Обзор на преобразуването на езика на ромеите от латински на гръцки при Ираклий

[Гост]

Превода

Ех, привет от един уморен преводач - отиде ми вечерта, докато я преведа отдел първи от статията. Ето го:

=================================================

Какво изобщо е „византийско”?

От Клинтън Р. Фокс
Професор по история
Колеж Томбал
Томбал, Тексас, САЩ

Съдържание

Въведение
Монети и Приемственост
Земя наречена Романия
Заключение

=================================================

Очаквам мнения, мнителност и препоръки отностно поправяне на неточности и прочие подобрение.
Правя уговорките, че превода е направен "на един дъх", и че в него присъстват тъй присъщите за мен "чисти думи" - прим. възхищение, вместо ентусиазъм, превземам, вместо щурмувам и пр. - а не всенародно приетите чужди думи, като тези в примера! Ентусиастите да щурмуват превода и да сменят българските думи, които ги човъркат вътрешно...

=================================================

Въведение

Според съвременното споразумение, изразът „Византийска империя” се отнася до държавата, някога владяла Средиземноморските земи. Градът наречен Константинопол, или (на днешните карти) Истанбул, е служил за столица на Империята. „Византийската империя” възниква с основаването на Константинопол през четвърти век от Хр. на мястото на значително по-старото гръцко поселище Византион. Римският император Константин I (починал в 337 г.) нарекъл града Нови Рим, или Константинопол. Константин разположил столицата си в новия град, наречен на него. Наследниците на Константин I живели в Константинопол без прекъсване до 1204 г. През 1204 г. Кръстоносците от Западна Европа, отклонили се от местоназначението за Йерусалим, превзели и плячкосали Константинопол. Държали града до 1261 г. „Византийците” възстановили „Византийската империя” в Константинопол през 1261 г. след като „Франките” били изтласкани. През 1453 г. Османските Турци превзели Константинопол. „Византийската империя” престанала да съществува.

Значението на „Византийската империя” в европейската история не е достатъчно разбрана от образованото днешно общество. Константинопол е стоял в стопанското, владелското и просветното сърце на Европа още от основаването си до безотговорното му разоряване от Кръстоносците. Този Нови Рим е устоял на пристъпите на много завоеватели, защитавайки Европа от нашествия. „Византийската империя” процъвтявала през същите векове, през които Западна Европа е била обхваната от нищета и насилничество. Не може да бъде пропусната и допълнитената истина, че Константинопол си остава светилник на вярата за православните християни: преобладаващата вяра на Русия и други страни се корени във Византийското познание. В наше време, с неотдавнашните промени в Русия, византийските й корени стават по-явни от всякога. Въпреки нейното богато наследство и важно значение, постиженията на Византийската държава често срещат презрително отношение и се омаловажават: самото название „Византийска империя” в същността си представлява оскърбление.

Изразът „Византийска империя” е бил измислен и разпространен от френски учени като Монтескьо, влиятелна личност от научният живот на осемнайсти век. Той бил същият писател, чийто плодотворен труд „Духът на Законите” допринесъл много да вдъхнови „бащите основатели” на Съединените Щати, в написването им на американската конституция. Също като и други мислители от това време, Монтескьо уважавал древните гърци и римляни с прекомерно възхищение, като изкусници на управлението и познанието, достойни за подражание. Следвайки Западноевропейското предание още от Средните векове, Монтескьо разглеждал Империята в Константинопол като покварена и упадъчна. Въпреки че написал дълъг разказ за „Империята в Константинопол”, Монтесько не могъл да се накара да нарича „Империята в Константинопол” с достойните имена – „Гръцка” или „Римска”. От отживялата дума „Византион”, Монтескьо извлякал думата „Византийска”. Думата „Византийска” дамгосала Империята и загатнала мнимите и особености: безчестие, притворство, и упадъчност. Английският учен Едуард Гибон в своя труд „Упадък и Падане на Римската Империя” разглежда Империята след шести век като гледка на еднообразна поквара и позор.

