Битката при Ел Аламейн

[сладкото^бебе^]

Чакам с нетърпение!Много ще ми помогнеш!Благодаря! :nworthy:

[gollum]

Първа част - увод

Малко се позабавих, за което се извинявам, но какво да се прави - работа. Това е първата част на материала, акто ще гледам днес по-късно да постна и следващите две , надявам се да свършат работа.

Като увод мисля трябва да се разгледа как се стига до войната в Северна Африка и също така особеностите на този театър на военни действия (ТВД).

Средиземноморският ТВД

Средиземноморският ТВД е от ключово значение за две от участичките в по-късните събития - Британската имеприя и Италия. ЗА първата това е най-прекият път до основните ресурси на колониалната й империя (през Суецкия канал), като контролът над този басейн и над ключовите британски позиции в него е въпрос на престиж пред страните от британската общност. Ключовите позиции на Британската имеприя са Гибралтар и Египет/Суецкия канал, като по този начин тя контролира входовете и изходите на басейна. Основната й комуникационна линия минава надлъжно, като главният й опорен пункт е в Малта, горе-долу по средата на този маршрут.
За Италия Средиземно море е също толкова ключово - както за отбраната на метрополията (полуострова), така и за единството на коноиалната й империя - Триполитания (голяма част от Северна Африка и основната сцена на боеве). Ключовите комуникации наИталия минават между Полуострова и най-южната му точка - Сицилия и основните италиански пристанища в колонията - Триполи, Бенгази, Тобрук и т.н.
В този смисъл, британската и италианската комуникационно/оперативна линия се пресичат взаимно някъде в средния дял на Средиземно море, като в случай на война между двете ключова позиция заема Малта - за британците е важно да я защитят едновременно като отбранителна мярка (прикритие, въздушно и морско на комникацията и база за снабдяване/поправка) и като офанзивна мярка, тъй като от нея могат да контролират италианските комуникации с колониите. Италианските стартегически интереси пък изискват първо да бъде овладяна тази позиция, за да имат интегритет собстевните комуникации, както и за да се нарушат британските.

Северно-Африканският ТВД

Основната особеност на Северно-Африканският ТВД е, че той е силно издължен (над 3000 км) като същевременно оперативната зона, пригодна за маневрени бойни действия е твърде тясна и се свежда основно до крайморската ивица (най-често между 60-80 км и по рядко до 100-120 км). На юг, към вътрешността са основно пустинни райони, които са слабопроходими за колесна техника и незначително по-проходими за верижна (а съвсем слабо за пеша вйска).
При това може да се каже, че този ТВД притежава известно сходство с океанските или планински ТВД, доколкото е беден на комуникации, но и на базови/опорни райони и тчки - това са преди всичко редки оазиси, имащи водни запаси и още по-редки пристанищни градсове по крайбрежието, където може да се създават снабдителни бази, които да се ослужват от морски тарнспорт.
Комуникациите почти навсякъде са представени основно от един главен път, следващ крайбрежната линия, като само тук-таме има области с локални рокадни или обходни пътини артерии, които при всички положения са с по-малка пропускливост.

Как се стига до конфликта?

В първият период на ВСВ Германия воюва с Полша, Франция и Британската имеприя, акто Италия остава неутрална, но дружеска държава за първата, чрез която (и чрез Сердиземно море) се отваря "прозорец към света" (втори подобен прозорец съществува за сметка на договора със СССР). Италия се включва във войната в края на Френската кампания (лятото на 1940 г.), като основните й действия са насочени срещу френския юг и като цяло са неуспешни (макар този неуспех да няма никакво значение за самата кампания).
Малко по-късно започва и италианска офанзива в Северна Африка, както и действия на ВМС на Италия и Великобритания. Италия се проваля и в двете начинания - нахлуването на 130 000 италианска армия под началството на маршал Грациани в Египет (през септември 1940 г.) скоро се превръща в отстъпление и разгром - почти цялата армия е разгромена, а британските войски заемат голяма част от територията на италианска Северна Африка. Подобна несполука сполита и италианските операции в Абисиния и Етиопия. Сходно фиаско постига и значителния в количествено отношение италиански флот.
В резултат на това към края на 1940 г./началото на 1941 г. британците имат почти пълен контрол над Средиземно море и Северна Африка.

Включването на Германия в сраженията в Северна Африка

е обусловено преди всико от необходимостта да се окаже помощ на застрашения съюзник - Италия. Въпреки това, обаче, има определени стартегически причини Германия да води война срещу Великобритания неподсредствено в рамките на Средиземноморският ТВД (част от който на практика е Северно-Африканският ТВД). Както вече отбелязахме по-горе, този регион има ключово значение за връзките на британските острови с колониите, а това означава и с техните човешки резерви, както ис техните ресурси (особено значение имат нефтените ресурси на Близкия изток). Допълнително, загубата на контрола над този регион би заплашила с разпадане британската империя. Разбира се, съществува и обходен път покрай нос "Добра надежда", но той е значително по-бавен (въпреки това основно се ползва за пренос на техника и войска между Египет и метрополията). Но загубата на Суецкия канал и Египет много бързо би довела и до загуба на всички Близкоизточни владения на Великобритания със съответните последствия.
След излизането на Франция от войната в средата на 1940 г. основен противник на Германия остава Великобритания и ключово в стартегически план е Германия да успее да приключи войната с нея, за да закрепи постигнатото. Това може да стане или непосредствено с десант на Британските острови (подобна операция вяло е подготвяна през 1940 г. след успеха срещу Франция, но изоставена), или единствената друга алтернатива е да бъде нанесен решаващ удар на Средиземноморският ТВД. След като първата възможност отпада по една или друга причина (основната е неуспехът в т. нар. "Битка за Англия"), то Германия селдва да пренесочи стратегическото си военно планиране към Средиземно море.
В действителност, Хитлер решава да тръгне по "изнамерен" от него трети път - да сломи Великобритания, премахвайки последната й надежда да си намери "континентален меч" в лицето на СССР. Това е прословутата операция "Барбароса", която слага началото на Източната кампания за Вермахта и на (поредната) "Велика отечествена война" за СССР.
В рмаките на планирането на операцията се предвижда тя да приключи до края на 1941 г., след което би трябвало силно да се съкрати състава на сухопътните войски, като поне 15 подвижни съединения да бъдат подготвени за действия в тропически условия, т.е., за кампания в Северна Африка. До това така или иначе не се стига поради известни причини, но съществува определен стремеж да бъде открито подобно заобиколно решение, при това оставащо почти изцяло в рамките на "континенталната стратегия".
Наистина, сред висшите военни среди в Германия (и най-вече сред представителите на ВМС) битува мнението, че подобна операция би трябвало да бъде осъществена преди да се мисли за дейстивя срещу СССР.
Така или иначе, в началото на зимата на 1941 г. се стига до решение да бъдат прехвърлени в Сверна Африка две немски съединения, които обединени в корпус (по-късно назован "африкански") да подпомогнат отбраната на остатъците от италианските колониални владения. Избрани са две дивизии, като в хода на предислокацията едната е реорганизирана от лека в танкова - 15 ТД и 21 ТД. За командващ на корпуса е назначен генерал Ервин Ромел.

