Тактиката на средновековна Европа

[Sir Gray]

Е това ми звучи малко елементарно, като от видео игра.

Еми защото е просто казано до крайност.Но мисля че е ясно какво имах предвид - спешения рицар не го бива много да търчи срещу лошите, виж ако те са така мили да дойдат няма да ги върне .

А някой да ми посочи де я намериха англичаните тази стабилна пехота, в прочутит "шилтрон" или в уезските стрелци? Щото бих се посмял с удоволствие.

Ъъъ, в какъв точно смисъл? Доста често се твърди, че голямото акцентиране върху дългите лъкове и оттам на дефанзивна тактика и по-нататък на спешаването на рицарите (в този ред), се дължи на опита им от уелските и шотландските войни. Разбира се, това пак е твърде опростено за да е кратичко.
Стабилна пехота няма нито на едното, нито на другото място разбира се. Но непряко може да се изведе някаква връзка. А веднъж дваж проработила системата се превръща в традиция по време на 100годишната.

Абсолютно не е задължително, със същият успех се използва и за офанзива.

Да и с какви резултати? Да се спешат атакуващите рицари или е глупост от рода "ами то така е прието", или е плод на конкретни обстоятелства. Във втория случай би било оправдано, от първия обаче имаме доста повече примери струва ми се.

При англичаните да, но това е резултат от ниското качество на армиите им.

Малко силно казано - ако им бяха така лоши армиите нямаше да бият франсетата отново и отново. Факт е, че те развиват първи нещо наподобяващо професионална армия, разбира се не поради някакво невероятно умозрение, а по стечение на обстоятелствата. Но войниците им са най-често ветерани от повече кампании и се различават доста от феодалното сборище на французите.

Напротив, изобщо не е погрешно, просто зависи дали има и други фактори. Ето пак ще се повторя загубата на коня е сериозен удар за оотделния рицар, но е голям "бонус" за останалата армия, а тя в разглеждания период е била огромното мнозинство. Спешаването е начин да наемерим приложение на останалата паплач. Ето нека погледнем англичанит, при тях съотношението е поне 5-6 към едно във вреда на рицаря. Като му се вземе коня вече може да се разчита че и останалите 5/6 от армията може да свършат нещо. Описвам нещата доста крайно с цел да станат малко по-ясни.

Че аз този аспект не го ли отбелязах? Май не достатъчно ясно като гледам.

Към това се прибавя и разгледаното от Ханс морално и дисциплинарно усилване на ниво бойна част

То това е основната полза от спешаването. Но разбира се самото спешаване няма особено влияние ако все пак и останалата част от армията не е донякъде приучена (не казвам обучена, щото нали при спредновековна армия програма за обучение... Кой каквото прихване). И пак цялото не придобива особена ефективност в офанзива, а се подобрява главно в дефанзивен план. Затова казах, че спешаването се явява подобряване на дефанзивните характеристики на армията, за сметка на офанзивните.

[Ханс]

Еми защото е просто казано до крайност.Но мисля че е ясно какво имах предвид - спешения рицар не го бива много да търчи срещу лошите, виж ако те са така мили да дойдат няма да ги върне .

Е да ама това е универсална зависимост - отбраняващият се има предимство. По същата причина и конника има предимство когато се отбранява и очаква появата на противника. Конника разбира се няма да изчака противника си до контакт, а ще започне движението си при приближаването му, но това по същество си остава дефанзивно поведение и е напълно приемливо и за пешият рицар.

Ъъъ, в какъв точно смисъл? Доста често се твърди, че голямото акцентиране върху дългите лъкове и оттам на дефанзивна тактика и по-нататък на спешаването на рицарите (в този ред), се дължи на опита им от уелските и шотландските войни. Разбира се, това пак е твърде опростено за да е кратичко. Стабилна пехота няма нито на едното, нито на другото място разбира се. Но непряко може да се изведе някаква връзка. А веднъж дваж проработила системата се превръща в традиция по време на 100годишната.

Ами как тогава да обясним спешаването на френските или особено немските рицари, където няма дълъг лък(чиито характеристики са силно преувеличени)? И то дори преди 100годишната война. Ето например фламандските рицари се спешават при Куртре. И печелят победа, не по малка от Бенекбърн, Креси или Азенкур.
И нека погледнем английските успехи(те заслужават отделна тема). Нима са нещо трайно? Нима англичаните печелят войната(не че откритото сражение има особено значение за тази война, особено по време на т.нар. "шевушета")? Не губят я, и то точно в резултат на неспособността на тяхната система да се справи с френската конница.

