Падението на Сасанидска Персия

[Thorn]

Няма нужда от толкова главни букви.

[monte christo]

Нехавенд - декември 641 г.

Така. Прегледах малко нещица от Колесников. Според него при Нехавенд персийската армия е била съставена от опълчение. Значи, както при Кадисия. Малко ветерани и доста пълнеж. Числеността на армията, разните източници определят, кой както му дойде: 60 000, 100 000, 150 000. Същото важеше и за Кадисия - твърде завишени цифри, достигащи дори 200-250 000 души.

Да припомним на читателите следното: регулярния и мобилизационен ресурс на Сасанидската държава откъм кадрови войници е ИЗЧЕРПАН след пораженията при Казима, Ефрат, Уалджа и Уллаис. Или още в 633 г. повече от половината войници вече не са живи или са осакатени, т.е. извън строя по една или друга причина. Прибавете и големите загуби при Кадисия през 636 г. Сасанидски Иран може и да е бил голяма империя, ама обучените и тренирани войници не ги създава обширната държава, ами времето. А свободно време, както виждаме, арабите рядко оставят. Според сегашни проучвания и анализи, цифрата от 50 000 души изглежда напълно достоверна, макар и да е взета от Викито.

И сега нещо, което в първия момент ме изуми, но след това се оказа твърде реалистично. Според иранския историк Кавех Фарух, в четвъртвековния сблъсък между Рим и Иран, двете империи са загубили общо над... 400 000 кадрови войници!!! По 200 000 на страна!!! И всичко това до 628 г.! Това просто е разруха, както и да го погледнем. Империи, разкатани и изтощени до немай къде!

Е, как арабите няма да побеждават винаги!? Трябва да спрем да се чудим! Според вас, ако 25-30 миньори от Бобов дол, почти всички на по 40-50 г. и то здрави мъжаги, излязат да се бият срещу 50-60 осмокласници от някоя елитна езикова софийска гимназия, как ще свърши мача? Така оприличвам арабите - преживели доста стички из Арабия, след това доста битки и то здрави кървави битки, водени от поне минимум една идея - Исляма и добри военачалници. Ето ти ги калените войници-ветерани. Пълни пердета. Като добавим висок дух и морал, психологическото им предимство над персите е просто смазващо!

Омар поискал да води армията. Наложило се да му припомнят, че експедицията навлиза вече доста навътре в Персия. В случай на неуспех, никой не можел да бъде сигурен за живота си. Ако Халифа загубел своя, това щяло да бъде допълнителен удар върху морала на мюсюлманите. По-добре било да си седи в Медина.

Всеки арабски губернатор на провинция, бил длъжен да изпрати 1/3 от войниците си. Омар, дори се обърнал за помощ към разни арабски? и персийски? племена, населяващи Хузистан и Фарс. Навярно вече приели Исляма?!? 20 000 души в арабската армия - също достоверна цифра.

Дори е имало някакъв опит за преговори, които се провалили. Арабите не се съгласили да отстъпят. Какво персите са им предлагали в замяна - не знаем.

За шиповете, непозволяващи разгръщането на арабската конница, вече прочетохме. Другото интересно е това, че пак си имаме работа с вериги. Както нееднократно са споменавали Баладури и Табари, при Нехавенд персите са ги изполвали отново. По 5-10 души оковани за да не отстъпват. Макар, че тактиката им е била отбранителна, т.е. да си седят в лагера до града.

Командващите на персите, според Табари (ах, този Табари) са: Бундар - началник на имперската конна гвардия, командващи фланговете Зардук и Бахман (ах, този Бахман - въобще, къде го убиват този генерал?!?) и командващия конницата Анушак. Ни дума за Пирузан?!?

Аааах, защо ми беше тази Персия? 10 хронисти, 5 що годе съвременни автори, всичките със свои собствени версии на години, дати и имена и най-накрая, аз-глупакът, тръгнал да оправя света

Страните дълго не предприемали активни бойни действия. Персите успешно действали с лъковете под прикритието на лагерните отбранителни съоражения и не давали възможност на врага да настъпи. Едва когато арабите имитирали отход, персите излезли навън. Според Табари, започнала ожесточена схватка, където иранците след големи загуби отстъпили. Пак според него, това бил и преломът на войната.

Противно на всичко казано до тук, друг автор - Динавари, пък ни уверява, че започнало упорно сражение, където и двете страни понесли тежки загуби. Едва след няколко дни персите най-накрая били пречупени. Пехотата понесла най-много загуби, понеже нямала възможност за отстъпление. Излиза, че арабите по някакъв начин са успели да обградят голяма част от противниците си. За гибелта на Ан-Нуман знаем.

