Хуни и алани

[viking heart]

http://en.wikipedia.org/wiki/Xiongnu

http://en.wikipedia.org/wiki/Huns

[Last roman]

"Гумильов" мисля че е малко по-точно .

Е аз го пиша и чета в оригинал.

[gollum]

Аз също съм го чел на руски език (не знам дали е превеждан на български), но все пак на български език се пише с "ьо".

[von Danitz]

Е, ако не той , поезията на баща му Николай със сигурност е превеждана на български. Пишете го Ахматов, да не спорите! Аз лично евразийската му теорийка не споделям, но почитатели си има. А майка му колко има... особено в България. Та така с "качевници" и чергари, през романтизма се минава и у нас , и у странство...

[viking heart]

Трудът му за хунну е преведен на български език. Книгата е част от поредица история на издателство "Ирина Галчовска - Гея 11". На български е авторът е преведен като Гумильов.

[Last roman]

Ами като нямаме "е" с две точки, ще си го пишем, както ни отърва, но не това е най-важното, нали?

[viking heart]

Естествено, че не е най-важното

[IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS]

Защо не отворите специална тема, в която да обсъждате как трябва да се изписва на български "Гумил¸в"?

[gollum]

Цезарят е съвсем прав, съжалявам, че с дребната си поправка предизвиках подобен поток от мнения. Последне ривмлянино, ако четеш редовно на руски език в последно време ще забележиш, че се избягва употребата на е с две точки, но въпреки това се запазва в четенето "ьо" в случаите, когато преди се е използвал този знак (примерно "елка" ще е написано точно така - с "е", но ще се произнася "ьолка"). Случят с Гумильов (а и с баща му, както правилон посочи Даниц ) е такъв. И предлагам да приключим с отклонението.

[viking heart]

Аз съм напълно съгласен.

[tonev]

интересен поглед - http://www.segabg.com/online/article...d=5&id=0001501

[НВС]

Само за подпалка към позабравената тема (нали сега му е времето на пироманите! ) :wo-oh:

Пост от темата "праболгары" от Средноазиатскичт исторически форум

"...Я хотел бы сказать о аланах, болгарах и скифах. То, что аланов приписали к иранским народом под этим нет никакой научной основы, только коньюктурные установки. Истинные аланы-это карачаево-балкарцы на Северном Кавказе вот некоторые обоснования для этого.

1. На Кавказе аланами издревле себя называют только карачаевцы и балкарцы. (У нас этническое обращение друг к другу "алан".
2. Осетины называют ассами карачаевобалкарцев.
3.Аланами называют карачаевцев абхазы и мингрелы.
4. Интерпретация слова овс заслуживает особого внимания. Вахущти овсами именует балкарцев. Термин овси сваны закрепляют за карачаевцами (Н.Г. Волкова). Слова Н.Я.Марра: Термин осский (осетинский) у сванов означает не иронский язык , как мы понимаем, иранского происхождения, а карачайский, относящийся к турецкой семье. Для иронского у сванов термин дигорский ;Кстати, по личному сообщению А.Г.Шанидзе, так обстоит дело и в гебском подговоре рачинского говора грузинского языка: здесь оси, кстати, звучащее в глольском говоре иногда, как и в древнегрузинском овс(и) ( ср. мингрел. офс(и), означает обыкновенно карачайца, а оссури карачайский язык…
5. Соседние народы осетин ни ассами, ни аланами не называют.
6. У осетин нет ничего от этнокультуры кочевых народов.
7. Этнокультура скифов и последующих тюркских народов идентична и преемственна.
8.Наиболее вероятная этимология слова алан с тюркского степняк, слова скиф- аскиши ( ас, асский человек).