Да и с какви резултати? Да се спешат атакуващите рицари или е глупост от рода "ами то така е прието", или е плод на конкретни обстоятелства. Във втория случай би било оправдано, от първия обаче имаме доста повече примери струва ми се.

Ами преди време си бях събирал данни за спешаването на рицари и трябва да кажа, че то се среща достатъчно често и в Германия, където се използва както при офанзива така и при отбрана. За съжаление тия данни(и един куб още) отдиоха подяволите преди известно време. Смътно си спомям Мьолдорф или нещо подобно.

Малко силно казано - ако им бяха така лоши армиите нямаше да бият франсетата отново и отново. Факт е, че те развиват първи нещо наподобяващо професионална армия, разбира се не поради някакво невероятно умозрение, а по стечение на обстоятелствата. Но войниците им са най-често ветерани от повече кампании и се различават доста от феодалното сборище на французите.

Макар в английската армия да се наблюдава известна професионализация(дължаща се на фискалните отношения) това съвсем не я прави особено качествена, което пък не означава, че френската армия е качествена. А професионални контингенти се срещат във всички армии от онова време(ето например прочутите геноески стрелци). А победите им над французите са свързани изцяло с кризите на френското общество. Англичаните обожават да разправят фентъзи разказчета за Креси и Азенкур, но някак покрай това забравят Кастелион или Форминджи.

Че аз този аспект не го ли отбелязах? Май не достатъчно ясно като гледам.

Отбеляза го, но някак все ми се струва недоизяснено.

Но разбира се самото спешаване няма особено влияние ако все пак и останалата част от армията не е донякъде приучена

Точно обратното. Колкото по-неприучена е пехотата, толкова по-голям е ефекта(моралният) от спешените рицари. Колкото по-приучена е пехотата, толкова по-малко има нужда от "арматурата" на спешения рицар. Всъщност това не е някакво уникално явление - например при Цезар се споменава за спешаването на офицерите на един "новобрански" легион, целта е същата.

И пак цялото не придобива особена ефективност в офанзива, а се подобрява главно в дефанзивен план. Затова казах, че спешаването се явява подобряване на дефанзивните характеристики на армията, за сметка на офанзивните.

Проблема тук не е в спешаването. Просто пехотата от това време е такъв боклук, че е повече от неспособна да настъпва. В отбрана, усилена със спешени рицари и изкуствени/естествени препятствия тя може да оказва някаква съпротива.

[Гост]

Галахад, извинявай, че те предупреждавам за нещо, с което може би си наясно, но да не стане объркване с имената. Нали знаеш, че има две Марии Шампански, майка и дъщеря: едната е поръчала Ланселот, а другата е била жена на Бодуен ²Х Фландърски = Бодуен ² Латински и е умряла твърде млада без да остави кой знае каква историческа следа.

И двете са имали обаче връзка с Фландрия (Филип Фландърски) и Ено (Изабела Хайнаутска), а и по време е близо. Малко по-раншко, така че няма опасност тякой да твърди, ч затова въоръжение и тактика са от Х²Vв. Връзката на туй с темата е, че е имало и пеши рицари преди битката при Никопол и 100-г. война, но не били горди от това.

При Никопол конкретно удобството при спешаването е било свързано с маневрирането при коловете. Но както вече говорихме, макар често в хроники и документи да се сочи само броя на рицарите, всъщност армията не се състояла само от тях. Имало конни сержанти, които били конници, но без рицарско звание. На коне били оръженосци и пажове, но също не били рицари. Имало и пехотинци, също с добра екипировка, но и те не били добре екипирани.
Разбира се рицарите умеели да се бият и пеша, което често се практикувало по турнирите. Но същинското място на рицаря било на коня. Както днешните танкисти имат пистолети и могат да стрелят с тях ако се наложи да напуснат танка, но това не е типичното им място в една армия.

