БИТКАТА ПРИ ВИТКОВ 1420г.
Никога не съм обичал чехите като народ. Причината затова е, че може би мъжете от моето поколение се чувстваха подведени от отзивчивостта и любвеобвилността на чехкините по нашето черноморие, а при посещенията си в тази страна се натъкваха на един студен и надменен по отношение на хората населяващи нашите ширини народ.
Лично аз никога не съм гонил чехкини в родината им, но съм правил не малко търговски сделки там и всеки път ме е поразявало как тези хора гледат на нас с презрение, което по-скоро бих очаквал от немци, отколкото от братя славяни. И въобще това, което непрекъсното ми се е набивало в очите, при няколкото ми посещения в Чехия беше старанието на местното население да подражава във всяко нещо на немците, като обаче не пропуска да злослови срещу тях.
Много пъти съм ги питал каква е причината за подобно отношение към нас и поведение към немците, но само веднъж един от тях беше откровен с мен и ми каза, че според техните разбирания било по-добре да те наритват с железен немски ботуш, отколкото да те подритват с бос балкански крак. Не съм питал повече никого нищо, защото това обяснение ми стигаше. След разговорът ми с този мой събеседник разбрах, че очевидно чехите ориентират сантиментите си по това кой как ги рита.
Този извод, както и обяснението, което доведе до него, ни най-малко не ме накараха да заобичам или уважавам повече народа им и за мен винаги си останаха чужди прекалената етикеция и престореност на нравите на тази страта, както и стерилната атмосфера в градовете и душите на хората й. От тогава съм на мнение, че едва ли има по-достойна за съжаление гледка от славянин, който да се прави на германец.
Наполеон, както винаги беше намерил най-точното определение за тях и странат им: „За какво ми е страна без слънце, населена от мъже без сърца и жени без морал!” беше възкликнал той на въпроса на един от своите маршали защо не направи Бохемия част от френската империя.
Това, което все пак запазва някакво ниво на уважение към братята чехи у мен е фактът, че нещата не винаги са били такива каквито ми ги описа въпросният ми събеседник или както ги е обобщил Наполеон в неговата хитроумна сентенция. Имало е времена когато чешките ботуши са подритвали германците по цяла Бохемия и Моравия и не случайно именно тогава чехите са заслужили уважението на съседите си.
За тези времена искам да ви разкажа в днешният облачен ден, когато малък досаден вирус ме е приковал у дома ми и наруши обичайният ми ритъм на живот, който е постоянно движение. Далеч съм от желанието да звуча претенциозно и високопарно (форумът ни не е място за запознанства), но в дни като днешния гледам да се придържам към стиха на дядо Вазов „...и когато нямаше кого да надвива, той пишеше книги, за да си почива...” . За това вместо да зяпам филми и да чета весници, реших да разкажа за събития, които не са обсъждани във форума и може би ще са интересни за уважемите съфорумници. Тайната ми надежда както винаги е да се получи интересен разговор и аз да науча нещо ново.
Прелюдията
Всичко започва естествено с появата на един от най-ранните реформатори в католицизма, чешския богослов и ректор на пражския университет Ян Хус. Отвратен от покварата обхванала католическото духовенство и най-вече от доходоносната търговия с индулгенции, която то върти, в началото на петнайсти век, той пише няколко трактата против тези порочни практики. Въпреки неудоволството на католическата върхушка в Прага и на немското население в града, той прави серия от лекции за своите студенти на тази тема.
Бохемия и въобще Централна Европа по това време са благодатна почва за идеите на такива реформатори като него, защото потресът, който донасят за жителите на този регион зачестилите чумни епидемии и току що отминалото монголско нашествие, не може да не са мъчили средновековното им съзнание с въпросът „къде сбъркахме?” И понеже в такива случаи човек най-често търси причините у другите, за това съвсем естествено и до голяма степен заслужено всички погледи се отправят към Църквата.
А поведението й никак не е безупречно и Ян Хус е бил прав за много от нещата, за които е писал и лекторствал. Лошото било обаче, че алтернативата, която той предлагал, а именно връщане към корените на апостолическото християнство, не устройвала нито Църквата, нито благородниците. За духовенството причините са ясни: никой, който е свикнал на хубаво не желаел да се върне към бедния отчелнически или проповеднически живот. Благородниците обаче, изглежда още не долавяли ползата, която учения като това на Хус можела да им донесе, а може би и на тях, подобно на днешните чехи, не им било приятно чешки крак да ги подритва към прогреса. Друго си било това да стори немец от твоя род като Лутер..., но това е друга история.
Връщайки се към нещастнията Ян Хус, само ще напомня всеизвестното: през 1415 г. императорът на Свещенната Римска империя Сигизмунд (Жигмунд на славянски) кани ректора на публичен диспут на църковния събор в Констанс. Чехът верен на традицията на народа си бил придпазлив и мнителен и не се появил там докато не получил императорска грамота, гарантираща му неприкосновенност. Спорно е дали това, което се случило на събора с него е било замислено предварително или поведението и доводите му на диспута са го предизвикали, но той е арестуван, съден и изгорен на клада заради вярванията му, а учението му е заклеймено като ерест.
