Средновековна Албания

[DelaRea]

Битката при Торвиол, известна още като битката при Дебър, се е състояла на 29 юни 1444 г. между османските войски на Али паша и обединената армия на албанската Лежка лига на Скендербег. Османците претърпяват изключително тежко поражение и са принудени да напуснат Албания. Сражението слага начало на борбата на Скендербег и албанците за независимост, приключила с превземането на албанската столица Круя от османците през 1478 г.

Като васал на османския султан, Скендербег бил принуден да се включи в османската армия, имаща за цел да спре унгарското нашествие на Янош Хуняди. Турците обаче са разбити в битката при Ниш, а албанският лидер дезертира заедно с 300 свои воини, спомагайки за поражението на султана. Впоследствие албанският лидер приема християнството и полага основите на Лешката лига, обединение на албанските племена под негово ръководство. Мурад II решил да накаже неподчинението на своя доскорошен васал и изпратил един от любимите си военачалници, Али паша, срещу него.

Турският паша събрал огромна армия от поне 25 000 души и през юни напуснал Скопие, насочвайки се към албанската столица. Скендербег събрал 15 000 души и решил да спре настъплението на османците в Торвиолското поле. Разполагайки се в подножението на хълм, Скендербег отделил болшинството от кавалерията, поставяйки я в близост до мястото, където османците трябвало да пренощуват. Последните били напълно сигурни в победата си, забравяйки за всякакви предпазни мерки. Това позволило на Скендербег да приведе плановете си в действие. На следващия ден се разиграло сражението. Османците атакували свирепо, албанските линии нарочно отстъпили, заблуждавайки османския командир, който вкарал всичките си резерви в битката. В момента, в който турците стигнали предните линии, те били връхлетени от албанската конница, ударила ги в гръб. Турците били напълно приклещени и голяма част от тях избягали полесражението, оставяйки много убити.

Победата над османските турци бързо се разнесла по всички краища на Европа, а заедно с нея името на Скендербег се прочуло. Албанският лидер бил поканен да участва в предстоящия кръстоносен поход на Янош Хуняди и полско-унгарският крал Владислав III Варненчик. Това също било първото от множеството поражения на османските турци от албанците, слагащо началото на четвърт-вековен конфликт между двете държави. За албанците тази победа изиграла ролята на отхвърлянето на робството.

[DelaRea]

Битката на Мокра е втората голяма албанска победата над османците.
Битката се състояла на 10 октомври 1445 година в близост до планината Мокра (днес в Брод, Македония).

След победата си над Владислав Ягело и Янош Хунияди предната есен край Варна, Мурад II се опитва да установи мирни отношения със Скендербег. Мурад пише писмо на Скендербег, в която му напомни за това как е приел албанецът като свой собствен син при себе си в двора и се опита да го сплаши, като му напомня на размера и силата на османската армия. Скендербег получава писмото и му отговоря, като напомня на Мурад как е разгромил османската армия при Торвьол и че с "истинската вяра на Исус Христос, е сигурен, че (той) е избрал най-голямата страна." Когато турският посланик напусна, за да занесе съобщението на Мурад, Скендербег казва на хората си да се подготвят за нахлуване.

Когато султанът получава отговорът на Скендербег, заповядва да Фируз паша в Скопие да вдигне армията си от около 9000 души. Задачата му е да контролира движенията на Скендербег и да му попречи да се приддвижва в Македония. Фируз паша, поемайки от Скопие планира да се движи бързо към Круя и да изненада албанците. Голяма част от аскерите си мислят, че те ще да се бият с Хуняди, който бе разпуснал армията си.
Фируз паша също е чул, че и албанската армия е разпусната за момента, така че той планира да се движи бързо по долината на Черни Дрин и през Призрен. Това придвижване на османците обаче е засечено от разузнавачите на Скендербег, които също се премества за да посрещне армията на Фируз Паша.

Кастриоти очаква турската армия в долина близо до Призрен, като разполага само с личната си гвардия от 3500 мъже - 2000 конница и 1500 пехота, като останалата му армия наистина е изпратена по домовете. На албанските войски било заповядано да се движат в горите на Мокра вътре в тясна долина, където те отлично познават терена. Турците навлизат в долината, но не успяват да намерят лесен изход, тъй като албанците са блокирани повечето от основните пътеки. Османската кавалерията е с много ограничено движение, което се дължи на гората и е нападната от албанската пехота. Османската войска е разбита и напуска бойното поле, оставяйки след себе си 1500 убити и 1000 ранени и изостанали, които са пленени от албанците. Фируз Паша също загива в битката.

След битката, Скендербег изпраща четири от пленените османските знамена на арагонския крал Алфонсо, за да докаже своите победи. Европа, притеснена след тежката загуба на християните край Варна, отново е успокоена след победата при Мокра. Алфонсо V изпраща много похвали за Скендербег, а папа Евгений IV пише химн за похвала, че християнството има своя нов защитник. Папските посланици пристигат в Круя заедно с назначения нов епископ Петър Перлати.