(общо взето това приключва уводната част и ни отвежда до същинското изложение, което ще започне със съвсем кратък обзор на бойните десйтвия до Ел-Аламейн).

[von Danitz]

Момиче, бъди практична, кажи все пак, че Ромел е ял бой от \\\\\Монтгомери...кажи, че е счупено острието на агресията, че демокрацията е победила, че свободата на словото е свята!

А иначе, не вярвам да ти допадне, повечето са победили по-малкото, обаче поне е имало сражение---

[gollum]

Втора част

Ето и втората част на материалчето (надявам се, че до час, час и нещо ще мога да пусна и третата):

ХОД НА КАМПАНИЯТА ВЪВ СЕВЕРНА АФРИКА ДО ЕЛ АЛАМЕЙН

Както вече отбелязахме, в края на февруари (на 24-ти) първите части на “Африканският корпус” са прехвърлени в Триполи. Ромел много бързо се ориентира в обсатновката и без да изчаква транспортирането на всичките му сили да завърши, започва контраофанзива. В резултат на доста енергичните му действия той успява за сравнително кратко време да възстанови италианските позиции в Киренайка - в началото на април овладява Дерна и Ес-Салум, след което достига до следващия опорен пункт с голямо значение – Тобрук (това е последното сравнително голямо пристанище (макар значително да остъпва на Триполи, Бенгази и т.н., като товаро-разтоварен потенциал) до Кайро), който е защитен от значителни укрепления, създадени от италианците и след това засилени от британците. Тази крепост има ключовозначение за продължаването на офанзивата, доколкото без тя да е овладяна, не е възможно да се продължи сериозно настъпление на изток (крепостта представлява сериозна флангова заплаха, освен ако не бъдат оставени значителни блокиращи сили, с каквито омел не разполага).
Междувременно се развиват съответните събития на Балканите, довели до отварянето на нов фронт в Европа. Великобритания се вижда принудена предимно от политически съображения да прехвърли част от силите и подкрепленията си от Египет в Гърция и по островите в Егейско море (най-вече в Кипър). Това допълнително остлабва позициите й в Севена Африка.
Въпреки че Ромел не успява да заеме Тобрук, успехите му са несъмнени и позволяват кажи-речи цяла Триполитания да бъде възвърната на Италия.
В този период ясно се проявяват основните проблеми, които ще съпътстват итало-германските сили през цялата Северно-Африканска кампания – на континента занчителни проблеми създават комуникациите, които използват един основен път, колкото повече напредват силите на Ромел, толкова повече се отдалечават от снабдителните си бази, което означава, че твърде дълго време трябва да се чака (а и много ресурси да се хабят) докато попълненията и снабдяването пристигнат до действащата армия. Същевременно разтеглените комуникации са уязвими за атака от противниковите ВВС. Същото, разбира се, важи и за британската страна. Т.е., казано накратко,колкото повече напредва всяка от страните, толкова по-сериозни проблеми изпитва.
Още по-голям порблем (и вече само за силите на Оста) създават морските комуникации от Италия до основните пристанища на Триполитания – те са уязвими както за атаки от леките морски сили (торпедни катери и миноносци от ВМС база в Малта), както от тактическата аваиция, базирана в Малтата и оперативната авиация, базирана в Египет, така и от подводните сили на британците. През лятото и есента на 1941 г. проблемите се задълбочават изключително много – средно около 50% от транспортите са потапяни (в отделни моменти това количество достига до 70-80%, а в най-добрите не пада под 30%). Немските сили не успяват да получат почти никакви попълнения от техника или жива сила, донякъде сходно е положението и с италианските сили. Причина за това, особено спрямо Африканският корпус са основно затрудненията, които изпитва Вермахта в СССР.
Основното попълнение, което Ромел успява да си “създаде” на място е организирането на нова дивизия – 90-та лекопехотна дивизия (ЛПД), която е създадена основно от разнообразни доброволци на място и частично от войници и иофицери от Германия. Тя е частино моторизирана и има тъврде слаба дивизионна артилерия. Е. Ромел действа съвместно с 3 италиански корпуса – 2 пехотни (от по две пехотни дивизии), които нямат почти никакви моторни транспортни средства и един мобилен корпус от една танкова дивизия (ТД) и една моторизирана дивизия (МД).
Дургото голямо попълнение идва в лицето на 2-ри въздушен корпус, които започва да се пребазира в Италия със задача да осигури морските комуникации между Италия и Северна Африка,т.е., да нанесе въздушни удари по базираните на Малта британски сили. със сходна задача се прехвърлят и подготвят леки сили на немския флот (предимно торпедни катери и лодки, както и известно количество подводници).