Гражданите на Прага, пък и на Бохемия били потресени. Може би не толкова от осъдителното отношение към учението на Хус, колкото от вероломството проявено по отношение на персоната му. В знак на протест срещу случващото се, те започнали да се наричат „хусити” и не се страхували, че Рим ги анатемосал като еретици. Нещо повече през 1419 г., когато при тях идват няколко съветника на императора, които се опитват да ги вразумят, те, по доста типичен по-скоро за нашите ширини начин, ги изхвърлят през прозорците на градския съвет на Прага, което предизвиква неописуем възторг сред местните тълпи на площада.
Този акт известен като „дефенестрация” (много харесвам термина и няколко пъти съм се изкушавал да го приложа по отношение на няколко човека) дава началото на първата в историята „Пражска пролет”. На 1 март 1420 г. възмутеният римски папа обявява кръстоносен поход срещу еретиците. Свещенният римски император естествено е първият, който се включва в начинанието.
Хуситите разбират, че не ги чака нищо добро и набързо организират скромна милиция, като поверяват командването й на петима водачи с някакъв опит. Най-ярката личност сред тях е един позабравен от историята саморасъл пълководец с талант, а именно Ян Жишка.
Тази личност си заслужава няколко думи. Първите данни, с които историята разполага за него е, че е бил горски в някакво кралско имение в Бохемия. Очевидно, че търчането и отглеждането на дивеча не му били по душа толкова колкото ратта, та той бързо зарязал горите и се отличил за пръв път в конфликта между краля на Бохемия Венцел ²V и въстаналите му благородници. Очевидно му харесало, защото след това се твърди, че вкусът му към авантюри го отвел на бойното поле при Грюнвалд, където командвал чешския контингент в победната полско-литовска армия.
Въпреки, че този момент от живота му е доста мътен, все пак е очевидно, че горският е понатрупал доста опит в стълкновенията между пехота, състевена от въоръжени селяни и граждани и тежки рицари, защото още в началото на хусисткото съпротивление, Жишка има добре изработена тактика за водене на бой. В нея той решава един от основните проблеми на своето време, а именно как злеобучена и екипирана пехота може да устои на атаката на тежката рицарска конница. Очевидно влияние върху решението, което той предлага оказва и монголо-татарското нашествие, от къде той заимства идеята пехотата да се укрие в добре укрепени каруци, наричани от монголите „гулай”, а от хуситите, кой знае защо с немската дума: „ваген”.
С приложението на това хитроумно тунинговане на каруците, хуситите постигат две важни неща: първо обезсмислят всички преимущества на стандартната за времето си атака на тежката рицарска конница и второ постигат определена мобилност, защото тези вагени се теглят от 6 до 8 коня и са както крепости, така и складове, а и помещения за живот в дъждовния чешки климат, където не всеки воин е можел да си позволи да разполага с шатра.
Но историята на вагебургите съвсем не ни касае, защото тези съоръжения не играят никакава роля в сражението, което искам да опиша.
Веднага след като е избран за военен лидер, Жишка концентрира усилията си в подготовката на поверения му регион за посрещането на кръстоносците. Той зачиства Прага от елементи лоялни на императора и образува там градска милиция. После оставя града в сигурни ръце и отива на запад от него, за да събере повече войска. В град Кутна хора, обече местните лоялисти (наричани по онова време със звучното име „империалисти”, заради подкрепата си за императора- очевидно тогавашните хора не са знаели с какво си играят като използват този термин, но Ленин, Сталин и Брежнев после ще им го напомнят...
) устройват клане над местните хусити и удрят в гръб малкия отряд на Ян Жишка, който намира убежище зад стените на крепоста на Пилзен. Той е принуден да преговаря и договаря примирие, което му позволява да напусне града с 400 войника и 12 вагена.
Очевидно империалистите съжаляват за проявеното великодушие и нарушават примирието като го догонват и нападат при Судомер с 2000 конника. Жишка ги посреща при една рекичка, като я използва за прикритие на единя си фланг. Другият прегражда с вагените, а ядрото на войската му остава в центъра. Лоялистите се спешават и атакуват, но през целия ден на сражението хуситите устояват и въпреки големите загуби от двете страни, безспорния победител е по-малобройната хусистка армия.
Така Жишка и остатъците от войската му се добират до един от основните градове подръжници на хусизма –Табор. Там той попълва войската си, набявя още вагени и с тях прави рейдове из околните имения на богаташи.
И тук искам да отбележа най-важното за характера на войската, която създава Жишка: по същество тя е първата добре организирана народна войска в историята на Централна и Западна Европа. (Естествено ние сме много по-напред от западняците и по този показател, но като по-напреднала култура трябва да сме снисходителни към тяхната игнорантност по отношение на подвизите и постиженията на нашият селски цар Иваело.) Армията на хуситите по същество е въоръжена със селски сечива превърнати в оръжия. Тя е зле екипирана и разполага с малка конница съставена от ограничен брой благородници, присъединили се към движението и повече от селски и градски луди глави, които си мислят, че мога да яздят. В този смисъл кавалерията с много ниска боеспособност и хора като Жишка поставят ударението върху пехотата. Както вече споменах нейното основно преимущество се свежда до вагена, но то е подсилено и от постоянно обучение в стрелба с първите прототипи на огнестрелно оръжие каквито са аркебузи. Иначе не се пренебрегвали и лъковете и арбалетите, а основните оръжия били различни видове пики, алебарди и куки, целящи свалянето на земята на оределите от обстрела конни рицари.
