Отдавна не съм пускал теми тук. Та реших да споделя нещо, към което вероятно ще има интерес. Това всъщност е микс от две мои статии. Една за БгНаука за Реставрацията Мейджи и една за военните реформи през същия период за Клуб Военна история, от нея още липсва втората част с двете войни през Мейджи, но те са общо взето ясни, а и най-важното може да се прегледа в уйкито.
Изолацията на Токугава
С установяването на шогуната Токугава в началото на 17 в. е сложен край на междуособиците, достигнали най-жестока и всеобхватна ескалация през епохата Сенгоку Джидай. След няколко стотин години гражданска война страната най-накрая достига до стабилно обединение и траен мир, което способства за консолидирането на нацията и за икономически и културен подем. Като този процес се развива при условия на пълна изолация за страната умишлено наложена от шогуните Токугава. Целта им е неутрализирането на каквито и да е външни заплахи за тяхната власт под формата на навлизащи от Китай и Европа религиозни, философски или политически влияния, както и амбиции за колониално проникване в страната.
В резултат на тази политика сравнително необезпокояваните до момента християнски мисионери и техните местни последователи са набедени за заплаха за властта и реда в страната и подложени на преследвания, мъчения и екзекуции. Така се стига до събитието останало известно в японската история като Клането в Шимабара - през 1638 г. близо до Нагасаки, където съпротивата на християните е окончателно смазана и всички те са избити заедно със семействата си общо около 30 000 души. След което шогуна изхвърля и всички чуждестранни делегации от страната. Единствено холандците успяват по някакъв начин да го убедят, че въпреки че са християни, за разлика от другите мисионери в Япония (испанци и португалци най-вече) не са католици и не преследват техните цели, а дори са противници на католицизма. В крайна сметка само на тях им е позволено да си построят посолство на малкото островче Дешима близо до пристанището на Нагасаки. От там нататък вече на всички останали е забранено да посещават Япония, а на японците – да я напускат. Тази изолация продължава два века и половина.
Властта и контрола над населението максимално се затягат, чрез забрани за придвижване без изрично позволение, колективна отговорност и наказания за цели села и общини.
Крупните феодали (даймьо) от своя страна са задължени да пребивават периодично за определени срокове в столицата Едо, под прекия надзор на шогуна, което ограничава до максимум всякакви техни непредвидени действия, заговори, подривни съюзи. Това ги принуждава и да правят огромни разходи покрай налагащото се често транспортиране и пребиваване на целите им свити в столицата. И съответно им пречи да натрупат големи богатства, докато в същото време стимулира развиването на пътната инфраструктура и малките селца покрай които свитите преминават на път за Едо, намиращ се в най-източния край на Хоншу и превърнал се поради тези обстоятелство в най-големия град в тогавашния свят с близо 1 милион души население.
Възникват множество пътни станции, които отварят работни места за обслужващ персонал от съседните села. Необходимостта от това често пътуване, поражда и необходимост феодалите да могат да се справят с постоянните си разходи свързани с него по-максимално лесен и ефективен начин, което от своя страна стимулира развиването на брокерство, интензивен обмен и напреднала монетарната икономика.
Освен Едо в този период и други градове като Осака и Киото нарастват главоломно и достигат до половин милион души население. Като в тези условия по естествен път започват да се създават и градски средни и ниски прослойки на обществото, покрай тях възход бележат и театъра, изкуството, страноприемниците, публичните домове и най-вече търговците. Възникват крупни търговски къщи, както и дори търговски философски течения. Търговците имат късмета да останат в страни от вниманието на шогуната, който не ги счита за опасни за властта и съответно не ги подлага на забрани, наказания и постоянно наблюдение както феодалите и обикновените селяни.
Що се отнася до самураите и те се видоизменят коренно в новосъздалата се обстановка на стабилен мир, липса на междукланови и феодални борби, както и външни заплахи. Което като изключим някой и друг локален селски бунт за потушаване или инцидентно възникнали сбивания за накърнената чест на някой даймьо, практически ги оставя почти без никаква работа и те постепенно от професионални воини се превръщат в администратори и чиновници. Техните деца се обучават в специални училища в различните владения. За да не останат по-назад скоро и богатите търговци започват да формират свои училища. Възникват дори и напълно безплатни училища за нисшите прослойки, при това – първоначално в селата, които постепенно се пренасят и в големите градове. Обикновено те са в самия храм намиращ се в селото, а учителя е или местния свещеник или някой самурай отегчен от бездействие и желаещ да покаже собствената си значимост. Въобще през епохата нивото на образованието в страната се покачва неимоверно. Грамотността сред населението достига до 45% при мъжете и 15% при жените или средно за цялото население - около 30%, което е повече отколкото в Европа по това време.
При това положение и при издигащите се големи градски центрове започва голяма миграция от селата към градовете и то на грамотни и бързо адаптиращи се към новата среда хора, отворени и към нови технологии и икономически подходи.
