Варяжките наемници във Византия

[Sir Gray]

Еййй, браво Историк, отново много интересни статии от твоя страна. Особено тази за спора за произхода - аз само едно две филмчета по въпроса съм гледал и някъде по някви списания бях чел нещо. Сега ми светна за какво става въпрос

[von Danitz]

Харолд Хардрад, за него пишело в Едите, но кои, по скоро старите, та какво знаеш за него историк, той ли е победил Петър Делян, и той ли е същия при Хейстингс??????

[Araslan]

su6tiqt e no petur delqn e bil predaden ot bratov4et si alysian a statiite na istorik sa dosta interesni no ne6to mi se gybqt varqgitea te sa poznati pod razli4ni imena naistina varqgi varangi varangiici rysi..a poxoda na svetoslav spored men dovejda do padaneto na bulgariq pod vizantiiska politi4eska zavisimost..otslabva durjavata do nemai kude..za koeto ima zaslyga romeiskata diplomaciq kakato i jajdana na kievskiq knqz za izlaz na toplo more koeto se prevru6ta i vuv fix ideq na rys rysiq i cccp prez idnite vekove..

[Araslan]

a i da moita informaciq e 4e armenskata pexota spasqva vasilii pri troqnovi vrata(bulgarska klisyra)

[Sir Gray]

За Харалд бях писал тука

http://www.boinaslava.net/forum/viewtopic.php?t=2857

[viking heart]

Попаднах на интересни неща за живота на Харалд Хардрад, ако някой проявява интерес мога да напиша нещо за него. Бил е наистина велик войн.

[byzantiner]

Еми то май бях чел тука из БС един доста обемист материал за него, но щом имаш и ти се пише, напиши! Лошо няма

[arhangel]

Попаднах на интересни неща за живота на Харалд Хардрад, ако някой проявява интерес мога да напиша нещо за него. Бил е наистина велик войн.

Е хубава работа .... естествено че има хора дето се интересуват !!!:rock:
Пиши човече пиши :tup:

"ВАРЯГИ", НОРМАНИ И АНГЛИЧАНИ НА БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

На пръв поглед горното заглавие звучи необичайно и предизвикателно, освен може би за тесните специалисти, и все пак темата има своя смисъл. Макар и по-слабо в сравнение със Западна Европа, Русия и Византия, средновековна България неведнъж е имала контакти с "дивите" нормани ("викинги", "веринги", "варяги", "народът Рос" и др.), а епизодично и с англичани на византийска служба.

Без съмнение най-преки били контактите на норманите с Византия и България чрез ранносредновековните руски земи. Киевска Русия се оформила като държава след завладяването на Киев от княз Олег през 882 г., който пък бил наследник на норманския вожд Рюрик, завладял земите на Северна Русия около Новгород в началото на същото столетие. Всъщност може би Киев до 882 г. бил владян от братята Асколд и Дир, по всяка вероятност също от нормански произход, но признаващи върховната власт на хазарския каган. С превземането на Киев от княз Олег се създала една мощна ранносредновековна държава, в която норманският елемент на първо време имал ярко изразено политическо надмощие. "Варягите", както били наричани норманите в Русия, дали своето име "Рос" на новата държава с нейното предимно източнославянско население, както станало с името на [пра]българите у нас и на германското племе "франки" във Франция.

"Варягите", бидейки смели моряци и безпримерни авантюристи, предали своя дух и опит на своите източнославянски събратя. Както на запад техните съплеменици достигнали Исландия, Гренландия и дори "Винланд" (Северна Америка), така в източноевропейските простори, плавайки по големите реки, те се появявали изненадващо в Каспийско и Черно море. От IX нататък Византия, а навярно и България, трябвало да бъдат нащрек предвид опасността от морски набези. Северните "мъже на кървите" (израз на княз Светослав Киевски в "Повестта за изминалите години") били авангард на руската външна политика, както и на презморската търговия по пътя "Из Варяг в Греки" ("От норманите към Византия"), достигащ покрай българския черноморски бряг до Месемврия/Несебър и Цариград/Константинопол.

Наред с процеса на етническа симбиоза, родил староруската аристокрация и войска, при който първоначалните "роси" се пославянчвали и превръщали в славяни-"руси", в руските земи идвали временно, на военна служба, по търговия и т.н. нови "варяги". По тази причина наред с русите в изворите от IX-XI в. се споменават и, така да се каже, "автентични" нормани. В походите на киевските владетели на юг винаги участвали руси (като общо понятие на техните поданици), "варяги" (наемници или съюзници от Скандинавия), славяни (контингенти от различните племена: древляни, северяни и т.н.), понякога и други съюзни отряди. По-особен е случаят с племената на т.нар. тиверци и уличи, според някои изследователи от прабългарски (или смесен българо-славянски) произход, но постепенно въвлечени в руската политика, както и в състава на староруската народност.

Първата регистрирана поява на "роси" в Константинопол, иначе "шведи", пратеници на някакъв неизвестен "каган", била през 839 г. Византийската столица била нападната от техни съплеменници за пръв път на 18 юни 860 г. Според някои учени инициатори на похода били споменатите Асколд и Дир. Знаменитият византийски патриарх Фотий съобщава, че скоро след българите Христовата вяра била приета и от русите. Това първо "Крещение руссов", представено с нарочна миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника (XIV в.), обаче било много ограничено и нетрайно. Русия си останала езическа до покръстването през 988 г., в което участвало и българско духовенство.

