Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Военно-политически съюзи 1492г. - 1789г.

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Военно-политически съюзи 1492г. - 1789г.

    Посвещава се на всички фенове на Europa Universalis II
    We don't see things as they are, we see them as we are
    ---Anais Nin----

    #2
    1. УВОД

    Пред изследователите на европейската история винаги е стоял интригуващия въпрос как този малък по площ, разпокъсан географски и със сравнително малобройно население континент успява да наложи своята власт над света през XIX век. Предлагани са различни теории - "вроденото превъзходство на бялата раса", решаващата роля на класите и техните революции, индустриалната революция и научно-техническия прогрес и т. н. Нито една от тях обаче не може поотделно да обясни феномена - през 1750г Европа притежава относителен дял от 23,2% в световното производство и контролира около 35 % от сушата на света, а през 1900г. данните са вече съответно 62% и около 70%.
    Съвременните западни учени търсят причините за непрекъснатия възход на европейската цивилизация в непрестанната конкурентна борба в конгломерата от няколко големи и множество малки държави на континента; борба , в която нито една сила не успява да наложи решаващо и окончателно надмощие над всички останали. Така се заражда отличителната черта на европейския континент - плурализма. Немалка роля за запазването му през вековете играе и сложната система от военно-политически съюзи в следрененсансова Европа. Нейното формиране е в резултат на основната цел на международните отношения през периода - запазването на "Баланса на силите".

    2. МЕТОДОЛОГИЯ И ИЗТОЧНИЦИ

    Изучаващите международни отношения и по-специално военно-политическите отношения в посочения период се сблъскват веднага с ред неизбежни проблеми. На първо място стои въпросът коя да бъде отправната им точка. Преходът към Новото време в постепенен процес с различно разположение във времето за отделните региони на Европа. За Югоизточна Европа обикновено се счита , че преломът настъпва с падането на Константинопол през 1453г., въпреки че настъплението на османските турци и физическото унищожаване на балканската държавност започва век по-рано. За иберийските монархии се приема 1492г - годината на края на Реконкистата и на знаменитото плаване на Колумб. Но и тук португалските и испански мореплаватели имат зад гърба си опита на десетилетия експедиции покрай Африканския бряг. За Средна и Северна Европа от далеч по-голямо значение е 1517г. - началото на Реформацията, но пък едва ли идеите на Мартин Лутер биха разтърсили християнския свят , ако половин век по-рано Гутенберг не бе открил печатарската преса.
    Във военно-политически план промяната също е постепенна. Водят се непрекъснати, но краткотрайни по обхват войни на ограничени територии. В хаоса от въоръжени конфликти, династически съюзи, икономически кризи, религиозен фанатизъм и зараждащи се национални идеи е особено трудно да бъде отбелязано с хронологична точност началото на Новото Време. За Западна Европа може да се приеме с известна условност като отправна точка Италианските войни 1494-1559г., първият голям конфликт след Стогодишната война, с участието на почти всички държави от Западна Европа. С Източна Европа нещата са по-сложни - до Ливонската война 1558-83 там липсва мащабен международен конфликт, нещо повече там не е завършил процеса на геополитическите промени - продължават да изчезват цели държави като Казанското ханство и Унгария, други губят относителната си мощ от предни времена и се превръщат в зависими територии с ограничена външна политика - Дунавските княжества. Налице е и непрекъснат конфликт на граничните християнски държави с Османската империя, държава с която по принуда европейската дипломация се съобразява, но която не се вписва лесно в създадената система от международни отношения с непрекъснатия си настъпателен устрем.
    Вторият значим проблем пред изследователя е избора на географския обхват на изложението. Кои държави в 1500г. са в Европа и кои не са? Европейски държави ли са ханствата в руските степи и Крим, Московското княжество, Османската империя или мюсюлманските Средиземноморски държави. Доколкото обаче те владеят територии както в Азия и/или Африка, така и в Европа, безспорно е тяхното включване в изложението въз основа на несъмненото им пряко участие в системата на международните отношения на Европа по онова време. Същевременно не бива да се забравя, че това са държави , чиито геостратегически интереси не се изчерпват само с Европейския континент. Същото важи и за европейските колониални сили от по-късния период. Водените в Европа войни се превръщат в световни международни конфликти през втората половина на XVII и особено през XVIII в. Военните действия в Европа се допълват със схватки в Атлантическия и Индийския океан, в Индия, Карибско море и по Американското крайбрежие. И макар Европа да си остава най-важния военен театър, военните действия в колониите също започват да играят важна роля в дипломатическите отношения на европейските сили и оттам да оказват косвено влияние върху целите и резултатите на военнополитическите им съюзи. Това налага разглеждането им накратко, или поне отчитането им като фактор на международните отношения. Особен случай е Американската война за независимост 1775-1783г. Макар че причините и целите и не са пряко свързани с европейската борба на Великите сили, участието на повечето основни европейски държави в нея и резултатите и са причина за нейното включване в обхвата на европейските международни отношения и оттам нейното влияние върху военно-политическите съюзи в Европа.
    Необходимо е също така да се подходи внимателно към класификацията на международните конфликти през периода и особено през XVI-XVIIв., когато избухват множество национално-освободителни, религиозни и социални бунтове. Доколкото участниците в тях често търсят международна подкрепа, е трудно разграничима границата между външната политика между суверенните държави и намесата във вътрешните работи на другите държави. Така например унгарските въстаници са винаги потенциални съюзници на всеки враг на Хабсбургите, независимо Османската империя или Франция. От своя страна естествен съюзник на всеки противник на Портата са национално-освободителните движения на Балканските народи. Подбудите за помощ могат да бъдат религиозни, като например подкрепата на Испания за френските католици при Религиозните войни 1562-1598г., или да бъдат продиктувани от геостратегически интереси - подкрепата от католическа Франция на протестантите в Империята през Тридесетгодишната война. Всяко средство е позволено за да се отслаби противника и така рязката граница между вътрешен бунт и международен конфликт се размива на моменти, като различни национални и религиозни движения играят важна роля във военнополитическите съюзи и оттам в международните отношения на периода.
    Важна роля за установяване на причините на възникването на съюзите в Европа играе познаването на военнополитическия потенциал на европейските държави: с техните силни и слаби страни. Опит за сравнителен анализ е даден в Приложение 1. Трябва да се отбележи, че непълнотата му се дължи и на липсата на подходяща достъпна литература. По разбираеми причини у нас преобладават исторически трудове от съветската школа, която отделя второстепенно значение на тези изследвания. Слабо познати са автори като Ф. Бродел и П. Кенеди*, чиито прекрасни трудове са основа за сравнителния анализ в Приложение 1. Основната част от статистиката в приложенията е взета от INTERNET, където при повече късмет може да се открият интересни статистически данни. Останалата информация е взета от множество източници, основната част от които е дадена в раздела "Използвана литература".
    При разглеждането на многобройните военни съюзи и конфликти се налага разграничаването им в периода до 1700г. на три основни успоредни дяла - Западноевропейски, Източноевропейски и Средиземноморско-мюсюлмански. Макар и изпитващи взаимни влияния, общоевропейски, конфликтите стават едва през XVIII век, когато се утвърждават основните Велики сили, техните стратегически интереси стават взаимно-преплитащи се и се постига стабилна взаимно зависима система на международни отношения от Лондон до Петербург.
    За крайна дата на изследването в част 1 е избрана 1789г. - годината на избухването на Френската революция и краят на международната система на Стария режим. За Източна Европа, където ефекта на революцията се чувства по-слабо и със закъснение, в изследването са включени руско-турската война от 1787-1791 и руско-шведската война 1788-1790, чиито причини също спадат към епохата на Стария Режим.

