Айну
айну - народност, предполага се, от сибирски произход, понастоящем, живееща на Курилските острови, на остров Сахалин и на остров Хоккайдоо. Рядкост са тези от тях, които не са се смесили с японците и са запазили своите обичаи, своя език, своята култура. По традиция, айну са ловци, но сега преобладаващата част от тях са уседнало земедалско население или строителни работници. Религията им е анимистична, а най - важното животно в религиозния им пантеон е мечката. Тя е техният тотем (животно - закрилник). В Япония ги наричат още ебису, емису и Езо (последното е старо име на Хоккайдоо). Или малко по - абстрактното: варварите от Север (това - през средновековието).
Множество изследвания са били посветени на Айну. Последните са народност, съставена от потомци на праисторическа раса, чиито вероятни следи се откриват при археологически разкопки на гробове от праисторическата епоха Джоомон.
Находките от разкопките показват кости (основно бедрени и надлакътни) от скелети на айну, а - сред тях - кости и черепи на мечки. Мечешките находки показват трайността на религиозния култ към мечката, което довело някои учени до идеята да нарекат тази археологическа култура “Култура на мечката”. Смята се, че Културата на мечката е била разпространена, през праисторическата епоха, на обширна територия - от Алпите, през Сибир, чак до Япония.
Отблъснати от по - могъщи племена, а, може би, и от климатични аномалии, довели до рязко застудяване, тези хора, за които старите японци твърдят, че са дошли от “една страна, цялата покрита със снегове и ледове, където не се чуват птичи песни”, изглежда, са се заселили на остров Хоккайдоо, идвайки от Сибир, преминавайки през Камчатка и през Курилските острови (в момента, Япония и Русия спорят за принадлежността на Курилите), Това е станало през 6 век пр. Р. Хр., като преселническите вълни съ били многобройни, понеже преселниците преминавали на групи от по няколко семейства. Този късно праисторически народ се смесил с представители на културата Джоомон (разпръснати из този негостоприемен остров), прекосили пролива, който отделя Хоккайдоо от съседния остров Хоншуу и се размесили с други представители на културата Джоомон, установени в Тоохоку (северен Хоншуу), слезли на юг - чак до Кантоо, където влезли в конфликт с уседналото земеделско население, което отглеждало ориз и било създало някакво аграрно общество.
Ловци и рибари с мощна физика, привикнали на несгодите, наложени им от суровия климат на Севера, тези “космати хора” (император Юуряку, управлявал в периода 418 - 479г., се гордеел, че е победил, в сражения, доста от техните племена) са били опасни противници за миролюбците от Ямато (името на старояпонско царство с център град Нара; 5 - 6 век), които, след вековен двубой с тях (особено ожесточен през периода 774 - 811 г.), успяват да ги победят едва в епохата Едо и да ги отблъснат на север - прогонили ги чак на остров Хоккайдоо, дотогава - слабо населен и малко експлоатиран.
Три от най - известните сражения срещу айну били тези при Косямаин (1457), при Сяксяин (1669) и при
Кунашири - Менаши (1789). След последната битка, айну попадат под японско владичество.
Тези айну, населяващи площ, която се разпростира от Сибир, през Камчатка, Курилските острови - чак до островите Сахалин и Хоккайдоо, усвоили частично културата на ескимосите и на народите на север около Пасифика (?!), като запазили своите обичаи и своята религия. Актуалният (за 1985 г.) брой на айну е намалял - надвишава 10 000 д. на остров Хоккайдоо, а, може би, има по още толкова - на другите острови. Техният брой намалява все повече; претопяват се, чрез честите сватби на мъжете с японки и - съответно - на жените - с японци.
Тази народност притежава физически характеристики, които коренно ги отличават от съвременните японци: широка основа на носа, високи скули, загар на кожата, и една прекомерна окосменост на тялото, която ги е превърнала в най - брадатия народ на Земята. Средната им височина надхвърля съвсем малко тази на японците и, освен това, те притежават доста по - мощна костна система от тях.
Техните съвременни обичаи са доста по - различни от тези, които те са притежавали, в момента на своето проникване на японските острови. При контактите с японската народност, обичаите им толкова бързо се променили и продължават да се променят, че е трудно да бъдат проследени промените, настъпили в тях, за повече от 300 години назад във времето.