Формирането на Киевска Русия при Олег в края на IX в. променило стратегическата обстановка в Източна Европа и Черноморието. Към 905-907 г. самият киевски княз със своите ладии изненадващо нападнал и опустошил околностите на византийската столица. Какво е било отношението на българския владетел Симеон Велики към този поход обаче е неизвестно. С договора между Олег и Византия (907 г.) били поставени основите на легендарната "варяго-руска дружина", превърнала се във важен елемент от византийската армия. През 941 г. княз Игор с "безчислени ладии", наричани от византийците с традиционното понятие "моноксили" ("еднодръвки"), навлязъл отново в Босфора, но бил разгромен от византийския флот. Русите особено много се страхували от прочутия "гръцки огън", средновековният "напалм", който правел византийските "огненосни кораби" ("дромони") най-силните морски единици през онази епоха. Две години по-късно князът отново тръгнал против Константинопол, но бил спрян от една изпреварваща дипломатическа инициатива на империята. България на цар Петър като лоялен съюзник предупредила ромеите за готвещото се нападение, което позволило на византийското правителство да реагира. Печенежките съюзници на Игор обаче не влизали в сметката, поради което нападнали северните български земи. В тези руски морски походи съществена роля играели норманите ("варягите"), които очевидно вече били добре известни на властите във Велики Преслав.

В България като военно-политически фактор в истинския смисъл на думата норманите се появили по време на руската агресия, водена от княз Светослав Игоревич през 968-971 г. В тази първа по рода си българо-руска война, нанесла най-тежкия удар на Първото българско царство, участвали големи варяжки контингенти. Самият Светослав, независимо че е първият руски княз със славянско име, бил чистокръвен норманин - и майка му Олга ("Хелга"), първата християнска владетелка в Русия, и баща му Игор ("Ингвар") били от норманско потекло. Най-близките помощници на княза във войната му против България, а после и срещу Византия, били "варягите" Икмор и Свенелд ("Свенкел" във византийските извори). Икмор загинал по време на боевете край Дръстър (Силистра), а Свенелд предвождал остатъците от Светославовата армия при завръщането й в Киев от България. Той поел командването й след гибелта на княза, убит при праговете на Днепър от печенезите през зимата на 971/972 г.

По време на войната на Балканите русите и "варягите", в огромната си част езичници, проявили извънредно голяма смелост и военно изкуство. И все пак победите им над българите се дължали най-вече на превъзходството им в хора (поне два пъти повече от българите, както твърдят византийските автори), както и на военната изненада. Няма съмнение, че дори и при реалностите на X в., все пак староруската народност (т.е. днешните руси, украинци и белоруси) надвишавала по численост българската... Показателно е едно място в "Повестта на изминалите години": при втория Светославов поход в България край Преславец (в Дунавската делта) "...излезли българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: "Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя и дружино, мъжествено!" Към вечерта Светослав надвил..." Ожесточената съпротива, оказвана от българските войски, никак не се покрива с наложената представа за упадъка и слабостта на страната при Петър (927-969) и Борис II (969-971).

Авантюризмът на княз Светослав позволил на Византия да го използва като свое оръдие срещу България. Както е известно обаче, руският княз се сближил извънредно много с Калокир, сина на византийския управител на Херсон, който бил не по-малко "хазартна" личност. Изпратен в Киев, за да уговори руската агресия против България, патрицият Калокир бил поблазнен от мисълта за византийския трон. Той щедро обещавал на Светослав България, ако русите му помогнат да заграби императорската корона...

Действията на Светослав срещу Византия, независимо от наложения от него руско-български "съюз" (изразяващ се във фактическото заложничество на цар Борис II, най-видните български боляри и семействата им!), нямали очаквания резултат. В Константинопол никой не искал и да чуе за фантазиите на Калокир. Руските сили, нахулили в Тракия, претърпели пълно поражение. В тях обаче участвали и подкрепления от маджари, печенези и ...българи! Част от тези българи най-вероятно просто нямали избор предвид естеството на споменатия по-горе българо-руски [псевдо]"съюз". Не е изключено обаче, както допуска например молдовският български учен Н. Руссев, авантюристът Светослав да е увлякъл подобни нему български "пасионарни" елементи - винаги в едно общество съществуват хора, по една или друга причина недоволни, неудовлетворени и т.н. от реалните политически условия. В този смисъл и в Петрова България положително е имало достатъчно "маргинални" хора, авантюристично настроени, склонни към неадекватни на пръв поглед позиции и решения... И все пак, доминиращото мнозинство от българския народ се отнасяло крайно неприязнено и враждебно към руския княз и войските му. Показателно е поведението на българите във Велики Преслав през април 971 г. - те се сражавали яростно с войските на "освободителя" и "приятеля" Йоан Цимисхи (969-976) не от "любов" и лоялност към Светослав, а ръководени от омразата си към същите тези ромеи, виновни за "нашествието на русите" в България... Други българи, както е известно, пък се предоверили на Цимисхи и открито преминали на негова страна. Това, от една страна, спомогнало за блокирането на Светослав в Дръстър, от друга - предизвикало жестокото изтребване на държаните от Светослав като заложници български боляри.