[DelaRea]

Преди обаче да продължим с останалите сражения на Лежката лига начело със Скендербег, се налага да се върнем малко по-назад във времето запълним един досаден пропуск. За да разберем какво е довело до консолидацията на албанските велможи и защо и как се стига до създаването на Лежката Лига, ще е по-добре първо да се запознаем с въстанието в Албания през 1432-36 година. Именно неговият неуспех може би довежда и до събитията няколко години по-късно.

Албанското въстание 1432-36

Албанското въстание от 1432-36 е поредица от конфликти между албанските бунтовници и Османската империя по време на ранния период на османското владичество в региона. Провокирана от замяната на голяма част от местната аристокрация с османски земевладелци, централизирано управление и системата за данъчно облагане с османската, и тогава населението и благородници, водени главно от Герги Арианити, въстанали срещу османците.

По време на ранните фази на въстанието, много притежатели на земя (тимари) са били убити или прогонени. Както то се е разпространило, благородниците, чиито стопанства са били иззети от турците, се връщат за да се присъединят към въстанието. Докато лидерите на бунта са били успешни, побеждавайки последователни османските кампании, те не успяват да завладеят много важни градове в страната. Продължителни обсади като на Аргирокастро, столица на санджака, даде на османската войска време да събера големи сили от други части на империята и да покори въстанието към края на 1436. Както можем сами да се досетим потушаването на въстанието е съпроводено с множество кланета и зверства в Алабия.

След въстанието е до голяма степен е потушено с огън и кръв, на тези, които са приели османският сюзеренитет първоначално било позволено да запазят своите стопанства и частична автономия. Много тимари също бяха предоставени на местните албанци, заемащи високи постове в администрацията, особено по време на управлението на Якуб Музаки и Скендербег. По време на процеса на умиротворяване, някои, предимно селските райони все още са в бунт и нови бунтове избухвали, като тази на Теодор Корона Музаки през 1437 г. Когато османците заздравили отново своята власт в страната а и на Балкнаите, опитите за централизация и замяната на местните притежатели на тимари с османски земевладелци са възобновени. Тези политики ще доведат отчасти до образуването на Лигата на Леже под водачеството на Скендербег през 1444 г. и началото на нова ера в Османската албански войни.

Предпоставки за въстанието

Постепенно в края на 14 и началото на 15-ти век Османската империя побеждава местните албански княжества, и образувала санджак Албания като административно деление на империята. Като част от системата от тимари местните феодали в голяма степен са заменени с османците от Анадола.

Кадастралната проучването (дефтер) от 1431-1432 г. показва, че около 75% до 80% от тимарите са били предоставени на османските мюсюлмани спахии (феодалната кавалерийски), а останалата част и особено отдалечените райони, които не са изцяло под османска контрол, са били предоставени да албански спахии, християнски, така и мюсюлмани. Подмяната на съществуващия благородството със системата за опис доведе до конфликти, в резултат на което много селски райони не са били под пълно османско владичество.
При предишното данъчно облагане, земеделските производители са задължени да плащат една десета от тяхната сезонна селскостопанска продукция, 1 дукат и 4 гроша (две ninths на дукат) (two-ninths of a ducat) на господарите си.

Османската система, била насочена към увеличаване на приходите в подкрепа на военните разходи, като по този начин са наложени нови данъци, а съществуващите се променят. В допълнение към 1/10 от аграрното производство мюсюлманските семейства са длъжни да плащат 22 Акче (~ 0.6 дуката) към притежателите на тимари, докато не-мюсюлмански семейства е трябвало да плати 25 Акче (~ 0.7 дуката). И двете групи са били обект на допълнителни данъци, включително на авариз, годишен паричен данък, който се отразява на домакинствата регистрирани по кадастър. Немюсюлманите също се изисква да заплащат 45 Акче (~ 1.3 дуката) като част от джизиието и трябва да предоставят редовно на османската държава млади попълнения в съответствие с кръвен данък, който изисква наемането на млади мъже в османската армия и тяхното помохамеданчване.

Следователно промените в правата на собственост, отношенията между феодали и селяни, данъчната система и влизането в сила на Кръвен данък е довело до допълнително съпротивление. Както промени, засягащи благородници, така и селяни бяха основно изпълняват чрез регистрация в кадастралната, много семейства се опитаха да се избегне превръщането регистриран в изследването 1431-2 и ставаха бежанци в планинските райони, а благородниците, които няма как да избягат от своите земи и владения, започват да се подготвят за въоръжен конфликт.