Аланов тюрками называли прямо и косвенно например: Абу-л-хасан Али ал-Гарнати, обыкновенно известный под именем Ибн Саида Ал Магриби . Он занимался в 36 багдадских библиотеках, много путешествовал, бывал в Армении, Сирии, Турции, Тунисе, Египте. Он хорошо знает русов на Дону и около Азовского моря. Он отлично различает разные тюркские подразделения буртасов, узов, команов-кипчаков, упоминает народы Кавказа, пишет: Из народов Кавказа самыми западным был Каса, далее к востоку жили Азкиши, Абхазы и Аланы. Все они были христианами: кроме Абхазов все считались тюрками. Другой пример это известный историк и географ Исмаил ибн Али ал Айуби, более известный как Абул Феда . Он писал: к востоку от абхазов на берегах моря находится город Алан. Это город назван так по имени народа алан, который его населяет; АЛАНЫ суть ТЮРКИ, которые приняли христианство. Аланы в большом количестве обосновались в этой стране так же как к западу от Ворота Ворот (Дербент). Поблизости жив¸т народ тюркской расы по имени Ассы. Также подтверждает, но уже косвенно Аммиан Марцеллин «аланы во вс¸м похожи на гуннов , но с более культурным образом жизни

Что касается дифференцации терминов алан и асс. Скорее всего этноним асс является одним из названий болгар, и по источникам часто соотносится с ними; алан и асс часто упоминаются вместе, иногда подменяются один другим. Это может означать следующее, что это или один народ, или очень близкие народы. Обратимся к различиям внутри карачаевобалкарцев; Немного этимологии: (карачай- тюрк.- Ч¸рная вода, Кара - часто нес¸т смысл Большой, т.е. Карачай значит Ч¸рная(Большая) вода- это одно из названий р.Кубань, карачайлы ; это географическое самоназваниеназвание части карачаевобалкарского народа(аланов), жителей долины реки Кубань, другие: басханчила, чегемлиле, бызынгычыла, холамлыла; образованы по тому же географическому признаку (по названиям рек и ущелий), а этнонимом который является объединяющим и которым обращаются из древле друг другу все они АЛАН, АЛАНЛА. Карачаевцы,баксанцы, чегемцы, холамцы, безенгиевцы, что касается языка, обрядов, ударений в словах; практически идентичны, а Балкарлыла;Балкарцы , несколько отличаются от других : цокающим диалектом, отдельными словами и ударениями, также их часто называют "хуначи балкъарлыла", что значит строители-балкарцы, ведь известно, что протоболгары отличались, тем что они были прекрасными строителями. То. на что я хочу обратить внимание это то, что карачаевобалкарцы, кроме балкаров/ балкаров больше связаны в этногенетической памяти с аланами, а балкарцы с болгарами (ассами).
Скифы- это античное название древних тюрок. Евреи, греки, римляне не использовали слово тюрк, а использовали слово Скиф (скит, скут, ашкузы, ашкезы), само слово несколько искаж¸нное слово Аскиши, что значит Ас, Асский человек. Геродот приводит слова скифов и они тюркские жюн шерсть, ойр мужчина, асхи горький, а византийский автор добавляет ещ¸ и "Балык"- рыба. Вопреки желаниям некоторых историков скифская культура продолжает сво¸ развитие лишь только исключительно в культуре тюркских народов. Ретроспективное (в обратном направлении) изучение традиционной культуры этих народов вед¸т к культуре скифов. И здесь имеются в виду не только отдельные черты , а ВЕСЬ без исключения этнокультурный комплекс: уклад ведения кочевого хозяйства, покрытые войлоком шатры и повозки, юрты, доение кобылиц, изготовление и употребление кумыса, конины, почитание коня, погребальные срубы, деревянные колоды-саркофаги, захоронения лошадей, курганная насыпь, специфические обряды, обычаи, навыки и пр.: обычаи побратимства, способы гадания, варки мяса и т.д. Ни один из этих элементов не характерен для индоевропейских народов ни древней, не средневековых эпох. Попытки объяснить этот феномен ссылками на то, что ираноязычные кочевые племена с переходом на оседлый образ жизни потеряли необходимость продолжать развитие элементов кочевой культуры, тоже не проясняет ситуацию, потому что об этих элементах культуры, как известно ни у одного иранского народа в том числе и у осетин не сохранилось и следа даже в словарном фонде. Кроме того, и ныне известны кочевые ираноязычные племена в Афганистане, Иране, но и им чуждо употребление кумыса, конины и другие составляющие особенности этнокультуры скифов. Индоевропейцам-цыганам, которым не откажешь в вековых кочевнических традициях и любви к лошадям , также чужды эти элементы. Чужды они и кабардинцам-коневодам XIV-XVI веков. Безуспешны попытки ухватиться за соломинку , что будто бы пили кумыс, ели конину все народы, которые вели кочевой образ жизни, забывая при этом подкрепить свои слова хотя бы одним примером кочевого бесспорно нетюркского народа доителя кобылиц, пьющего кумыс, употребляющего в пищу конину. Ни в языке , ни в фольклоре индоиранских народов (будь то оседлые или кочевые) не отложился термин адекватный понятию "кумыс&", начертанный на известной новочеркасской фляжке VII-VIII века, известный ещ¸ Эсхилу и Страбону.
С уважением, Тахир (Балкария)...."



