

                      Беше началото на март 1944 г. когато определиха отново, че здравословното ми състояние позволява да се върна в моята част, която междувременно бе изпратена в Италия. Някои роти бяха изпратени в област Frosinone, а моята рота беше в предмостието Anzio/Nettuno. Там моя взвод се изправи пред Томчовците (б.а. Tommy- жаргонно название на британските войници), военна част изтеглена от бойните действия в Китай-Бирма-Индия и изпратена в Италия, за да се отърват от маларията си, която незабавно ни прихвърлиха на нас, чрез комарите плъзнали из тази блатиста земя.
                      Немския войник от ВСВ не чувстваше омраза спрямо отделния френски войник, Томчовците или пък американците. Французите ги съжалявахме поради скапаните им водачи, а също и фактът, че бяха принудени да се бият с остарели оръжия, британците ги уважавахме като добри бойци с калпави командири, а що се отнася до американците, ами ние наистина не знаехме какво трябва да мислим за тях- те бяха новаци във военния занаят. Руснаците ги мразехме с огнена страст, защото всеки един от нас беше виждал какво правят с немските военнопленници. Танковите сили на Британската империя, както и американските танкове ги възприемахме със съчувствие, защото те бяха изпращани в битка в люлеещи се ковчези, които дори 50 мм. оръдие можеше да разпердушини. Всички онези от нас, които участваха в танкови битки изпитваха съжаление към тях, защото те имаха малък шанс за оцеляване. Само когато те имаха огромен брой танкове на тяхна страна те имаха шанс за оцеляване. Добре е да имаш персонална храброст, но поне твоите собствени хора трябва да ти дадат някакъв шанс да оцелееш. Една пантера срещу М-4 е равно на 4-ма мъртви американци и купчина ръждиви вехтории. Често американците и британците бяха споменавани като ‘’ другарите с различните военни адреси’’. Всеки летец бе мразен със същата страст, с която мразехме руснаците, заради това което те правеха с бомбите си. Да, да, знам, иди да пресметнеш.

                      Frosinone падна в ръцете на британски парашутисти, както и Monte Cassino. Anzio не можеше да бъде удържан. Трябваше да се откажем от Рим и така стигнахме линията ‘’Густав’’. Завързаха се тежки боеве и нашия батальон се сви от три на две роти, а ротите от четири на три, а след това и на два взвода без шанс да получим резервни танкове. През октомври 1944 г. бях изпратен обратно в нашата нова резервна част в Каменц, Саксония. Но във влака се наложи да спрем на 30 км. от Дрезден, тъй като влака беше подложен на бомбардировка. Стояхме 2 дни преди да успеят да ни придвижат към Лайпциг, а след това от Лайпциг към Каменц. След като пристигнах в новото ми място за разквартируване ме попитаха за моето свидетелство за управление на МПС и тъй като в него се посочваше, че мога да управлявам камион ми връчиха един камион, един войник с пушка, който беше още момче и заедно с дузина други камиони ни изпратиха за Дрезден. Там ние отидохме в събирателните пунктове за мъртъвци. Стотици военнопленници (Кърт Вонегът, американски писател беше един от тях, той писа за това в книгата си ‘’Кланица 5’’), криминални затворници, както и огромен брой затворници от концентрационните лагери събираха умрелите хора (б.а. Йоша участва в прочистването на Дрезден след бомбардировките). Господ ми е свидетел, че от всички трупове, които аз влачех НЯМАШЕ НИТО ЕДИН ВОЕНЕН. Всички от тях бяха жени, деца и старци бежанци от Изток, избягали от руснаците само за да бъдат убити от британските и американските въздушни сили. Никога няма да забравя малкото момиче, чийто череп беше се отворил, защото нейния мозък беше експлоадирал от горещината. Надявам се в Бог, че тя е умряла дотогава. Също се надявам, че ще срещна Бомбардировача Харис (б.а. става дума за маршала от кралските британски военновъздушни сили Артър Харис, бомбардиращ цивилни цели, наричат го и Касапина Харис) на небето, когато ми дойде времето и Господ ме изпрати там вместо да се преродя. Моралът ни в Дрезден беше толкова зле, че ни даваха по литър водка на ден на човек и толкова храна, колкото можехме да изядем. Никой от нас обаче можеше да яде или да спи по много. Настоящето немско правителство говори за 140 000 жертви, аз съм убеден, че броят е над 250 000 души.

                      След връщането ни в Каменц получихме нови униформи, защото вонята на смъртта беше в старите ни униформи дори и след изпиране. След няколко дена ме изпратиха във военна част, където минах обучение за експлоатация на танковете Тигър. Новите кралски тигри бяха красиви. Истински разкош: относително удобна седалка, кормило, хидравлична трансмисия- сбъдната мечта. Тази мечта обаче беше краткотрайна, благодаря ти Господи, защото аз бях донесъл с мен жълтеница. Вместо да замина за Източния фронт, аз постъпих в болницата за следващите 6 седмици. След болницата получих 4-ри седмици отпуск за възстановяване и след това обратно в Каменц. Оттам към Naumburg-an-der-Saale, където взехме два чисто нови кралски тигъра. Тези красавци имаха вградени подобрения. Приспособление за нощно виждане, далечно подобие на това, което представляват в днешно време, но всъщност можеше да се виждат оранжеви петна и да различаваш какви бяха те- по-големи обекти или по-малки, позиционирани на едно място или движещи се. Всичко много примитивно, но противниковата страна нямаше нищо, дори далечно подобие като това.

                      Към края на април 1945 г. нашите два кралски тигъра бяха отделени от военна част наречена Kampfgruppe Simmel (голямо име, малко танкове и пехота съставена от деца) и ни пратиха в помощ на пехотна част, която се очакваше да бъде ударена от Т-34-ки на следващата сутрин. И така ние отидохме там. Без майтап, но двата ни танка бяха заредени с амуниции, резервоарите бяха пълни, това беше много необичайно в последните седмици на войната. Отидохме на позицията и дори можехме да чуем някои руски гласове, дрънчене, мирис на бензин, както и вонята на махорка. На ‘’Ивановците’’ не им пукаше за нас, те можеха да чуят само двигателите на две машини, така че те тръгнаха в тяхната щастлива посока. И тогава стана мазало. За по-малко от три минути моят и другият танк унищожиха 28 съветски Т-34-ки, само защото имахме тези благословени прибори за нощно виждане. Последва безредие в другата страна, тежък картечен огън върху нас и нашата пехота и ‘’Ивановците’’ побягнаха панически, оставяйки щастливо изгорялите танкове зад себе си. Това беше последния път, когато аз можех да се усмихвам щастливо, защото скоро след това аз бях пленен. В Каменц, когато преди ни изпращаха да вземем новите танкове аз си изпросих комплект от пехотни униформи. Това го направих с надеждата, че ако се наложи ще имам време да си сменя дрехите. Това ми спаси живота, защото руснаците мразеха немските танкисти с пламенна страст. Лично знам, че няма немски танкист взет за военнопленник от руснаците да се е върнал у дома. Нито един единствен.

                      Когато отидохме във военнопленническия лагер бяхме някъде около 18 000 човека, повечето деца на 16 години приблизително, както и голям брой старци от Фолксщурм. Няколко седмици по-късно ние бяхме под 6000 души благодарение на любезната администрация на майор Юри Шевченко от НКВД, командир на лагера. От този ден и до смъртния ми час се кълна, че ако някога отнова се срещна с тази свиня ще му откъсна тестисите и ще нахраня кучето с тях, а ако е умрял се надявам да намеря неговия гроб. Ще разровя гроба и ще се изсера върху лицето на скелета на това чудовище. Така че помогни ми Господи. Той не ни даваше храна, с изключение на това което можехме да намерим на полето, а месото беше това на разложени коне, които руснаците бяха застреляли в една ферма и телата им бяха оставени да гният. Не е чудно, че тези деца и старци в лагера умираха като мухи. Ние трябваше да носим дървен материал от една гора наблизо и това беше моето спасение. Един ден шестнайсет от нас бяха изпратени за дървен материал и както обичайно пазача ни беше пиян. Докато събирахме клони той заспа. Ние го убихме. Бихме го дотогава, докато бяхме сигурни че е умрял. Тогава ние избягахме. Трима от нас тръгнахме на запад бягайки толкова бързо, колкото можем, пътувайки главно през нощта. Едно от момчетата се удави в една малка река, защото се схвана и просто потъна, а другото момче беше от Берлин и се отправи на север. Надявам се да се е справил. Аз продължих на запад, надявайки се че ще успея да се срещна с нашите войски. Не знаех, че вече войната бе свършила. Една сутрин си лежах в една купа сено в една ферма. Дори не чух пристигащия джип, нито пък имах идея за кучето на войниците от 69-та американска пехотна дивизия. Джипа спря на плевника, а кучето скочи и се затича към плевника, лаейки като лудо. То трябва да ме е подушило, защото аз смърдях като пор тогава, всички онези седмици без сапун, единствената баня, която взех бе в онази малка река, която пресякохме. И така аз станах военнопленник отново. Вкараха ме в джипа и ме отведоха в немски армейски гарнизон, върху който американците бяха поели контрола, мисля че беше щаб на батальон. Първото нещо, което ми позволиха да направя бе да се изкъпя и това беше моята първа баня от дълго, дълго време. След като изглеждах малко по-добре, отколкото човек изгубил се в гората, те ме закараха в столовата и ме нахраниха. Позволиха ми да ям толкова, колкото си искам, което имаше неминуеми последици. Получих силни стомашни спазми и повърнах всичката храна. Закараха ме в лазарета и отговарях на всякакви въпроси на моя оскъден английски. Доктора ми предписа да бъда три дена на яйца, бял хляб и мляко и бавно аз се превърнах в човек отново, тежащ 48 кг., висок 178 см., с широка костна структура. След пет дни в тази американска част ме отведоха в огромен военнопленнически лагер в Naumburg-an-der-Saale. Трябва да съм бил до известна степен ценен кадър, защото когато пристигнах в лагера ме откараха в главното управление, където почти всеки офицер ме гледаше. От външния им вид разбрах, че всеки един от тях беше евреин. Техния командир капитан Дейвид Бергер (нека Господ благослови душата му) ме заговори на блестящ немски (той беше родом от Дрезден). Разпитаха ме относно преживяванията ми в руския военнопленнически лагер. Нито един от американците не ми повярва и дума, а един дори ме заплаши, че ще ме върне при руснаците. Те можеха и да го направят, ако бях им разказал за убийството на руския войник, който ни пазеше. В този лагер се срещнах с моя чичо, когото не бях виждал от две или три години. Той бе свикан на военна служба в Луфтвафе като обущар. Старши лейтенант Никъл, също евреин от Дрезден, ме разпитва дълго и ми каза, че се надява, че в името и на Америка, и на Европа аз съм лъгал относно руснаците. Чудя се какво мислеше за мен и историята ми през 1950 г., когато избухна Корейската война и историите за севернокорейските жестокости станаха известни. Скоро преди моето освобождаване, голяма врява се разрази между офицерите. Тогава стана ясно, че Саксония и Тюрингия ще бъдат предадени на руснаците. Въпросът беше дали някои от нас военнопленниците също ще бъдат предадени на руснаците. С безкрайно уважение към капитан Бергер, той категорично отказа да направи това, нито дори военнопленниците от СС войските. Неговото изявление се запечата в съзнанието ми: - Не, аз няма да предам нито един единствен военнопленник , нито дори един единствен военнопленник от СС. Никой от нас не знае кой от тях е наборник и кой е доброволец. Тези мъже ще бъдат освободени като всеки друг. КРАЙ НА СПОРА! Имаме 135 000 военнопленника тук и дори да отнеме по 24 часа на денонощие, НИЕ ЩЕ ГИ ИЗПРАТИМ ВКЪЩИ! И така ни изпратиха по домовете ни.

                      И това е всичко, което мога да ви кажа понастоящем. Естествено има много неща, които съм забравил и по-късно вероятно в 3 часа сутринта ще си ги спомня, но това е почти всичко. Всичко, което получих от ВСВ е едно зле пострадало тяло, няколко метални парченца, които ми напомнят на мен и на онези малкото, които са заинтересовани, че аз съм бил в едни чужди и опасни места. О, да, ВСВ също ме направи човек без поданство и косвено ме накара да замина за САЩ, където аз изградих нов и много по-добър живот за мен и хората, които обичам.