Бунтът започва през 1432, когато Андреа Топиа побеждава малка османската войска в централна Албания. Неговата победа насърчават другите лидери и бунтът се разпространи в цяла Албания. По-късно същата година османците загубили контрол над централно пристанище Вльора. Герги Арианти, което е живял в османския двор като заложник, беше наречен от бунтовници да поведе бунта в области на семейството си. В отговор на това, той бяга от Одрин и се връща в Албания. През зимата на 1432 г., султан Мурат II събраха около 10,000 войници под командването ан Али бей, който минава по Виа Игнатия и достигна централната долина на Шкумбин, където е нападнат и победен от силите под Герги Арианити. Победата му предизвика албанците в областта на Гирокастро да призоват Депе Зенебищи, който живеел в имотите си на Корфу след османското завоевание на Княжество Гирокастро, за да поведе бунтовниците в южната част. След разпространяването на въстанието в околните райони, включително Клисура, Загорие и Погон неговите сили обсаждат южния град Гирокастро, столица на османски санджак Албания. В близост до Клисура въстаниците превземат крепостта, но едновременно обсадата на Гирокастро е удължена, а Турахан бей напада и побеждава войските, които обкръжаваха града в началото на 1433 г. Самият Зенебещи е бил заловен и екзекутиран.

През лятото на 1433 армия, водена от Синан паша, Бейлербей на Румелия, разграбили областта на Канина и Янина и се премества на север, където те покори бунтовниците в областите на Гьон Кастриоти, който е понижен отново да статус васал, докато синът му Скендербег, който също бе призован да се присъедини към бунта, останал в османската услуги в Анадола. През Август 1433 г., Сенатът на Венеция, е свикан да оцени ситуацията и приема, че бунтът представлява заплаха също и за венецианските територии в региона. Въпреки това, до края на октомври те преоцени кризата и отхвърли разполагането на война галера да венецианските колонии. В северна Албания Никола Дукагини завладява териториите на Княжество Дукагини, обсажди и завзема Дагнум. След това Дукагини се опитва да се съюзи с Венеция, като предлага да приеме венециански сюзеренитет и да им предоставянето за управление на Дагнум. Въпреки това, Венеция отказа всякакъв вид участие в плана му и в бунта като цяло. Дукагини не е знаел, че Хасан бей, османският управител на Дагнум, сам вече е поискал венецианска помощ след поражението си. Тъй като Венеция не иска да провокира османската враждебност, на капитанът на Шкодер (Шкодра) е наредено да съдейства на Хасан бей за отнемането на Дагнум обратно. Впоследствие бяха изпратени оръжия на гарнизон Лежа (Алесио) и от 1435 на крепостта са били върнати под османска власт. В централна Албания, Андреа Топиа безуспешно обсажда крепостта на Круя, а в района на Вльора, започва обсадата на крепостта на Канина. Вльора е загубен за османците още през май 1432, но трябва да са били възстановени от май 1434 и в съвременни венециански документи се споменава за османски официалния лица (subaşi) разположени там по това време.

Друга османската армия се сформира в Монастир през лятото на 1434 г. Отново под командването на Синан паша, и тази османската експедиция е победена от Герги Арианити в южния централен регион на Албания през август 1434 г. След поражението си, на всички бейове на териториите граничеща с Албания е наредено да съберат силите си и да атакуват бунтовниците. През декември 1434 г. Исхак бей, санджакбей на Скопие маршируваха в южния централен регион на Албания, но отново е победена от Герги Арианти. Съвременни източници от сената на Рагуза се споменава, че много от османските войници са били заловени, докато Исхак бей избягал с малка група. През април 1435 г. Арианти побеждава още една османската кампания и военните действия на практика престават, докато в началото на 1436 г., тъй като военните усилия на Мурад II са насочени срещу Ибрахим от Караман в Мала Азия. В края на 1435 г. доклад на дубровнишкият сенат оценява ситуацията като спокойна и отбеляза, че воюващите страни са се оттеглили с техните съответни територии.

По време на бунта са направени много опити за образуване на антиосманска коалиция включително със Свещената Римска империя. Папа Евгений IV иска да бъдат изпратени войски за подпомагане на въстанието и се опитва да събере средства. През 1435 г. Свещената Римска император Сигизмунд Люксембург изпраща Фружин, български благородник, а в началото на 1436 г. Дауд, претендент за османския престол, да преговаря за възможността за коалиция с бунтовниците. Въпреки това, от средата на 1436 г. Турахан бей успява да събере голяма войска голяма сила. Въпреки военните победи бунтовническите лидери са действали самостоятелно, без централно ръководство, липсата на които в голяма степен е допринесла за тяхното окончателно поражение. Силите на Турахан бей в крайна сметка покорява бунта и преминава през Албания, като извършва масови кланета над цивилни граждани.

Последствия

За да се стабилизира османската власт, Мурат II назначава местни албанци като Якуб Музаки и Скендербег на високи позиции в санджак Албания. На благородниците, които приемат османската власт са им предоставени предварително османски стопанства и гранични имоти, както и степен на автономност, а други са били заточени или продължават да воюват. През 1436-37, бунтовници са активни в районите на Аргирокастро и Вльора и Теодор Корона Музаки все още води бунта в района на Берат.