Системата действа безотказно, а шогунската власт е по-стабилна от всякога. Но не след дълго така се получава, че именно мерките взети от нея започват сериозно да я подкопават. Бързите темпове на развитие на икономиката и издигането на търговците, които с достатъчно средства успяват да се сдобият с почти всичко, въпреки забраните и отреденото им ниско обществено положение са сериозен удар по установената закостеняла йерархия наложена от Токугава. Стига се до там някои доста задлъжняли към търговците даймьо да изпаднат в пълна зависимост от тях. В един момент йерархията започва да става една излишна и доста пречеща система за по-голямата част от населението.
Шогуната постепенно изпада в корупция и некомпетентност спрямо възникналите нови належащи проблеми и нужди на обществото. На всичкото от горе тогава започват и опитите на европейците да се завърнат в Япония, настояващи да ползват пристанищата й за попълване на запасите си и въобще за отворена търговия и привилегии. До към средата на 19 в. натрапниците са успешно прогонвани или екзекутирани, но въпреки това появата им провокира оживени дебати и смут, за това как точно е най-добре да се подходи.
Пристигането на флотилия от американски параходи в залива на Едо през 1853 г. е преломния момент за вътрешните спорове и за съдбата на шогуната. Адмирал Матю Пери, командващ тази флотилия показва на японците, използващи все още дървени ветроходи, колко отчаяно изостанали са в технологично отношение и колко нуждаещи се от отваряне към външния свят са всъщност. Не пропуска да им покаже и оръжията си, както и да обещае, че след година ще се завърне с по-голяма флота и с желание за окончателен отговор – готова ли е Япония да подпише търговски договор със САЩ.
Съгласието на този договор и даването на търговски привилегии на американците, скоро след това довежда и до същотото с европейските колониални държави. Импорта и експорта нарастват с огромни темпове, с които Япония все още не е в състояние да се справя и скоро губи контрол над собствените си мита. В страната нахлуват както голям брой търговци така и скитащи се авантюристи, стига се до чести сблъсъци със самураите, на които дори не им е необходим повод за да извадят мечовете си срещу „чуждестранните дяволи”. Невъзможността на шогуната да се справи и с това сътресение съвсем я подкопава. В западната част на Хоншу и на кюшу в домените на тодзама Сацума и Чошу започват вълнения и бунтове на националистите против шогунската власт. Изпратените срещу тях войски са разбити през 1864 г. от Чошу, това е повратен момент – за първи път домен се противопоставя на шогуна и за първи път Токугава са разгромени.
В тази обстановка императорския двор усеща идеалния момент да се завърне във властта и политиката след 700 г. изгнание под сянката на шогуните. Бързо се установяват връзки между двора и водачите на бунта от Чошу и Сацума, които успяват да се сдобият с издаванетон а императорска заповед за свалянето на шогуната. На 3 ян. 1868 г. войските им обсаждат двореца на шогуна и обявяват възстановяването на империята. Съпротивата на привържениците на шогуна продължава още известно време.
Шогунът Йошинобу - 15-ят Токугава, е едва от 1 година на власт и е енергичен и способен управник склонен и към реформи и към диалог с императорския двор. Но в случая събитията го заставят просто да предаде властта и да се оттегли в Шидзуока, където си живее необезпокояван още 45 г.
Същевременно от около година насам е сменена и номиналната власт в императорския двор след смъртта на император Комей – ян. 1867 г., оставила и съмнения за отравяне поради това, че той не е бил отявлен привърженик за напълно събаряне на шогуната, а по-скоро за диалог между двете институции. От друга страна смъртта му благоприятства и издаването на решаващата заповед за свалянето на Токугава, както и улеснява реформаторите оттървавайки ги от стария и несклонен към промени император и поставяща пред тях един млад и далеч по податлив на влияния наследник.
Оказалият се с възстановена императорска власт е едно 15 годишно момче на име Муцухито, което след смъртта си ще стане известно като „Мейджи” – просветеният владетел. Това име ще бъде дадено и на целия период, през който Японската империя се издигна от прахта и започна своята индустриализация и експанзия.
Преместването на император Мейджи от Киото в Едо (1868):
Бунтът на последния самурай
Непълнолетният император неминуемо попада под влиянието на установилата се още отпреди възстановяването на империята фракция на самураите от Сацума и Чошу, както и на още няколко водачи от Кюшу и Шикоку. Всъщност може да се каже, че в началото Муцухито направо изпълнява техните заповеди, които едва ли не са му връчвани в готов вид „само за подпечатване”.
Един от най-колоритните му съветници е Ито Хиробуми, идващ от Сацума. Той успява да изкачи йерархията на японското общество от най-ниското до най-високото й стъпало. Ражда се в бедно земеделско семейство, но впоследствие е осиновен от един нискокастов самурай, което го въвлича в поредица от авантюри, сред които и подпалването на британското посолство, донесли му самурайска титла. През периода Мейджи той става четири пъти министър председател, а накрая получава и титлата „принц”.