    3. ОБЗОР НА ВОЕННИТЕ КОНФИКТИ В ЕВРОПА 1494 - 1789. ПРИЧИНИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО НА ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪЮЗИ И ТЕХНИТЕ РЕЗУЛТАТИ

    3.1 ИТАЛИАНСКИТЕ ВОЙНИ 1494 - 1559 - БОРБАТА ЗА НАДМОЩИЕ МЕЖДУ ФРАНЦИЯ И ХАБСБУРГИТЕ

    Втората половина на XV век е епоха на относителен мир в Западна Европа. Франция, с намаляло почти наполовина население след Стогодишната война (1337 - 1453г.), се нуждае от време да се възстанови икономически и да укрепи своето единство. На север Англия е разкъсвана от гражданската война на Розите (1455 - 1483г.) и временно е извън европейската политика. На Иберийския полуостров християнските кралства завършват своята Реконкиста и изпращат изследователски експедиции на юг. Единствените относително значителни конфликти са свързани с борбата за независимост на швейцарските кантони, чиято пехота нанася внушителни поражения на Свещенната Римска Империя и фактически ликвидира могъщото Бургундско херцогство с битката при Нанси (1477г.).
    Италианският полуостров, навлязъл в заключителния етап на Ренесанса е най-богатата и процъфтяваща част на Европа, заедно с Фландрия. Това богатство поражда завист и стремеж от страна на Франция и Испания да завладеят италианските държавици. Удобен случай им се предоставя през 1494г. , когато умира Феранте (Фердинанд I) - крал на Неаполитанското кралство. Претенции към короната му веднага предявява френския крал Шарл VIII, считайки я за законно свое Анжуйско наследство (По линия на Рене Анжуйски, крал на Неапол от 1435 до 1442).
    Италианските държави на полуострова по това време са обединени в политическа система на равновесие. Налице са пет по-значителни държави - Неаполитанското кралство в Южна Италия, Папската държава и Флоренция в Средна Италия, Венецианската република и Миланското херцогство в Северна Италия. Освен тях съществуват и десетина по-малки държави. Почти всички са във враждебни отношения една с друга, но никоя не е в състояние да наложи своето надмощие.
    В намеренията на френския крал италианските държави виждат възможност са използват неговата намеса за собствени цели. Шарл VIII също се стреми да използва италианските противоречия, за да осигури пътя на своята армия към Неапол. Междувременно за да подсигури тила си през 1493г. той сключва серия договори с Англия, Испания и Свещенната Римска Империя, заглаждайки конфликтите си с тях.
    Така се стига до есента на 1494г. , когато френските войски навлизат в Италия (в съюз сМилано, Венеция и папата). Разполагайки с огромно числено и военно-техническо предимство французите разбиват неаполската армия, и влизат в Неапол. Светкавичните френски успехи обаче плашат италианските държави, които оформят коалиция с Испания и Империята (Така за по-кратко ще наричам Свещената Римска Империя), през 1495г. срещу Франция. Съюзниците успяват до края на 1496г. да очистят територията на Неапол от френски войски. С това завършва първия етап на войните.
    Противоречията между италианските държави обаче остават. Между Флоренция и Пиза избухва война, в която скоро се намесват Милано, Венеция и Империята. Новият френски крал Луи XII следи обстановката, стремейки се към Милано, за да се задържи в Северна Италия. Така в 1499г. френски войски в съюз с Венеция, папата и Флоренция нахлуват в Милано и го окупират, както и Генуа. Френския крал насочва интереса си на юг и през ноември 1500г. между Франция и Испания е сключен съюзен договор срещу Неаполитанското кралство предвиждащ неговата подялба. Войната им срещу Неапол е кратка и успешна, но между съюзниците обаче избухват спорове за подялбата, довели до война през 1503-1504г. , завършила с победа на по-силната Испания, която получава спорните области. На 11 февруари 1504г. е сключено примирие за три години между Франция и Испания. Резултатът от втория период на италианските войни е унищожаването на независимостта на две от италианските държави - Милано и Неапол и засилването на позициите на Франция и Испания на полуострова.
    Третият етап на италианските войни е свързан с Венеция. Агресивната външна политика на републиката и създава много врагове. Така през декември 1508г. срещу нея се сформира така наречената Лига от Камбре включваща папата, Испания, Франция, Империята, Унгария, Савоя, Мантуа и Ферара. През пролетта на 1509г. френски войски навлизат в територията и разгромяват армията и при Анядело. Венеция обаче е богата, разполага с отлична дипломация и населението и се съпротивлява успешно срещу нашествениците. С Испания и папата Венеция успява да сключи мир с цената на териториални отстъпки, както и да оформи през 1511г. Свещена лига срещу Франция: Венеция, папата, Испания, Англия и Швейцария. Французите побеждават при Равена през 1512г., но понасят големи загуби и са изтласкани от Милано. Войната се води не само в Италия, но и по море, както и по френските граници с Испания.
    Френската дипломация успява да привлече на своя страна традиционния си съюзник Шотландия, която обявява война на Англия. Английския крал Хенри VII, притиснат от две страни е принуден да сключи мир през юли 1514г.
    През март 1517г. е сключен общ мирен договор в Камбре. Според него Венеция си връща териториите от 1508г., папата задържа Флоренция, Франция и Испания потвърждават своите владения в Италия, а гаранти на договора стават Свещената Римска Империя и Англия. Като цяло третия период на войната не донася решителни резултати, тъй като нито един от двата основни противника - Франция или Испания не постига надмощие.
    Следващият военен конфликт в Италия е тясно свързан с двете събития коренно променили военно-политическата обстановка в Западна Европа - началото на Реформацията - 1517г. и избирането на испанския крал Карл V за император на Свещената Римска Империя. Създадената по този начин огромна Хабсбургска държава включва Испания, Нидерландия, Свещената Римска Империя и Южна Италия и заплашва да се превърне в Европейски хегемон. Най-силно застрашена се чувства Франция, обградена почти отвсякъде по суша с хабсбургски владения. Единствената и възможност да пробие обръча се явява Северна Италия, която се превръща в стратегическа цел на Карл V и новия френски крал Франсоа I. Въпреки неравновесието на силите, три фактора действат в полза на французите - нежеланието на другите европейски държави да поддържат Хабсбургите, неспособността на Карл V да удържи разпространението на протестантството, пораждащо вътрешна нестабилност във владенията му и свръхразпростирането на империята на Карл, довела до непрестанни конфликти по границите и.
    Военните действия започват през 1521г. На страната на Карл V са Англия, папата, Мантуа; съюзник на Франция е Венеция. Боевете се водят без решителен резултат до 1525г., когато френската армия е разгромена при Павия. Франция е принудена да сключи примирие през август 1525г. в Толедо. В Италия римския папа организира коалиция срещу испанската заплаха за господство на полуострова - Конякска лига, включваща Венеция, Милано, Франция, Генуа, Флоренция, Англия, Папата. През 1527г военните действия се възобновяват, но Карл удържа връх. Със сключения през август 1529г. мир в Камбре италианските държави признават хегемонията на Карл, като папата, Флоренция, Савоя, Монферато, Мантуа и Ферара се признават за негови васали; Франция се отказва от всички претенции към Италия и задържа само Пиемонт. Само Флоренция отказва да признае договора, но след обсада е превзета от испано-папските войски през август 1530г. Италианските държави, с изключение на Венеция са силно отслабени и престават да играят роля в европейската политика. Постигнатият успех от Карл е безспорен, но Франция продължава да търси начин да се реваншира.
    Нови френско-хабсбургски войни избухват през 1536г.-1538г., 1542г. -1544г. и 1551г. - 1559г. На страната на Франция са германските протестанти, Шотландия и Османската империя, а съюзник на Карл е Англия. Всеобщото изтощение на воюващите страни води до сключването през 1559г. на Шато-Камбрезийския мирен договор завършващ Италианските войни. Франция се отказва от претенции към Италия, съхранява Салуцо, лотарингските херцогства Тул, Мец и Вердюн,. Под властта на Испания са Неполското кралство, Сицилия, Сардиния, Миланското херцогство и някои територии в Централна Италия.
    Завършилият след десетилетия френско-испански конфликт бележи първият етап от борбата на националните държави за господство в Европа. Когато Италианските войни избухват са изминали едва две години от откриването на Америка, когато те завършват Европа вече не е същата - цветущите италиански държави са разорени; на изток се е появила сериозна заплаха в лицето на Османската империя, унищожила през 1526г. Унгария, и водеща настъпление на широк фронт в Средиземно море и Средна Европа; в Европа е настъпила ерата на Реформацията и религиозните войни преплели своето начало със заключителните етапи на Италианските войни. Френското кралство изпада в дълбока криза през втората половина на XVI век - Религиозните войни и за няколко десетилетия престава да бъде сериозна европейска сила. Но и създадената от Карл V огромна империя не успява да издържи на напрежението, и през 1555г е разделена на испански и австрийски дял. Испанският дял включващ Испания, Нидерландия, Италия и владенията в Новия свят е поверен на сина на Карл, Филип II. Останалите владения разпръснати из Свещената Римска Империя постепенно се консолидират пред лицето на турската заплаха и религиозните войни в Австрийската империя. И докато на запад основната ос на противопоставяне е между католическа Испания и протестантските Нидерландия и Англия, на югоизток през XVII борбата се води между Австрия и Османската империя.
    Last edited by dibo; 12-05-2005, 19:19.
    We don't see things as they are, we see them as we are
    ---Anais Nin----

