През 1190 г. , по време на обсадата на Акра от войските на Третия кръстоносен поход, на хиляди километри от земите, в които по-късно ще се прослави и ще промени историята за векове напред, възниква Тевтонският монашеско-рицарски орден. Подобно на този на хоспиталиерите, той се развива около охраната на болницата, построена от германски поклонници от Бремен и Любек, за да се лекуват многобройните заболели и ранени от немския контингент (няколко хиляди човека) под стените на Акра. Първоначално членовете му се наричат fraters hospitalis S.Mariae Theutonicorum in Accon . През 1197 год. орденът е признат официално от Папството като разклонение на цистерцианците и военно-монашеска организация, като са му дадени съответните привилегии. Силните по това време германски императори (владеещи и цяла Италия със Сицилия, с интереси по цялото Средиземноморие) се отнасят към него твърде благосклонно и благодарение най-вече на тях (и по-специално на Фридрих II Хохенщауфен) орденът скоро натрупва много земи и богатства и става почти равен по сили с тези на тамплиерите и хоспиталиерите. Числеността на тевтонците в Сирия и Палестина по време на битката при Форбия (1244 г.) е поне 450-500 рицари, а братята-сержанти и оръженосците са с няколко пъти повече. Те притежават обширни владения и позиции и в други области на Утремер като Морея и Киликийска Армения. През XIII век обаче те претърпяват няколко сурови поражения от "сарацините", в които губят почти целия си личен състав и заради това така и не успяват да изградят свои значителени и устойчиви владения в Утремер.
За сметка на това името им скоро се прочува в битките с други "езичници" по западните граници на католическия свят в континентална Европа. Пръв там ги повиква маджарският крал Андрей II (тъст на нашия Иван Асен II) през 1211 год., за да му помогнат срещу куманските племена, които периодично нахлуват в областта Трансилвания. Тевтонците успяват да отстранят куманската заплаха, но скоро стават неудобни за маджарите, тъй като основават свои собствени колонии, привличат в тях германски заселници и се държат толкова независимо и нагло, че маджарите започват да гледат на тях като на "змия в пазвата". Затова скоро не съвсем учтиво са помолени да си тръгнат, а на тяхно място идват далеч по-безопасните рицари на Св.Йоан...
На следната година след прогонването им от Трансилвания (1225 г.), рицарите неочаквано получават нова възможност да се сдобият със собствено значимо владение. Към тях с молба за помощ се обръща князът на Мазовия Конрад, който наскоро е претърпял сурово поражение от своите северни съседи- езическите племена на прусите. Магистърът на ордена Херман фон Залца счита, че Прусия би била добър тренировочен полигон за неговите бойци, преди да се отправят към основната си мисия в Утремер и с удоволствие приема предложението на Конрад, който отстъпва на ордена няколко крепости по северозападната граница на княжеството си. От своя страна император Фридрих II Хохенщауфен чрез Златната була от Римини , издадена през 1226 година, дава на тевтонците всички права над земите, които те успеят да отнемат от прусите. Документът е важен и с това, че чрез него магистърът на ордена придобива права на принц-електор на Свещената Римска империя.
През 1230 год. един отряд от 20 рицари и 200 сержанти от Тевтонския орден потегля, за да встъпи във владение на областта и града Хелмно (Кулм), които са им отстъпени през същата година от княза на Мазовия съгласно договора, подписан в селището Кружвица. Конрад разчита на тяхната помощ в борбата си против езическите племена на прусите, които заплашват северната му граница. Срещу това той им гарантира владението на гореспоменатия фиеф и на всички земи, които успеят да завладеят от езичниците. Скоро борбата на тевтонците придобива и очертанията на "кръстоносен поход" за покръстването на прусите и другите езически племена и народи, обитаващи крайбрежието на Балтика от устието на Висла до Финландия на север.
Въпросните земи по онова време са изключително трудно достъпни, покрити в по-голямата си част с гъсти гори и населени с войнствени диви племена, които до този момент никой завоевател не е успял да покори. Но и никой не се е захващал за това с такава енергия и целеустременост като тевтонците. През 1231 г. тяхната армия преминава Висла и започва постепенното завладяване на Прусия като съчетава военните действия с издигането на замъци, които да служат за опора на властта им (те първоначално са построени от дърво, подобно на резиденциите на местните пруски князе, но от края на XIII век нататък вече започват да се строят величествените тухлени замъци, запазени и до днес). Първият издигнат от тях замък е Торн или Торун, долепен до границата с Полша, а после следват още много, маркиращи територията и посоката на придвижването на рицарите.През 1237 г. разгроменият от литовците при Шауляй Ливонски орден на меченосците се обединява с Тевтонския и така те се сдобиват с владението над прибалтийската област Ливония (дн. Латвия и Естония).
Макар че напредването върви трудно поради яростната съпротива на прусите, до 1240 год. по-голямата част от територията им е завладяна и започва бързата немска колонизация. За разлика от другите рицарски ордени тевтонският по начало носи, така да се каже, "националистически" черти, а това може и да се свърже и с отколешната борба между настъпващите от юг и запад немци първоначално срещу славяните (приблизително на територията на бившето ГДР), а след това срещу балтите. Може да се каже, че до времената на хуситите немците се намират в положение на непрекъснат демографски, културен и икономически възход, което и обяснява тяхната експанзия (засегнала дори България- в лицето на саксонските миньори, наричани у нас саси, които се заселват в най-различни, предимно свързани с рударството, селища), чийто най-ярък изразител са завоеванията на Тевтонския орден. След 15 век Реформацията и религиозните войни за дълго слагат край на този възход (особено в демографски план).
През 13-ти век прусите вдигат няколко бунта, които са смазани с много усилия и с помощта на кръстоносни походи (от които най-силните са съставени от германски и чешки войскови подразделения). В Прусия водят войските си дукът на Брънзуик Албърт (1264-5 г.), маркграфът Отон фон Бранденбург (1266 г.), чешкият крал Отокар II Бохемски (1267 г.) и маркграфът Дитрих фон Ландсберг (1272 г.). Междувременно главната квартира на ордена - крепостта Монфор в Светите земи (недалеч от Акра), през 1265 година е превзета от мамелюкския султан Байбарс и след период на митарстване (отначало в Акра, а след това- във Венеция) окончателно е установена в Прусия (в замъка Мариенбург на река Ногат) от великия магистър Зигфрид фон Фюхтваген през 1309 год.