                      Comment


                        #56
                        Ето поредния превод който направихме с моя познат. Този път се спряхме на спомените, на танкиста Александър Фадин - http://www.iremember.ru/content/view/99/76/lang,en/ Не претендирам за изряден превод, но мисля че е на отлично ниво все пак. Приемам всякакви забележки.


                        Ето е превода:


                        Роден съм в с.Князевка, Арзамаски район на Нижегородска област на 10 октомври 1924 г. В неделя на 22 юни 1941 г. се събудих късно, към десет сутринта. Измих се и лениво закусвайки черен хляб с чай, реших да ида у леля си. Пристигайки при нея, я намерих разплакана. Разпитах и разбрах, че е почнала война и мъжът й Павел отишъл във военното окръжие да се записва доброволец в Червената армия. Побързах да се сбогувам и отидох в общежитието на Горковското речно училище, където учех по това време. По пътя в трамвая хората говореха за войната и за това, че няма да продължи. "Нападнала мухата слон" - каза един пътник. Във вторник, 24 юни, отидох във военкомата. Площадът пред него беше препълнен с народ. Всеки искаше да попадне при военкома. Не знам как, но успях да попадна в коридора и там ме посрещна политически офицер. На въпроса му какво искам, отговорих, че искам на фронта. Като разбра на колко съм години, каза: "Знаеш ли момче, отивай да учиш, война и за тебе ще има, а засега виждаш ли, колко хора има, има кого да вземем." След един месец пак отидох във военкомата, и, като се вслушах в съвета на един приятел, си добавих две години. Получих медицинска карта и, минавайки медицинската комисия, бях зачислен във 2-ро Горковско автомотоциклетно училище.
                        Пратиха ни в Илино, където след вечерята обявиха, че влизаме в състава на 9-та рота на трети мотоциклетен батальон. На другия ден започнахме занятия. Учехме уставите, учехме се да ходим с песни в състава на ротата. На всеки беше направена лична винтовка от дъска. На 7-ми август 1941 г. ни заклеха, като преди това ни изкъпаха в банята и ни дадоха лятна униформа. Скоро ни дадоха и бойно оръжие. Изучаването на мотоциклетите започнахме с моделите АМ-600 с кош и ИЖ-9, а после минахме на току що приетите на въоръжение М-72. Провеждайки няколко знаятия по теория, ни заведоха в автодрума да караме. По това време колелото беше лукс, далеч не достъпен за всяко момче, и много не можеха да карат. Затова отначало ги учеха да карат колело и после ги качиха на мотоциклет.
                        Зимата на 1941 г. беше много тежка. През декември студовете стигнаха минус 42-45 градуса. Студът беше страхотен. Температурата в класните стаи беше малко по-висока, но ако в полето можехме да се сгреем като подскачахме, то в класа трябваше да седиш, без да мърдаш и да слушаш педагога. При това бяхме облечени доволно леко - будьонвски шлем, памучна униформа и шинели, кризови ботуши с топла партенка, лятно бельо и ръкавици с един пръст. През това време пътят от гарата, затрупан от виелиците, ставаше непроходим, което изключваше възможността през целия декември да се карат продукти. Затова целия месец ни даваха два сухара вместо полагащите ни се 700 гр. хляб и пет парчета захар, а закуската, обяда и вечерята се състояха от каша от цвекло. И въпреки това, ние не унивахме, убедени, че това са временни трудности.
                        В края на ноември 1941 г., когато немците приближиха Москва, целият състав на 2-ро Горковско автомотоциклетно учеилище писа писмо до Главнокомандващия Сталин с молба да ни прати на фронта. След само два дни получихме от него телеграма, в която той благодареше на личния състав на училището за готовността му, но даваше указание, че ще потрябваме на Родината по-късно, а засега изискваше да се учим и да се готвим по-добре за бъдещите боеве. От тази телеграма разбрахме, че Москва няма да бъде оставена, а това беше главното. И наистина, след няколко дни започна контранастъплението.
                        През март след 8 месечен курс на обучение за командири на мотоциклетни взводове, училището изпрати на фронта около 400 човека. На нас, курсантите от 3-ти мотоциклетен батальон беше заповядано да продължим обучението, но вече по програма за командири на автомобилно взводове. Курса за автомобилисти го завършихме вече през 1942 г., а в края на юли ни заведоха на практика в Москва в завода "Марз-3", откъдето, след стажа, се върнахме в училището и започнахме да се готвим за изпитите.
                        В края на август посред нощ обявиха бойна тревога и всички курсанти ни изпратиха в санитарната част на училището на поредна медицинска комисия. Отбраха стотина човека, в т.ч. и мене, прочетоха заповед на Върховния главнокомандващ за преобразуване на училището на 2-ро Горковско танково училище. Който не мина комисията го пращаха автомобилист. Ние, младежта, викаме "ура!" А които бяха по-стари, които воюваха на Халхин Гол и на Финската война, освобождаваха Западна Украйна и Белорусия говореха: "Какво се радвате, ще горите в тия железни кутии...." Ние бяхме добре подготвени по програмата за автомобилисти и изучаването на танковете ни се отдаваше леко.
                        В първите дни на април 1943 г. дойде държавна комисия да приема първия випуск на училището. Изпитите по огнева подготовка и материална част се смятаха за основни, и ако тях ги взимаше с "добър", ти даваха звание "младши лейтенант", а ако е с "отличен" - лейтенант. Материалната част взех с отличен. Предстоеше изпит по огнева подготовка. По програмата се полагаше да стреляме с кратки спирания. "Отлично" даваха, ако изстрелът се произвеждаше за по-малко от 8 секунди, "добър" - за девет, "удовлетворително" за 10, а ако се задържиш повече - "неудовлетворително". Аз обаче, навярно първи в училището, започнах да стрелям в движение. Отначало се опитвахме да се прицелваме на примитивен тренажор - люлка, която беше разклащана от самите курсанти. После ни водеха на полигон с оборудван в колхозното поле огневи рубеж. Мишената за стрелба с оръдието я влачеха с трактор на въже дълго около триста метра. А стреляхме от около 1200-1500 м. Всички се бояха да не уцелят трактора. Командир на батальона ни беше майор, фронтовак без дясна ръка. Той ни учеше: "Спирането трябва да е кратко, а най-добре да не спираш". Когато първия път казах на момчетата, че ще стрелям от движение, командира ме предупреди да не се занимавам с глупости, но все пак реши да опитаме. Стана! С първия изстрел поразих танка! Спряха ме, командира на ротата ст.лейт.Глазков бяха: "Е, какво, пройдоха такава, казвах ли ти! Ами ако не беше уцелил?" Започна да ми се кара. Идва командира на батальона: "Кой стреля?" "Ами ето курсант Фадин, несериозник." "Какво?! Че браво на него! Ето така команидре на ротата ги учи да стрелят, от движение!"
                        И ето на изпита ми разрешиха да стрелям от движение, но екзаменатора, полковник, ме предупреди: Имай предвид, ако не уцелиш и с трите снаряда, няма да ти дадем младши лейтенант, а страши сержант. Седнах в танка. Механик-водачът беше опитен инструктор. Получавайки команда "За бой", веднага седнах зад мерника. Тъкмо дойдохме до рубежа, меахникът ми казва: "чакай, чакай, сега ще имаш "пътечка ". А аз хванах мишената, изстрел - кърмата я няма! Втората цел, пехотата, също покрих. Това беше фурор! Върнах се на рубежа, полковникът тича, стиска ми ръката, сваля си часовника и ми го подарява. Но от курсантите никой не стреля така като мене - та това беше рисковано.

                        На 25 април 1943 г. ми беше присвоено звание лейтенант, а в началото на май ни пратиха в 3-ти резервен танков полк при завод номер 112. В екипажа ми влизаха, освен мен, командира, механик-водачът ст.серж.Василий Дубовицки, роден през 1906 г., през 1936 г. бивш личен шофьор на М.И.Калинин (когато го питах как е попаднал при нас той просто каза: "лейтенанте, всичко е записано в карточнчето" и не отговори нищо конкретно); команир на оръдието - мл.серж.Голубенко, род.1925 г. и картечар-радистът мл.серж. Вознюк, одесит, роден през 1919г.
                        Към края на май 1943 г. подготовката на нашата маршова рота приближи към края си. Около 30 май получихме от завода чисто нови танкове. Преминахме на марш по полигона ни, където от по-рано бяхме поставили мишенна обстановка. Бързо се развърнахме в боен ред и направихме атака с бойнна стрелба. В района на сбора се приведохме в ред и, потегляйки в походна колона, отидохме да се товарим за фронта. На разсъмване през една нощ, около втората половина на юни, ешелонът разтовари на гара Марино, Курска област. На марш преминахме няколко километра до някаква горичка, където се вляхме в състава на доста ударения в отбранителни боеве 20-ти батальон на 22-ра танкова бригада от 5-ти гвардейски сталинградски танков корпус. На 14-ти юли обед, след като закусихме си огледахме машините, получихме команда да се строим поротно. Тук сред нас по списък започнаха да идват воини, които имаха вече боен опит, а тези, които идваха с ешелона, и по-рано не бяха участвали в бойни действия, ги изваждаха от строя и ги оставяха в резерв. В резултат на това реогрганизиране аз от командир на взвод станах командир на танк Т -34. На следващия ден, 12 юли, минахме в настъпление.
                        Извиха се три червени ракети. Минавайки няколкостотин метра, видяхме придвижващите се немски танкове. Двете страни открихме огън. Над главите ни се понасяха ракетите на катюшите и немската отбрана се покри с облак прах. Тук вече се сблъскахме. Не можех да си представя, че може да се попадне в такава безразборна, при това организирана от двете страни кланица. Само да не се заблудиш и да не удариш някой от съседните танкове. След първите два изстрела се появи възможност: да се хване в мерника танк на противника и да се унищожи. Но едва във втората половина на деня ми се отдаде възможност да ударя Т-4, който веднага се запали след попадението ми. А след малко прихванах от движение бронетранспортьор със знаменце на дясната страна и му вкарах два осколочно-фугасни снаряда, от чиито взривове се разлетяха огнени пръски. Здраво се получи! И пак движение в атака напред, без да разваляме бойната линия на ротата ни. Към края на 12 юли немците започнаха организирано оттегляне и вече в здрача овладяхме Чапаев. На разсъмване в бригадата останаха 18 от 65 танка. Измихме се и хапнахме, макар, че не ни се искаше много, и пак в бой. За мен настъплението завърши на 16-ти юли, когато танкът ми получи две попадения и се запали. Към този момент в бригадата останаха 4 или 5 изправни танка. Вървяхме в ниските части на полето. Представи си - 4 дни настъпление, без сън, изморени.... Първия снаряд попадна в опорната ролка и я изкърти, а след него нахакаха един и в двигателя. Скочихме и се скрихме в ниското. Връщайки се към своите, видях на около 300 м. 4 танка Т-34. Тъкмо да излезем срещу тях и механик-водачът ми ме хваща: "Стой, лейтенанте, стой! Гледай кръстовете на тях. Това са немци на наши танкове!"... "Мамичката ти, точно! Навярно тези танкове ни удариха... " залегнахме, изчакахме да минат и продължихме. Вървяхме около половин час. Случайно се натъкнахме на началник щаба на батальона ни, който по-късно загина при Киев: "Браво, лейтенанте, представих те вече за званието "гвардеец"" ..... А ти какво си мислиш, че веднага се става гвардеец, ако влезеш в гвардейски корпус! Не! След първия бой, ако си доказал, че можеш да воюваш, само тогава ти присвояваха званието.
                        От 62 души випускници на училището останаха само седем, след 4 дни настъпление, а до есента на 1944 останахме само двама. ........Попаднахме в резерва на батальона, където няколко дни добре починахме и най-важното, наядохме се, макар в 1943 г. в училището да хранеха горе-долу добре. Само че, натрупаното недояждане от 1941/42 г. се обаждаше. Гледам, как готвача сипва в канчето ми първо и второ, толкова, колкто в мирно време никога нямаше да изям, но все едно, искам още, така или иначе ще го изям.
                        После почна подготовката за Белгородско-Харковската настъпателна операция. Танк не ми дадоха, а ме сложиха офицер за връзка със щаба на бригадата. На тази длъжност воювах до 14 октомври, когато ми беше заповядано да приема танка на загиналия гвардейски лейтенант Николай Алексеевич Полянски. Трвба да кажа, че съм много блаодарен на нашия началник щаб на бригадата майор Михаил Петрович Вощински който за два месеца направи от мен офицер, умещ да работи с картата, овладял задачите на ротата, батальона и даже на бригадата. А това на само командир на танк или взвод, но и на ротата, който не е работил в щаб, не можеше.
                        Намирайки танка, приближих към екипажа. В това време механик-водачът Василий Самолетов се ровеше в трансмисията, останалите лежаха наблизо, и, както забелязах, внимателно ме гледаха. Всички бяха по-възрастни, с изключение на пълнача Голубенко, който беше член на първия ми екипаж и мой набор. Веднага видях, че не им харесах. Ясно е, че или веднага ще им стана командир, или никога няма да стана в този екипаж, което значи, че в първия истински бой танкът и екипажът могат да загинат, а най-вероятно старците при всеки повод ще почнат да симулират и да не участват в боевете. Измъкна ме самоувереността, която получих докато работех в щаба, и аз строго попитах: "Какъв е тоя танк и защо екипажа лежи?"Изправи се най-младият сержант Голубенко и доложи: "Др.лейтенант! Екипажът завърши ремонта и чака новия командир."Свободно, другари, моля всички да дойдат при мене. " Командата беше изпълнена, макар и бавно. Дойдоха небръснати, немарливо облечени и с цигарки в ръка. Докосвайки с ръка козирката си, се представих и казах, че за загиналия командир съм слушал много добро, но нещо екипажа не прилича на него. После, заставайки отпред на танка и спирайки на около метър встрани, внезапно подадох команда: "Строй се!" Всички станаха, но цигарките не ги хвърлиха. "Спри пушенето!" Хвърлиха ги с нежелание. Излизайки пред строя на една крачка от тях, казах, че ми е неприятно да влизам в бой с такъв мръсен танк и с чужд екипаж. "Виждам, че и аз не ви харесах, но след като на Родината й трябва, ще я защитавам така, както са ме учили и както мога". Гледам, на старците усмивката им изчезна от лицата. Питам - "машината изправна ли е?" "Да", отговори механик водача. "Само електромотора за въртене на куполата не работи и няма резервни таркове. Всичките три са работещи" - "Ще воюваме на този. За бой!" Командата беше изпълнена горе - долу. Качвайки се на танка, казах, че отиваме в ротата на Аветисян. Взимайки картата и ориентирайки се по нея, поведох танка в с.Валка. По пътя на края на Нови Петрици попаднахме под артилерийски огън. Наложи се да скрием танка зад една полуразрушена стена на пострадало от бомбите здание и да чакаме да мръкне. Когато танкът беше скрит както трябва и моторът угасен, обясних на екипажа къде трябва да идем и целта на действието ми. Пълначът Голубенко каза: "Добре се ориентираш по картата, лейтенанте." "И с тактиката се оправяш явно не лошо", добави радистът Вознюк. Мълчеше само водачът Семилетов. Но разбрах, че хладният прием е в миналото и че са ми повярвали.
                        След като започна да се стъмва, търгнахме и скоро под съпровода на артилерийски и минометен огън на противника стигнахме в ротата. Практически цялата нощ, сменяйки се, с две лопати копахме окоп, изкопавайки около 30 куб. метра земя, и вкарахме там танка, като го замаскирахме внимателно. Подготовката ни за щурма на Киев, в който трябваше да вземе участие нашата бригада, започна със сбор на всички командири на танкове, взводове и роти, на 2-ри ноември 1943 г. в землянката на командира на батальона. Беше достатъчно тъмно, валеше ситен дъжд. Бяхме 13 човека и трима командири на самоходни оръдия. Началникът на политическия отдел на бригадата подп. Молоканов постави задачата на командира на батальона много кратко. От думите му разбрах, че началото на щурма е утре в 8.00 ч.