Останалите съединения от персийската армия се укрепили в близки крепости до Нехавенд, понеже в градската крепост нямало място за тях. Предпочитайки открит бой, вместо обсада, гарнизонът от Нехавенд излязал от крепостта, но бил разбит. Динар - управителя на града и провинцията се предал, като договорил преди това грамота за гражданите. Нехавенд отвяря врати, арабите влизат. Намират голямо съкровище, принадлежащо на Нахварган, едър персийски аристкрат - spahbod, защитавал заедно с Хуразад през 637 г. столицата Ктезифон.


Това е всичко за Нехавенд, което мога да ви кажа на този етап. Няма как да ви направя отново холивудски филм, както преди за Кадисия Просто е оскъдна информацията

[Thorn]

Извинявайте, че не можах да се включа, но просто нямаше никакво време последните дни. Странно ми е че гарнизоните на крепостите са предпочитали полеви сражения - и в Иран и в Сирия. Очевидно не са се чувствали уютно в градовете. Вероятно местното население не ги е желаело.

[Кухулин]

Странно ми е че гарнизоните на крепостите са предпочитали полеви сражения - и в Иран и в Сирия. Очевидно не са се чувствали уютно в градовете. Вероятно местното население не ги е желаело.

Мъчили са се да избегнат обсадата.

[Thorn]

Но защо. Крепостите затова са си правени - за да те обсаждат в тях.

[Кухулин]

Е то е въпрос на конкретна преценка. Обсадата си има и негативи - веднъж като те затворят в крепостта, после много трудно се пробива. Значи трябва или да имаш достатъчно ресурси за отбрана, или да чакаш помощ. Ако знаеш, че няма да устискаш дълго и че няма кой да ти помогне, по-добре е да разгърнеш целия си потенциал в полево сражение.

Това от чисто военна гледна точка. Иначе обсадата е, предполагам, икономически кошмар. Всички връзки се прекъсват, цялата дейност замира. Защо да не си го спестиш, ако има възможност.

Тези неща като се съпоставят, според мен сравнително лесно може да се прецени дали има или няма смисъл от обсада.

[Guy de Mont Ferrand]

Местното иранско население едва ли е било много охотно да се подчини на завоевателите. Макар че от друга страна то е било сравнително нееднородно по народностна и религиозна принадлежност. Може би крепостите не са били пригодени за дълга отбрана, макар че това ми се струва малко вероятно. От друга страна един значителен по численост гарнизон трудно издържа на дълга обсада, тъй като изхранването на цяла армия поглъща огромни ресурси - така напр. е победен Верцингеторикс при Алезия. От изложеното дотук се вижда, че персийските гарнизони, предпочели откритото сражение пред обсадата, са били многобройни и вероятно равностойни на нападащите араби.

[Thorn]

Местното иранско население след поражението вероятно е действало като французите в края на кампанията от 1940, когато са пречели на английските бомбардировачи да излитат за да бомбардират врага. Не че са се кефели на германците, но са смятали, че след като вече поражението е ясно, няма смисъл допълнително да си усложняват положението. Така и иранците - след като главната битка е била загубена, то и изходът на една обсада е бил предрешен. Изглеждало е /и наистина е било така/ по-добре да се предадат след споразумение, отколкото градът да бъде превзет с щурм, ограбен, мъжете избити, а жените и децата продадени като роби. А ако гарнизонът държи да "умре с чест", по-добре е да го направи навън, където няма да навлече беда на гражданите.

[Гост]

Е то е въпрос на конкретна преценка. Обсадата си има и негативи - веднъж като те затворят в крепостта, после много трудно се пробива. Значи трябва или да имаш достатъчно ресурси за отбрана, или да чакаш помощ. Ако знаеш, че няма да устискаш дълго и че няма кой да ти помогне, по-добре е да разгърнеш целия си потенциал в полево сражение.

Това от чисто военна гледна точка. Иначе обсадата е, предполагам, икономически кошмар. Всички връзки се прекъсват, цялата дейност замира. Защо да не си го спестиш, ако има възможност.

Тези неща като се съпоставят, според мен сравнително лесно може да се прецени дали има или няма смисъл от обсада.

Има нещо като психологически натиск, при обсада, видите ли, ние обсадителите сме по-юнаци от вас обсадените, чакаме ви за бой, а вие сте се скрили в миша дупка. Та затова военачалниците са предпочели да ударят сега, когато има хъс, отколкото да дочакат да се смачка настроението и бойния дух на войската...

