Външна политика на неутралните държави в Западна Европа през Втората световна война

[dibo]

Вчера, ровейки се из архивите ми, попаднах на един диск с мои курсови работи от УНСС. Повечето бях ги забравил, затова се зачетох с интерес. Тази специално съм я писал във 2-ри курс и ми се струва, че може да бъде интересна и на Вас. Стилът е малко дървен, правописните грешки са автентични Научният апарат съм го спестил, за да не затормозявам излишно форума.

[dibo]

1. Увод

Когато през септември 1939г. Втората световна война се разразява в Европа в състояние на война формално отначало са само Германия, Полша, Франция и Великобритания с нейните доминиони . Всички останали държави, включително двете бъдещи световни суперсили - СССР и САЩ бързат да обявят неутралните си позиции. И въпреки тези декларации и последвалите заявления на воюващите страни , че неутралитетът им ще бъде зачитан, малко са хората в тези държави, които вярват, че ще успеят да опазят страната си от войната. Отчасти това се дължи на уплахата от агресивността на държавите от Оста, а от друга на разклатената вяра в неутралитета като институт на международното право. И в действителност към 1945г. само шест държави в Европа остават неутрални - Швеция, Швейцария, Португалия, Испания, Ирландия, Турция. Последната не влиза в географския обхват на настоящето изследване и затова няма да бъде разглеждана, както и поради факта, че все пак обявява война на Германия на 23 февруари 1945г., което я превръща макар и формално в участник във Втората световна война. Оставащите пет държави, представляват интересен материал за изследване, често пренебрегван от публикуваните трудове за войната. Но буквалното неучастие във военните действия не пречи на тези държави да влияят върху международните военнополитически и икономически отношения през този период. Именно на тази им роля е посветено настоящето изследване.

2. Неутралитетът като институт на международните отношения през
вековете

Великите сили за първи път формално се заангажират с проблема за неутралитета в края на 15 век. Тогава в серия от морски обичаи, те определят условията при които неутрални кораби могат да пренасят стоки през морски блокади при военни действия. През следващите три века, нациите обявили неутралитет, са разглеждани по-скоро като неучастващи съюзници, които по някаква причина са избрали да не обявяват война. При тези неустановени взаимоотношения, е обичайно явление неутралните държави да поддържат една или друга от воюващите страни без да бъдат обвинявани в нарушение на неутралния си статут. Този мек подход, понякога наричан "джентълменски неутралитет", постепенно изчезва с появата на големите войни обхващащи вече цели континенти и моретата около тях. Към края на Наполеоновите войни Великите сили настояват че неутралните държави трябва да бъдат стриктно неутрални, без заангажиране с никоя от воюващите страни. В поредица от договори и споразумения довели до Хагските конвенции, държавниците в Европа определят основните правила на неутралитета и го утвърждават формално като легален институт на международното право.
Според Конвенцията от Хага от 1907г., формалното обявяване на неутралитет от дадена държава налага неприкосновеност на нейната територия, както и гарантира нейното право на търговия с воюващите страни. От друга страна, неутралната държава поема определени задължения - като например недопускане използването на нейната територия за военни цели от воюващите страни, съобразяване с наложените блокади и отказ от изпращане на войски, военни материали или парични средства на която и да е воюваща страна. Целта на конвенцията е да даде на неутралитета подновена сила, както и да накара малките държави да повярват, че строгия неутралитет ще им помогне да избегнат ужасите на войната.
Тази вяра е дълбоко разклатена на 4 август 1914г., когато при своето първо голямо настъпление на Запад, германската армия нахлува в територията на неутрална Белгия. В последвалите години на Първата световна война правата на неутралните държави са толкова систематично нарушавани, че много държавници вече считат Хагските конвенции за неприложими и безполезни. Когато САЩ влизат във войната през 1917г. президентът Удроу Уилсън отбелязва, че "неутралитета вече не е удобен и желан, когато е замесен световния мир и свободата на хората".
Между двете световни войни, идеите за неутралитет отново се появяват в Лигата на нациите, основана на принципите на колективна сигурност и колективна морална отговорност. За малките държави в Европа, желаещи да останат неутрални в бъдещи конфликти, Лигата отначало изглежда идеално решение - убежище в което те могат да се скрият когато започне война. Но скоро става ясно, че целите на Лигата и неутралните държави са доста различни. Още през септември 1920г., Съветът на Лигата изразява становището си, че "идеята за неутралитета на членовете на Лигата не е съвместима с принципа, че всички членки трябва да действат заедно, за да накарат правата им да се зачитат". Всъщност това означава, че в случай на война Лигата изисква всички държави-членки да подкрепят държавата, която се счита за нападната чрез икономически санкции и дори военни действия срещу страната агресор.
Почти веднага, този принцип е оспорен от Швейцария, която декларира, че ако участва в съвместна акция на Лигата срещу дадена страна ще наруши вековната си традиция на неутралитет и ненамеса. Лигата е принудена да се съгласи и да отмени принципа, намирайки съмнително оправдание в вярата си, че "Швейцария няма да стои настрани когато основните принципи на Лигата трябва да бъдат защитавани". Но основният проблем - как да се съвмести членството в Лигата с декларирания неутралитет на много от страните, членуващи в нея, така и не е разрешен. Вместо това, е наложен един вид компромис, опиращ се върху желанието на неутралните страни да получат защита от Лигата и желанието на Лигата за по-голяма представителност чрез тяхното участие.
Нереализирано остава и желаното от малките страни, и особено от т. нар. "Група от Осло" (Скандинавските страни, Белгия и Холандия), всеобщо разоръжаване и демилитаризиране. Въпреки усилията им и редицата едностранни съкращения във въоръжените им сили те не успяват да постигнат в рамките на Лигата намаляване на армиите на Великите сили. Нещо повече подновената през 30те години надпревара във въоръжаването засилва техните опасения за бъдещето.
Нападението на Италия над Етиопия през 1935г. и ремилитаризацията на Рейнската област през 1936г. има унищожителен ефект както върху вярата в концепцията за неутралитета като цяло, така и за образа на Лигата като защитник на малките и беззащитни неутрални държави. "С неутралитетът е свършено като политическа концепция" пише един английски съвременник и отбелязва: "Малките държави ще бъдат принудени да изоставят своето суверенно право на неутралитет".
Неутралитетът е нищо повече от обект на подигравки и презрение за агресорите. Германските учени приравняват неутралитета с проява на слабост и се гордеят от факта, че в немския език липсва точен еквивалент на тази дума. Германският историк Кристоф Щединг спечелва слава с книгата си "Райхът и упадъка на европейската култура", в която той определя швейцарския неутралитет като морален упадък, характеризиращ се с слабоволие и безсилие.
Не по-малко силен удар за неутралните страни е осъзнаването, че Лигата на нациите е твърде слаба защита за тях. Германия, напуснала Лигата през 1933 и завзела Рейнската област в открито нарушение на договорите изразява своите агресивни намерения съвсем открито, без да се страхува от възможни последици от съвместни действия на членове на Лигата. Европейските Велики сили - Франция, Великобритания, Италия и СССР са твърде разединени за да и попречат. Нещо повече със споразумението от Мюнхен те показват открито, че няма да се ангажират със защитата на малките държави, ако имат възможност да се договорят с агресора. Изчезването като независими държави на Австрия, Чехословакия и Албания е зловещ пример за останалите малки държави. И когато войната избухва през 1939, тя бързо се разпространява и поглъща повечето неутрални страни, въпреки ясно изразените им позиции на неутралитет. Само пет държави в Европа успяват да опазят неутралитета си до края на войната - всяка една го дължи на уникално стечение от фактори, които заслужават да бъдат описани поотделно.