Диспозиция преди битката
След като заглажда косъма в Табор. Жишка по спешност се връща в Прага, където новините не са добри. Там по времена отсъствието му лоялистите са превзели твърдините Храдчани на западния бряг на река Валтава и Вишеград на източния. Единственото укрепление, което остава в ръцете на хуситите е Витков, което обяче е и най-важното за контрола върху средновековна Прага. То се състои от една стара наблюдателна кула, обградена с по-нов кеменен зид (палисада), с кули на всеки ъгъл. Цялото съоръжение е на хълм със стръмни склонове и се пази от таборити, които са най-фанатичното пуританско крило сред хуситите. На един от тези хълмове - външнията северен има построена още една палисада извън основната страна, която се състои от две кули и стена между тях. Не е ясно дали тя е била направена с цел да осуги ридопълнителна отбрана на една естествена полянка пред основната крепост или пък е била наченка на нова окръжност от стени. Важното е, че около нея ще се развията основните събития в боя при Витков.
Пристигането на контингента на Жишка е много навременно, защото то изпреварва със съвсем малко появата на имперската кръстоносна армия. Тя е сериозна за времето си сила наброяваща, според тогавашните свидетели около (знам ще има възражение!) 80 000 души. Тя е разнородна по състав и в нея има немалко чехи, много унгарци и германци. Рицарите и въобще тежката конница наброява около 26 000 пики. Те са така добре защитени от броните си, че мнозина дори не носят щитове и въобще от самото начало на конфликта прави впечатление, че са доста арогантни и надменни в отношението си към дрипавите хусити. Армията разполата още с 10 000 лека кавелерия, състевена предимно от унгарци с лъкове, и с 44 000 пехотинеца, както и с 12 примитивни оръдия „бомбарди”, всяко от тях с по хиляда души мерачи и обслужващ персонал. За разлика от самонадеяните рицари, останалата част от войската е съставена предимно от наемници, които естествено са по-предпазливи и искат да си свършат работата безкръвно, да си приберат парите и да си идат у дома за зимата.
Тя разполага лагера си на височините покрай брега на река Валтава, край село Бубни, като обаче се разсредоточава в няколко места, за да обсади Прага от всички страни. Но император Сигизмунд е наясно, че за да превземе града се налага да реши проблема с Витков. Така той извежда артилерията си на Болничното поле северно от твърдината и започва да я обстрелва с ясната целда срути една от стените й и да я атакува.
Жишка бързо отгатва плана му и предприема дръзка маневра, за да го осуети. Той използва това, че имперското командване очевидно се отнася с пренебрежение към възможностите на неговите войски и е разположило артилерията си далече от частите, които биха могли да я прикрият в случай на атака. Така на втория ден от обстрела Поричката врата на крепостта се отваря и от нея изхвърча една мобилна хусистка военна част, която за около час опустошава имперската артилерия и се оттегля безпрепятствено като прибира няколко трофейни бомбарди със себе си.
Този набег доказва колко зле са подценили врага си имперските пълководци и ако те бяха направили само логичното да защитят умело артилерията си, може би щяха да спечелят сражението още преди да е започнало. В случая обаче при първия сблъсък победител се оказва Жишка.
Въпреки това той има от какво да се притеснява, тъй като войските му чувствително отстъпват по брой, въоръжение и опит на тези на императора. Той разполага с 1 800 кавалериста (сред тях малко рицари) и 7 200 пехотинеца или общо 9 000. Всеки пълководец изправен с такива сили пред осемдесет хиляден противник би имал основание да се притиснява. Хуситите имата обаче нещо, което липсва у противника им: здрав дух, фанатична убеденост в правотата си и гениален пълководец като Жишка. И те съумяват да докажат на света, че това е достатъчно, за да се разбие рицарска армия в директен бой. Нещо което е феноменално за времето си според мен.
Ето как става това:
Битката
Ядосан от успеха на набега на хуситите срещу артилерията му, император Сигизмунд решава да поеме инициативата в свои ръце и да нанесе следващия удар, който да бъде решаващ. Денят е 14 юли 1420 г..
В интерес на истината планът му е добър: той нарежда да бъдат извършени две отвличащи вниманието на хуситите атаки от Храдчани и Вишеград, докато те привличат силите на хуситите, той планира саксонската кавалерия под командването Хенри фон Аисенбург да установи контрол върху споменатата вече палисада на рамното място пред крепоста. Пралелно с това германските и унгарски рицари ще извъшат нападение срещу градската порта в участъка. Това, което императорът не отчита обаче са здравите нерви на Жишка, който не се поддава на паника при двата спомагателни излаза от Храдчани и Вишеград и не отделя нито един войник повече за отбиването им. Те са парирани от прикриващите и до момента съответното направление части.