Още преди великият магистър да пристигне от Венеция, местните сили на ордена се забъркват във война срещу християни. Те отдавна са хвърлили око на богатата област Померания, разположена западно от река Висла, която разделя земите им от тези на същинска Германия. Областта принадлежи на Полското кралство, което по това време се разкъсва от вътрешни междусобици. През 1308 год. маркграфът на Бранденбург, повикан от съперниците на полския крал Владислав Локетек, обсажда крепостта Данциг (Гданск), столица на Померания и главното балтийско пристанище на Полша. Кралят, който по това време води война в Русия, е затруднен да се справи с нашествието и се обръща за помощ към Тевтонския орден. Германските братя-рицари като че ли само това и чакат, армията им набързо успява да разбие и отхвърли бранденбургците на запад, водена от ландмайстера Хайнрих фон Пльоцкау. След това, вместо да предадат завзетата територия на поляците, те поставят пред краля им изискването земите на Померания да им бъдат предоставени като концесия (изглежда, като компенсация за парите, които Владислав им е обещал срещу услугите им, но после не успява да събере). Локетек естествено отказва, но е безсилен да спре анексията, която отрязва кралството му от излаз към Балтийско море. Богатият Данциг се отбранява известно време, но в края на 1308 г. е превзет с щурм и е разграбен и опустошен, а мнозина от жителите му намират смъртта си в последвалото клане. Поляците никога не забравят този предателски спрямо тях акт и той е главната причина за последвалите конфликти и омразата им към ордена, когото самите те са поканили по тези земи.
В редовете на тевтонците също има разногласия относно това завоевание и войната с католици. Великият магистър Карл фон Триер, който се опитва да сключи мир с Полша, е принуден да напусне Прусия през 1318 год. от войнствено настроените братя-рицари, които отказват да предадат дори частица от собствените си владения. Следващият велик магистър- Вернер фон Орселн, който също е миролюбиво настроен, е убит от собствените си рицари. Това не се посреща добре както от католическа Европа, така и от Папството, но тевтонците успяват да отклонят критиките срещу тях като защитават реномето си на кръстоносни воини срещу езичниците, започвайки военна кампания срещу последната и най-силна езическа държава в Европа по това време- Великото Литовско княжество.
През XIII- XIV век Литва израства стремително от незначително по размерите си варварско княжество, плащащо данък на руските князе на Новгород и Псков, до империята с най-голямата територия в Европа. Експанзията на литовските владетели е улеснена от факта, че техните родни земи избягват опустошителните нашествия на монголите, които с пълна сила се стоварват върху Киевска Рус и я изваждат от историческата сцена (центърът на Русия се премества на североизток- в земите на Владимирското княжество). Иронично е, че първият владетел на Литва- княз Миндаугас (Миндовг) (1219-1263 г.), към края на управлението си приема католицизма с цел да се съюзи с Ливонския орден (бившите меченосци, които запазват относителна самостоятелност в рамките на Тевтонския орден), но е убит от езическата литовска партия, която е предана на вярата в своя висш бог Перкунас (=Перун, което подсказва общия пантеон на балтийските и славянските народи). Следващите владетели на Литва не повтарят тази грешка и затова през първата половина на XIV век стават идеална мишена за кръстоносните амбиции на Тевтонския орден. Католическа Полша също не е добре настроена спрямо езичниците и войната срещу тях до голяма степен спомага да се замаже случаят с Померания. През 1337 г. император Лудвиг IV дава на ордена имперската привилегия да завоюва Литва и Русия, като явно смята съществуващото там по това време управление за незаконно.
Войните срещу Литва продължават около 100 години и се отличават с проявата на крайна жестокост и от двете воюващи страни. В подкрепа на тевтонците периодично пристигат рицари от цяла Европа, жадни да изпробват остриетата на копията и мечовете си в служба на християнския Бог срещу езичниците. Кръстоносните походи срещу Литва постепенно придобиват все по-голяма популярност и все повече и повече западноевропейски благородници предпочитат да участват в тях, отколкото в тези, които се провждат в Утремер през същия период. Владетелите на Прусия получават постоянни полълнения в жива сила, оръжие и финанси. Това че литовците успяват да устоят на удара се дължи до голяма степен на качествата на техните управници. Първият от тях, който се сблъсква с тевтонците- Гедиминас (Гедимин), се съюзява с архиепископа на Рига срещу Ливонския орден и изобличава тевтонската агресия в редица писма до папата и западноевропейските лидери. Той умира през 1341 год. и е наследен от сина си Евнут, който се оказва слаб управник и е детрониран от братята на Гедимин- Кейстут и Алгирдас (Олгерд) през 1345 год. Титлата на велик княз и столицата Вилнюс остават за Алгирдас, а Кейстут получава западната част на държавата от Волиния на юг до Ливония на север със столица в Тракай. Именно Кейстут поема главната тежест по отблъскването на атаките на кръстоносците, с което се справя толкова успешно, че и досега е честван като един от най-големите национални герои на литовците.
