Българска част в СС?

[Milebalkangi]

Пуснал си духа (мита) от бутилката - сега върви го прибирай обратно...

Все пак ще се опитам.

[dibo]

полк. Иван Рогозаров и „Доброволческият корпус“ – истина, митология, фалшификация

http://edinzavet.wordpress.com/2009/11/01/ivrogozarov/

[dibo]

И преди да скочите с коментари на политическа тематика - горното го пускам само като линк за доизясняване на тази тема, която периодично изплува в интернет пространството и в частност в "Бойна слава".

Предлагам всякакви оценъчни "коментари" с политически характер да бъдат безпощадно трити.

[VladimirPonomorenko]

not everything is so easy

An article in EDIN ZAVET is perfect and very informative!
But not everything is so easy. The information about this unit (Tsankow Corps – Bulg., Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches ¹1) – Germ.) initially emerged in the following Western studies:
1.Hoppe H.J. Bulgarien – Hitlers eigenwilliger Verbundeter. Stuttgart, 1979.
Docheff I. Half Century struggle against Communism for the Freedom of Bulgaria. N.Y. 1986.
2.K.G. Klietmann Die Waffen SS; eine Dokumentation Osnabruck Der Freiwillige, 1965
3.Ledwoch J. Waffen-SS. Czesc 2. Warszawa 1994.
4.Littlejohn D. Foreign Legions of the Third Reich. San Jose, 1987. Vol.4.
5.Neulen H.W. An deutscher Seite. Internationale Freiwillige von Wehrmacht und Waffen-SS. Munchen, 1985.
6.Rikmenspoel M. Waffen-SS Encyclopedia.
7.Tessin, G., Verbände und Truppen der deutschen Wehrmacht und der Waffen-SS im 8.Zweiten Weltkrieg 1939 - 1945, Band 14. Osnabrück, 1974.
8.Mehner, Kurt: Die Waffen-SS und Polizei 1939–1945. Norderstedt 1995.
Later the following studies carried on independently:
1.Munoz. J. FORGOTTEN LEGIONS - OBSCURE COMBAT FORMATIONS OF THE WAFFEN-SS.
2.Munoz. J. The Last Levy: Waffen-SS Officer Roster, March 1st 1945. New York, 2001.
3.Seidler F.W. Avantgarde fur Europa. Auslandische Freiwillige in Wehrmacht und Waffen-SS. Selent, 2004.
4. Bishop, Chris. Hitler’s Foreign Divisions: Foreign Volunteers in the Waffen-SS 1940-1945.
In German documents and orders the Bulgarian Tsankow Corps, formed November 1944, is named directly as Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches ¹1). The scans of some of these documents were for a time accessible here above.
Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches ¹1) was listed on the SS-FHA's unit rosters for November 1944 and March 1945. In list of Waffen SS units in NARA files (NARA NARS Microfilm T-175, Roll 191, Fr.2729113) from December 1944 Bulgarian regiment carries number 59, on place of SS-Geb. Jg. Regiment from Division "Karstjager".
Feldpostnumbers:
Bulg.SS.Reg.1: Dezember 1944
Stab, Stabs-Kp.--00773
Inf.Gesch.Kp.--00773 B
I.Btl.und Versorg.Kp.--64271 A
1.Kp.--64271 B
2.Kp.--64271 C
3.Kp.--64271 D
4.Kp.--64271 E
II.Btl.und Versorg.Kp.--67694 A
5.Kp.--67694 B
6.Kp.--67694 C
7.Kp.--67694 D
8.Kp.--67694 E
For the Bulgarisches Waffen-Grenadier Regiment Kurt Mehner and K-G Klietmann list four commanding officers between November 13th, 1944 and March 1945:
SS- Standartenfuhrer Gunter Anhalt
SS-Oberfuhrer Heinz Bertling
SS-Oberfuhrer Bogosanow
SS-Oberfuhrer Rogosarow
That was a unit that was projected, but some companies were actually forming. According to the Bulgarian author M.Isusow (The Tsankow Corps) there were 6 companies (probably really no one full strength) plus some auxiliary small units – 500-600 men (Bulgarian History of the Patriotic War, vol 3, page 213). This unit was reformed as the SS Panzer-Zerstorer-Regiment (bulgarisches) April 1945. Colonel Rogosarow was promoted a rank of SS-Oberfuhrer (1945), and the men of the Tsankow Corps wore an SS-pattern uniforms. Special national insignia for the Bulgarisches Waffen-Grenadier Regiment was ordered, but probably newer received (K-G Klietmann. Die Waffen-SS: eine Dokumentation; David Littlejohn. Foreign Legions of the Third Reich, vol 4). At least two of the Western authors - David Littlejohn and Kris Bishop - mention that the Bulgarian unit may possibly have seen some minor action in April or May 1945.
What is more, Tsankow Corps - Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches ¹1) had status of «Waffen», which means «troops», and «der SS», that means «attached to SS». Tsankow Corps newer was «real SS» and newer was «racial militia». It was planed and formed as an ordinary field unit. It could be no shame in accepting it’s existence in 1944-45.
And one more comment – Lt. Colonel Ivan Gumbabov, officer commanding Armored battalion of the 1st Bulgarian Army, WAS NEWER MENTIONED as a member of Tsankow Corps - Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches ¹1). It seems that some people in Bulgaria could not make difference between the uniform of Bulgarian Royal army Armored units and the uniform of German SS.

[White_Only]

българските сс

някой знае ли от къде мога да намеря информация за българските сс на полковник рогозаров освен статията която излиза веднага от google

[Кухулин]

Няколко теми надолу - http://forum.boinaslava.net/showthre...240#post257240

[Milebalkangi]

Статия във ЕДИН ЗАВЕТ за полк.Иван Рогозаров, командир на "Доброволческият корпус"

Статията: http://edinzavet.wordpress.com/2010/05/24/drrogozaro/

[ranik56]

Няма такава част .

Няма такава част

[peterpetroff]

Няма такава част

Ами защо не прочетеш темата+рззни статии и ще разбереш, че реално е съществувал такъв батальон? И не само, че е имало, но и се е сражавал веднъж-дваж срещу братушките.

[Grenadier]

Има много доказателства за съществуването на българската гренадирска СС бригада номер 1.
Повечето коментари, отхвърлящи съществуването и ми звучат като шопа в зоологическата градина пред жирафа - вижда го и казва "Такова животно нема" !
Трябва да се направо подробно изследване в архиви и потърсят спомени.
Така или иначе съществуват доста красноречиви доказателства за съществуването на такава част:

Запачени са лични картони на българи от българската СС бригада.

Българскта СС бригада има пощенски щемпели от полевата германска поща

и много други. На много не им се иска да има такава бригада, но фактите са си факти.

[unklebo]

Българска СС-бригада?

Попаднах на нещо странно в Руски форум!Българска СС-бригада!

Михаил Кожемякин
Bulgarische Nr 1. Болгарские части

9 сентября 1944 г. стало последним днем Третьего Болгарского царства. Воспользовавшись нашествием Красной армии и глубочайшим кризисом власти, просоветские элементы Болгарии свершили государственный переворот. К власти пришло опиравшееся на штыки захватчиков правительство Отечественного фронта, решающую роль в котором играли местные коммунисты. Болгария вступила в войну на стороне Советского Союза, и болгарские войска, которые царское правительство до тех пор смогло самоотверженно сохранить от отправки на фронт, выступили в поход против их бывших союзников-немцев - сложить свои головы в горах Югославии и на равнинах Венгрии.

Советская история долгое время подчеркивала, что девятосентябрьский переворот равно как и вторжение советских войск были встречены болгарским народом с ликованием, а антисоветского сопротивления в стране практически не было. Время освободило правду из под наслоений идеологии. Подвиг многих тысяч свободолюбивых болгар, отдавших свои жизни и силы в борьбе с коммунизмом в 1944-46 гг., вновь стал достоянием и гордостью своей страны. И далеко не последнее место среди них занимают легионеры Болгарской противотанковой бригады СС.