Местното иранско население едва ли е било много охотно да се подчини на завоевателите. Макар че от друга страна то е било сравнително нееднородно по народностна и религиозна принадлежност. Може би крепостите не са били пригодени за дълга отбрана, макар че това ми се струва малко вероятно. От друга страна един значителен по численост гарнизон трудно издържа на дълга обсада, тъй като изхранването на цяла армия поглъща огромни ресурси - така напр. е победен Верцингеторикс при Алезия. От изложеното дотук се вижда, че персийските гарнизони, предпочели откритото сражение пред обсадата, са били многобройни и вероятно равностойни на нападащите араби.

Обаче им излизат криви сметките, тъй като Аллах е с арабите, и същите вършеят здраво.
Да не бяха си трошили главата, десетилетия по-рано, с Римската империя, щяха да имат сили...

[Thorn]

БИТВА ПРИ НИХАВЕНДЕ И ПЕРЕЛОМ В ВОЙНЕ С САСАНИДСКИМ ИРАНОМ

Между битвой при Джалула и следующим этапом активизации военных действий в направлении на Хамадан лежит четыре года. Чем объяснить этот внезапный спад наступательного порыва мусульман в Ираке, когда и на севере Сирии, и в Армении шло неуклонное продвижение вперед? Во-первых, приблизительно год ушел на завоевание Верхней Месопотамии до Мосула включительно и Курдистана; во-вторых, часть сил иракской армии, в том числе и половина передового гарнизона, стоявшего в Ханакине, в течение 19/640 и 201641 гг. находилась в Хузистане, наконец, и это едва ли не самое главное, завоевателям требовалось время, чтобы переварить плоды успеха, освоить большую богатую страну. Ежегодно в распоряжение горстки завоевателей (что такое 20 - 30 тысяч человек по сравнению с добрым миллионом налогоплательщиков!) поступали огромные массы зерна и денег; грубо говоря, на долю каждого воина приходилось около 2000 дирхемов в год (подробнее см. гл. 5), не считая военной добычи. Требовалось время, чтобы наладить машину получения и распределения этих богатств, а может быть, и для того, чтобы справиться с ошеломляющей переменой образа жизни, которая могла на время приглушить погоню за новой добычей.

Во всяком случае, Йездигерд, отделенный от мусульманских владений цепью гор, получил три с лишним года передышки, которые позволили ему и его сторонникам прийти в себя после жестоких поражений и попытаться поставить преграду дальнейшему продвижению арабов в глубь Ирана. К сожалению, о том, что происходило в Иране в эти три года, мы знаем только из сочинений арабских историков, интересовавшихся триумфами мусульманских армий, а не тем, что делалось в стане противника. Бесстрастный свидетель, монеты позволяют говорить о том, что в эти годы на всей территории Ирана, не завоеванной арабами, чеканилась монета Йездигерда III и, следовательно, власть его, сначала признанная не всеми, постепенно распространялась на весь Иран хотя бы формально [+44].

Пока основные силы иракской армии Халифата были заняты осадой Тустара, в районе Нихавенда стали концентрироваться иранские войска, прибывавшие из разных провинций. Арабские историки перечисляют все провинции Ирана, но приводимая при этом численность войск настолько преувеличена (до 150 000 человек) [+45], что возникает сомнение в достоверности самого перечня провинций, откуда они прибыли.

О сборе иранского войска в Нихавенде узнал владетель Хулвана, Кубад, и сообщил Са’ду б. Абу Ваккасу. Тот оценил угрозу и стал готовить армию к походу, но в разгар сборов халифу поступил донос, что Са’д неправильно ведет молитву и слишком увлекается охотой. Умар послал человека для выяснения обстоятельств, который потом вернулся в Медину вместе с Са’дом. Халиф не нашел в его действиях большой провинности„ но оставил при себе, а наместником Куфы в этот трудный момент стал заместитель Са’да Абдаллах б. Абдаллах б. Итбан [+46].

На помощь куфийцам Умар перебросил часть войск из Басры и из других районов. Общая численность армии достигла 30000 человек. Возглавил ее не наместник, а уже известный нам ан-Ну’ман б. Мукаррин. Одновременно командующие отдельными отрядами в Ахвазе получили приказ прикрыть подходы к Нихавенду со стороны Фарса [+47]. Однако с этим, вполне понятным распоряжением не вяжутся сведения о дислокации отрядов прикрытия в районе между Мардж ал-Кал’а и Гуда Шаджар. Местоположение последнего неизвестно, а Мардж ал-Кал’а - долина у Керенда, и где бы ни находился неизвестный нам пункт, отряды прикрытия защищали бы дорогу на Хамадан со стороны Саймары, а не преграждали пути от Фарса к Нихавенду и Хамадану.