[Хана]

На мен лично по ми допадна логиката на мислене от по-предните постнги а Ханс, която обвързваше такткита в късното Средновекавие с икономическите и (да добавя от себе си) социалните промени. Вярно, че спешаване е имало и преди, но едва от 14 век то става така разпространено. И причините освен изброените по-горе според мен са, че това е периодът на упадъка на рицарската идея и на рицарството като прослойка, обедняване на аристокрацията, която е била до този период основен човешки ресурс на войната. Тежко въоръжена конна войска става все по-трудно да бъде набрана. Затова и върви един процес на сближаване на конница и пехота - обедняването и намаляването на рицарството и рекрутирането на държавната армията с наемници сближава като воински позиции пешаците и конниците, нещо немислимо дори само век по-рано.
Също так тече процес на създаване на предмодерните държави с наченки на абсолютистка власт, а държава без армия не може. Държавата не може да си позволи тежки конници, поне не голямо число. Армията става предимно наемна, но в много малка своя част е постоянна. От там и идва и проблемът какво да я правят тази армия в мирните периоди (макар и кратки) и с какво да й плащат, а сщо така и откъде да я наемат и намерят тази армия: селячеството не става, поне не масово, едно, че издържа и храна държавата, второ, че все пка не може толкова бързо да се мине от представата за рицар-воин към селяк-воин. И по този начин основа на рамията стават разни декласирани елементи, дори буквално престъпници, на които даже са били опрощавани престъпления. За тях е съвсем естествена една друга тактика на изтощаване на противника, а именно шевошето. То донякъде е било допълнителен начин за самоизхранване на армията след като рицарството вече не е могло да се самоиздържа така както преди.

[Sir Gray]

Ханс, не съм особено сигурен, че разбирам тезата ти. Спешаването че се е практикувало за да се усили пехотата или в неподходящи за конници условия е ясно. Че не е патент на англичаните също е ясно. Пък реално като цяло това да слезеш от коня не е нещо супер революционно ново мислене или нещо уникално, та не знам защо така го зачоплихме.
А иначе в подробностите май зацикляме, но айде щом сме ги подхванали:

Е да ама това е универсална зависимост - отбраняващият се има предимство. По същата причина и конника има предимство когато се отбранява и очаква появата на противника. Конника разбира се няма да изчака противника си до контакт, а ще започне движението си при приближаването му, но това по същество си остава дефанзивно поведение и е напълно приемливо и за пешият рицар.

А кой е по-ефективен в атака, пешия или този на кон? И защо ако пешите толкова ги бива да атакуват кръстоносците, разполагайки с горе-долу читава пехота, нанасят ударите си основно с тежката кавалерия? Безсмилена посока е тази ако питаш мене - кой е по-агресивния тип войска, пехотата или кавалерията - и не разбирам какво искаш да кажеш всъщност.

Ами как тогава да обясним спешаването на френските или особено немските рицари, където няма дълъг лък(чиито характеристики са силно преувеличени)? И то дори преди 100годишната война. Ето например фламандските рицари се спешават при Куртре. И печелят победа, не по малка от Бенекбърн, Креси или Азенкур.

Ами преди време си бях събирал данни за спешаването на рицари и трябва да кажа, че то се среща достатъчно често и в Германия, където се използва както при офанзива така и при отбрана. За съжаление тия данни(и един куб още) отдиоха подяволите преди известно време. Смътно си спомям Мьолдорф или нещо подобно.