    Comment


      #3
      3.2 ЕКСПАНЗИЯТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ 16-18 ВЕК И БОРБАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ С НЕЯ

      Турското настъпление в Европа води своето начало от средата на XIV век. Към 1500г. Османската империя владее по-голямата част от Балканския полуостров. Основни нейни съперници по това време са Унгарското кралство, разполагащо със силна армия и бранещо подстъпите към Средна Европа и Венецианската република, разполагаща със силен флот и редица територии по крайбрежието на Адриатическо и Средиземно море. Съществуват и редица малки християнски държави като Дунавските княжества и Черна Гора, васали на Османската империя или на Унгария, изпълнявайки ролята на буфер между тях. В самата Европа отдавна е отминала епохата на идеите за кръстоносен поход срещу турците, белязали първата половина на XV век. Практиката е научила европейците да се примиряват с османското присъствие в Европа, но Османската империя така и не намира място в европейските военно-политически съюзи. Нещо повече до 1798г. Османската империя не участва активно в европейските конфликти, а когато участва не се чувства длъжна да спазва сключените договори. Характерен пример е 1544г., когато въпреки сключения мир от страна на Франция, съюзник на Османската империя, последната продължава еднолично военните действия в Средиземноморието. Причина за това е, че османските султани водят война с неверници, с които мир не може да има според повелите на "Джихада". До 1720г Османските султани сключват само примирия с определен срок с християнските държави, като считат последните за свои васали. Християнските владетели също не се чувстват обвързани с договорите, които сключват с Османската империя. Границите между тях и империята са непрестанно подложени на набези и рейдове и от двете страни. Но християнските държави са по-слаби във военно отношение - отстъпват по брой на населението си и на армиите си и това ги принуждава да търсят съюз помежду си, както и с балканските християни.
      Посоките на настъпление на империята са четири - първата е на север към Крим, втората на изток, където се сблъсква с Иран. Третата е Средиземноморието, а четвъртата - Средна Европа. Това разпръскване на силите е една от причините за упадъка на империята, но през XVI-XVII век тя все още разполага с достатъчно настъпателна мощ, за да постигне успех. През 1516-1517г със светкавична акция е завзет Египет. Северно-африканските държави признават властта на султана. Пред лицето на османската заплаха в Средиземно море се образуват няколко християнски коалиции, гръбнака на които са Испания и Венеция. Военните действия продължават през целия шестнадесети век ,като в резултат на битките при Малта и Лепанто османския флот е изтласкан от Западното Средиземноморие и турското настъпление там е спряно, но турските победи при Превеза, Джерба и Тунис ознаменуват турското господство в Източното Средиземноморие и Северна Африка.
      В Средна Европа турското настъпление е най - интензивно. В годините след падането на Константинопол Турция окупира последните гръцки и латински държави в Пелопонес и завършва покоряването на Албания. Така турците имат възможност да предприемат атаки дълбоко в съседните държави. Унгария, венецианските владения в Адриатика и дунавските държави се оказват в критично положение. И докато Венеция със смесица от военнополитически съюзи, търговски договори, териториални отстъпки и военни действия успява да балансира турските стремежи, а Унгария през втората половина на XV век е все още достатъчно силна за да се защити, Влахия и Молдова нямат друг избор освен да търсят закрила. Унгария, техният естествен съюзник, обаче също предявява претенции към териториите им. Подложени на турско-унгарски натиск княжествата се опитват да балансират, но без особен успех. През 1521г. турците превземат Белград, важен унгарски опорен пункт. Самата Унгария е отслабена от вътрешни неуредици и след катастрофалното поражение на нейната армия при Мохач през 1526г. е унищожена. През 1529г. турските войски достигат Виена. Тук обаче султаните се сблъскват с равностоен противник в лицето на Карл V. Неговите големи наемни армии спират турското настъпление. Налага се Османската империя да търси съюзник в лицето на Франция. С нейна помощ настъплението е подновено, но австрийската система от модерни гранични крепости и постоянни гранични армии притъпява настъпателния устрем на турците. Унгария остава поделена между Австрия и Османската империя, а дунавските княжества се опитват да оцелеят лавирайки между двете противоборстващи страни. В резултат на войната 1593-1606г., когато австрийските армии са подкрепени от дунавските княжества и казашки отряди, е постигнато равновесие и турското напредване спряно. Заплахата от турско нашествие обаче продължава да тегне над Средна Европа през целия XVII век и косвено да влияе на европейската политика.
      След Сюлейман Великолепни, Османската империя изпада в криза и натиска временно отслабва. Австрия, чиито сили са ангажирани в Тридесетгодишната война, и Полша, с труд отбиваща шведските и руски атаки също се въздържат от големи кампании на Балканите. Военните действия между Османската империя и Австрия и Османската империя и Полша са ограничени и без решителен характер. В буферните княжества Молдова, Влашко и Трансилвания, и трите страни (Австрия, Полша,Османската империя) пазят ревниво своите интереси.
      Ситуацията се променя с повторното възраждане на турската мощ през 60те години на XVII век. Агресивните войни са подновени и християнските държави са принудени да сключат отбранителен съюз през 1682г. включващ Австрия, Полша, някои германски държави и поддържан финансово от италианските държави. През 1683г. голяма турска армия обсажда Виена, но е разбита от обединените християнски сили. Християнските военни успехи водят до разширяване на "Свещената лига" с привличането на Венеция и Русия. Турски съюзници са Кримското ханство и дунавските държавици. Военните действия се водят на широк фронт от Адриатика до Крим и завършват през 1699г. с Карловацкия конгрес. За първи път турците губят значителни територии - Унгария, Подолия, Азов и др. В следващите войни с Русия (1711-13, 1735-1739, 1768-1774, 1787-91) и Австрия (1717-1718, 1737-39, 1789-1790) империята показва, че все още е значителна сила, но и че нейният златен век е безвъзвратно отминал. На Балканите се засилва влиянието на Австрия, и най-вече на Русия.


      3.3 ВЛИЯНИЕТО НА РЕЛИГИОЗНИТЕ КОНФЛИКТИ ВЪРХУ ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪЮЗИ В ЗАПАДНА ЕВРОПА ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XVI ВЕК ТРИДЕСЕТГОДИШНАТА ВОЙНА