Армия ан-Ну’мана б. Мукаррина беспрепятственно дошла до Тазара, в 20 с лишним фарсахах от Нихавенда, т. е. примерно между Керманшахом и Махидештом. Отсюда арабское войско, осторожно продвигаясь вслед за разведкой, без столкновения с противником достигло рустака Исфизахан и остановилось у селения Кудайсиджан, в трех фарсахах (15 - 20 км) от Нихавенда. Лагерь иранского войска находился в Вайхурде, в двух фарсахах от Нихавенда.

Вызывает удивление, почему иранский командующий (его называют то Фирузан, то Марданшах) позволил арабской армии беспрепятственно пройти по горной дороге, не устроив засад или каких-нибудь заграждений. Что это - небрежность или результат внезапного появления арабов? Не мог же он думать, что они пройдут мимо него по главной дороге на Хамадан и он сможет нанести сокрушительный фланговый удар? Как бы то ни было, арабы и в этот раз оказались предприимчивее и оперативнее.

О самом сражении сохранилось сравнительно много сведений (особенно у ат-Табари), но надежной информации, которая позволила бы представить его ход, в них содержится немного: во всех рассказах много шаблонных сюжетов и приемов, характерных для фольклора [+48]. Если отбросить благочестивые наставления войску перед боем и описания поединков, то представляется следующая картина.

Арабская армия, остановившись напротив персидской, разбила лагерь, и после этого начались военные действия. Источники умалчивают, было ли какое-то предварительное прощупывание сил и намерений противника, получается, что бой завязался чуть ли не с ходу (сведения об устройстве лагеря и специалистах этого дела сохранились только у ат-Табари) [+49]. Большинство источников сходится на том, что сражение длилось три дня: со среды до пятницы, но ни число, ни месяц не называются. В коротком рассказе Халифы сообщается, что в первый день персы заставили отступить правое крыло, а на следующий день - левое (а правое устояло). По сведениям ат-Табари, в пятницу арабы оттеснили персов в их лагерь, но прорваться через окружающий его ров не смогли. Затем ан-Ну’ман по совету своего окружения (податели мудрого совета называются разные) устраивает демонстративную атаку - небольшими силами кавалерии, которая будто бы не выдерживает обстрела и пускается в бегство. Персы не выдержали и бросились в погоню, в схватку с обеих сторон ввязалось все войско. В этом бою погибли ан-Ну’ман и несколько последовательно сменявших его командующих. Персы были в конце концов разгромлены, бежали, арабская конница их преследовала и перебила многих беглецов [+50].

По рассказу ад-Динавари, персы с самого начала не принимали боя, ан-Ну’ман по совету Амра б. Ма’дикариба пустил слух (который, видимо, должен был через лазутчиков дойти до персов), что умер халиф, и сделал вид, что снимается с места, персы вышли из лагеря и в среду произошло первое столкновение с большими потерями для обеих сторон. На третий день, в пятницу, при первой же атаке пал ан-Ну’ман [+51].

По ал-Куфи, ан-Ну’ман погиб на второй день, а все сражение длилось четыре дня. В последний день персы ворвались в арабский лагерь, но своевременная атака засадного отряда переломила ход сражения, персы побежали, арабы преследовали их два фарсаха, а затем вернулись в Нихавенд (?!) [+52].

Этот рассказ, перемежающийся описанием множества поединков, пространными речами героев, упоминанием десятков боевых слонов, участвовавших в сражении (которых другие авторы вообще не упоминают), несет на себе отчетливый отпечаток фольклорной обработки и вызывает сомнение в его достоверности.

Какие же бесспорные факты можно извлечь из всего комплекса противоречивых рассказов о нихавендском сражении? Во-первых, несомненно, что сражение длилось три дня и в начале его погиб ан-Ну’ман б. Мукаррин, во-вторых, общая длительность боевых действий под Нихавендом была значительно больше: в какой-то момент иранская армия отсиживалась в укрепленном лагере, желая протянуть время для подхода подкреплений, но неясно даже, на каком этапе это было - до первого столкновения или после. Историку остается только лишний раз удивиться тому, как мало отчетливых воспоминаний об одной из решающих битв эпохи завоеваний осталось в исторической памяти мусульманской общины.