Вопрос о формировании болгарского добровольческого легиона в составе войск СС был поднят Гиммлером еще в декабре 1942 г. Однако болгарское правительство и лично царь Борис III, не спешившие расплачиваться жизнями своих солдат за участие в гитлеровском "крестовом походе против большевизма", вежливо, но безапелляционно отклонили предложение рейхсфюрера. Коммунистический переворот в Болгарии резко изменил положение вещей. Инициатива теперь полностью перешла в руки Гиммлера, и осенью 1944 г. он отдал приказ о начале формирования болгарского гренадерского (пехотного) полка, который в перспективе должен был послужить основой для планируемой болгарской дивизии СС (Waffen-Grenadier Division der SS /bulgarische Nr 1/). При этом рейхсфюрер СС особенно оговаривал критерии набора добровольцев-болгар. Бывшие солдаты и офицеры болгарских экспедиционных войск в Македонии, перешедшие на сторону германской армии в ходе попытки их разоружения в сентябре 1944 г., строго не допускались, как сдавшиеся "из страха за свою жизнь" и следовательно недостаточно надежные (их распределяли, как правило, в германские, венгерские и хорватские части, дравшиеся на Баканах и в юго-восточной Европе). Добровольцами имели право стать только болгары, преимущественно военные, которые сумели после девятосентябрьского переворота пробраться к немцам через охваченную войной Югославию или перебежчики из прибывших на советско-германский фронт болгарских армий.

Однако рейхсфюрер был чересчур оптимистичен, надеясь набрать достаточное количество болгарских добровольцев на таких жестких условиях приема. После того, как первый этап болгарского сопротивления был жестоко подавлен советскими войсками и местными коммунистами, большинство уцелевших патриотов предпочло остаться в стране и перейти к подпольным или партизанским методам борьбы. Те же, кто уходил в эмиграцию, предпочитали Турцию, куда было гораздо легче пробраться из Болгарии, и где кемалистское правительство оказывало им покровительство.

В конечном итоге к началу 1945 г. в учебном центре СС городке Доллерсхейм на северо-востоке Австрии удалось собрать всего 25 офицеров, 56 подофицеров (сержантов) и около 500 солдат бывшей Болгарской армии. К ним присоединилось около 150 болгарских студентов, обучавшихся в различных университетах Германии, преимущественно членов националистической молодежной организации "Бранник", в том числе 12 девушек, изучавших медицину в Вене (одна из них впоследствии была тяжело ранена, а другая пропала без вести). Словом, для формирования будущей дивизии СС Гиммлер мог рассчитывать чуть более, чем на 700 болгар.

Скрепя сердце, рейхсфюрер сократил свою Болгарскую программу и отдал приказ о создании Болгарской противотанковой бригады СС (SS Panzer-Zestrorer Brigade /bulgarische Nr 1/). Однако, несмотря на то, что болгарское формирование СС вплоть до конца войны именовалось во всех германских боевых расписаниях бригадой, из-за нехватки в людях было начато формирование только одного противотанкового полка, да и то неполного состава. Командир полка временно исполнял обязанности и командира бригады, но даже штабные структуры последней не формировались. Сами же болгарские солдаты и офицеры предпочитали называть свое соединение по-балкански эффектно: "Бронеистребителна легия"("Противотанковый легион" по-болгарски), в знак преемственности отрядам болгарских революционеров, формировавшимся за границей на заре национально-освободительной борьбы против турок в 1861-68 гг.

Организационно болгарская часть СС состояла из двух кадрированных пехотных батальонов, усиленных противотанковыми средствами, противотанкового артиллерийского дивизиона и команд боевого обеспечения: связи, медицинской, саперно-заградительной и штабной. Командиром полка и бригады по совместительству являлся полковник Иван Рогозаров, бывший министр труда Болгарии и начальник вспомогательных Трудовых войск страны, во время девятосентябрьского переворота находившийся в Германии с официальным визитом. 1-м батальоном командовал подполковник Георгий Малков (бывший начштаба 2-й пех. дивизии Болгарской армии, участник обороны Велико Тырново от советских войск), 2-м батальоном - капитан Цветан Богоров, противотанковым дивизионом - капитан Лебибов, медицинской командой - майор запаса д-р Лука Билярский. Начальником штаба бригады был назначен член НСДАП с 1939 г. штурмбанфюрер СС Пауль Бриллинг, болгарин по матери. Это единственный германский офицер, введенный в штат болгарской бригады, о котором существуют достоверные сведения. Вероятно, в ряды легионеров влились также офицеры и унтер-офицеры СС, обучавшие их в Доллерсхеймском лагере, однако тому нет доступных мне подтверждений.

На вооружении Болгарской бригады СС состояли довольно совершенные противотанковые средства, поступавшие в то время в войска СС: фаустпатроны, ствольные и реактивные противотанковые ружья, гранаты и мины различных моделей. Артиллерийский дивизион был укомплектован 75-мм противотанковыми орудиями повышенной бронепробиваемости, однако их имелось всего 16, вместо 24 положенных по штату. Противовоздушная оборона бригады обеспечивалась двумя 88-мм зенитными пушками ФЛАК, чаще, впрочем, применявшимися как противотанковые. Пехотным оружием легионеров являлись 50-мм минометы, пулеметы MG-34, карабины "Маузер", пистолет-пулеметы МР-40 и пистолеты "Парабеллум", "Вальтер" и "Длинный Браунинг". Помимо штатного оружия, почти все солдаты и офицеры старались доставать себе по балканской привычке "личные" пистолеты самых разных моделей. Члены молодежной организации "Бранник" кроме штатных штыков носили свои форменные ножи, а некоторые офицеры имели сабли. Самый необычный предмет вооружения бригады составлял переданный болгарам по личному распоряжению рейхсмаршалла Геринга, очень ценившего болгарских пилотов, легкий разведывательный самолет Не-129 "Шторьх". Он базировался на взлетной полосе учебного центра и пилотировался подпоручиком болгарских ВВС Петром Бочевым, 1 августа 1943 г. сбившим над Болгарией один из первых американских бомбардировщиков. Транспортные средства Болгарской бригады СС состояли из грузовых автомобилей "Оппель-Блиц" и "Фиат" (последние использовались как артиллерийские тягачи), для связи имелось несколько быстроходных "Оппель-Капитанов" и мотоциклов.

Болгарская бригада являлась составной частью войск СС "третьего рейха", однако на территории ее лагеря действовала странная смесь эсэсовского кодекса чести и уставов царской армии Болгарии. Аналогично обстояли дела и с воинскими званиями: во всех "внешних" документах военнослужащие бригады фигурировали под эсэсовскими званиями, в то время как "внутри" своей части они продолжали носить болгарские чины. Мне удалось вывести следующее соотношение званий в Болгарской бригаде СС: рядовой - шютцер, ефрейтор - роттенфюрер, младший подофицер - унтершарфюрер, подофицер - шарфюрер, фельдфебель - гауптшарфюрер, кандидат-офицер - штандартюнкер, подпоручик - унтерштурмфюрер, поручик - оберштурмфюрер, капитан (ротмистр) - гауптштурмфюрер, майор - штурмбанфюрер, подполковник - оберштурмбанфюрер, полковник - штандартенфюрер.

Болгарская бригада не успела получить эсэсовского штандарта, однако знамя все-таки существовало. Оно было изготовлено супругой командира бригады Стеллой Рогозаровой и освящено православным священником в Граце; несмотря на его импровизированный характер, легионеры относились к нему с традиционным болгарским благоговением. Оно представляло собою бело-зелено-красное полотнище (национальные цвета Болгарии) с вышитым серебром гербовым львом и старинным девизом болгарских борцов за независимость: "Свобода или смерть". Знамя это выносилось перед строем даже в присутствии высокого германского начальства и, видимо, не вызывало серьезных возражений последнего.