Речник: кочевые племена - конни номади, скитащи племена/народи
конина - конско месо
доителя кобылиц - доящи кобилите (за мляко)

[viking heart]

Хммм. Интересно.

[pnp5q]

Алания и Византия (със съкращения)
Основен материал и източници - в линка

Шести век слага началото на продължителни и тесни контакти на северно-кавказките алани с «втория Рим» — Византийската империя. Една от постоянните грижи на Константинопол (както преди това - на Римската империя) е установяването на стабилен лимес по границите й — буфер от съюзни или васални държави и народи. «Във Византия е създадена цяла наука за управление на варварите. В състава на императорската канцелария влизало «ведомство по управление на варварите» (1, с. 130). Сред окръжаващите Византия варвари са и аланите, заедно с хуните-савири надвиснали над източния фланг на империята (в Закавказието) и контролиращи два важни пътя - през Кръстовия и Мамисонския проход. В хода на ирано-византийските войни се проявява както силата на тези варвари, така и потенциалът им да противостоят на придвижващите се от изток степни номади: хуни, авари, хазари, печенеги, често представляващи заплаха за Византия. От това време (началото на V² век) аланите в Северен Кавказ постоянно се намират в полезрението на византийската дипломация.

Вътрешното състояние на аланското общество в VI в. е достатъчно пълно и обективно характеризирано от А. В. Гадло: то представлява съюз на етнотериториални групи или племена, оглавяван от «царете на овсите(овсов - осите?)». В V в. вече се наблюдава социално разслоение, аристократичните родове приравняват себе си към представителите на царската династия на Картли (Грузия). От общонародната войска-опълчение се отделя социалната група на знатните воини-бакатари, подобна на групата на професионалните воини-тархани у тюрките. Към 60-те години на VI в. политическите граници на страната на осите се разширяват: на запад достигат горното течение на р. Голяма Лаба, на изток — горните части на Аргун. Източници от средата на VI в. започват да споменават «василевса на страната», върховния управител, «съсредоточил в ръцете си всички външни отношения на конфедерацията» (аланският управител (цар) Саросий, споменаван от византийските автори Менандър и Теофан като последователен съюзник на Византия). Появяването на такава фигура се оценява от Л. В. Гадло като свидетелство за социално преобразувание във върховете на алано-оското общество през 40те—50те години на VI в., и като признак за политическа консолидация на Оския съюз (авторът ползва грузинска етническа терминология; 2, с. 16). Така социално-икономическото развитие на аланското общество върви по пътя на образуване на класи и феодализация, което създава благоприятна почва за установяване на здрави връзки с Византия.

Съгласно Прокопий Кесарийски, първите контакти на аланите с римляни-византийци са установени във втората половина на V в. при император Ромул Августул (3, с. 77). Активната роля при това са играли аланите, оказали се в хода на «Великото преселение» на Долен Дунав и в северната част на Балканския полуостров, т. е. в непосредствено съседство с империята. Интересна е историята на издигането на някой си Аспар и потомците му Аспариди, останала неразгледана от Ю. А. Кулаковски в неговия превъзходен труд за аланите (4). От началото на V в. варварите — хуни, готи, алани — почнали да се наемат за войници във византийската армия. Някои се издигали в службата до високи офицерски постове. Един от тях бил аланът Ардабур, който разгромил персите през 421 г. при обсадата на град Нисибин в Източна Мала Азия. В 425 г. магистърът на армията Ардабур и неговият син Аспар, началник на конницата, се отличили на запад, разбивайки при Равена (Италия) войската на нотария Иоан, узурпирал властта в Западната Римска империя (Г), с. 35). За тези заслуги в 427 г. Ардабур бива произведен в консул. Но най-популярен става Аспар. Относно произхода на Аспар в литературата съществуват противоречиви версии: смятат го за алан (5, с. 40; 6, с. 45—50) или гот (7, с. 196), подобно на знаменития историк на готите Йордан, който бил от смесен алано-готски произход. Обаче явно иранският облик на името на баща му - Ардабур («роден жълт», т. е. блондин — В. К.) и на самия Аспар («аспа» — древно-иран. «кон»; 8, с. 157) издават аланския им произход.