Жишка осъзнава, че сражението ще се реши около палисадата пред крепостта, където той концентрира основните си сили. Честно казано саксонците проявяват доста голяма доза неумение при атаката й и това само улеснява плана му. Те се доближават на конете си, но после неорганизирано се спешават. Склонът към палисадата се стеснява от възвишения на двата му края и така позволява преминаването на не повече от 100 човека в някакъв строй. Когато предните рицари слизат от конете си, те ги пускат да се върнат назад, в теснината те попречват на придвижването на второта вълна риицари и така се създава интервал между първите нападатели и подкрепленията им. Това от своя страна отслабва остротата на атаката. Все пак създалата се сложна обстановка забавя планираното настъпление на рицарите срещу градските порти и вниманието на атакуващите се съсредоточава върху битката за палисадата.
Отклонението от първоначалният план на имперските войски за воденето на битката е и най-сериозната тактическа грешка, допусната от Сигизмунд. Защото зад вратата Порчи, която той иначе би атакувал с основните си сили Жишка е прикрил основния си резерв – отряд командван от Ян Желивски, който при нападение на този участък би се превърнал в отбранителна част и би загубил значението си на маневрена бойна част за хуситите.
Увлечени около събитията разиграващи си при превземането на палисадата имперците й отделят излишно много време и човешки ресурс, като изпращат срещу нея все нови и нови войски. Независимо от хаосът, който продължава да цари в подножието й където рицари се спешават, а коне без ездачи сноват навсякъде и пречат на комуникацията и организацията на частите, отбраната на палисадата започва да подава. След около два часа сражения имперските част превземат едната й кула и част от стената. Те са на път да сторят същото и с другата, където стръвно се бранят 26 хусити мъже и жени.
В този момент обаче Жишка задейства специалитета, с който е замислил хладнокръвно да нагости противниците си и с една малка част от свои телохранители, той заобикаля склона на хълма, където се води сражението за палисадата и незабелязан от никого удря подножието му където се спешават имперските войници. Никой, нито от мелето при палисадата, нито на мястото на спешаване не забелязва приближаването на отряда на Жишка. Това между другото е често срещано явление сред войски увлечени в сражение от изпълнението на една задача. Прави впечатление, че в такива моменти те често загубват способността си де се оглеждат и да очакват удар от другаде.
Атаката на Жишка е смазваща не толкова със силата си, колкото с неочакваността си. Имперската армия на палисадата и под нея обръща гръб и хуква в полето. Тук идва момента, в който хуситския предводител пуска втората си изненада, а именно по-солидния отрад на Ян Желивски от Порчинската порта. Той е съставен от около 3 000 души и това се оказва напълно достатъчна сила, за да помете слабия опит за подкрепления на отстъпващите, което праща императора. Понататък сражението се превръща в клане, което хуситите устройват над бягащите по полето имперски части.
Привечер победителите се прибират зад стените на града, а имепаратор Сигизмунд, се ограничава с връщането към идеята за обсада на града, която не продължава дълго, защото месец юли през тази година се оказва дъждовен и лошото време смесено с неприятния вкус от поражението при Витков, деморализират войската му. Нещо повече парите за наемниците привършват и когато те си взимат багажа и си тръгват, той вдига обсадата, като оставя само 18 000 войника да деблокират обсадения от хуситите Вишеград. Този контингент претърпява още една унизителна загуба и с това приключва целия епизод.
Данните за загубите в сражението при Витков са доста оскъдни, но според това, с което разполагаме те са не повече от 1 000 души сред имперските войници. Цифрата е съвсем неясна сред хуситите, но със сигурност и там нещата не са били драматични. Най-интересното в това сражение обаче си остава фактът, че една зле въоръжена народна войска, без особен опит успява да разибие с хитрост и хладнокръвие амия, която е професионална и е страшилище за останалата част от Европа.
Последиците
След свалянето на обсадата на Прага, Жишка се възползва максимално от деморализиращия ефект, който тя има върху противниците му. Без много колебания, той насочваудара си към Кутна хора, който е богат град благодарение на железодобивните и сребърните си рудници. Освен популярност хуситите придобиват и доста материални средства, за да продължат успешната си кампания по защитата на собствените си земи от имперците. Те извоюват още много победи над бедния Сигизмунд (който през 1428 г. прибва късмета си и срещу османците при Голубац, само за да загуби отново), а звездата на Жишка продължава да свети до 1421 г., когато при обсадата на една крепост той загубва и другото си око. Така той се оттегля непобеден в бойната си кариера и продължава живота си като идеолог на едно от теченията в Хусизма. Умира мирно през 1424 г. на преклонната 64 годишна възраст.
Именно нарояването на много идеолози и течения в Хусизма изиграват лоша шега на това впечатляващо за времето си движение. Докато следователите му са единни, те са непобедими за противниците си, но когато те започват да се карат помежду си чия пуританска доктрина е по-правилна и близка до бога, нещата загрубяват и се стига до грозни епизоди, в които те започвата да воюват и да се избиват помежду си.
Разколът, който е така типична за славянството черта, довежда нещата до закономерния им край и след 1471 г. хусиското движение е стъпкано до такава степен, че от него не остава следа и днес чехите са едни от най-ревностните католици в Европа. Този факт винаги ме кара да се замисля върху това, че може би моят събеседник тогава беше прав, че немския ботуш е монго по-ефективен в сравнение със славянския бос крак, когато работата опре до ритници. Хората си познават добре историята и нрава и не си правят излишни илюзии за себе си, а това само по себе си е национална черта достойна за уважение.