Но далеч не по същия начин се развива съдбата на някои от другите съветници на императора от тази фракция.
Смяната на властта и започналите реформи неминуемо предизвикват сътресение и паника в японското общество и порядък установени от векове. Бунтовете започват още от самото начало, но са доста стихийни и дезорганизирани. Близо половин година около 2000 самураи беснеят по улиците на Едо. През юли 1868 г. града е окончателно овладян, а въстаническите сили на шогунистите бягат с кораби на о. Хокайдо и го провъзгласяват за република. Година по-късно и те са окончателно разбити.
Самурайското съсловие е най-засегнато от реформите поради почти напълно иззетите му и без това ограничени с времето функции. Това периодично предизвиква локални въстания против властта почти през цялото последвало десетилетие, но те така и не успяват да я разклатят. Последното отчаяно надигане срещу императора е избухналото през 1877 г. въстание Сейнан (югозападното въстание).
Случва се така, че негов водач се оказва Сайго Такамори - една от най-влиятелните фигури в двора и член на фракцията от Сацума докарала императора отново на власт. Въпреки това той е против реформите и вестернизацията на страната.
Сайго Такамори и неговите офицери (илюстрация във френски журнал, 1877):
През 1871-1873 г. голяма част от управляващия елит заминава на дълга отвъдморска експедиция, т.нар. експедиция Ивакура – до Европа и Америка, с цел изучаването и възприемането на западните похвати и технологии, както и уреждането на отношенията на Япония с тях.
През това време Корея отказва да установи каквито и да било отношения с Япония, което е прието от самураите от старата школа като непростимо оскърбление. Сайго Такамори предлага на Великия съвет незабавно да бъде започната инвазия в Корея като наказателна мярка, а също така и чрез анексията й да покаже на Запада потенциала на Япония. След завръщането на мисията Ивакура обаче това предложение е отхвърлено.
Като компромис и опит да успокоят гнева и желанието за активност от страна на самураите властта организира подобна акция на остров Тайван. Изпратени са около 3 500 души гарнизон, които да накажат местното население, отговорно за убийството на няколко корабокрушенци – рибари от островите Рюкю. По този начин Япония налага и отстоява своята гледна точка, че архипелага Рюкю и населението му са японски, в отговор на китайските аспирации към него. Външно политическата цел на мисията е постигната, но не и целящото се с нея успокоение на самураите.
След като предложението на Сайго не бива прието от Великия съвет, макар и по-скоро отклонено отколкото окончателно отхвърлено, той остава дълбоко обиден и дори изпада в психическа криза. Скоро след това той напуска Едо и се завръща в Кагошима – главния град на Сацума, където към него започват да се стичат бивши самураи, селяни недоволни от поземлената и данъчната реформа и въобще всякакви противници на новата власт.
Безпокойството в императорския двор относно случващото се в Кагошима нараства и през януари 1877 г. те изпращат бойна ескадра, която тайно да прибере оръжията и мунициите от военните складове в крепостта. При пристигането си обаче корабите са нападнати от самураите и отблъснати. В същото време те успяват да разкрият шпионска мрежа от правителствени диверсанти начело с Накахаро Хисао внедрена в Кагошима и имаща за цел да убие Сайго. С това вече конфликта сериозно ескалира в открит бунт. Генералите Аритомо Ямагата и Ито Хиробуми решават незабавно да поведат правителствените войски към Кагошима с цел да пресекат разпространяването на въстанието към други райони на страната.
На 15 февруари, въпреки необичайно дълбоките снегове покрили страната, колона от 13 000 самураи потегля от Кагошима към Едо. По пътя си те щурмуват крепостта Кумамото, главната опора на властта на о. Кюшу. 4000-ия императорски гарнизон в замъка обаче удържа атаките им. Въстаниците са принудени да предприемат продължителна обсада, която зъщитниците успяват да проточат до пристигането на императорски войски през април. Около 15 000 самураи преграждат пътя й към Кумамото в планинските теснини при Тахарудзака.
Боевете при Тахарудзака:
Генерал Ямагата хвърля в атака 9-а пехотна бригада от императорската армия (ок. 9000 души). Въпреки че императорските войски не успяват да разгърнат достатъчно добре строя си поради труднастите на терена те установяват решителен превес чрез по-силния си и ефективен огън по вражеските позиции. Докато в същото време самураите страдат от остра липса на амуниции, особено след като вице-адмирал Кавамура Сумийоши успява през това време да влезне в Кагошима с 3 кораба и няколко пехотни роти на борда + милиция. Там той арестува губернатора на Сацума и в ръцете му падат всички складове и припаси на бунтовниците.