Народът, живял във „Византийската империя” никога не е познавал думата „Византийска”. Те са знаели, че са римляни, ни повече, ни по-малко. С преместването на имперската столица от Рим, край Тибър, в Нови Рим, край Босфора, наречен Константинопол, император Константин I преместил и действителната самоличност на Римската империя на новото място. Дълго преди Константин I, представата за Рим била откъсната от Вечния град, край Тибър. Защото римлянин е означавало римски гражданин, където и да е живеел. Преди имперското време, през 89 г. пр. Христа, един римски закон дал римско гражданство на населението из цяла Италия. В последствие гражданството било разпростряно над все повече народ в различни части на Империята. През 212 г. император Каракала обявил всички свободни в Империята за римски граждани, упълномощени да се зоват римляни, не просто поданици на римляните. В течение на няколко десетилетия, хората започнали да наричат цялата Империя все по-рядко (на латински) „Империум Романорум” (Владение на Римляните) и по-често „Романия” (Римската земя).

В областите близо до Константинопол, където гръцкият език е преобладавал пред латинския от стария Рим, представата за римско гражданство и самоличност се нравела на широка част от населението. Гръкоговорящите граждани били горди да са римляни: на латински - „Романи”, или на гръцки – „Ромеи”. Думата „ромеи” станала нарицателна за гръкоговорящото население на Империята. Старото народностно име на гърците, „елини”, излязла от употреба. В древност, разбира се, „елин” означавало грък. „Елин” означавало грък от седми век преди Христа нататък, ако не и по-рано. Въпреки че Омир е наричал гърците с други имена, Херодот, Перикъл, Платон и Александър всички са били „елини”, както са били и гръкоговорящите жители на Римската империя в първи и втори век сл. Христа. През четвърти век сл. Христа, при похристиянстването на Империята, понятието „елин” било преиначено заради общата условност, включваща хората все още покланящи се на старите богове и изучаващи философия, надяващи се да противостоят на новата християнска вяра. Император Юлиян II Отстъпник (361-363 г.), като император опитващ се да спре християнското течение, е определил себе си като „елин”. Наричайки се „елин”, Юлиян Отстъпник означил неговата смесица от нео-платоническа философия и поклонение на боговете на Олимп.

В последните години на четвърти век от Христа, император Теодосий I (379-395 г.) утвърдил християнството като единствена държавла вяра, след потушаване на въстанието на „елински” самозванец, един западняк на име Евгений. След съдбовното решение на Теодосий, все по-малко и по-малко хора се осмелявали да се наричат „елини”. За идните векове думата „елин” останала с лоша слава, свързана със забранени верски представи и невярност към държавата. Гръкоговорящите открили самоличността на „ромеите”, наместо на „елините”, като сигурно спасение в превратните времена. Гръкоговорящи „ромеи” населявали Империята чак до нейната смърт в петнайсти век.

Империята в Константинопол следователно не бива да бъде наричана „Византийска империя” изобщо. Ако изисква точно име, можем по-добре да я наречем с името „Ромейска Империя” от гръцкото „Василия тон Ромейон” (Империя на Ромеите).

=================================================

Графе, жив да си, че ме насочи да преведа въпросната статия, защото наистина тя осветли много от неведението ми. Имам много да ти пиша, но вече е време за сън и отмора, затова само ти казвам, че съвсем скоро ще последват и преводите на останалите отдели, и ти обръщам внимание върху следното противоречие, намиращо се в първото предложение на търсачката, в долния линк:

http://www.google.com/search?hl=en&rls=ig&biw=1003&bih=540&q=spell+Romaioi+ro-&aq=f&aqi=&aql=&oq

Със здраве!

[г-н Никой]

Графе, много се изкушавам да се изкажа неподготвен на твоя територия, не мога да се сдържа просто, братле.