Никога не съм обичал чехите като народ. Причината затова е, че може би мъжете от моето поколение се чувстваха подведени от отзивчивостта и любвеобвилността на чехкините по нашето черноморие, а при посещенията си в тази страна се натъкваха на един студен и надменен по отношение на хората населяващи нашите ширини народ.
Лично аз никога не съм гонил чехкини в родината им, но съм правил не малко търговски сделки там и всеки път ме е поразявало как тези хора гледат на нас с презрение, което по-скоро бих очаквал от немци, отколкото от братя славяни. И въобще това, което непрекъсното ми се е набивало в очите, при няколкото ми посещения в Чехия беше старанието на местното население да подражава във всяко нещо на немците, като обаче не пропуска да злослови срещу тях.
Много пъти съм ги питал каква е причината за подобно отношение към нас и поведение към немците, но само веднъж един от тях беше откровен с мен и ми каза, че според техните разбирания било по-добре да те наритват с железен немски ботуш, отколкото да те подритват с бос балкански крак. Не съм питал повече никого нищо, защото това обяснение ми стигаше. След разговорът ми с този мой събеседник разбрах, че очевидно чехите ориентират сантиментите си по това кой как ги рита.
Този извод, както и обяснението, което доведе до него, ни най-малко не ме накараха да заобичам или уважавам повече народа им и за мен винаги си останаха чужди прекалената етикеция и престореност на нравите на тази страта, както и стерилната атмосфера в градовете и душите на хората й. От тогава съм на мнение, че едва ли има по-достойна за съжаление гледка от славянин, който да се прави на германец.
Наполеон, както винаги беше намерил най-точното определение за тях и странат им: „За какво ми е страна без слънце, населена от мъже без сърца и жени без морал!” беше възкликнал той на въпроса на един от своите маршали защо не направи Бохемия част от френската империя.
Това, което все пак запазва някакво ниво на уважение към братята чехи у мен е фактът, че нещата не винаги са били такива каквито ми ги описа въпросният ми събеседник или както ги е обобщил Наполеон в неговата хитроумна сентенция. Имало е времена когато чешките ботуши са подритвали германците по цяла Бохемия и Моравия и не случайно именно тогава чехите са заслужили уважението на съседите си.
За тези времена искам да ви разкажа в днешният облачен ден, когато малък досаден вирус ме е приковал у дома ми и наруши обичайният ми ритъм на живот, който е постоянно движение. Далеч съм от желанието да звуча претенциозно и високопарно (форумът ни не е място за запознанства), но в дни като днешния гледам да се придържам към стиха на дядо Вазов „...и когато нямаше кого да надвива, той пишеше книги, за да си почива...” . За това вместо да зяпам филми и да чета весници, реших да разкажа за събития, които не са обсъждани във форума и може би ще са интересни за уважемите съфорумници. Тайната ми надежда както винаги е да се получи интересен разговор и аз да науча нещо ново.
Прелюдията
Всичко започва естествено с появата на един от най-ранните реформатори в католицизма, чешския богослов и ректор на пражския университет Ян Хус. Отвратен от покварата обхванала католическото духовенство и най-вече от доходоносната търговия с индулгенции, която то върти, в началото на петнайсти век, той пише няколко трактата против тези порочни практики. Въпреки неудоволството на католическата върхушка в Прага и на немското население в града, той прави серия от лекции за своите студенти на тази тема.
Бохемия и въобще Централна Европа по това време са благодатна почва за идеите на такива реформатори като него, защото потресът, който донасят за жителите на този регион зачестилите чумни епидемии и току що отминалото монголско нашествие, не може да не са мъчили средновековното им съзнание с въпросът „къде сбъркахме?” И понеже в такива случаи човек най-често търси причините у другите, за това съвсем естествено и до голяма степен заслужено всички погледи се отправят към Църквата.
А поведението й никак не е безупречно и Ян Хус е бил прав за много от нещата, за които е писал и лекторствал. Лошото било обаче, че алтернативата, която той предлагал, а именно връщане към корените на апостолическото християнство, не устройвала нито Църквата, нито благородниците. За духовенството причините са ясни: никой, който е свикнал на хубаво не желаел да се върне към бедния отчелнически или проповеднически живот. Благородниците обаче, изглежда още не долавяли ползата, която учения като това на Хус можела да им донесе, а може би и на тях, подобно на днешните чехи, не им било приятно чешки крак да ги подритва към прогреса. Друго си било това да стори немец от твоя род като Лутер..., но това е друга история.
Връщайки се към нещастнията Ян Хус, само ще напомня всеизвестното: през 1415 г. императорът на Свещенната Римска империя Сигизмунд (Жигмунд на славянски) кани ректора на публичен диспут на църковния събор в Констанс. Чехът верен на традицията на народа си бил придпазлив и мнителен и не се появил там докато не получил императорска грамота, гарантираща му неприкосновенност. Спорно е дали това, което се случило на събора с него е било замислено предварително или поведението и доводите му на диспута са го предизвикали, но той е арестуван, съден и изгорен на клада заради вярванията му, а учението му е заклеймено като ерест.
