Петата година на Втората световна война е изпълнена със събития, които преобръщат изцяло нейния дотогавашен ход и в значителна степен предопределят крайния є изход. Именно през 1943 г. със съкрушителни победи за съюзниците от антихитлеристката коалиция приключват няколко битки и кампании, започнали през предходната година. Те са последвани от поредица бойни действия, успешният завършек на които убеждава всеки безпристрастен наблюдател и анализатор на текущите събития, че дните на Тристранния пакт са преброени, а изходът на войната е предизвестен.
По ред причини, предимно идеологически и политически обусловени през следвоенните десетилетия, тези жалонни събития не са равнопознати на българския читател с интереси в областта на военната история. А и тези, за които той се счита достатъчно осведомен, в действителност не са се развивали напълно според вкоренените у него представи.
***
На 2 февруари 1943 г. с капитулацията на германската 6-а армия под командването на току-що произведения във висше офицерско звание генерал-фелдмаршал Фридрих фон Паулус приключва легендарната Сталинградска битка. Замислена през лятото на 1942 г. като рутинна операция по прикриването на настъпващата към Кавказ мощна групировка на Вермахта, битката на Волга постепенно засмуква огромни ресурси и на двете страни – в нея се включват 5 съветски фронта и 5 армии на Оста (2 германски, 2 румънски и 1 италианска). Същевременно още по време на хода си тя придобива измеренията не само на колосален военен, но и на всеобхватен идеологически, обществено-политически и дори цивилизационен сблъсък. В нея двете воюващи страни, по-точно двамата им лидери, залагат своето име, амбиции и престиж, и впрягат всичките си сили за защитата им. Именно затова Сталинградската битка бива подчинена на изискването „всичко или нищо“, а отзвукът от нейната развръзка е толкова всеобхватен, че далеч не се свежда единствено до загуба на сили и средства и спечелване на фронтово пространство и инициатива. Ехото от поражението разтърсва из основи Третия райх и неговите съюзници и след него Оста вече не е същата. Центробежните спрямо Берлин тенденции набират сила, а в Германия унинието и съмненията изпълват съзнанието и на най-убедените в гения на фюрера, независимо от факта, че нацистката пропагандна машина работи на пълен ход за тяхното превъзмогване. Победителите в двубоя, макар и заплатили неимоверно висока цена за своя успех (броят на жертвите на Червената армия надвишава този на Вермахта), вече могат да гледат по-уверено напред. Те показват, че германската военна машина, макар и все още изпълнена с мощ, вече далеч не е така неуязвима, както през началните месеци на войната. А вярата в собствените сили е един от важните фактори за победата.
***
Почти по същото време, на хиляди километри от бреговете на Волга – в безкрайните простори на Тихия окен, приключва един не по-малко драматичен сблъсък, започнал подобно на Сталинградската епопея около половин година по-рано. Японският императорски флот, унизен в битката при Мидуей, успява да изпревари американските планове за настъпление към северозападните пространства на Пасифика и на 5 юли 1942 г. стоварва десант на северния бряг на Гуадалканал, един от групата Соломонови острови. Започва спешно съсре доточаване сили и средства с намерението да се укрепи отбраната на индонезийско-филипинското направление и да се застраши американското военноморско присъствие в Южния Пасифик. Месец по-късно, на 7 август, под мощно авиационно и артилерийско прикритие американски морски пехотинци също дебаркират на острова и от този момент Гуадалканал става символ на цяла поредица от мащабни морски битки и кървави схватки в джунглите на Соломоновите острови.