3. Португалия - предимствата и недостатъците на изгодното географско положение

Войната заварва Португалия под управлението на авторитарния режим на Салазар. Участник в Първата световна война на страната на Антантата, Португалия по това време е слабо развита страна, преминала през многобройни вътрешни сътресения през 20те. Военната диктатура установена през 1926 постепенно запада поради неспособността си да се справи с икономическите проблеми на страната. Способен икономист, Салазар успява да стабилизира страната икономически и политически и да изтласка военните от управлението. Във външнополитически план Салазар следва предпазлива и балансирана политика отчитайки, че е в интерес на Португалия да се запазят добрите търговски връзки както с Англия, така и с Германия - основни икономически партньoри на страната. Португалия се противопоставя на "умиротворяването" на Германия и протестира срещу германското нападение над Полша, като същевременно се стреми да увеличава взаимоизгодните си търговски отношения с Хитлер. По-сложно стоят нещата с изпадналия в жестока гражданска война съсед - Испания. Салазар оказва всестранна дипломатическа и военна подкрепа на националистите, на страната на които се сражават над 20 000 португалци и дори на 23 октомври 1937 скъсва дипломатическите си отношения с Испанската република. Същевременно португалският държавник отчита войнствените изявления на някои водачи на испанските националисти, призоваващи за анексия на Португалия и възлага надежди на съюза с Англия. Този съюз датиращ от 1386 и подновяван многократно през вековете е рядък пример за дълготраен военнополитически съюз в Европа. Салазар се договаря успешно и директно с Испания, подписвайки на 17 март 1939г. т. нар. Иберийски пакт между Испания и Португалия за "дружба и ненападение", предвиждащ оказване на военна помощ при нападение срещу някоя от страните. Договорът е подновен през декември 1942 под наименованието "испано-португалски съюз за защита неутралитета на Иберийския полуостров". Салазар всячески се стреми да отклони вниманието на своя съсед от себе си и дори през юни 1940 изпраща на гладуваща Испания 10 хил. т. пшеница.
На тази система от договори, както и на отдалечеността на страната от театрите на военните действия е разчетен обявеният през септември 1939 португалски неутралитет. По същото време се засилва португалския износ за воюващите страни. Португалия наред с традиционните си стоки - като вино, маслини, риба, мед и хром от колониите, е единствената страна в Европа (заедно с Испания) притежаваща големи запаси от волфрам - важна суровина за производството на противотанковите снаряди. Добивът на волфрам между 1937 и 1940 се удвоява от 2069т. на 4858т., нараства значително и добива на редки метали, олово, каучук и прочее суровини изнасяни предимно за Германия. Наред с това Лисабон е основното пристанище през което се осъществява търговията на Германия и Италия с Латинска Америка. Лисабон със своят неутрален статут и запазени транспортни връзки с повечето европейски и американски страни е и голямо средище на дейност на различните разузнавания на Великите сили, както и на многобройни организации на бежанци, Червеният Кръст и т.н. За всички тях неутрална Португалия е удобна връзка с противниковата страна и с останалите неутрални страни - обстоятелство също спомагащо за запазване португалския неутралитет.
Основната опасност от нарушаването на португалския неутралитет от воюващите страни произтича, колкото и да е странно, не от самата Португалия, а от едно от нейните владения - Азорските острови. Те заемат важно място в германските планове за водене на т. нар. "Битка за Атлантика", като база за германските подводници и самолети. Съответно за съюзниците е от голямо значение да предотвратят тази заплаха за своето корабоплаване. И двете страни разработват планове за десант, като през април-май 1941 дори е налице готова за изпращане 25 000 американска войска. Нападението на Германия над СССР отклонява вниманието и ресурсите на Оста и плановете и за Азорите са изоставени.
С обрата в хода на войната външната политика на Португалия заема все повече просъюзнически позиции. И докато през 1940 - 1941 Салазар е принуден да се съобразява с германската мощ, а през септември 1942 дори изпраща военна мисия в Германия, то през 1943 той е подложен на засилен англо-американски натиск за предоставяне на бази на Азорите. Португалия протака отначало, но след германските поражения при Курск и в Италия, на 17 август 1943 все пак приема да допусне английски части на Азорите. Като компенсация тя получава 30 милиона долара, обещания за модерни изтребители за ПВО, както и английски гаранции за сигурността на Португалия. Американските искания за аналогична база са отхвърляни чак до ноември 1944. През май-юни 1944г., Салазар предприема следващата стъпка, като дава на Лондон и Вашингтон обещание да прекрати износа на волфрам за Германия.
Интерес представляват и португалските военни планове при евентуална агресия. Като най-вероятно се счита едно германско нападение през Испания, вероятно с испанска подкрепа. Отчитайки малочислеността на португалската армия (1940 - 40 000 души), португалското правителство предвижда да се евакуира на Азорските острови, докато армията води задържащи сражения на полуострова. Големи войскови части са базирани на Азорите, в Ангола и Мозамбик като резерв, а златните резерви са изпратени в САЩ още през 1940г. Всъщност до голяма степен португалския неутралитет е спасен от Франко, чиито умели действия целящи отклоняването на Испания от войната дават нужното пространство на Салазар да предприеме своите дипломатически маневри. Като резултат, въпреки въведената през 1943 купонна система и инфлацията, Португалия е една от малкото страни постигнала икономически напредък през войната - златните резерви нарастват от 64 милиона долара през 1938 на 433 милиона долара през 1945, валутните резерви се покачват от 7 милиона долара до 393 милиона долара за същия период, предвоенния дълг към Англия е погасен и т.н. Добро постижение за страна, която преди войната е на едно от последните места в Европа по икономическите си показатели.