След 988 г., когато руско-византийските съюзни отношения били скрепени с династичен брак (Владимир I се оженил за Анна, сестрата на Василий II), и християнизацията на Киевска Русия участието на средновековни "руси" в ромейската армия станало нещо неизменно. Варяго-руски отряди, макар и сравнително рядко споменавани, се сражавали против българите по време на "перманентната война" на Василий II Българоубиеца (976-1025) срещу Самуил (997-1014) и неговите наследници. Така например след победата на Българоубиеца над войските на Иван Владислав (1015-1018) при Сетена (в дн. Южна Македония, Гърция) една трета от плячката била подарена на "русите" в състава на императорската армия.

През 1015 г. руска флота, водена от някой си Хрисохир (не име, а прозвище - "Златната ръка" на гръцки), роднина на княз Владимир I Святой, се появила пред византийската столица. Това пиратско по своята същност нападение създало проблеми на византийските морски сили. Така или иначе, в крайна сметка русите били победени, а в разгрома им взел дейно участие българинът Давид "Охридски", който тогава управлявал византийския остров Самос в Егейско море. Очевидно става дума за преминал на страната на Василий II български болярин (за съжаление има и такива случаи още във времето на Самуил...), който изненадващо направил кариера като морски офицер.

Последният варяго-руски морски поход срещу "Царьгород" (русите възприели българското име на Константинопол) бил през 1043 г. Корабите на княз Владимир Ярославич, синът на царуващия тогава велик княз Ярослав Мъдри, отново станали жертва на "гръцкия огън". Руските съдове били преследвани от византийските дромони покрай българските брегове, а спасилите се руси, стъпвайки на сушата, успели да се съберат и организират. Това били цели 6 хиляди души, оглавени от воеводата Вишата, които се опитали да се завърнат в родината си, вървейки покрай брега на морето. При Варна обаче Вишата и хората му били разбити от силите на паристрийския стратег Катакалон Кекавмен.

Средновековните българи неведнъж си имали работа и с италианските нормани. Тези контакти имали място при норманските агресии против западните земи на Византия, вкл. българските в Македония, по време на Първия кръстоносен поход, както и във връзка с присъствието на наемници от тази среда във византийската армия. Българи и нормани участвали в редица военни кампании на ромеите против селджукските турци в Мала Азия, а българинът Борил като "етнарх" (командващ чуждестранните наемници) дори бил пряк командир на норманите по времето на Никифор III Вотаниат (1078-1081).

Както стана дума, в голямата война на Алексий I Комнин с норманите на Робер Гискар през осемдесетте години на XI в. участвали много българи, вкл. корпусът на пловдивските павликяни (вж. очерка за Травъл в тази книга). Пак по същото време норманите окупирали голяма част от днешна Македония, но при Охрид срещнали твърдата съпротива на тогавашния управител на крепостта, арменецът Ариев. Този византийски офицер оставил добър спомен сред местните хора, поради което в "Българския апокрифен летопис" (XII в.) е наречен "български цар"!

Наред със създадената от норманите стара Киевска Русия и с норманското "Кралство на двете Сицилии" в Италия Византия, вкл. и българите под нейната власт, контактували и с техните съплеменници от самата Скандинавия. Както стана дума, скандинавските нормани винаги били важен компонент в руските походи към "Миклагард" ("Великият град" - название, давано от тях единствено на Цариград/Константинопол!), именно през "Гардарики" (така най-често е наричана Русия в старата скандинавска книжнина) най-често пристигали северните "мъже на кървите" на служба при византийските императори. В такъв смисъл Русия играела ролята на своеобразен посредник между европейския Север и Балканите. Вече бе казано, че през нея минавал и "Великият Северен път" ("Из Варяг в Греки"), чиято завършваща фаза била покрай българския черноморски бряг.

След християнизацията на скандинавските страни в началото на XI в. службата при византийските императори се смятала както за доходно занятие, така и за въпрос на престиж. В Константинопол идвали нормански аристократи и войници от Дания, Норвегия, Швеция, даже от далечната Исландия. През XI в. най-ярки следи във Византия и България оставил прочутият принц и авантюрист Харалд Хардрад Суровия (Високия), бъдещ норвежки крал (1047-1066), по-малък брат на националния светец крал Олаф (1016-1030). В чест на св. Олаф "верингите" изградили параклис в Константинопол. Самият Харалд, определян от учените като "последен от конунгите-викинги", загинал по-късно при своя опит да завладее Англия (само три дни преди атаката на Вилхелм Завоевателя през 1066 г., началото на нова епоха в британската история!), направил силно впечатление на своите съвременници във Византия и България.

Норвежкият принц дошъл във Византия с отряд от 500 войници, минавайки през Киев, където управлявал неговият бъдещ тъст, великият княз Ярослав Мъдри. Това станало към 1036-1037 г. по времето на император Михаил IV Пафлагонски. Желанието на Харалд било не само да спечели слава, пари, почести и т.н., но и да се запознае с устройството на вековната империя. Северният принц се сражавал в Мала Азия против арабите, по-късно бил в Южна Италия под командването на прочутия византийски пълководец Георги Маниак, който пък, както стана дума, вероятно имал български произход. Византийският писател Кекавмен дава висока оценка на Харалд като верен воин на империята, който заради своите подвизи получил титлата "спатарокандидат". Скандинавската традиция героизира и преувеличава заслугите на принца, като дори приписва на императрица Зоя ("Зоя Могъщата" у Снорри Стурлосон) желание да се омъжи за него.

