Теории за войната

[dibo]

Хм, писал съм и такива глупости

[dibo]

“Polemos pater panton”
Хераклит

1. Увод

Войната е стара като света. Тя е отдавнашен спътник на човешката цивилизация и е значително по-древна от писмената история. Още първият известен ни писмен източник за историята на западната цивилизация – “Илиадата” на Омир има за своя основна тема една опустошителна война. В Древен Египет, Месопотамия, Индия и Китай добре въоръжени армии в кръвопролитни сражения поставят началото на тамошните цивилизации, обединявайки със сила разпокъсаните племена и поселища в единни държави. Войната доминира историята на човечеството оттогава. Според изчисленията на някои изследователи от 1968г. за 3421г. човешка история, за които имаме сведения, е имало само 268 мирни години, тоест години без война . От Древността до наши дни войната е най-голямото изпитание за жизнеността на цивилизацията и най-голямата заплаха за нейното съществуване. Като такава хилядолетия наред тя е била обект на изучаване от философи, държавници, учени и прочее. Те се стремят да изяснят нейния генезис, характер и последици. Изучаването на причините на войната е и конкретният повод за възникване на международните отношения като научна дисциплина след Първата световна война. Съществуват и опити тя да бъде ограничавана, контролирана и дори премахната като феномен на международните отношения. Това е гледната точка на едното от двете основни философски течения за войната – това на идеалистите, за които войната е неестествено и неморално състояние.
Горе-долу на противоположното мнение е това на така наречените реалисти. Отбягвайки въпроса за моралността на войната, те считат, че тя е присъща на човечеството и като такава, е невъзможно да бъде премахната. Сред теориите на реалистите видно място заемат тези на самата прослойка, за която войната е професия – тази на военните. Тяхното начало трябва да се търси в зараждането на идеята, че войната трябва да бъде занимание на определени групи хора, които постепенно се специализират и за които войната се превръща в наука и дори изкуство. От тук следва изводът, че първите прояви на военнотеоретичната мисъл са тясно свързани със зараждането на професионалната армия.

2. Професионалната армия и новите технологии

Историята на военното изкуство е изпълнена с борбата през хилядолетията на противоречащи си концепции. На първо място вечният спор коя е по-силната стратегия - отбраната или нападението е силно зависим от технологическия напредък на човечеството. Древногръцката фаланга, укрепеният замък през Средновековието и изнамирането на картечницата в началото на XX фаворизират отбраната. Докато появата на конницата и колесницата като бойно средство през Древността, на барута и огнестрелните оръжия през Новото време, на танка през XX век и на ядреното оръжие в наши дни, като че ли дават предимство на нападението.
По същия начин вековете история на човечеството, още не могат да дадат окончателен отговор на въпроса, коя армия е по-силната – съставената от специално обучени професионалисти, или обратното – съставената от цялото годно за война население. Първата, наричана още редовна или наемна армия, разбира се по правило е по-добре обучена и оттам способна на по-продължителни по времетраене и по-сложни по своя замисъл бойни действия и макар и скъпа за поддържане има за свое предимство фактът, че не откъсва икономическо производителното население. Такива са армиите на Късното Средновековие и армиите на Стария режим. От друга страна, при по-продължителни войни, каквито са например Наполеоновите, проличават предимствата на по-многобройната, и оттам по-добре снабдена с човешки ресурси, “народна” армия, мобилизирана под различни форми през вековете (но всъщност между целта на свикването на племенното опълчение в Древността и мобилизацията на съвременните армии няма чак такава разлика).
Ситуацията се усложнява и от факта, че тези две организационни форми рядко съществуват в чист вид през историята. Обикновено държавите поддържат добре въоръжена редовна армия, допълвана при нужда от свикването на “народната”. Технологичният фактор също играе значима роля. Като правило с появата на нови технологии и прилагането им в практиката те отначало се усвояват от професионалните войници, а едва след време, след разширяването на производството им и тяхното поевтиняване се приемат на въоръжение от всички. Разбира се налице са и изключения – появата на огнестрелните оръжия ликвидира прослойката на рицарите в Европа, които се оказват неприспособени за новите методи за водене на война.
Усложняването от организационна и технологична гледна точка на воденето на война има и своята друга страна. Цели области на човешкото познание биват впрегнати впрегнати във вечната надпревара по създаването на все по-мощни оръжия. Държавата е принудена да осигурява необходимите ресурси за тяхното изнамиране, производство, поддръжка и приложение. Любопитен факт е, че войната е причина за появата на много човешки изобретения. Самолетът на Братята Райт е построен със средства на военноморския флот на САЩ, търсещ начини да си осигури чрез новото въздухоплавателно средство по-добро разузнаване на море. Компютърът е създаден през Втората световна война в САЩ и Англия, за да се подпомогнат сложните изчисления по онова време, свързани с разбиването на германските секретни кодове. Първите полети в открития космос са пряко свързани с напредъка през войната на ракетните технологии и изобретяването на реактивният двигател. Могат да бъдат посочени още много такива примери, но по-важен е налагащия се от тях извод на реалистите, че войната се е превърнала с напредъка на човешката цивилизация в неотделима част от нея. Първите две цивилизации, където войната се превръща в наука, и където за първи път се появяват професионалната армия и военнотеоретичната мисъл са древногръцката и древнокитайската.