Впоследствие ген. Ямагата пробива с още 2 пехотни бригади през град Яцушира и удря самураите в тил. Тва както и последвалите му маневри ги принуждава да отстъпват на изток, докато накрая императорската армия не достига до Кумамото и окончателно разкъсва пръстена на обсадата. И въпреки победата им тези боеве костват по около 4 000 убити и за двете страни.
Поради липсата на боеприпаси самураите се принуждават изцяло да се облегнат на силата на своите мечове и да се разпръснат из Кюшу започвайки един вид партизанска война срещу правителствените войски, в опит да ги принудят да се разделят на части. Тактиката обаче не успява и силите на Сайго са приклещени при Миядзаки до тихоокеанското крайбрежие. Въпреки това и въпреки, че врага превъзхожда шестократно 3000-те му останали самураи Сайго успява да ги удържи в продължение на цели 7 дни и накрая с тежки загуби да се оттегли към планините. Там той отново е обкръжен около връх Енодаке.
Яматага отправя на там основните си сили имащи вече превъзходство 7:1 над противника. Въпреки, че всички очакват това вече да е края на войната Сайго отново успява да направи с изключително ожесточени и кръвопролитни боеве да направи пробив и с останалите живи около 500 самурая да се добере до замъка Широяма. Императорските войски ги обсаждат и щурмуват отново. В битката при за Широяма превъзходството им(заедно с дошлите морски пехотинци на адм. Сумийоши) е вече около 60:1, а самураите нямат почти никакви боеприпаси, храна и лекарства.
Въпреки това ген. Ямагата в продължение на няколко дни извършва приготовления за битката изграждайки сложна система от окопи, стени и съоръжения против евентуални контраатаки, страхувайки се да не би вече легендарният Сайго Такамори да успее по някакъв начин отново да извоюва победа. На помощ идват дори и 5 бойни кораба от Кагошима, които да обстрелват въстаническите позиции с корабната си артилерия от морето. Впредвид сигурното поражение и смърт които ги очакват Ямагата отправя последно предложение към Сайго да се предаде, което за пореден път е отхвърлено.
Така със започването на масираната офанзива от всички страни в утрото на 24 септември въстаническите сили най-накрая са разгромени. Никой от тях не се предава и всички посрещат с гърди безмилостния вражеския огън. Тежко ранен Сайго Такамори остава с последните оцелели 40 самурая. Когато става ясно, че битката е окончателно загубена той се самоубива. Въпреки всичко впоследствие той е обявен за „Ишин но санкецу” – един от „Трите велики героя” на епохата Мейджи.
В крайна сметка стихийно събраната разнородна бунтовническа армия старомодно ръководена и въоръжена отстъпва на по-модерната новосформирана наборна армия на правителството.
Сацумската бунтовническа войска първоначално е састъвена от 6 батальона (всеки по 2000 д.) + 200 артилериста и 1200 д. обслужващ персонал. В хода на войната Сайго я реорганизира в 9 пехотни подразделения от по 400-800 д. всяко. Самураите са въоръжени с винтовки Енфилд, както и с руски дулнозарядни винтовки модел 1857, произвеждащи максимум до един изстрел в минута. Артилерията на въстаниците включва едва 28 планински оръдия, 2 полеви оръдия и 30 миномета с различен калибър.
Подготовката за войната на правителствените войски в Йокохама, 1877г.:
Докато в същото време Императорските войски (плюс императорската гвардия, съставена предимно от бивши самураи) към началото на войната – към 34 000 д. са групирани в 14 полка, от по 3 батальона всеки. А всеки от батальоните включва по 4 роти. В хода на войната състава на батальоните нараства от 640 на 960 души във всеки. Те са въоръжени със затворни винтовки Шнайдер произвеждащи до 6 изстрела в минута. Съществуват също така и два кавалерийски „полка”, както и още един като част от императорската гвардия, според илюстрациите кавалерията им тогава е изцяло въоръжена с пики.
Артилерията на императорската армия наброява 18 батареи (9 батальона), по 120 души в батарея в мирно време, до 160 през войната. Арсенала включва около 100 планински оръдия (5.28 фунтови), полеви оръдия на Круп от различни калибъри, както и миномети.
По време на тази война правителствените войски изразходват средно по 322 000 патрона 1000 артилерийски снаряда на ден.
Над 40 000 души бунтовници участват в Сацумското (Сейнанско) въстание – ок. 30 000 самурая, ок. 10 000 селяни и др. присъединили се към тях антиправителствени групировки. 6000 от тях загиват по време на войната, други 3000 са екзекутирани след края й. Императорската армия изпратена за потушаване на бунтовете наброява 58 600 войници и офицери, както и 19 бойни кораба, загубите които дава са 6 800 убити и ранени.
Още няколко години след бунта на Сайго Такамори тук там продължават да припламват подобни изблици на самураи от старата школа, до един завършили по същия начин. Всички те оставят впечатлението, че са били съвсем на ясно че така ще стане и няма как иначе да се случи. Че времето на самураите неминуемо си отива и те просто решават да си отидат заедно с него.