Най-ярки следи Харалд Хардрад е оставил с участието си в потушаването на българското въстание начело с Петър Делян. Според сагите именно той имал решаващата заслуга за победата над българите и техния сляп цар, поради което получил прозвището "Опустошителят на България", както и "Бич за българите". Най-вероятно и тук имаме типична хиперболизация, доколкото съвременниците не открояват по някакъв по-особен начин действията на "верингите", когато става дума за Делян и неговото въстание. Твърдението, което се среща понякога в популярната литература, че Харалд имал някаква любима българка на име "Слава" или "Ослава", от чието име било получено названието на Осло (!), нямат реална основа. Във Византия норманският вожд останал до 1043 г., когато влязъл в разпра с император Константин IX Мономах и се наложило да побегне в Киев. Този инцидент наред с други подобни по същото време бил една от причините за последния варяго-руски морски поход против византийската столица през 1043 г.

През 1110 г. Цариград бил посетен от норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103-1130), когото Алексий I Комнин приел тържествено и много сърдечно. В чест на високия гост били устроени бляскави приеми и дори спортни игри на Хиподрома. Сигурд подарил на императора своите кораби, вкл. кралският "дракар", украсен с огромен позлатен дракон (плячкосан заедно със стотици византийски реликви от кръстоносците през 1204 г.!), и потеглил към родината си по суша през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получили разрешение да останат на византийска служба. Въобще император Алексий I Комнин е оставил най-траен спомен в сагите, а името му "Кирялакс Кейсар" (т.е. "Кир/господин Алексий Цезар") се превърнало в синоним на византийския император - с него са назовани и синът, и внукът на Алексий I, съответно Йоан II (1118-1143) и Мануил I Комнин (1143-1180).

Една от сагите, която има паралел и в "Историята" на византиеца Йоан Кинам, разказва за участието на норманите във византийската победа над печенезите през 1123 г. Естествено, придворният историк Кинам е много по-обстоятелствен, поради което нашето изложение се гради преди всичко на неговия разказ. Това била последната "печенежка война", която Йоан II Комнин започнал от българския град Боруй (виз. Вероя, дн. Стара Загора). През старопланинските проходи императорът преминал в Северна България, най-вероятно нейде в района на бъдещата българска столица Търново. В първата битка ромеите претърпели неуспех, а самият Йоан бил ранен. Византийският владетел обаче продължил войната, като успял с дарове, обещания и т.н. да разедини "варварите". Това било улеснено от обстоятелството, че заедно с печенезите в нашествието от 1122-1123 г. участвали още узи и сродните с тях берендеи. Решителната битка била някъде в Дунавската равнина, където "варварите" устроили лагера си. Използвайки своите талиги, те направили нещо като "вагенбург" ("подвижна крепост" от наредени в кръг каруци). Ромейските войници не могли да пробият обръча и тогава се намесили "верингите". Според сагата, за която стана дума, техният водач Торир Хелсинг уверил разгорещено императора, че той и хората му ще се хвърлят даже в огъня заради него. Йоан II Комнин, наречен отново "Кирялакс", ги насърчил, като им напомнил и за покровителството на "техния" св. Олаф. С неговите молитви 450-те "веринги" със своите секири разсекли "крепостта от талиги" и разгромили "варварите". Според византийските автори в този подвиг главна роля играели "британските секироносци" (вж. малко по-долу), което показва, че корпусът е бил нееднороден. Така Византия, вкл. и българските й поданици, все пак благодарение и на "северните хора", окончателно си отдъхнала от продължилата близо едно столетие печенежка заплаха.

Скандинавското, както и "чисто" руското (източнославянското), участие във византийската армия към края на XI в. постепенно избледняло. На мястото на традиционните вече "веринги" се появил нов "поток", този път по-малък по мащаби, състоящ се предимно от англичани и шотландци. Този поток имал своето място след 1066 г., когато френските нормани (от Нормандия) начело с Вилхелм (Гийом, Уйлям) Завоевателя превзели Англия. Тогава редица представители на старата аристокрация от англо-сакси трябвало да търсят щастието си извън пределите на острова. Вероятно по техните стъпки тръгвали и други англичани, вече и новата нормано-английска аристокрация, във Византия сигурно оставали на служба и англичани, участвали в кръстоносното движение, пилигрими (поклонници), връщащи се от Божигроб и пр. Както видяхме, отряд от "британски секироносци" участвали в последната "печенежка война" през 1122-1123 г. Две английски монети от двадесетте години на XII в. са открити, по информация на нумизмата Ал. Пейков, съответно в района на днешния гр. Омуртаг и край Шумен. Тези засега уникални находки най-вероятно са в пряка връзка с англичаните във византийската армия, и то именно във времето на тази война.

При Алексий I Комнин имаме и един изключително интересен пример на истинско етническо присъствие на хора от далечна Британия по нашите земи. Тогава група англо-сакси се заселила в ...Дунавската делта! Северните пришълци изтребили "езичниците" (вероятно печенези) и нарекли някакъв район с името "Нова Англия" (!), пазейки "...спомена за страната, от която водеха потеклото си..." - разказва техен съвременник. Естествено, този сензационен сам по себе си английски "анклав" в средновековния български Североизток, появил се в началото на XII в., е бил незначителен. Скоро англичаните или потърсили другаде нужната им земя, или пък бързо били пометени от бурните събития през онази епоха.