4. ИСПАНИЯ - "НЕБЛАГОДАРНИЯТ" ПРИЯТЕЛ НА ОСТА

Гражданската война в Испания завършва през март 1939г. с победа на националистите предвождани от Франко. Войната обаче нанася страшен удар върху испанското общество и стопанство, последиците от които ще се чувстват десетилетия наред - 500 хил. убити, 2 млн. ранени, стотици хиляди републиканци емигрирали или в затворите. Икономиката е в руини - материалните щети се изчисляват на над 9 млрд. долара, а страната е затънал в дългове - най-вече към своите съюзници - Италия и Германия. Но най-заплашителен е острия дефицит на храни, резултат както на войната, така и на слабо развитото селско стопанство; дефицит довел на места дори до глад. Диктатурата на Франко ясно осъзнава всичко това, както и че икономическото възстановяване на страната е най-належащата задача. Във външнополитически план Испания е член на Антикоминтерновския Пакт от 27 март 1939г., ползва се с подкрепата на Италия на Мусолини. По-сложни са взаимоотношенията с Хитлерова Германия, въпреки помощта оказана от последната през войната, впрочем значително по-малка от италианската. Испания има териториални претенции за Гибралтар и Френско Мароко - източник на напрежение между нея и Англия и Франция, както и периодични аспирации към присъединяване на Португалия. Франко обаче, отчитайки реалностите, подсигурява тила си, сключвайки Иберийския пакт с Португалия. Когато започва Втората световна война, Испания още на 4 септември 1939г. обявява, че ще спазва "най-строг неутралитет". И макар че в речите си Франко изявява своите предпочитания към силите на Оста, той се стреми да поддържа търговията и с двете страни. Така например през януари 1940г., Испания сключва търговско споразумение с Франция за доставка на пшеница, фосфати и автомобили срещу портокали, желязна руда, олово и цинк, а също така успява да получи кредит за $10 млн. от Великобритания. Което не пречи на Испания да дава убежище на германските подводници в своите териториални води, а на разузнавателните и служби да сътрудничат с тези на Оста.
Обрат в испанската политика настъпва през юни 1940г. с неочакваното поражение на Франция. Франко решава да се възползва и на 14 юни 1940г. завзема Танжер (намиращ се под международно управление от 1923г.). Два дена преди това, на 12 юни той е обявил Испания за "невоюваща страна" - удобна формула, даваща възможност на Испания да се включи във войната, когато пожелае. С разгрома на Франция и очертаващата се победа на Германия, пред Франко се очертават блестящи перспективи да се опита и той да се включи в преразпределението на света след войната срещу испанско участие в нея. Така през юни 1940г. Франко предлага на Хитлер да се включи във войната, като иска гаранции, че Гибралтар, Френско Мароко и Оран ще бъдат испански, а също и че ще получи значителна военна и икономическа помощ от Германия. Хитлер, на когото тези искания се струват прекалени, отклонява предложението. Той вярва, че е спечелил вече войната или че ще я спечели в най-скоро време, а също така се страхува, че френските колонии ще преминат към Де Гол при такова споразумение. Опитите на Франко да играе като посредник в германско-френските преговори също се проваля. Това влошава и без това не безоблачните испанско-германски отношения. Франко се опитва да въздейства чрез Мусолини, но плановете му за война срещат съпротива и сред генералите от собствения му Генерален щаб, които познават плачевното икономическо и военно състояние на страната. Ширещият се глад в страната, в съчетание с британските заплахи за спиране на доставките на горива и храни и възможна блокада имат силен възпиращ ефект върху Франко. И все пак той задълбочава сътрудничеството си с Оста - италиански бомбардировачи тайно са зареждани с гориво, германските подводници, опериращи от Испания, достигат северните брегове на Бразилия, испанското посолство в Лондон предава важни разузнавателни сведения за резултатите от немските бомбардировки. Но най-опасни за англичаните са съвместните германо-испански планове за превземане на Гибралтар - "Изабела - Феликс". Още през юни 1940 германска военна мисия начело с адмирал Канарис проучва терена. Обсъжда се варианта и за евентуално противодействие на британски десант в Португалия. Сериозни разногласия се появяват относно състава на нужните войски - германците настояват да им бъде осигурено придвижване на войски през Испания, докато напротив Франко отстоява виждането си, че неговата армия, подкрепена с германска артилерия и авиация е достатъчна.
През август 1940 германски доклад до Хитлер отразява тогавашната германска гледна точка относно испанското влизане във войната. Като възможни плюсове са отчетени удара върху английския престиж, спирането на доставките на руди за Англия, контрола над Гибралтарския пролив след завладяването на Гибралтар. Като минуси от подобно развитие се очертават предвижданите английски десанти на Канарските и Балеарските острови и в Танжер, както и в Португалия, а самото настъпление през Испания към Гибралтар ще бъде силно затруднено от лошата транспортна мрежа. Самата испанска армия според доклада разполага с боеприпаси едва за няколко дни, няма модерни танкове и тежка артилерия и не е в състояние да се справи с предвижданите за нея задачи без значителна германска помощ.
През септември 1940 испанският външен министър Серано Сунер посещава Берлин, където се среща с Рибентроп и Хитлер. Последните са съгласни с някои от испанските искания, но в замяна желаят определяне на точна дата за влизане на Испания във войната, бази на Канарските острови и връщането на испанските дългове от Гражданската война. Серано дава уклончив отговор и е уговорена лична среща между Хитлер и Франко.
Двамата се срещат в Хендейл на френско-испанската граница на 27 октомври 1940г. Междувременно обаче военнополитическата ситуация в Европа се е променила - италианските поражения в Африка и Гърция, както и провала на германските въздушни нападения над Англия, пораждат съмненията на испанците в краткия и победоносен за Оста изход на войната. Франко отклонява натиска на Хитлер за влизане на Испания във войната, оправдавайки се с лошото състояние на армията и икономиката. До пролетта на 1941г. продължават съвместните германо-испански планове в случай на война с Англия, но Франко все повече се съмнява в германската победа и протака чрез искания за огромни доставки на материали и оръжие (Тези искания поради размерите си просто не могат да бъдат удовлетворени от немската военна промишленост, подготвяща се да посрещне нуждите на германската армия за нападението срещу СССР), избягвайки да се обвързва с точна дата за обявяване на война. Германците от своя страна се опитват да повлияят на неговата позиция чрез Мусолини. Последният посещава Испания през февруари 1941, но Франко успява да го убеди, че Испания е по-полезна като политически съюзник, отколкото като военен. Докато не участва във войната Испания е ценен посредник за доставки на волфрам, манган, каучук и нефт от САЩ, който би бил изгубен при евентуално испанско влизане във войната.
В случая важна роля играе и англо-американския натиск. Контролирайки жизненоважните за Испания доставки на храни и гориво, тези две държави държат Испания на ръба на глада, не давайки на Франко възможност да натрупа необходимите му запаси за война. Освен това англичаните отпускат нужните кредити, също от огромно значение за Испания, за закупуване на храни, селскостопански машини, торове и пр. Така например на 7 април 1941г. е отпуснат кредит в размер на 12,5 млн. долара. Тези заеми също оказват съществено влияние върху решението на Франко да изчака развитието на военните действия. Същевременно Франко балансира като се съгласява да изпрати през април 1941г. 100 000 работници в Германия. Военните фабрики на Испания работят изцяло за нуждите на Вермахта. Изнасят се дори храни за Германия, въпреки ширещия се в Испания глад.
Нападението на Германия над СССР на 22 юни 1941 има значителен ефект върху испанската външна политика. Националистите помнят съветската подкрепа за Републиката по време на Гражданската война и приветстват идеята за разгром на "болшевишка Русия". От набраните доброволци е сформирана т. нар. "Синя дивизия", с численост 18 хиляди души, която е изпратена на Източния фронт. Общо на страната на Германия във войната и със СССР участват около 50 хиляди испанци, от тях над 5 хиляди са убити. Дивизията се сражава при Ленинград до август 1943г.,, когато по искане на Съюзниците е изтеглена в Испания. Но отношенията на Испания със СССР запазват своята враждебност още дълго след това, чак до 60те години. Сталин, в своята кореспонденция до Рузвелт и Чърчил, разглежда Испания като "фашистка държава" и настоява за сурови мерки спрямо нея.
През първата половина на 1942г., испанските откази на германския натиск за участие във войната стават все по-твърди. Това принуждава германския външен министър Рибентроп и началника на разузнавателните служби генерал Шеленберг да търсят начин да свалят Франко и да го заменят с по-удобна за Германия личност. За целта е избран командирът на испанската Синя дивизия -генерал Гранде, ползващ се със слава и уважение както в Испания, така и в Германия, ярък поддръжник на испанското участие във войната. Франко обаче узнава за заговора и той е осуетен тихомълком, но случилото се още повече влошава германо-испанските отношения. Това намира израз в уволнението на испанския външен министър Серано Сунер през август и замяната му с генерал Франциско Жордана - известен англофил, както и в последвалото потопяване от германска подводница през септември на испански кораб с пшеница от Аржентина. В отговор на последното, Франко спира логистичната си подкрепа за германските подводници. Ситуацията става особено взривоопасна през ноември 1942, когато във връзка със съюзническия десант в Северна Африка, Хитлер окупира Южна Франция на Виши. Франко мобилизира армията си по френско-испанската граница, но Германия вече не разполага с необходимите ресурси за нападение над Испания. А и външната политика на Испания, която заема все повече прозападни позиции, във връзка с успехите на антихитлеристката коалиция, никога не заема открита антигерманска насоченост. Така, въпреки че на 1 октомври 1943г. Испания отново се обявява за неутрална, търговията с Германия продължава до края на войната без прекъсване, а на 2 май 1945г. Франко дори изказва своите съболезнования на германския посланик във връзка със смъртта на фюрера, скандализирайки по този начин съюзниците. Но пък няма съмнение - външната политика на Испания успява да спести на страната ужасите на още една война.