Макар че силите на Кейстут и Олгерд устояват срещу рицарите, те съвсем не могат да се нарекат победители и заплахата от завладяване от страна на тевтонците ги преследва през цялото им управление. На историческата карта на североизточна Европа от този период владенията на кръстоносците изглеждат сравнително малки на фона на Литва, която заема почти целите територии на днешните Украйна и Беларус, но това впечатление за по-голяма мощ на последната е илюзорно. Зад Тевтонския орден стои пряко или косвено цялата мощ на католическа Европа, а езическа Литва не се подкрепя с ентусиазъм от повече от половината от поданиците си, които са православни. Агресията на тевтонците се изразява в неколкократното обсаждане на столицата на идолопоклонниците Вилнюс и, станалите целогодишни, едва ли не традиционни, походи в пограничните територии- по един през зимата и през лятото. Литовците, най вече хората на Кейстут, отвръщат с обратни рейдове и така голяма част от земята се превръща в ненаселена пустош. Кланетата достигат чудовищни размери, кръстоносците избиват всички мъже, които хванат и продават жените и децата като роби, а литовците изгарят на клада или задушават с дим своите пленници, принасят ги в жертва пред идолите на езическите си богове. Жестокостта на тевтонците достига патологични размери, описани в следния текст от 1372 г. ...той навлезе в пустошта начело на сто копиеносци, за да граби и убива езичниците...завзе четири села, които не бяха предупредени за тяхното идване и (тевтонците) предадоха на меча всички, някои от които хванаха още в леглата, мъже, жени и деца.
При великия магистър Винрих фон Книпрод (1351-1382 г.) Тевтонският орден достига върха на могъществото си. Винрих е роден в Манхайм на Рейн през 1310 г. и е най-дълго управлявалият глава на ордена- 31 години. Той води войните с Литовското княжество с голяма интензивност и нарастващо ожесточение, нанасяйки на литовците на Олгерд сурово поражение при Rudau в 1370-та година. На помощ му идват някои от най-високопоставените католически владетели като например херцог Албрехт Австрийски през 1377 г. Последният, освен двете си хиляди рицари, довежда в Прусия и своя летописец Петер от Рец, оставил много ценни сведения за българската история (по-специално за битката при Никопол) в своите стихотворни хроники. Той с някаква особена радост описва в мерена реч нападенията срещу литовските селища, избиването на пленените мъже и оковаваните им във вериги жени, някои от които с пеленачета в ръце. През 1367 г. Дания продава своите земи в северна Естония- Ревел и Нарва- на ордена и така под негова власт се оказва цялата източна половина на търговско-военния съюз на немските пристанищни градове на Северно море и в Балтика- Ханзата. Това оказва благотворно въздействие върху икономката и в края на управлението на Книпрод държавата, контролирана от него, е почти напълно германизирана (с изключение на вътрешните райони на Латвия и Естония), богата и гъсто населена (с изключение на границите с Литва). Представата за Тевтонския орден в Европа по това време до голяма степен е синтезирана в думите на краля на Бохемия Жан Люксембургски (загинал при Поатие през 1356 г.): ...неразрушима стена за защита на вярата срещу литовците и техните поддръжници, които и да са те- проклети врагове на Христа. .
Във връзка с Ханзата и защитата на своите икономически интереси, в следните години Тевтонският орден се замесва в династическите междусобици, свързани с трона на Швеция, които предизвикват сътресения в цяла Балтика. Размирният фактор е остров Готланд, превърнал се през 1394-та година в база на виталните братя - съдружие от капери на Ханзата и крал Албрехт фон Мекленбург, които от 1395 г. се занимават с открито пиратство, обръщайки се против първия от своите първоначални работодатели. Те продължават да подкрепят Албрехт Мекленбургски, а по-късно сина му Ерих Готландски, които придават законност на открито пиратските им нападения. На два пъти- в началото и края на кариерата си, виталните братя щели да превземат Стокхолм, а нападенията им нанасят огромни щети на търговията на Ханзата в Балтика и в проливите Категат и Скагерак. Последният път ханзейският капитан на Стокхолм точно обмисля дали да не им предаде града си, когато внезапно умрял патронът им- крал Ерих (1397 г.). Така изчезва и последното основание за легитимността на действията на виталните братя. Кралица Маргарет Датска, обединила скандинавските страни чрез брака си за Албрехт Померански и Калмарската уния, дава на тевтонските братя-рицари остров Готланд като фиеф срещу задължението да унищожат виталните братя. Орденът не изпуска тази нова възможност за уголемяване на владенията си. На 31 март, 1398 г. флота от 80 кораба и армия от 5000 бойци, предвождани от великия магистър Конрад фон Юнгинен, акустира южно от столицата на острова Висби. По това време виталните братя още не са потеглили от базата си поради опасност от плаващи ледове и рицарите ги заварват неподготвени. Корсарите обаче бързо се окопитват от изненадата и оказват ожесточена съпротива, макар че тевтонците несравнимо ги превъзхождат в боя на открито с тежката си конница. Гражданите на Готланд не оказват ефикасна подкрепа на виталните братя и те са разбити и принудени да се укрият във Висби. Скоро тевтонците влизат и там, но скандинавците се сражават упорито и по улиците на града, докато накрая рицарите им предлагат примирие. Според неговите условия Готланд оставал за вечни времена на Немския рицарски орден, а оцелелите витални братя- около 2000 човека, начело със Свен Стуре, получават правото да се изтеглят свободно. Повечето от тях се присъединяват към пиратстващите в Северно море флотилии на лайкдийлърите.
Естествено на начинанието против виталните братя отново е била придадена религиозна окраска. Тевтонските рицари рекламират всеки свой военен поход като кръстоносен и учудващо много благородници от цяла Европа продължават да идват, за да се сражават за тях и да опростят греховетe си. Измежду последните са и братът на английския крал дук Хенри Болинброк и френският военачалник, известен странстващ рицар и куртоазен поет маршал Бусико, който се бие на почти всички фронтове, съществуващи в Европа по негово време. Основният враг в края на XIV и началото на XV век продължава да е Литва.