За мен (ама лично за мен, никого не ангажирам) важен маркер за реалното дероманизиране на Византия е изчезването на римските имена в имената на императорите. Ако не броим Константиновците, мисля, че последният император с римско име в името си е Юстиниян ²² или някой от върволицата изредили се след него до Лъв ²²² императори.

Чакай и още малко да те подразня, нали те знам, че си фен на римска Византия поне до 1204 г. ако не и до самия й край. Струва ми се, че реално (а не идеологически) римската идея във Византия си отива с идването на Комнините и засилването на родовата феодализирана провинциална аристокрация - нещо, което вече е в противоречие с римската идея, е държавата е един вид съюз на градове под покровителството на императорската власт. По същото време умира реално и старата римска идея, че императорската власт принадлежи на най-добрия, получил благословия свише (както е в Римската империя още от ² век) без значение произхода му и властта преминава в ръцете на няколко могъщи рода като Ласкариси, Палеолози, Дуки и т.н.

[Guy de Mont Ferrand]

Чакай и още малко да те подразня, нали те знам, че си фен на римска Византия поне до 1204 г. ако не и до самия й край. Струва ми се, че реално (а не идеологически) римската идея във Византия си отива с идването на Комнините и засилването на родовата феодализирана провинциална аристокрация - нещо, което вече е в противоречие с римската идея, е държавата е един вид съюз на градове под покровителството на императорската власт. По същото време умира реално и старата римска идея, че императорската власт принадлежи на най-добрия, получил благословия свише (както е в Римската империя още от ² век) без значение произхода му и властта преминава в ръцете на няколко могъщи рода като Ласкариси, Палеолози, Дуки и т.н.

По тая логика римската идея заминава още при Македонците от Одрин

[monte christo]

Графе, много се изкушавам да се изкажа неподготвен на твоя територия, не мога да се сдържа просто, братле.

Бай Спандю, то пък щото аз съм много подготвен

За мен (ама лично за мен, никого не ангажирам) важен маркер за реалното дероманизиране на Византия е изчезването на римските имена в имената на императорите. Ако не броим Константиновците, мисля, че последният император с римско име в името си е Юстиниян ²² или някой от върволицата изредили се след него до Лъв ²²² императори.

Драги ми Аспандиате, ами странната върволица башка римляни - Романовците, къде ги забрави, бре? ))) След Лъв III, гръцките имена на императорите са май не повече от 20%, а всичко друго е с римски и еврейски имена. Поне до Комнините

Чакай и още малко да те подразня, нали те знам, че си фен на римска Византия поне до 1204 г. ако не и до самия й край. Струва ми се, че реално (а не идеологически) римската идея във Византия си отива с идването на Комнините и засилването на родовата феодализирана провинциална аристокрация - нещо, което вече е в противоречие с римската идея, е държавата е един вид съюз на градове под покровителството на императорската власт. По същото време умира реално и старата римска идея, че императорската власт принадлежи на най-добрия, получил благословия свише (както е в Римската империя още от ² век) без значение произхода му и властта преминава в ръцете на няколко могъщи рода като Ласкариси, Палеолози, Дуки и т.н.

Римската идея никога не е умирала в Ромейската империя. Никога. Докато е имало хора, самоназоваващи се ромеи и живеещи, било в могъща или пък в слабовата Романия, тази идея сама по себе си не може да изчезне. Отделен е въпросът, ние през XXI в. как виждаме нещата, когато се целим в призмата на ретроспекцията.

Провинциалната аристокрация се засилва още в първата четвърт на IX в. Спомни си за антидинатските новели на Лакапин.