Битката за Широяма:
Изолацията на Токугава
С установяването на шогуната Токугава в началото на 17 в. е сложен край на междуособиците, достигнали най-жестока и всеобхватна ескалация през епохата Сенгоку Джидай. След няколко стотин години гражданска война страната най-накрая достига до стабилно обединение и траен мир, което способства за консолидирането на нацията и за икономически и културен подем. Като този процес се развива при условия на пълна изолация за страната умишлено наложена от шогуните Токугава. Целта им е неутрализирането на каквито и да е външни заплахи за тяхната власт под формата на навлизащи от Китай и Европа религиозни, философски или политически влияния, както и амбиции за колониално проникване в страната.
В резултат на тази политика сравнително необезпокояваните до момента християнски мисионери и техните местни последователи са набедени за заплаха за властта и реда в страната и подложени на преследвания, мъчения и екзекуции. Така се стига до събитието останало известно в японската история като Клането в Шимабара - през 1638 г. близо до Нагасаки, където съпротивата на християните е окончателно смазана и всички те са избити заедно със семействата си общо около 30 000 души. След което шогуна изхвърля и всички чуждестранни делегации от страната. Единствено холандците успяват по някакъв начин да го убедят, че въпреки че са християни, за разлика от другите мисионери в Япония (испанци и португалци най-вече) не са католици и не преследват техните цели, а дори са противници на католицизма. В крайна сметка само на тях им е позволено да си построят посолство на малкото островче Дешима близо до пристанището на Нагасаки. От там нататък вече на всички останали е забранено да посещават Япония, а на японците – да я напускат. Тази изолация продължава два века и половина.
Властта и контрола над населението максимално се затягат, чрез забрани за придвижване без изрично позволение, колективна отговорност и наказания за цели села и общини.
Крупните феодали (даймьо) от своя страна са задължени да пребивават периодично за определени срокове в столицата Едо, под прекия надзор на шогуна, което ограничава до максимум всякакви техни непредвидени действия, заговори, подривни съюзи. Това ги принуждава и да правят огромни разходи покрай налагащото се често транспортиране и пребиваване на целите им свити в столицата. И съответно им пречи да натрупат големи богатства, докато в същото време стимулира развиването на пътната инфраструктура и малките селца покрай които свитите преминават на път за Едо, намиращ се в най-източния край на Хоншу и превърнал се поради тези обстоятелство в най-големия град в тогавашния свят с близо 1 милион души население.
Възникват множество пътни станции, които отварят работни места за обслужващ персонал от съседните села. Необходимостта от това често пътуване, поражда и необходимост феодалите да могат да се справят с постоянните си разходи свързани с него по-максимално лесен и ефективен начин, което от своя страна стимулира развиването на брокерство, интензивен обмен и напреднала монетарната икономика.
Освен Едо в този период и други градове като Осака и Киото нарастват главоломно и достигат до половин милион души население. Като в тези условия по естествен път започват да се създават и градски средни и ниски прослойки на обществото, покрай тях възход бележат и театъра, изкуството, страноприемниците, публичните домове и най-вече търговците. Възникват крупни търговски къщи, както и дори търговски философски течения. Търговците имат късмета да останат в страни от вниманието на шогуната, който не ги счита за опасни за властта и съответно не ги подлага на забрани, наказания и постоянно наблюдение както феодалите и обикновените селяни.
Що се отнася до самураите и те се видоизменят коренно в новосъздалата се обстановка на стабилен мир, липса на междукланови и феодални борби, както и външни заплахи. Което като изключим някой и друг локален селски бунт за потушаване или инцидентно възникнали сбивания за накърнената чест на някой даймьо, практически ги оставя почти без никаква работа и те постепенно от професионални воини се превръщат в администратори и чиновници. Техните деца се обучават в специални училища в различните владения. За да не останат по-назад скоро и богатите търговци започват да формират свои училища. Възникват дори и напълно безплатни училища за нисшите прослойки, при това – първоначално в селата, които постепенно се пренасят и в големите градове. Обикновено те са в самия храм намиращ се в селото, а учителя е или местния свещеник или някой самурай отегчен от бездействие и желаещ да покаже собствената си значимост. Въобще през епохата нивото на образованието в страната се покачва неимоверно. Грамотността сред населението достига до 45% при мъжете и 15% при жените или средно за цялото население - около 30%, което е повече отколкото в Европа по това време.
При това положение и при издигащите се големи градски центрове започва голяма миграция от селата към градовете и то на грамотни и бързо адаптиращи се към новата среда хора, отворени и към нови технологии и икономически подходи.