Във византийския дворец т.нар. англо-веринги продължавали да съществуват като армейска част дори и през XIII в., но реалната им роля вече била далеч от онази, която имали "верингите"-нормани и руси от X-XI в. Англичани и германци в гвардията на императорите имало и по-късно. Те са споменати и в трактата на Георги [Псевдо] Кодин, което означава, че българските пратеничества във Византия през XIII-XIV в. са срещали такива хора. Ако съдим по случая с Хранислав (вж. очерка "Съратници и последователи на Ивайло"), то е имало случаи, в които англичаните във византийския дворец са били подчинени на висшестоящи началници, българи по произход. Така или иначе, тези "северни хора" не били непознати на нашите средновековни предци. Когато в една от своите т.нар. Месемврийски (Несебърски) грамоти от 1341 г. цар Иван Александър (1331-1371) споменава "...русите и светлокосото германско племе...", търновският цар вероятно има предвид такива войници на византийска служба. Така или иначе, независимо от сравнително беглото си присъствие по нашите земи, норманите, англичаните и подобните на тях северни "мъже на кървите" имат своето място в българската средновековна история, те придават допълнителни багри към нейната колоритна етнокултурна палитра.

(с) Пламен Павлов
=============================
(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

[viking heart]

Според сагите Харалд Хардрад бил още невръстен юноша, когато взел участие в битката при Стиклестад/31.08.1030г./ Само за сведение битката е между норвежкия конунг/крал/ Олаф II Харалдсон, в съюз с шведския конунг Анунд Якуб срещу датския конунг Кнут. Битката била много жестока и продължила почти през целия ден. Датчаните победили и оцелелите норвежци, сред които бил и Хардрад трябвало да се спасяват с бягство. В сагите е упоменато, че Хардрад е брат на конунг Олаф и се син на Сигурд Сир. Заедно с няколко стотин оцелели Харалд успял да се спаси с помоща на ярл Рагнвал Брюасон, с помоща на който отишъл в Гардарике/днешна Русия/ и отседнали в Холмгард/Киев/при тогавашния цар Ярослав. Там норвежците били посрещнати радушно и скоро станали телохранители на царя. Харалд и хората мюу останали няколко години в Гардарике и често обикаляли страните от Източния път/така викингите наричали страните, разположение на пътя от Балтийско море до Черно море/. Когато Харалд събрал голяма дружина от скандинавци тръгнал за Гърция и пристигнал в Миклагард/Константинопол/. Там бил посрещнат добре и хората му станали телохранители на императорското семейство.
Към 1033г. Харалд и хората му били включени във византийския флот и под командването на прочутия пълководец Георги Маниак отплавали в Средиземно море, за да се борят срещу средизменоморските пирати.
Скоро между Маниак и Хардрад избухнали множество конфликти. В сагите пише, че почти винаги норвежците се сражвали сами в самостоятелно ядро и винаги побеждавали. Напротив гърците от своя страна почти винаги губели. Стюрлусон/разказвача на сагите/казва: "...гърците се върнали в Миклагард като момченца, които нищо не са успели да си намерят."
Скоро Хардрад се разделил с византийците и поел по самостоятелен път.
По ред сведения командвал десетина кораба, с които разорил крайбрежието на Серкландия/Северна Африка/ и според сагите превзел 80 града икрепости/доста преувелечно според мен, ама нейсе/ :mhehe:
След това корабите му се насочили към Сикильой/Сицилия/ и подложили облатта на разорение и грабеж. В сагите пише, че там имало голям град, който имал големни крепостни стени. Хардрад наредил на няколко птицеловци да хванат колкото е възможно повече птици, да намажат гарбовете им със парчета смола, примесени с восък и сяра, след което ги запалили.
Тъй като повечето от птиците виели гнезда в града станал пожар и настанала паника сред населението. Част от хората напуснали града и се преали на норвежците. Харалд бил благосклонен към тях и им пощадил живота. Тези, които останали вътре и се оцелели след сражението били изклани поголовно. Чрез хитрини Хардрад превзел още няколко големи крепости и в бой показвал необичайна смелост и жестокост. Поради твърдостта му и безжалостното отношение към пленените, бил наречен Хардрад/Жестокия, Коравосърдечния/.
Около 1042г. Хардрад след множество битки се отправил с хората си към Йерусалим. Там оставил множество дарове и се върнал в Миклагард. Там обаче не гледали с добро око на норвежците и скоро бил инсциниран инцидент между императрица Зоя и Хардрад. Последния бил обвинен за обида на императрицата и хвърлен в затвора/типично по византийски/. Така, или иначе Хардрад успял да избяга/няма да се впускам в подробности, около лигавите историйки за интимните му отношения с някоя си принцеса/ От Гърция Хардрад отплавал с корабите си за Холмгард. Пропуснах да спомена, че преди да отиде в Гърция, Хардрад пратил едни от най-доверените си хора в Русия, заедно с по-голямата част от заграбената от походите плячка. В Русия пристигнал към 1043г. и бил отново радушно приет от Ярослав. Последния дори омъжил дъщеря си/Елисив/ за Хардрад. От Холмгард Харалд се върнал в Скандинавия. Всагите се казва, че никой викинг до тогава не се е връщал с толкова много злато и богатства от поход. Харалд и хората му отишли в Швеция, тъй като тогава в Норвегия управлявал марионетния на датския крал, конунг Магнус. В Швеция по това време управялвал конунг Свен Олфсон. Последния имал норвежки корен и бил много почитан от шведския народ. Конунг Свен посрещнал Хардрад добре и скоро двамата решили да преприемат военен поход срещу общия си враг-Дания. Преди това, обаче корабите им плячкосали Саксония и северното крайбрежие на Дания.
Магнус научил, че Харалд Сигурдсон/Хардрад/ има планове да си върне норвежкия трон и събрал норвежката войска. Съветниците на Магнус обаче разубедили краля да тръгва срещу Харалд. Предложили му да даде на Хардрад обширни владения в Норвегия и да не се стига до война, тъй катро имало силен глад в Норвегия и хората не били готови за война. Магнус се съгласил и пратил парламентьори при Харалд. Последния приел предложението. Много скоро отношенията между Харалд и Свен се влошили и Хардрад отплавал при Магнус. В сагите пише:
"Прочути вожде,
вълната се разбива в кила,
когато от изток към Дания
скъпите военни кораби поведе.
Предложи ти синът на Олаф
наполовина да дели със теб
и кралството, и целия народ.
Двама роднини срещнаха се с радост."
Магнус предложил половината територия на Норвегия на Хардрад, и последния приел. След сключване на договора Магнус и Харалд останали заедно през зимата. После Харалд се оттеглил към Тронхайм и продължил да поддържа добри отношения с Магнус. Много ярли завиждали на тази дружба и неведнъж се опитвали да внесат разногласия между двамата конунга.
Утре смятам да допиша материала, тъй като е доста обемен. Надявам се представлява интерес. Чакам някакви мнения и препоръки до момента. За сега толкова.