Постепенно в множество ожесточени боеве, в които от двете страни се отличават с качествата си адмиралите Ф. Флетчър, Д. Калахън, У. Лий, Г. Микава, Н. Кондо, американските ВМС успяват да установят почти пълно превъзходство във водите около Гуадалканал, благодарение на което увеличават числеността на войските си на острова до близо 50 000. На 7 януари 1943 г. щатската морската пехота преминава в решително настъпление. Японските сухопътни части не са в състояние да окажат продължителна съпротива и получават заповед за постепенна евакуация. Последният японски войник напуска острова на 7 февруари 1943 г. и битката за Гуадалканал приключва. В нея японците губят 24 600 души и общо 47 големи бойни плавателни съда – 1 самолетоносач, 2 линейни кораба, 5 крайцера и 12 ескадрени миноносеца; американските загуби се равняват на 6700 души, 2 самолетоносача, 8 крайцера и 15 ескадрени миноносеца. Целта обаче си заслужава тежките материални загуби – след победата при Гуадалканал американският флот окончантелно и безвъзвратно овладява инициативата в акваторията на Тихия океан. Япония е принудена да се откаже от мисълта за по-нататъшно придвижване на юг и въоръжените є сили се организират за стратегическа отбрана по линията Алеутски острови–Маршалови острови–Нова Гвинея–Индонезия. През късната есен на 1943 г. ще започне постепенното изтласкване на японците и от тази линия под натиска на Югозападната и Централната тихоокеанска оперативна група на американската армия и флот под командването съответно на адмирал Честър Нимиц и на генерал Дъглас Макартър.
* * *
Докато в Европа и на тихоокеанския театър везните на победата все още само се накланят в полза на съюзените нации, то в Африка през 1943 г. войната за силите на Тристранния пакт приключва.
Опериращите в северните части на африканския континент германско-италиански войски под командването на генерал-фелдмаршал Ервин Ромел имат за цел достигането на Кайро и овладяването на Суецкия канал. Направлението обаче се отбранява от многочислени британски сили – превъзходството им в личен състав е четирикратно, а в бойна техника двукратно. Независимо от това през лятото на 1942 г. Африканският корпус на Ромел извършва рядко виждан във воената история рейд през пустинята, в края на който достига Ел Аламейн на 100 км западно от Александрия. Там обаче се оказва с изчерпани ресурси и лишен от снабдяване вследствие на тоталното превъзходство на английския флот и авиация, които не пропускат никакви германски или италиански транспортни съдове през Средиземно море. Използвайки невъзможността корпусът да получи каквато и да било подкрепа, командващият английската 8-а армия фелдмаршал Бърнард Монтгомъри натрупва значително количество сили и средства и на 23 октомври 1942 г. след активна артилерийска подготовка преминава в мощно контранастъпление. Започва многомесечното мъчително отстъпление на Африканския корпус, чието положение става безнадеждно, след като на 8 ноември господстващият край мароканските и алжирските брегове съюзнически флот стоварва многочислени десанти в Казабланка, Оран и Алжир. Притискан от изток и запад от съединения на 18-а армейска група на съюзниците под командването на фелдмаршал Харълд Александър, Африканският корпус в крайна сметка е изтласкан едва ли не на самия морски бряг на п-ов Бон в Тунис и почти напълно обграден. На 9 март 1943 г. Ромел предава командването на генерал-полковник Юрген фон Арним и отлита в Берлин, за да моли Хитлер да му разреши да пристъпи към евакуация на обсадените войски. Фюрерът обаче е категоричен във фанатичното си настояване за „победа или смърт“. През това време условията за оказване на съпротива и възможностите за изтегляне на германско-италианските войски обратно в Европа окончателно изчезват, след като на 7 април английските и американските сили напълно затварят пръстена на блокадата, а генерал Х. Александър Александър и съюзническият главнокомандващ Дуайт Айзенхауер се подготвят за последен фронтален щурм. Безсмисленото кръвопролитие бива предотвратено благодарение обявената на 12 май 1943 г. капитулация на Африканския корпус, при която в плен попадат около 250 000 германски и италиански войници и офицери.