                        Тази нощ, всички без дежурните наблюдатели дълбоко спяха. В 6.30 мин. на 3-то ноември ни поканиха на закуска. След като я взехме, решихме да я изядем не в блиндажа, а на чист въздух. Тук преди боя, на около 25-30 м. се беше разположила, пускайки дим и пара, батальонната ни кухня. Тъкмо седнахме, и противникът откри артилерийски огън. Аз едва успях да викна: "Залегни!" Един от снарядите падната на около 7-10 м. зад нас, но не закачи никого с осколките. Другият се удари на десет метра от нас, помете по пътя си един прозяващ се войник, откъсна колелото на кухнята, като я преобърна надалу с главата заедно с готвача, който раздаваше храна, събори ъгъла на една къща и се успокои в градината на противположната страна на улицата. Пускайи още 2-3 снаряда, противникът се успокои. Вече не ни беше до закуски. Събирайки багажа си, се прехвърлихме в танка в очакване на щурма. Нервите ни бяха опънати до крайност.
                        Скоро започна артилерийска подготовка и аз дадох команда: "Пали", а като видях три зелени ракети: - "Напред". Напред само дим и разриви на снаряди, отвреме навреме се виждаха разриви на случайни попадения. Танкът силно подскочи - значи сме минали първата траншея. Постепенно се успокоявам. Неочаквано открих отдясно и отляво на танка бягащи и стрелящи пехотинци. Отпускам се на мерника, нищо не виждам освен паднали дървета. Давам команда на пълнача - "Осколъчен, пълни!" "Слушам, осколъчен!" - ясно отвърна Голубенко. Давам първият изстрел по падналите дървета, като мисля, че това е първата траншея на врага. Наблюдавам за разрив, успокоявам се и се чувствам както на полигона, когато стреляш по мишени. Стрелям с оръдието по бягащите във форма с миши цвят фигурки. Увличам се да стрелям по мяркащите се фигури и давам команда: "Увеиличи скоростта". Ето я и гората. Семилетов рязко намали хода. "Не спирай!" "Къде да карам?" "Напред, напред!". Старият двигател на танка хърка, докато събаряме едно след друго няколко дървета. Отдясно е танкът на Ванюша Абашин, командирът ми на взвод, също събаря дърво, но върви. Поглеждайки през люка, видях неголяма просека отиваща навътре през дърветата. Насочвам танка по нея. Напред отляво се чуват изстрели на танковите оръдия и ответен "кявкащ" звук на противотанковите оръдия на фашистите.
                        Отдясно чувам само шум на мотори, но самите танкове не виждам. А моя танк върви по просеката напред. Казвам си: не се прозявай, брат, и откривам огън по посока на просеката на смени от оръдието и картечницата. В гората става по-светло, и по едно време - поляна. Забелязвайки тичащите по поляната хитлеристи, произвеждам изстрел. И веднага виждам, че иззад хълмчетата на другия край на поляната се води силен картечен и автоматен огън. Мярна се между хълмчето и група хора и изведънж - отблясък на противотанково оръдие. Дадох дълъг ред с картечницата и извиках на пълнача: "Осколочен!". А после почувствах удар и танкът, като че ли се е натъкнал на сериозна преграда, се спря замалко и после продължи напред, рязко завивайки наляво. Пак като на полигона, потърсих групата сновящи около оръдието хора и стрелях по тях. Чух викът на Федя Вознюк: "Оръдието и прислугата са в храсталака!" Механикът вика: "Командире, ударена ни е дясната верига". "С радиста излезте през десантния люк и поправете веригата! Аз ще ви прикрия с огън". А на поляната вече излязоха още няколко танка а след тях и стрелци. На ремонт на веригата с работен трак (нямахме ..... тая дума не я знам) отиде около час. Освен това, при завъртането на танка на лявата верига той беше затънал в блатистата почва, а в ляво отпред на около 10 метра се оказа минно поле, поставено от фашистите на голям сух участък на поляната. Затова самоизвличането на танка трябваше да става назад. Това отне още около два часа. Успяхме да догоним батальона си чак с настъплението на тъмнина, когато немците успяха да спрат нашите танкове на втория рубеж на отбраната си. През нощта на 3 - 4 ноември зареждахме машините с гориво и боеприпаси и отдъхнахме малко. На разсъмване на 4 ноември командирът на батальона събра командирите на рекогносцировка. От 13 човека, започнали настъплението преди денонощие, бяха останали 9. Както преди с нас бяха трите самоходни оръдия. Излязохме на окопа на стрелците и Чумаченко ни показа: "Виждате ли пред нас около 300 метра как са сложени повалени дървета и греди?" "Виждаме." "Е зад тях седи противникът и не дава на нашите стрелци да се вдигнат. Идвайте на тази поляна, развръщайте се в линия и атакувайте незабавно." Защо немците не стреляха и не ни убиха, както стояхме в цял ръст пред отбраната им? Не знам.....
                        Танковете излязоха на (рубежа....??) развърнаха се и тръгнаха в атака. Отдаде ни се да разхвърляме загражденията от греди и, преследвайки ги по просеката из гората, още на светло да излезем накрая на гората при совхоза "Виноградар". Тук ни посрещнаха с контраатака около батальон немски танкове, в т.ч. "Тигри". Наложи се да отстъпим в гората и да организираме отбрана.
                        Немците, приближавайки гората, пуснаха напред три средни танка, а главните им сили се строиха в две колони и тръгнаха навътре в гората. Вече се стъмваше, но те изведнъж решиха да влязат в така нелюбимият им нощен бой. Заповядано ми беше с танка да прикрия централната просека. Отляво и малко по-назад от мен трябваше да прикрива танкът на Ванюша Абашин, от лявата ми страна прикриваше установка ИСУ-152. Разузнаването на противника, пропуснато от нас, потъна в гората. Приближаваха главните сили. По шума на мотора беше ясно - напред идва тежък танк "Тигър".
                        Нареждам на механик-водача Семилетов: "Вася, дай малко на малки обороти напред, че ми пречи дървото отпред да бия противника челно". За две денонощия бой се бяхме сработили и екипажът ме разбираше от половин дума. Подобрявайки позицията, видях врага. Не дочаквайки кога водачът окончателно ще спре танка, дадох първия изстрел в подкалибрен по главния танк, който беше на 50 м. от мене. Мигновен взрив в челната част на фашисткия танк и по едно време той се запали, осветявайки цялата колона. Механик-водачъ Семилетов крещи "Мамка ти, команидре, защо стреля? Още не съм затворил люка, сега нищо не виждам от дима?" Но в този момент аз забравих всичко, освен танковете на противника. Голубенко без моя команда докладва: "Подкалибрен готов!" С втория изстрел убих излизащия зад първия втори противников танк. Той също избухна. В гората стана светло, като ден. Чувам изстрела на танка на Ванюша Абашин, както и глухият и дълъг изстрел на 152мм самоходка. В мерника виждам, че вече горят няколко танка. Викам на механика: "Вася, давай близо до запалените танкове, че фрицовете ще избягат." Приближавайки плътно до първия горящ танк, от десния му борд виждат следващата си жива цел - "артштурм". Изстрел - готова е. Преследваме противника до совхоза "Виноградар", където спряхме да се приведем в ред. Както можахме заредихме, готвейки се за решаващия щурм на града.
                        Сутринта на 5 ноевмри в разположението на частта ни пристигнаха командирът на бригадата гвардейски полк. Кошельов и начаникът на политодтела подп. Молоканов. Оставащите екипажи на седем танка и три самоходки се строиха пред машините. Обръщайки се към нас, командирите поставиха задача да овладеем града, като добавиха, че на първия екипаж, който влезе в града ще му бъде присвоено званието Герои на СССР.
                        След около 30 мин., строявайки се в бойна линия, тръгнахме в атака и бързо овладяхме южния край на Пуща - Водица, без да спираме пресякохме Святошино, а после и шосето Киев - Житомир. Пътят беше преграден с противотанков ров, изкопан още през 1941 г., който трябваше да бъде преминат, за да се влезе в града. Спускайки се в рова, танкът заседна - моторът ревеше на максимални обороти, от изпускателните колектори излизаха половин метрови пламъци, показващи извънредната му износеност, но не успявахме да излезем. За да увеличим тяговото усилие, извиках на водача: "Премини го на заден ход!" И ето я първата улица. И пак проблем! Работният трак, който бяхме поставили в гората в замяна на разбития "водещ", сега, при излизането на улицата вдигаше с десетсантиметровият си зъб корпуса на танка и изключваше воденето на огън. Спряхме, и, взимайки назаем водещ трак, започнахме ремонт.
                        Батальонът получи задача да се придвижи към центъра на града. Главният танк достигна Т-образно кръстовище и изведнъж, обхванат в пламъци, зави надясно и се блъсна в един от ъглите на сградите. Разузнавачите, които бяха върху него, бяха съборени. Лейт.Абашин и аз открихме огън по измъкващата се самоходна установка на врага. С втория снаряд я ударих в задната част, като спрях движението й. Кратка пауза, изтичалият с бързи крачки командир на батальона назначава за главен танка на лейт.Абашин. По сигнал "Напред!" тръгнахме по-нататък и скоро излязохме на Крещатик. Градът е превзет. Вечерта получихме задача да излезем от града в посока на град Василков. Обаче, преодолявайки една рекичка, танкът ни затъна и поради износеност на двигателя не можа да се измъкне. Наложи се да го измъкват с влекач и да го карат на ремонт. Ремонтните бригади, опитващи се да възстановят танка ми, след 7 дни безуспешен труд обявиха, че танкът не подлежи на ремонт в полеви условия, като казаха, че на него ще мога да воювам чак през 1944 г. Е, така завършиха за мен боевете за Киев. За тези боеве командването на батальона ме представи, мен и още 6 командири за звание Герой на СССР.
                        В подготовката за по-нататъшни боеве ми разрешиха самостоятелно да си набера екипаж, тъй като със стария екипаж се наложи да се разделя. Без лъжлива скромност ще кажа, че хората искаха при мене. Наистина, от назначения от мен екипаж не смених никого, освен механик-водача. Радистът беше младо момче с фамилия Клещевой (не му помня името), пълначът - страшина евенк, името и фамилията също ми избяга от паметта. Няколко опитни механик - водачи на батальона ме уговориха да взема за мех. водач Пьотр Тюрин. На 27 12. 1943 г. бригадата получи заповед да настъпи в направление на Чековичи , Гута-Добринская, Каменний брод, Андреев. За пръв път ми довериха да отида в челен дозор.
                        Към линията на фронта се движехме през нощта. Времето беше мразовито, грунтът беше твърд. Падналият сутринта сняг малко смекчаваше чукането на танковите вериги. Двигателят на новият танк теглеже много добре, движехме се с висока скорост. Аз нервничих, защото не знаех къде и как ще ме срещне противника. Успокоявах се, че се движехме по полето, в обход на населените места, съкращавайки маршрута.
                        Минавайки около 20 км., излязохме на някакво село. Спряхме. Скороо ни достигна колоната на бригадата. Почивката беше много кратка, след което получихем задача да се придвижим напред, но при мен се получи проблем. Механик-водачът ми Пьотр Тюрин заяви, че не може да кара, защото не вижда в тъмното. Засуетихме се. Нямаше с кого да се замени. Екипажът ни не беше взаимозаменяем. Само аз, освен механик водача, можех да карам танка. Тюрин ни застави да се въртим около 20 мин. Почуствах, че лъже, ако така беше и наистина беше ослепял, щеше да се държи по друг начин. Просто на човека не му издържаха нервите – да вървиш първи, без да знаеш какво ще ти се случи в следващата секунда, е много тежко. Избухвайки, му се развиках: „За какво се натискаше за моя екипаж!” и добавих към заместник командира на батальона Асреиниев: „Др.гвардейки ст. лейтенант! На следващото спиране моле да замените Тюрин!” И като се обърнах отново към механик-водача, му заповядах в груба форма: „А сега сядай зад лостовете и карай!”. Дадох команда: „Напред” и, напрягайки зрението си , се стараех в тъмнината и през летящите снежинки да видя поне нещо, започнах да управлявам водача по ТПУ10 (танкоразговорно устройство). Често се разсейвах да се ориентирам по картата, сгъвайки се вътре в танка, който макар и слабо, но беше осветен и скоро забравих за Пьoтр, който си караше напълно нормално.
                        На разсъмване в далечината се показа село Каменний Брод, а пред него – на около 500 метра от него видях тъмен предмет, който в сумрака пред разсъмване взех за танк. Дадох по него два бронебойни изстрела – виждам искрите от попаденията и отлитащите в разни посоки черни парчета. Разбрах, че съм се объркал, а като приближих, видях голям камък. Изведнъж от селото изскачат два немски танка Т-IV и бягат от нас надясно, по посока на гр. Черняхов. Аз викам: „Тюрин, гони, гони!” А той се изплаши, спря. До тях станаха вече 1-2 километра. Пуснах няколко снаряда – не уцелих. Да вървят по дяволите, трябва да превземем селото. Още не бяхме стигнали на 300 м. до крайните домове, срещнахме старец, който ми показа проход в минното поле и каза, че в селото няма немци, но в съседното има много танкове. Благодарих му и влязох в селото, движейки се по улицата към противоположния му край. Къщите стояха в една линия покрай пътя, а зад тях отляво и отдясно се виждаха широки полета. Догониха ме още два наши танка, в т.ч. и танкът на командира на взвода Ванюша Абашин. Излизайки на противоположната страна, видях на около километър и половина съседното село, разположено покрай пътя. Не успях да погледна картата, за да определя названието му, и изведнъж забелязах до далечното село леко вдясно движещи се по полето немски средни танкове Т-IV, боядисани в бяло. След тях почнаха да излизат танков „Тигър” и „Пантера”, които се строиха в боен ред. Зад тях пък пак се показаха Т-IV, около десетина. Не му мислих дълго и подадох команда: „Бронебоен – зареждай!” „Бронебоен - готова” . Стрелям по деснофланговия „Тигър” – не уцелих. Какво става?! Гледам в мерника – отклонен е на пет деления в дясно. Ето защо ми избягаха тези два танка при селото. Коригирах мерника, чувам как по радиото командирите на нашата и на втората рота развръщат танковете в боен ред. Показах се от купола и видях как целият батальон се развръща в полето вдясно от домовете, за да срещне челно танковете на противника. Това беше неграмотно решение на командира на батальона, което ни струваше много, но за това ще разкажа после.