Техният език, вече изчезнал, е запазен за историята на езикознанието, бидейки изучен от лингвиста Р. П. Бачелор. Известни са доста топоними (имена на местности), които японците дължат именно нъ тйъх, измежду които, най - фрапантен е примерът с Фуджи яма (Фуджи означава “обител на божествения огън”). Младите айну изучават японски език и бурзо забравят (ако изобщо са го владеели) езика на своите предци. Една част от тях работят в заводи или като строители, а други са уседнали земеделци и вече не могат да ловуват риба или дивеч, да не говорим за мечки! Може да се предскаже, че скоро от обичаите на айну ще остане само спомен - добре, че са документирани в архивите (от археолози, историци, етнолози и лингвисти), по пощенски картички и по пощенски марки, както и по музейни изложби, подредени за забързаните туристи. Един от най - древните и най - интересни обичаи на айну е жертвоприношението на мечката. Самите айну се идентифицират с нея; тя е техният тотем (животно - закрилник). Те отглеждат мечето, след което, го принасят в жертва, отправяйки към него колективни молитви, които то ще предаде на предците им. Една от характерните постройки в селищата на айну е бараката от колове, където държат затворено мечето, преди да изпълнят церемонията по жертвоприношението му. В днешно време, такива жертвоприношения се изпълняват все по - рядко. Младите айну не отдават твърде голямо значение на тази древна традиция, наследена от предците им, а и мечешката популация е премного намаляла в северна Япония. Не бива да се забравя и борбата на еколозите в защита на животните.
В селата на айну, в днешно време, все още може да се видят правоъгълни дървени сгради със сламен покрив, наследени от епохата Джоомон. Те доста се отличават от типично японските подобни сгради.
Освен в посредничеството на мечките между живите и техните предци, айну вярват също така и в духовете камуи (оттук - ками?) на Природата. Призовават го с нещо като гега, напомняща тази в шинтоо. Трудно е, в днешно време, да се различат различните влияния в техния религиозен пантеон.
Айну не притежават собствена писмена система. Техният фолклор (разкази, легенди, молитви и призовавания /инвокации/) се разпространява устно. Съвсъм наскоро (ок. 1985 г.) започна да се записва тяхното народно творчество. Известни са техните каменни статуи и изрисуваните с оригинални геометрични фигури платове (основни цветове са белият, черният, синият и червеният). Всяко тяхно селище има своя собствена геометрична емблема, която която всички жители носят на дрехите си. Както японците, така и айну обичат да пият саке. Саке те пият основно по време на религиозни церемонии или по празници. Помагат си с една пръчка, която японците, шегувайки се, наричат “повдигачка на мустаците”. Техните оръжия и оръдия на труда са примитивни, такива, каквито са били още през епохата Джоомон: примитивна сабя, лък, стрели, ножове… Все още употребяват каменни оръдия на труда, но вече - само с ритуална цел.
Организирани са в патриархални кланове, в които жената заема важно място (по отношението на едно общество към жената, може да се съди за културата му). Една обичайна практика, сега почти напълно изчезнала, е жените да поставят татуировки на ръцете си, както и по лицето си - около устните. Разбира се, тези татуировки нямат нищо общо с татуировките, които си поставят жителите на архипелага Рюу Кю.
айну - народност, предполага се, от сибирски произход, понастоящем, живееща на Курилските острови, на остров Сахалин и на остров Хоккайдоо. Рядкост са тези от тях, които не са се смесили с японците и са запазили своите обичаи, своя език, своята култура. По традиция, айну са ловци, но сега преобладаващата част от тях са уседнало земедалско население или строителни работници. Религията им е анимистична, а най - важното животно в религиозния им пантеон е мечката. Тя е техният тотем (животно - закрилник). В Япония ги наричат още ебису, емису и Езо (последното е старо име на Хоккайдоо). Или малко по - абстрактното: варварите от Север (това - през средновековието).
Множество изследвания са били посветени на Айну. Последните са народност, съставена от потомци на праисторическа раса, чиито вероятни следи се откриват при археологически разкопки на гробове от праисторическата епоха Джоомон.
Находките от разкопките показват кости (основно бедрени и надлакътни) от скелети на айну, а - сред тях - кости и черепи на мечки. Мечешките находки показват трайността на религиозния култ към мечката, което довело някои учени до идеята да нарекат тази археологическа култура “Култура на мечката”. Смята се, че Културата на мечката е била разпространена, през праисторическата епоха, на обширна територия - от Алпите, през Сибир, чак до Япония.
Отблъснати от по - могъщи племена, а, може би, и от климатични аномалии, довели до рязко застудяване, тези хора, за които старите японци твърдят, че са дошли от “една страна, цялата покрита със снегове и ледове, където не се чуват птичи песни”, изглежда, са се заселили на остров Хоккайдоо, идвайки от Сибир, преминавайки през Камчатка и през Курилските острови (в момента, Япония и Русия спорят за принадлежността на Курилите), Това е станало през 6 век пр. Р. Хр., като преселническите вълни съ били многобройни, понеже преселниците преминавали на групи от по няколко семейства. Този късно праисторически народ се смесил с представители на културата Джоомон (разпръснати из този негостоприемен остров), прекосили пролива, който отделя Хоккайдоо от съседния остров Хоншуу и се размесили с други представители на културата Джоомон, установени в Тоохоку (северен Хоншуу), слезли на юг - чак до Кантоо, където влезли в конфликт с уседналото земеделско население, което отглеждало ориз и било създало някакво аграрно общество.