Системата действа безотказно, а шогунската власт е по-стабилна от всякога. Но не след дълго така се получава, че именно мерките взети от нея започват сериозно да я подкопават. Бързите темпове на развитие на икономиката и издигането на търговците, които с достатъчно средства успяват да се сдобият с почти всичко, въпреки забраните и отреденото им ниско обществено положение са сериозен удар по установената закостеняла йерархия наложена от Токугава. Стига се до там някои доста задлъжняли към търговците даймьо да изпаднат в пълна зависимост от тях. В един момент йерархията започва да става една излишна и доста пречеща система за по-голямата част от населението.
Шогуната постепенно изпада в корупция и некомпетентност спрямо възникналите нови належащи проблеми и нужди на обществото. На всичкото от горе тогава започват и опитите на европейците да се завърнат в Япония, настояващи да ползват пристанищата й за попълване на запасите си и въобще за отворена търговия и привилегии. До към средата на 19 в. натрапниците са успешно прогонвани или екзекутирани, но въпреки това появата им провокира оживени дебати и смут, за това как точно е най-добре да се подходи.
Пристигането на флотилия от американски параходи в залива на Едо през 1853 г. е преломния момент за вътрешните спорове и за съдбата на шогуната. Адмирал Матю Пери, командващ тази флотилия показва на японците, използващи все още дървени ветроходи, колко отчаяно изостанали са в технологично отношение и колко нуждаещи се от отваряне към външния свят са всъщност. Не пропуска да им покаже и оръжията си, както и да обещае, че след година ще се завърне с по-голяма флота и с желание за окончателен отговор – готова ли е Япония да подпише търговски договор със САЩ.
Съгласието на този договор и даването на търговски привилегии на американците, скоро след това довежда и до същотото с европейските колониални държави. Импорта и експорта нарастват с огромни темпове, с които Япония все още не е в състояние да се справя и скоро губи контрол над собствените си мита. В страната нахлуват както голям брой търговци така и скитащи се авантюристи, стига се до чести сблъсъци със самураите, на които дори не им е необходим повод за да извадят мечовете си срещу „чуждестранните дяволи”. Невъзможността на шогуната да се справи и с това сътресение съвсем я подкопава. В западната част на Хоншу и на кюшу в домените на тодзама Сацума и Чошу започват вълнения и бунтове на националистите против шогунската власт. Изпратените срещу тях войски са разбити през 1864 г. от Чошу, това е повратен момент – за първи път домен се противопоставя на шогуна и за първи път Токугава са разгромени.
В тази обстановка императорския двор усеща идеалния момент да се завърне във властта и политиката след 700 г. изгнание под сянката на шогуните. Бързо се установяват връзки между двора и водачите на бунта от Чошу и Сацума, които успяват да се сдобият с издаванетон а императорска заповед за свалянето на шогуната. На 3 ян. 1868 г. войските им обсаждат двореца на шогуна и обявяват възстановяването на империята. Съпротивата на привържениците на шогуна продължава още известно време.
Шогунът Йошинобу - 15-ят Токугава, е едва от 1 година на власт и е енергичен и способен управник склонен и към реформи и към диалог с императорския двор. Но в случая събитията го заставят просто да предаде властта и да се оттегли в Шидзуока, където си живее необезпокояван още 45 г.
Същевременно от около година насам е сменена и номиналната власт в императорския двор след смъртта на император Комей – ян. 1867 г., оставила и съмнения за отравяне поради това, че той не е бил отявлен привърженик за напълно събаряне на шогуната, а по-скоро за диалог между двете институции. От друга страна смъртта му благоприятства и издаването на решаващата заповед за свалянето на Токугава, както и улеснява реформаторите оттървавайки ги от стария и несклонен към промени император и поставяща пред тях един млад и далеч по податлив на влияния наследник.
Оказалият се с възстановена императорска власт е едно 15 годишно момче на име Муцухито, което след смъртта си ще стане известно като „Мейджи” – просветеният владетел. Това име ще бъде дадено и на целия период, през който Японската империя се издигна от прахта и започна своята индустриализация и експанзия.
Преместването на император Мейджи от Киото в Едо (1868):
Бунтът на последния самурай
Непълнолетният император неминуемо попада под влиянието на установилата се още отпреди възстановяването на империята фракция на самураите от Сацума и Чошу, както и на още няколко водачи от Кюшу и Шикоку. Всъщност може да се каже, че в началото Муцухито направо изпълнява техните заповеди, които едва ли не са му връчвани в готов вид „само за подпечатване”.
Един от най-колоритните му съветници е Ито Хиробуми, идващ от Сацума. Той успява да изкачи йерархията на японското общество от най-ниското до най-високото й стъпало. Ражда се в бедно земеделско семейство, но впоследствие е осиновен от един нискокастов самурай, което го въвлича в поредица от авантюри, сред които и подпалването на британското посолство, донесли му самурайска титла. През периода Мейджи той става четири пъти министър председател, а накрая получава и титлата „принц”.