                        Не знам какво ми стана, но реших да атакувам немците! Един срещу двадесет немски танка! Съвсем си загубих главата! Давам команда на механик-водача „Напред! Към това село”. След мен вървеше и втори танк от нашия взвод, под командата на Ванюша Абашин. Отляво на пътя видях скат към реката. Като че ли, може да се свие от пътя и незабелязано да се приближим към противника. И тъкмо успях да помисля за това, когато крайният Тигър от около километър стреля по мене. Щеше да ме убие, но снарядът закачи ръкохватката на оставеният от есента и замръзнал в земята плуг, който измени малко траекторията и прелетя на няколко сантиметра от купола ми. Провървя ми! Ако всички пернат по мене, от мене нямаше мокро място да остане, но кой знае защо не стреляха. Викнах на Тюрин: „Завий в ляво и върви по долинката на реката към последната къща!” След мен същата маневра направи Ванюша Абашин. Приближавайки крайният дом, мислейки, че ме е прикрил от развърнатите немци реших, да видя зад ъгъла на тази къща какво правят немците и да доложа на командира на ротата по радиото. Тъкмо притичах към ъгъла и мислех как да надникна, когато снаряд, изстрелян от танк който стоеше зад купа сено около 500 м. от селото, видно за да обезпечи развръщането откърти ъгъла на тази къща и ме метна обратно към моя танк.
                        Изправих се с труд, краката ми бяха натежали и не ме слушаха, вървя към танка и ръцете ми треперят. И не щеш ли, на 300-400 м. пред нас от окоп изпълзя тежък танк Тигър, целият в жълт цвят. Стоим на открито. Защо не стреля? Не знам…. Аз още не бях се метнал в танка и викам на Ванюша: „Стреляй, путьо, стреляй! Стреляй по него, мамка ти!” А той стои, стои, явно се стресна. Честно говорейки, подготовката ми беше по-висока от неговата, особено след като служих в щаба като офицер за свръзка.