Междувременно през декември 1941 г. Ромел е принуден да изостави обсадата на Тобрук и да отстъпи, в резултат на три последователни британски операции, които макар да изтласкват силите му на запад, не успяват да постигнат решителен резултат.
Това му помага да реорганизира и попълни силите си, както и запасите си от гориво (тъй като дейстивята на немската и италианска авиация и леки морски сили успяват значително да снизят активността на Малта и съответно да подобрят качеството на комуникацията) и да се подготви за нова настъпателна операция, която започва на 21.01.1942 г. и има голям успех – до 06.04.42 г. той успява обратно да си възвърне изгубените позиции в Киренайка и да овладее позицията в Ес-Салум. За успеха на тази нова офанзива спомага в не малка степен и усилващото се въздействие на авиационните удари срещу Малта, което позволява много голям процент (до 90%) от превозите да достигат до местоназначението си.
Това поставя главното командванее на ТВД пред две възможни алтернативи: да се опита да проведе десантна операция срещу Малта, за да може напълно да овладее тази база или да продължи супохътното настъпление срещу силите на 8-ма британска армия до границите на Египет, а дори и на изток от тях (с крайна цел Кайро и Суецкият канал). Първата възможност означава почти пълното подсигуряване на комуникациите, както и би позволила при успех не само да се застрашат, а дори и прекъснат британските комуникации в Средизмено море, но и да се освободят значителни авиационни сили за наземна подкрепа на армията в Северна Африка. Втората възможност би позволила при успех да се унищожат напълно британските сили, както и да се нанесе много по-сериозен удар по Великобритания (не случайно Средиземно море и по-специално Суецкият кана се назовават “съната артерия” на Британската империя ; ) ). За сметка на това при избор на този път съществува опасността разтегнатите комуникации, както и възможна активизация на Малта да създадат сериозни или дори непреодолими проблеми със снабдяването и попълването на силите, т.е., те да се изтощят.
В крайна сметка е предпочетен вторият вариант като операцията срещу Малта е отложена за момента, в който итало-германските сили стигнат границите на Египет (предполага се тогава да се установят на отбранителни позиции до приключването на операцията срещу Малта).
Новото настъпление започва на 26 май 1942 г. като е съпроводено от не малки загуби и няколко много рисковани момента, но в крайна сметка благодарение и на значителната въздушна подкрепа, завършва успешно, като кулуминацията настъпва когато на 21 юни пада крепоста Тобрук (в плен попадат над 20000 британски военносложущи).
Това позволява след съответният ремонт на пристанищните съоръжения на Тобрук да бъде организирана нова комуникационна линия, която започва от Гърция, минава през Крит и достига до Тобрук. Тя се оказва много по-добре осигурена откъм безопасност, но малките товаро-разтоварни възможности на пристанището на Тобрук ограничават размерите на доставките.
В този момент отново има колебания по следващото действие, като пак се разглежда вариантътда се съсредоточат силите срещу Малта (това се отнася най-вече до авиацията, която може или да поддържа наземните части, или да действа срещу Малтга), докато наземната армия остане пасивна на отбранителна позиция около Тобрук. В този момент Ромел, зиползвайки убеждение и известно лично влияние (спрямо Хитлер) яспава да си “извоюва” позволение да продължи сухопътната офанзива, а Малта да бъде оставена на втори план. Основният му аргумент е, че 8-ма армия отстъпва, бойният й дух е нисък и е понесла твърде големи загуби в сраженията. Съответно, той се надява ако продължи енергично преследването й да я прихване и унищожи или разсее, или евентуално “на раменете й” да влезе в Кайро.
На 23.06.42 г. настъплението на изток е продължено. Командирът на 8-ма армия се опитва да организира отбранителна позиция около - Мерса-Матрух (следващата удобна отбранителна позиция след Тобрук, където има подготвени отбранителни съоръжения), но Ромел успява да я пробие и да прихване комуникациите му. Отново са взети големи количества пленници, а ччастите и съединенията на 8-ма армия остъпват доста безпорядъчно на изток. Ромел продължава преследавнето като пресича египетската граница и достига в края на юни до следващата позиция – Ел-Аламейн, която на практика е последната сериозна преграда към Кайро (който се намира на 90 км в източна посока), което ни отвежда до основната ни тема – битката при Ел-Аламейн.
Преди да продължим с обсъждането на самото сражение ще е добре да се уточнят бегло няколко неща около тактиката на всяка от страните.