Болгарской бригаде СС была установлена к ношению общеэсэсовская форма одежды с некоторыми отличительными знаками национальной принадлежности. На правой петлице кителя вместо традиционного "Зиг-руна" был помещен серебряный болгарский лев, а на предплечье левого рукава носилась щитообразная нашивка национальных цветов. Кроме того, многие солдаты и офицеры, сохранившие свои болгарские знаки отличия, самовольно заменяли эсэсовские погоны собственными, а кокарды "мертвая голова"- болгарскими львами и розетками. Многие носили болгарские головные уборы - пилотки и фуражки. Однако я встретил только один пример ношения легионером полной болгарской формы - у знаменосца бригады подофицера Радойнова. Весной 1945 г. в бригаду начали поступать камуфлированные блузы и плащ-палатки, однако достались они не всем и пользовались у легионеров особой популярностью. Каски и снаряжение бригады были, вероятно, полностью германским, кроме болгарских пряжек со львами у нескольких солдат.

Большинство бывших солдат и офицеров Болгарской армии успели получить боевое крещение в боях с югославскими и собственными коммунистическими партизанами, да и многие "бранники" прошли некоторую военную подготовку, поэтому с боевой учебой Болгарской бригады у германских инструкторов в Доллерсхейме трудностей почти не возникало. Болгары легко овладели незнакомыми им образцами оружия и показывали отменные результаты. Гораздо больше проблем вызывало поведение отпускных легионеров, не очень-то заботившихся о сохранении покоя тихого австрийского городка. Каждый вечер отмечался дебошем, битьем окон и драками в пивных. Самый серьезный инцидент произошел в начале марта, когда в одном из кафе был застрелен боец фольксштурма-местный уроженец, а второй - серьезно ранен ножом. И хотя полковник Рогозаров скрыл виновных от полевой жандармерии, многим солдатам после этого пришлось расстаться с личными пистолетами, а "бранникам"- со своими ножами. В целом, если не считать нескольких пылких романов легионеров с местными фроляйн, отношения болгар с жителями городка складывались, мягко говоря, неприязненные.

Похожим образом выглядели и взаимоотношения с товарищами по оружию - немцами. В представлении рядового болгарина Германия выглядит основной виновницей двух национальных катастроф, постигших Болгарию в 1918 и 1944 гг. Поэтому, помимо тотального недоверия германскому командованию, офицеры бригады допускали враждебные высказывания о союзниках не только в своей среде, но и при общении с солдатами. Пожалуй, наиболее германофильской частью Болгарской бригады были студенты-"бранники", некоторое время прожившие в Германии и ближе познакомившиеся с ее народом. Прочие же солдаты нередко даже высказывались в том плане, что желают Красной армии победы "над немцем". Наиболее надежным подразделением выглядела 1-я рота ротмистра Стефана Замфирова, бывшего офицера болгарской жандармерии, имевшего личные счеты к большевикам: после девятосентябрьского переворота партизанами была убита его жена. Подобрав к себе в роту людей, у которых были личные причины ненавидеть коммунистов, он установил среди них железную дисциплину и круговую поруку; именно на 1-ю роту не раз оперался впоследствии полковник Рогозаров, подавляя "красные проявления" в бригаде.

К началу апреля формирование Болгарской противотанковой бригады СС было прервано: войска Красной армии развивали в Восточной Европе мощное наступление, и Вермахт срочно нуждался в любых резервах. Бригада была включена в боевое расписание 2-го танкового корпуса СС, оборонявшего подступы к Вене на рубеже реки Морава. 4 апреля, в преддверии штурма Красной армией столицы Австрии, Болгарская бригада получила приказ готовиться к отправке на фронт. Легионеры встретили это известие с воодушевлением, тем более, что их противником должны были стать войска советской 46-й армии 3-го Украинского фронта, огнем и железом прокатившиеся некогда по Болгарии.

Но в последнюю минуту выступление бригады оказалось задержанным: полковнику Рогозарову доложили, что группа легионеров во главе с кандидат-офицером Мичо Златковым, бывшим студентом, замышляет по прибытию на фронт истребить штаб бригады и перейти к неприятелю; один из заговорщиков накануне выступления раскаялся и бежал, оставив подробный рапорт. Полковник тотчас принял решительные меры, разгромив заговор своими силами: все подозреваемые были арестованы, а сам Златков, оказавший сопротивление - убит. Однако отправка Болгарской бригады на фронт была сорвана. Летучий отряд германской полевой жандармерии и подразделения фольксштурма окружили лагерь "ненадежного" соединения и потребовали у болгар сдать оружие на время проведения расследования. Легионеры ответили отказом, и у контрольно-пропускного пункта завязалась перестрелка, в которой было ранено по несколько человек с каждой стороны, а один болгарин впоследствии скончался от ран. Полковнику Рогозарову пришлось применить всю свою твердость, чтобы прекратить кровопролитие и заставить легионеров сложить оружие.

По "делу Златкова" было арестовано 28 легионеров, 8 из которых были приговорены военно-полевым судом к смертной казни и расстреляны жандармами перед строем бригады, а шестеро признаны невиновными и возвращены в строй. Благодаря усилиям Рогозарова и его начштаба Бриллинга бой у КПП был оставлен без последствий. Однако на выяснение всех обстоятельств ушел почти месяц времени, который легионеры провели в положении полу-заключенных в своем лагере, а советские войска между тем взяли Вену и с боями продвигались вглубь Австрии. Положение германских войск катастрофически ухудшалось, и потому командование приняло решение ввести в бой даже "ненадежную" Болгарскую бригаду СС, которой было суждено принять боевое крещение в последнюю неделю войны.

5 мая командир 2-го танкового корпуса СС отдал приказ Болгарской бригаде выдвинуться из Доллерсхейма и занять оборону на одном из танкоопасных направлений обороны корпуса - на северо-восточных окраинах населенного пункта Штоккерау, к юго-западу от Вены. Свершив стремительный ночной марш к фронту, Болгарская бригада к утру 6 мая влилась в порядки поредевшей дивизии СС (номер ее к сожалению мне пока не удалось установить), оборонявшей Штоккерау, и получила самостоятельный рубеж обороны.

Так как противотанковые сооружения на подступах к городку были незакончены, полковник Рогозаров принял решение встретить советские войска на улицах, где огневые средства бригады могли успешно противостоять им. Во избежание жертв среди мирного населения, он обратился к еще не успевшим эвакуироваться жителям Штокеррау с приказом срочно покинуть город. Для обеспечения эвакуации людей в безопасное место им был выделен автотранспорт бригады, одна рота 2-го батальона и медицинская команда.

Несмотря на то, что несколько человек дезертировало во время ночного марша, боевой дух болгарских легионеров в ожидании боя был довольно высок. "Всем было ясно, что конец войны не за горами, и Германия уже не победит - вспоминал впоследствии ветеран бригады Стоян Поп’янков, в те дни молодой "бранник",- но битвы мы ждали с упоением. В конце концов, после стольких мытарств, должны же мы были показать и русским, и немцам, как умеют сражаться настоящие болгары!" "Храни Бог Болгарию и всех нас!"- писали легионеры на стенах домов в Штоккерау, обращенных ими в опорные пункты.

Вылетевший на рассвете 6 мая в разведку на своем "Шторьхе" Петр Бочев доложил, что на подступах к городку накапливаются советские войска - танки с пехотой на броне и гаубичная артиллерия. Заправив самолет, он вылетел снова для детализации разведданных и больше уже не вернулся, его дальнейшая судьба неизвестна. Скорее всего отважный пилот был сбит и погиб...