5. Швейцария - печелившият неутралитет

Разположена в центъра на Европа, Швейцария от векове следва строга политика на ненамеса във войните разтърсващи континента. И все пак, според признанията на редица швейцарски историци: "Втората световна война е най-голямото изпитание за швейцарския неутралитет в цялата швейцарска история". Обстоятелството, че страната успява да съхрани неутралния си статус, заобиколена през 1940 - 1943 отвсякъде от страни на Оста, говори за изключително благоприятно стечение на фактори - удобен за защита в случай на нападение планински терен, силна армия, самозадоволяваща се индустрия, но и умела външна политика.
Един от най-значимите стожери на неутралитета е швейцарската армия. При население от 4,2 млн., през септември 1939г., само за три дни (1-3 септември) са мобилизирани 500 000 души. И въпреки недостатъците,, характерни за всяка армия на малка европейска държава като липса на достатъчно модерно въоръжение, добре обучената швейцарска армия, в съчетание с планинския терен и усилващите се с всяка година укрепления са сериозен възпиращ фактор за всеки агресор. Като най-вероятен такъв се счита Германия, където управляващата нацистка партия неведнъж е предявявала искания за присъединяване на немскоговорящите кантони на Швейцария.
Първото сериозно изпитание за Швейцария през войната е свързано с германската офанзива на Запад през май 1940г. Швейцарското въздушно пространство многократно е нарушавано от германски бомбардировъчни формации, атакуващи Франция. Швейцарците се въздържат от дипломатически протести, но нареждат на своите военновъздушни сили да прехващат всеки нарушител. Швейцарските изтребители свалят няколко германски самолета и Гьоринг, командващ Луфтвафе (германските ВВС), нарежда изтребителен ескорт за своите бомбардировачи над Швейцария. Това води до няколко свирепи въздушни битки, като например на 17 май 1940, когато във въздушен бой влизат 38 германски и 14 швейцарски самолета. Германските загуби са значителни и разгневеният Хитлер преминава към открити заплахи. Швейцария, отчитайки очертаващия се германски успех във Франция, отстъпва и нарежда на своите ВВС да прекратят атаките си. Но и Германия спира своите масирани въздушни нарушения в края на месец май, отчасти и защото изхода на кампанията във Франция вече е решен. През юни 1940г. целият френски XLV корпус (30 хил. души) се изтегля в Швейцария и е интерниран. Това наред с големия поток от бежанци създава сериозни затруднения на швейцарската икономика. Поради дипломатическата изолация на страната, обградена през лятото на 1940 отвсякъде със съюзници на Оста, търговията е почти замряла. Чувства се остър недостиг на храни, въглища, нефт, желязо и стомана. Но икономиката успява да се справи и да се нагоди към тази на Германия. Търговията с последната включва оръжие, алуминий, млечни продукти и електроенергия срещу необходимите суровини. Швейцария е и ценен финансов посредник - през цялата война германците разменят злато за швейцарски франкове, като с последните като свободно конвертируема валута, купуват необходимите им суровини от Турция, Испания, Португалия и т.н. И досега не е съвсем ясен размера на печалбите за швейцарските банки от тази дейност, извършвана с мълчаливото одобрение на швейцарските власти.
През периода на войната Швейцария е седалище на Червения Кръст, вероятно най-оживеното разузнавателно средище в Европа, база за съпротивителните движения на съседните страни и притегателна цел за бежанци от цяла Европа. Така например през 1941г. режима на Виши във Франция обявява 170 000 френски евреи за "нежелани". Швейцария решава, че може да приеме само 7000. Но швейцарците безуспешно се опитват да ограничат наплива на бежанци - през 1943г. например с падането на Мусолини в Швейцария пристигат 4 000 италианци, както и над 20 000 избягали съюзнически пленници. Общо до края на войната над 300 000 бежанци преминават през Швейцария, от тях през 1945г. в страната се намират 115 000.
Лятото и есента на 1940 са най-опасния момент за Швейцария. Хитлер е господар на по-голямата част от Европа. Германската армия разработва план за нападение срещу Швейцария - операция "Таненбаум". Но този план остава само на хартия. Германия, особено след нападението над СССР, никога не успява да събере необходимите ресурси за да преодолее предполагаемата упорита швейцарска съпротива. Пък и швейцарските власти се стараят да не дават повод за война и да си сътрудничат с Хитлер. Така до 1942г. външната търговия е предимно с Германия. Едва в края на 1942г. във връзка с настъпващия обрат по фронтовете и засиления натиск на съюзниците започва постепенно намаляване на швейцарския износ за Германия.
След Пърл Харбър и обявяването от Германия на война на САЩ, интересите на Германия в САЩ и на САЩ в Германия, със съгласието на двете страни са поети от Швейцария - сериозно признание за швейцарския неутралитет. Това включва надзираване на дипломатическата собственост на двете страни, осигуряване размяната на интернирани цивилни и дипломатически лица и съвместно с Червения Кръст, инспекция на военнопленническите лагери в САЩ и Германия.
Към края на войната заплахата от вражеско нападение в Швейцария изчезва, но се увеличават инцидентите свързани със Съюзническите бомбардировки над Германия. Още през декември 1940 английските ВВС бомбардират по погрешка Базел. На 1 април
1944 американски самолети хвърлят неколкостотин бомби върху граничния град Шафхаузен, обърквайки го със съседния германски град Тутлинген. Загиват над 150 швейцарци. Това предизвиква първият и най-сериозен дипломатически протест на Швейцария за цялата война. САЩ се извиняват и обявяват, че ще платят компенсация - 62 милиона долара, изплатени след войната.
С очертаващия се разгром на Германия, оттам в Швейцария потича огромен поток от заграбено злато и ценности от окупираните страни. През март 1945г. Швейцария отстъпва пред натиска на Съюзниците за установяване произхода на златото. Разследването е ограничено и проведено само от швейцарци. То установява прехвърлени 250 милиона долара в злато и ценности, докато твърденията на Съюзниците са за поне два пъти по-голяма сума. След дълги преговори е постигната договорка за подялба наполовина между собствениците и швейцарските банки. Но съмнението, че Швейцария е спечелила повече отколкото признава от своя неутралитет остава.