Тъй като много бунтовници използват венецианските територии като Шкодер и Парга като бази за стартиране на нападения на османската територия, представители на Мехмед II пискали от венецианците да обявят за незаконна дейността им през октомври 1436 г.

Когато обаче османското владичество на Балканите се разширява, албански притежатели на тимари и длъжностни лица отново са заменени с анадолски такива. Когато тази сравнително добра политика на османците престанала и положението за почнало да се влошава и това постепенно довели до образуването на Лигата на Лежа под водачеството на Скендербег през 1444 г. и началото на нова ера в Османско-албанските войни.

[Thorn]

Делареа, едно пожелание, само ако не те затруднява. Що не слагаш картинки? Много по-интересно е.

[Guy de Mont Ferrand]

Сложил си е картинки - е, може и повече, но даже тази колекция от карти е уникална. Евала

[KIZIL DELI]

Евара за темата, ето и моите 5 ст. Качвам една статия за Скендербег, която (по мое мнение) е вероятно най-задълбоченият анализ на отношенията между Скендербег и другите албански аристократи (били те обърнати в исляма или не). Авторът има естествено и цяла книга по темата, където нещата добиват съвсем други измерения.
SCHMITT, O. J. Skanderbeg et les sultans-anatomie d'une rebellion

[Walker]

Първата средновековна албанска държава в съвременник на Втората българска държава. Няколко години след въстанието на Асеневци, подобно нещо се случва и в Албания. Името на първата албанска средновековна държава е Арбър или Арберия.

Княжество Арбър

Първата самостоятелна държава на територията на днешна Албания е Княжество Арбър или Арберия, просъществувала между 1190-1225 година. Феодалното княжество се формира на отвоювани от Византия земи - в северна Албания, със столица Круя (наричана и със старото си име Арбанон).

Царството на семейство Прогони е първата албанската държава през Средновековието, но преди 1204 г., Албания е била автономна княжество на Византийската империя. Титлите, които имат владетелите му - „Архонт” (държана от Прогоните) и „panhypersebastos” (държана от Димитри) са знак на византийската зависимост.

Основател на княжеството е Прогон (1190-1198), а след него властват Гин (Гьон) (1198-1208 г.) и Димитър (1208-1216 г.). След падането от власт на династията на Прогон начело на княжеството застава Григорий Камона (1216-1253) и Гoлeм (1253–1255). Княжество Арбър се разпада през 1255 година и става част от Кралство Албания.

Прогон е първият албански владетел, известен по име, архонт на крепостта Круя и околностите му между 1190 и 1198 г. Той се споменава заедно с двамата си сина в един надпис от манастира „Св. Мария” в северна Албания и за него се знае малко. След смъртта му, той е бил наследен от синът си Гьон, който вече носи семейното име Прогони.

Гьон Прогони е архонт на Круя от 1198 г. (или 1200 г.) г. до смъртта си през 1208 г.. Той наследява баща си, Прогон, ставайки вторият владетел на държавата от семейството, и сам е наследен от по-малкият си брат Димитър.

Димитър Прогони е третият и последен владетел на албанците от семейството Прогони, управлява от 1208 до 1216 г. Той управлява от крепостта Круя и успява да доведе Албания до нейния максимум. Първоначално влиза в съюз с Рагуза, Венеция и сръбското кралство, но по-късно се обръща срещу Венеция. Знае е се, че най-близкият съюзник на Димитър и негов подчинен е друг архонт на име Димитър Габа III.

Съюзи и конфликти

През 1208 г. Димитър се жени за Комена Неманич, дъщеря на сръбския войвода, по-късно крал Стефан Неманич (1196-1228). В резултат на това албанците влизат в един съюз, но и във васална зависимост на Сърбия при конфликта им с Венеция.

В същото време се разгаря борбата между двете клона на рода Неманич (между Вукан и Стефан). Надпис от онова време споменава семейство Прогони като подчинени на сърбите и отбелязва зависимостта им към Младен и Георги Неманич.

Георги Неманич обещава военна помощ, ако Димитър атакува венецианска територия, за което двамата подписват договор на 3 юли 1208 г.. Това обаче прави албанците врагове на Венеция, което им носи само беди до 1212 г.

В търсене на съюзници, Димитър подписва договор с Рагуза през 1209 г. и започва преговори с папа Инокентий III, като му предлага да премине в лоното на католическата църква. Това се счита за тактичен ход, с който Димитър се опитва да установи връзки със Западна Европа срещу Венеция. Приятелството с папата обаче е с кратка продължителност, и скоро се прекратява, а албанците остават православни до смъртта на Димитър през 1215 г.

След като Димитър Прогони, властта се остава в ръцете на жена му Комена, която скоро се жени за гръцкия севаст Григорий Камонас. В следствие на този брак, той идва на власт в Круя.