През 431 г. Аспар възглавява голяма византийска армия, изпратена от император Теодосий в Северна Африка против вандалите по молба на Западната империя. Приближаването на армията начело с Аспар принудило краля на вандалите и аланите (за това виж в глава IV) Гейзерих да снеме обсадата на град Гипон, но след известно време Аспар претърпял жестоко поражение (5, с. 35). През 435 г. той сключва мирен договор с Гейзерих, и тогава Валентиниан го издига в ранг консул (6, с. 44). Аспар застава начело на византийските войски (7, с. 201), полагайки началото на извънредно влиятелния военен клан на Аспаридите (9, с. 26). През 447 г. синът му Ардабур, кръстен на дядо си, става консул. През 450 г., след смъртта на императора Теодосий II Аспар, опирайки се на своята военна сила, издига на трона сестрата на Теодосий II — Пулхерия, омъжвайки я за своя офицер Маркиан, който и става фактически управляващ (7, с. 196). Маркиан назначава Ардабур-младши за командващ на византийските войски на изток и го издига в сан патриций. Аспарид Патрикий, по свидетелство на Мин, е провъзгласен за цезар (кесар?) (9, с. 30).

След смъртта на Маркиан през 457 г. реалната власт се оказва в ръцете на Аспар, но бидейки алан и арианин по религии, той не би могъл да претендира за императорския трон и слага на него друг свой офицер — тракиеца Лъв I. Обаче Лъв I не става послушен проводник на политиката на Аспар, разбирайки опасността от чрезмерното усилване на Аспаридите. Господстващите слоеве във Византия, в това число и църквата, били разтревожени от могъществото и нарастващото влияние на Аспаридите в империята. След 469 г. в Тракия се случват сблъсъци между отряди на Аспар и Лъв I, а в началото на 471 г. по заповед на императора и с участието на корпуса на исаврите Аспар, синът му Ардабур и цялото им семейство и дружина са избити (6, с. 48—49; 7, с. 201—203; 9, с. 30—31; 10, с. 115—117).

Гибелта на Аспаридите не прекратява проникването на отделни алани или техни групи във Византия, в армията и държавния й апарат, макар че никой повече не успява да достигне такова високо положение и влияние, както Аспаридите. Така през XI в. Никифор Вриений споменава двама алани — Арабат и Хаскарис, постъпили като наемници в «отряда на благородния Исаак» (11, с. 67), през XII в. Анна Комнина пише за алана Йоан, приближен на император Вотаниат; алана с чин магистър, съобщил за заговора против Комнините; за «савроматите» Уз и Карац, командващи съюзниците на византийците (12, с. 88, 97, 209, 240, 241, 274).

Но основните връзки и контакти на ромеи и алани протичат в Кавказ. В хода на упоменатите ирано- византийски войни хунът Амвазук, «приятел на римляните и цар Анастасий», предлага на Анастасий (491—518 г.) да купи от него крепостта «Каспийски врати» — Дарял, в Средновековието - Дариалан (13, с. 112—113). В литературата отдавна е отбелязано, че името Амвазук има иранска етимология, което дава на изследователите основание да смятат Амвазук за алан (8, с. 159; 14, с. 141; 15, с. 51).