[Хана]

Ето един текст по темата:
English Refugees in the Byzantine Armed Forces

В главата ми възникват няколко интересни въпроса по повод на тези наемници, на част от които се опитах сама да си отговоря (прозвуча като че ли сама си говоря, но не е точно така )

Първо, защо точно скандинавци са били наемани за личната гвардия на императора? (руси, варяги и т.н.) Такива наемници е трябвало да отговарят поне на две основни условия: да бъдат лично предани на императора и да са извустни като много добри воини. Варягите като твърде далечни не са имали никакви интереси във вътрешните борби във Визаннтия, докато всякакви околни народи не са толкова безопасни. Пламен Павлов в текста, който цитира Архангел, ги определя като "пасионарни" - може би и това е търсила Византия, малко свежа кръв и луди глава в заспалите й вени?

Второ, това за което е статията в линка: какъв точно е бил етническият състав на тази гвардия?

Трето, имало ли е някакво взаимодействие, влияние между двете култури? Варягите биха могли да повлияят само варху военното дело във Византия, те са били твърде малобройни за каквото и да е друго, но макар и да им се е носила славата на много смели и умели, те не са имали някакво значение за Византия. Но не съм много наясно, може би и да е имало някакво влияние.
По-интересно е "окултуряването" на варягите в несъмено по-цивилизованата по това време Византия, колкото и да е условно сравняването на степента на цивилизованост. И точно Харалд се опитва да приложи византийския модел на държавност по-късно в управлението си. Бил е добро съчетание между пасионарен дух и придобити цивилизационни познания.

П.П. в една от първите бележки под линия в линка се позавават на възстановка на Варяжката на Негово Византийско Императорско Величаство Гвардия, която са правили някакви ентусиасти чак на майната си в Австралия. И като се чудех откъде ли им е хрумнало точно това да реенактват, си помислих че може би Константинопол/Истанбул си им е болка и по този начин се чувстват като превзели Галиполи отвътре, па макар и 10-ина века по-рано

[3F122]

варягите не са повлияли на военното дело във Византия не защото са били малко, а защото редът във Византия вече е бил друг. късната императорска гвардия, която е съставена изключително от varangian guards както им казват на един друг език вече няма влиянието, което са имали преторианците по-рано. те са временна мярка, която се превръща в постоянна и по-скоро са повлияни от византийците, от колкото обратното. доколкото си спомням към Византия ги тегли един от предводителите им, запленен от демонстрираното от един император като външност и разкош (мисля по подобен начин започва историята с Роже дьо Фльор, поправете ме, ако бъркам).

силни, смели - спор ниакъв. използват ги като shock troops по време на една война в Далмация (не си спомням коя, да си призная) и там си проличава и най-доброто, и най-лошото. колко са уязвими от далеч, защото много не носят щитове, и колко са страшни с тежките си двуостри брадви отблизо (съответно пак имат проблеми със защитата, де). когато защитават Коснтантинопол при превземането му вече се бият с мечове; мечове по начало са носели само главатарите им, защото там от където идват е било много скъпо да се купи меч. не всеки е можел да си го позволи - можел е да го вземе като трофей от победа, евентуално. по-късно, през 13ти-14ти век вече използват дълги византийски мечове. пазят мястото, където е пробита стената и са едни от последните, чиято съпротива е сломена при завземането на цитаделата.