Умар высоко оценил заслуги участников нихавендской битвы: те из них, кто включился в военные действия после Кадисии, получили, как и участники сражения при Кадисии, жалованье в 2000 дирхемов в год [+53].

Дальнейший ход событий описывается так же противоречиво, приводятся различные даты завоевания городов и областей, различные имена арабских командующих, осуществлявших эти завоевания. В какой-то мере это путаница чисто историографического характера, о чем уже неоднократно говорилось по ходу изложения. В то же время некоторые противоречия могут объясняться неоднократным завоеванием одних и тех же пунктов разными командующими. К сожалению, сколько-нибудь точные даты этих событий отсутствуют, и даже проверка хронологии по именам наместников, упоминаемых в связи с этими событиями, оказывается в данном случае бесполезной, так как отсутствуют точные даты их назначения. Так, по данным ят-Тябари, наместником Куфы в 21 г. х. был Аммар б. Иасир, а между ним и Са’дом, смещенным в 20 г. х., правили Абдаллах б. Абдаллах. б. Итбан, при котором произошла битва при Нихавенде, и Зийяд б. Ханзала [+54]. Знай мы хотя бы месяц замены Абдаллаха Зийадом, мы могли бы точнее датировать сражение при Нихавенде в пределах 21/642 г. (в начале 21 г. х., с 10 декабря 641 и до весны 642 г., военные действия арабов в этих горах маловероятны, к тому же ни один информатор не упоминает неприятностей, связанных с холодом).

Несомненно, что разгром иранской армии ошеломил мелкие гарнизоны соседних городов и лишил их правителей воли к сопротивлению. Правитель Нихавенда сразу же вступил в переговоры и сдал город. Жрец одного из храмов огня (хирбед) сям явился к казначею, ведавшему добычей, и выговорил себе сохранение всех поместий за то, что выдал сокровища Нахирджана (Нахиргана), одного из полководцев, участвовавших в битве при Кадисии [+55]. Весьма вероятно, что Хамадан и более мелкие города Джибала в тот момент поспешили откупиться от победителей.

Походы следующих двух лет оставили в памяти современников путаные воспоминания. По сведениям ял-Балазури, Масабадан и Динавар были завоеваны Абу Мусой ал-Аш’ари еще до сражения при Нихавенде, а согласно Халифе, их завоевал Хузайфа б. ал-Йаман в 22/643 г. [+56]; возможно, и здесь следует предполагать повторное завоевание.

Хамадан вторично был завоеван также в 22 г. х. [+57] Ну’аймом б. Мукаррином. Оставшись в городе с основными силами, он выдвинул передовые отряды до рустака Дастаба, где-то в районе Саве, в трех-четырех днях пути от главного города Северного Ирана, Рейя (Рага). В Рейе после Нихавенда некоторое время находился Йездигерд со своим двором, но затем рассорился с правителем Рейя Абаном Джазавайхом и перебрался в Исфахан [+58]. Владетель Табаристана предлагал царю убежище в своей труднодоступной области, но он отказался, а в благодарность даровал владетелю титул испехбеда [+59].

[Thorn]

http://gumilevica.kulichki.net/HOC/index.html История Халифата - Большаков- Много е добро и е съвременно. Досега са излезли три тома, чакаме четвъртия.

[monte christo]

Интересно четиво, мдаа Ще се възползвам и от Большаков по-нататък, като списвам и съставям нещицата по ред на събитията.

[monte christo]

ЗДР, отново

Искам да ме извините за голямото закъснение. Както прося извинение и за това, че евентуално неправилно транскрибирам лични имена , названия на градове, области и т.н. Все пак не съм професор

Дали става въпрос за Нехавенд, Нихавенд, Нихаванд... е въпрос на личен избор. Същото важи и за Ктесифон - Ктезифон, Еран - Иран, Сувад - Сууад.

Даже и за Ростем - Ростам - Рустам.

Да не говорим за арабските имена и названия. Там всичко ми е ясно, като в ... пясъчна буря

[monte christo]

И така, както се оказва в последствие, сражението при Нехавенд през декември 641 г. е от ключово значение за съпротивителните сили на Сасанидска Персия. Според генерал Акрам, тази битка е от най-голямо решаващо значение в историята на Персия. Сравнявайки я с тази при Гавгамела, пакистанския генерал стига до заключението, че все пак иранските народи се консолидират по време на борбите между диадохите. Само осем десетилетия след Гавгамела те отново възкръсват на политическата сцена, създавайки силна държава, макар и под властта на партската династия на Аршакидите. Докато Нехавенд бележи края на идеята за съществуването на самата иранска държава, управлявана от сасанидски Шахиншах. Край на идеята, понеже Исляма предизвиква не само политическо, но и религиозно и стопанско сътресение в социалния живот на поданиците на Сасанидски Иран, на които повече никога не е съдено да видят нова иранска империя и религиозна култура от рода на предхождащите ги Ахемениди, Аршакиди и Сасаниди.