През втората половина на XIV век във вътрешната и външната политика на Великото Литовско княжество настъпват дълбоки промени. През 1377 г. умира великият княз Алгирдас и завещава властта на своя син Ягело (Йогайла), чиято майка е Юлиана, дъщеря на княза на Твер. Принцът има сериозни противници в страната като чичо си Кейстут и владетелят на Полоцк- полубратът на Ягело княз Андрей Гърбави, който гравитира към Московското княжество. Тайно от тях в 1380-та г. той сключва договор с тевтонските рицари, в който се задължава да приеме християнството и да покръсти цялата страна в замяна на помощта им срещу Кейстут. Чичо му обаче разкрива плана, завзема с войската си Вилнюс, детронира племенника си и се провъзгласява за велик княз. Ягело успява да намери подкрепа в някои предани на баща му феодали и през 1382-та г. атакува владенията на Кейстут край Тракай. Той успява с измама да плени чичо си и неговият син Витаутас (Витовт(слав.), Витолд(нем.)) и ги затваря в крепостта Крево, където Кейстут е намерен мъртъв седмица по-късно. Витаутас се измъква от там и избягва право при смъртните врагове на баща си, в столицата им Мариенбург. Там тевтонците го покръстват под името Виганд.
Ягайло също подновява своите преговори с ордена. Той продължава да дискутира своето евентуално преминаване към християнската вяра и обещава да им предаде областта Самогития, намираща се между техните владения в Ливония и Прусия. Те обаче предпочитат да подкрепят Витолд, по свой почин нахлуват в Самогития и я завземат чак до големия литовски град Каунас. На следната година (1384) Витолд предлага още повече облаги на рицарите и дори повежда своята армия с тях срещу братовчед си. Но братята-рицари бързо сменят симпатиите си и обединяват сили с Ягайло за щурм срещу няколко размирни пруски градове. Витаутас също се помирява с Ягайло и така дуалистичното разделение на властта в държавата се запазва като синът на Кейстут получава бившия домен на баща си. От тук той своевременно атакува и опожарява три важни тевтонски крепости в Източна Прусия. Рицарите отвръщат с продължаването на безспирните си наказателни походи в горите и полята на Литва.
Скоро Ягайло взима спешни мерки да се справи с немската опасност. Той взима решение да се покръсти в католическата вяра, като се надява това да спре набезите на рицарите, чието единствено морално оправдание за водената война е езическата вяра на литовците. Естествен съюзник в този случай се явява съседна Полша. Великият княз се обръща към поляците, с които сключва съдбоносно споразумение на 14 август, 1385-та г. Договорът, подписан на лобното място на Кейстут, Крево, определя историческата съдба на региона за следващите няколко века. Съгласно неговите условия Ягело трябва да се покръсти, да се ожени за престолонаследничката- единсйсетгодишната принцеса Ядвига и така да обедини земите на Литовското княжество с тези на Полското кралство в една държава. Освен това се ангажира да помогне на полските аспирации за възвръщането на Източна Померания и Данциг. Действията на литовеца имат дълготрайни последици, но тогава той е подтикнат по-скоро от отчаянието да се справи с войната.
Така за кръстоносния орден възниква ситуация, подобна на тази в Палестина по времето на Саладин. Двете враждебни на ордена сили се обединяват и го изолират по суша с изключение на коридора в Померелия. Но кръстоносците са в такъв период на възход, че за начало Ягело избягва да се занимава с тях. Военни действия води братовчед му, към който преминава титлата Велик княз (тъй като Ягело става крал на Полша след като е покръстен в Краковската катедрала през 1386 г. и приема славянското име Владислав), но в повечето случаи търпи поражения. Покръстването на литовците вече е факт, но тевтонските братя-рицари го обявяват за лъжливо и продължават да свикват кръстоносни походи срещу тях, макар че те формално вече са католици. Впечатлението, което се създава в Европа е, че новоизпеченият крал на Полша приема християнството, за да се добере до кралската корона. Виатаутас също се покръства повторно през 1386 г. (като този път приема името Александър), но това не повлиява отношенията със северните му съседи. Тяхната кауза все още намира топъл прием в голяма част от католическа Европа и най-вече при намиращата се във възход династия на Хабсбургите, които претендират, че Вилхелм Хабсбург, принцът, за когото първоначално била сгодена Ядвига, е нейният законен съпруг.
Приемането на християнството от Витаутас не го спира от опитите да завземе Вилнюс и да се наложи над братовчед си. Когато атаката му е отбита, той се обръща за помощ към старите си познати- тевтонците. За тях това е поредната чудесна възможност да се намесят във вътрешните дела на Литва и те не закъсняват да го сторят през 1391 и 1392 година с големи сили, някои от които са доведени от графа на Дерби и бъдещ крал на Англия Хенри Болинброк. Двете обсади на Вилнюс обаче се оказват безплодни. (За сметка на това Хенри си купува като робиня една пленена литовска благородничка и по-късно я взима със себе си в Англия.)
Междувременно Ягело праща помощи на гарнизона във Вилнюс и работи за укрепването на позициите си в кралство Лех. Той кара майката на съпругата си Ядвига да го осинови, за да може, в случай, че жена му умре, отново той да остане на престола. Роднината на Ядвига- маджарският крал Сигизмунд, подписва мирен договор с Владислав II Ягело. Така Унгарското и Бохемското кралства излизат от кръга на враждебните срещу литовеца държави. Тевтонският орден постепенно изпада в международна изолация. Ягело успява да сключи споразумение и с Витовт през 1401 г., като му признава титлата Велик княз на Литва , но той самият остава върховният господар на княжеството.
В 1398 г. Витовт подписва с Тевтонския орден споразумение, съгласно което им предава областта Самогития, която е единствения излаз на Литва на Балтийско море. Скоро местните още езически племена се разбунтуват срещу твърдото управление на ордена. Рицарите успяват да се справят с бунта едва към 1401 г. През 1404 г. Владислав Ягело успява да склони тевтонците да върнат на Полша областта на Добржин срещу голяма парична сума. Проблемът със Самогития остава висящ до 1409 г., когато жителите й отново се вдигат на бунт, още по-масово и от първия път. Мирът с Полша е нарушен същата година от тевтонците, които конфискуват кораби на Ягело в устието на Неман (лит. Нямунас), обвинявайки ги, че пренасят оръжие. Шпионите на ордена донасят, че Витовт снабдява с оръжие и провизии самогитите и ги окуражава да превземат Кьонигсберг и да издавят рицарите в морето и дори, че се бил хвалил, че щял да напои конете си в Рейн . Освен това той събира голяма армия, в която влизат и татарски отряди, на десния бряг на Висла. Тогава орденът обявява война на Полша на 4 август 1409 год. Преди това тилът му е подсигурен чрез сключване на споразумение с кралица Маргарита Датска, според което Готланд е присъединен към територията на държавите от Калмарската уния. Непосредствено преди събитията през 1410 г. териториалната експанзия и мощта на Тевтонския орден достигат своя апогей. Въпреки това великият магистър Улрих фон Юнгинген (по-малък брат на завоевателя на Готланд) не си прави илюзии, че ще му бъде лесно срещу обединените полско-литовско-татарско-руски сили. Таненберг, наричан от поляците Грюнвалд, го очаква...