[dibo]

6. Ирландия - непокорният доминион

След като Великобритания обявява война на Германия на 3 септември 1939, до края на същия месец последователно на нейна страна се включват и нейните доминиони - Австралия, Канада, Индия , Нова Зеландия, Южна Африка… Единствено Ирландската република на 3 септември 1939г. обявява неутралитет. Това решение, посрещнато остро във Великобритания, е разбираемо на фона на датиращата столетия вражда между англичани и ирландци и на спомените за извършените жестокости през войната за независимост. Ирландското общество е разделено - по-голямата част симпатизира на Съюзниците (над 200 000 човека се сражават като доброволци в техните армии), но отделни групи, като например ИРА работят в сътрудничество с германците срещу общия враг - Великобритания. Това принуждава президента Де Валера да балансира и да води политика на неутралитет. Последното устройва Германия, тъй като лишава Великобритания от правото да ползва бившите си военноморски бази в Ирландия (Куинстоун, Бери Хейвън и Лок Суили; предадени с договор от Великобритания на Ирландия на 25 април 1938г.). Това силно ограничава ефективния радиус на действие на ескортиране на съюзническите конвои с военни кораби и по този начин улеснява германските подводници. Освен това германската дипломация намеква за възможно обединение на Ирландия при евентуална немска победа, стремейки се да създаде допълнително напрежение между Великобритания и Ейре. Но въпреки гневните речи на Чърчил, призоваващи за строги мерки спрямо Ирландия, Великобритания не се опитва да разреши въпроса с военни средства, а изпраща в края на 1939г. опитния дипломат сър Джон Мафи за преговори с Де Валера. Тези преговори се проточват, а поражението на Франция и надвисналата германска заплаха над самата Англия правят ирландците неотстъпчиви. Това е и единствения период през който германското командване сериозно планира нахлуване в Ирландия, с цел овладяване на летища за нанасяне на удари по Северна Англия и Шотландия. Което принуждава малобройната ирландска армия да се подготвя за удар, както от север (английско нападение) така и от юг (германски десант). Но провалът на германска въздушна офанзива над Англия спира по-нататъшните германски планове. Но Ирландия не се отървава невредима през този период. На 1 срещу 2 януари 1941г. германците бомбардират по погрешка Ирландия. В резултат са убити трима и ранени 24 ирландци. На 30 май 1941г. е бомбардиран и Дъблин. Нанесените щети са значителни - 27 убити, 45 ранени, разрушени са неколкостотин сгради. Германия се извинява, а ирландците взимат мерки да предотвратят в бъдеще подобни инциденти, като поставят огромни гранични ориентири по ирландските брегове.
През септември 1940 във връзка с новото англо-ирландско напрежение, възникнало от въпроса за базите, Германия предлага да предостави оръжие на Ирландия, но Де Валера отказва. Англичаните, използвайки че 90% от ирландската икономика е силно зависима от Англия, оказват силен икономически натиск върху Ирландия, за да я склонят да обяви война на Германия. И двете страни (Англия и Ирландия) разчитат на добрите си връзки със САЩ. Така например през април 1941г. Ирландия изпраща свой емисар в Америка - Франк Айкън. На 7 април 1941г. той се среща с Рузвелт и успява да получи обещание за известни гаранции срещу Англия. Но американската дипломация скоро възприема английските аргументи и през 1942г. американският посланик в Ирландия - Грей предлага следния план: да се предложи на Ирландия да получи нужните и индустриални стоки, оръжия и храна срещу предаването на военноморските бази на Англия; както и да бъдат осигурени гаранции за американска подкрепа за връщането на Северна Ирландия. При евентуален отказ на Де Валера, отговорът му се публикува и предизвиква вълнения в ирландското обществено мнение. Англичаните обаче отказват да се замесват, а към 1943г. обединеният щаб на Съюзниците не счита вече за толкова належащо участието на Ирландия във войната. Но периодичния съюзнически натиск остава - например на 21 февруари 1944г. е получена американска нота за изгонване на дипломатите на Оста от Ирландия. Де Валера отказва и това поражда ново напрежение със струпване на войски и от двете страни по границата в Северна Ирландия. Но най-шокиращо за съюзниците е когато на 2 май 1945 ирландския президент изразява своите съболезнования на германския посланик по повод смъртта на Хитлер. Следват речи в Англия, заклеймяващи ирландското предателство, но Ирландия просто стриктно следва своята балансирана политика на неутралитет. Политика поддържана от нея и до ден днешен.