Гражданите на Прага, пък и на Бохемия били потресени. Може би не толкова от осъдителното отношение към учението на Хус, колкото от вероломството проявено по отношение на персоната му. В знак на протест срещу случващото се, те започнали да се наричат „хусити” и не се страхували, че Рим ги анатемосал като еретици. Нещо повече през 1419 г., когато при тях идват няколко съветника на императора, които се опитват да ги вразумят, те, по доста типичен по-скоро за нашите ширини начин, ги изхвърлят през прозорците на градския съвет на Прага, което предизвиква неописуем възторг сред местните тълпи на площада.
Този акт известен като „дефенестрация” (много харесвам термина и няколко пъти съм се изкушавал да го приложа по отношение на няколко човека) дава началото на първата в историята „Пражска пролет”. На 1 март 1420 г. възмутеният римски папа обявява кръстоносен поход срещу еретиците. Свещенният римски император естествено е първият, който се включва в начинанието.
Хуситите разбират, че не ги чака нищо добро и набързо организират скромна милиция, като поверяват командването й на петима водачи с някакъв опит. Най-ярката личност сред тях е един позабравен от историята саморасъл пълководец с талант, а именно Ян Жишка.
Тази личност си заслужава няколко думи. Първите данни, с които историята разполага за него е, че е бил горски в някакво кралско имение в Бохемия. Очевидно, че търчането и отглеждането на дивеча не му били по душа толкова колкото ратта, та той бързо зарязал горите и се отличил за пръв път в конфликта между краля на Бохемия Венцел ²V и въстаналите му благородници. Очевидно му харесало, защото след това се твърди, че вкусът му към авантюри го отвел на бойното поле при Грюнвалд, където командвал чешския контингент в победната полско-литовска армия.
Въпреки, че този момент от живота му е доста мътен, все пак е очевидно, че горският е понатрупал доста опит в стълкновенията между пехота, състевена от въоръжени селяни и граждани и тежки рицари, защото още в началото на хусисткото съпротивление, Жишка има добре изработена тактика за водене на бой. В нея той решава един от основните проблеми на своето време, а именно как злеобучена и екипирана пехота може да устои на атаката на тежката рицарска конница. Очевидно влияние върху решението, което той предлага оказва и монголо-татарското нашествие, от къде той заимства идеята пехотата да се укрие в добре укрепени каруци, наричани от монголите „гулай”, а от хуситите, кой знае защо с немската дума: „ваген”.
С приложението на това хитроумно тунинговане на каруците, хуситите постигат две важни неща: първо обезсмислят всички преимущества на стандартната за времето си атака на тежката рицарска конница и второ постигат определена мобилност, защото тези вагени се теглят от 6 до 8 коня и са както крепости, така и складове, а и помещения за живот в дъждовния чешки климат, където не всеки воин е можел да си позволи да разполага с шатра.
Но историята на вагебургите съвсем не ни касае, защото тези съоръжения не играят никакава роля в сражението, което искам да опиша.
Веднага след като е избран за военен лидер, Жишка концентрира усилията си в подготовката на поверения му регион за посрещането на кръстоносците. Той зачиства Прага от елементи лоялни на императора и образува там градска милиция. После оставя града в сигурни ръце и отива на запад от него, за да събере повече войска. В град Кутна хора, обече местните лоялисти (наричани по онова време със звучното име „империалисти”, заради подкрепата си за императора- очевидно тогавашните хора не са знаели с какво си играят като използват този термин, но Ленин, Сталин и Брежнев после ще им го напомнят...
) устройват клане над местните хусити и удрят в гръб малкия отряд на Ян Жишка, който намира убежище зад стените на крепоста на Пилзен. Той е принуден да преговаря и договаря примирие, което му позволява да напусне града с 400 войника и 12 вагена. Очевидно империалистите съжаляват за проявеното великодушие и нарушават примирието като го догонват и нападат при Судомер с 2000 конника. Жишка ги посреща при една рекичка, като я използва за прикритие на единя си фланг. Другият прегражда с вагените, а ядрото на войската му остава в центъра. Лоялистите се спешават и атакуват, но през целия ден на сражението хуситите устояват и въпреки големите загуби от двете страни, безспорния победител е по-малобройната хусистка армия.
Така Жишка и остатъците от войската му се добират до един от основните градове подръжници на хусизма –Табор. Там той попълва войската си, набявя още вагени и с тях прави рейдове из околните имения на богаташи.
И тук искам да отбележа най-важното за характера на войската, която създава Жишка: по същество тя е първата добре организирана народна войска в историята на Централна и Западна Европа. (Естествено ние сме много по-напред от западняците и по този показател, но като по-напреднала култура трябва да сме снисходителни към тяхната игнорантност по отношение на подвизите и постиженията на нашият селски цар Иваело.) Армията на хуситите по същество е въоръжена със селски сечива превърнати в оръжия. Тя е зле екипирана и разполага с малка конница съставена от ограничен брой благородници, присъединили се към движението и повече от селски и градски луди глави, които си мислят, че мога да яздят. В този смисъл кавалерията с много ниска боеспособност и хора като Жишка поставят ударението върху пехотата. Както вече споменах нейното основно преимущество се свежда до вагена, но то е подсилено и от постоянно обучение в стрелба с първите прототипи на огнестрелно оръжие каквито са аркебузи. Иначе не се пренебрегвали и лъковете и арбалетите, а основните оръжия били различни видове пики, алебарди и куки, целящи свалянето на земята на оределите от обстрела конни рицари.