След голямата победа при Нехавенд, пред Халифа Омар имало три стратегически алтернативи за нанасяне на нов мощен удар, за да не могат персите да се опомнят. Фарс на юг, Азербайджан на север и Исфахан в централна Персия. Не след дълго, Омар бил готов с ясна стратегия. На първо място се планирало завладяване на Исфахан - по този начин се разсичали на две, дори на три части всички комуникации и потенциални доставки на сасанидските гарнизони. Контролирайки Исфахан, арабите щели да контролират пътищата за Фарс, Азербайджан и Хорасан. На второ място се поставяли две цели - северозападът със самия Азербайджан и източните провинции, започвайки със Систан. Последната фаза била завладяването на Хорасан, новата цитадела на Йездигерд III, както и подчиняването на Фарс.

Планът бил формулиран и приготовленията за експедициите завършени през януари 642 г. Успехът зависел не само от войниците и полевите командири, но преди всичко от координирането на Омар, който от 1 000 km.че и повече, трябвало умело да ръководи всички. Сега разстоянията, където се налагало да действат арабите били твърде отдалечени от Медина.

Тук е мястото да отбележим, че Халифа не назначил нов главнокомандващ! Назначил няколко полеви командващи, всеки натоварен със свои цели и задачи. Това било направено от Омар с цел да предотврати издигането на някой военачалник, който можел да претендира за мястото на Халифа. Той много добре си спомнял за Халид ибн ал-Уалид и за зенита на неговата кариера през 633-638 г. Спомнял си и за Саад ибн Аби-Уакас, който бил "навреме" отзован още преди похода от 641 г. срещу Нехавенд.

Спомняйки си за Халид и за неговата лоялност след новината за уволнението му от армията, Омар все пак решил да даде морално удовлетворение на военачлника, като го назначи за полеви командир. Много добре преценявайки този свой ход, Омар разчитал на самото име на Халид, неговата неустрашимост и най-вече на страховата невроза, която щяла да обземе персийските военачалници, щом чуели, че Халид се задава оттново За съжаление на Халифа, ал-Уалид умрял в началото на 642 г. в самото навечерие на походите в централна Персия.

В контрола над армията, Омар стигнал до там, че лично той определял дори началниците на крилата, конницата, тила, авангарда и т.н от корпусите на всеки един от полевите командири!!! Както и по-рано съм посочвал, всеки един военачалник бил длъжен не само да се придържа буквално към инструкциите на Халифа, но и да дава отчет, не само за действията на армията, но и за географски детайли, особености на ландшафа от където преминава и разбира се, сводки за градове, гарнизони, неприятелски войници и т.н. Всяка стратегия се дирижирала от "Генералния щаб" в Медина. За самите полеви военачалници оставали само тактиката и изпълнението.

[Guy de Mont Ferrand]

И така, както се оказва в последствие, сражението при Нехавенд през декември 641 г. е от ключово значение за съпротивителните сили на Сасанидска Персия. Според генерал Акрам, тази битка е от най-голямо решаващо значение в историята на Персия. Сравнявайки я с тази при Гавгамела, пакистанския генерал стига до заключението, че все пак иранските народи се консолидират по време на борбите между диадохите. Само осем десетилетия след Гавгамела те отново възкръсват на политическата сцена, създавайки силна държава, макар и под властта на партската династия на Аршакидите. Докато Нехавенд бележи края на идеята за съществуването на самата иранска държава, управлявана от сасанидски Шахиншах. Край на идеята, понеже Исляма предизвиква не само политическо, но и религиозно и стопанско сътресение в социалния живот на поданиците на Сасанидски Иран, на които повече никога не е съдено да видят нова иранска империя и религиозна култура от рода на предхождащите ги Ахемениди, Аршакиди и Сасаниди.

Нехавенд не е ли твърде рано? Доколкото знам аз, последният сасанидски принц бяга чак в Китай в нач. на VIII в. и не престава да лелее мечти за исконния трон на дедите си в Ктезифон.