Григорий Камонас е гръцки архонт на Круя около 1215 г. Хоматиан го споменава само с името (титлата му) Севастос. Той се жени два пъти - първия път за дъщерята на Гьон Прогони, след това се за сръбската принцеса Комена Неманич, дъщеря на крал Стефан Неманич и вдовица на Димитри Прогони, с което наследява властта. Той укрепва връзките със Сърбия, поразвалени след едно сръбско нападение на Скутари и обезпечява държавата си чрез този православен съюз. Той имал дъщеря от Комена, който се омъжила за Голем от Круя, който ще наследи и престола.

Голем е албанец, господар на Круя и Елбасан около 1254 г. Той се жени за дъщерята на севаста Григорий Камонас и Комена Неманич и по този начин е имала право на върховенството на тъста си. Той е и последният владетел на Княжество Арбър.

По време на конфликтите между Михаил II Комнин на Епир и император Йоан III Дука Ватаци на Никея, Голем и Теодор Петралифа, които първоначално са били съюзници на Михаил, избягали при Йоан III през 1252 г. и тогава за последно се споменава в изворите сред други местни лидери, в среща с Георги Акрополит в Дуръс в 1256 г.

[ATTACH=CONFIG]27180[/ATTACH] [ATTACH=CONFIG]27206[/ATTACH]

Прави впечатление гербът на първите албански владетели - той препраща по-скоро към герба на Петър Делян и Самул от времето на Първата българска държава, и няма нищо общо с по-късния албански герб.

След падането на Константинопол в ръцете на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. една част от териториите на съвременна Албания са временно под контрола на венцианци, друга - на византийците от Епирското деспотсво на Комнините, както и на Сръбското кралство на Неманичите. Междувременно, Карл Анжуйски създал неголямото, но стратегическо важното кралство Албания със столица Дуръс (или Драч) - 1271-1333, 1355-1368 г. .

На мен ми е интересно дали въпросната Комена Неманич, за която пишеш се е казвала наистина Комена или Комина. Възможно е да са я наричали Комнина Неманич, защото тя по линия на майка си e от прочутия род Комнини. По линия на майка и неин дядо е император Алекси III Ангел, а пък прадядо и прабаба на този император са император Алекси I Комнин и Ирина Дукина, а пък прадядо на Ирина Дукина е цар Иван Владислав. Интересно ми е и това дали наистина сестрата на въпросната Комена (Комнина) е майка на българския цар Калиман (Коломан) II Асен.

[DelaRea]

На мен ми е интересно дали въпросната Комена Неманич, за която пишеш се е казвала наистина Комена или Комина. Възможно е да са я наричали Комнина Неманич, защото тя по линия на майка си e от прочутия род Комнини. По линия на майка и неин дядо е император Алекси III Ангел, а пък прадядо и прабаба на този император са император Алекси I Комнин и Ирина Дукина, а пък прадядо на Ирина Дукина е цар Иван Владислав. Интересно ми е и това дали наистина сестрата на въпросната Комена (Комнина) е майка на българския цар Калиман (Коломан) II Асен.

Да, прав си, наистина е Комнина. Ето какво намирам за нея:

Комнена Неманич (на сръбска кирилица:. Комнена Немаœиž; 1208-1215) е съпруга на Димитър Прогони, архонт на Круя, а по-късно на Григорий Камонас, архонтът на Елбасан. Тя е дъщеря на сръбския крал Стефан II Неманич (1196-1228).

Комнена е дете на крал Стефан II и съпругата му Евдокия Ангелина, и следователно е племенница на император Алексий III Ангел. Тя има трима братя: Стефан Радослав (1228-1233.), Стефан Владислав I (1233-1243.) и Предислав (Predislav) (Сава II, третия сръбски архиепископ след Св. Сава и Арсений I).

Тя се омъжва за Димитър през 1208 г, когато и се формира кратко съюз между Сърбия и Арбанон поради конфликт с Венецианската република. След като Димитър умира през 1215-та, властта остава в ръцете на Комнена. Тя скоро се жени за гръцко-албанския господар Григорий Камона, който поема властта в Круя. Тогава отново се стига до укрепване на отношенията със Сърбия, които са били отслабени след сръбското нападение срещу Шкодра. Тя има дъщеря с Григорий, която се оженила за Голем от Круя.

Не знам дали албанската Комнина е сестра на майката на Калиман II Асен. Виж тук какво пише за майка и Евдокия Ангелина: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%...B8%D0%BD%D0%B0

[Walker]

Кой е Карло Топия?

Карло Топия е син на Андреас Топия, а майка му е дъщеря на Роберт Анжуйски, който пък е внук от Карл II Анжуйски на Карл I Анжуйски, основателя на Неаполитанското кралство и първи албански крал. Карло Топия е независим албански владетел с център Драч. Ползва се с подкрепата на Римската курия. През 1381 година възстановява манастира "Свети Йоан Владимир", където и е погребан. Карло отраства след ранната смърт на родителите си в замъка Круя.