Бой завязался к девяти часам утра. Противником болгар оказались части той самой 46-ой армии, которую им больше всего хотелось встретить на поле боя, и потому легионеры дрались особенно стойко. Советские танки с пехотным десантом ворвались в город, однако, несмотря на мощную артиллерийскую поддержку и авиационную штурмовку, предпринятую против позиций болгарских воинов, продвинуться вглубь Штоккерау им не удалось до самого вечера. Успешно удержали свои позиции и германские эсэсовцы. К восемнадцати часам атаки прекратились. За сутки боев Болгарская бригада СС вывела из строя 14 советских танков и 2 САУ (из 29, потерянных в тот день 46-й армией в Штоккерау) и уничтожила по меньшей мере более сотни пехоты. Около тридцати советских солдат было захвачено в плен; полковник Рогозаров приказал отобрать у них одежду и загнать в подвал торгового склада, где им и предстояло провести несколько неприятных часов. Кроме того, легионеры показали крайне оригинальный подход к использованию пехотного оружия, сбив из реактивного противотанкового ружья "Офенрор" неосторожно снизившийся для бомбометания штурмовик Ил-2 (случай, по моим сведениям не имеющий аналога в истории Второй мировой войны!). Потери болгарской бригады составили 98 человек убитыми и ранеными и 46 пропавшими без вести.

Раненые легионеры были эвакуированы в германские госпиталя, вскоре захваченные Красной армией. По окончанию войны 7 из них были переданы Советским Союзом болгарским коммунистам и после показательного судилища расстреляны в Софийской тюрьме 29 сентября 1945 г. Среди них погиб и мужественный командир 1-го батальона Георгий Малков, тяжело раненый в бою за Штоккерау.

К ночи, получив приказ командования корпуса об отступлении, Болгарская бригада СС двинулась на запад по освещенной пожарами дороге из города. Не имея возможности взять с собой пленных, полковник Рогозаров распорядился ликвидировать их, но поручик Хаджилалчев по собственной инициативе не выполнил приказ командира бригады, за что был разжалован в рядовые, но не отстранен от командования своей ротой.

Оставшиеся в Штоккерау подразделения СС должны были удерживать его еще в течение суток (что они и сделали, продержавшись в городке до исхода 7 мая), в то время как на Болгарскую бригаду командованием 2-го танкового корпуса СС была возложена задача занять и подготовить к обороне населенный пункт Хорн, ключевой пункт следующего оборонительного рубежа корпуса.

Легионеры выдвигались в назначенный район на автомашинах, и полковник Рогозаров рассчитывал преодолеть 60-ти километровое расстояние за ночь. Однако шоссе оказалось запружено разрозненными подразделениями отступающих германских войск, и темп движения резко снизился. Рассвет застал бригаду на переправе в местечке Цирсдорф, где на мосту образовалась пробка из переправлявшейся техники. Ситуацию усугубил внезапный налет советских пикирующих бомбардировщиков Пе-2, серьезно повредивших мост и нанесших немалые жертвы переправлявшимся частям. В том числе было убито и ранено несколько болгарских легионеров, а половину всей наличной артиллерии бригады, которую не успели переправить на другой берег, пришлось бросить. Однако это было еще не самой худшей утратой, постигшей болгар на злосчастной переправе. В неимоверной суматохе потерялся 2-й батальон почти в полном составе. Его командир капитан Богоров, находившийся в это время у командира бригады, бросился на поиски своих подчиненных - и сам пропал без вести. Отстало и немало солдат из других подразделений.

Судьба 2-го батальона, заблудившегося при Цирсдорфе, оказалась печальна. Оставшись без командира, большинство солдат утром 7 мая просто разбежалось. Сохранила строй только рота разжалованного поручика Хаджилалкова. Присоединившись к отряду австрийских фольксштурмистов из 17-го мобилизационного корпуса, она ушла с боями в горные районы западной Австрии, где вместе они продолжали сопротивление до 12 мая. Тогда, потеряв в постоянных стычках с частями Красной армии около 2/3 личного состава убитыми, ранеными и разбежавшимися, Хаджилалков принял решение распустить свою роту. Сам он по поддельным документам сумел пробраться в Болгарию, в родной город Бургас; так как его старший брат был одним из местных коммунистических вожаков, поручик отделался всего двумя годами нестрогого тюремного заключения. Большинству его солдат австрийцы помогли переправиться в зону ответственности американских войск, а кое-кто осел в Австрии.

Остатки Болгарской бригады СС прибыли в Хорн только к полудню 7 мая. В это время в строю насчитывалось всего не более 300 человек, примерно десятая часть которых были ранены. Но бригада еще сохранила боеспособность и была в силах выполнить поставленную на нее боевую задачу. Однако части 2-го танкового корпуса СС так и не прибыли в город: в боях 7-8 мая они были оттеснены на юг. Вместо них этот рубеж обороняли сводные подразделения 43-го армейского корпуса под командованием генерала Карла Людде. Сразу же по прибытии бригады в город полковник Рогозаров и штурмбанфюрер Бриллинг были приняты генералом и получили заверения, что немцы собираются защищать город до конца, и болгары вольются в его оборону.

Болгарской бригаде была поставлена боевая задача занять позиции возле замка Вайсгартен, одно время принадлежавшему князьям Батенберг, из семейства которых происходил первый князь Болгарии Александр I. Полковник Рогозаров не преминул воспользоваться этим обстоятельством для поднятия боевого духа бригады. Легионеры были построены во дворе замка при развернутом знамени, и полковник обратился к ним с патетической речью, призывая их перед лицом национального героя Болгарии самоотверженно выполнить свой долг и сражаться на этих позициях до конца, плечом к плечу со своими союзниками немцами. В довершение церемонии бойцы хором исполнили свою любимую песню "Откол зора зазорила...", а девушки-легионеры возложили на ступени замка букеты цветов. Все это показалось бы европейцу как минимум наивным и напыщенным, но на болгар именно такая красочная атрибутика и производит благоприятное действие. "Если бы битва за замок началась сразу после этого, - вспоминает Стоян Поп’янков,- мы несомненно умерли бы все до последнего, покрыв себя вечной славой."

Сразу же по окончании торжественной церемонии у замковой ограды по приказу командира бригады ротмистром Замфировым были расстреляны подпоручик Ангеличков и один подофицер, еще на марше пытавшиеся увести свой взвод и сдаться Красной армии...

Однако принять участие в обороне городка Хорн Болгарской бригаде СС было не суждено. Видя бессмысленность сопротивления перед лицом неминуемого поражения, генерал Людде вечером 7 мая тайно вступил в радиообмен с командованием советской 46 армии и заключил с ним тайное соглашение о сдаче города утром 8 мая (реально он был занят только 9 мая, т. к. 8 мая части 2-го танкового корпуса СС, 43 армейского корпуса и фольксштурм задержали наступление советских войск на подступах к нему). Занимавшим город подразделениям генерала Людде советское командование гарантировало свободный проход в зону ответственности американской армии при условии разоружения ими всех эсэсовцев и выдачи их Красной армии. Над Болгарской бригадой нависла реальная угроза пленения своими же союзниками. Но один из офицеров штаба генерала Людде, не желая брать на себя измену своего начальника, около полуночи сообщил обо всем полковнику Рогозарову. Тот немедленно поднял бригаду по тревоге и при поддержке нескольких десятков находившихся в городе гестаповцев попытался захватить штаб генерала и изолировать расположение верных ему солдат вермахта. Вскоре в указанных пунктах завязался ожесточенный бой, продолжавшийся до трех часов утра 8 мая.