Диспозиция преди битката
След като заглажда косъма в Табор. Жишка по спешност се връща в Прага, където новините не са добри. Там по времена отсъствието му лоялистите са превзели твърдините Храдчани на западния бряг на река Валтава и Вишеград на източния. Единственото укрепление, което остава в ръцете на хуситите е Витков, което обяче е и най-важното за контрола върху средновековна Прага. То се състои от една стара наблюдателна кула, обградена с по-нов кеменен зид (палисада), с кули на всеки ъгъл. Цялото съоръжение е на хълм със стръмни склонове и се пази от таборити, които са най-фанатичното пуританско крило сред хуситите. На един от тези хълмове - външнията северен има построена още една палисада извън основната страна, която се състои от две кули и стена между тях. Не е ясно дали тя е била направена с цел да осуги ридопълнителна отбрана на една естествена полянка пред основната крепост или пък е била наченка на нова окръжност от стени. Важното е, че около нея ще се развията основните събития в боя при Витков.
Пристигането на контингента на Жишка е много навременно, защото то изпреварва със съвсем малко появата на имперската кръстоносна армия. Тя е сериозна за времето си сила наброяваща, според тогавашните свидетели около (знам ще има възражение!) 80 000 души. Тя е разнородна по състав и в нея има немалко чехи, много унгарци и германци. Рицарите и въобще тежката конница наброява около 26 000 пики. Те са така добре защитени от броните си, че мнозина дори не носят щитове и въобще от самото начало на конфликта прави впечатление, че са доста арогантни и надменни в отношението си към дрипавите хусити. Армията разполата още с 10 000 лека кавелерия, състевена предимно от унгарци с лъкове, и с 44 000 пехотинеца, както и с 12 примитивни оръдия „бомбарди”, всяко от тях с по хиляда души мерачи и обслужващ персонал. За разлика от самонадеяните рицари, останалата част от войската е съставена предимно от наемници, които естествено са по-предпазливи и искат да си свършат работата безкръвно, да си приберат парите и да си идат у дома за зимата.
Тя разполага лагера си на височините покрай брега на река Валтава, край село Бубни, като обаче се разсредоточава в няколко места, за да обсади Прага от всички страни. Но император Сигизмунд е наясно, че за да превземе града се налага да реши проблема с Витков. Така той извежда артилерията си на Болничното поле северно от твърдината и започва да я обстрелва с ясната целда срути една от стените й и да я атакува.
Жишка бързо отгатва плана му и предприема дръзка маневра, за да го осуети. Той използва това, че имперското командване очевидно се отнася с пренебрежение към възможностите на неговите войски и е разположило артилерията си далече от частите, които биха могли да я прикрият в случай на атака. Така на втория ден от обстрела Поричката врата на крепостта се отваря и от нея изхвърча една мобилна хусистка военна част, която за около час опустошава имперската артилерия и се оттегля безпрепятствено като прибира няколко трофейни бомбарди със себе си.
Този набег доказва колко зле са подценили врага си имперските пълководци и ако те бяха направили само логичното да защитят умело артилерията си, може би щяха да спечелят сражението още преди да е започнало. В случая обаче при първия сблъсък победител се оказва Жишка.
Въпреки това той има от какво да се притеснява, тъй като войските му чувствително отстъпват по брой, въоръжение и опит на тези на императора. Той разполага с 1 800 кавалериста (сред тях малко рицари) и 7 200 пехотинеца или общо 9 000. Всеки пълководец изправен с такива сили пред осемдесет хиляден противник би имал основание да се притиснява. Хуситите имата обаче нещо, което липсва у противника им: здрав дух, фанатична убеденост в правотата си и гениален пълководец като Жишка. И те съумяват да докажат на света, че това е достатъчно, за да се разбие рицарска армия в директен бой. Нещо което е феноменално за времето си според мен.
Ето как става това:
Битката
Ядосан от успеха на набега на хуситите срещу артилерията му, император Сигизмунд решава да поеме инициативата в свои ръце и да нанесе следващия удар, който да бъде решаващ. Денят е 14 юли 1420 г..
В интерес на истината планът му е добър: той нарежда да бъдат извършени две отвличащи вниманието на хуситите атаки от Храдчани и Вишеград, докато те привличат силите на хуситите, той планира саксонската кавалерия под командването Хенри фон Аисенбург да установи контрол върху споменатата вече палисада на рамното място пред крепоста. Пралелно с това германските и унгарски рицари ще извъшат нападение срещу градската порта в участъка. Това, което императорът не отчита обаче са здравите нерви на Жишка, който не се поддава на паника при двата спомагателни излаза от Храдчани и Вишеград и не отделя нито един войник повече за отбиването им. Те са парирани от прикриващите и до момента съответното направление части.