БЕГЛИ ТАКТИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

Общо взето, характерно за целият период на военни действия в Северна Африка от пристигането на немските съединения до края на юни 1942 г. е, че почти винаги те успяват да победят британските си съперници (като основната заслугаза това се пада именно на немските, а не на по-многобройните италиански съединения). Това изисква известно разглеждане, макар че в случая ще е сраввнително кратко. Характерно за целият този период е, че британските сили общо взето отстъпват по численост на италианско-немските сили, като разликата не е много значителна. За сметка на това, обаче, те почти винаги разполагат с по-голямо количество танкове (средно около един и половина пъти повече) и двойно повече артилерийски средства. Същевременно, британската пехота е почти изцяло моторизирана, докато италианската – не, а немската отчасти. Това означава, че Ромел в най-добрият случай може да използва двата италиански пехотни корпуса като полустационарни, т.е., за отбрана, но не и в офанзива (където те се “мъкнат” зад основните сили, при това на значително отстояние). Авиационното превъзходство ппрез по-голямата част от този период е в ръцете на немско-италианските ВВС, макар че като цяло зависи от следните фактори: колко близо/далеч се провеждат битките от основните бази на двете страни и дали италианко-немската авиация е действа срещу Малта или не.
Какво тогава позволява на немските съединения да постигнат подобни впечатляващи резултати?
Общо взето, става въпрос за комплекс от причини (както винаги ).
Британската сухопътна армия все още действа по доктрина, създадена въз основа на опита от ПСВ и пригодена за подобен род сражения (макар е във Великобиртания вече се извършват съответните доктринални и организационни промени (като един от основните им инициатори е Бърнард Монтгомъри, за когото ще чуем малко по-късно в нашата история), те няма как да бъдат внедрени в постоянно сражаващата се 8-ма армия). Това означава, че организацията им е слаба, особено по време на маневрени бойни действия – това идва от слабата подсигуреност с комуникационни средства, както и от лошата организация на свързочните подразделения. Командно-контролната система страда от много сериозни недостатъци – особено на средно ниво, които се изразяват най-вече в мудност и откъснатост в инофрмационно отношение на щабовете и командващите от поверените им ачсти и съединения.
На тактическо ниво британските части действат изолирано и откъснато, често се въвеждат последователно в бой (на части) и отъства каквото и да е взаймодействие между отделните войскови родове – особено между бронетанкови войски, от една страна, и пехота и артилерия, от друга.
Сходно е положението и на по-високо ниво – всеки от войсковите родове (сухопътни сили, ВВС, ВМС) има самостоятелно командване, което провежда собстевни, общо взето несвързани една с друга операции. Допълнителни проблеми създава фактът, че британските войски всъщност са съставени предимно от съединения от доминионите и колониите, като всяко е контролирано политически от собсвеното си правителство.
Независимо от сравнително честите промени в командването както на високо, така и на по-ниско ниво, проблемите остават. Тук би било неправилно вината да се хвърля изцяло върху отделни командири (да речем, много са обвинявани командващият на 8-ма армия през по-голямата част от периода – ген. Ритчи (общо взето с известно основание), както и главнокомандващия на ТВД – ген. Окинлек (той общо взето добре преценява и се справя с обстановката)).
Същевременно, немските съединения макар и малобройни и почти откъснати от попълнеия, действат много по-енергично и почти изцяло разчитат на маневрени бойни действия (за които усолвията на ТВД са особено благоприятни). Огромно значение има и Е. Ромел, който успява да окаже доста голямо въздействие върху войските си (има съответните харизматични качества), както и да приложи разнооразни тактически нововъведения. При това, организацията (т.е., основно комуникациите), както и комаднването са на много по-високо ниво – Ромел, както и неговите командири на дивизии, командват от първата бойна линия и са в състояние постоянно да изменят хода на боя в зависимост от промяната в условията (което е почти невъзможно за британските командири, които обикновено ръководят от задните линии, често на десет и повече километра от фронта (разбира се, това понятие е донякъде условно в пустинните боеве). Към това следва да се добави и много добре организираното взаимодействие между пехота, бронетехника, артилерия и ВВС, което често се оказва решаващко (да речем, един от основните тактически похвати на Ромел е да предизвиква вражеските танкови сили да го атакуват, като атаката е посрещана от заслон от противотанкова артилерия, разположена в бойния ред на танковите батальони, след което да действа значително по свободно с последните).
Тук, разбира се, може да се изпадне в много повече подробности, но основното, което следва де се има предвид е, че през този период превъзходството на Африканският корпус се дължи не на въоръжението (нито вколичествено, нито в качествено отношение), а по-скоро на доктрината и организацията, както и на “легендата” Ромел.

[Imperial]

:sm100: Тъй като се съмнявам, че момичето е запознато с някои от стандартните военни термини, може би няма да е зле да споменеш някои накратко, например ТВД = театър на военните действия

А от мен набързо един ресурс, попадна ми докато търсих наполеонски карти:

http://www.dean.usma.edu/history/web03/atlases/ww2%20europe/ww2%20europe%20war%20index.htm

Предпоследната графа е War in North Africa and Italy, те там има интресни карти

[gollum]

Третата част

БИТКАТА ПРИ ЕЛ-АЛАМЕЙН

Първото, което трябва да се има предвид във връзка с тая битка е, че всъщност става въпрос за система от няколко последователни сражения, последното от които е въсщност проведеното през октомври-ноември 1942 г., влязло в историята с името “Битката при Ел-Аламейн” (въпреки че останалите не само заслужават да носят това име, но и общо взето първото от тях има решаващо значение за останалите ). Сраженията започват в самият край на юни и продължават до първата седмица от номеври 1942 г., т.е., малко повече от четири месеца. Този период е богат на обрати и драми, които ще се опитам набързо да “разнищя”.
Саржението започва с решението на Ромел да продължи преследването на разбитите и отстъпващи части на 8-ма армия след битката при Мерса-Матрух. ген. Окинлек се стреми колкото се може по-бързо да отведе тези сили зад прикритието на позицията при Ел-Аламейн, като на самата позиция към този момент се намират свежи сили в състав 2 ПД, както и отделни части от преди това остъпили части, акто общата им сила е приблизително около една разчетна дивизия (пехота, артиелрия и бронетанкови сили).
Преди да продължим с първата битка, обаче, би било добре накратко да се спрем на описание на самата позиция и защо именно там двете армии провеждат статично над 4 месеца. Позицията представлява ивица земя, широка около 60 км, която в северния си край опира в брега на Средиземно море, а в южния – в обширната депресия Катар, която при това е заобиколена от меки пясъци и солени блата. На практика това е едниствената позиция на целия ТВД, която не може да бъде заобиколена по фланговете и се налага да бъде пробивана фронтално. На тази ивица земя има едно основно възвишение (по-скоро малка планина), което контролира целият южен дял.
В инжерено отношение позицията е съставена от три основни отбранителни редута, като малко преди това британците добавят четвърти между южния и централния. Редутите са прикрити от значителни минни полета.
Ел-Аламейн се намира съответно на около 2000 км от Триполи, на 1000 км от БЕнгаци, на 500 км от Тобрук (най-близката италианско-немска база) и съответно само на 90 км от Кайро и на 350 км открайната цел на Ромел – Суецкия канал.

Към този момент силите на страните са приблизително следните:

8-ма армия:
временен командващ ген. Окинлек

10-ти Армейски корпус (АК) с командир ген. Холмс
50-та английска ПД
10-та индийска. ПД

13-ти АК – ген. Гот
2 новозеландска ПД
1 ТД
7 ТД

Тези сили са доста отслабени и дезорганизирани, като техниката им е малко.