      През 1555г. Карл V, убедил се в невъзможността да управлява ефективно своите огромни територии, абдикира и разделя империята си на две: Свещената Римска Империя предава на брат си Фердинанд I, a Испания и останалите владения на сина си Филип II. Фердинанд и наследниците му бавно консолидират разпокъсаните си владения под непрекъснатия турски и протестантски натиск в единна държава - Австрия. Филип II обаче не съумява да запази вътрешния мир в териториите си: в протестантска Холандия избухва бунт през 1566г., превърнал се в началото на Нидерландската буржоазна революция. Нещо повече, той е подложен на непрестанни външни атаки от турска, а по-късно и от английска страна. Протестантска Англия на Елизабет води десетилетия студена война срещу Испания - интриги, шпионаж, търговска война, пиратски нападения. От 1585г. войната става явна. Съзнавайки, че потушаването на бунта на холандците би довело до заплаха за сигурността на самата Англия, английската кралица го подпомага с пари, оръжие, а по-късно и с военни отряди. На юг Франция е разкъсвана от няколко граждански религиозни войни, в които католиците се ползват с испанска подкрепа, а протестантите са подпомагани от Англия и Нидерландия. В Средиземноморието Филип води близо двадесетгодишна война с исляма. Навсякъде присъства религиозния мотив, тясно преплетен с зараждащия се национализъм. Съюзите са възможни само между държави със една и съща вяра през този период. Но религията не пречи на испанския крал да окупира католическа Португалия през 1580г. Филип също има съюзници - италианските държави срещу турците, ирландците срещу Англия.Неговият стремеж към испанско господство в Европа обаче не може да се осъществи тъй като среща масираното и едновременно противодействие на всичките му врагове, както и поради неспособността на Испания с наличните си ресурси да води настъпление по всички тези фронтове. Няколко негови "армади" се провалят в опита си да превземат Англия, по суша армиите му затъват в десетилетия военни кампании в Нидерландия без решителен успех, в Средиземно море флотата му не може да се справи с берберските пирати, колониите му са подложени на чести английски и холандски набези. Във Франция нито една от двете враждуващи религиозни фракции не успява да надделее до 1589г, когато френски крал става Анри IV. Последният успява да обедини страната и да отхвърли нахлулите на помощ на противниците му испански войски. Франция обаче е изтощена и не успява да победи във войната с испанския съюзник Савоя. До самата си смърт Анри IV лавира между Венеция, Холандия и протестантите в Германия, без да скъсва с Испания и Австрия, стремейки се да даде време за възстановяване на страната. Филип II умира през 1598г. и неговият наследник Филип III сключва мир с Англия през 1603г. и примирие с Нидерландия през 1609г. признавайки поражението на опита на баща си да наложи Испания за водеща европейска сила.
      Последният военен конфликт, породен от религиозните противоречия в Европа е Тридесетгодишната война. Конкретен повод за нея са незатихващите противоречия в Свещената Римска Империя между католици и протестанти. Аугсбургският мир от 1555г., компромисен по своята същност, не донася надмощие на нито една от страните. Същевременно Контрареформацията в империята през втората половина на XVI век се засилва, подкрепяна от австрийските императори.
      Това довежда до подновяване на протестантския съюз - Евангелистката уния през1608г. - 1609г. Предвид неравновесието на силите протестантите търсят и подкрепа отвън - Англия и Холандия. Католическата лига също разчита на подкрепата на католическите държави. Испанците виждат във войната удобен случай за реванш за пораженията от миналия век и възстановяване славата на испанското оръжие. Скандинавските протестантски държави се стремят да овладеят северните германски територии, Холандия да утвърди своята независимост и същевременно Франция, бояща се от засилването на Испания и Австрия, клони към протестантския блок. Едновременно по време на Тридесетгодишната война Франция воюва с Испания и Англия, Испания с Холандия, Дания с Швеция, Швеция с Полша, Полша с Русия. През 1640г. Португалия се откъсва от Испания и между тях също избухва война. Така из целия континент, с изключение на Османската империя , се водят военни действия - това е всъщност първият общоевропейски конфликт на Новото време, довел до значителни демографски и финансови загуби на воюващите страни и големи геостратегически промени.
      Войната избухва през 1618г. с въстанието на протестантските Хабсбургски провинции в Бохемия, а не както повечето европейски правителства очакват в Холандия с изтичането на дванадесет годишното примирие на Обединените Провинции с Испания. Така Евангелистката уния, Трансилвания, Холандия, Англия и Савоя се изправят срещу Хабсбургите, Католическата лига, Полша, Саксония, Тоскана и Генуа. В началните периоди католическите сили имат надмощие. Но имперските успехи плашат кардинал Ришельо ръководещ френската външна политика. Той субсидира протестанските сили, включващи след 1624г. Дания, Трансилвания, Холандия, Англия и няколко германски държавици, а от 1629г. и Швеция. Шведската армия, най-добрата за времето си възстановява с победите си равновесието между воюващите страни и провокира встъпването във войната на Испания през 1634г. На свой ред Франция започва военни действия през 1635г. и войната се превръща в изпитание за издръжливост между коалициите. Френската дипломация подбужда Португалия да въстане срещу Испания през 1637г., няколко години преди това схватките обхващат и Италия: Мантуанското наследство 1627г.-1631г. През 40те години започва ясно да се очертава превъзходството на антихабсбургската коалиция, която печели повечето сражения. Но успехите и не са от решаващо значение и постигнатия мир в 1648г. е по-скоро резултат от взаимното изтощение, отколкото на френските и шведските победи. Шведите получават значителни територии в Померания и излизат от войната с нараснал международен престиж. Франция получава Елзас, а на опитите на Австрия да наложи католическата религия и своето господство в Германия е сложен край.
      С Тридесетгодишната война завършва поредицата от войни породени от разделението на западното християнство. Но макар заявените поводи и намерения да са най-често религиозни, подбудите за войните от 1494г. - 1648г. са смесица от религиозни, националистически, финансови и стратегически мотиви. Коалициите срещу Франция до 1526г, срещу Карл V и неговата огромна империя, както и срещу наследилите я Испания и Австрия са всъщност насочени и към съхраняване на равновесието на силите в Европа. В борбата с Хабсбургите се издигат нови буржоазни държави като Швеция и Обединените Провинции, а други като Англия и Франция съхраняват своето място в европейската политическа система като водещи сили. Испания, изтощена от многобройните войни запада до статута на второстепенна велика сила.