Уступая в численности занимавшим город подразделениям вермахта, болгары не смогли взять город под свой контроль. Потеряв более двадцати человек убитыми, бригада была вынуждена отступить по шоссе на северо-запад, бросив всю оставшуюся артиллерию и значительную часть автомашин. Опасаясь преследования, легионеры с рассветом свернули с шоссе и, укрывшись в лесу, заняли оборону. Люди были совершенно измотаны физически и морально, и полковнику Рогозарову пришлось дать им несколькочасовой привал. Безысходность овладела солдатами и офицерами. Штурмбанфюрер Бриллинг покончил жизнь самоубийством. Его похоронили в братской могиле с тремя легионерами, скончавшимися от ран, полученных в ночном бою. Несколько человек ушло на восток - сдаваться в плен Красной армии. Командир бригады остановил пытавшегося застрелить их ротмистра Замфирова; но, опасаясь, как бы они не выдали неприятелю место расположения остатков бригады, приказал сворачивать привал. На скоротечном совете уцелевших офицеров было принято решение уходить на запад, в зону ответственности американских войск, где легионеры могли рассчитывать на лучшие условия капитуляции, чем перед Красной армией.

Бригада выступила в походном порядке по грунтовой дороге на Гмюнд. Пару часов спустя над колонной начал кружиться советский биплан-разведчик По-2. Стреляя из пулемета MG-34, командир артдивизиона капитан Лебибов сбил его; "кукурузник" свершил вынужденную посадку на полотно дороги. Легионеры захватили его экипаж - двух молодых летчиц из ночного бомбардировочного полка 5-ой советской воздушной армии. Следует отметить, что болгары отнеслись к женщинам с чисто балканским благородством: им перевязали раны и оставили их на попечение священника маленькой деревушки Будвассер до прихода советских войск.

В той же деревне легионеры взяли несколько повозок и лошадей, обменяв их у жителей на свои грузовики, у которых кончилось горючее. Сложив на телеги раненых, которые не могли передвигаться самостоятельно, бригада продолжала свой марш на запад. Ночь с 8 на 9 мая застала ее южнее населенного пункта Цветль, где она забивуакировала вместе с разрозненными подразделениями отступающих войск вермахта.

Утром их расположение начала обстреливать советская тяжелая артиллерия. Разнесся слух, что бронемеханизированные авангарды Красной армии за ночь обошли их и отрезали путь на запад. Легионеры и германские солдаты заняли круговую оборону. Однако в течение часа появилась только разведгруппа противника на двух легких танках, без труда отогнанная пулеметным огнем.

Для выяснения обстановки полковником Рогозаровом были отправлены три патруля из добровольцев под командой ротмистра Замфирова, поручика Црвенича и фельдфебеля Ковачева. Вернувшись, они доложили, что по шоссе на Гмюнд в направлении чешской границы действительно движутся советские танки и пехота на грузовиках. Болгарская бригада, видимо, оказалась вне направления их движения, и на нее временно просто не обращали внимания. Однако таким образом она очутилась в тылу противника, и о том, чтобы наличными силами с боем пробиваться на запад на могло быть и речи. Не сулила ничего хорошего и сдача в плен: у советских "соответствующих органов" разговор с национальными формированиями СС был коротким...

И тут на выручку пришла традиционная славянская сообразительность. Полковник Рогозаров приказал трем десяткам наиболее светловолосых легионеров переодеться в форму, снятую с захваченных в Штоккерау пленных, и вооружиться трофейными автоматами ППШ. Остальные, спрятав под одеждой ручное оружие - гранаты, пистолеты, ножи - должны были изображать пленных. Построившись в колонну, окруженную переодетыми "конвоирами", бригада двинулась на запад, имея в замке подводы с ранеными и спрятанным на дне стрелковым оружием. Открывал шествие отлично говоривший по-русски Рогозаров, верхом, облаченный в форму советского капитана. В протяжении дня несколько механизированных колонн советских войск обогнали бригаду, однако в суматохе последнего дня войны ни одна из них не заподозрила в автоматчиках, гнавших куда-то колонну "пленных фрицев", переодетого неприятеля.

Лишь вечером в нескольких километрах от Чешской границы путь болгарам преградил небольшой отряд советских мотоциклистов-разведчиков. Вероятно, направление движения колонны показалось подозрительным или переодетых легионеров выдали их немецкие сапоги, но мотоциклисты направили на болгар свои автоматы, а командовавший ими офицер подошел к Рогозарову и потребовал предъявить документы на сопровождение пленных. Вместо ответа полковник выхватил пистолет и уложил его на месте; это послужило сигналом, и легионеры бросились на опешивших мотоциклистов, перебили всех сопротивлявшихся, а около двух десятков захватили в плен. С болгарской стороны в схватке был убит один человек - командир Болгарской противотанковой бригады СС полковник Иван Рогозаров...

После этого надобность в маскараде отпала сама собой. Новый командир бригады избран не был, и все решения принимались уцелевшими офицерами коллегиально. Похоронив своего отважного командира, бригада продолжила движение и в ночь на 10 мая перешла австро-чешскую границу в районе Ческе-Веленице. С рассветом авангардный патруль болгар под командой ротмистра Замфирова, выдвигавшийся на трофейных мотоциклах, рассеяв в короткой стычке пытавшихся атаковать его чешских партизан (при чем несколько захваченных чехов были выпороты болгарским солдатским ремнем и отпущены с миром), вышел на окраину населенного пункта Тргове-Свини. Там и произошла его встреча с разведкой 3-й американской армии. Доставленный в штаб американского танкового полка, ротмистр Замфиров в 10. 30 утра 10 мая 1945 г. подписал капитуляцию Болгарской бригады СС. После этого вместе с американским капитаном он выехал в расположение бригады и объявил своим товарищам условия капитуляции.

Построившись в последний раз, двести пятьдесят последних легионеров торжественно простились со своим боевым знаменем, после чего знаменосец подофицер Радойнов сжег его. Несколько часов спустя болгарская колонна с белыми флагами прибыла в назначенный ей для сдачи район. Там легионеры сложили оружие, передали американским военнослужащим всех советских пленных и были экскортированы в тыл 3-й американской армии.

Так закончился короткий, но тяжелый боевой путь Болгарской противотанковой бригады СС. Будучи введена в бой в самом конце войны, когда сопротивление германских войск уже носило очаговый затухающий характер, бригада несомненно не успела раскрыть весь свой боевой потенциал. Однако ее солдаты и офицеры честно выполнили свой долг перед Болгарией и союзной Германией, давшей им оружие. Не их вина в том, что на их долю выпала агония Третьего рейха со всеми вытекающими из этого печальными последствиями.

Дальнейшая судьба легионеров складывалась по-разному. После кратковременного пребывания в нескольких лагерях военнопленных на территории Чехословакии, американцы перевели их в Австрию, в лагерь Бад-Ишль, где им предстояло находиться до самого освобождения. Условия содержания в лагере были довольно скверными, но выносливые болгары переносили их относительно легко. Офицеры и солдаты были строго разделены, за общение между ними полагалось строгое наказание, но командиры все же умудрялись поддерживать связь со своими подчиненными. Наиболее удачливые легионеры были освобождены американцами через 6 месяцев, остальные - в среднем через год.

В условиях начинавшейся "холодной войны" американские спецслужбы активно работали с болгарами, имевшими репутацию стойких борцов против коммунизма. Несколько легионеров были завербованы американской разведкой. Однако достоверно известно об участии в разведоперациях на территории Болгарии только одного из них. Бывший ротмистр Замфиров в 1946 г. дважды успешно десантировался в Болгарию и возвращался, выполнив задание. Он погиб в январе 1947 г., в своей третьей операции, разбившись при выброске с парашютом...

Многие легионеры, избежавшие плена в мае 1945 г., по окончанию войны пробрались домой. Там некоторые из них влились в болгарские и македонские антикоммунистические партизанские отряды, некоторым удалось вернуться к мирной жизни. Многие были арестованы болгарскими органами безопасности и приговорены к разным срокам тюремного заключения. Такая же участь постигла и несколько десятков легионеров, вернувшихся на родину после освобождения из американского плена, при чем несколько из них отбывали заключение в советских лагерях. Однако кроме семерых, расстрелянных после уже упоминавшегося "процесса легионеров", к смертной казни не был приговорен никто.