НА позицията в Ел-Аламейн се намират:
1 южноафриканска ПД заедно с две отделни пехотни бригади (индийска и британска), както и множество други подразделения.

Итало-немски сили

Африкански корпус
15 ТД
21 ТД
90 ЛПД

В резултат на многомесечните боеве (през които няма никакво попълване) силите им са изключително изтощени, почти не разполагат с гориво и боеприпаси, да не говорим за психическата умора от неспрестанните боеве. Това донякъде важи и за британската страна, макар че там натоварването е по-малко (основната работа я вършат трите немски дивизии), пък и разполагат със свежи и отпочинали сили.
Общо взето двете танкови дивизии в този момент са по-скоро подсилени батальони, като бойните им групи общо разполагат с около 1000-1200 души и 30-40 танка. Не по-добро е положението в 90 ЛПД (около 1000 души).

Италиански сили

10-ти Пехотен Корпус (ПК)
2 пехотни дивизии (немоторизирани)

21-ви ПК
2 пехотни дивизии (немоторизирани)

И двата се намират далеч зад осонвните сили по разбираеми причини

Италиански Танков Корпус (ТК)
ТД “Ариете”
Моторизирана Дивизия “Бизерте” (МД)

Също са в значителна степен отслабени и се намират зад основните сили.

Първата фаза на битката

Първата битка за Ел-Аламейн започва по следния начин – с подхода на предните сили на Ромел към позицията той решава, без да има възможност да проведе каквото и да е предварително разузнаване, да приложи същата схема като при сражението за Мерса-Матрух няколко дни по-рано – танковите сили нанасят удар между централното и южното укрепление като трябва да се опитат да излязат зад тях и да прережат комунакициите, обръщайки се към морето, докато 90 ЛПД ги подкрепя. На практика обаче те попадат на новата, 4-та позиция, която овладяват чак на втория ден на битката и то със значителен разход на боеприпаси и сили.
Междувременно пристигат разпръснатите отстъпващи подразделения на 8-ма армия, които предните сили на Ромел са задминали по-рано.
Парвата фаза на битката продължава от 30-ти юни до 4-ти юли, когато Ромел разбира, че няма да може да осъществи пробив, а горивото на бронетехниката му привършва. Съответно, той се оттегля на отбранителна позиция и започва да съсредоточава частите на армията си (същото правят и британците).
Следващите няколко дни Окинлек решава да проведе контраатака, но тя също е неуспешна.
Медувременно Ромел парви нов опит за настъпление на 10 юли (към този момент танковите му сили са нарастнали за сметка на пристигналите италиански танкови части (60 танка) и ремонт на собстевните, които достигат до общо количество 50). Тази атака също е неуспешна.
От 15-ти до 27-ми юли Окинлек провежда нови контраатаки, но и те се оказват неуспешни, като към края силите на британците също са изтощени. Общо взето с това привършва първият етап на битката, като фронтът се стабилизира и двете страни започват да укрепват силите си и да подобряват позициите си.
Основните причини за несупеха на Ромел са крайното изтощение на силите му, кактго и тяхната малобройност (те са значително по-малко от британските сили, заели отбранителната позиция). Основно влияние оказва и фактът, че комуникациите му са крайно разтеглени, а авиационното прикритие почти отъства (както вследствие на отдалечеността от ВВС базите, така и поради това, че авиофлота основно действа срещу Малта, макар и значително по-несупешно от преди). Същевременно, британците се намират на практика при своите снабдителни бази, което означава, че вече не изпитват недостиг на гориво и боеприпаси, както и могат безпрепяствено да попълват войската си и да поправят техниката (стига да имат ресурси, което започва да се случва в този период). Изключително много се засилва активността на тяхната авиация, както за сметка на слабото прикритие на италианско-немските сили, така и за сметка на малкото разстояние до базите й.
Но може би един от главните фактори е в това, че позицията при Ел-Аламейн не позволява на Ромел да се възползва от превъзходството си при водене на маневрени бойни действия.

Втора фаза на битката

През тази фаза, която обхваща периода август-септември 1942 г. двете страни се готвят и трупат резерви. Естествено, значително по-бързо и в по-голям обем това се случва на британците. В този момент те се опитват да разрешат и основният си проблем – кризата в командавнето. За целта от Англия са командировани ген. Александър, който заменя Окинлек и ген. Бърнард Монтгомъри, който заема поста командващ на 8-ма армия.Тази промяна в командването се извършва в средата на август (Монтгомъри поема командването на 13-ти август), като тя има доста значителни последствия. Общо взето, Александър се заема да осигурява всячески със сили и средства 8-ма армия, докато Монтгомъри я реорганизира според новата доктрина, която общо взето той създава в Англия. По отношение на използването на мобилните сили тя до голяма степен напомня немската, като особено се набляга на реорганизация и пормени в комадването и комуникациите, които ги правят значително по-гъвкави и ефективни. Също така той настоява за съвместно използване на пехота, артилерия, танкове и самолети, като последното постига изцяло като лична инициатива (създавайки импровизирано съответните структури за връзка и взаимопомощ между сухопътни сили и авиация). Едно от значителните му спотижения е, че укпрева морала на армията и подобрява значително бойната й подтоговка.
На Монтгомъри му е известно, че Ромел подготвя нов удар, като той ще се състои в края на амгуст (създадените обширни минни полета и от двете страни задължават настъпленията да се провеждат нощем и при пълнолуние, което доста стеснява избора на възможна дата), като инофрмацията за времето, силите и направлението му идват както от анализите на разузнавателният му отдел, така и от разшифрованите немвски кодове (чрез ЕНГИМА), което дава възможност на британския командващ да получава доста пълна инфопрмация за противника си.
Така се стига до нова голяма битка (всъщност бихме могли да я формулираме като значително засилване на интензитета на 5 месечното сражение), наречена битката при Алам-Халфа. Към този момент силите на страните са попълнени в значителна степен:

Италинаско-немски сили – същите, но попълнени с личен състав и техника (танковете им са около 450, артиелрията им е два пъти по-слаба от британската, авиацията – 2-3 пъти по-слаба).