      3.4 ИЗТОЧНА И СЕВЕРНА ЕВРОПА ПРЕЗ XVI И XVII ВЕК - ГОЛЕМИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ

      В Източна Европа през втората половина на XV век две събития променят изцяло равновесието на силите - възходът на Московското княжество и разпадането на Златната Орда през 1480г. Последното създава вакуум в Черноморския регион и Украйна. Полша и Литва се стремят да се възползват от него и да си осигурят достъп до Черно море. Двете държави сключват съюз с Молдова и Кримското ханство, но той се оказва краткотраен: между Полша и Молдова през 1498г. избухва война, а Кримският хан се признава за турски васал и сключва съюз с московския княз Иван III срещу Литва Последният се стреми да обедини руските земи и го постига със завладяването на република Новгород през 1478г. и Тверското княжество през 1485г. Съюзът с Кримското ханство му е необходим за да се противопостави на Литва и Златната Орда. Между Литва и Москва избухват чести войни в които понякога участват и ханствата, Полша, Тевтонския орден. С посредничеството на Унгария, Полша и Литва подновяват съюза си през 1501г. Тези три държави се управляват от представители на Ягелонската династия и се намират в началото на века в тесни политически връзки. Междувременно Хабсбургите, които са с неугаснали амбиции към Унгарската корона, се стремят да си осигуряват руска подкрепа срещу Ягелоните. На свой ред последните сключват съюз в Буда през 1500г. с Венеция и Франция, които наред с формалната си антитурска насоченост има и антихабсбургски подтекст. Руските нападения в Литва обаче стават все по-опасни, от юг се засилва турската заплаха и Ягелоните се съгласяват на конгрес във Виена през 1515г. Последният заглажда противоречията, но не ги решава. Поредицата от династически бракове уговорени на конгреса, не задължават Хабсбургите да окажат помощ на Унгария срещу турците, но пък са удобен повод за тази династия да заяви претенциите си за остатъците от Унгария след разгрома при Мохач.
      На север Скандинавският съюз престава да съществува през 1520г., когато в Швеция избухва въстание срещу датското владичество и през 1523г. страната извоюва независимостта си. До края на Северната война през 1720г. двете държави водят многобройни войни за господство над Балтийско море и спорните гранични територии. В тях първоначално надмощието е на страната на датчаните, но през XVII век положението се изменя и само холандската намеса спасява Дания от разгром през 1657-1660г.
      Само за по-малко от век от 1480г. до 1570г., политическата карта на региона тотално се изменя - най-напред Калмарската уния обвързваща скандинавските кралства под властта на Дания се разпада през 1523г., когато Швеция става независима държава, на юг полското кралство и литовското княжество се свързват във взаимоизгоден съюз, помагащ им да се справят с руските, татарските и турски набези в териториите им. На изток Московското княжество поглъща по-малките руски княжества и настъпва на запад срещу Литва, и на юг срещу татарските ханства, образували се при разпадането на Златната орда. Последните търсят закрилата на Османската империя, но само Кримското ханство успява да устои на руския натиск през 50те години на века. На юг дунавските княжества, на север териториите на Ливонския орден, и в Кавказ малките грузински държави са гранични зони в които управляващите са зависими от съседните могъщи държави. Като основни конфликти се очертават руско-литовския, датско-шведския, руско-татарския, ирано-турския, полско-ливонския, като териториите на Русия, Полша и Литва страдат и от постоянни татарски набези. Всички тези войни обаче, въпреки мащабите на териториите на които се водят, са по-скоро локални и при тях военно-политическите съюзи, доколкото съществуват, не играят съществена роля. Положението съществено се изменя, когато буферните княжества и ханства между Русия, Османската империя и Литва са унищожени и в Източна и Северна Европа се очертават няколко силни държави - Русия, Османската империя със нейния васал - Кримското ханство, Полско-литовския съюз, Швеция и Дания. Така се стига до първият международен конфликт през периода - Ливонската война 1558г. - 1583г.
      Непосредствена причина за войната е стремежа на Русия да си осигури излаз на Балтийско море чрез ливонските градове Рига, Ревел и Нарва. Ливония със своите важни търговски пристанища се намира под теоретичната закрила на Свещената Римска Империя. Тези гаранции обаче не помагат много срещу заплахата от страна на Русия, чиито собствен излаз на Балтийско море представлява една малка ивица без значителни пристанища. Дания също има интереси в Ливония - Естония е датска провинция между 1219г.-1346г. Но докато Дания, вечния враг на Швеция се съюзява с Москва (за първи път през 1493г.), поляци, литовци и шведи (под контрола на последните е Финландия) се стремят да сдържат руските стремежи. В самата Ливония се води борба между руската и полската партии. През 1554г. Гален, проруски настроен магистър, сключва съюз с Иван IV срещу Литва. Три години по-късно, приемникът му Вилхелм Фюрстенберг, в конфликт с архиепископа на Рига, сключва споразумение с полския крал. Това дава повод на Иван и през 1558г. руска армия нахлува в териториите на Ливонския орден като превземат значителна част от тях. В подялбата на териториите на разпадащия се орден се включват и Дания, Швеция, Полша и Литва. Последните три водят съвместни военни действия срещу Русия, за да я изтласкат от новите си територии. Съюзник на Русия е Дания, която води война срещу Швеция през 1563г.-1570г. Военните действия се водят няколко години, като нито една от страните не може да надделее. Обаче Русия не е подготвена за дълготрайна война, а и изпада в сложна международна обстановка, свързана с татарските нападения от юг. През 1569г. Полското кралство и Великото Литовско княжество се обединяват в единна държава - Реч Посполита. Образуваната нова държава въпреки някои свои слабости притежава достатъчно мощ за да играе важна роля в Източна Европа до средата на XVII век. По-важното е, че координираните действия на полско-литовските войски, съчетани с руско-шведските стълкновения, и татарските нападения от юг успяват да преобърнат хода на войната. Изтощената и изолирана Русия сключва примирия през 1582-1583г. с Швеция и Реч Посполита, признавайки поражението си и отстъпвайки им спорните територии. Поражението на Русия е обусловено от икономическото изтощение, нестабилното и вътрешно положение, но не на последно място неблагоприятната за нея международна обстановка, попречила и да намери съюзници. Изход на Балтийско море Русия получава едва в резултат на Северната война 1700г. - 1721г., като една от причините е безспорно умелата дипломация на Петър I, осигурила му значителна съюзническа подкрепа. А Русия след Ливонската война изпада в дълбока криза използвана от съседите и - Реч Посполита и Швеция, които успяват да откъснат значителни територии в Прибалтика. На юг татарските нашествия, подкрепяни от Турция, в Литва и Русия са обичайно явление, но борбата с тях е на местно ниво. Центъра на международната политика в Северна Европа през XVII век се измества към Балтиийско море, където Полша, Швеция и Дания водят борба за надмощие.
      Сред тези държави безспорно най-силната е Швеция. В поредица от войни през целия XVII век тя придобива значителни територии от Полша и Дания и се превръща в господстваща регионална сила в Балтийско море. Нещата обаче се променят с преодоляването на вътрешната криза от страна на Русия и повторното и появяване в борбите за надмощие в Северна Европа. Нейният владетел Петър I съумява да организира всичките шведски врагове, а именно Дания, Полша, Саксония и Прусия, в антишведски съюз начело с Русия. Той се оказва достатъчно силен да победи Швеция в продължилата двадесет години Северна война (1700-1721). В резултат Швеция е изтласкана от водещата си позиция в региона и на нейно място застава Русия. Опитите на шведите да си я върнат чрез войните с Русия през 1741г. - 1743г. и 1788г. - 1790г. са неуспешни, както и не на последно място благодарение на руско-датския съюз.

      3.5 КОАЛИЦИОННИТЕ ВОЙНИ В ПЛУРАЛИСТИЧНА ЕВРОПА 1650 - 1789

      Тридесетгодишната война нанася тежки демографски и икономически поражения на европейските държави. Но сключения мир през 1648г. не прекратява военните действия между Испания и Франция, които продължават до 1659г. Франция постига победа едва когато привлича Португалия и Англия на своя страна. Но с Пиринейския мир, в Испания окончателно са разбити илюзиите за европейско господство. На европейската сцена се явява нов кандидат за хегемония - Франция.
      В началото френските външнополитически позиции са много благоприятни: Испания затънала в безплодна война с Португалия е вън от играта, Англия изживяваща последните етапи на своята буржоазна революция и Холандия взаимно се изтощават в няколко войни за господство по море, а Австрия е принудена да се справя с подновената турска заплаха. Това дава възможност на Франция да лавира в англо-холандските войни и същевременно да напредва в Испанска Нидерландия. Успехите и обаче предизвикват обичайната ответна реакция и в следващите конфликти Франция се изправя срещу мощни европейски коалиции. Характерна е войната за Испанското наследство 1701г. - 1714г., която слага край на френските амбиции.
      Предлог за войната е смъртта на испанския крал Карл II през 1700г. Липсата на мъжки наследник на испанския престол изостря апетитите и на двете основни коалиции - френската (включваща освен Франция и няколко германски и италиански държави) и антифренската (Австрия,Англия, Холандия, Португалия, Бранденбург и ред малки държави в Италия и Германия), тъй като Испания въпреки упадъка си продължава да владее огромни територии в Европа и Америка. Военните действия се водят в Белгия, Испания, Италия и Германия. Войната започва през 1701г. в Италия, където се сблъскват Франция и Австрия. Последната, сключила съюз в Хага с Англия и Холандия, след 1703г. проявява малка активност във връзка с унгарското въстание на Ракоци (1703-1711), поддържано от Франция. Френските сили търпят редица поражения и в крайна сметка Франция е принудена да подпише мирните договори от Ращадт и Утрехт (1713-1714), с които признава своето поражение - Франция и Испания остават разделени. Хабсбургите въпреки неуспеха си да наложат своя кандидат за испански крал получават значителни територии в Италия, както и Южна Нидерландия. Холандия притисната между английския флот и френската армия също не успява да запази статута си на Велика сила и подобно на Испания е вече второстепенна сила. И докато на сушата равновесието на силите след този половин век на войни се запазва, по море след 1700г. неоспоримото превъзходство е на английския флот.
      Осемнадесетия век е класически за така наречените коалиционни войни. Силите сключват многочислени военни съюзи, които обхващат в повечето случаи всички силни европейскидържави. Основните конфликти са англо-френския в Западна Европа и австро-пруския в Централна Европа, като в последния важна балансираща роля играе Русия. Три са големите войни белязали този век (освен Северната война 1700г.-1721г., разгледана по-горе) - Войната за австрийското наследство 1740г.-1748г.; Седемгодишната война 1756г. - 1763г.; и Войната от 1778 - 1783г., свързана с Американската революция и Войната за независимост на САЩ. Те ще бъдат разгледани поотделно, макар и накратко.
      Повод за първата от тях са оспорваните от ред държави наследствени права на австрийската императрица Мария Терезия. На страната на Австрия участват Англия, Холандия, Русия и др, а противниците и са Франция, Прусия, Бавария и др. Военните действия водят до патово положение и Аахенския мир възстановява статуквото отпреди войната с изключение на Силезия, която остава за Прусия. Противоречията между европейските страни обаче остават и нова война избухва през 1756г.
      Седемгодишната война обаче се води при различни военнополитически съюзи от предходната. Срещу Англия и Прусия се възправят Франция, Австрия и Русия (от 1762г. и Испания). Англия се стреми да завладее френските колонии и да утвърди морското си господство, Прусия се стреми към Саксония, Австрия към Силезия, Франция към Хановер, Швеция към Померания, Русия към Полша. По суша войната е изпъстрена с ред обрати, но в крайна сметка Прусия успява да оцелее във враждебния обръч в който е изпаднала, благодарение както на силната си армия, така и на английските субсидии, противоречията между противниците и, и не на последно място руската смяна на коалициите през 1762г., свързана със смъртта на руската императрица Екатерина. По море и в колониите обаче Англия удържа победа и след Парижкия мирен договор от 1763г. е безспорно най-могъщата колониална и военно-морска сила.
      Последното обаче събужда завист и желание за реванш и я поставя в сложно положение във връзка с избухналия конфликт между нея и американските колонии. Франция и Испания оказват подкрепа на американците, а опитите на Англия да намери съюзник на континента, който да отвлече вниманието на Франция се сблъскват с враждебното отношение на страните на "Въоръжения неутралитет ". (Русия, Дания, Швеция и др.). За първи път Англия остава без съюзник на континента и това води до загубата на редица територии според Версайския мирен договор - Флорида, Майорка и т.н. Американските колонии извоюват своята независимост и с това ударът срещу английското стратегическо положение става още по-силен.
      Войните от 1650г. - 1789г. се водят при значително изменени условия в сравнение с предходния период. Най-напред те са ограничени в своите цели и резултатът им е съхраняване на системата на баланс на силите чрез преразпределение на територии. Нито една държава не изчезва в резултат на тези войни. Водят се не само в Европа, а и в Америка и Азия. В тях участват повечето европейски държави, като във военнополитическите съюзи които те сключват изчезва религиозния мотив.
      We don't see things as they are, we see them as we are
      ---Anais Nin----