Колкото до императорската власт, аз се сещам за Аристотел. Нали той още в антични времена даваше определение за истинския василевс - избран от народа и приет от народа. А такъв, който узурпира властта е тиран. В средновековната римска история, често имаме разминаване в определението добър-лош. Например, следва ли един Ираклий да бъде оприличен на тиран? И той е узурпатор, т.е. тиран от гледна точка на Аристотел, обаче превърнал се във (провъзгласил се за) василевс, понеже е приет в началото от народа, макар и да не е избиран от него Но това е в политически аспект. А в религиозен? За монофизитите и православните, той е истински тиран с налагането на монотелизма. Всъщност, голяма софистика може да се развие по тази проблематика, но просто няма смисъл

[monte christo]

... и ти обръщам внимание върху следното противоречие, намиращо се в първото предложение на търсачката, в долния линк:

http://www.google.com/search?hl=en&rls=ig&biw=1003&bih=540&q=spell+Romaioi+ro-&aq=f&aqi=&aql=&oq

Не, че съм професор, ама Хенкок защо се е издънил с тази дума: romaivi (ромеви)?

Другото, което ме заинтригува, понеже не мога да уловя тънкажа в английския е следното: този тип (customer), който прави критиката, аз как да го разбирам, след като е използвал думата pronounced в разяснението му за ромеи? Според него преди векове думата romaioi се е произнасяла ro'ma'yo'i, т.е. ромайои, а днес ромеи. Това ли има предвид, или под pronounced (ясно изразен, явен, очебиен, подчертан, решителен) има предвид буквален транслейт?

"The ancient Greek "Romaioi" (pronounced [ro'ma'yo'i], today [ro'me'i]) is the plural of Romaios ([ro'ma'yos], today [ro'me'os] ..."

[Guy de Mont Ferrand]

Не, че съм професор, ама Хенкок защо се е издънил с тази дума: romaivi (ромеви)?

Другото, което ме заинтригува, понеже не мога да уловя тънкажа в английския е следното: този тип (customer), който прави критиката, аз как да го разбирам, след като е използвал думата pronounced в разяснението му за ромеи? Според него преди векове думата romaioi се е произнасяла ro'ma'yo'i, т.е. ромайои, а днес ромеи. Това ли има предвид, или под pronounced (ясно изразен, явен, очебиен, подчертан, решителен) има предвид буквален транслейт?

"The ancient Greek "Romaioi" (pronounced [ro'ma'yo'i], today [ro'me'i]) is the plural of Romaios ([ro'ma'yos], today [ro'me'os] ..."

Човек, това е на старогръцки - "ромайой" А решаването на проблема ви е свързано с придаването на сакрални прерогативи на династичната принадлежност.

[gregorianus]

И в класическата Римска империя, и във Византия не се губи схващането, че императорската власт може да се предава по много принципи. Вярно е, че в Палеологовата епоха династичният елемент вече определено е водещ, но пък и Кантакузин не е Палеолог, нали А пък династии има и по-рано.

Както и да е, г-н Никой горе отбеляза това за имената: изчезват от употреба латинските имена, с изключение на това на Константин. Това наистина си е част от делатинизацията, направо от дероманизацията на нравите - но тя е започнала още в домината. "Романия" доста си прилича с някои други средновековни държави по това: носи едно име, а характерът й не му отговаря. И Франция е гало-римска, и България се славянизира, но ето на, имената остават.

[Гост]

Превода

Графе, човека казва - произнасяно ромайой. Е това сега да го вярвам ли, след като ми наби обръчите, че се чете ро-ме-и?!

==================================================

Монети и Приемственост

Ромейските императори изпитали големи мъчнотии да изявят приемствеността между тяхната власт в Константинопол и преданието на Стария Рим преди Константин I. Например монетите продължили да бъдат с надписи на латински, векове от както Константинополските жители са могли да четат латински. Само обърнете внимание на гербовете на монетите от различни императори. Като мерило, погледнете сеченето на монети на последния император царувал дълги години в Италия, Валентиниан III (425-455 г.). Присъщ герб на една от Валентиниановите монети гласи:

DN PLA VALENTINIANVSPF AVG

Разгърната, чрез разкриване на съкращенията в пълнота тя гласи: "Dominus Noster Placidius Valentinianus Pius Felix Augustus" (Владетелят Наш Плацидус Валентинианус, Достохвалният и Благословен Августус). Сравнете Валентиниановия герб с гербове от по-късни римски сечения. Да започнем с надписа на император Юстиниян I (527-565 г.), който отдал живота в стремежа си да възвърне в римска власт загубените западни области, имайки частичен успех:

DN IVSTINIANVS PP AVC

Има две малки разлики между Валентиниановите и Юстиниановите. Първо, „Достохвалният и Благословен” е заменено с „Perpetuus” (Навеки). Император Лъв I (457-474 г.) е разпоредил тази промяна. Той смятал, че изразът „Достохвалният и Благословен” съдържал твърде много връзки с езическото минало, за да бъде приемлив в новата Християнска империя. Друга разлика е, че „Августус” е започнало да се съкращава като „AVC” вместо като “AVG”. Тази малка промяна показва влиянието на гръцкия език. На гръцки звукът “g” е изразен чрез буквата „гама” (Г), която е третата буква от гръцката азбука, съответстваща на латинската “C”.

Въпреки тези малки промени, Юстинияновият монетен герб запазил приемственост с римското минало. Латинският останал в употреба. Императорът си останал „Владетелят Наш” и „Августус”. Век по-късно след Юстиниян I тези надписи останали в употреба. Установеният монетен герб от Констанс II (641-668 г.) бил:

8N CONSTANTINVS PP AV

Обърни внимание на гръцките букви „делта” и „тау” на изображението. Двусмислената „гама” е пропусната от съкращението „Августус”. Въпреки това, латинските надписи останали. Римските образци били запазени, и още тачени.

Преходът към по-гръцки вид изписване след 700 г. би могъл да бъде свързан със смяна на владетелския род. Рода на Ираклий (властвал от 610 до 641 г.) дошъл от латиноговорящата Северна Африка. Наследниците на Ираклий, включително Констанс II, вероятно не са бързали да се откажат от латинските надписи, отчасти в знак на уважение към собствената си родова памет. Латинствеността на Ираклиевия род не се ограничавала само до образци и надписи. Констанс II всъщност обмислял да премести имперската столица от Константинопол в Сиракуза, в Сицилия. Въпреки че самата Сиракуза е била толкова гръцка колкото Константинопол, прочута още от древността, преместването на столицата на запад от Константинопол в Сиракуза би преместило вниманието на Империята в нова посока, посока не така твърдо гръцка. Констанс II претърпял преждевременна смърт, което осуетило осъществяването на замисъла му. Бил е убит в Сиракуза, навярно от врагове на замисленото от него преместване на столицата. Въпреки участта на Констанс, Ираклиевия род останал на власт в Константинопол за още две поколения. Края на Ираклиевия век през 711 г. отзнаменувал по-нататъшна промяна в направлението на Империята в посока към Гръцкия свят. Следващият владетелски род, Исавриевият род (717-802 г.) бил гръкоговоращ от самото начало. В течението на осми век „Доминус Ностер” изчезнало от имперските монети. Думите „Перпетвус Августус” също започнали да изчезват през същия век, заменени от гръцката „Василевс”.

Думата „Василевс” заслужава свой отделен разказ. В древна Гърция, „Василевс” означавало „Цар” (б.прев.- нищо общо с цезар), равнозначно на латинското „Rex”. От времето на император Август (починал в 14 г. сл. Хр.) гърците наричали римския император с названието „Василевс”. На латински, разбира се, императорът никога не е бил наричал „Rex”, което било обидно за римскита републиканска чувствителност: императорите били, по правило, ръководители на републиканското правителство. Въпреки римския републиканизъм, употребата на „Василевс” станала общоприета сред гръкоговорящите „Ромеи” като название на императора. Не е съществувал способ за превеждане на званията „Император” или „Августус” на гръцки, който да не е звучал изкуствено или нелепо. Думата „Автократор” била въведена като превод на „Император”. „Севаст” била предназначена като равнозначност на „Август”, но нито „Автократор”, нито „Севаст” добили разпространение. Наместо, тази изкуственост породила представата, че „Василевс” означава „Император” вместо „Цар”. Ромеите наложили в употреба латинското „Рекс”, със значение „Цар”, отнасяйки се към не-ромейски владетели от по-нисък сан от техния собствен император. Новата употреба на „Василевс” придобила законно положение доста по късно. През седми век император Ираклий пръв въвел в употреба „Василевс” в гръкоезични писмена, като негово законно звание, но думата само заменила „Августус” от монетите от Исавриевия век (717-802 г.).