* * *
Военното присъствие на Оста на африканския континент приключва и пред съюзниците се открива пътят към Италия. Първата стъпка е остров Сицилия, охраняван от многочислени и добре въоръжени крепостни гарнизони на островчетата Пантелерия и Лампедуза. Върху тях съюзническата авиация за три седмици стоварва над 6000 т бомби. Независимо от незначителния ефект на бомбардировките италианските войски вдигат белия флаг още при приближаването на англо-американските десантни кораби. Никаква сериозна съпротива не оказва и отбраняващата Сицилия 8-а италианска армия, благодарение на което англоамериканската 15-а армейска група на 10 юли 1943 г. почти безпрепятствено стъпва на сицилианския бряг и за по-малко от седмица изтласква на материка малобройните, но опитващи се да оказват противодействие германски части, като установява пълен контрол върху острова.
* * *
Падането на Сицилия предизвиква тежка политическа криза в Италия. Дучето Мусолини е свален от поста си и арестуван (за да бъде освободен 6 седмици по-късно от командосите на Ото Скорцени), а кралят възлага на началника на Генералния щаб маршал Пиетро Бадолио съставянето на ново италианско правителство. Съюзниците обаче не използват възможността да нахлуят веднага в разпадащата се пред очите им държава, а оправдавайки се с недостиг на ресурс за стъпване на европейския континент, продължително преговарят с Бадолио с надеждата да го склонят да скъса окончателно с Оста и да премине на тяхна страна. Докато траят тези уговорки, Германското върховно командване въвежда в Италия 13 дивизии, които заемат позиции за отбрана, формирайки два фронта: Северен – под командването на Ромел и Южен – начело с генерал-фелдмаршал Алберт Кеселринг.
На 2 септември 1943 г. нерешителният Бадолио най-после обявява капитулацията на Италия пред съюзниците и призовава италианския народ на борба с досегашния партньор в Оста, вече превърнал се в окупатор. Още на следващия ден съюзническите войски дебаркират на континентална Италия – английската 8-а армия на Монтгомъри в района на Реджо ди Калабрия, а 5-а американска на генерал-лейтенант М. Кларк – при Салерно. Там обаче тя се сблъсква с дотолкова ожесточена германска съпротива, че в продължение на 10 дни успехът на цялата десантна операция виси на косъм. Едва на 14 септември, след като на брега е стоварено значително количество тежки танкове и се водят непрестанни масирани бомбардировки на германските позиции с цялата налична авиация, съпротивата на частите на Вермахта започва да отслабва, американците бързо разширяват плацдарма си и преминават в настъпление към вътрешността на страната. В края на месеца съюзнически войски превземат Фоджа, а на 1 октомври и Неапол. Германците отстъпват на север и в средата на октомври 1943 г. заемат предварително добре подготвени позиции за отбрана по течението на р. Волтурно. Размахът и темпото на бойните действия рязко спадат и на италианския фронт настъпва продължителна оперативна пауза.
* * *
На Източния фронт обаче ожесточеното противопоставяне между Вермахта и Червената армия не секва нито за миг.
След разгрома на 6-а армия при Сталинград съветските войски предприемат мощно настъпление по целия южен участък на фронта, по време на което на 15 февруари 1943 г. е освободен четвъртият по големина град в СССР – Харков. При последвалите ожесточени боеве в района между Донец и Днепър германската армейска група „Юг“ на генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн пречупва настъпателния порив на Воронежкия фронт и предприема мощно контранастъпление на север чрез 4-а германска танкова армия, в чийто авангард е 2-ри танков корпус на СС с командир обергрупенфюрер Паул Хаусер. Той разгръща силите си по направление на Харков, нахлува в града от север и изток и след кръвопролитни улични боеве на 14 март 1943 г. отново го завладява. След това на южния участък на Източния фронт настъпва краткотрайно затишие, по време на което двете страни възстановяват силите си и се подготвят за лятната кампания, която ще ги сблъска на Курската дъга.