                        С труд влязох в танка и прицелих оръдието към този изпълзяващ Тигър. Обаче, явно поради шока и голямото вълнение, не можех по никой начин да определя разстоянието до него. Взех решение да отстъпвам. Давам команда на Тюрин да обърне и да се връща в Каменний брод по същия път, по който стигнахме. А немските танкове, завършили развръщането, атакуваха батальона, стрелят, нашите танкове горят. Аз се движа успоредно на тях вдясно на около 200 метра със 50-60 км. в час.
                        Изпреварих ги, отидох зад крайната къща, рязко се обърнах и застанах между къщата и хамбара, около който стоеше купа сено. "Сега ще ви почеша по бордовете". А танковете преминаха селото отдясно и се движат покрай мен. Гледам в прицела, пречи ми купчина тор. Мръднах напред, обърнах куполата и виждам идващ към мен с десен борт краен правофлангови вражески Тигър, готов да стреля по един от нашите танкове, който беше на пътя му.Не видях попадението си, но Тигърът се помести и спря, а от него тръгна дим. Към мен дойде танкът на Костя Гроздев, той трябваше да е зад другата къща, а той се притиска към мене. Видимо, танкът, който прикриваше развръщането им и стреля по мен, когато бях до съседния дом, го удари. Куполата се откъсна и тя отлетя на покрива на съседната къща. Костя изскочи..... по-точно изскочи горната половина на тялото му, а краката му останаха в танка. Дере с ръце по земята, очите му мигат. Разбираш ли?!
                        Викам на механика - "Назад!" Тъкмо завихме. Удар! И танкът се завъртя и заклати чак до другата страна на улицата. Снарядът, попадайки в десния механизъм за завиване (ПМЗ) откърти голямо парче броня и оголи зъбните колела на предавката, но на танка практически не беше нанесена щета. Немските танкове завиха наляво и започнаха бързо да се престрояват за излизане от боя. Ние им подпалихме четири танка, от тях един Тигър, но и ние самите загубихме осем машини! Челно се срещнахме! Трябваше да се скрием зад къщите да ги пропуснем и да ги подпалим странично. Всичките там щяхме да ги изпозапалим! А така загубихме цяла рота! В основни линии новобранци, току що дошло попълнение без опит. Но най-важното е, че изскочиха отпред... После се разбра, че тази групировка с нашето излизане на Каменний брод попаднала в обкръжение и затова така на ва банк вървяха, да пробият бойният ни ред.Бързо прегрупирайки се, бригадата почна преследване. Стъмваше се. Настроението беше отвратително - толкова хора загубихме, но сега важното беше да не им дадем да се закрепят в отбрана.
                        Към девет часа тъмнината и ситният дъжд със сняг съвсем ме ослепиха. Движението се забави. Догониха ме други танкове, развърнахме се в боен ред и така караме, оглеждайки се един друг. Нощна мъгла, атака в нищото, противника не се вижда. Почнахме да стреляме с осколочно-фугасни снаряди по посока на движението ни. Скоро преминахме през голямо село. Незабелязано съмна, показа се грунтов път. Чувам по радиото в открит текст: "До Фадин - заеми си мястото". Ускорявам ход и излизам напред в готовност да действам като боен дозор. След мен се движат още два танка. С разсъмването ми стана по-весело, но за кратко. През дима, излизащ от танка, видях очертанията на голям населен пункт. Стори ми се, че това са очертанията на гр.Черняхов. И тъкмо успях да помисля това, и по нас удари тежка вражеска артилерия. Развръщането на танковете от ходово положение започна стремително. Отляво, около 200 метра от мен, се развърна батарея СУ-85 и откри огън от място. Още по-наляво се развърна изтребително-противотанковата батарея на нашата бригада. Ние трите танка атакуваме, водейки огън по крайните къщи.
                        Гледам в прицела и виждам движещи се перпендикулряно спрямо нас на два километра колона танкове, влизаща в града от другата страна. А тука още артилерията бие по тях и по нас отнякъде отдясно. Мина ми мисълта, колко добре е уредено взаимодействието по завладяването на този населен пункт. И изведнъж гледам, как от крайния дом в бяла полушубка бяга срещу нас човек, тича към командира на противотанковата батарея и го бие в лицето. Оказа се, че в града вече влязла 21-ва гвардейска танкова бригада, а ние, излиза, че водим огън по своите. Бързо се ориентираме и обръщаме към центъра на града. Чувам по радиото в открит текст "Фадин и Абашин да излязат към гарата." Завивам надясно и виждам двуетажното здание на града. Обръщам купола за стрелба по дължината на улицата и изведнъж танкът подскача от мощен взрив на голямокалибрен осколъчен снаряд, който попадна в дясната част на кърмата. Танкът продължава да се движи, бавно завивайки надясно.Механикът-водачът вика: "Командире, довършиха нашето ПМЗ". - "Можеш ли да се движиш?" "Трудно." Приближихме до последния дом до гарата. Изскочих от танка да видя повредата. Останалата част от бронирания лист, прикриващ механизма за завиване (бордовата предавка), беше отрязана като с нож. Разбити бяха две зъбни колела, а останалите бяха с пукнатини. Не мога и до сега да разбера как можехме да се движим. В този момент дойде на танка си командирът на батальона Д.А.Чумаченко и заповяда да заема отбрана и да чакам ремонтната бригада.
                        Поставихме танка в гъста ябълкова градина, прилепен до къщата, и скоро дочакахме пратената от командира ремонтна група. Като поговорих малко с монтьорите, разпоредих командирът на оръдието (мерача) и картечарят радист да останат в танка и да водят наблюдение, а аз реших да се кача на зданието на гарата и да погледам града от него. По едно време чух викове, автоматни редове и стрелба откъм моя танк. Обърнах се и с всички сили се втурнах назад. Оказа се, че останалите в тил немци атакували танка. Монтьорите и екипажа заели отбрана, а пълначът стрелял с осколъчен снаряд право в упор по атакуващата пехота. В крайна сметка немците загубиха 10 човека, а останалите 13 се предадоха в плен.
                        Възстановяването на танка отне около едно денонощие, а после се наложи да догонваме водещата ден и нощ боеве наша бригада. Не мога да си спомня сега кога спахме. Всичко това ставаше на някакви отрязъци от един до два часа в денонощието. Умората създаде безразличие, което пък водеше до загуби. Вече през нощта влязохме в гр.Сквир. Всички така се скапаха, че никой не се сети за идването на Новата 1944 година. Можахме да починем около 3-4 часа. Събудих се от удари с пръчка по купола - работниците от походната кухня ни викаха на закуска. По време на закуската ни извикаха при командира на батальона. Около батальонната кола с будка се събраха 11 човека, от които трима - командири на самоходни установки. В батальона останаха 8 танка - не е толкова лошо, плюс две отделения от взвода на бригадното разузнаване. Излизайки от будката, комбата отначало ни представи новият командир на рота техникът лейтенант Карабуту, а после ни постави задача на марш да идем до град Таращ, да го завземем и да го удържим до приближаването на главните сили на бригадата. Тръгнахме по светло. Аз с петима разузнавачи пак трябваше да вървя напред пред колоната на 1.5 км. напред. Скоро над нас увисна "Рама". Значи, чакай гости. И точно! Появяват се осемнадесет Ю-87. Развърнахме се в боен ред и спазвайки интервал между машините от 100-150 м. вървяхме напред с голяма скорост. Бомбардировката беше интензивна, но безрезултатна, нито един танк не пострада. Напред се показа голямо село, откъдето се чуха изстрели на полеви оръдие и автоматни редове. Ние бяхме много озлобени и от ход открихме огън, заставайки малкия гарнизон да се спасява с бягство.
                        Продължихме в боен ред, като че ли нещо ни подсказваше, че противникът е близо и аха-аха ще се срещнем. На смяна на хвърлилите товара си осемнадесет Юнкерса дойдоха още две групи по 18 самолета, които, правейки голям завой, се заеха да ни бомбардират. Това потвърди предположението ми, че врагът е наблизо. Скоро пред погледа ни се откри голямо село, през което се движеше черна на фона на белия сняг, гъста, необозрима по големина колона на противника.

                        Челото на тази колона, в която имаше леки коли, конни впрягове, вече беше излязла от селото и започна да набира скорост, за да се оттегли. Както се изясни, това беше движение на тила на отново приближилата 88-ма пехотна дивизия на противника. Виждайки пред себе си практически беззащитният противник, ние, стреляйки от ход, започнахме да се разпръскваме от бойния ред, по ширината на колоната, за да не им дадем възможност да избяга. Тук за наша беда населението на село Березанка излезе от къщите срещу нас, молейки се бързо да влезем в селото, пречейки ни да водим огън по немците. Наложи се да видим огън над главите им по бягащите в полето немци, които захвърлиха каруците и колите. Движейки се покрай колоната, разстрелвам с картечница бягащите немци. Видях група фрицове на края на селцето, които се суетяха около някакви талиги, разпрягаха конете и ги гонеха настрани. Давам изстрел с осколочен както се бяха струпали и гледам: снарядът ги разпиля настрани, и едва сега видях оръдието, което се опитваха да развърнат направо на пътя. Показвайки се от купола, видях още три такива групи, опитващи се да се освободят от конете, които караха оръдията. Успях да дам 3 или 4 изстрела и всички снаряди отидоха по направление на тази батарея. Приближихме първото оръдие, и дадох заповед на Тюрин да го заобиколи, като с картечницата разстрелвах разчета му. Идвайки малко на себе си от скоростния бой, излязох от куполата да огледам полето. То беше ужасно. Около пътя стояха разхвърляни немски каруци и автомобили, разбити и цели, натоварени с продоволствие и боеприпаси, трупове на убити немци и коне... Такова количество лежащи на снега трупове ми се наложи пак да видя след седмица, в района на пробива на немската отбрана при гр.Виноград, но това бяха вече нашите пехотинци.....
                        Пленниците бяха около 200 човека и не знаехме какво да ги правим, защото на танковете се возеше отгоре само разузнавателен взвод. Наложи се да отделим няколко човека за охрана. Съсредоточихме се в селото, облажавайки се с трофеи. Тюрин и Клещевой донесоха голям труп на прасе, сложиха го на трансмисията и казаха, че ще го дадем на стопаните на домовете, където ще се настаняваме. А после Тюрин ми даде нови кожени офицерски ботуши, казвайки, че не бива да се ходи във валенки, а такива ботуши, един вид, на лейтенант няма да му дадат по никой начин. Да, ботушите ми се оказаха по размер и аз до сега помня здравината и непромокаемостта им.

                        Скоро при мен дойде командира на ротата ст.лейт. Володя Карабута, постави задачи и тръгна напред към град Таращ, който беше някъде на около 10 км. западно от селото Березанка. Замръзналият грунтов път позволяваше да се кара бързо. Като минахме няколко километра, стигнахме до градчето Лесовичи. Там немци не се намериха.
                        До града оставаха още само около три километра, които преодоляхме леко. В сумрака и с висока скорост, гледайки през прицела на оръдието, се впускам на улицата. Жители няма никакви – това е лош знак, значи, някъде има засада. Напред виждам кръстовище, но в този момент отпред изскача жена и маха с ръка. Спирам танка, показвам се от люка и й викам, но от рева на мотора не мога да я чуя. Излизам от танка и питам „Какво става?” Тя вика, че отпред на 300 м. на кръстовището чакат немски танкове. В този момент изскочилият зад моя танк командир на ротата Владимир Карабута, узнавайки от мен за противника, каза: „Фадин, ти си вече герой на съветския съюз, отивам преди тебе” и започна да изпреварва танка ми. Викам на Тюрин: „Карай зад него, като го ударят, изскачай напред!” Тюрин кара зад него. Така и стана – минавайки 100 метра, танкът на Карабута получава челно снаряд и се подпалва. Изпреварвам го, и, стреляйки сватбарската, се впускам напред. Едва тук видях отпред тежка самоходна установка „Фердинанд”, която, опирайки се с кърмата в неголяма каменна постройка, контролираше кръстовището. Виждайки „Фердинанда” и удряйки му челно бронебоен снаряд, командвам на Тюрин да го тарани. Тюрин се приближи, удари Фердинанда и започна да го гази. Екипажа се опита да изскочи, но попадна под автоматичния огън на пълнача. Четири останаха да лежат убити отгоре на корпуса, само един немец успя да избяга. Успокоявам Тюрин и давам команда да даде назад. Виждам, че останалите танкове и САУ се движат по улицата и стрелят. Успокоявам се, качвам разузнавачите на танка и тръгвам по улицата, водеща към центъра на града. Стрелбата се прекрати и настъпи някаква зловеща тишина. Командира на ротата с екипажа си загина (после се изясни, че е останал жив) и нямаше вече от кого да чакам команди, а някой трябваше да дава пример. А тъй като вървях пръв и лесно се разправих с Фердинанда, то на мен сам Бог ми каза да вървя напред. Обръщам на кръстовището на ляво и тръгвам по улицата, която води към реката. Приближих моста. Тъкмо се чудех дали няма да паднем от него и иззад завоя се показа голям камион с голяма каросерия. В тъмнината немците не видяха спрелия на другия бряг в началото на моста наш танк и, като минаха по моста, се натъкнаха на нас, опирайки се с носа в танка. Шофьора бързо разбра какво става и скочи от кабината направо под моста. Оставаше ми само да натисна спусъка на оръдието и осколочно – фугасния снаряд, пробивайки кабината, се взриви вътре в каросерията. Фойерверк! Човешки останки падат на леда, на моста. Казвам: „Петя, напред”. Предницата и мотора на камиона ги бутнахме от моста, а аз по труповете през моста се качих на улицата. Разузнавачите скочиха да мародерстват, да търсят пистолети и часовници. Тогава нямаше часовници. Само командирите имаха танкови часовници с голям циферблат.

                        Бавно караме напред, завихме, и като стреляхме по направление на улицата, тръгнахме на пълен ход към центъра на града. Стигнахме Т-образно кръстовище. Средата на Т-то беше дом, към чиято стена притиснах танка. Немци няма. Наши танкове също. Угасихме мотора, скрихме се, наблюдаваме. Да вървиш напред през нощта, по добре осветена улица, без разузнаване и десант върху танка е страшничко, но и да стоиш без работа също е неудобно. Наоколо зловеща тишина. И по едно време чувам – заработиха моторите на няколко танка, и мигновено покрай мен на улицата на висока скорост минаха три наши танка. Веднага от страната, от която минаха, се чуха взривове и оръдейни изстрели. Избухна бой на източния край на града, където оставаха основните сили на бригадата. Чакам. От тази страна, към която минаха трите танка, боят постепенно затихна – явно са ги изгорили. След 15-тина минути чувам как оттам идва немски танк. Реших да го пусна наблизо и да го унищожа от стотина метра. И тука ме осени дива идея. Трябва да го унищожа така, че да стане красиво, та после с тебешир да напишат на него: „Ударен от лейт.Фадин”. Ама че глупост. За това трябваше да го пусна на кръстовището, т.е. на 15-20 м. и да му прасна един бронебоен снаряд в борда, когато завива наляво. Кой знае защо реших, че ще завие по лявата улица. И ето държа вражеският танк на прицел. Танкът е неголям – Т III или Т IV. Излезе на кръстовището, зави наляво, аз движа купола надясно... а тя не се върти. Вражеския танк се впусна надолу по улицата. Крещя на Тюрин „Пали и излизай на тази улица, ще го разстреляме като го догоним!” Но танкът не запали веднага. Изтървахме ги! Изскочих от купола на кърмата. Към Задната част на танка ни беше закрепен брезент. Разузнавачите, които седяха там, го бяха дръпнали под себе си да не седят на студената броня. Изтърваният му край се беше напъхал под зъбците на механизма, който върти купола и го беше заклинил. Той не можеше да попадне там, просто не можеше!!! И досега не мога да си простя, че изпуснах този танк. След войната разказвах тази сцена на майка ми. Казвам: „Нямаше как този брезент да попадне там”, на което тя отговори: „Бог теб колко пъти те спасява – четири пъти. Господ е един. Явно там честни хора са седели, и господ ти е напъхал брезента под купола.