Тласък за възприемането на новото звание дошло от императрица Ирина (797-802 г.). Тя е съпругата на император Лъв IV (775-780). След смъртта на Лъв, Ирина поела власста, като регент на невръстният им син – Константин VI. През 797 г. Ирина свалила от власт и ослепила сина си, за да осуети поемането му на властта след навършване на пълнолетие. Ирина се обявила за владетел, сама себе си, предявяване, каквото никоя друга жена не е извършвала преди в миналото на Империята. Имперското звание „Август” било, разбира се, мъжко. Ирена не би могла да се нарича „Август” без да стане за присмех. Женската разновидност на „Август” – „Августа” навярно би могло да послужи за нужната цел, само дето „Августа” в миналото е означавало – съпругата на императора, или друга жена от подобна важност, не и законен владетел. Употребата на „Августа” за означаване на жени, членове на императорското семейство води началото си чак от ранните години на Империята. Вдовицата на император Августус – Ливия приела името „Юлия Августа” от Сената през 14 г. сл. Христа. В разстояние на близо осемстотин години „Августа” никога не е било указателно за владетел самодържец; наличието на „Августа” загатвало за наличието на „Август”. А Ирина нямала никакво желание да напомня на ромеите за сина и Константин. Затова надписите на Ирина неизменно избягват думата „Августа”. Наместо, Ирина избрала да се нарича с женската разновидност на „Василевс”, която в миналото е била използвана от властващи царици, както и от спътници и майки на царе. Несъкратената разновидност на надписа е:

EIRINH BASILISSH

Обърнете внимание на смесицата от латински и гръцки букви. В повечето случаи монетите

EIRINH BAS

били със съкратената разновидност.

Поразителното събитие през властването на Ирина е увенчаването в Стария Рим на франкския цар Карл Велики (Карлус Рекс Франкорум) като император в 800 г. Всъщност много власти в латиноезичния свят са продължавали да разпознават императорите в Константинопол като законни римски императори, докато Ирина не свалила от власт собствения си син, и прегърнала източни верски обичаи, които Запада отхвърлил. Въпреки, че Карл Велики, бидейки германец (по-добре да го именуваме Карл, наместо с френското Шарлеман – б.прев- така и е преведено) не е бил римлянин, той донесъл единение на голяма част от Европа. Защо не той, а някаква си гъркиня (Graeca) да е император? Папата е мислил в тази насока и увенчал Карл Велики с императорската корона на Рождество в 800 г. След възцаряването Карл Велики се нарекъл „Карлус Августус Император Романорум губернас Империум” (Карл Август и Император, владеещ Империята на Римляните).

Властите в Константинопол не желаели да признаят правата на франкското самозванство на запад, въпреки, че управленческата действителност принудила към спогодба император Михаил I (811-813 г.). Пратеникът на Михаил от Константинопол приветствал Карл Велики в двореца му в град Аахен като „Василевс”, което западняците превели със задоволство като император. Разбира се, гръкоговорящите са имали възможност да двусмислят думата „Василевс”. А в Константинопол Михаил започнал да се нарича (в несъкратен вид):

MIXAHL BASILEYS ROMAION

(Михаил, Римски Император). Забележи, че гръцката буква „upsilon” (U), “chi” (C) и “eta” (H). На монетите обичаината разновидност била:

MIXAHL BAS ROM

Преди тази промяна никой римски император никога не е използвал думата „римски” в законните му звания: императорът просто е бил „Император Цезар Август”. Съветниците в Константинопол скоро заспорили, че „Василевс Римски” и „Василевс” са две различни неща. В този смисъл, „Василевс Римски” стояло като по-висшо и неповторимо звание, запазено за владетеля в Константинопол. Според това даровито представяне Михаил всъщност е признал на Карл Велики нищо освен владетелското звание „Цар” (б.прев.- крал), като латинското „Рекс”. Нищо чудно, че византийски (б.прев.- днес) се равнява на двуличен.