      Comment


        #4
        4. ОСНОВНИ СЪЮЗНИЧЕСКИ КОНФИГУРАЦИИ

        При огромното число противоречиви военнополитически съюзи сключени от европейските държави за тези три века е трудно да се забележат постоянни съюзнически конфигурации. И въпреки това един поглед върху таблиците в приложение 3 разкрива някои закономерности.
        Така основни противници на Англия са Испания и Франция, двете държави с претенции за европейско господство през периода. Относно съюзниците, при Англия няма ясно изразени такива: тя се съюзява според обстановката. Франция най-често е във война с Англия, Испания и Австрия - трите държави, които ясно се противопоставят на френските домогвания в Италия и Белгия. При френските съюзници, за 1560 - 1660 това са протестантските държави, след 1700г. Испания (предвид общия английски враг), а след 1755г. и Австрия. С Испания най-често воюва Франция, следвана от Англия. Първата е основен съперник до 1700г. за европейско надмощие, втората през 1560 - 1620 е основен стожер на противниковата протестантска религия, а през XVIII век се домогва до испанските колонии. Верен съюзник на Австрия е Испания, където до 1700г. на власт са представители на същата династия - Хабсбургите, а също и Русия пред лицето на общите врагове - Османската империя и Прусия. Съперница на Русия за надмощие в Източна Европа и Балтийско море е Полша, а впоследствие Швеция. Основен враг на последната е Дания, съответно важен руски съюзник. Швеция се опитва да балансира чрез съюзи с Франция. Холандия, извоювала своята независимост в съюз с Англия и Франция, впоследствие се оказва притисната между тях и принудена да маневрира чрез съюзи, ту с едната, ту с другата. Единствен съюзник на Османската империя е Франция, а основни врагове в Средиземно море - хабсбургските държави - Испания и Австрия, както впоследствие Австрия и Русия при борбата за Балканите и Средна Европа. Португалия принудена да отблъсква испанските домогвания към нейната независимост, намира защита в съюзите си с Англия. Полша, във враждебни отношения с всичките си съседи, не успява да намери верния баланс между тях и липсата на сериозен съюзник е една от причините за упадъка и през XVIII век. Прусия, издигнала се до ранга на Велика сила едва през XVIII век, за сметка на това постига този баланс и в нито една война не остава без силни съюзници - което се явява и значим фактор за нейния възход.
        Но пак е нужно да се подчертае, че поради продължителността на разглеждания период и наситеността му със значителни исторически събития и обрати, тези заключения нямат универсален характер и с тях трябва да се работи внимателно. Политиката на европейските държави е непоследователна при сключването на военнополитическите съюзи. Опит да бъдат изяснени закономерностите и е направен в точка 5.

        5. НЯКОИ ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪЮЗИ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1494-1789

        Системата на международните отношения през Новото време се характеризира със следните общовалидни дадености:
        1. Наличие на множество суверенни държавни единици.
        2. Отсъствие на силна, централизирана и легитимна власт над тях.
        3. Относително нееднакво разпределение на военнополитическия потенциал между тях.
        4. Липса на държава с военнополитически потенциал превъзхождащ този на всички останали взети заедно.
        5. Постоянно съревнование и конфликти между държавните единици.
        6. Общност на управляващия елит.
        7. Липсата на фундаментални различия между политическите структури и философските възгледи ( с изключение на религиозните ) прави системата на международните отношения разбираема и относително предвидима за държавниците.
        8. Войните се водят без стремеж за унищожаване на противниковата държава тъй като това би нарушило баланса на силите. Изключение правят войните между Османската империя и християнските държави, както и между Русия и източноевропейските държави.
        При сключването на военнополитически съюзи и въобще при воденето на външна политика държавите се ръководят от следните геополитически принципи:
        1. Две съседни държави са почти винаги враждебно настроени една към друга.
        2. Две държави с общ съсед са потенциални съюзници срещу него.
        3. Борбата между две големи държави се води обикновено десетилетия в последователни военни конфликти.
        4. Малките и зависими държави са непоследователни в своята външна политика в своя стремеж към оцеляване.
        5. Наличието на колонии изисква силен флот.
        6. Морската сила предполага развита търговия и финанси.
        7. Морска сила не може да победи сухоземна без сухопътни операции и обратното.
        8. При съюз между морска и сухоземна сила, обикновено първата финансира втората поради това, че сухоземните операции са по-скъпи.
        9. Раздвояването на една държава между армия и флот никога не може да донесе превъзходство над другите държави и в двете.
        10. Непрекъснатите войни водят до упадък на държавата.
        11. Продължителният мир довежда до отслабване на отбранителните способности на въоръжените сили.
        12. Баланса между икономическите,социалните и военнополитическите фактори е основен за успешна външна политика.
        Сключените военнополитически съюзи могат да се разделят на няколко типа:
        1. Най-често срещаните са двудържавни отбранителни насочени конкретно срещу някоя държава или коалиция.
        2. По-редки са коалиционните многодържавни с цел сдържане на друга коалиция или държава.
        3. Срещат се двустранни договори в които едната държава се задължава да подпомага другата само с финансови средства.
        4. Рядко срещано явление са династическите съюзи при които две или няколко формално независими държави са обединени под властта на един владетел - персонална уния или на една династия - например Австрия и Испания на Хабсбургите през XVIII век.
        5. Най-редки са съюзите с открито агресивен характер предвиждащ подялба на завзетите територии.
        И в заключение искам да добавя, че военнополитическите съюзи са сключвани при съвпадане на интересите на сключващите договора страни. Много рядко тези интереси съвпадат за по-продължителен период от време и затова разтрогването на съюза е често явление. Рядкост са съюзи като полско-литовския и руско-датския с продължителност над едно-две десетилетия. Всъщност целите на военнополитическите съюзи в повечето случаи се изчерпват с приключването на военният конфликт и още в следващият държави, доскорошни съюзници могат да се окажат противници. Военнополитическите съюзи са просто инструмент на държавната външна политика, и отразяват нейната същност - агресивна или отбранителна. Сполучливите военнополитически съюзи са основната причина за провалянето на амбициите на Испания, Франция и Османската Империя за господство над Европа. С това те изиграват своята значима историческа роля - да съхранят статуквото, а тоест конкурентната борба между множеството европейски сили, която, макар и понякога изтощителна, спомага за недопускане на единен деспотичен режим над цяла Европа. Плурализмът - основното европейско предимство пред другите цивилизации се запазва и това всъщност е косвения принос на военнополитическите съюзи в историята на Европа.