Никъде не съм твърдял, че спешаването е запазено само за англичаните, нито пък че се ограничава само до периода на 100годишната. Както вече казах, самата идея да се спешат конниците не е толкова невероятна, че да не са стигали до нея по всяко време и на всяко място. Стига да е имало някаква подбуда за това, дали заради препятствия по терена, дали поради определена тактика (стената от щитове на Харолд, макар че там голямата част от армията му всъщност са така и така пешаци), а дори и по "модни" причини е напълно естествено да се пробва спешаване.
А ако минем към инглизите, то при тях спешаването се превръща в нещо като канон. Разбира се има и изключения, но традицията им е именно да се спешават. Достигането до това положение на традиция за тоя способ се дължи на комбинация от фактори, основния от които ми се струва е разчитането на една определена тактика, дефанзивната такава, разчитаща на стрелци и пехота в отбрана, която при това се оказва ефективна срещу основните врагове и така още повече се затвърждава. Самата тактика се развива при англичаните в резултат от опита им в островните войни и се вкостенява след първите и успехи на континента срещу французите. Аз не твърдя, че дългия лък е задължителна предпоставка за спешаването, а че успехите на съответната тактика (постигнати в конкретни, много благоприятни условия, самата тактика е доста хм, пасивна и безидейна, късмет са извадили, че франсетата не са имали повече ум в главата) довеждат до затвърдяването и като традиция.
По-нататък, малко като отклонение, относно 100годишната като цяло и английските успехи в нея са несъмнени и при това доста учудващи предвид повсеместната им некадърност откъм стратегията. В крайна сметка те завзимат половин Франция, макар това да е плод по-скоро на късмет отколкото на умения. В стратегически план англичаните блестят със своята невероятна безидейност, с изключение на една две кампании, които обаче си поставят цели далеч над възможностите им. Споменатите шевашета са доволно безпредметни като начинания - имат известен смисъл като рушащи икономическата и морална база на противника (с каквато цел са горе-долу замислени) и така евентуално да го принудят да се съгласи на условията, но не и приположение, че условията са френската корона - абсурдно е да се мисли, че каквито и разрушения ще принудят френския крал сам да си сдаде короната. От момента, в който Едуарт 3ти изявява изискванията си за нея войната вече се превръща в такава на взаимно унищожение, по-точно френско такова - войната може да се спечели само след реалното завземане на територията. А шевошетата определено не са подходящия метод за това. Всъщност англичаните така и си нямат идея как да решат проблема - дори замислените като решителни кампании се израждат в някакви безсмилени разходки насам натам (и Креси, и Ажинкор като най-фрапиращи примери). Но на мен ми се струва, че англичаните по принцип не разполагат с достатъчно ресурси да завземат насилствено цяла Франция, така че изходът от войната си е напълно закономерен. И само френската неорганизираност, стратегически и тактически, не я приключват значително по-рано.
А относно френската кавалерия и че тя била причината за крайното поражение на англичаните не го разбрах - във война, която протича реално само в обсади на малки и по-големи замъци не виждам каква роля толкова изиграва кавалерията.

Накрая само две думи относно късното развитие. Социалните промени си изиграват огромната роля, тук няма съмнение, в комбинация с техническите промени (които идват малко по-късно все пак).

[Ханс]

А кой е по-ефективен в атака, пешия или този на кон? И защо ако пешите толкова ги бива да атакуват кръстоносците, разполагайки с горе-долу читава пехота, нанасят ударите си основно с тежката кавалерия? Безсмилена посока е тази ако питаш мене - кой е по-агресивния тип войска, пехотата или кавалерията - и не разбирам какво искаш да кажеш всъщност.

Ами това което се опитвам да кажа е, че от това да атакуваш със сто конника е по-добре да атакуваш със сто спешени рицаря, смесени с още хиляда пехотинци.

[Хана]

По повод на 100-годишната война - ако я разгледаме като поредица от 4, а защо не и 5-6 отделни войни, ще се види много ясно, че англичаните ги печелят всичките освен последната. А короната е очевидната причина за появата на войната, тя обаче е цел на повърхността, постепенно в нейна дълбинна цел от страна на англичаните се превръща завладяването на Франция и унищожаването на френската държавност, така че от тази гледна точка си мисля, че действията им са обосновани в рамките разбира се на онази менталност и онези разбирания за водене на война, които нямат много общо със сегашните ни представи. От сегашна гледна точка някои средновековни "добри практики" изглеждат умопомрачителна глупост: например да се решава изхода на някоя битка в директен рицарски двубой, а мога да добавя и спешаването, което нещо не можах да си го представя като алгоритъм. Също и шевошето. Грей спомена за отсъствието на стратегия и у двете страни, но пак - така ни изглежда сега, когато анализираме всяка битка и всяка война от обективистична, причинно-следствена и процедурална гледа точка: причината Х води до стратегия У, която се реализира в тактически действия Z. Обаче такава средновековна опера няма или поне има само отчасти. Няма подобна логика и в началните действия на Едуард, и в събитията около опълчението, Жана д`Арк и случилото се около нея е ярък пример за невъзможност да тълкуваме случилото се тогава от съвременните си критерии.
Малко се отплеснах от темата, ще прощавате.

Тактиката, за която става дума в темата. До тук бяха споменати следните елементи на тактиката в късното Средновековие:
1. Спешаването
2. Шевоше
3. Използване на дългия лък
Още нещо?

[Гост]

Същината на средновековната (европейска) тактика не е ли блокиране на вражата тежка конница и удар със своята? Знаменитите сценки на препускащи тежки конници и бягащи пред тях ужасини врагове, за предпочитане друговерци -любим сюжет за изкуството, трудно постиган в последната си част на практика. Все пак тежката конница е била цветът и каймакът на средновековната армия както би се изразил дон Кихот.