Ловци и рибари с мощна физика, привикнали на несгодите, наложени им от суровия климат на Севера, тези “космати хора” (император Юуряку, управлявал в периода 418 - 479г., се гордеел, че е победил, в сражения, доста от техните племена) са били опасни противници за миролюбците от Ямато (името на старояпонско царство с център град Нара; 5 - 6 век), които, след вековен двубой с тях (особено ожесточен през периода 774 - 811 г.), успяват да ги победят едва в епохата Едо и да ги отблъснат на север - прогонили ги чак на остров Хоккайдоо, дотогава - слабо населен и малко експлоатиран.
Три от най - известните сражения срещу айну били тези при Косямаин (1457), при Сяксяин (1669) и при
Кунашири - Менаши (1789). След последната битка, айну попадат под японско владичество.
Тези айну, населяващи площ, която се разпростира от Сибир, през Камчатка, Курилските острови - чак до островите Сахалин и Хоккайдоо, усвоили частично културата на ескимосите и на народите на север около Пасифика (?!), като запазили своите обичаи и своята религия. Актуалният (за 1985 г.) брой на айну е намалял - надвишава 10 000 д. на остров Хоккайдоо, а, може би, има по още толкова - на другите острови. Техният брой намалява все повече; претопяват се, чрез честите сватби на мъжете с японки и - съответно - на жените - с японци.
Тази народност притежава физически характеристики, които коренно ги отличават от съвременните японци: широка основа на носа, високи скули, загар на кожата, и една прекомерна окосменост на тялото, която ги е превърнала в най - брадатия народ на Земята. Средната им височина надхвърля съвсем малко тази на японците и, освен това, те притежават доста по - мощна костна система от тях.
Техните съвременни обичаи са доста по - различни от тези, които те са притежавали, в момента на своето проникване на японските острови. При контактите с японската народност, обичаите им толкова бързо се променили и продължават да се променят, че е трудно да бъдат проследени промените, настъпили в тях, за повече от 300 години назад във времето.
Техният език, вече изчезнал, е запазен за историята на езикознанието, бидейки изучен от лингвиста Р. П. Бачелор. Известни са доста топоними (имена на местности), които японците дължат именно нъ тйъх, измежду които, най - фрапантен е примерът с Фуджи яма (Фуджи означава “обител на божествения огън”). Младите айну изучават японски език и бурзо забравят (ако изобщо са го владеели) езика на своите предци. Една част от тях работят в заводи или като строители, а други са уседнали земеделци и вече не могат да ловуват риба или дивеч, да не говорим за мечки! Може да се предскаже, че скоро от обичаите на айну ще остане само спомен - добре, че са документирани в архивите (от археолози, историци, етнолози и лингвисти), по пощенски картички и по пощенски марки, както и по музейни изложби, подредени за забързаните туристи. Един от най - древните и най - интересни обичаи на айну е жертвоприношението на мечката. Самите айну се идентифицират с нея; тя е техният тотем (животно - закрилник). Те отглеждат мечето, след което, го принасят в жертва, отправяйки към него колективни молитви, които то ще предаде на предците им. Една от характерните постройки в селищата на айну е бараката от колове, където държат затворено мечето, преди да изпълнят церемонията по жертвоприношението му. В днешно време, такива жертвоприношения се изпълняват все по - рядко. Младите айну не отдават твърде голямо значение на тази древна традиция, наследена от предците им, а и мечешката популация е премного намаляла в северна Япония. Не бива да се забравя и борбата на еколозите в защита на животните.
В селата на айну, в днешно време, все още може да се видят правоъгълни дървени сгради със сламен покрив, наследени от епохата Джоомон. Те доста се отличават от типично японските подобни сгради.
Освен в посредничеството на мечките между живите и техните предци, айну вярват също така и в духовете камуи (оттук - ками?) на Природата. Призовават го с нещо като гега, напомняща тази в шинтоо. Трудно е, в днешно време, да се различат различните влияния в техния религиозен пантеон.
Айну не притежават собствена писмена система. Техният фолклор (разкази, легенди, молитви и призовавания /инвокации/) се разпространява устно. Съвсъм наскоро (ок. 1985 г.) започна да се записва тяхното народно творчество. Известни са техните каменни статуи и изрисуваните с оригинални геометрични фигури платове (основни цветове са белият, черният, синият и червеният). Всяко тяхно селище има своя собствена геометрична емблема, която която всички жители носят на дрехите си. Както японците, така и айну обичат да пият саке. Саке те пият основно по време на религиозни церемонии или по празници. Помагат си с една пръчка, която японците, шегувайки се, наричат “повдигачка на мустаците”. Техните оръжия и оръдия на труда са примитивни, такива, каквито са били още през епохата Джоомон: примитивна сабя, лък, стрели, ножове… Все още употребяват каменни оръдия на труда, но вече - само с ритуална цел.
Организирани са в патриархални кланове, в които жената заема важно място (по отношението на едно общество към жената, може да се съди за културата му). Една обичайна практика, сега почти напълно изчезнала, е жените да поставят татуировки на ръцете си, както и по лицето си - около устните. Разбира се, тези татуировки нямат нищо общо с татуировките, които си поставят жителите на архипелага Рюу Кю.