7. Швеция - "барометър" на войната

Когато през септември 1939г. държавите от т. нар. "Група от Осло" обявяват своя неутралитет, никой не подозира че само Швеция ще остане неутрална до края на войната. Финландия е въвлечена в нея още през ноември 1939г. с нападението на Съветския съюз; Дания и Норвегия са завладени от Германия през април 1940г., а Белгия и Холандия са прегазени през май същата година. Швеция обаче, успява да премине през този период с непокътнат статус на неутрална държава. Шестмилионната държава има добре развита промишленост и най-силната армия на Скандинавския полуостров. Също така Швеция е основния доставчик на желязна руда на Германия (8-10 милиона тона годишно), има добре развит стоманодобив, но е зависима от вноса на въглища (половината идват от Англия). Въпреки че през септември 1939г. Швеция заедно с останалите скандинавски страни обявява неутралитет, признат от воюващите страни, наложената блокада на Германия води до влошаване на икономическата конюнктура - намалява външнотърговския оборот, усилва се безработицата. Това налага на Швеция да търси начин да сключи съглашения за условия на търговията и мореплаването във военно време. Такива са сключени с Англия на 7 декември 1939г. и с Германия на 22 декември 1939г. При последното например е договорена размяна на желязна руда за въглища и кокс.
Същевременно Швеция увеличава военните си разходи, които достигат 51% от общите в бюджета през 1939-1940. Военният бюджет нараства от 31 милиона долара през 1936-37 до 59 милиона долара през 1938-39. Армията също нараства както по численост, така и по количество на военната техника. Всичко това се налага от приближаването на военните действия до шведските граници. През декември 1939г. съветски войски нападат Финландия; шведите оказват подкрепа на финландците с оръжие и доброволци. Но острият руски протест на 6 януари 1940г. кара шведския крал да обяви на 16 февруари 1940, че се прекратява транзита на военни материали през шведска територия за Финландия. В края на март 1940 е обсъждана идея за отбранителен съюз между Швеция, Норвегия и Финландия. Поради руското противопоставяне идеята пропада. Заради съпротивата на Норвегия и Швеция пропадат и англо-френските планове за оказване на военна помощ на Финландия. Междувременно са в ход германските приготовления за операция "Везербунг" - нападението над Дания и Норвегия.
Още в началото на операцията Германия изпраща искане, придружено със заплахи, до Швеция да не се намесва. Успехът на немската атака в Норвегия е силно зависим от шведската ненамеса, тъй като силната шведска армия би могла да създаде сериозни проблеми на малобройните германски десанти в Норвегия при евентуална шведска намеса във войната. Но правителството на Швеция, отчитайки силната уязвимост на шведския Юг, приема германските искания. Все пак са взети мерки за сигурността на Швеция - провежда се скрита мобилизация, създадено е опълчение. Важна роля изиграва и съветския дипломатически демараж от 14 май 1940г., когато Молотов заявява на германския посланик в Москва, че СССР е "жизнено заинтересуван от опазването на шведския неутралитет". СССР, който току-що е водил кървава война с Финландия, за да си осигури по-добри стратегически позиции на Север, няма интерес от евентуално германско присъствие в Швеция. Хитлер, в разгара на Френската кампания, се оставя да бъде уговорен от шведската делегация (пристигнала в Германия на 16 април 1940г.), да зачита шведския неутралитет срещу увеличени доставки на желязна руда за Германия. Но сраженията в Норвегия продължават: норвежката армия, съвместно с англо-френски контингенти, поставят в критично положение германските части в района на Нарвик. Налага се германците спешно да пращат подкрепления. Най-удобния и пряк достъп е ЖП линията от Швеция за Нарвик. Затова първо Гьоринг (използвайки личните си връзки с Швеция), а след него Рибентроп поставят на шведските преговарящи, адмирал Там и дипломата Гунар Хаглоф, искане за транзит на германски военни части по тази ЖП линия. На 18 май 1940г. шведският съвет по външни отношения отказва и след дълги протакания и тежки преговори, транзит е осигурен чак на 8 юли 1941г., след множество заплахи от немска страна и дълго след края на Норвежките и Френската кампании. Британският протест е оставен без последствия. Договорът определя, че равно количество германски войски ще бъде транспортирано към Норвегия и обратно. Всъщност германците усилват войските си в Норвегия. Шведският протест относно неспазването на договореностите е блокиран от декларация от 14 март 1941г. на германския Генерален щаб, че "всеки шведски опит да се спре това движение ще доведе до много критична ситуация" - т.е. откровена заплаха с война.