За сметка на това името им скоро се прочува в битките с други "езичници" по западните граници на католическия свят в континентална Европа. Пръв там ги повиква маджарският крал Андрей II (тъст на нашия Иван Асен II) през 1211 год., за да му помогнат срещу куманските племена, които периодично нахлуват в областта Трансилвания. Тевтонците успяват да отстранят куманската заплаха, но скоро стават неудобни за маджарите, тъй като основават свои собствени колонии, привличат в тях германски заселници и се държат толкова независимо и нагло, че маджарите започват да гледат на тях като на "змия в пазвата". Затова скоро не съвсем учтиво са помолени да си тръгнат, а на тяхно място идват далеч по-безопасните рицари на Св.Йоан...
На следната година след прогонването им от Трансилвания (1225 г.), рицарите неочаквано получават нова възможност да се сдобият със собствено значимо владение. Към тях с молба за помощ се обръща князът на Мазовия Конрад, който наскоро е претърпял сурово поражение от своите северни съседи- езическите племена на прусите. Магистърът на ордена Херман фон Залца счита, че Прусия би била добър тренировочен полигон за неговите бойци, преди да се отправят към основната си мисия в Утремер и с удоволствие приема предложението на Конрад, който отстъпва на ордена няколко крепости по северозападната граница на княжеството си. От своя страна император Фридрих II Хохенщауфен чрез Златната була от Римини , издадена през 1226 година, дава на тевтонците всички права над земите, които те успеят да отнемат от прусите. Документът е важен и с това, че чрез него магистърът на ордена придобива права на принц-електор на Свещената Римска империя.
През 1230 год. един отряд от 20 рицари и 200 сержанти от Тевтонския орден потегля, за да встъпи във владение на областта и града Хелмно (Кулм), които са им отстъпени през същата година от княза на Мазовия съгласно договора, подписан в селището Кружвица. Конрад разчита на тяхната помощ в борбата си против езическите племена на прусите, които заплашват северната му граница. Срещу това той им гарантира владението на гореспоменатия фиеф и на всички земи, които успеят да завладеят от езичниците. Скоро борбата на тевтонците придобива и очертанията на "кръстоносен поход" за покръстването на прусите и другите езически племена и народи, обитаващи крайбрежието на Балтика от устието на Висла до Финландия на север.
Въпросните земи по онова време са изключително трудно достъпни, покрити в по-голямата си част с гъсти гори и населени с войнствени диви племена, които до този момент никой завоевател не е успял да покори. Но и никой не се е захващал за това с такава енергия и целеустременост като тевтонците. През 1231 г. тяхната армия преминава Висла и започва постепенното завладяване на Прусия като съчетава военните действия с издигането на замъци, които да служат за опора на властта им (те първоначално са построени от дърво, подобно на резиденциите на местните пруски князе, но от края на XIII век нататък вече започват да се строят величествените тухлени замъци, запазени и до днес). Първият издигнат от тях замък е Торн или Торун, долепен до границата с Полша, а после следват още много, маркиращи територията и посоката на придвижването на рицарите.През 1237 г. разгроменият от литовците при Шауляй Ливонски орден на меченосците се обединява с Тевтонския и така те се сдобиват с владението над прибалтийската област Ливония (дн. Латвия и Естония).
Макар че напредването върви трудно поради яростната съпротива на прусите, до 1240 год. по-голямата част от територията им е завладяна и започва бързата немска колонизация. За разлика от другите рицарски ордени тевтонският по начало носи, така да се каже, "националистически" черти, а това може и да се свърже и с отколешната борба между настъпващите от юг и запад немци първоначално срещу славяните (приблизително на територията на бившето ГДР), а след това срещу балтите. Може да се каже, че до времената на хуситите немците се намират в положение на непрекъснат демографски, културен и икономически възход, което и обяснява тяхната експанзия (засегнала дори България- в лицето на саксонските миньори, наричани у нас саси, които се заселват в най-различни, предимно свързани с рударството, селища), чийто най-ярък изразител са завоеванията на Тевтонския орден. След 15 век Реформацията и религиозните войни за дълго слагат край на този възход (особено в демографски план).
През 13-ти век прусите вдигат няколко бунта, които са смазани с много усилия и с помощта на кръстоносни походи (от които най-силните са съставени от германски и чешки войскови подразделения). В Прусия водят войските си дукът на Брънзуик Албърт (1264-5 г.), маркграфът Отон фон Бранденбург (1266 г.), чешкият крал Отокар II Бохемски (1267 г.) и маркграфът Дитрих фон Ландсберг (1272 г.). Междувременно главната квартира на ордена - крепостта Монфор в Светите земи (недалеч от Акра), през 1265 година е превзета от мамелюкския султан Байбарс и след период на митарстване (отначало в Акра, а след това- във Венеция) окончателно е установена в Прусия (в замъка Мариенбург на река Ногат) от великия магистър Зигфрид фон Фюхтваген през 1309 год.