        ПРИЛОЖЕНИЕ 1 - Характеристика на основните европейски държави 1500г.-1800г.:

        1. Австрийска империя:
         Форма на управление: империя със сложно политическо устройство.
         Площ: До 1 млн. км - 17век; 500 х. км - 1790г.
         Население: 1620-20 млн.;1650-7 млн.;1700-9 млн.;1750-20 млн.;1790-28 млн.
         Религия: Католическа с протестантско и православно малцинства.
         Армия и флот:. 1700г. - 100 хил.; 1750г. - 200 хил.; 1789г. - 300 хил.
         Столица: Виена (1700г. - 80 - 100 х. ж.)
         Владетели: Максимилиан I 1493 - 1519, Kарл V 1519 - 1555, Фердинанд I 1556 - 1564, Максимилиан II 1564 - 1576, Рудолф II 1576 - 1612, Матей 1612 - 1619, Фердинанд II 1619 - 1637, Фердинанд III 1637 - 1657, Леополд I 1658 - 1705, Йосиф I 1705 - 1711, Карл VI 1711 - 1740, Мария Тереза 1740 - 1780, Йосиф II 1780 - 1790.

        2. Англия:
         Форма на управление: абсолютна монархия до 1640г., република до 1660г., после конституционна монархия.
         Население: 1500 - 2 - 3 млн.; 1600- 4 млн.;170о - 9 млн.; 1760-12 млн.; 1790 - 15 млн.
         Площ: 320 хил км - 1750г.
         Религия: протестантска
         Армия и флот:1600-30 хил.,40-50 кор., 1665-70 хил.,114 кор., 1783-40 хил,118 кор.
         Столица: Лондон (1600г. -200х. ж.;1650 -440 х. ж.; 1700г. -550 х. ж., 1740 - 850 х. ж.)
         Колонии: Северна Америка (1764 - 1,3 млн. население), Индия, Кариби и др.
         Владетели: Хенри VII 1485 - 1509, Хенри VIII 1509 - 1547, Едуард VI 1547 - 1553, Мария Тюдор 1553 - 1558, Елизабет I 1558 -1603, Джеймз I 1603 - 1625, Чарлз I 1625 - 1649, (Кромуел), Чарлз II 1660 - 1685, Джеймз II 1685 - 1688с, Уилям III Орански 1688 - 1702, Ана 1702 - 1714, Джордж I 1714 - 1727, Джордж II 1727 - 1760, Джордж III 1760 - 1820.

        3. Венеция:
         Форма на управление: аристократична република.
         Площ: 100 - 200 хил. км
         Население: 1 - 1,5 млн. - 1500г.
         Религия: Католическа.
         Армия и флот: 10 - 15 хил., 50 - 100 галери и 5 - 10 галеаса - 16-17 век
         Столица: Венеция (1500г. - 115 х. ж.; 1600г. - 150 х. ж.)

        4. Дания:
         Форма на управление: изборна монархия до 1536г., абсолютна монархия.
         Площ: 450 х км
         Население: 1650г. - 1,5 млн. (с Норв-я), 1700г. - 1млн. (с Норв-я), 1769 - 786х. ж. - Дания + 779х. ж - Норвегия, Исландия и др.
         Религия:Католическа
         Армия и флот: армия 10 -20 хил.; флот - 32 кор. - 1700г.; 38 кор. - 1790г.
         Колонии: Исландия, Гренландия, освен това уния с Норвегия.
         Столица: Копенхаген (1500г. - 10х.; 1660г. - 30х.; 1700 - 70х.)
         Владетели: Ханс Датски 1481 - 1513, Кристиан II 1513 - 1523, Фредерик I 1523 - 1533, Кристиан III 153? - 1559, Фредерик II 1559 - 1588, Кристиан IV 1588 - 1648, Фредерик III 1648 - 1670, Кристиан V 1670 - 1699, Фредерик IV 1699 - 1730, Кристиан VI 1730 -1746, Фредерик V 1746 - 1766, Кристиан VII 1766 - 1808.

        5. Испания:

         Форма на управление: абсолютна монархия.
         Площ: 750 х. км - 1600г.; 500 х. км - 1750г.
         Население: 1500г. - 7,5 - 10 млн.; 1600г. - 8 млн.; 1700г. - 6 млн.; 1750г. - 9 млн.
         Религия: католическа
         Армия и флот: 1550г. - 150хил., 100 кор.; 1650-100 хил.; 1700г.-20 хил., 30 кор,1783г.-50 хил., 56 кор.
         Столица: Мадрид (1600 - 40 х. ж., 1650 - 200 х. ж., 1700 - 120 х. ж.).
         Колонии: Испанска Америка (12 -13 млн. население - 1750г.)
         Владетели: Карл V 1519 - 1555, Филип II 1556 - 1598, Филип III 1598 - 1621, Филип IV 1621 - 1665, Карл II 1665 - 1700, Филип V 1701 - 1746, Фердинанд VI 1746 - 1759, Карл III 1759 - 1788.

        6. Нидерландия:
         Форма на управление: испанска провинция до 1559г., република и щатхолдерство след това.
         Площ: 25 хил. км
         Население: 1550г. - 1млн.; 1650г. - 2млн.; 1750г. - 2 млн.
         Религия: протестантска.
         Армия и флот: 1620г. - 30 кор.; 1652г. - 42 кор., 1665г. - 103 кор., 1673г. - 91 кор., 1783г. -32 кор. Армия - 20-50хил., понякога до 100 хил.
         Столица: Амстердам (1550- 30 х. ж.;1600 - 50 х. ж.; 1650 - 175 х. ж.;1700 -200 х. ж. ).
         Колонии: Далечният Изток, Америка и др.
         Владетели: Вилхелм I Насауски 1559 - 1584, Морис Насауски 1584 - 1625, Фридрих Хенри 1625 - 1647, Вилхелм II 1647 - 1650, Йохан де Вит 1650 - 1672, Вилхелм III 1672 - 1702, Йохан Вилхелм Фризо 1702 - 1747, Вилхелм IV 1747 - 1751, Вилхелм V 1751 - 1801.

        7. Османска империя:
         Форма на управление: авторитарна държава от азиатски тип
         Площ: 5 - 10 млн. км
         Население: 1520г. - 12 - 13 млн., 1650 - 25 - 30 млн.
         Религия:Ислям с православно и католическо малцинства.
         Армия и флот: 150 - 500 х. армия, флот - 100 - 200 единици.
         Столица: Истанбул (1530г. - 400х. ж.; 1700г. - 700х. ж.)
         Владетели: Баязид II 1481 - 1512, Селим I 1512 - 1520, Сюлейман I 1520 - 1566, Селим II1566 - ?, Мурад III, Мурад IV 1623 - 1640, Мехмед IV 1648 - 1687, Сюлейман II 1687 - 1691, Ахмед II 1691 - 1695, Мустафа II 1695 - 1703, Ахмед III 1703 - 1730, Мехмед I 1730 - 1754.

        8. Португалия:
         Форма на управление: абсолютна монархия (испанска провинция 1580 - 1640)
         Площ: 90 хил. км
         Население: 1500г. - 1млн.; 1550г. - 1,5 млн.; 1650г. - 2 млн.
         Религия: католическа
         Армия и флот: 5 - 10 хил.; 1500г. - 20 - 30 кор, 1793г. - 6 кор.
         Столица: Лисабон (50 х. ж. - 1500; 65х. ж. - 1650).
         Колонии: Бразилия (3 млн. население - 1800г.), в Африка, Индия и др.
         Владетели: Мануел I 1495 - 1521, Жоао III 1521 - 1557, Себастиао 1557 - 1578, Хенрик 1578 - 1580, Жоао IV 1641 - 1656, Афонсо VI 1656 - 1667, Педро II 1667 - 1703, Жоао V 1706 - 1750, Жозе I 1750 - 1777, Мария I 1777 - 1792.