През 1358 година Карло Топия предявява апанажни права над Албания и до 1387 година успява да наложи властта си над редица албански територии, които са считани за Анжуйски принципал до Епир на юг. През 1362/63 година безуспешно обсажда Драч за да го отнеме от Йоана фон Анжу, и в крайна сметка през 1367 година сключвайки споразумение с венецианците за подкрепа получава на следващата 1368-ма властта над града.

Това от своя страна води до конфликт с Балшите от Зета. Балша II Балшич прави четири опита до 1382 година да отнеме Драч от Топия, и в крайна успява, но го задържа само до 1385 година. Оставяйки без подкрепа срещу силните Балши, Карло Топия се обръща за помощ към османците, канейки ги за пръв път в Албания. В битката при Балши на Саврово поле, Балша II заедно с брата на Крали Марко Иваниш Мърнявчевич намира смъртта си съсечен от ятаганите на войската Хайредин паша, който се притичва по заповед на Мурад I на помощ на Топия.

На 17 август 1386 Карло Топия сключва стратегически съюз с Венеция, поставяйки апанажа си под сюзеренитета на морската република, тъй като турците настъпват през Драч към Зета опостушавайки владението му.

През 1386 година прави неуспешни опити да завладее Валона от вдовицата на Балша II - Ксения Иванина Комнина.

Срещу задължението за предоставяне на зърно и припаси, Карло продава на венецианците правата си върху апанажа, чувствайки безпомощността си пред настъпващите османци на Балканите. Венецианската република от своя страна се задължава да предостави флота от галерите си за защита на Драч и владението на Топия.

През януари 1388 Карло умира, като е наследен от сина си Георги Топия. Карло Топия сключва династичен брак с Войслава Балшич, дъщеря на основателя на династията Балши. От брака си има три деца (две дъщери и един син, който го и наследява):
- Георги Топия, женен за Теодора Бранкова;
- Елена Топия, женена за Сергиан Марко Барбадиго (първи брак) и Константин Балшич (втори брак);
- Войслава Топия, женена за Н. Курсачио (първи брак) и в 1394 за Прогон Дукагин, владетел на Алесио (втори брак);

Карло Топия има още две деца от втория си брак с Марица, дъщеря на Гьон Кастриоти, след избухването на конфликта за Драч с Балшите:
- Мария Топия, женена за Филипо ди Марамонте;
- Ничета Топия, женен за дъщерята на Комнин Шпата, който има дъщеря Мара Топия женена за Балша III Балшич;

Хубаво е да се спомене, че Ксения Иванина Комнина (която споменаваш в поста си) е дъщеря на Иван Комнин Асен, който е брат на цар Иван Александър. Тоест въпросната Ксения Иванина Комнина е първа братовчедка на цар Иван Срацимир и на цар Иван Шишман. Интересно ми е, че в някои сайтове за генеалогия името на тази Ксения Иванина Комнина се изписва по същия начин, както и името на Комена (Комнина) Неманич, за която писах в предишния си пост.

[Walker]

Въпросната Комена (Комнина) Неманич, за която писах в пост ¹22 е дъщеря на Евдокия Комнина Ангелина, а тя пък е дъщеря на император Алекси III Ангел, а пък той е син на Андроник Дука Ангел, а пък той е син Теодора Комнина, която е дъщеря на Ирина Дукина, която е дъщеря на Мария Траянина, а пък тя е дъщеря на Траян (Троян), а пък той е син на цар Иван Владислав. Тоест Комена (Комнина) Неманич е внучка на император Алекси III Ангел, както писах по-горе. Ето нещо и за хипотезата, че сестрата на Комена (Комнина) Неманич е възможно да е била майка на българския цар Калиман (Коломан) II. http://www.fmg.ac/Projects/MedLands/...diedbefore1241
Неслучайно в пост 22, казах че ми е интересно дали сестрата на Комена (Комнина) e била майка на българския цар Калиман (Коломан) II, защото нито мога да потвърдя, че това наистина е така, нито да го оборя. Просто посочвам, какво съм прочел в сайта от горния линк.

[DelaRea]

Войната между Албания и Венеция

Най-неочаквано, а може би съвсем закономерно, в разгара на съпротивата срещу османското владичество, албанците се сблъскват с нов враг, който би трябвало да им е съюзник – Венеция. Става дума за албано-венецианската война от 1447-48 г.

Това е една всъщност кратък по време сблъсък – едва няколко месеца, няма и година – от декември 1447 г. до октомври 1448 г, но много показателен сблъсък. Показателен е поради две причини – първата е, че при такива ситуции няма вечни приятели и сигурни съюзници, а само вечени интереси, търговски, геополитически и т.н. Никога не се знае кого кой какво роля ще играе – днешният ти най-естествен съюзник може да се превърне в точно толкова естествен враг, поради негови си съображения. Втората, не по-малко важна причина за показателността на този конфликт е, че под водачеството на Скендербег, албанците могат да спечелят дори две войни едновременно, разбивайки враговете си и на двата фронта в рамките на няколко седмици – обикновено другите балкански държави в средновековието, а и в по-късно време, не съумяват да го сторят.