[Thorn]

те пък чак до 14 век ли са доживели. Един вид андроник е могъл да ползва викинги срещу турците. яко

[Хана]

те са временна мярка, която се превръща в постоянна и по-скоро са повлияни от византийците, от колкото обратното.

Това е интересно. Мислех, че си остават известни с различното от византийците въоръжение и донякъде тактика. Значи все пак по-високата цивилизация затиска.

те пък чак до 14 век ли са доживели. Един вид андроник е могъл да ползва викинги срещу турците. яко

Пише, че до към 13 век се задържат. Евентуално срещу селджукските турци вероятно са били ползвани

[viking heart]

Позволете ми да продължа разказа си за Хардрад.
Между Хардрад и Магнус избухнали противоречия, но те не им попречили да съберат войни и да тръгнат срещу Дания заедно. Норвежките викинги разбили датската армия/убийте ме не знам за коя битка става въпрос/ и след това покорили цялата страна. Скоро Магнус се разболял тежко и осъзнавайки края сиизпратил писмо на шведския конунг Свен, в което направил своето завещание:
Конунг Свен получавал властта над Дания, а Хардрад над Норвегия. На хартия всичко е добре, обаче Харалд изобщо не бил съгласен Свен да управлява Дания, още повече, че роднинската връзка между Магнус и Хардрад била по-силна. Харалд събрал войните си и свикал тинг в околностите на днешния Виборг, за да се провъзгласи за конунг на Дания и Норвегия. Скоро обаче Харалд разбрал, че властта му в Норвегия е само формална и е необходимо да се закрепи първо тами след това да мисли за власт извън териториите на Норвегия. Заминал за родината си и във всички области свиквал тингове, където се произнасял за конунг на цялата страна. Възползвайки се от това положение Свен се събрал многобройна армия от Сконе/дн.Скания/ и нахлул в Норвегия, обявявайки се за конунг. През есента на следващата година при него дошъл и брата на Магнус, Туре.
През това време Харалд закрепил властта си в Норвегия, събрал огромна армия, качил я на множество кораби и тръгнал към Балтика и днешна Полша. Пътя на норвежците бил осеян с реки от кръв, трупове и стотици изгорени селища. След това отплавали и за Ирландия и Шотландия, подлагайки областите на тотално разорение. На връщане викингите разорили обширни области и в Дания, без да срещат каквато и дае съпротива.
Конунг Свен многократнои предупреждавал Хардрад, че ще тръгне с армията си към Норвегия, но последния едва ли е бил стреснат от заплахата. Не след дълго Свен поканил Харалд да се срещнат при река Елв. Условието било или да се бият до край, или дасключат мирен договор. Двамата конунга прекарали зимата в усилена подготовка за предстоящата битка и през лятото корабите им потеглили един срещу друг. Хардрад водил 60 кораба. Когато Харалд научил къде са разположени корабите на Свен наредил на бондите си да се върнат обратно в Норвегия, а със себе си повел крласката дружина, феодалите, приятелите си и онези бонди, които живеели най-близо до Дания. Личната охрана на Хардрад била от 8 берсерки. Трима от тях исландци по народност: Тургилс Йенесон, Рагнар Свантесон и Осмюнд Бриге. По пътя си норвежците опожарявали всичко по пътя си и не взимали пленници. Всичко било удавяно в кръв.
Скоро двете армии се срещнали при Венделскаге/никаква престава нямам къде е това/ . Корабите на датчаните били по-леки и по-бързи. Норвежките кораби били натоварени с плячка и били по-тромави. За да бъде по-маневрен Хардрад наредил да се изхвърли храната, заграбените дрехи и по-непоптребните неща.
Ето какво пише в сагите за Хардрад:
" Конунг Харалд бил властен мъж и силен управител в Норвегия. Той бил необикновено умен и никога не е имало по-мъдър и съобразителен хьовдинг от него в Севера. Харалд бил велик войн и много сръчен, когато си служел с оръжието."
Прекъсвам отново за малко, имам проблем с превода. Ще продължа след малко.

[viking heart]