[Ханс]

...например да се решава изхода на някоя битка в директен рицарски двубой...

Според мен това си е художествена измислица, литературен похват.
Изобщо на мен не ми се струват толкова нерационални действията на тогавашните хора. Войните са ги водили според условията на времето. От наша гледна точка или по-точно от гледна точка на модерните ни разбриания за война може тогавашните средства да изглеждат неадекватни, но не трябва да се забравя базата зад, която са седяли воюващите. Не бива да забравяме, че армията на краля обикновенно е стигала за да се обсади калето на някой дребен благородник, но не и за решаването на задачи от крупна величина(от рода на завладяването на държава). Тоест средствата са били крайно недостатъчно. В този аспект шевошето си е напълно разумна стратегия - цели икономически ефект и го постига. Вярно като всяка друга стратегия от това време си остава ниско ефективна. И все пак аз лично смятам, че причинно следствената връзка съществува и тогава.
Така и аз се отплеснах, но не е фатално.
Ако говорим за тактиката на Средновековието то не може да не се подчертае едно - от началото на периода до неговият край(грубо казано разбира се) на бойното поле доминира тежката конница и то главно в лицето на рицаря. Всички останали родове войска се явяват спомагателни и второстепенни.

[Sir Gray]

Ами две думи относно "причинно-следствената връзка"

От сегашна гледна точка някои средновековни "добри практики" изглеждат умопомрачителна глупост

Според мен "практиките", за да се практикуват въобще определено трябва да имат някакво обоснование в реалността. И войната, макар несъмнено възприемана и реализирана по най-различни начини в различните епохи и места, все пак съдържа в себе си дадени принципи, които важат независимо от заобикалящите обстоятелства. Да скочиш от висока сграда, размахвайки ръце, може да е много естетична практика, обаче това няма да отмени гравитацията и твоето размазване след несъмнено щастлив, но кратък полет. Така че подкрепям Ханс в това, че за определени методи би трябвало да има рационална причина - иначе прилагащите ги най-вероятно нямаше да оживеят да разкажат за тях .
Но същевременно не трябва да забравяме и това, че човек съвсем не винаги е рационален. И като следствие определено могат да се намерят случаи, когато рационалността е заменена като причина от други фактори, културни и социални особености да кажем. Проблемът когато говорим за такъв отдалечен и оскъден (относително) на сведения период като Средновековието е, че трудно можем да отделим рационалните и "нерационалните" (в кавички, защото обхватно погледнато те са също толкова рационални, колкото и другите, просто се базират на различни основи) причини едни от други, още повече, че те имат тенденцията да се преплитат в развитието си. Но определено можем да се опитаме .

А иначе (малко конкретика ) за шевашето аз се исказах разбира се от модерната, "рационална" гледна точка - ако целта е елиминирането на Франция като държава, то шевошетата определено не са удачния метод за това. Че ресурсите са недостатъчни за нещо повече говори за неадекватност при поставяне на целите, не в полза на метода.
Ако се върнем към тогавашните условия, то пак ще видим, че шевошетата се явяват средство по неволя за водене на войната - първата кампания на Едуарт 3ти е доста класическа "завоевателна", концентрирано настъпление към Париж от три страни. Е, проваля се напълно естествено поради комуникационни и организационни проблеми, нерешими тогава, но като план си е "типично" завоевание. Шевошето пък идва като заместител при положение, че откритото завоевание е непостижимо, като средство да се навреди по някакъв начин на врага при оскъдицата на ресурси и обективни ограничения в ефективността. И в тази си роля на заместител несъмнено се оказва доста успешно, иначе нямаше англичаните да се задържат толкова време, и определено ефективно и разумно като съотношение вложени ресурси/постигнат резултат (търси се не само прякото икономическо нараняване, но и следващата от това загуба на престиж на френския крал), но това не променя нищо относно факта, че все пак е заместител.
В този ми анализ може да възникне (и с право) въпросът "А дали въобще англичаните са възприемали войната като завоевателна и дали са търсели метод за успешното и завършване в тази насока?". (Това ни връща малко към причинно-следствената връзка - може пък да не са търсили рационалния изход от войната, ами да са смятали, кой знае защо, че всъщност целта на войната е именно провеждането на шевошета ). Е, особено търсене не е паднало, в смисъл на генералщабен анализ и планиране , но според мен опити в тази насока определено е имало и при Едуарт, и при Хенри.