Още преди великият магистър да пристигне от Венеция, местните сили на ордена се забъркват във война срещу християни. Те отдавна са хвърлили око на богатата област Померания, разположена западно от река Висла, която разделя земите им от тези на същинска Германия. Областта принадлежи на Полското кралство, което по това време се разкъсва от вътрешни междусобици. През 1308 год. маркграфът на Бранденбург, повикан от съперниците на полския крал Владислав Локетек, обсажда крепостта Данциг (Гданск), столица на Померания и главното балтийско пристанище на Полша. Кралят, който по това време води война в Русия, е затруднен да се справи с нашествието и се обръща за помощ към Тевтонския орден. Германските братя-рицари като че ли само това и чакат, армията им набързо успява да разбие и отхвърли бранденбургците на запад, водена от ландмайстера Хайнрих фон Пльоцкау. След това, вместо да предадат завзетата територия на поляците, те поставят пред краля им изискването земите на Померания да им бъдат предоставени като концесия (изглежда, като компенсация за парите, които Владислав им е обещал срещу услугите им, но после не успява да събере). Локетек естествено отказва, но е безсилен да спре анексията, която отрязва кралството му от излаз към Балтийско море. Богатият Данциг се отбранява известно време, но в края на 1308 г. е превзет с щурм и е разграбен и опустошен, а мнозина от жителите му намират смъртта си в последвалото клане. Поляците никога не забравят този предателски спрямо тях акт и той е главната причина за последвалите конфликти и омразата им към ордена, когото самите те са поканили по тези земи.
В редовете на тевтонците също има разногласия относно това завоевание и войната с католици. Великият магистър Карл фон Триер, който се опитва да сключи мир с Полша, е принуден да напусне Прусия през 1318 год. от войнствено настроените братя-рицари, които отказват да предадат дори частица от собствените си владения. Следващият велик магистър- Вернер фон Орселн, който също е миролюбиво настроен, е убит от собствените си рицари. Това не се посреща добре както от католическа Европа, така и от Папството, но тевтонците успяват да отклонят критиките срещу тях като защитават реномето си на кръстоносни воини срещу езичниците, започвайки военна кампания срещу последната и най-силна езическа държава в Европа по това време- Великото Литовско княжество.
През XIII- XIV век Литва израства стремително от незначително по размерите си варварско княжество, плащащо данък на руските князе на Новгород и Псков, до империята с най-голямата територия в Европа. Експанзията на литовските владетели е улеснена от факта, че техните родни земи избягват опустошителните нашествия на монголите, които с пълна сила се стоварват върху Киевска Рус и я изваждат от историческата сцена (центърът на Русия се премества на североизток- в земите на Владимирското княжество). Иронично е, че първият владетел на Литва- княз Миндаугас (Миндовг) (1219-1263 г.), към края на управлението си приема католицизма с цел да се съюзи с Ливонския орден (бившите меченосци, които запазват относителна самостоятелност в рамките на Тевтонския орден), но е убит от езическата литовска партия, която е предана на вярата в своя висш бог Перкунас (=Перун, което подсказва общия пантеон на балтийските и славянските народи). Следващите владетели на Литва не повтарят тази грешка и затова през първата половина на XIV век стават идеална мишена за кръстоносните амбиции на Тевтонския орден. Католическа Полша също не е добре настроена спрямо езичниците и войната срещу тях до голяма степен спомага да се замаже случаят с Померания. През 1337 г. император Лудвиг IV дава на ордена имперската привилегия да завоюва Литва и Русия, като явно смята съществуващото там по това време управление за незаконно.
Войните срещу Литва продължават около 100 години и се отличават с проявата на крайна жестокост и от двете воюващи страни. В подкрепа на тевтонците периодично пристигат рицари от цяла Европа, жадни да изпробват остриетата на копията и мечовете си в служба на християнския Бог срещу езичниците. Кръстоносните походи срещу Литва постепенно придобиват все по-голяма популярност и все повече и повече западноевропейски благородници предпочитат да участват в тях, отколкото в тези, които се провждат в Утремер през същия период. Владетелите на Прусия получават постоянни полълнения в жива сила, оръжие и финанси. Това че литовците успяват да устоят на удара се дължи до голяма степен на качествата на техните управници. Първият от тях, който се сблъсква с тевтонците- Гедиминас (Гедимин), се съюзява с архиепископа на Рига срещу Ливонския орден и изобличава тевтонската агресия в редица писма до папата и западноевропейските лидери. Той умира през 1341 год. и е наследен от сина си Евнут, който се оказва слаб управник и е детрониран от братята на Гедимин- Кейстут и Алгирдас (Олгерд) през 1345 год. Титлата на велик княз и столицата Вилнюс остават за Алгирдас, а Кейстут получава западната част на държавата от Волиния на юг до Ливония на север със столица в Тракай. Именно Кейстут поема главната тежест по отблъскването на атаките на кръстоносците, с което се справя толкова успешно, че и досега е честван като един от най-големите национални герои на литовците.
Макар че силите на Кейстут и Олгерд устояват срещу рицарите, те съвсем не могат да се нарекат победители и заплахата от завладяване от страна на тевтонците ги преследва през цялото им управление. На историческата карта на североизточна Европа от този период владенията на кръстоносците изглеждат сравнително малки на фона на Литва, която заема почти целите територии на днешните Украйна и Беларус, но това впечатление за по-голяма мощ на последната е илюзорно. Зад Тевтонския орден стои пряко или косвено цялата мощ на католическа Европа, а езическа Литва не се подкрепя с ентусиазъм от повече от половината от поданиците си, които са православни. Агресията на тевтонците се изразява в неколкократното обсаждане на столицата на идолопоклонниците Вилнюс и, станалите целогодишни, едва ли не традиционни, походи в пограничните територии- по един през зимата и през лятото. Литовците, най вече хората на Кейстут, отвръщат с обратни рейдове и така голяма част от земята се превръща в ненаселена пустош. Кланетата достигат чудовищни размери, кръстоносците избиват всички мъже, които хванат и продават жените и децата като роби, а литовците изгарят на клада или задушават с дим своите пленници, принасят ги в жертва пред идолите на езическите си богове. Жестокостта на тевтонците достига патологични размери, описани в следния текст от 1372 г. ...той навлезе в пустошта начело на сто копиеносци, за да граби и убива езичниците...завзе четири села, които не бяха предупредени за тяхното идване и (тевтонците) предадоха на меча всички, някои от които хванаха още в леглата, мъже, жени и деца.