В сагите пише, че датския флот наброявал триста кораба,/което най-вероятно е преувелечено/, а норвежкия 60. Хардрад бил на най-красивия за времето си дракар, всъщност модела на кораба бил бюсе/вид голям военен кораб/ и бил копие на прочутия вече "Дългия Ормен". Някои приближени на Харалд го посъветвали да се оттеглят предвид огромната датска флота, но Харалд казал: "По-добре да загинем до един, отколкото да избягаме позорно!". След тези думи норвежкия конунг повел корабите си срещу датчаните. Кораба му бил в средата на бойния ред. Екипажа от най-простия моряк, до охраната на Хардрад не бил случаен. На десния фланг с 6 кораба бил ярл Хаакон Иварсон. На левия фланг били разположени корабите на трьондерските хьовдинги.
Свен също разположил кораба си срещу Хардрад/в центъра/. До него бил кораба на ярл Фин и най-смелите и отличилите се в бой датчани. Датските викинги вързали корабите си един за друг. Флотата им била огромна и много от корабите останали да плават свободно. Свен имал за военачалници 6 ярла.
Хардрад наредил да свирят сигнал за сбор и веднага след това норвежката флота тръгнала в атака.
В сагите пише:
"Сражението започнало. Тежък и жесток бил боят. И двамата крале окуражавали хората си."
Сноре Стюрлусон пише:
"И двамата крале велики
не посягаха към щитовете
Те караха бойците да секат и режат.
Редиците им бяха плътни-войска срещу войска.
Във въздуха стрели и камъни летяха
и мечовете къпеха се в кръв.
За мъжете, поели към смъртта, това бе краят."
Битката започнала, когато денят превалял и продължила през цялата нощ. Конунг Харалд стрелял цялата нощ с лък/доказателство, че у викингите лъка не било непознато оръжие/.
Ярл Хаакон/най-приближения до Хардрад/ и неговата дружина, в която се биели и много исландци не завързали корабите си и гребели срещу датските кораби свободно. Хаакон разчиствал всеки кораб, до който стигал, от екипажа му, като се прикачвал на борда с абордажни куки и войниците му се прехвърляли на него. Датчаните започнали да отстъпват, но Хаакон ги преследвал, а норвежците се биели с огромно настървение.
Момента станал критичен за датската армия, която въпреки, че била по-многобройна се биела с по-нисък боен дух. В този момент Хардрад успял да се качи лично на кораба на Свен и заедно с берсерките избил много от екипажа му. Знамето на Свен било свалено, а голяма част от хората му поголовно изклани в ужасната сеч. Някои от оцелелите датчани се хвърляли във водата, опитвайки се да избягат от гнева на норвежците. Хората на ярл Фин Арнесон се сражавали до край, а сам ярла бил пленен и отведен при Хардрад. Фин бил помилван и оставен в Дания. Хардрад събрал оцелелите си хора и се върнал в Норвегия. Битката остава в историята като битката при Ниса и се случва на 09.08.1062г.
Не след дълго между Дания и Норвегия тръгнали посланици. И двата народа искали мир и разбирателство между кралете. Свен запазил властта си над Дания, а Харалд над Норвегия. Никой от тях не бил длъжен да плаща данъци на другия. Договора бил скрепен с клетви, и се предвиждали мира между двете страни да се запази до смъртта на двамата крале. До битката при Стамфорд бридж Хардрад воювал срещу непокорните норвежки ярли.
няма да се впускам в подробности за самата битка, за нея е писано в темата "Светът на викингите" във форума.
Ще драсна само това, което пише в сагите:
"И битката започнала. Англичаните препуснали срещу норвежците. Отпорът, който им бил оказан, бил здрав и било трудно за англичаните да пробият норвежките редици заради стрелбата. Яздели около тях. В началото битката била хаотична от страна на англичаните, докато норвежците спазвали бойните си редици. Англичаните атакували и веднага се отдръпнали назад, когато не постигнали успех. Когато норвежците забелязали това, те предположили, че англичаните яздят срещу тях, без да имат достатъчно мощ за атака, и тръгнали в контраатака с намерението да продължат да ги преследват, когато онези се отдръпнат. Тогава англичаните пробили норвежките редици и се спуснали от всички страни върху тях с копия и стрели. Когато конунг Харалд видял това се спуснал там, където завесата от размахващи се оръжия била най-гъста.Битката се ожесточила още повече и мнозина загинали и от двете страни. Хардрад така подивял, че изскочил пред бойните си редици и започнал да нанася удари и с двете си ръце. Не носел нито шлем, нито ризница/мнозина считат, че Харалд бил берсерк/. Всички, които се биели до него отстъпили. Като че ли англичаните всеки момент щше ли да се оттеглят. Харалд е прободен с няколко стрели в тялото, а на ясната му ръка зее рана от меч. Скоро поредна стрела/вероятно случайна/ го улучва в гърлото, и това се оказва смъртоносно за подивелия викинг. Хардрад паднал бавно на бойното поле, а заедно с него и най-верните му войни, които се сражавали до смърт по неговия пример/без ризница и шлемове/. Първи паднали тези, които защитавали знамето "Landjodan". В атака влезли исландски наемници и хората на ярл Тусте. Боят се развихрил отново със страшна сила. В същия миг пристигнал Йощайн Оре от корабите на норвежците с цялата си дружина, в която и известен брой берсерки. Оре грабнал знамето "Landjodan" и го развял крещейки на войните си да се бият до смърт. Битката достигнала връхната си точка. Норвежците се биели като подивели, а в редиците на англичаните настанала известна паника. Тази трета битка норвежците нарекли "ездата на Оре"/за това съм писал пак в посочената по-горе статия/. Норвежците така подивели ще захвърлили ризницте и щитовете си, което било решаващо за разгрома им. Почти всички викинги се били до смърт. Толкова от мен за Хардрад
Надявам се, че е било интересно на онези, които се интересуват.
А Хана, колкото до въпроса ти относно етническия състав на варяжките наемници в Константтинопол, мисля, че трудно би могло да се определи. Съдейки по това, че Хардрад е норвежец и след битката при Стиклестад заминава за Византия със свои хора, може да се предположи, че основната част от тях са били норвежци. Но! Известно е, че Харалд е ценял много исландските войни и е наемал много от тях в походите си. Освен това, престоя му при крал Ярослав в Киев предполага, че към норвежкия конунг са се присъединили и някакво число местни войни и шведски викинги.От всичко казано може да се каже, че в основната си маса тези доброволци са били предимно норвежци, и в по-малка част шведи и исландци.