Ликвидирането на това съветско вклиняване в германските позиции и обкръжаването на съветските части в огромен „чувал“ Вермахтът поставя като основна цел на своята операция „Цитадела“, успешната реализация на която би му върнала стратегическата инициатива във войната. Замисълът е това да стане чрез мощни удари от север и от юг срещу Централния и Воронежкия фронт начело съответно с генералите К. Рокосовски и Н. Ватутин, които да бъдат нанесени респективно със силите на армейските групи „Център“ (генерал Валтер Модел) и „Юг“ (генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн). Ударният юмрук се състои от 9-а армия на северния сектор и 4-а танкова армия на южния сектор на дъгата.
Съветската страна, макар и да притежава превъзходство във въоръжение и личен състав, решава да противопостави на тези планове силна и дълбоко ешелонирана отбрана, която да изтощи и обезкърви атакуващия противник, след което да премине в контранастъпление за окончателния му разгром.
В кратки срокове двете страни съсредоточават огромно количество сили и средства по протежение на дългата около 550 км Курска дъга.
* * *
Германското настъпление започва сутринта на 5 юли и се развива различно по двете направления. На северния сектор то бързо заглъхва в мощната съветска отбрана, но на южния главната съветска отбранителна полоса е пробита и германски части се вклиняват дълбоко в бойното разположение на Воронежкия фронт. В рамките на германското настъпление срещу южния сектор на Курската дъга на 12 юли 1943 г. в района на с. Прохоровка се разиграва най-голямото танково сражение във военната история. В срещен бой се сблъскват 2-ри СС танков корпус на Хаусер (268 танка и щурмови оръдия) и 5-а гвардейска танкова армия на генерал-лейтенант Павел Ротмистров (684 танка и САУ). Равносметката от еднодневното сражение е печална за съветската страна – нейните загуби са десеткратно по-високи от тези на противника. Но успехът остава без последици за германците – същия ден на северния фланг на дъгата започва мащабно съветско контранастъпление, което обезсмисля продължаването на настъплението на 2-ри СС танков корпус и слага началото на края на операция „Цитадела“.
По обобщени данни съотношението между германските и съветските загуби по време на битката при Курската дъга е, както следва: в личен състав 1:3,6; в бронетанкова техника 1:4,7; в авиация 1:1,7; в артилерийско въоръжение 1:1,8. Независимо от огромните загуби победата на Съветската армия при Курск е неоспорима. Разполагаща с неизчерпаем в сравнение с Вермахта човешки и материален ресурс, тя окончателно и безвъзвратно му отнема инициативата в бойните действия на Източния фронт. Последвалите Курск настъпателни операции на Червената армия, в резултат на които германските войски са отхвърлени на западния бряг на Днепър, а към края на 1943 г. отстъпват и него, само потвърждават това заключение.
* * *
Решителните събития по бойните полета на Втората световна война предизвикват значителна активност на дипломатическия фронт. Докато съюзниците на Третия райх трескаво разиграват различни варианти за измъкване от неговата прегръдка, вече превръщаща се в смъртоносна, съюзниците от Антихитлеристката коалиция задълбочават своя интегритет и усъвършенстват във все по-висока степен взаимодействието помежду си. На Техеранската конференция (28 ноевмври – 1 декември 1943 г.) правителствените ръководители на САЩ, СССР и Великобритания – Рузвелт, Сталин и Чърчил (Голямата тройка), се подписват под следния недвусмислен текст: „Ние достигнахме до пълно съгласие относно мащаба и сроковете на операциите, които ще бъдат предприети на изток, запад и юг. Взаиморазбирането, което постигнахме тук, ни гарантира победата“.
До нея остават още 18 кървави месеца...
Източници:
Вторая мировая война: актуальные проблемы. М., 1995; Гриф секретности снят: Потери вооруженных сил СССР в войнах, боевых действиях и военных конфликтах. М., 1993; Лиддел Гарт, Б. Вторая мировая война. СПб, 1999; Меллентин, Ф. В. Танковые сражения 1939–1945. Рига, 1997; Типпельскирх, К. фон, Вторая мировая война 1939–1945. СПб, 1998; Der Zweite Weltkrieg 1939–1945: Kriegsziele und Strategie der grossen Maechte. Muenchen, 1996.