Британски сили: 8-ма армия

30-ти АК (ген. Оливър Лиз)
9 австр. ПД, 51 шотл. ПД, 2 новозеланд. ПД, 1 южноафриканска ПД, 4 индийска ПД

13-ти АК (ген. Хоръкс)
44 ПД, 50 ПД, 7 ТД

10-ти ТК (ген. Лумсден)
1 ТД, 10 ТД, 8 ТД

Общо разполагат с около 700 танка, то които в битката вземат участие 500.
Основните предимства за британците в тази битка са в организацията (основната част от бронетанковите им сили са обединени в отделен корпус и могат да се използват концентрирано). Освен това Монтгомъри въвежда нова тактика, която е предназначена да парира един от основинте похвати на Ромел – вместо да използва британските танкове за контраатака на немските, Монтгомъри решава да ги марови в земята и да ги използва позиционно като огневи точки, подсилени с противотанкова артилерия.
Ромел започва совето настъление в ноща на 30-ти срещу 31-ви август, като основният удар се нанася от Африканският копус на южния край на позицията, като трябва да мине по планинският масив Алам-Халфа (ключът към цялата позиция) и след това да изведе корпуса в тила на основните британски сили. Това е общо взето известно на Монтгомъри (а и не етрудно да се изчисли), които разполага основната част от танковите си сили – 2 пълни ТД подкрепени с пехота по хребета на планината. На практика немските сили попадат между двете дивизии и след продължителен тежък бой успяват незначително да напреднат, без да постигнат решаващ успех. По-важното е, че загубите им бронетехника са доста големи, а британската артилерия и авиация сковава придвижването им и нанася сериозни щети на тактическите им комуникации. В резултат на това настъплението е преустановено. Силите на Ромел успяват безпроблемно да се оттеглят и да заемат отбранителни позиции, а Монтгомъри не се опитва да ги преследва. Серизона причина за неуспеха е и липсата на гориво (която се превръща в основен хорничен проблем за немско-италианските сили).
В резултат на тази битка Ромел изгубва и последната си възможност да постигне положителен резултат – остава позиционното противопоставяне. Докато Монтгомъри успява да повиши бойния дух на воската си, както и да повиши авторитета си като команващ.
До края на този период общо взето следва затишие, като Монтгомъри подготвя собственото си настъпление, а Ромел се готви за отбрана.

Последна фаза на битката

Последната фаза е настъплението на Монтгомъри, което в крайна сметка става известно като “Битката при Ел-Аламейн” и е величано като един от повратните моменти на ВСВ. Върху Монтгомъри оказват значителен натиск да започне настъпление през септември, но той успява до остои позицията си за операция в края на октомври – това му позволява не само значително по-добре да тренира войските си (в чиято способност не е напълно уверен), но и да добие все по-голямо превъзходство над противника си. На него също му предстои да предприеме фронтален пробив, което също затруднява избора му на оперативна схема (не само британските, но и италиано-германските позиции са добре укрепени и прикрити с мощни минни полета). В крайна сметка началото на настъплението се планира за 23.10.1942 г. Към този момент съотношението на силите е следното:

ГЕРМАНИЯ-ИТАЛИЯ
Стационарни сили (основна отбрана)
1 немска ПД, 1 немска парашутно-десантна бригада, 1 италианска парашутна дивизия, 4 италиански ПД – парашутно-десантните части се добавят, когато става ясно, че няма да се провежда операция срещу Малта (това са силите, отделени за там). Самите парашутно-десантни подразделения се използват като обикновена немоторизирана пехота и макар по дух, подготовка и стрелково въоръжение да превъзхождат пехотните съединения, значително им остъпват по тежко въоръжение и най-вече в дивизионна артилерия.

Подвижни сили
На северният участък: 15 ТД и италианска. ТД "Литорио"
Зад тях: 90-та ЛПД и италианска МД "Триест"
На юг: 21 ТД и италианска ТД "Ариете" (в качеството на армейски резерв)

БРИТАНСКИ СИЛИ

30-ти АК (ген. Оливър Лиз)
9 австр. ПД, 51 шотл. ПД, 2 новозеланд. ПД, 1 южноафриканска ПД, 4 индийска ПД