Из оставшихся в эмиграции большинство вернулось на родину после объявления в Болгарии в 1954 г. амнистии участникам антисоветской борьбы и политическим заключенным. Тогда же были освобождены и легионеры, отбывавшие в тюрьмах длительные сроки. В дальнейшем жизнь всех этих людей текла своим чередом, хотя почти каждый год несколько бывших легионеров собиралось в ресторанчике, который держал в городе Пештера бывший врач бригады Билярский.

"Союз ветеранов Бронеистребительной Легии" стало возможным организовать только в 1992 г., после падения коммунистического режима в Болгарии. Организационно он входит в состав "Общества ветеранов Второй мировой войны", объединившего в Болгарии людей, сражавшихся на стороне обеих воевавших коалиций. Деятельность союза традиционна для организаций подобного толка; ежегодно проводятся встречи бывших легионеров. Первым председателем союза был избран д-р Лука Билярский, а после его смерти в 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бывший поручик 2-го батальона. На начало 1995 г. в союзе насчитывалось 42 ветерана Болгарской бригады СС, 5 из которых проживало в США, по 2 в Австрии и Македонии, 1 - в Германии, а все остальные - в Болгарии.

Документальный материал о Болгарской противотанковой бригаде СС крайне скуден. Даже знаменитый английский историк иностранных формирований Третьего рейха Дж. Литлджон признает, что документальные источники об ее боевых действиях отсутствуют. Единственными официальными материалами по этому вопросу являются протоколы "процесса легионеров", однако они не могут быть признаны объективными в силу клеветнического характера суда и откровенной фальсификации событий обвинением и "свидетелями". Единственным источником сведений по данному вопросу являются на данный момент воспоминания ветеранов Бригады. В 1995 г. в Софии вышли мемуары одного из них, Стояна Поп’янкова, в 1944 г. учившегося в Берлинском университете и бывшего в бригаде номером орудийного расчета в противотанковом дивизионе( С. Попянков. "Ние бранихме тебе, Българие!" София, 1995). В основном на мемуарном материале основана и глава, посвященная легионерам в первом фундаментальном издании в Болгарии об антисоветском сопротивлении ("От антисъветската съпротива към дисидентското движение (1944-1990)". София, 1996). Отсюда и поразительное совпадение всех подробностей в обоих трудах.

[gollum]

Тази статия периодично изскача във форума. Имаме поне една тема - доста старичка, - по този въпрос а може и да се повече.

[dibo]

Вече е само една. Чудя се дали да не оставим едно съобщение - Ако сте за СС-бригадата, виж:..........

[полковник]

Вече е само една. Чудя се дали да не оставим едно съобщение - Ако сте за СС-бригадата, виж:..........

Здравейте, чел съм и съм слушал предаване по българското радио ,че във войната на източния фронт са участвали и отделни офицери освен СС български подразделения.ТОВА Е И ПРИЧИНАТА и до ден днешен България да се води при разглеждане на последиците от ВСВ като страна загубила войната.Последната такава оценка даде предатела Горбачов в изказването си по случай 9 май мисля ,че беше 1990 год.По думи на наши участници в окупацията на Югославия въпреки ,че ги мразя има за какво да се срамуваме.Има такъв срамен епизод в нашата история полковник Монев командер на 25 Драгомански полк е оправдан от Народния съд но по искане на гадните сърби е предаден и по пътя на границата е убит .Този български офицер и до днес не е реабилитиран.

[fena01]

Българските Waffen-SS

Здравейте съфорумници.
Искам да ви предоставя една статия, която мен лично ме учуди.
За първи път виждам, че е имало български отряд на SS.
Материала е доста дълъг, но ако някой му се чете да заповяда, доста е интересен.

Българските Waffen-SS Българска бронеизтребителна легия
(Българската бригада в състава на SS-войските)



Многонационалните войски на Waffen-SS са първата международна армия на европейските народи. Те се състоят от доброволци от различни страни - като албанската Waffen дивизия .Скендербег., френската дивизия .Карл Велики., руснаци от белогвардейската емиграция, силна испанска дивизия изпратена от Франко, унгарци, румънци, италианци и много други доброволци от почти цяла Европа. Войските на Waffen-SS са били по-боеспособни и с по-висок боен дух от немския вермахт, защото доброволците са били по-мотивирани и всеотдайни от редовно набраните немски войници. Последната организирана отбрана на Берлин през 1945 г. се е състояла не от германци, а от чуждестранните доброволци - Waffen дивизията “Карл Велики” - френските доброволци са отстояли до смърт каузата си, защитавайки берлинчани до край. Във войските на Waffen-SS се бият и български доброволци. Това е Българската бронеизтребителна легия. След комунистическият преврат в България през есента на 1944 г., райхсфюрерът Хайнрих Химлер дава ход на набирането на български гренадирски (пехотен) полк, който трябва да послужи за разгръщане на пълнокръвна българска моторизирана пехотна SS -дивизия (първа българска гренадирска SS дивизия) (Waffen-Grenadier Division der SS/bulgarische N.1/). Уточняват се строги правила за набор. Като доброволци се допускат само тези българи, преимуществено военни, които са успели след деветосептемврийския преврат да си пробият път през обхванатата от война Югославия или бегълци и дезертьори от българските съединения, биещи се заедно със съветската армия. В редовете на българската част не се допускат бившите войници и офицери от българските експедиционни войски в Македония, които преминават на страната на германците при разоръжаването си през септември 1944 г. Аргументът е, че те са се предали "от страх за живота си" и не са достатъчно надеждни за елитните части SS, в които участват само хора с твърдо идейно убеждение. Затова по правило доброволците от македонския фронт ги разпределят в други германски, унгарските и хърватски части, биещи се на Балканите и в югоизточна Европа. В началото на 1945 г., в учебния център на SS в австрийското градче Дьолерсхайм се събират 25 офицери, 56 подофицери и около 500 войници от бившата българска армия. Към тях се присъединяват и около 150 български студенти от различни университети на Германия. В това число и 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). Повечето от студентите са членове на националистическата младежка организация"Бранник". Българската легия наброява малко над 700 души. Райхсфюрерът Химлер издава заповед за създаването на българска противотанкова SS бригада (SS Panzer-Zestoerer Brigade /bulgarische Nr 1/). Българското Waffen SS - формирование до края на войната се именува във всички немски бойни разписания като "бригада". Но самите български войници и офицери го кръщават Бронеизтребителна легия - като знак за приемственост с отрядите на българските революционери, организирани зад граница от Георги Раковски в зората на национално-освободителната борба срещу турците от 1861-68 г. Българските есесовци не изменят на традициите ни и сред всеобщия хаос в самия край на войната бързо преминават към поведение на партизанска чета или доброволческо опълчение. Организационно българската Waffen-SS част се състои от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота. Командир на полка и по съвместителство на бригадата става полковник Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на Трудови войски - деветосептемврийския преврат го заварва на официално посещение в Германия. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия). Втори батальон се командва от капитан Цветан Богоров, противотанковият дивизион е под началството на капитан Лебибов, медицинската команда се оглавява от майора от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригадата е назначен членът на NSDAP от 1939 г. - SS-щурмбанфюрер Паул Брилинг - от български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на българската бригада. Възможно е в редиците на легионерите да са се вляли и офицерите и подофицери от SS, които са ги обучавали в лагера в Дьолерсхайм. В Легията се записва и един от героите от отбраната на София - подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. един от първите американски бомбардировачи. Райхсмаршалът Херман Гьоринг, който цени високо българските пилоти, снабдява българите с разузнавателен самолет "Щорх". Българската легия е съставна част от Waffen SS-войските на Третия райх, а на територията на лагера й действа своеобразна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на българската царска армия. Вместо есесовски щандарт Българската легия има свое знаме. То е ушито от съпругата на командира на легията Стела Рогозарова и е осветено от православен свещеник в Грац. Легионерите се отнасят към него с традиционното за българите благоговение. То е бяло-зелено-червен трикольор, герб с вшит сребърен лъв и девизът на българските национални революционери: "Свобода или смърт". Знамето се носи пред строя и в присъствието на висши представители на германското началство и не предизвиква възражения от тях. По устав българските легионери трябва да носят общоесесовската униформа с отличителни знаци за националната принадлежност. На дясната петлица вместо традиционната "Зиг руна" е закачен сребърният български лъв, а на левия ръкав се носи щитообразната нашивка с националните цветове. Освен това много войници и офицери, запазили своите български знакови отличия, сами заменят есесовските пагони със собствените си, а кокардата "мъртвешка глава" - с българския лъв или розетка. Много от бойците носят българските си пилотки и фуражки и български катарами с лъв. Един представител на бригадата е с пълна българска униформа - знаменосеца подофицер Радойнов. Същото e и с военните звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под есесовските си звания, но "вътре" в своята част те продължават да носят българските си чинове. В българската бригада SS има следното съотношение на званията: редник - шутцер ефрейтор - ротенфюрер младши подофицер - унтершарфюрер подофицер - шарфюрер фелдфебел - хауптшарфюрер офицерски кандидат - штандартюнкер подпоручик - унтерштурмфюрер поручик - оберщурмфюрер капитан (ротмистър) - хауптщурмфюрер майор - щурмбанфюрер подполковник - оберщурмбанфюрер полковник - щандартенфюрер