По ред причини, предимно идеологически и политически обусловени през следвоенните десетилетия, тези жалонни събития не са равнопознати на българския читател с интереси в областта на военната история. А и тези, за които той се счита достатъчно осведомен, в действителност не са се развивали напълно според вкоренените у него представи.
***
На 2 февруари 1943 г. с капитулацията на германската 6-а армия под командването на току-що произведения във висше офицерско звание генерал-фелдмаршал Фридрих фон Паулус приключва легендарната Сталинградска битка. Замислена през лятото на 1942 г. като рутинна операция по прикриването на настъпващата към Кавказ мощна групировка на Вермахта, битката на Волга постепенно засмуква огромни ресурси и на двете страни – в нея се включват 5 съветски фронта и 5 армии на Оста (2 германски, 2 румънски и 1 италианска). Същевременно още по време на хода си тя придобива измеренията не само на колосален военен, но и на всеобхватен идеологически, обществено-политически и дори цивилизационен сблъсък. В нея двете воюващи страни, по-точно двамата им лидери, залагат своето име, амбиции и престиж, и впрягат всичките си сили за защитата им. Именно затова Сталинградската битка бива подчинена на изискването „всичко или нищо“, а отзвукът от нейната развръзка е толкова всеобхватен, че далеч не се свежда единствено до загуба на сили и средства и спечелване на фронтово пространство и инициатива. Ехото от поражението разтърсва из основи Третия райх и неговите съюзници и след него Оста вече не е същата. Центробежните спрямо Берлин тенденции набират сила, а в Германия унинието и съмненията изпълват съзнанието и на най-убедените в гения на фюрера, независимо от факта, че нацистката пропагандна машина работи на пълен ход за тяхното превъзмогване. Победителите в двубоя, макар и заплатили неимоверно висока цена за своя успех (броят на жертвите на Червената армия надвишава този на Вермахта), вече могат да гледат по-уверено напред. Те показват, че германската военна машина, макар и все още изпълнена с мощ, вече далеч не е така неуязвима, както през началните месеци на войната. А вярата в собствените сили е един от важните фактори за победата.
***
Почти по същото време, на хиляди километри от бреговете на Волга – в безкрайните простори на Тихия окен, приключва един не по-малко драматичен сблъсък, започнал подобно на Сталинградската епопея около половин година по-рано. Японският императорски флот, унизен в битката при Мидуей, успява да изпревари американските планове за настъпление към северозападните пространства на Пасифика и на 5 юли 1942 г. стоварва десант на северния бряг на Гуадалканал, един от групата Соломонови острови. Започва спешно съсре доточаване сили и средства с намерението да се укрепи отбраната на индонезийско-филипинското направление и да се застраши американското военноморско присъствие в Южния Пасифик. Месец по-късно, на 7 август, под мощно авиационно и артилерийско прикритие американски морски пехотинци също дебаркират на острова и от този момент Гуадалканал става символ на цяла поредица от мащабни морски битки и кървави схватки в джунглите на Соломоновите острови.