13-ти АК (ген. Хоръкс)
44 ПД, 50 ПД, 7 ТД

10-ти ТК (ген. Лумсден)
1 ТД, 10 ТД, 8 ТД

Допълнителни формирования:
1 гръцка ПБр
2 френски ПБр
2 ТБр

СРАВНЕНИЯ

Макар по брой съединения силите да са общо взето равни:
Немско-италиански: 8,5 разчетни ПД, 4 ТД
Британски: 8,5 рачетни ПД, 5 ТД
то по численост нещата са много различни: 8 армия наброява около 230 000 души, докато тиало-немската армия - около 80 000 (от които 27 000 немци), т.е., превъзходството на британците в жива сила е почти трикратно.
В бронетехника нещата стоят още по-зле: британците имат 7 танкови бригади или 23 танкови полка, докато Ромел има 4 немски танкови батальона (т.е., 2 полка) и 7 италиатнски танкови чатальона (или около 3 полка) - общо Ромел има по-малко от 4 разчетни танкови полка към 23 британски.
По численост на танковете: 1440 британски оръдейни танка, от които повече от 1200 боеготови (плюс около 1000, намиращи се на склад или в ремонт из Египет).
Немците имат общо 260 танка, от които 20 в ремонт и 30 леки Т-2), италианците имат 280 стари танка. Всичко от 540 танка само 210 са оръдейни. Т.е., британците имат фактическо превъзходство 6 пъти и много по-голяма възможност да компенсират загубите си (което и правят).
Още по-голмо става превъзходствот, ако се отбележи, че 8 армия има около 500 танка "Шърман" и "грант", т.е., със 75 мм оръдия, докато Ромел има общо 30 танка Т-4 с 75 мм оърдия (или общо съотношението е 210 оръдейни танка за италиано-германските сили срещу 1200 оръдейни танка за британските – шескартон превъзходство).
Сходна картина се наблядава в количеството противотанкова артилерия:
Противотанковите сили на Ромел са 86 88 мм оръдия и 68 76,2 мм трофейни руски оръдия, както ималко по-голямо количество по-слабо ефективни 50 мм оръдия (вероятно коколо 200).
Британците имат около 1300 ПТ оръдия, от които повече от 7000 са ефективни 57 мм оръдия.
Т.е., съотношението е приблизително 1:4.
В артилерия нещата са значително по-зле – 8-ма армия разполага с над 1000 дивизионни и корпусни оръдия, докато италиано-немските сили имат повече от два пъти по-малко, като положенито им значително се усложнява от катастрофалният недостиг на боеприпаси.
Ако сравним ВВС нещата няма да изглеждат по-добре: британските ВВС имат общо 90 ескадрли, 1500 самолета, от които 1200 са беготови. Немско-италианските ВВС общо имат в цяла Афлика 350 боеготови самолета (т.е., съотношението е около 1:5 като нещата са по-зле поради недостига на бензин и боеприпаси, който изпитват силите на Оста).
Най-лоши са нещата за силите на Оста по отношение на горивото, обаче – в крайна сметка към началото на битката те разполагат с 3 зареждания (което означава максимален преход от 300 км за всички машини, което като се има предвид марша и бойното маневриране въсщност означава гориво за 3-4 дни), което се равнява на стандартният оперативен неприкосновен запас, вместо очакваните 30.

Междувременно в средата на семптември Ромел е върнат в Германия за лечение (дезинтерия, която е проблем сред неговата войска и засяга много хора, главно поради лошите санитарни условия). Като негов заместник е назначен ген. Щуме, а за началник на Африканският корпус – ген. фон Тома – и двамата са прехвърлени от Източния фронт и нямат опит от войната в путинята, коетосе оказва доста фатално.
Монгомъри започва своята офанзива, както вече споменах на 23.10, като преди това всячески подготвя армията си и провежда мащабна и напълно успешна кампания за дезинформация на противника си (включваща огромно количество макети на бронетехника, скрито прегрупиране на силите, строеж на макети на складове и бензостанции, както и фалши нефтопровод, подобряване на радиодисциплината (основен проблем за биртанците в предишните битки, тъй като най-често говорят в открит текст, от което се възползва специализираното подразделение за радиоподслушване и анализ на Ромел). Самото сражение започва с мащабна артелирйска подготовка – 1000 оръдия я провеждат в продългение на близо 3 часа, като е съпроводена с масиран налет на нощните бомбърдировъчни сили на ВВС (атаката, естествено, започва през ноща и то по пълнолуние – заради минните полета).
Характерно за цялата операция на Монтгомъри е, че той внимателно подготвя нещата и се намесва лично, постоянно коригирайки настиска и направлението на ударите си . На практика удари се нанасят и на северния и на южния участък последователно, като задачата за първия ден е пехотата да пробие по два прохода в минните полета, в които да бъдат въведени танковите бригади на танковия корпус. Общо взето тази задача е изпълнена чак на втория ден, като се забелязва колебливост в десйтвията на танковите командири, а съединенията им понасят не малки загуби в бронетехника.
Междувременно в края на вторият ден на север (където действат силите на 30-ти АК и –ва и 10-та ТД) е постигнат пробив, който незабавно е контратакуван от 15 ТД.
С променлив успех бовеете протичат приблизително до края на октомври, като характерно е, че британците постоянно сменят направлението на атаките си, като в крайна сметка постепенно постигат предварително планирана ситуация, при която успяват да разделят немските от италианските съединения - първите се съсредоточават насеверния участък, където е основният удар на Монтгомъри, вторите – на южния. При това Ромел (самият той спешно се връща от лечение в Германия на 25-ти октомври, защото Щуме попада с щабния си автомобил насред сражение и умира от сърдечен удар) е принуден постоянно да разходва както оскъдното си гориво, така и танковите си сили, защото единственият начин да възстановява положението е да контраатакува с танковите си дивизии, което ги подлага на авиационен обстрел при марша и на артилерийски, противотанков и танков – при контраатаките.
Междувременно планомерно Монтгомъри унищожава и дроби пехотните сили на противника си, използвайки превъзходството си в танкове, пехота и огневи средства.
Междуременно проблемите с горивото стават критични, което блокира маневреността на танковите съединения – поред двата танкера (“Прозерпина” и “Лузитания”) предназначени да снабдят с гориво танковете на Ромел са торпилирани и потопени близо до Тобрук.
Общо взето до 31.10 британците провеждат множество атаки, в които изтощават в значителна степен силите си, същото важи и за противниците им, но същественото е, че не постигат пробив, нито успяват да излязат на оперативен простор с танковите си сили. Въпреки това, поради постоянните загуби в танкове и артилерия, които Ромел не може да попълни (докато британците лесно попълват за сметка на резервите си загубите в бронетехника), съотношението на силите става все по-лошо за Ромел – към края на месеца то достига от 1:6 до 1:12.
Междувременно, Монтгомъри замисля нова операция с кодов название “Суперчардж”, която започва на 01 срещу 02.11 – за целта прегрупира силите си и нанася удар между немските и италиански съединения, т.е., в центъра на позицията, като продължава да нанася сковаващи удари на юг и север. Отново не успява да постигне решаващ пробив, макар че за известно време силите му успяват да отрежат част от северната позиция на немците, след което те отново с контраатака успяват ад възстановят положението.
Общо взето към този момент не само че всички резерви на Ромел са въведени в бой, но и са напълно изтощени.
Съответно на 04.11.1942 г. настъпва преломният момент в битката, когато бронетанковите сили на Монтгомъри са съсредоточени и успяват да излязат най-после на оперативен простор, унищожавайки голяма част от артилерията и бронетехниката на италианските и немски танкови дивизии. Към този момент фронта на силите на Оста се разпада.
Преди това, на 02.11 Ромел прави опит да получи разрешение за остъпление (целта е предварително подготвена отбранителна позиция на 100 км западно – като дори дава заповед на немоторизираните италиански и немски съединения да започнат отстъпление ,котео ще се прикрива от мобилните части). Но получава несамо токаз, но и заповед от Хитлер да се държи докрай (подобна на ситуацията със Сталинград приблизително по същото време). В крайна сметка той се подчинява, което струва гибелта на голяма част от оставащата бронетехника и на повечето немоторизирани подразделения.
В крайна сметка на 5.11 Ромел заповядва отстъпление, което е проведено невероятно бързо, което му позволява да спаси част от силите си.
За съжаление на британците, тяхното преследване е крайно бавно и вяло, като на бронетанковите и моторизирани съединения от корпуса на Лумсден, както и на придадените към тях 2 новозеландска ПД и 7 ТД се дават твърде плитки (по 15-20 км) дневни цели и съответно, макар на няколко пъти да се опитват да прихванат отстъпващите немско-италиански съединения, това не им се удава – Ромел успява да се измъкне и да докара силите си до Бенгази.