Българската бригада от SS получава усъвършенствани противотанкови средства, влизащи на въоръжение и във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети. Артилерийският дивизион е с противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата е от две 8,8 см зенитни оръдия, които обаче българите по-често използват като противотанкови. Пехотното въоръжение на легионерите е от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери по балкански маниер си набавят лични пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите носят и саби. Транспортни средства са им камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните като артилерийски влекачи), за свръзка имат няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети. Германските инструктори в Дьолерсхайм почти не срещат трудности в бойната подготовка на личния състав на българската легия. Мнозинството от бившите войници и офицери от Българската армия, са успели да получат бойно кръщене в боевете с югославяните и собствените партизани-комунисти, а много от бранниците са преминали през някаква военна подготовка. Българите лесно овладяват непознатите им оръжия и показват респектиращи резултати.



В началото на април формирането на Българската бронеизтребителна легия SS е прекъснато: войските на Червената армия развиват в Източна Европа мощно настъпление, и вермахтът спешно се нуждае от подкрепления. На 4 април, в навечерието на щурма на Червената армия на столицата на Австрия, българската бригада получава заповед да се подготви за заминаване на фронта. Легионерите посрещат това известие с въодушевление, още повече, че техен противник ще станат войските на 46-а армия от 3-ти Украински фронт, преди това преминали през територията на България. На българска бригада SS е съдено да получи бойно кръщене в самия край на войната. На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българските SS да заемат защитна позиция на отбранителната зона в покрайнините на Щокерау, югозападно от Виена. Със стремителен нощен марш към фронта Българската легия в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и поема участък от отбраната. Противотанковите съоръжения на подстъпите към града не са довършени и полковник Рогозаров решава да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още неуспелите да се евакуират жители на Щокерау със заповед спешно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на хората на безопасно място им е предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота. Бойният дух на българските легионери в очакването на боя е висок. "На всички ни беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад бранник - но битката очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските българи!" "Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.



Пилотът Петър Бочев излита на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя "Щорх" и докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски - танкове, пехота и гаубична артилерия. Зарежда самолета и излита отново за по-детайлно разузнаване и повече не се връща, а по-нататъшната му съдба е неизвестна. Най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал... Боят започва към девет часа сутринта. Противник на българите се оказват части от същата тази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове и пехота навлизат в града и предприемат срещу позициите на българските войни мощна артилерийска и авиационна щурмова поддръжка, но не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта. Успешно удържат позициите си и германските есесовци. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската Waffen бригада успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко сто пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен. Легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение - успяват да свалят с противотанковия гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2. Този случай няма аналог в историята на Втората световна война. Загубите на българската бригада са 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали. Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау. През нощта от командването на корпуса се получава заповед за отстъпление и Българската бригада се придвижва на запад по пътя извън града, осветен от пожарищата. Нямат възможност да вземат със себе си руските пленници и полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на своята рота. Оставащите в Щокерау подразделения на SS получават задача да го удържат още едно денонощие (което и успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), а през това време Българската бригада SS получава от командването на 2-ри танков корпус на SS задачата да заеме и отбранява град Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса. Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони и полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се забавя. Зората заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където става задръстване от стремяща се към отсрещния бряг техника. Положението се влошава при внезапна атака на съветски пикиращи бомбрадировачи, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. Там са убити и ранени няколко български легионери, а половината от артилерията на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена. Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В невероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно. Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения. Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална. Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Той се присъединява към отряд австрийци от народното опълчение. Те отстъпва с бой в планинските райони на западна Австрия и там заедно продължават да се бият до 12 май. В постоянните сражения с Червената армия Хаджилалков загубва около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и изчезнали - и взима решение да разпусне ротата си. Той самият, с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас. Понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава с две години тъмничен затвор. На по голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия. Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, а една десета от тях са ранени. Но бригадата все още съхранява боеспособността си и е способна да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубжа поемат сборни подразделения на вермахта под командването на генерал Карл Люде и тогава започват проблемите. Веднага след пристигането на бригадата в града полковник Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците ще защищават града докрай и българите ще бъдат включени в отбраната му. На българската легия е възложена задачата да заемат позиции около замъка Вайсгартен - замъкът на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. Това повдига бойния дух на българските есесовци. Те са строени в двора на замъка при развято бойно знаме и полковник Рогозаров се обръща към тях с патетична реч, призовавайки ги, пред лицето на националния герой на България Александър Батенберг, самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с немските си съюзници. За завършек на церемонията бойците в хор изпълняват любимата си песен "Откол се е зора зазорила...", а девойките-легионерки полагат на стъпалата на замъка букети цветя. "Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков, - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава." Обаче на Българската бригада SS не било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Генерал Люде вечерта на 7 май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно съглашение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурма задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града). На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на Червената армия всички есесовци. Така Българската SS бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полковник Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до три часа в утрото на 8 май. Българите отстъпват по численост на подразделенията на вермахта в града и не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и голяма част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция. Хората са напълно изтощени физически и морално и на полковник Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа.



Безизходността овладява войниците и офицерите. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Ротмистър Замфиров се опитва да ги застреля, но командирът на бригадата Рогозаров го спира. Но опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението им, той нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет от оцелели офицери се взима решение да тръгнат на запад към зоната на американците, където могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия. В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. С картечница командира на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели. Бипланът принудително каца на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени-пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски. В селото легионерите разменят камионите, които са изчерпали горивото си, за няколко каруци и коне. На тях качват ранените, които не могат да ходят сами и бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващи войски на вермахта. На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Нашите есесовци и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателна група на противника на два леки танка и без затруднение я прогонват с картечен огън. За изясняване на обстановката полковник Рогозаров праща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с националните формирования на SS е кратък...



И тук на помощ идва традиционната балканска съобразителност. Полковник Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейните автомати пленени от руснаците. Останалите, скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове и трябва да се представят за пленници. Строяват се в колона, обкръжена от преоблечения конвой и така бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стрелково оръжие. Шествието се води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозрява у автоматчиците, които водят на някъде колона "пленени фрицове", преоблечения неприятел. Вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Сигурно посоката на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а комадващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място - това послужва като сигнал и легионерите нападат изненаданите мотоциклетисти. Завъзва се престрелка, в която са убити онези руснаци, които оказват съпротива, а около двадесет българите залавят в плен. От българска страна в схватката е убит един човек - комадирът на Българската противотанкова бригада SS - полковник Иван Рогозаров... След това нуждата от маскарад отпада от самосебе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат колегиално от оцелелите офицери. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване аванградният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижващ се на трофейните мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на капитулацията. 250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се прощават с бойното си знаме, а след това знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Няколkо часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американците всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия. Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова бригада SS. Въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче войнците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия, но пък и те не са очаквали друго.