Постепенно в множество ожесточени боеве, в които от двете страни се отличават с качествата си адмиралите Ф. Флетчър, Д. Калахън, У. Лий, Г. Микава, Н. Кондо, американските ВМС успяват да установят почти пълно превъзходство във водите около Гуадалканал, благодарение на което увеличават числеността на войските си на острова до близо 50 000. На 7 януари 1943 г. щатската морската пехота преминава в решително настъпление. Японските сухопътни части не са в състояние да окажат продължителна съпротива и получават заповед за постепенна евакуация. Последният японски войник напуска острова на 7 февруари 1943 г. и битката за Гуадалканал приключва. В нея японците губят 24 600 души и общо 47 големи бойни плавателни съда – 1 самолетоносач, 2 линейни кораба, 5 крайцера и 12 ескадрени миноносеца; американските загуби се равняват на 6700 души, 2 самолетоносача, 8 крайцера и 15 ескадрени миноносеца. Целта обаче си заслужава тежките материални загуби – след победата при Гуадалканал американският флот окончантелно и безвъзвратно овладява инициативата в акваторията на Тихия океан. Япония е принудена да се откаже от мисълта за по-нататъшно придвижване на юг и въоръжените є сили се организират за стратегическа отбрана по линията Алеутски острови–Маршалови острови–Нова Гвинея–Индонезия. През късната есен на 1943 г. ще започне постепенното изтласкване на японците и от тази линия под натиска на Югозападната и Централната тихоокеанска оперативна група на американската армия и флот под командването съответно на адмирал Честър Нимиц и на генерал Дъглас Макартър.
* * *
Докато в Европа и на тихоокеанския театър везните на победата все още само се накланят в полза на съюзените нации, то в Африка през 1943 г. войната за силите на Тристранния пакт приключва.
Опериращите в северните части на африканския континент германско-италиански войски под командването на генерал-фелдмаршал Ервин Ромел имат за цел достигането на Кайро и овладяването на Суецкия канал. Направлението обаче се отбранява от многочислени британски сили – превъзходството им в личен състав е четирикратно, а в бойна техника двукратно. Независимо от това през лятото на 1942 г. Африканският корпус на Ромел извършва рядко виждан във воената история рейд през пустинята, в края на който достига Ел Аламейн на 100 км западно от Александрия. Там обаче се оказва с изчерпани ресурси и лишен от снабдяване вследствие на тоталното превъзходство на английския флот и авиация, които не пропускат никакви германски или италиански транспортни съдове през Средиземно море. Използвайки невъзможността корпусът да получи каквато и да било подкрепа, командващият английската 8-а армия фелдмаршал Бърнард Монтгомъри натрупва значително количество сили и средства и на 23 октомври 1942 г. след активна артилерийска подготовка преминава в мощно контранастъпление. Започва многомесечното мъчително отстъпление на Африканския корпус, чието положение става безнадеждно, след като на 8 ноември господстващият край мароканските и алжирските брегове съюзнически флот стоварва многочислени десанти в Казабланка, Оран и Алжир. Притискан от изток и запад от съединения на 18-а армейска група на съюзниците под командването на фелдмаршал Харълд Александър, Африканският корпус в крайна сметка е изтласкан едва ли не на самия морски бряг на п-ов Бон в Тунис и почти напълно обграден. На 9 март 1943 г. Ромел предава командването на генерал-полковник Юрген фон Арним и отлита в Берлин, за да моли Хитлер да му разреши да пристъпи към евакуация на обсадените войски. Фюрерът обаче е категоричен във фанатичното си настояване за „победа или смърт“. През това време условията за оказване на съпротива и възможностите за изтегляне на германско-италианските войски обратно в Европа окончателно изчезват, след като на 7 април английските и американските сили напълно затварят пръстена на блокадата, а генерал Х. Александър Александър и съюзническият главнокомандващ Дуайт Айзенхауер се подготвят за последен фронтален щурм. Безсмисленото кръвопролитие бива предотвратено благодарение обявената на 12 май 1943 г. капитулация на Африканския корпус, при която в плен попадат около 250 000 германски и италиански войници и офицери.
* * *
Военното присъствие на Оста на африканския континент приключва и пред съюзниците се открива пътят към Италия. Първата стъпка е остров Сицилия, охраняван от многочислени и добре въоръжени крепостни гарнизони на островчетата Пантелерия и Лампедуза. Върху тях съюзническата авиация за три седмици стоварва над 6000 т бомби. Независимо от незначителния ефект на бомбардировките италианските войски вдигат белия флаг още при приближаването на англо-американските десантни кораби. Никаква сериозна съпротива не оказва и отбраняващата Сицилия 8-а италианска армия, благодарение на което англоамериканската 15-а армейска група на 10 юли 1943 г. почти безпрепятствено стъпва на сицилианския бряг и за по-малко от седмица изтласква на материка малобройните, но опитващи се да оказват противодействие германски части, като установява пълен контрол върху острова.