Чак във времето на император Ото III западните императори последователно започнали да се наричат „Император Романорум” (Римски Император), в пряко съперничество с Константинополското „Василевс Ромейски”. Ото III предприел тази стъпка по настояване на неговата майка Теофана, княгиня от Константинопол, която разбирала тънкостите на въпроса. „Василевса Ромейски” по това време, Василий ²² (царувал от 976 до 1025 г.) не е бил от рода на Теофана, и тя пожелала да възвиши сина си над съперниците в Константинопол, наричайки го Ото „Император Романорум”. Разбира се, добре осведомените граждани на Запад знаели вече, че най-добрият начин да унизят властите в Константинопол, ако това е целта, е да им отрекат римската самоличност. Наричали ги „Грекус”, означаващо „Елини”, което заключавало в себе си за езичество, както и че не са римляни.
==================================================

Следва "Земя наречена Романия".

[monte christo]

Графе, човека казва - произнасяно ромайой. Е това сега да го вярвам ли, след като ми наби обръчите, че се чете ро-ме-и?!

Патриоте, аз пък ти казвам, че елините (гърците), като поданици на римската държава са наричали римляните - ромеи, а след 212 г. свободните граждани от тях са станали ромеи, както и всички свободни граждани от другите народи в Империята.
Около 150-200 години преди времето на Александър III Велики, елините са наричали римляните ромайои, но на границата между IV-III в. пр. Хр., т.е. цели 150 години още преди да попаднат под римска власт в средата на II в. пр. Хр., вече използват точно етнонима ромеи за римляните.

Какво излиза? Хората, които ни интересуват, т.е. елините (гърците) в пределите на римската държава никога не са използвали словото ромайои, а ромеи.

αι още към края на IV в. пр. Хр. се произнася като е, а пък οι към V-IV в. пр. Хр. се произнася като и.

Всъщност, предполагам ще се изнамерят добри люде, които могат да ни запознаят накратко с дифтонгите. Kой ще опита да се мери с Йоханес Ройхлин и Еразъм Ротердамски?

[Guy de Mont Ferrand]

Всъщност, предполагам ще се изнамерят добри люде, които могат да ни запознаят накратко с дифтонгите. Kой ще опита да се мери с Йоханес Ройхлин и Еразъм Ротердамски?

Мисля че добрият патер Грегорианус трябва да има известни познания по въпроса, а и пряк достъп до "извора на мъдростта"

Интересно също така е кога свободните (или не точно) граждани (или не точно) на Империята са станали "роми"

[gregorianus]

Всички ги знаете тези неща, те не са някаква новост.

В гръцкия език има букви "H" (ета) и "Y" (юпсилон), които в антично произношение (по Еразъм) се четат съответно като [e] и като [iu], а във византийско (по Ройхлин) - като [i] и в двата случая.
Има и дифтонги "OI", "EI", "HI", "YI", които в антично произношение се четат, както следва: [oi], [oi], [ei], [ei], [iui], а във византийско се четат накуп просто като [i].
И като добавим обикновената "I" (йота), във византийския и в модерния гръцки имаме седем различни начина да напишем едно просто "и", което обърква и гърците, и туристите. Който иска да се научи да пише на правилен гръцки, трябва известно време да поучи старогръцки по Еразъм - но тогава пък произношението му става ужасно натруфено
За да се запази произношението на двете гласни и да не се получи дифтонг, над йотата се пише трема (две точки). Като има, примерно, "αΐ" си се чете съответно [ai] дори и днес.
Дифтонгът "ΩI" се чете като [oi] в антично и като [o] във византийско произношение.
Дифтонгът "OY" се чете като обикновено [u] и в антично, и във византийско произношение.
Дифтонгът "AI" се чете като [ai] в антично и като [e] във византийско произношение.
Невинаги тези съчетания обаче са дифтонги - ако има трема (две точки, умлаут) на йотата, тогава дори на византийски се запазва произношението и на двете гласни.
Отделно има дифтонги "AY" и "EY", които в антично произношение се четат като [au] и [eu], а във византийско - като [av/af] и [ev/ef].
Буквата "B" (бета) пък си се чете като [b] по античному и като [v] по византийски.