Съюзническите отношения от VI в. се подкрепят с даване на парични субсидии на аланите от Византия. Писателят от VI в. Агафий подчертава: «това даване се извършва ежегодно от древни времена» (16, с. 321). В тази връзка е и расказът на Агафий за мисията на византийския военачалник Сотерих, пристигнал в Лазика през 554—556 гг. за раздаване на императорски пари на «съседните варвари». Втората цел на мисията на Сотерих била предаването на аланите на крепостта Бухлоон (Вухлоон). Когато Сотерих пристигнал в страната на мисимияните, живеещи северно от апсилиите (апсуа — абхазы.— В. К.) и малко по на изток, те были заети с въпроса за «неговото намерение да предаде едно от техните укрепления, разположено на самата граница на лазите, което те наричат Вухлоон, на аланите, така че пратениците на по-отдалечени народи, събирайки се там, да получават субсидии и повече да не се налага приносителят на парите да преминава предпланините на Кавказ и сам да ходи до тях» (16, с. 322—323). Както смята Ю. Н. Воронов, крепостта Бухлоон може да бъде съпоставена със село Пахулани в пролома Ингур (17, с. 62; 18, с. 24). По мнението на 3. В. Анчабадзе, Бухлоон се е намирал в района на Сакенското езеро (19, с. 19, карта), където действително има руини на мощна крепост (и е на територията на мисимианите - виж 20, с.168).

Бухлоон заема изключително изгодно стратегическо положение между Алания, Лазика и Сванетия, което нараства през 552 г., когато Сванетия се подчинява на Иран. Предаването му на аланите може да се тълкува като израз на политическо доверие към аланите, още повече, че това става по време на управлението на верния съюзник на Византия — аланския цар Саросий (22, с. 41).

Най-важната услуга на Саросий за империята било неговото посредничество в преговорите през 558 г. между аварите и Византия. В резултат основните севернокавказки съюзници на Иран били разгромени от аварите, а аланското племенно обединение след заминаването на аварите на запад става най-могъщото в Северен Кавказ. През 568 г. Саросий отново оказал помощ на византийците, когато тяхното пратеничество начело със Земарх се връщало от Тюркския хаганат във Византия. Персите пратили четирихиляден отряд на р. Кофин (Кубан?—В. К.), за да хванат пратениците и да възпрепятстват съюза на хаганата с Византия, но вождът на племето угури Дизавул предупредил гърците за засадата. Като я преминали, те пристигнали в Алания. «Владетелят» на тази страна Саросий приел посолството на Земарх и съпровождащите го тюрки, след като те сдали оръжието си. «Князът алански предупредил Земарх да не минава по пътя на Миндимианите, защото близо до Суания (Свания.—В. К.) се намирали в засада перси. Той посъветвал римляните да се върнат вкъщи по пътя, наречен Дарински»,— разказва Менандър (23, с. 383—384). Като «отвличаща маневра» Земарх пратил 10 носачи с коприна по пътя на миндимианите (мисимианите), а сам благополучно минал по Даринския път и пристигнал в Рогатория в Апсилия — Абхазия, а оттам на кораб - във Фазис и по-нататък — в Трапезунд. Р. Хенниг удачно реконструира маршрута на посолството на Земарх и едновременно с това - пътя, свързващ Византия с Тюркския хаганат и съответстващото трасе на «Великия път на коприната»: от Трапезунд до Фазис (р. Риони.— В. К), през Кавказкия хребет към Кубан, след това покрай северните брегове на Каспийско море към Арал, по Сърдаря към Согдиана и по-нататък — към Алтай (24, с. 91). Видимо този път е бил традиционен.

И тъй, видни са тесните връзки на Византия с кубанските алани, като Абхазия и Лазика са играли роля на междинни територии. Впрочем, последната е била византийски протекторат до средата на XI в. (25, с. 47, рис. 3). За здравината на алано-византийските отношения косвено свидетелстват някои мюсюлмански източници. Ибн ал-Асир съобщава за стълкновение през 662/663 г.: «Мюсюлманите извършили поход както против аланите, така и против румите (византийците.— В. К.), обърнали ги в страшно бягство и убили няколко техни батрики» (патриции.— В. К., 28, с. 22). Византийците също така започват опити да християнизират аланите.