* * *
Падането на Сицилия предизвиква тежка политическа криза в Италия. Дучето Мусолини е свален от поста си и арестуван (за да бъде освободен 6 седмици по-късно от командосите на Ото Скорцени), а кралят възлага на началника на Генералния щаб маршал Пиетро Бадолио съставянето на ново италианско правителство. Съюзниците обаче не използват възможността да нахлуят веднага в разпадащата се пред очите им държава, а оправдавайки се с недостиг на ресурс за стъпване на европейския континент, продължително преговарят с Бадолио с надеждата да го склонят да скъса окончателно с Оста и да премине на тяхна страна. Докато траят тези уговорки, Германското върховно командване въвежда в Италия 13 дивизии, които заемат позиции за отбрана, формирайки два фронта: Северен – под командването на Ромел и Южен – начело с генерал-фелдмаршал Алберт Кеселринг.
На 2 септември 1943 г. нерешителният Бадолио най-после обявява капитулацията на Италия пред съюзниците и призовава италианския народ на борба с досегашния партньор в Оста, вече превърнал се в окупатор. Още на следващия ден съюзническите войски дебаркират на континентална Италия – английската 8-а армия на Монтгомъри в района на Реджо ди Калабрия, а 5-а американска на генерал-лейтенант М. Кларк – при Салерно. Там обаче тя се сблъсква с дотолкова ожесточена германска съпротива, че в продължение на 10 дни успехът на цялата десантна операция виси на косъм. Едва на 14 септември, след като на брега е стоварено значително количество тежки танкове и се водят непрестанни масирани бомбардировки на германските позиции с цялата налична авиация, съпротивата на частите на Вермахта започва да отслабва, американците бързо разширяват плацдарма си и преминават в настъпление към вътрешността на страната. В края на месеца съюзнически войски превземат Фоджа, а на 1 октомври и Неапол. Германците отстъпват на север и в средата на октомври 1943 г. заемат предварително добре подготвени позиции за отбрана по течението на р. Волтурно. Размахът и темпото на бойните действия рязко спадат и на италианския фронт настъпва продължителна оперативна пауза.
* * *
На Източния фронт обаче ожесточеното противопоставяне между Вермахта и Червената армия не секва нито за миг.
След разгрома на 6-а армия при Сталинград съветските войски предприемат мощно настъпление по целия южен участък на фронта, по време на което на 15 февруари 1943 г. е освободен четвъртият по големина град в СССР – Харков. При последвалите ожесточени боеве в района между Донец и Днепър германската армейска група „Юг“ на генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн пречупва настъпателния порив на Воронежкия фронт и предприема мощно контранастъпление на север чрез 4-а германска танкова армия, в чийто авангард е 2-ри танков корпус на СС с командир обергрупенфюрер Паул Хаусер. Той разгръща силите си по направление на Харков, нахлува в града от север и изток и след кръвопролитни улични боеве на 14 март 1943 г. отново го завладява. След това на южния участък на Източния фронт настъпва краткотрайно затишие, по време на което двете страни възстановяват силите си и се подготвят за лятната кампания, която ще ги сблъска на Курската дъга.
Ликвидирането на това съветско вклиняване в германските позиции и обкръжаването на съветските части в огромен „чувал“ Вермахтът поставя като основна цел на своята операция „Цитадела“, успешната реализация на която би му върнала стратегическата инициатива във войната. Замисълът е това да стане чрез мощни удари от север и от юг срещу Централния и Воронежкия фронт начело съответно с генералите К. Рокосовски и Н. Ватутин, които да бъдат нанесени респективно със силите на армейските групи „Център“ (генерал Валтер Модел) и „Юг“ (генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн). Ударният юмрук се състои от 9-а армия на северния сектор и 4-а танкова армия на южния сектор на дъгата.