ЗАГУБИ

В битката британците губят около 14 000 души ивероятно над 800 танка. Противникът им губи впочти всичките си 500 машини, както и почти цялата си артилерия (общо над 1000 единици). В плен попадат 20000 италианци и 10000 немци, загиват над 2000 немци и около 8-10000 италианци. РОмел успява да се измъкне с около 15000 немци и още толкова италианци (като по-малко от половината са боеспособни, остават им 20-30 танка и около 60 оръдия от всички типове). Останалите над 10000 италианци се разсейват и по-късно се предават.

РЕЗУЛТАТЪТ

Общо взето, в резултат на битките при Ел-Аламейн немско-италианските сили се прощават с последната си надежда за победа в Северна Африка, като в резултат на последната фаза на битката те губят почти цялото си въоръжение и екипировка, а и близо половината от числеността си. Все пак съществен момент е, че Монтгомъри не успява да осъществи докрай замисъла на операцията си, който е пълното унищожение на противостоящия му противник.
Все пак следва да се отбележи, че макар в началото на битката (през юли) да изглежда, че на един или два пъти Ромел е близко до пробив и ново преследване на 8-ма армия, реално на не го не са му останали каквито и да е ресурси, за да реализира подобна победа и да се възползва от нея. В този смисъл, би могло да се каже, че кампанията е загубена още когато не се отделят достатъчно сили за нея, или когато се бяга от решаването на основният проблем – комяникационният. Та в този смисъл неосъществяването на операцията срещу Малта несъмнено има огромно влияние за изхода от биткакта при Ел-Аламейн.
От друга страна би било грешка да се отчита влиянието на назначавенето на Монтгомъри за командир на 8-ма армия – това което постига едва ли би било по силите на предшествениците му, тъй като той успява в бойни условия да я реорганизира и възстанови и в крайна сметка да победи смятаният за непобедим дотогава Ромел.

[gollum]

Общо взето това са основните работи, остана да се добави нещо, което забравих - на 08.11.42 г. съюзниците правят десант в Алжир и Мароко - операцита се назовава "Факел". Което независимо от изхода на последната фаза от битката при Аламейн поставя силите на Оста в безнадеждна позиция.
Инак има много място за фантазиране в посока алтернативи или пък да се помисли над печеливш план за Ромел (например в края на юни и през юли).

[Imperial]

Така като гледам, имаш цяла готова статия за списанието :tup::sm252:

А за допълнителна сериозност, пък и просто информативно за нас, може да изброиш източниците си

[сладкото^бебе^]

Изключително много ви благодаря!Учителят ми по история ще е много доволен от мен!И то благодарение на вас!Не ви се "четкам" ,както се казва,но вие сте велики просто! :nworthy: Освен,че ще кажа на господина си,до сега съм казала на много хора за вас и някои дори не ми вярват,че има такива хора,които знаят всичко от историята!Благодаря още веднъж и се надявам в бъдеще да мога пак да ви използвам като източници на информация по история! :nworthy:

[gollum]

Няма за какво, то всекитръгва то някъде .
Империал, може и на статия, ама тогава ще го разширя и ще редактирам малко стила (пък може и някоя и друга схемичка да туря). А източниците са както се казва първични :
1. мемоарите на Б. Монтгомъри (наскоро ги издадоха на руски език)
2. Историята на ВСВ на Лидъл-Харт
3. "Танковите сражения" на Мелентин
4. една статийка на Баерлен, както и още една статийка на Кеселринг - и двете в един от сборниците за ВСВ
Това, което ми липсва са мемоарите на Ромел, но, уви, не съм ги докопвал.
Единстевният недостатък е, чеинформацията за силите на страните и загубите идва от един източник - историята на Лидъл-Харт.

[Док Холидей]

Gollum да те питам ти какво разбираш под дневници на Ромел защото съществуват няколко книги по въпроса - една на Дейвид Ървинг която даже я има безплатно в Интернет и още някакви из Амазон.

И другото - "Танковите сражения" на Мелентин - кой е този Мелентин защото аз лично се сещам за двама. Единия е полковник и ако не се лъжа се казва Хорст фон Мелентин, а другия в момента ми бяга от акъла.

[messire Woland]

von Mellenthin, Friedrich Wilhelm
F. W. von Mellenthin. Panzer battles 1939-1945: A study of the employment of armour in the second world war

[von Danitz]

De Gingan има също готини спомени, НЩ на Монтгомери, много популярни

[сладкото^бебе^]

До сега съм си подготвяла темата!Вече не си чувствам ръката от писане!Надявам се утре да имам успешен ден!Стискайте палци!

Благодаря! :nworthy:

[Imperial]

да докладваш после как е минало