Но далеч не по същия начин се развива съдбата на някои от другите съветници на императора от тази фракция.
Смяната на властта и започналите реформи неминуемо предизвикват сътресение и паника в японското общество и порядък установени от векове. Бунтовете започват още от самото начало, но са доста стихийни и дезорганизирани. Близо половин година около 2000 самураи беснеят по улиците на Едо. През юли 1868 г. града е окончателно овладян, а въстаническите сили на шогунистите бягат с кораби на о. Хокайдо и го провъзгласяват за република. Година по-късно и те са окончателно разбити.
Самурайското съсловие е най-засегнато от реформите поради почти напълно иззетите му и без това ограничени с времето функции. Това периодично предизвиква локални въстания против властта почти през цялото последвало десетилетие, но те така и не успяват да я разклатят. Последното отчаяно надигане срещу императора е избухналото през 1877 г. въстание Сейнан (югозападното въстание).
Случва се така, че негов водач се оказва Сайго Такамори - една от най-влиятелните фигури в двора и член на фракцията от Сацума докарала императора отново на власт. Въпреки това той е против реформите и вестернизацията на страната.
Сайго Такамори и неговите офицери (илюстрация във френски журнал, 1877):
През 1871-1873 г. голяма част от управляващия елит заминава на дълга отвъдморска експедиция, т.нар. експедиция Ивакура – до Европа и Америка, с цел изучаването и възприемането на западните похвати и технологии, както и уреждането на отношенията на Япония с тях.
През това време Корея отказва да установи каквито и да било отношения с Япония, което е прието от самураите от старата школа като непростимо оскърбление. Сайго Такамори предлага на Великия съвет незабавно да бъде започната инвазия в Корея като наказателна мярка, а също така и чрез анексията й да покаже на Запада потенциала на Япония. След завръщането на мисията Ивакура обаче това предложение е отхвърлено.
Като компромис и опит да успокоят гнева и желанието за активност от страна на самураите властта организира подобна акция на остров Тайван. Изпратени са около 3 500 души гарнизон, които да накажат местното население, отговорно за убийството на няколко корабокрушенци – рибари от островите Рюкю. По този начин Япония налага и отстоява своята гледна точка, че архипелага Рюкю и населението му са японски, в отговор на китайските аспирации към него. Външно политическата цел на мисията е постигната, но не и целящото се с нея успокоение на самураите.
След като предложението на Сайго не бива прието от Великия съвет, макар и по-скоро отклонено отколкото окончателно отхвърлено, той остава дълбоко обиден и дори изпада в психическа криза. Скоро след това той напуска Едо и се завръща в Кагошима – главния град на Сацума, където към него започват да се стичат бивши самураи, селяни недоволни от поземлената и данъчната реформа и въобще всякакви противници на новата власт.
Безпокойството в императорския двор относно случващото се в Кагошима нараства и през януари 1877 г. те изпращат бойна ескадра, която тайно да прибере оръжията и мунициите от военните складове в крепостта. При пристигането си обаче корабите са нападнати от самураите и отблъснати. В същото време те успяват да разкрият шпионска мрежа от правителствени диверсанти начело с Накахаро Хисао внедрена в Кагошима и имаща за цел да убие Сайго. С това вече конфликта сериозно ескалира в открит бунт. Генералите Аритомо Ямагата и Ито Хиробуми решават незабавно да поведат правителствените войски към Кагошима с цел да пресекат разпространяването на въстанието към други райони на страната.
На 15 февруари, въпреки необичайно дълбоките снегове покрили страната, колона от 13 000 самураи потегля от Кагошима към Едо. По пътя си те щурмуват крепостта Кумамото, главната опора на властта на о. Кюшу. 4000-ия императорски гарнизон в замъка обаче удържа атаките им. Въстаниците са принудени да предприемат продължителна обсада, която зъщитниците успяват да проточат до пристигането на императорски войски през април. Около 15 000 самураи преграждат пътя й към Кумамото в планинските теснини при Тахарудзака.
Боевете при Тахарудзака:
Генерал Ямагата хвърля в атака 9-а пехотна бригада от императорската армия (ок. 9000 души). Въпреки че императорските войски не успяват да разгърнат достатъчно добре строя си поради труднастите на терена те установяват решителен превес чрез по-силния си и ефективен огън по вражеските позиции. Докато в същото време самураите страдат от остра липса на амуниции, особено след като вице-адмирал Кавамура Сумийоши успява през това време да влезне в Кагошима с 3 кораба и няколко пехотни роти на борда + милиция. Там той арестува губернатора на Сацума и в ръцете му падат всички складове и припаси на бунтовниците.
Впоследствие ген. Ямагата пробива с още 2 пехотни бригади през град Яцушира и удря самураите в тил. Тва както и последвалите му маневри ги принуждава да отстъпват на изток, докато накрая императорската армия не достига до Кумамото и окончателно разкъсва пръстена на обсадата. И въпреки победата им тези боеве костват по около 4 000 убити и за двете страни.