А по същинската тема за тактиката ми се струва, че досега подминахме напълно основния и елемент през Средновековието - обсадата. Погледнато откъм честота и разпространение именно обсадата всъщност е основното занимание на средновековната армия. Развитието на дадена война се е измервало и е зависело главно от броя и значението на превзетите/загубените крепости.

[Хана]

(Това ни връща малко към причинно-следствената връзка - може пък да не са търсили рационалния изход от войната, ами да са смятали, кой знае защо, че всъщност целта на войната е именно провеждането на шевошета ). Е, особено търсене не е паднало, в смисъл на генералщабен анализ и планиране , но според мен опити в тази насока определено е имало и при Едуарт, и при Хенри.

Разликата между анализа на "генералщабен анализ и планиране" и анализа на средновековните тактики е голяма - можем само да се питаме: какво ли си е мислил Хенри 5 една хубава октомврийска сутрин преди битката при Азенкур? Хронистите не са записвали генералщабните стратегии и такива до нас не са достигнали, което не означава, че не ги е имало, но можем само да гадаем какви и да си създаваме теми за историческо моделиране. Със същия успех обаче можем да четем Шекспир по въпроса. А тактиките са видими, описани са и обективно могат да бъдат анализирани.

Това за обсадите е добра добавка, прав си.

например да се решава изхода на някоя битка в директен рицарски двубой...
Според мен това си е художествена измислица, литературен похват.

А не, имало е и такива случаи, макар и като изключение. Ще се поровя за примери.

[Гост]

Според мен това си е художествена измислица, литературен похват.

:not: Решеването на битката чрез двубой иде от разбирането за средновековната държава. По-конкретно от господстващато през Средновековието патримониална теория за държавата, т.е. идеята, че държавата е имущество на владетеля ( Л. Владикин дори сочи примери, че в бълг. език под "държава" се е разибрало въобще "имот", като напр. нива). Иначе казано държавния глава "по божия милост" владее земята и хората (от там иде и бълг. название - "владетел", в отличие от Пантократора (Вседържителя), който е господар изконно и вечно. та от там и значението на двубоите - в много случаи войните решавали чисто династичен въпрос - 100г. война се водила за овакантената корона на Франция, от която внукът на Филип Хубави и английски крал решил че е лишен несправедливо; това което бълг. цар Симеон ² не успял да постигне с походи, наследниците на цар Иван Александър след някой-друг неуспешен опит споличили в лицето на Комниновата династия - династия от бълг. произход в Цариград.

Е, не всички владетели охотно се навивали на двубои, но поне оферти са правени - на Михаил Шишман, през 100г. война от Едуард на Шарл Валоа...

[Хана]

Нередко военачальники двух армий, и даже враждующие государи, бросали друг другу личный вызов нп поединок. В 1383 г. Ричард II Английский предложил решить вопрос о войне между двумя королевствами посредством поединка, в котором сойдутся он и Карл VI, а также дядья обоих монархов. Несколько лет спустя Людовик Орлеанский бросит вызов Генриху IV Ланкастеру; в 1415 г. – снова вызов, на этот раз обращенный Генрихом V Английским дофину Людовику Гиенскому. Филипп Добрый, безупречный рыцарь, не преминул скать свое слово: «дабы избежать пролития христианской крови и гибели народа, к коему питаю я сострадание в своем сердце», он вызывал на бой Хэмфри Глостера, который оспаривал у него Нидерланды; он усердно готовился к поединку: заказав снаряжение, флаги и знамена, которыми будет украшена арена, герцог ежедневно упражнялся с оружием в руках.
Но ни один из намеченных поединков между принцами не состоялся, что позволяет несколько усомниться в искренности их намерений. Зато частные поединки между капитанами или сражения на арене между двумя группами противников были не редкостью. Прославленная битва Тридцати, состоявшаяся в 1351 г. в Бретани, надолго осталась в памяти и вызвала подражания. В 1402 г. в Монтандре де Сентонж семь французских баронов сразились с семью английскими. Французы одержали победу, а их предводитель, Гийом де Барбазан, заслужил у короля Карла VI титул «безупречного рыцаря».

От: Марселен Дефурно "Повседневная жизнь в эпоху Жанны д'Арк"

[gladiator]

Двубоят го има и при старогерманската традиция като идея за Божият съд. Който победи сам Бог отрежда за права страна в спора. Този човек освен умения има и нравствена сила и чистота на духа.

[gladiator]

ето малко пеши рицари в сражение