                        Изкарвайки брезента и скачайки в танка, заповядвам на Тюрин да излезе на улицата, по която замина танкът с надеждата да го стигна със снаряд. В това време чувам по радиото: "До Фадин, до Фадин, спешно се връщай назад". Обръщам обратно и се движа към моста. Боят явно е затихнал. Немците, понасяйки загуби, започнаха извеждане на подразделенията си. Ето така през нощта на 4 срещу 5 януари освободихме гр.Тараща.
                        През половината ден на 5-ти януари се привеждахме в ред и малко дремнахме. А в 14 часа на 5-ти януари 1944 г. започнахме придвижване през целия град на запад в посока град Лисая гора (Плешивата планина). Както и преди, ми качиха 4-ма разузнавачи и - напред, начело на колоната. Влизаме в предградието на Лисая гора. Отдясно виждам в тъмното белите украински къщи, а напред тъмнее горичка. Командвам на Тюрин да увеличи скоростта. Препускайки по улицата на Лисая гора, получавам три или четири снаряда от полуавтоматично оръдие в левия борд. Танкът се хлъзна надясно в някаква яма, така, че можеше да се стреля от него само във въздуха. Спираме. Отварям люка, излизам от танка и виждам, че лявата ми бордова предавка е разбита и танкът не само да се движи, но и да се обърна за да може да стреля по удобно, не може. Приближилият командир на батальона заповяда да чакаме ремонтната група и остави за охрана стрелково отделение начело с командир на взвод.
                        Поставяйки охранение, взехме свинското месо, което прибрахме при разгромяването на обоза и оттогава возехме на танка, вдигнахме стопанина на дома дядо Иван с жена му и помолихме да ни опекат свинско. Хапнахме добре. Но не би беше до сън. Почнахме да се приготвяме за защита на ударения танк. Свалихме сдвоената с оръдието картечница и картечницата на радиста, приготвихме гранати и автомат. Към нас се присъединиха седемте стрелци с командира си. Така, че сили за отразяване на пехотно настъпление имахме достатъчно. На разсъмване, заемайки кръгова отбрана, чаках опита на фашистите да завземат нашия танк. Около 9 ч. сутринта притичаха четирима местни и съобщиха, че към нас идват немци в група от около 20 или повече души. Отпращайки местните, за да няма излишни жертви, ние залегнахме и се приготвихме за бой.
                        Буквално след 3-4 мин. немците в бели халати и с автомати се появиха във вид на неорганизирана група, едва ли не тълпа, показаха се иззад домовете и търгнаха в нашата посока. По моя команда открихме ураганен огън по тях и убихме горе доли десетина човека. Те залегнаха, а после извлякоха убитите си и повече не ни безпокоиха. Около 14 ч. приближиха главните сили на бригадата, които разгромиха немците срещу нас, оставиха ремонтната група и, взимайки ми пехотата, тръгнаха по посока на гр.Медвин след нашия батальон.
                        От 6-ти до 9-ти януари 1944 г. ремонтните бригади възстановяваха танка ми, привеждайки го в бойно състояние. Ние прекарвахме свободното време в разговори с местни красавици, живеещи наоколо. Вечерта се събирахме, разказвахме си за детството или играехме карти. Сутринта на 9-ти януари при нас дойде командирът на батальона Димитрий Чумаленко, който, хвалейки ме за работата, заповяда след като свършим ремонта, да приема командването на полурота танкове, пристигнали, след ремонт като моя и да го поведа да освобождават едно селце на няколко км. от гр.Виноград, което и направихме. Някъде около 17 януари ни беше заповядано да предадем няколко съхранени танкове в 20-та гвардейска танкова бригада на нашия корпус и да излезем в резерв на корпуса за попълването й с екипажи от дълбокия тил.
                        До окомплектовахме се близо до гр.Медвин само за няколко дни. Офицерите от бригада се събраха за пръв път след окомплектоването, което беше през ноември. Много хора не видях. Най-първи, разбира се, загиваха екипажите, които бяха в състава ма маршовите роти, които получаваха слаба подготовка при обучението в дълбокия тил. Най-големи загуби бригадата понасяше в първите боеве. Тези, които издържаха първите боеве бързо свикваха и става гръбнакът на подразделенията.
                        В периода на доокомплектоването бях назначен за командир на танка на командира на батальона. В екипажа бяха много опитни танкисти, проверени най-малко година, че и повече. Механик водачът гвардейски старшина Пьтр Дорошенко, награждаван с ордени Отечествена война първа и втора степен и Червена звезда, командирът на оръдието гвардейски сержант Фетисов, награден с два медала "За храброст" и радистът - картечар гвардейски сержант Елсуков, награден с орден "Отечествена война” II степен и орден Червена звезда. Освен това, всички те бяха наградени с ордени "За отбраната на Сталинград". Даже в 1944 г. когато почнаха често да награждават, това бяха много високи награди и такъв екипаж в бригадата друг нямаше. Екипажът живееше отделно, не се мотаеше с останалите 30 екипажа и когато след обявяването на заповедта отидох с тях в дома, където живееха, приемът беше внимателен. Ясно, че да приемат върховенството на най-младия лейтенант в бригадата, израстнал за 3-4 мес. боеве им беше трудно, още повече, че Пьотр Дорошенко и Елсуков бяха доста по-възрастни от мен. Аз също разбирах, че тепърва трябва да докажа правото си да командвам тези хора.
                        Вече на 24 януари бригадата беше вкарана в пробива, направен от 5-ти механизиран корпус по направление към Виноград. Влизането в бой стана на разсъмване практически с прехвърляне през току-що атакувалите противника стрелци от 5-ти механизиран корпус. Цялото поле пред немската отбрана беше осеяно с трупове на наши войници. Как така?! Това не е 41-ва, 42-ра год., когато не стигаха снаряди и артилерия да се подавят огневите точки на противника! Вместо стремителна атака, ние пълзяхме по нивата, заобикаляйки труповете на нашите, оставяйки ги между лявата и дясната верига, за да не ги газим. Минавайки първата линия на стрелковите вериги, ние рязко без команда увеличихме скоростта и бързо овладяхме гр.Виноград. Някъде сутринта на 26 януари командирът на батальона получи заповед на изпрати танка си заедно с екипажите в разпореждане на командира на бригадата гвардейски полковник Феодор Андреевич Жилин, който беше загубил танка си в януарските боеве. Така в последните дни на януари 1944 г. станах командир на танка на командира на 22-ра танкова бригада.
                        Да се воюва през пролетта на 1944 г. в Украйна беше истинско мъчение. Ранното затопляне, топящия се мокър сняг, бяха направили пътищата на блата. Превозването на боеприпаси, гориво и продоволствие, ставаше на коне, тъй като колите всички затъваха. Танковете някак си още се движеха, а мото стрелковият батальон все изоставаше. Наложи се да молим населението, жени и младежи, които от село до село носеха на рамо по един снаряд или по двама носеха сандък с патрони, затъвайки едва ли не до коляно в калта. В края на януари, ние, обкръжавайки Корсун - Шевченската групировка, само попаднахме в обкръжение, откъдето едва се измъкнахме, потапяйки 8 танка в река Горний Тикич. После отразявахме атаката на опитващите да се измъкнат фашисти. Накратко, към 18 февруари, когато ни заповядаха да се съсредоточим в района на с.Дашуковка, в бригадата остана един танк на командира, моят танк и мото стрелкови батальон автоматчици. Наистина, от батальона останаха 60-80 човека и две 76 мм оръдия, но и той изостана, потънал по пътя в калта. Управлението на бригадата се съсредоточи в селце недалеч от Дашуковка, мотострелковаците трябваше да дойдат след около 5-6 часа. Противникът точно беше изтикал нашите части от Дашуковка, по такъв начин разкъсвайки пръстена на обкръжението. Ние с комбрига и началника на политотдела приближихме до дълбок овраг, който ни отделяше от Дашуковка, до който оставаше около километър. Селото беше на височинка, разтягаше се от север на юг, като правеше улица около 1-2 км. От три страни то беше обградено от оврази, и само на северния, далечен от нас край имаше полоса, спускаща се към грунтов път от Лисянка. В района на селото имаше вял бой. Видно и двете страни почиват, резерви няма. От време навреме шест цевен миномет на противника някъде от северния край на Дашуковка пращаше мини по нашата пехота. Върнахме се в селото, разположено пред оврага.

                        Поставяйки танка до избраната от комбата къща, влязох, за да се сгрея и да си изсуша мокрите ботуши. Влизайки в къщата, чух по радиото разговор между командира на бригадата и командира на корпуса, героят на СССР генерал Алексеев: "Жилин, затваряй пробива!' "Ама аз имам един танк" "Ами ето с този танк го затваряй!" След разговора той се обърна към мен: "Чу ли, моето момче?"
                        Задачата беше ясна. Да се подкрепи пехотата на 242-ри стрелкови полк, която беше оставила Дашуково преди 30 минути и така беше открила трикилометрова празнина. Да се овладее Дашуковка, да се излезе на северния край и до подхода на резервите на корпуса да се осуети подход и пробив на противника към обктръжените по единствения грунтов път, минаващ на 500-600 м. северно от Дашуковка.
                        Бързо изскочих от къщата. Екипажът ми спокойно дъвчеше хляб и месни консерви. Стопанката на къщата изнесе след мене ведро с мляко и предложи да пийнем. А на мен светът ми беше черен. Въобще не знаех какъв противник има в Дашуковка и как да го отблъсна оттам.
                        Викнах на екипажа: "За бой!' Екипажът отначало ошашавено ме погледна, пусна няколко шеги по повод на припряността ми, но виждайки, че не се шегувам, хвърли яденето и всички се метнаха в танка. Заповядах да се хвърли брезента, за да не се случи казсуа, който стана в Таращ, да се извърли всичко ненужно за бой от танка и да се натоварят допълнително боеприпаси. Така търгнах на бой с два боекомплекта снаряди, 150 вместо полагащите се 77.
                        За минути подготвихме танка за бой. Цялото началство излезе да ни изпраща. Помахвайки на всички с ръка, стъпих на седалката, хванах се за командирския люк и дадох команда: "Напред!". За пръв път, откакто се помня, не ми беше тежко на душата, както винаги е преди атака, до първия изстрел. Думите на началника на политотдела Николай Василиевич Молоканов, казани за сбогом: "Трябва, Саша' ми подействаха ободряващо.