Жишка осъзнава, че сражението ще се реши около палисадата пред крепостта, където той концентрира основните си сили. Честно казано саксонците проявяват доста голяма доза неумение при атаката й и това само улеснява плана му. Те се доближават на конете си, но после неорганизирано се спешават. Склонът към палисадата се стеснява от възвишения на двата му края и така позволява преминаването на не повече от 100 човека в някакъв строй. Когато предните рицари слизат от конете си, те ги пускат да се върнат назад, в теснината те попречват на придвижването на второта вълна риицари и така се създава интервал между първите нападатели и подкрепленията им. Това от своя страна отслабва остротата на атаката. Все пак създалата се сложна обстановка забавя планираното настъпление на рицарите срещу градските порти и вниманието на атакуващите се съсредоточава върху битката за палисадата.
Отклонението от първоначалният план на имперските войски за воденето на битката е и най-сериозната тактическа грешка, допусната от Сигизмунд. Защото зад вратата Порчи, която той иначе би атакувал с основните си сили Жишка е прикрил основния си резерв – отряд командван от Ян Желивски, който при нападение на този участък би се превърнал в отбранителна част и би загубил значението си на маневрена бойна част за хуситите.
Увлечени около събитията разиграващи си при превземането на палисадата имперците й отделят излишно много време и човешки ресурс, като изпращат срещу нея все нови и нови войски. Независимо от хаосът, който продължава да цари в подножието й където рицари се спешават, а коне без ездачи сноват навсякъде и пречат на комуникацията и организацията на частите, отбраната на палисадата започва да подава. След около два часа сражения имперските част превземат едната й кула и част от стената. Те са на път да сторят същото и с другата, където стръвно се бранят 26 хусити мъже и жени.
В този момент обаче Жишка задейства специалитета, с който е замислил хладнокръвно да нагости противниците си и с една малка част от свои телохранители, той заобикаля склона на хълма, където се води сражението за палисадата и незабелязан от никого удря подножието му където се спешават имперските войници. Никой, нито от мелето при палисадата, нито на мястото на спешаване не забелязва приближаването на отряда на Жишка. Това между другото е често срещано явление сред войски увлечени в сражение от изпълнението на една задача. Прави впечатление, че в такива моменти те често загубват способността си де се оглеждат и да очакват удар от другаде.
Атаката на Жишка е смазваща не толкова със силата си, колкото с неочакваността си. Имперската армия на палисадата и под нея обръща гръб и хуква в полето. Тук идва момента, в който хуситския предводител пуска втората си изненада, а именно по-солидния отрад на Ян Желивски от Порчинската порта. Той е съставен от около 3 000 души и това се оказва напълно достатъчна сила, за да помете слабия опит за подкрепления на отстъпващите, което праща императора. Понататък сражението се превръща в клане, което хуситите устройват над бягащите по полето имперски части.
Привечер победителите се прибират зад стените на града, а имепаратор Сигизмунд, се ограничава с връщането към идеята за обсада на града, която не продължава дълго, защото месец юли през тази година се оказва дъждовен и лошото време смесено с неприятния вкус от поражението при Витков, деморализират войската му. Нещо повече парите за наемниците привършват и когато те си взимат багажа и си тръгват, той вдига обсадата, като оставя само 18 000 войника да деблокират обсадения от хуситите Вишеград. Този контингент претърпява още една унизителна загуба и с това приключва целия епизод.
Данните за загубите в сражението при Витков са доста оскъдни, но според това, с което разполагаме те са не повече от 1 000 души сред имперските войници. Цифрата е съвсем неясна сред хуситите, но със сигурност и там нещата не са били драматични. Най-интересното в това сражение обаче си остава фактът, че една зле въоръжена народна войска, без особен опит успява да разибие с хитрост и хладнокръвие амия, която е професионална и е страшилище за останалата част от Европа.
Последиците
След свалянето на обсадата на Прага, Жишка се възползва максимално от деморализиращия ефект, който тя има върху противниците му. Без много колебания, той насочваудара си към Кутна хора, който е богат град благодарение на железодобивните и сребърните си рудници. Освен популярност хуситите придобиват и доста материални средства, за да продължат успешната си кампания по защитата на собствените си земи от имперците. Те извоюват още много победи над бедния Сигизмунд (който през 1428 г. прибва късмета си и срещу османците при Голубац, само за да загуби отново), а звездата на Жишка продължава да свети до 1421 г., когато при обсадата на една крепост той загубва и другото си око. Така той се оттегля непобеден в бойната си кариера и продължава живота си като идеолог на едно от теченията в Хусизма. Умира мирно през 1424 г. на преклонната 64 годишна възраст.
Именно нарояването на много идеолози и течения в Хусизма изиграват лоша шега на това впечатляващо за времето си движение. Докато следователите му са единни, те са непобедими за противниците си, но когато те започват да се карат помежду си чия пуританска доктрина е по-правилна и близка до бога, нещата загрубяват и се стига до грозни епизоди, в които те започвата да воюват и да се избиват помежду си.
Разколът, който е така типична за славянството черта, довежда нещата до закономерния им край и след 1471 г. хусиското движение е стъпкано до такава степен, че от него не остава следа и днес чехите са едни от най-ревностните католици в Европа. Този факт винаги ме кара да се замисля върху това, че може би моят събеседник тогава беше прав, че немския ботуш е монго по-ефективен в сравнение със славянския бос крак, когато работата опре до ритници. Хората си познават добре историята и нрава и не си правят излишни илюзии за себе си, а това само по себе си е национална черта достойна за уважение.
Comment