Така Швеция е принудена на някои отстъпки - въведена е цензура, следяща за просъюзнически прояви; комунистите са изпращани в специални "трудови лагери" и т.н. И въпреки че страната успява да избегне германска окупация, положението и се усложнява неимоверно много от факта, че е заобиколена от сили на Оста. През април 1940г. Германия блокира пролива Скагерак. Шведската търговия с останалия свят е прекъсната, половината шведски търговски флот (над 600 хил.т.) се оказва изолиран западно от проливите и е предаден на Съюзниците под наем. Швеция постоянно прави опити да пробие блокадата. Така на основата на двустранни договори с Англия през есента на 1940г. и с Германия от 7 февруари 1941г. е постигната договореност, на определено количество шведски кораби да се осигури безпрепятствено плаване от Гьотеборг до неутрални пристанища. Но броят им е единичен и това кара Швеция да търси и други варианти. Например до края на 1940г. е поддържана авиовръзка с Великобритания през Норвегия. По нея шведите пренасят ценни стоки като прецизни уреди и внасят някои особено дефицитни суровини. С над 1200 полета са превозени около 500 тона товар и в двете посоки. Но предвид малката товароносимост на самолетите, решението е незадоволително.
Тогава английският бизнесмен Джордж Бини предлага смел план, получил мълчаливото одобрение на шведските власти. На 23 януари 1941г. 5 норвежки кораба със смесени английско-норвежки екипажи и натоварени със стомана, машинни части и пр., напускат Гьотеборг и успешно преминават Скагерак, достигайки Англия. Случилото се предизвиква дипломатически скандал и остри заплахи от германска страна към Швеция. Шведите са принудени да прекратят заплануваните следващи доставки.
Но не само германската блокада създава проблеми на шведската дипломация. Така например през юни 1940г. 4 италиански миноносеца, закупени от Швеция са задържани във Великобритания, но след протест са пуснати.
На 22 юни 1941г., във връзка с войната със СССР, Германия отправя официално искане до Швеция за транспортиране на цяла германска дивизия до Финландия през шведска територия. Това предизвиква сериозни вътрешни дебати, но краля се намесва и е дадено разрешение. На 26 юни 163а пехотна дивизия се придвижва през Швеция до Финландия. Великобритания и СССР протестират енергично за това нарушение на шведския неутралитет; съществува и силна вътрешна опозиция на това решение. Така че когато на 31 юли е отправено искане за транспортиране на нова дивизия то е отхвърлено. Швеция вече се чувства достатъчно силна, за да си го позволи - докато основните сили на германската армия са в Русия, шведската достига 250 хиляди души през 1941г., сравнително добре въоръжени и обучени.
И тук обратът в хода на войната довежда до постепенно откъсване от оста на германската външна политика. След демонстрации в Стокхолм срещу транзитните договорености през април 1943г. шведското правителство обявява краен срок за прекратяване на германските превози - 20 август 1943г. Общо за три години са превозени над 2 милиона германци и в двете посоки, както и много материали. Германците отговарят с открити провокации - на 25 август потопяват 2 шведски траулера в неутрални води, няколко дни по-късно свалят шведски пътнически самолет; но това е по-скоро израз на тяхното безсилие.
Американските протести срещу германо-шведската търговия постепенно се усилват. През 1942г. сключеното ново шведско-германско споразумение предвижда намалени обеми на взаимната търговия - 7 милиона тона желязна руда срещу 4 милиона тона въглища. През 1944г. тази търговия въобще е прекратена, а шведската икономика по това време отново се е преориентирала към Съюзниците. Подновени са още през 1942г. опитите за пробив на блокадата на Датските проливи. Например на 21 март 1942г. 10 норвежки кораба, обект на силни германски дипломатически атаки към Швеция се опитват да достигнат Англия. Операцията завършва с неуспех - повечето са потопени. Германците успяват да изискат от шведите изгонването на организатора на операцията - английския бизнесмен Бини. Естествено пробивите на блокадата не престават. Само че англичаните се преориентират към използването на малки бързи кораби, които поддържат търговията с ценни материали с Англия през цялата 1943г. Германските протести са оставяни без последствие, а самите германци не успяват да прекъснат тази търговска връзка с военни средства. Проливите обаче са блокирани за шведските търговски кораби чак до 1945г., когато е освободена Дания. За военните години шведската икономика е принудена да стане самозадоволяваща се. Това че успява е сериозен атестат за нейните възможности.
Освен търговски кораби в шведските пристанища през войната често влизат и кораби с бежанци. Първите такива са поляци - още през септември 1939г. пристига полската подводница "Оржел", после идват балтийци, 108 хиляди финландци, 50 хиляди норвежци, 18 хиляди датчани и други - общо около 200 хиляди бежанци, включително 7200 датски евреи, за чието спасяване през 1943г. шведското правителство изиграва голяма роля.
Въпреки че не се включва пряко във войната Швеция също има своя принос за победата над Германия. Тя снабдява тайно датската Съпротива с оръжие, организира норвежките партизани, а през 1944г. предава на Великобритания заблудил се прототип на германската ракета "Фау 2", паднал на шведска територия. Но тези действия са предприети в края на войната, когато е ясно кой ще бъде крайният победител. Също както в началото на войната си сътрудничи с Германия, макар и неохотно, така и сега Швеция се сдружава с по-силната страна (Което не бива да омаловажава нейните заслуги - например през април 1945г. с нейна помощ и посредничество е организирано капитулацията на германските войски в Норвегия). Това е и причината тя да бъде наричана "барометър на войната" от някои съвременици.