                        Приближавайки до извивката на оврага, отдето беше най-близо до село Дашуковка, почнахме бавно да се спускаме по склона му. Изходът беше само един - да се преодолее оврага и да се почне атака на южната страна на Дашуковка. Леко се спуснахме надолу, обаче не можахме да се доберем до отсрещната страна. Стигайки на ход до половината на противоположния скат, танкът с голяма скорост се спусна обратно надолу. Започващата с настъпълението на тъмнината поледица допълнително затрудняваше изкачването ни. Избеснявайки, аз си спомних, как преодоляхме ровът под Киев на заден ход. Намериха се и 12 шипа за веригата в ЗИП-а, които ние закрепихме на всяка от веригите. Оправяйки се за половин час, обърнахме танка назад и всички- аз, радиста-картечар и пълнача, хванали сме за ченлия броневи лист, започнахме да тикаме танка нагоре. Вече толкова се бяхме изморили, че не си давахме сметка, че усилието ни е нищо за 28 тонната машина. А ако танкът, както преди беше търгнал надолу, то от нас малко щеше да остане. Но нашата злост, воля, умението на механик-водача и шиповете си свършиха работата. Танкът, затруднено ревейки, бавно, но пълзеше нагоре. Струваше ни се, че таман ще спре и ние с всички сили го тикахме, стараейки се да помогнем на мотора. Качвайки се с кърмата на края на оврага, танкът за секунда спря, но, захапвайки грунта, се прекатури на другата страна. Изкачвайки се горе, механик-водачът започна да обръща, а на мен ми притъмня пред очите. Чувайки силния звук на мотора, немците почнаха да пускат осветителни ракети, засили се стрелковия огън. Оглеждайки се настрани дадох команда на екипажа: "В машината!" и се разпоредих да дадат на танка половин час почивка. Затваряйки люка, незабавно изпаднах в безпаметство. Видимо, екипажът също.
                        От дрямката ме изведе силно чукане по куполата. Питам кой е? Отговори ми командирът на 242 стрелкови полк. Отворих люка, представих се. Той каза, че аз съм юнак, минавайки през такъв дълбок овраг: "Гледай там, движещите се огънчета. Това са немски автомобили. Мисля, че няколко подразделения на противника вече минаха по пътя. На този участък са събрани остатъците от полка ми - около 1 рота. Трябва, използвайки нощта, да подкрепите атаката на пехотата ми, да излезете на северната окраина и с огъня си да прикриете пътя. Мотострелковия батальон на бригада ви вече е на път, така, че помощта е близка."
                        Напред на около 200 м. се виждаха светлинки от цигари. Пехотата лежеше на мокрия сняг. Заповядах на механик-водачът да приближи пехотата и дадох команда - "За бой!". На пълнача показах с разперена длан - "осколъчен!"
                        Оставяйки танка на 10-тина метра от стрелците, огледах лежащите на снега бойци, въоръжени с винтовки. Само някои бяха въоръжени с автомати. Явно са ги събрали от всички подразделения на полка. С бегъл поглед оценявайки състава им, във верига, протегната на около 300-400 м. видях около 50 човека. Показвайки се от люка на танка, се обърнах към тях: "Момчета сега ще изхвърлим противника от селото и ще излезем на другия край на селото, където ще заемем отбрана. Затова не си губете лопатките по време на боя. А сега с кратки прибежки отивайте напред пред танка на 20-25 метра и от движение обстрелсвайте противника. Не се бойте от мойта стрелба, аз ще стрелям над главите ви." Един от тях ми извика: "Че кога танковете са вървяли зад пехотата?!". Отговорих, че въпроса е правилен, но днес трябва точно така да действаме. Ще унищожавам огневите точки на противника, а като приближим на 200 м., до селото, ще изляза напред, а вие бегом след мен. Сега гледайте и по моя команда - напред! Изрева мотора - немците пуснаха осветителни ракети и веднага заработиха 7 картечни точки. Поставяйки прицела на нощна стрелба, започнах да ги унищожавам отдясно наляво. Снарядите ми за около 1.5-2 минути подавиха от един път 3 или 4 точки. Показвайки се от танка, дадох команда: "Напред!". Виждайки точната ми стрелба, пехотата се вдигна, отначало неуверено, но тръгна в атака. Противникът пак отри огън от 4 или 5 точки. Аз разстрелях още 3 от тях, а после дадох команда на механик-водача да се приближи още на 25-30 м., като при това изстрелях по края на селото 2 снаряда, а после, бавно движейки се, унищожих още една огнева точка. От танка виждам, как моята пехота с кратки прибежки се придвижва напред. Противника водеше само пушечен огън. Видимо немците, овладявайки селото, са оставили само неголям заслон в обем до около 1 взвод, нямайки нито едно противотанково оръдие, хвърляйки всичко за пробив към обкръжените. Дойде решаващата минута - пехотата ми повярва, виждайки, как се разправих с картечните точки на врага, и продължи да притичва на прибежки, водейки огън в движение и лежешком. Но не биваше да се губи този благоприятен момент, затова се подадох от люка и закрещях: "Браво, момчета, а сега в атака!". Изпреварвайки целта и водейки огън от движение, се втурвам в селото. Спрях се за миг, дадох два изстрела с оръдието по улицата, а по бягащите немци - дълъг картечен ред. Забелязах, че някакво съоръжение се опитва да се подаде зад къщата на улицата. Без да мисля викнах на Пьотр - "Гази!". Механикът пусна танка напред и удари това чудовище с десния борт, което се оказа после шестцевен миномет.
                        Продължаваме движението, разстрелвайки бягащите от къщите и лутащите се около колите си немци. Много от тях успяха да се спуснат във оврага и да избягат, а тези от тях, които бягаха по улицата, боейки се от тъмното и от неизвестността на врага, си получиха куршума. Скоро, излизайки на северния край, започнах да избирам удобна позиция за отбрана. Около 200 м. от основния маси на домовете стоеше отделна къща. Към нея и подкарах танка, като го сложих с левия борт до стената. Отпред, на около 800 м. по пътя идват самотни коли. Задачата е изпълнена - пътят е под прицел.

                        През това време започнаха да приблжават моите пехотинци. Останали бяха около две десетици. Давам команда да се заеме кръгова отбрана, защото противника можеше да ни заобиколи по овразите и да се окопаят. Но, както и очаквах, нямаха лопатки и само се въртяха около танка ми, търсейки защита. Виждайки това, препоръчвам на всички да се разсредоточат, всеки да си избере удобна позиция и да е готов за отразяване на контраатака на противника с настъпването на утрото. След няколко минути иззад горичката, която растеше наляво през пътя, се раздвижи цял град от светлини - колона автомобили с пехота, която пътуваше със запалени фарове (немците през цялата война през нощта се движеха само с включени фарове). Определям през мерника скоростта на движение - около 40 км./ч. и чакам, кога ще излязат пред фронта на отбраната ни. Не бях очаквал такъв подарък от фашистите и, определяйки разстоянието, взех на прицел първия автомобил. За един миг снарядът ми превърна каросерията й в огнено кълбо. Премествам мерника на послдната машина /тя се оказа единадесета/, която след изстрела ми подскочи , избухвайки, се разлетя на части. И тука на пътя почна кошмар. Идващия в колоната втори бронетранспортьор с втурна в обход на първата горяща машина и затъна веднага до дъното в калта. Останалите автомобили се опитваха да излязат от пътя наляво и надясно и тутакси затъваха в калта. От третият ми изстрел, а той последва след не повече от 6-8 секунди, избухна бронетраспортьора. Механик-водача ми вика: "Лейтенант, не разстрелвай всички машини, трябва да взимаме трофеи" - "Добре". Местността се освети като ден. Виждаха се в отблясъците бягащите фигури на фашистите, по които пуснах още няколко осколочно - фугасни снаряди и напълно изпразних диска на сдвоената с оръдието картечница "Дегтярьов". Постепенно нощта започна да отстъпва на утрото. Имаше мъгла, и, макар и рядък, но мокър сняг. Врагът не контраатакува, а се занимаваше с измъкване на ранените от бойното поле. Моите пехотинци зъзнеха и се грееха както могат. Част от тях отиде да се грее в близките къщи.
                        Екипажът не дремеше. Опитни войници, те знаеха, че скоро немецът ще тръгне да ни отхвърля. И точно, скоро към танка приближи млад войник и ми викна: "Др.лейтенант, противникови танкове!" Аз опитах да отворя люка, за да се огледам, но не успях да вдигна глава и усетих по люка удар на куршум, малка осколка отскочила от бронята ме одраска по шията. Затваряйки люка, започнах да гледам в призмите в направлението, показано ми от войника. Отдясно на около километър и половина в обход се прокрадваха по полето два танка Т-4. "Ей го на, започна се"...
                        Давам команда на пехотата и на екипажа си: "За бой!". Заповядах да заредят осколочен, тъй като танковете бяха далече и се налагаше пристрелване. Снарядът се взриви на 5-10 метра от първия танк. Танкът спря - втория снаряд му вкарах в борда. Вторият танк се опита да се оттегли, но с втория изстрел спря и един от членовете на екипажа побягна през полето.
                        Началото на утрото на 19-ти февруари 1944 г. беше добро, аз се поотпуснах и без малко не бях наказан за това - куршум чукна по реброто на люка, когато се опитвах да го отворя, за да го огледам. Войничето, което ми показа танковете, приближи и подвикна, че някакви немски офицери оглеждат нашите позиции с бинокли. Казвайки това, той се обърна за да се отдалечи от танка и изведнъж се поклати и падна възнак. Поглеждайки в призмите, видях как от тила му се стича струйка кръв. Извиках да го приберат и наредих на механик-водача: "Петя, дай танка назад и заобиколи къщата с готовност да се върнеш на място". На бавен ход танка заднешком изпълзя иззад къщата.
                        Обърнах куполата и в прицела видях 4 фигури, лежащи на снега веднага зад оврага на около 400 м. от мене. Видмо, група офицери начело с генерал, чиято яка на шинела беше с лисича кожа, разглеждаше местността и позицията ми. Викнах: "Фетисов, снаряд осколочен!". Фетисов отвинти капачката и доложи: "Осколочния готов!". Прицелих се и снарядът се взриви точно в средата на тая група. Веднага видях не по-малко от 50 фигури в бели халати, хвърлящи се от всички страни да спасяват ранените. Е тука вече се настрелях за момчето - войник, пускайки в тях 15 осколочно - фугасни снаряда. По такъв начин, "успокоявайки" немците, се върнахме на мястото си - дясната страна на къщата и започнахме да чакаме по-нататъшни действия на противника. Радиото не отвърщаше на позивните ни. А аз останах всичко с 14 снаряда. От тях - 1 подкалибрен, 1 бронезапалителен и 12 осколочни и освен това по един непълен картечен диск при мене и при Елсуков.
                        И изведнъж, иззад горичката, която се намираше в ляво от позициите ни, през пътя изскочи самолет - на фронта го наричахме "Капрони", италианско производство, който добре пикираше. Зави и на височина 50-70 м. полетя покрай оврага, който беше в ляво от селото на чийто противоположен склон унищожих групата немски офицери. Механик-водачът пак изведе машината иззад къщата, и аз почнах да наблюдавам самолета. Завивайки, самолетът пак полетя покрай оврага към нашата страна. Немците пуснаха зелени ракети, самолетът също им отговори със зелени ракета. Още веднъж зави, хвърли голям сандък и полетя нататък. Трябва да кажа, че покрай противоложния край на оврага, зад неголям храсталак видимо минаваше път, перпендикулярен на този, който прикрихме, а покрай него телеграфна линия. Самолетът явно минаваше покрай тая линия, и, знаейки разстоянието между стълбовете пресметнах скоростта, беше неголяма, около 50-60 км. в час. Когато самолетът хвърли товара и полетя покрай нас, реших, че ако завие, ще се опитам да го сваля. Давам команда на Фетисов да отвинти капачката и да зареди с осколъчен. Самолетът завива, аз вземам наприцел и стрелях. Снарядът попадна право в мотора му и самолетът се пречупи. Какво стана после! Отде се взеха толкова немци.! От всички страни полето се изпъстри от оживялите в снега фигури на противника, които се хвърлиха към остататъците от самолета. Забравяйки, че имам малко снаряди, изстрелях 10 снаряда по тази бягаща маса фрицове.
                        Поставяйки танка на мястото му, не можех да се успокоя. Каквото искате, но да сваля самолет! Радиото както преди си мълчеше, аз имах боеприпаси за две цели и за отразяване на една атака на противников взвод автоматчици. Времето течеше. На нашият участък - мъртва тишина, която предвещаваше развръзка. Чух, как един от пехотинците вика, лежейки, без да става: "Др.лейтенант, отляво из горичката зад оврага идва "Фердинанд" ". Давам на Пьотр команда - "дай малко назад заобиколи къщата, както преди". Излизайки иззад дома, видях Фердинанда с оръдието, прицелено в мене, но видимо не успя да се премери, а аз бързо се скрих зад къщата. Обаче пътят за отстъпление беше отрязан. Ясно беше, че в близките минути ще почнат пробив.
                        Атаката на хитлеристите започна направо челно , от пътя. Идваха около 100 автоматчика в маскировъчни халати, водейки огън на дълги редове, на около 300-400 м. от мен. Отначало не разбрах, откъде тази решителност. Да имах 10-тина осколъчни снаряда и 4-5 картечни диска, щях да ги успокоя за няколко минути. Зад грохота на автоматната стрелба чух шум на мотор на тежък танк - Тигър или Пантера. Занчи, ето отде иде тяхната решителност. Появи се при тях тежък танк. Викам към останалите 3-4 пехотинеца някой да погледне иззад къщата какво има наляво от пътя. Никой не се обади.
                        Решението възникна мигновено - да изчакам "тигъра" на 200 м. и да му шибна челно последния си подкалибрен снаряд, излизайки иззад къщата. Командвам на механик - водача: "Пьотр, пали мотора и не гаси, ще пуснем Тигъра по наблизо, изскачаме иззад къщата, броиш до четири и без да чакаш команда, давай назад." Дадохме с радиста по два кратки реда с картечниците, сваляйки няколко от атакуващите фигури.