Хуно-савирите и Тюркския хаганат биват наследени от хазарите и Хазарския хаганат, обхванал северно-кавказката степ от Северен Дагестан до източното Приазовие и Крим. Още през VII в. хаганатът става най-мощната държава в региона и влиза в съюзни отношения с Константинопол. Въпреки това дружествените връзки с Алания не прекъсват и през V²² и V²²² в. В средата на VII в. започват арабско- хазарските войни. Хазарите и аланите са съюзници на Византия. (31, с. 202). Едва ли ще сгрешим, ако предположим, че византийската дипломация е положила немалко усилия за създаване на анти-арабски блок в северен Кавказ.

Усилната борба с арабите подрива могъществото на Хазарския хаганат и в IX в. той постепенно отслабва. Изменят се и отношенията на Византия с Хазария: преследванията на евреи в империята при Василии I (867—886 гг.) правят тези отношения враждебни. Византия организира ред антихазарски акции, стараейки се да противопостави на Хазария коалиция от съседни й народи, в това число Рус. Сред тях важно място се отделя на аланите, както е казано от император Константин Багренородни (33, с. 51, 53). Това личи и от неговото съчинение «Церемонии на византийския двор». «Императорската канцелария, винаги много внимателна към етикета, с точност определяла титлите, давани на господарите, с които е имала взаимоотношения, а също и стойността на златния печат на писмата, които им изпращал императорът»— пише Ш. Дил (1, с. 137). Съгласно Константин, на аланския владетел се изпращали грамоти със златен печат на стойност два солида, и той бил наричан «духовен син» на императора. Заедно с Алания с такива грамоти били удостоявани Армения и България, а в списъка на държавите Алания заема почетно място преди Абхазия, Хазария и Рус (34, с. 688). Ю. А. Кулаковски обръща внимание, че съгласно «церемониите», абазги, иберийци, албанци, а също други владетели на кавказки народи получават от императора заповеди, и «само владетелят на Алания се трактува като самостоятелен» (4, с. 53). Още едно свидетелство за здравите връзки (и за далечината на обсега на византийските интереси в Х в.) е това, че след поражението на византийците от българите през 917 г. под Анхиало, когато Константинопол се оказва под заплаха, патриарх Николай Мистик праща на българския цар Симеон писмо, в което го заплашва с нашествие на тюрки (унгарци.— В. К.), печенеги, руси, алани и «други скитски племена» (35, с. 218).

На този фон Византия в началото на X в. пристъпва към християнизация на аланите. Така тя успява и да ги подтикне към война с хазарите през 932 г., както е споменато у Масуди (37, с. 204) и «Кембриджския документ» от X в., «в дните на царя Аарон воюва царят алански против хазарите, защото го подстрекаваше гръцкият цар» (38, с. 117). Става дума за император Роман Лакапин. Аланите губят войната и отпращат свещениците, но Византия скоро си възстановява позициите. Макар, че процесът остава повърхностен, той свидетелства за дълбоките връзки на Алания и Византия в периода Х-Х²² в., имащи своя апогей при царуването на Дургулел Велики. Разпространението на гръцката писменост (засвидетелствано дори през Х²²² в. от европейския пътешественик, монаха-минорит Гильом Рубрук (55, с. 106)) води до опити през Х²² в. за създаване на собствена азбука на основата на гръцката (Зеленчукски надпис, 54, с. 110—118).

Дълбоката вътрешна криза, започнала през XII в. на фона на задълбочаваща се феодализация и първи признаци за децентрализация и феодална раздробеност, отслабва страната и международната й тежест. През 1238—1239 г. Алания е разгромена от татаро-монголите, след което по-голямата част от територията й на изток влиза в състава на Златната Орда.

[Guy de Mont Ferrand]

Нелоша статийка, ама много малка. Браво за превода

"Овсите" може би = "ясите" :sm186:

Аланите са доста интересни като народ, защото според някои произхождат още от масагетите, известни с убийството си на персийския цар Кир т.е. доста са древни и успяват да запазят етническата си идентичност до наши дни. Те имат своето място и в нашата по-късна средновековна история. Татарите от "Златната орда" ги ценят като бойци и ги използват в сраженията, от техните територии във Византия избягва едно аланско племе с жените и децата си, което се установява в империята при условието, че мъжете ще минат на военна служба при Андроник II Палеолог. След това при каталанските размирици аланите минават на страната на българския цар Теодор Светослав и в продължение на дълги години се бият вярно на наша страна .