При великия магистър Винрих фон Книпрод (1351-1382 г.) Тевтонският орден достига върха на могъществото си. Винрих е роден в Манхайм на Рейн през 1310 г. и е най-дълго управлявалият глава на ордена- 31 години. Той води войните с Литовското княжество с голяма интензивност и нарастващо ожесточение, нанасяйки на литовците на Олгерд сурово поражение при Rudau в 1370-та година. На помощ му идват някои от най-високопоставените католически владетели като например херцог Албрехт Австрийски през 1377 г. Последният, освен двете си хиляди рицари, довежда в Прусия и своя летописец Петер от Рец, оставил много ценни сведения за българската история (по-специално за битката при Никопол) в своите стихотворни хроники. Той с някаква особена радост описва в мерена реч нападенията срещу литовските селища, избиването на пленените мъже и оковаваните им във вериги жени, някои от които с пеленачета в ръце. През 1367 г. Дания продава своите земи в северна Естония- Ревел и Нарва- на ордена и така под негова власт се оказва цялата източна половина на търговско-военния съюз на немските пристанищни градове на Северно море и в Балтика- Ханзата. Това оказва благотворно въздействие върху икономката и в края на управлението на Книпрод държавата, контролирана от него, е почти напълно германизирана (с изключение на вътрешните райони на Латвия и Естония), богата и гъсто населена (с изключение на границите с Литва). Представата за Тевтонския орден в Европа по това време до голяма степен е синтезирана в думите на краля на Бохемия Жан Люксембургски (загинал при Поатие през 1356 г.): ...неразрушима стена за защита на вярата срещу литовците и техните поддръжници, които и да са те- проклети врагове на Христа. .
Във връзка с Ханзата и защитата на своите икономически интереси, в следните години Тевтонският орден се замесва в династическите междусобици, свързани с трона на Швеция, които предизвикват сътресения в цяла Балтика. Размирният фактор е остров Готланд, превърнал се през 1394-та година в база на виталните братя - съдружие от капери на Ханзата и крал Албрехт фон Мекленбург, които от 1395 г. се занимават с открито пиратство, обръщайки се против първия от своите първоначални работодатели. Те продължават да подкрепят Албрехт Мекленбургски, а по-късно сина му Ерих Готландски, които придават законност на открито пиратските им нападения. На два пъти- в началото и края на кариерата си, виталните братя щели да превземат Стокхолм, а нападенията им нанасят огромни щети на търговията на Ханзата в Балтика и в проливите Категат и Скагерак. Последният път ханзейският капитан на Стокхолм точно обмисля дали да не им предаде града си, когато внезапно умрял патронът им- крал Ерих (1397 г.). Така изчезва и последното основание за легитимността на действията на виталните братя. Кралица Маргарет Датска, обединила скандинавските страни чрез брака си за Албрехт Померански и Калмарската уния, дава на тевтонските братя-рицари остров Готланд като фиеф срещу задължението да унищожат виталните братя. Орденът не изпуска тази нова възможност за уголемяване на владенията си. На 31 март, 1398 г. флота от 80 кораба и армия от 5000 бойци, предвождани от великия магистър Конрад фон Юнгинен, акустира южно от столицата на острова Висби. По това време виталните братя още не са потеглили от базата си поради опасност от плаващи ледове и рицарите ги заварват неподготвени. Корсарите обаче бързо се окопитват от изненадата и оказват ожесточена съпротива, макар че тевтонците несравнимо ги превъзхождат в боя на открито с тежката си конница. Гражданите на Готланд не оказват ефикасна подкрепа на виталните братя и те са разбити и принудени да се укрият във Висби. Скоро тевтонците влизат и там, но скандинавците се сражават упорито и по улиците на града, докато накрая рицарите им предлагат примирие. Според неговите условия Готланд оставал за вечни времена на Немския рицарски орден, а оцелелите витални братя- около 2000 човека, начело със Свен Стуре, получават правото да се изтеглят свободно. Повечето от тях се присъединяват към пиратстващите в Северно море флотилии на лайкдийлърите.
Естествено на начинанието против виталните братя отново е била придадена религиозна окраска. Тевтонските рицари рекламират всеки свой военен поход като кръстоносен и учудващо много благородници от цяла Европа продължават да идват, за да се сражават за тях и да опростят греховетe си. Измежду последните са и братът на английския крал дук Хенри Болинброк и френският военачалник, известен странстващ рицар и куртоазен поет маршал Бусико, който се бие на почти всички фронтове, съществуващи в Европа по негово време. Основният враг в края на XIV и началото на XV век продължава да е Литва.
През втората половина на XIV век във вътрешната и външната политика на Великото Литовско княжество настъпват дълбоки промени. През 1377 г. умира великият княз Алгирдас и завещава властта на своя син Ягело (Йогайла), чиято майка е Юлиана, дъщеря на княза на Твер. Принцът има сериозни противници в страната като чичо си Кейстут и владетелят на Полоцк- полубратът на Ягело княз Андрей Гърбави, който гравитира към Московското княжество. Тайно от тях в 1380-та г. той сключва договор с тевтонските рицари, в който се задължава да приеме християнството и да покръсти цялата страна в замяна на помощта им срещу Кейстут. Чичо му обаче разкрива плана, завзема с войската си Вилнюс, детронира племенника си и се провъзгласява за велик княз. Ягело успява да намери подкрепа в някои предани на баща му феодали и през 1382-та г. атакува владенията на Кейстут край Тракай. Той успява с измама да плени чичо си и неговият син Витаутас (Витовт(слав.), Витолд(нем.)) и ги затваря в крепостта Крево, където Кейстут е намерен мъртъв седмица по-късно. Витаутас се измъква от там и избягва право при смъртните врагове на баща си, в столицата им Мариенбург. Там тевтонците го покръстват под името Виганд.