Поради липсата на боеприпаси самураите се принуждават изцяло да се облегнат на силата на своите мечове и да се разпръснат из Кюшу започвайки един вид партизанска война срещу правителствените войски, в опит да ги принудят да се разделят на части. Тактиката обаче не успява и силите на Сайго са приклещени при Миядзаки до тихоокеанското крайбрежие. Въпреки това и въпреки, че врага превъзхожда шестократно 3000-те му останали самураи Сайго успява да ги удържи в продължение на цели 7 дни и накрая с тежки загуби да се оттегли към планините. Там той отново е обкръжен около връх Енодаке.
Яматага отправя на там основните си сили имащи вече превъзходство 7:1 над противника. Въпреки, че всички очакват това вече да е края на войната Сайго отново успява да направи с изключително ожесточени и кръвопролитни боеве да направи пробив и с останалите живи около 500 самурая да се добере до замъка Широяма. Императорските войски ги обсаждат и щурмуват отново. В битката при за Широяма превъзходството им(заедно с дошлите морски пехотинци на адм. Сумийоши) е вече около 60:1, а самураите нямат почти никакви боеприпаси, храна и лекарства.
Въпреки това ген. Ямагата в продължение на няколко дни извършва приготовления за битката изграждайки сложна система от окопи, стени и съоръжения против евентуални контраатаки, страхувайки се да не би вече легендарният Сайго Такамори да успее по някакъв начин отново да извоюва победа. На помощ идват дори и 5 бойни кораба от Кагошима, които да обстрелват въстаническите позиции с корабната си артилерия от морето. Впредвид сигурното поражение и смърт които ги очакват Ямагата отправя последно предложение към Сайго да се предаде, което за пореден път е отхвърлено.
Така със започването на масираната офанзива от всички страни в утрото на 24 септември въстаническите сили най-накрая са разгромени. Никой от тях не се предава и всички посрещат с гърди безмилостния вражеския огън. Тежко ранен Сайго Такамори остава с последните оцелели 40 самурая. Когато става ясно, че битката е окончателно загубена той се самоубива. Въпреки всичко впоследствие той е обявен за „Ишин но санкецу” – един от „Трите велики героя” на епохата Мейджи.
В крайна сметка стихийно събраната разнородна бунтовническа армия старомодно ръководена и въоръжена отстъпва на по-модерната новосформирана наборна армия на правителството.
Сацумската бунтовническа войска първоначално е састъвена от 6 батальона (всеки по 2000 д.) + 200 артилериста и 1200 д. обслужващ персонал. В хода на войната Сайго я реорганизира в 9 пехотни подразделения от по 400-800 д. всяко. Самураите са въоръжени с винтовки Енфилд, както и с руски дулнозарядни винтовки модел 1857, произвеждащи максимум до един изстрел в минута. Артилерията на въстаниците включва едва 28 планински оръдия, 2 полеви оръдия и 30 миномета с различен калибър.
Подготовката за войната на правителствените войски в Йокохама, 1877г.:
Докато в същото време Императорските войски (плюс императорската гвардия, съставена предимно от бивши самураи) към началото на войната – към 34 000 д. са групирани в 14 полка, от по 3 батальона всеки. А всеки от батальоните включва по 4 роти. В хода на войната състава на батальоните нараства от 640 на 960 души във всеки. Те са въоръжени със затворни винтовки Шнайдер произвеждащи до 6 изстрела в минута. Съществуват също така и два кавалерийски „полка”, както и още един като част от императорската гвардия, според илюстрациите кавалерията им тогава е изцяло въоръжена с пики.
Артилерията на императорската армия наброява 18 батареи (9 батальона), по 120 души в батарея в мирно време, до 160 през войната. Арсенала включва около 100 планински оръдия (5.28 фунтови), полеви оръдия на Круп от различни калибъри, както и миномети.
По време на тази война правителствените войски изразходват средно по 322 000 патрона 1000 артилерийски снаряда на ден.
Над 40 000 души бунтовници участват в Сацумското (Сейнанско) въстание – ок. 30 000 самурая, ок. 10 000 селяни и др. присъединили се към тях антиправителствени групировки. 6000 от тях загиват по време на войната, други 3000 са екзекутирани след края й. Императорската армия изпратена за потушаване на бунтовете наброява 58 600 войници и офицери, както и 19 бойни кораба, загубите които дава са 6 800 убити и ранени.
Още няколко години след бунта на Сайго Такамори тук там продължават да припламват подобни изблици на самураи от старата школа, до един завършили по същия начин. Всички те оставят впечатлението, че са били съвсем на ясно че така ще стане и няма как иначе да се случи. Че времето на самураите неминуемо си отива и те просто решават да си отидат заедно с него.
Битката за Широяма:
Comment