Всичко започва от една дребна свада, в дъното на коята стои разбира се жена, но това е само повод за войната. Причините са доста по-дълбоки, а именно, че ставайки твърде силна и независима от когото и да е, Албания започва да бъде твърде неудобно не само за мюсюлманите, в опита им да покорят целия полуостров, но и на християните – в опита им да контролират търговските пътища и паричните потоци в Средиземно море. В известен смисъл – силна Албания не е изгодна нито на султаните, нито на дожите.

И така, както казахме всичко започва от една лична свада между двама албански първенци – единият е Никола Дукагини – представител на силния клан на Дукагините и съюзник на Скендербег, виден член на Лигата. Другият е Леке Захария Алфистри, който също е албанец, член на Лигата и е господар на град Дангум. Този град, заедно с крепостта си е ценен поради това че е крайграничен – между територията на Лигата и тази на венецианските владения в Зета. През него са минавали и търговските пътища на керваните и това му е осигурявало доста добри приходи.

Не е съвсем сигурна датата, на която започва всичко, но най-вероятно това е 4 януари 1445 г – поне един венециански документ го документира тогава. Така или иначе двамата албански първенци – Никола Дукагини и Леке Захария били в спор за сърцето на Ирина Душмани – единствена дъщеря на трети албански велможа - Леке Душмани, господар на Забрима. Албанските първенци били поканени на тържество – сватбата на по-малката сестра на Скендербег – Мамица, която се женела за Музаки Топиа. На това събитие, Дукагини поискал ръката на Ирина Душмани, но неговия съперник Захария, който бил вече пиян, като видял това и нападнал Дукагини, който също му отвърнал. Някои от присъстващите благородници се опитали да ги разтърват, други се включили в боя и настанало масово сбиване. Всички свършило с това че, двата основни скадалджии не са пострадали, но има няколко загинали, както и множество контузени или ранени, а Дукагини приел това за морално унижение. В резултат на това след време, през 1447 г. Дукагини издебва Леке Захария и го убива от засада, за да си отмъсти.


Съвременни снимки на мястото на събитията. Вляво е река Бояна, където Дрин се влива в Шкодренското езеро. Там се намира и венецианската крепост Rozafa Castle, която е и на десните снимки.

[DelaRea]

Dagnum като Casus belli

Няколко думи за град Дагнум (на сръбски: Danj, на италиански: Dagno).
В периода 1081-1116 Дагнум е част от царството на Дукля.

До 1395 Сати и Дагнум принадлежат на феодално владение на Константин Балшич и са част от Зета. През 1395 г. Балшич отстъпва Сати и Дагнум, заедно със Скутари и Дриваст на Венецианската република с цел да се създаде буферна зона между останалата част от неговата Зета и Османската империя. Обаче албанецът Леке Захария отказал да позволи на венецианци да поемат контрола над двата грда (Сати и Дагнум) и сам се обявил за „Господар на Сати и Дагнум” ("Dominus Sabatensis et Dagnensis"), след което завзел със сила Дагнум през 1396 г., и го направил столица на владенията си.

След като се пуснал неверен слух за смъртта на османския султан Мурад II през 1432 г. и Герги Арианти вдигнал големия бунт, Никола Дукагини също се възвърнал властта над своите бивши владения и поел венециански сюзеренитет, като насреща дарил Дагнум на венецианците. Във Венеция обаче скоро разбират, че Мурад е жив и здрав и за да не си развалят отношенията с Високата Порта скъсват отношенията с Дукагини и връщат града на османците през 1435 г.

След това се случват и описаните по-горе събития със свадата между двамата албански велможи, завършила в края на краищата със смъртта на Захария. След неговата смърт, градът останал без свой господар и майката на Захария го предала в ръцете на венецианците.

От своя страна Скендербег се обръща към венецианските легати с призив, че Дагнум, заедно със Сати, Гладри и Душмани, които са станали венецианско владение, трябва да се върнат под властта на албанската Лига, тъй като охраняват важен търговски маршрут, но Венеция категорично отказва, позовавайките се вероятно със същите мотиви. Така Скендербег започва война срещу Републиката на Сан Марко.

[DelaRea]

Война на два фронта

Лигата веднага изпратила пратеници до своите съседи, Стефан I Църнойевич и Георги Бранкович. Бранкович, господар на Сръбското деспотство, който също е в спор с Венеция през Зета, изразява готовността си да помогне на Скендербег срещу Републиката, но не и срещу Османската империя.

Венецианците от своя страна изпращат посланик при Скендербег и му предлагат 1000 дуката, за да оттегли всички свои претенции към Дагнум, а в замяна на това, албанците ще защитават страната и ще гарантират мира и спокойното преминаване по пътищата. Скендербег отказва да приеме предложението и на свой ред призовава Алфонсо V от Арагон, да се включи във войната срещу Венеция.