        9. Прусия:
         Форма на управление: абсолютна монархия
         Площ: 200 - 500 хил. км
         Население: 1740г. - 2,5 млн.; 1750 - 6 млн.
         Религия: Протестантска.
         Армия: 1688г. - 30 хил.; 1740 - 89 хил.; 1789г. - 190 хил.
         Столица:Берлин (1648г. - 6х. ж.; 1688г. - 58х. ж.; 1786г. - 100х.ж.)
         Владетели: Йоахим I 1499 - 1535, Йоахим II 1535 - 1571, Йохан Георг 1571 - 1598, Йоахим Фридрих 1598 -1608, Йохан Сигизмунд 1608 - 1620, Георг Вилхелм 1620 -1640, Фридрих Вилхелм 1640 - 1688, Фридрих III 1688 - 1713, Фридрих Вилхелм II 1713 - 1740, Фридрих II 1740 - 1786, Фридрих Вилхелм III 1786 -1797.

        10. Реч Посполита:
         Форма на управление: образувана от сливане на Полша и Литва през 1569г.; изборна монархия от 1572г..
         Площ: 600 х. км - ء 1 млн. км - 1650; 200 х. км - 1792
         Население: 1580г. - 6 млн.; 1650г. - 10 млн.;1772г - 11млн.; 1792г. - 4 млн.
         Религия:Католическа със силно православно малцинство.
         Армия и флот: 50 - 80 хил.
         Столица: Краков (1580г. - 30 х. ж.), от 1596г. - Варшава (1580г - 20 х. ж.)
         Владетели: Джон Алберт 1492 - 1501, Александър 1501 - 1506, Сигизмунд I 1506 - 1548, Сизизмунд II Август 1548 - 1572, Анри Валоа 1573 - 1574, Стефан Батории 1576 - 1586, Сигизмунд III 1587 - 1632, Владислав IV 1632 - 1668; Михал Висковиецки 1669 - 1673, Ян Собиески 1674 - 1696, Август II 1697 - 1733, Станислав Лешчински 1704 -1709, Август III 1733 - 1763, Август Понятовски 1764 - 1795.

        11. Русия:
         Форма на управление: абсолютна монархия.
         Площ: 1500г. - 2 млн. км, 1600г. - 9 млн. км, 1780 - 18 млн. км
         Население: 1500г. - 2 - 4 млн., 1600г. - 7млн.; 1700г. - 17 млн.; 1750г. - 20 млн.
         Религия: Православна
         Армия и флот: 1730 - 100хил.,27 кор., 1762 - 330 хил.,31 кор., 1789 - 300 хил.,67 кор.
         Столица: Москва (1550г. - 100 х. ж., 1650г. - 200 х. ж.
         Колонии: няма, но присъединява Сибир (население 600 хил. - 1750) и огромни територии в Азия.
         Владетели: Иван III 1462 - 1505, Василий III 1505 - 1533, Иван IV 1533 - 1584, Фьодор Иванович 1584 - 1598, Борис Годунов 1598 - 1605, Фьодор II 1605, Лъжедмитрий I 1605 - 1606, Василий Шуйски 1606 - 1610, Михаил Фьодорович 1613 - 1645, Алексей I 1645 - 1676, Фьодор III 1676 - 1682, Иван V 1682 - 1696, Петър I 1696 - 1725, Екатерина I 1725 - 1727, Петър II 1727 - 1730, Ана Ивановна 1730 - 1740, Иван VI 1740 - 1741, Елисавета 1741 - 1761, Петър III 1761 - 1762, Екатерина II 1762 - 1796.

        12. Франция:
         Форма на управление: абсолютна монархия
         Площ: 500 - 550 х. км
         Население: 1500г. - 13-15 млн.; 1650г. - 16-18 млн.; 1700г. - 19 млн.;1789г. - 24 млн.
         Религия: католическа, силно протестантско малцинство.
         Армия и флот: 1550г. - 50 хил.,1689г. - 120 хил.,110 кор.; 1783г. - 186 хил., 96 кор.;
         Столица: Париж (1500 - 300 х. ж.; 1600 - 300х. ж.; 1650 - 440 х.ж., 1789 - 524 х. ж.)
         Колонии: Америка (до 100 х. колонисти - 1750г.), Индия и др.
         Владетели: Луи XII 1498 - 1515, Франсоа I 1515 - 1547, Анри II 1547 - 1559, Франсоа II 1559 - 1560, Шарл IX 1560 - 1574, Анри III 1574 - 1589, Анри IV 1589 - 1610, Луи XIII 1610 - 1643, Луи XIV 1643 - 1715 , Луи XV 1715 - 1774, Луи XVI 1774 - 1792.

        13. Швеция:
         Форма на управление: абсолютна монархия (независима от 1523г., уния с Реч Посполита 1592г. - 1599г.)
         Площ: 950 х. км (1650г.); 800 х км (1750г.)
         Население: 1650г. - 2,5 - 3 млн. (Швеция - 1 - 1,5 млн.; Финландия - 800х.; други владения - 1млн.); 1720г. - Швеция -1,4 млн.; 1760г. - Швеция - 1,8 млн.
         Религия: протестантство.
         Армия и флот: 1550г. - 17 хил.,50 кор.; 1697г. - 60 хил., 42 кор. ; 1740г. - 45 хил.; 23 кор.
         Столица: Стокхолм (1550г. - 8 х. ж., 1676г. - 42 х. ж., 1720г. -45х. ж.,1757г. -72х. ж.).
         Колонии: само опити; уния с Финландия.
         Владетели: Густав Ваза 1523 -1560, Ерик XIV 1560 - 1568, Йохан III 1568 - 1592, Сигизмунд III 1592 - 1599, Карл IX 1601 - 1611, Густав II Адолф 1611 - 1632, Кристина 1632 - 1654, Карл X 1654 - 1660, Карл XI 1660 - 1697, Карл XII 1697 - 1718, Улрина Елеонора 1718 - 1720, Фредерик I 1720 - 1751, Адолф Фредерик 1751 - 1771, Густав III 1771 - 1792.
        Attached Files
        Last edited by dibo; 29-01-2005, 19:26.
        We don't see things as they are, we see them as we are
        ---Anais Nin----

        Comment


          #5
          Приложената таблица в Приложение 2 съдържа войните през периода и статистика за съюзите. В понеделник, ако не ме домързи, ще я кача като JPG. Засега съм я прикачил като .doc в предходното мнение.
          We don't see things as they are, we see them as we are
          ---Anais Nin----

          Comment


            #6
            Dibo,
            Покорно благодаря !!!
            Случайно да си се занимавал с външнополитическите отношения а Балканите - по-конкретно се интересувам от двустранните българо-турски отношения и по конкретно с т.н. Ангорска спогодба от 1925г., ако не греша, както и от Споразумението Моллов-Кафандарис от 1927г. ?

            Comment


              #7
              подпоручикъ-летецъ написа
              Dibo,
              Покорно благодаря !!!
              Случайно да си се занимавал с външнополитическите отношения а Балканите - по-конкретно се интересувам от двустранните българо-турски отношения и по конкретно с т.н. Ангорска спогодба от 1925г., ако не греша, както и от Споразумението Моллов-Кафандарис от 1927г. ?
              Не - при нас имаше две специализации - Балканска и Европейска (ЕС). Аз бях във втората.
              We don't see things as they are, we see them as we are
              ---Anais Nin----

              Comment


                #8
                Страхотна тема. Поздравления. Само една поправка, френския крал, който участва в Италианските войни е Шарл VIII, синът на Луи XI

                Comment


                  #9
                  Описаните италиански войни 1494-1559 започват по времето на френския крал Шарл VIII но после продължават и по времето на Луи XII и по времето на Франсоа I и по времето на Анри II.

                  Comment

                  Working...
                  X