Ягайло също подновява своите преговори с ордена. Той продължава да дискутира своето евентуално преминаване към християнската вяра и обещава да им предаде областта Самогития, намираща се между техните владения в Ливония и Прусия. Те обаче предпочитат да подкрепят Витолд, по свой почин нахлуват в Самогития и я завземат чак до големия литовски град Каунас. На следната година (1384) Витолд предлага още повече облаги на рицарите и дори повежда своята армия с тях срещу братовчед си. Но братята-рицари бързо сменят симпатиите си и обединяват сили с Ягайло за щурм срещу няколко размирни пруски градове. Витаутас също се помирява с Ягайло и така дуалистичното разделение на властта в държавата се запазва като синът на Кейстут получава бившия домен на баща си. От тук той своевременно атакува и опожарява три важни тевтонски крепости в Източна Прусия. Рицарите отвръщат с продължаването на безспирните си наказателни походи в горите и полята на Литва.
Скоро Ягайло взима спешни мерки да се справи с немската опасност. Той взима решение да се покръсти в католическата вяра, като се надява това да спре набезите на рицарите, чието единствено морално оправдание за водената война е езическата вяра на литовците. Естествен съюзник в този случай се явява съседна Полша. Великият княз се обръща към поляците, с които сключва съдбоносно споразумение на 14 август, 1385-та г. Договорът, подписан на лобното място на Кейстут, Крево, определя историческата съдба на региона за следващите няколко века. Съгласно неговите условия Ягело трябва да се покръсти, да се ожени за престолонаследничката- единсйсетгодишната принцеса Ядвига и така да обедини земите на Литовското княжество с тези на Полското кралство в една държава. Освен това се ангажира да помогне на полските аспирации за възвръщането на Източна Померания и Данциг. Действията на литовеца имат дълготрайни последици, но тогава той е подтикнат по-скоро от отчаянието да се справи с войната.
Така за кръстоносния орден възниква ситуация, подобна на тази в Палестина по времето на Саладин. Двете враждебни на ордена сили се обединяват и го изолират по суша с изключение на коридора в Померелия. Но кръстоносците са в такъв период на възход, че за начало Ягело избягва да се занимава с тях. Военни действия води братовчед му, към който преминава титлата Велик княз (тъй като Ягело става крал на Полша след като е покръстен в Краковската катедрала през 1386 г. и приема славянското име Владислав), но в повечето случаи търпи поражения. Покръстването на литовците вече е факт, но тевтонските братя-рицари го обявяват за лъжливо и продължават да свикват кръстоносни походи срещу тях, макар че те формално вече са католици. Впечатлението, което се създава в Европа е, че новоизпеченият крал на Полша приема християнството, за да се добере до кралската корона. Виатаутас също се покръства повторно през 1386 г. (като този път приема името Александър), но това не повлиява отношенията със северните му съседи. Тяхната кауза все още намира топъл прием в голяма част от католическа Европа и най-вече при намиращата се във възход династия на Хабсбургите, които претендират, че Вилхелм Хабсбург, принцът, за когото първоначално била сгодена Ядвига, е нейният законен съпруг.
Приемането на християнството от Витаутас не го спира от опитите да завземе Вилнюс и да се наложи над братовчед си. Когато атаката му е отбита, той се обръща за помощ към старите си познати- тевтонците. За тях това е поредната чудесна възможност да се намесят във вътрешните дела на Литва и те не закъсняват да го сторят през 1391 и 1392 година с големи сили, някои от които са доведени от графа на Дерби и бъдещ крал на Англия Хенри Болинброк. Двете обсади на Вилнюс обаче се оказват безплодни. (За сметка на това Хенри си купува като робиня една пленена литовска благородничка и по-късно я взима със себе си в Англия.)
Междувременно Ягело праща помощи на гарнизона във Вилнюс и работи за укрепването на позициите си в кралство Лех. Той кара майката на съпругата си Ядвига да го осинови, за да може, в случай, че жена му умре, отново той да остане на престола. Роднината на Ядвига- маджарският крал Сигизмунд, подписва мирен договор с Владислав II Ягело. Така Унгарското и Бохемското кралства излизат от кръга на враждебните срещу литовеца държави. Тевтонският орден постепенно изпада в международна изолация. Ягело успява да сключи споразумение и с Витовт през 1401 г., като му признава титлата Велик княз на Литва , но той самият остава върховният господар на княжеството.
В 1398 г. Витовт подписва с Тевтонския орден споразумение, съгласно което им предава областта Самогития, която е единствения излаз на Литва на Балтийско море. Скоро местните още езически племена се разбунтуват срещу твърдото управление на ордена. Рицарите успяват да се справят с бунта едва към 1401 г. През 1404 г. Владислав Ягело успява да склони тевтонците да върнат на Полша областта на Добржин срещу голяма парична сума. Проблемът със Самогития остава висящ до 1409 г., когато жителите й отново се вдигат на бунт, още по-масово и от първия път. Мирът с Полша е нарушен същата година от тевтонците, които конфискуват кораби на Ягело в устието на Неман (лит. Нямунас), обвинявайки ги, че пренасят оръжие. Шпионите на ордена донасят, че Витовт снабдява с оръжие и провизии самогитите и ги окуражава да превземат Кьонигсберг и да издавят рицарите в морето и дори, че се бил хвалил, че щял да напои конете си в Рейн . Освен това той събира голяма армия, в която влизат и татарски отряди, на десния бряг на Висла. Тогава орденът обявява война на Полша на 4 август 1409 год. Преди това тилът му е подсигурен чрез сключване на споразумение с кралица Маргарита Датска, според което Готланд е присъединен към територията на държавите от Калмарската уния. Непосредствено преди събитията през 1410 г. териториалната експанзия и мощта на Тевтонския орден достигат своя апогей. Въпреки това великият магистър Улрих фон Юнгинген (по-малък брат на завоевателя на Готланд) не си прави илюзии, че ще му бъде лесно срещу обединените полско-литовско-татарско-руски сили. Таненберг, наричан от поляците Грюнвалд, го очаква...
.
. Ама ми се ще да го направя като електронна книга...с илюстрацийки т'ва онова 
.
Вероятно с язденето на такива леки животни може да се обясни тяхната победа?:sm186:
Comment