Трябва да се отбележи, че две от албанските семейства - това на Спани и на Душмани, са против войната с Венеция и не участват в нея.

През декември 1447-ма, след като оставил под командването на Врана Конти три-четири хиляди човека за охрана на границата в случай на османското нахлуване, Скендербег нападна Дагнум с 14 хилядна войска. Първоначално им предлага да се предадат без бой, но градът отказва и албанците го обсаждат от всички страни.

Самият Скендербег се отправя към Дуръс, друго албанско пристанище във венецианско владение, и също отрязва града от техните местни ресурси и им секва търговията. Този ход принуждава Венеция да пренасочи към Дуръс две свой бойни галери, които първоначално бяха пратени за Крит, за да бдят над събитията там.

От този момент Венеция започнала да третира Скендербег като обикновен разбунтувал се османски васал, който не е неин приятел. Републиката стига до там, че на 4 март 1448 г. предлага доживотна пенсия от 100 златни дуката на месец на всеки, който убие Скендербег.

През май същата година, османските сили също нападат Албания и обсаждат Светиград, което допълнително затруднява положението на Скендербег.

На 27 юни 1448 г. Венеция изпраща Андреа Вениер на преговори с османците в опит да ги убеди да засилят натиска си срещу албанците и да нахлуят в страната. След това, Вениер се среща и със Скендербег, за да го убеди да прекъсне военните действия срещу Венеция, а накрая, също така се опита да откъсне клана Дукагини от съюза си със Скендербег. Албанският водач обаче остава непреклонен и се отправя на поход срещу Скутари, като призовава венецианците да го посрещнат със свои войски там.

Междувременно обсадата на Дагнум продължава, като Скендербег оставя 4 хиляди войника за това.

[DelaRea]

Сражението при Скутари

На 23 юли 1448 г. Скендербег прекосява река Дрин с 10 000 мъже за да се срещне с венециански сили.

Войските на Сан Марко са съставени от 15 000 души под командването на Даниеле Юричи (Daniele Iurichi), управител на Скутари. Венецианските сили са съставени предимно от местни наемници, формиращи центъра на войската. Те включват войски под командването на Коджа и Андреас Хумой, Симеон Вулката, Василия Угрин, сем. Запа (Йован и брат му), сем. Педантари (седемте братя ), семейство Монета (трима сина на Райко Монета), сем. Малонши (Петър с двамата му синове) и Буса Сорния, които били прониари.

Юричи заема позиция по левия фланг с далматинските си сили, докато дясното крило е съставено от италиански местните жители. Скендербег поема сам да командва дясното си крило, срещу Юричи, а оставя центърът на армията си да е командвана от Тануш Топиа, а лявото крило – от Мойсей от Дебър.

Скендербег инструктира войските си за това какво да очакват и започва битка, като нарежда на стрелците да открият огън по венецианската линия. Скоро албанското дясното крило напредва и успява да пробие венециански лявото крило, докато центъра и дясното крило ангажира венецианските сили в центъра и в ляво. Пробивът скоро води до смущение сред венецианските редици. Битката продължава с часове, докато големи групи от венецианските войски започват да бягат. Скендербег, виждайки бягащите противници, заповядва всеобщо настъпление по целия фронт и армията на венецианците е изтласкана до портите на Скутари, което и слага край на сражението.

Албанците са успели да нанесат 2 500 жертви на венецианските сили и са пленили още 1000. Армията на Скендербег претърпя 400 жертви, повечето от дясното крило. След сражението Скендербег се оттегля от района, за да се пребори с османското нашествие. Преди да си тръгне, той оставя гарнизон в крепостта на Baleč (Балша) в близост до Дагнум, под командването на Марин Спани.

Андреа Вениер обаче, заповядва да се завземе обратно Балша, след като Скендербег вече не е там, принуждавайки Марин Спани да го изостави и да се евакуира с бойците под свое командване. След като отвоюва повторно града, Вениер го изгоря до основи.
В отговор на това Хамза Кастриоти, един от хората на Спани, напада близката венецианска крепост с малкото мъже, с които разполага, но е победен.

[DelaRea]

Междувременно Скендербег се отправя срещу османците, които са нахлули в Албания и ги среща само три седмици след победата си над венецианците при Скутари. На 14 август 1448 г. в сражението при Ораник османския експедиционен корпус е разбит, а командирът му Мустафа паша е заловен в плен.

Мустафа, след като събрал армията си от 15 000 човека, нахлул в Албания през Дебър. Там отблъснал Врана Конти, но после се сбъскал с войските на албанците начело със Скендербег от общо 6 000 човека. В сражението Мустафа паша е загубил 3000 души, както и сам бил заловен с още дванадесет високопоставени свои офицери. Скоро е откупен за 25 000 дуката от османците.