8. Заключение

Въпреки изброените дотук особености във външната политика на петте държави успели да останат неутрални през Втората световна война, налице са и някои общи черти в тяхната дипломация. Първо и петте държави са строго неутрални и към двата воюващи блока само през отделни периоди на войната: от септември 1939г. до май - юни 1940г. и през 1942 - 1943г. за кратко време, т.е. когато липсва ясно очертан превес на някоя от коалициите. През останалото време те толерират повече една от групировките - отначало Оста, впоследствие Антихитлеристката коалиция, ясно осъзнавайки, че техния неутралитет е осъществим само при признаването му от страна на по-силната в момента коалиция. От петте държави три са заплашвани през различни етапи на войната от германскo нападение - Швеция, Швейцария и донякъде Испания, но оцеляват благодарение на комплекс от външнополитически фактори сред които не на последно място стои факта, че притежават значителен военен потенциал. Нито една от държавите обаче няма достатъчен военен потенциал, за да разчита само на него за своята сигурност. (Това не е по силите дори и на САЩ и СССР - двете най-силни държави в света, и двете жертви на военна агресия). Португалия и Ирландия печелят и от географското си положение - оставайки настрани от театрите на военните действия, като за Ирландия заплахата идва по-скоро от Великобритания. Външната политика на всички тези държави е гъвкава и успява да извлече значителна полза за икономиките им, нагаждайки ги към военните нужди на воюващите. И петте държави ( с изключение може би на Испания ) успяват да излязат в края на войната с по-добри икономически показатели отколкото преди нейното начало. Илюзия е обаче да се мисли, че гражданите на неутралните държави не понасят лишения и жертви - напротив хиляди загиват в погрешни бомбардировки; в неутрални кораби и самолети, унищожавани по погрешка или с умисъл; като доброволци на фронтовете на войната или в случая с Испания - просто от глад. Но без съмнение остава факта, че държавите успели да останат неутрални спестяват на народите си ужасите на най-голямата и кръвопролитна война, която човечеството някога е водило, което само по себе си оправдава съмнителната им понякога от морална гледна точка политика на неутралитет.

Приложение 1: Някои статистически данни за неутралните държави.
Население към 1940г.:
Португалия - 7,755 млн. (без колониите - население 11 млн.)
Испания - 25,897 млн.
Швеция - 6,4 млн.
Швейцария - 4,2 млн.
Ирландия - 2,5 млн.
Въоръжени сили:
Португалия - 1934г. - 61 хил.; 1941 - 40 хил.
Испания - 1939г. - 65 дивизии ; 1941 - 24 дивизии (включително 1 моторизирана).
Швеция - 1939г. - 130 хил.; 1940г. - 400 хил.; 1941г. - 250 хил.
Швейцария - 3 септември 1939г. - 500 хил.
Ирландия - 1939г. - 6 хил.; 1941г. - 40 хил.
Държавен строй:
Португалия - унитарна корпоративна република (авторитарна диктатура).
Испания - Конституцията от 1931г. отменена през 1939г. Франко обявен за "каудильо" (предводител на империята) - фактически авторитарна диктатура.
Швеция - конституционна монархия (крал Густав V).
Швейцария - конфедерация.
Ирландия - президентска република.

[подпоручикъ-летецъ]

Силно благодаря !!!

[von Danitz]

Много гот, а кво си учил?

[dibo]

Много гот, а кво си учил?

Международни отношения.

[von Danitz]

Е, личи си. Добри задания са ви давали или на теб ти е било интересно?

[skycycle]

Интересно написано, мерси

[подпоручикъ-летецъ]

Надявам се да прочета още твои работи