По-нататътшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да дочакат освобождаването си. Условията в лагера са тежки, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване помежду им се налага строго наказание, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си. Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година. В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България, скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут... Много от легионерите, които не са пленени след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях отново се включват в българските и македонските анти-комунистически партизански отряди, а на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен. Някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Седмина са разстреляни след споменатия вече "легионерски процес". Повечето легионери емигранти се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия на участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. (Сега пак разправяйте за безмилостната комунистическа диктатура . В годините на “демокрация” български националисти са преследвани от полицията, осъждани и затваряни - например Антон Рачев и др.) По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" се организира през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на Съюза на ветераните от Втората световна война, обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали - в България. Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са съвсем оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литълджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни заради клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Легията. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противо-танковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995). В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата за легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944 -1990)". София, 1996). Оттам идва и съвпадението на всички подробности в двата труда.



По статията на Михаил Кожемякин “Българската противотанкова бригада в състава на SS-войските” (http://bulgaria88.narod.ru/SS-BG.htm ) Превод от руски: Gollum и Eisenherz



“Българската СС-легия, макар и малък, самотен израз на воинската ни добродетел, е една велика победа из пътя, водещ към възраждането на българската расова гордост. Нека древните ни Богове и Българският народ никога не ги забравят.”



„Ние трябва да бъдем готови. Ние сме длъжни, щото до няколко години “СС-Легията“ да добие своята окончателна завършеност. Трябва да се отдели също така голямо внимание на разпространението на идеи, ЗАЩОТО ВОЕННА ОРГАНИЗАЦИЯ БЕЗ ИДЕИ, НЕ Е МОНОЛИТНА. В това дело, голяма роля играят трудовете по биополитика и ЕВГЕНИКА(расова хигиена). Скритите сили на европейската съпротива, нямат друг избор, освен да се включат в революционна контрастратегия от континентален мащаб.”
Мико ВЪЛЧЕВ-КАВХАНЪT





НЕИЗВЕСТНИЯТ БЪЛГАРСКИ ГРЕНАДИРСКИ ПОЛК Архивите разкриват съдбите на доброволците в батальона край Дьолерсхайм Малцина знаят истината за тези събития. И сега архивите бавно се отварят за историята от септември 1944 г. до май 1945 г. На 8 септември 1944 г. окупираната от Червената армия България обявява война на Райха. Един ден след това, във виенския хотел „Империал”, се формира емигрантско българско правителство, ръководено от Александър Цанков с бивши либерали, военни и цанковисти. Тук е и бившият почетен водач на Легионерското движение и генералисимус от Първата световна война Никола Жеков. Малко по-късно се присъединява и тогавашният водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов. Българското правителство в изгнание залага на пропагандата. В средата на септември 1944 г. Александър Цанков прави свое радиообръщение, в което между другото заявява: „Борбата за освобождението на България от еврейско-болшевишкия ярем се намира в сигурни ръце. Българското национално правителство ви призовава на борба срещу подтисниците на нашето отечество.” ВАЖНА РОЛЯ В ТАЗИ БОРБА ще изиграе Стефан Маринов, който още през лятото на 1944 г. работи за антикомунистически преврат в София и масова мобилизация за участие във войната на страната на Германия. Кой е Маринов? Тогава е на 36 години, преди войната е бил журналист в София и личен приятел на проф.Цанков. Като офицер служи в щаба на 5-а армия в Скопие. През 1944 г. заедно с водача на „Ратник” проф.Асен Кантарджиев се опитва да убеди командващия стационираната в Македония 5-а армия ген.Кочо Стоянов да предприеме марш към София и установи военно управление в страната. Това трябвало да бъде отговорът на армията срещу тогавашните опити да се скъсат връзките с оста Рим-Берлин-Токио. Ген.Стоянов обаче се колебае и на 6 септември България официално скъсва отношенията си с Райха. Ден преди това Стефан Маринов дезертира от армията и се присъединява към немска част, движеща се на север. Междувременно водачът на „Ратник” Кантарджиев и проф.Александър Цанков вече са във Виена. През декември 1944 г. Стефан Маринов, вече държавен секретар при вътрешния министър на Българското национално правителство в изгнание, пристъпва и към конкретни действия. Той е НАЗНАЧЕН КАТО ЗОНДЕРФЮРЕР В УНГАРИЯ и фактически се изправя срещу части на българската отечественофронтовска армия, разположена между Драва и езерото Балатон. С агитационна кола, оборудвана с високоговорители, той разпръсква пропагандни материали сред българските части. Основен призив в листовките е преминаването на страната на германците. Колкото и странно да изглежда, действията на Маринов имат известен ефект – в този участък на фронта на страната на Вермахта преминават 40-50 български войници. Разбира се, за решението на военнослужещите има и други причини – в България бързо текат процесите на т.нар. народен съд. Започват сериозни чистки в армията. По това време в българските емигрантски кръгове се говори за 50 до 100 хиляди жертви на комунизма. Емигрантското радио продължава да апелира за действия срещу терора в София, Пловдив, Варна и Бургас. Кръгът около Александър Цанков все още разчита, че може да бъдат организирани национално-български въоръжени части на страната на Германия. Хитлер, скоро след изпадането на България от Тройната ос, издава заповед, според която при пръв удобен случай трябва ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕНА БЪЛГАРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА АРМИЯ Виенското правителство на Цанков започва да търси доброволци сред намиращите се в Германия български студенти, работници и войници. На 13 ноември 1944 г. Главната ръководна служба на SS нарежда да се мобилизират вербуваните дотогава българи. На учебния полигон в Дьолерсхайм е трябвало да се формира български Гренадирски полк, който да послужи за основа на една българска Вафен-СС-дивизия. През втората половина на ноември частта разполага с около 500 войници, 56 подофицери и 25 офицери – численост, която отговаряла само на батальон. Моралът на новото подразделение не бил особено висок. Полагащите се дажби се оказали мизерни, а доброволците били принудени да садят в съседното поле картофи, за да си добавят към храната. През пролетта на 1945 г. бил фактически под командването на полк. Иван Рогозаров – министър на труда в емигрантското правителство. Рогозаров обаче никога не е бил действащ военен. Малко преди края на войната българските доброволци от Вафен-СС СТАВАТ СВИДЕТЕЛИ И НА ЕДНА ТРАГЕДИЯ През април 1945 г. група от двадесетина души около майор Коста Каранечев решава да избяга от Дьолерсхайм. Тяхното бягство е забелязано и започва преследване от смесена българо-немска част под командването на българския капитан от СС Иванов. Бегълците са настигнати, стига се до престрелка и трима са убити. Останалите, след като се предават, са разстреляни на място. Интересното е, че между преследвачите и заловените започва оживен спор – за мотивите на бягството. Особено озлобен е един от офицерите в преследващата група, лейтенант Кръстан М., който навремето влязъл след дълги размишления във Вафен-СС, тъй като считал тази крачка за несъвместима с християнските му разбирания. М. открива сред дезертьорите своя най-добър приятел, също като него лейтенант от царската армия. Изпуска си нервите и разстрелва своите другари. Така завършва кратката история на българското Вафен-СС подразделение. Малко по-късно спира да функционира и Българското национално правителство, което междувременно се е изтеглило през февруари 1945 г. от Виена в Алтаусзее. Доброволците, както и министрите, имат обаче щастие в нещастието: Никой от тях не е върнат от американците в България против своята воля. Със сигурност някъде има още живи българи – участници в това наше единствено СС-поделение, които могат да добавят нови страници в неговата история.

http://waffen-ss.hit.bg/waffen-bg.html - Източник