                        Шумът на мотора сега се чуваше съвсем близко. Извиках на механика: „Напред!” и, и, изскачайки иззад къщата, на около 100 метра напред видях Тигър с десант, току-що тръгващ напред след кратко спиране. Това ми и трябваше. Без да давам на танка си да погаси колебанието от рязкото спиране, взимам на прицел немската машина и стрелям в челото на немския танк. Никакви последствия! Пьотр рязко дръпна танка назад, а аз викнах на пълнача Фетисов да зарежда осколочен. И тук гледам, че немските автоматчици спряха. Стрелях по тях в упор с последния осколочен снаряд и видях как побягнаха. Изскачайки иззад къщата замръзнахме от видяното. Тигърът бавно беше обвхванат от пламък. Един от членовете на екипажа му висеше наполовина от куполата. Избухна взрив. Фашисткият танк свърши. Ние пак победихме.

                        Забравяйки, че ми остана само един бронебойнозапалителен снаряд, заповядах да го заредят и реших в дуел с „Фердинанда” да унищожа самоходката. Вместо да се успокоя, се хвърлих в кашата.
                        Пьотр, по същия начин, както и преди в този бой, по моя команда подаде танка със задницата наляво и ме изкара лице в лице с Фердинанда, който ме чакаше, като предварително се беше премерил с оръдието. Даде ми време да го взема на прицел, но с изстрела ме изпревари, като ми нацепи снаряд под погона на куполата. Стоманения снаряд разби чугунените подвеси на оръдието, уби на място Фетисов и заседна в задната стена на куполата. Вторият снаряд разби маската на оръдието и обърна куполата на танка, заклинявайки люка. Извиках: „Излизаме!” и се опитах с глава да отворя заклиненият люк. След третия опит с труд го отворих и практически с третият изстрел на „Фердинанда”, изскочих от танка, падайки до него на земята. В полевата чанта в куполата пазех английските си панталони и курта, подарък от английската кралица за съветските офицери. Мислех, ако излизам, да ги хвана и да ги извадя. Какви ти панталони! Аз едва оцелях. Видях радиста-картечар серж. Елсуков, бягащ на 15-тина метра напред. Обърнах се и видях, как бягащите ранени немци пак минаха в атака. Хукнах зад радиста, но тичайки няколко метра чух вика на Пьотр Дорошенко „Лейтенант, помагай!” Обърнах се и видях Пьотр, увиснал на люка на механик-водача, затиснат от него. Под огъня се върнах, отворих люка нагоре, помогнах му да се измъкне и после, мятайки го на раменете си, го понесох. На ватенката му се появиха увеличаващи се червени петна. Напред пред къщите имаше канавка, която се прострелваше от другия край на оврага. Приближих, за да я прескоча, и щях, но на 2-3 м. от мен противникът отведнъж прекрати огъня, явно сменяха лента или диск и аз свободно я преминах, носейки Пьотр Дорошенко на гърба си. До крайните къщи оставаха около 20-30 м. когато видях, как артилеристите от нашия мотострелкови батальон тикат две оръдия, готвещи ги за бой, а автоматчиците ни, развърнати във верига, тръгват в атака. Притъмня ми на очите и силите ми свършиха. Към мен дотичаха ординарецът на комбата капитан Зиновиев и момиче – санитарен инструктор, подхванаха Пьотр. На количка ни закара до селото, откъдето вчера почвах боя.
                        Командира на бригадата излезе да ме посреще, прегърна ме и каза: „Благодаря, моето момче” и ме вкара в къщата, където разказах за изпълнението на заповедта. След като ме изслуша, каза, че командването ме представя за звание Герой на СССР, механик-водача Пьотр Дорошенко за орден Ленин, пълначът серж.Фетисов – за орден Отечествена война – първа степен посмъртно, а картечарят – радист серж. Елсуков – също за орден Отечествена война – първа степен. Трябва да кажа, че това беше второто ми представяне за орден, но Златната звезда получих чак през 1992 г.
                        Оказвайки първа помощ на Пьотр Дорошенко, лекарите се обърнаха към мене. С пинсета сетрата извади малка осколка, която наполовина беше забита в шията ми. После ме помоли да стана, но не можах. Рязка болка в дясното ми коляно ме застави да седна. Почнаха да свалят ботуша, но не можаха, заради силната болка в крака. Командирът на бригадата Фьодор Андреевич Жилин им извика: „Какво се въртите, режете ботуша!” А на мен са трофейните ботуши, които Пьотр Тюрин ми намери в разгромения обоз. Аз се противопоставих, да не хабят такива хубави ботуши. „Режете” - нареди той, - а на тебе, момче, ти давам моите хромови, които донесоха сутринта.”
                        Казвайки това, постави до мене чисто нови хромови ботуши. Разрязвайки ботуша и десния крачол на панталона, видях, че коляното ми е подуто и увеличено поне 1 път и половина. Явно няколко осколки бяха попаднали там. Командирът нареди да ми дадат водка. Аз изпих половин чаша като вода и скоро заспах.

                        Вечерта мен и Пьотр ме пратиха в тила. Него го откараха в болница за тежкоранени, а аз, минавайки през няколко фронтови болници, се оказах в гр.Тараща в болница за леко ранени. Болницата беше разгърната набързо, лошо снабдена и мръсна. Ранените лежаха в приемното отделение на мръсния под и никой не ги поглеждаше. Аз веднага реших да изчезвам оттам. Набавяйки си тояга, докуцах до дома на едно момиче, живеещо в предградието Лисая Гора, където се събирахме през януари, когато танкът беше подбит. Приеха ме чудесно, а компресите от домашен самогон ме изправиха на крака за седмица. Долекувах се вече в къщи, в Арзамас, след като командира на бригадата ми даде отпуск.
                        През април се върнах в щаба на бригадата, която се разполагаше в с. Бокша, на границата с Румъния. Обаче вече командир беше не Жилин, а подполковник Павловски, който, както ми се стори, повече се занимаваше с концерти, отколкото с подготовка на бригадата за боеве. На другия ден след пристигането ми ме извика и в присъствието на началника на политотдела подп. Молоканов и своята полева жена, която беше довел със себе си, разпитвайки ме малко, обяви – „Назначавам ви за мой команидр на танк и едновременно ще сте ми адютант”. Той тъкмо беше дошъл на фронта и моят орден Червено знаме, получен вместо звездата на Герой за превземането на Киев явно му ходеше по нервите.
                        Отговорих, че такава длъжност – адютант, при команидра на бригадата няма, а за командир на танк бил съм вече за цяла година от участието си в боевете и ако не съм нужен в бригадата или не съм достоен, да ме прати в резерва. „А, така ли? – възкликна той – тогава отивайте.”
                        Ще избързам и ще кажа, че този „пълководец” го свалиха още при първите боеве, но през това време той практически закопа бригадата. Аз вече не бях там. На сутринта ми казаха, че трябва да отида в бившия си 207 гвардейски танков батальон на длъжност командир на взвод. Пристигайки в батальона, също не се зарадвах. Оказа се, че батальона се командва от майор, сгърчен дядка с очила, пристигнал също от тила и нямащ боен опит. Е, казах си, навоюва се. И тогава изведнъж узнах, че в бригадата се създава трети батальон, с командир Дмитрий Александрович Пузирев, опитен танкист. Помолих да ме веземе и слава Богу, пуснаха ме.

                        Цялото лято на 1944 г. се готвехме за настъпление. Получавахме техника. Наистина, не ни дадоха нито един Т-34-85, а ни изпратиха само със 76 мм. оръдие.
                        Стояхме в окопи, изкопани на склона на лозята. На километър пред нас имаше манастир. Изведнъж иззад каменната стена на оградата излиза Тигър. Спира. След него още един , после още. Изпълзяха около 10 парчета. Е, мислим си, край, загазихме. На страха очите са големи винаги. Отде се взеха, идват две наши ИС-2. Аз ги виждах за пръв път тогава. Изравниха се с нас, заеха позиция. Два Тигъра се отделят напред, излизат като на дуел. Нашите ги изпревариха с изстрелите, и им свалиха и на двата куполите. Останалите – раз два и зад стената. В това време чувам по радиото: „До Фадин, до Фадин – да се яви на командния пункт при командира на батальона.” От щаба на батаьлона ме пратиха в щаба на бригадата, оттам в щаба на корпуса, където ме дочака орден Александър Невски и направление за обучение в Ленинградското висше бронетанково училище „Молотов”, готвещо командири на роти на тежки танкове ИС.
                        Войната завърших във Виена, на длъжност заместник-команидр на рота в 20-та гвардейска танкова бригада. Танкове вече нямахме и стояхме в резерв. Заместник-командирът по техническата част на ротата Виктор Тарасович Чебудалидзе, който воюваше едва ли не от Сталинград, вика: „Лейтенант, намерих тука една амфибия с въздушно охлаждане, вдига 200 км./ч. Давай да идем до Париж, да видим какви мацки има и как е?”
                        И избягахме, нали и без друго нямахме танкове, а аз от дествтото мечтаех да видя Париж. Наистина, не ни се отдаде много, истинска мешавица, момичатата ни дърпат и ни целуват. Там такава една суматоха, и англичани, и американци, всички се побратимяват. Изкарахме там един ден и се върнахме в бригадата, получавайки конско за самоволката.
                        Къде и да одиш, къде и да шеташ, не се срами, не се плаши българин да си.

                        Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда.

                        Войната е много сладко нещо за тези, които не са я виждали.

                        Comment


                          #57
                          Шеленберг, благодаря за превода - труда ти си е заслужавал! От това какъв филм може да стане ако попадне в ръцете на подходящ режисьор и има приличен бюджет, не е истина. Малко ме съмнява епизода със сваленият самолет, но може и да е истина. Танковата купола се върти достатъчно бързо, за да следва бавно и ниско летящ самолет, а човекът си е бил снайперист - той за това и е оцелял. Другото, което ми се видя интересно е че в Т-34 при желание могат да се натъпчат 150 снаряда.
                          От разказа още веднъж се потвръждава тезата, че при бой на дистанции под 300 метра, тигъра си е просто излишно разхищение на ресурси. Т34-76 с подкалибрен го дупчи дори в челния броневи лист. Също ми беше интересно да прочета колко много бой може да изяде един танк и след това ремонтният екип да го вкара обратно в строя само за няколко часа. Това явно трябва да се взима в предвид, когато се разглеждат данните на всяка от страните за унищожени вражески танкове. Танкът на нашия човек вероятно е репортуван за унищожен няколко пъти от немски оръдейни разчети и танкови екипажи. Така в немската статистика са влезли примерно 4 унищожени Т-34 без никой да е излъгал, но на практика руските загуби в случая са нула.
                          This is my signature. There are many like it but this one is mine.

                          Comment


                            #58
                            Браво! Поздравления за положения труд! Увлекателно четиво!..

                            .
                            ..И кажи ми ти страннико,
                            чувал ли си звук,
                            по- велик от тропота на хиляди коне!!?...

                            Comment


                              #59
                              Искам и аз да благодаря и за немските спомени сложени от jhivago бяха интересни и ако може да слага още или да каже от къде ги е намерил. Иначе мога да загатна само, че следващите спомени които мисля да сложа, ще са на партизанин (но не обещавам кога ще е това, един превод го правим в рамките на 3-4 месеца според зависи), не може и без тях те също играят роля през войната гледам да има различни спомени от различни родове войски (е за мене най-интересни си остават танкистите и пехотинците).
                              Къде и да одиш, къде и да шеташ, не се срами, не се плаши българин да си.

                              Никой не е по-сляп от този, който не иска да вижда.

                              Войната е много сладко нещо за тези, които не са я виждали.

                              Comment


                                #60
                                Пълните спомени на Фадин и други съветски танкисти можете да погледнете в това книжле:

                                Аз го дочетох днес, след като си го взех преди седмица, не е лошо.

                                Едит: видях че вече сте го поснали в темата за книгите, трийте ме

                                Comment

                                Working...
                                X