Тоест като напишем "BAΣIΛEYΣ 'PΩMAIΩN", четем "basileus Romaion" на старогръцки и "vasilefs Romeon" на средногръцки. Има и разни нюанси и тънкости на промяната, но те не са чак толкова интересни.

Ето нещо интересно. Арамейската думичка "אָמֵן", ("amin"), "истина", си се произнася с [i]. В гръцкия простонароден оригинал на Новия завет се пише с ета: "AMHN". Значи още в първи век има тенденция буквата ета да се чете като [i]. Но в латинския превод на Библията (първо в Италика, а после и във Вулгата) се пише "amen", тоест учените латиноезични християни като св. Йероним все пак са знаели, че ета би трябвало да се произнася като [e], но не са познавали оригиналното арамейско произношение на самата дума.

Вероятно по-учените средновековни ромеи са си давали сметка за античното звучене, защото всъщност те са ползвали правописната система с три ударения и две придихания, които би трябвало да нямат никакво значение за византийското произношение, но пък са ценни за установяване на античното. Вече с тия проклетии с подписани йоти, с точното място на придиханието и с други дребнавости просто не ми се занимава. Graeca sunt, non leguntur, са казвали едни добри хора от западното Средновековие. На това пък нашето Възраждане отговаря с други вик: не искаме грчки!

[kamos]

Само да попитам,един човек,когото срещнах ан улицата,(съвсем случайно и дори не го познавах)ми каза че сегашният гръцки не е тогавашният имперски език на Източната Римска империя и въпроса ми е истина ли е това?

[gregorianus]

Само да попитам,един човек,когото срещнах ан улицата,(съвсем случайно и дори не го познавах)ми каза че сегашният гръцки не е тогавашният имперски език на Източната Римска империя и въпроса ми е истина ли е това?

Е, това е супер несериозно. На улицата всичко можеш да чуеш (странно, мен на улицата са ме питали само как се стига до гарата, до езикова история не сме стигали). Новогръцкият е много опростен, но си е пак гръцки. То и нашият български не е старобългарски, нито френският е старофренски, ама си произлизат едни от други.

[Изчезнал Безследно]

gregorianus,
благодарности за сбитото и точно обяснение.
Една малка поправка

Ето нещо интересно. Арамейската думичка "אָמֵן", ("amin"), "истина", си се произнася с [i]. В гръцкия простонароден оригинал на Новия завет се пише с ета: "AMHN". Значи още в първи век има тенденция буквата ета да се чете като [i]. Но в латинския превод на Библията (първо в Италика, а после и във Вулгата) се пише "amen", тоест учените латиноезични християни като св. Йероним все пак са знаели, че ета би трябвало да се произнася като [e], но не са познавали оригиналното арамейско произношение на самата дума.

Амен (אמן) е древноеврейска дума - има я в петокнижието - преди появата на арамейския език и е повелителна форма на глагола "вярвам". т.е. означава "вярвай!"
Истина на староеврейски е емет (אמת) - разлика в една буква само.
Винаги съм си мислил, че библейските думи в българския са дошли през арабски и гръцки - за това Ш-то навсякъде става С и Е-то става И. Например Шемуел = Самуил.

[gregorianus]

Мерси за точната и сбита поправка Viribus unitis делото преуспява, както се пее в химна на Хабсбургите