Съветската страна, макар и да притежава превъзходство във въоръжение и личен състав, решава да противопостави на тези планове силна и дълбоко ешелонирана отбрана, която да изтощи и обезкърви атакуващия противник, след което да премине в контранастъпление за окончателния му разгром.
В кратки срокове двете страни съсредоточават огромно количество сили и средства по протежение на дългата около 550 км Курска дъга.
* * *
Германското настъпление започва сутринта на 5 юли и се развива различно по двете направления. На северния сектор то бързо заглъхва в мощната съветска отбрана, но на южния главната съветска отбранителна полоса е пробита и германски части се вклиняват дълбоко в бойното разположение на Воронежкия фронт. В рамките на германското настъпление срещу южния сектор на Курската дъга на 12 юли 1943 г. в района на с. Прохоровка се разиграва най-голямото танково сражение във военната история. В срещен бой се сблъскват 2-ри СС танков корпус на Хаусер (268 танка и щурмови оръдия) и 5-а гвардейска танкова армия на генерал-лейтенант Павел Ротмистров (684 танка и САУ). Равносметката от еднодневното сражение е печална за съветската страна – нейните загуби са десеткратно по-високи от тези на противника. Но успехът остава без последици за германците – същия ден на северния фланг на дъгата започва мащабно съветско контранастъпление, което обезсмисля продължаването на настъплението на 2-ри СС танков корпус и слага началото на края на операция „Цитадела“.
По обобщени данни съотношението между германските и съветските загуби по време на битката при Курската дъга е, както следва: в личен състав 1:3,6; в бронетанкова техника 1:4,7; в авиация 1:1,7; в артилерийско въоръжение 1:1,8. Независимо от огромните загуби победата на Съветската армия при Курск е неоспорима. Разполагаща с неизчерпаем в сравнение с Вермахта човешки и материален ресурс, тя окончателно и безвъзвратно му отнема инициативата в бойните действия на Източния фронт. Последвалите Курск настъпателни операции на Червената армия, в резултат на които германските войски са отхвърлени на западния бряг на Днепър, а към края на 1943 г. отстъпват и него, само потвърждават това заключение.
* * *
Решителните събития по бойните полета на Втората световна война предизвикват значителна активност на дипломатическия фронт. Докато съюзниците на Третия райх трескаво разиграват различни варианти за измъкване от неговата прегръдка, вече превръщаща се в смъртоносна, съюзниците от Антихитлеристката коалиция задълбочават своя интегритет и усъвършенстват във все по-висока степен взаимодействието помежду си. На Техеранската конференция (28 ноевмври – 1 декември 1943 г.) правителствените ръководители на САЩ, СССР и Великобритания – Рузвелт, Сталин и Чърчил (Голямата тройка), се подписват под следния недвусмислен текст: „Ние достигнахме до пълно съгласие относно мащаба и сроковете на операциите, които ще бъдат предприети на изток, запад и юг. Взаиморазбирането, което постигнахме тук, ни гарантира победата“.
До нея остават още 18 кървави месеца...
Източници:
Вторая мировая война: актуальные проблемы. М., 1995; Гриф секретности снят: Потери вооруженных сил СССР в войнах, боевых действиях и военных конфликтах. М., 1993; Лиддел Гарт, Б. Вторая мировая война. СПб, 1999; Меллентин, Ф. В. Танковые сражения 1939–1945. Рига, 1997; Типпельскирх, К. фон, Вторая мировая война 1939–1945. СПб, 1998; Der Zweite Weltkrieg 1939–1945: Kriegsziele und Strategie der grossen Maechte. Muenchen, 1996.
Comment