3. Древна Гърция

За Древна Гърция войната е често срещано явление. Три големи войни са белязали историята на древногръцката цивилизация – Троянската, Гръцко-персийската и Пелопонеската. Но гърците не само практици във военното дело, а разработват и теоретическите му основи, превръщайки го в изкуство. Това се налага поради факта, че натрупания боен опит изисква систематизация и обобщение, а високото равнище на развитие на науката в Древна Гърция вече позволява това.
В Древна Гърция “науката да побеждаваш враговете” и “полемосът” се ползват с голяма почит. Гръцките философи превръщат тази наука в един от предметите на своята система на обучение. По въпросите на военната наука те четат лекции, водят беседи и пишат обширни произведения. Някои софисти дори се специализират в преподаването на “стратегия”. Тактиката и стратегия са задължителни предмети за изучаване на всеки свободен гражданин в полиса.
Основните теми, които развива древногръцката военна мисъл са три: философията на войната, военно-теоретическите въпроси и военно-техническите. От гледна точка на международните отношения интерес от тях представлява само философията на войната, доколкото другите два (с изключение на бойния строй “фаланга”) не се различават особено от постигнатото от предходните и съвременните на гръцкия полис цивилизации.
Първият от гръцките философи, за който в историята има сведения, че се е занимавал с въпросите на войната е Платон. Наистина още Омир се опитва да обясни причините за Троянската война, но по разбираеми причини неговата теория за “божествената намеса” е трудно приложима в тогавашната практика на международните отношения. Платон утвърждава, че войната е естествено състояние на народите. Също така смята, че е открил произхода на войната. Тя по негово мнение възниква поради нуждата да се завладее територия от съседите или обратното от техните стремежи да завладеят нашата територия. Раздорите между елините за него не са “война”, а вътрешни конфликти. В тях действат определени правила и ограничения. Война може да съществува само между гърците и варварите (останалите цивилизации).
Идеите му са развити впоследствие от цяла плеяда гръцки философи. Те внасят и определени уточнения, наложени им най-вече от самата история. Така например ако до Пелопонеската война, конфликтите в самата Древна Гърция имат сравнително ограничен и локален характер, то след този тридесетгодишен конфликт, разтърсил из основи гръцката цивилизация, гръцките историци започват да проявяват оправдан интерес към неговите причини. Тукидид, бивш атински генерал, в своята “История на пелопонеската война” отбелязва, че са три водещите причини поради които, хората тръгват на война. Това са “честта, страхът и интересите” .

4. Древен Китай

В Древен Китай военното изкуство също достига значително развитие. В епохата на Чан Куо междуособиците между различните китайски държавици са фактор за формирането на военна теория, която е сравнима с гръцката по своя размах. За нейна основа се считат седемте трактата по военно изкуство, написани по различно време от китайските военни теоретици. От тях най-древен и най-известен е трактатът на Сун Дзъ “Изкуството на войната” , чиято датировка се отнася към края на шести и началото на пети век от новата ера. Той полага началото на военната наука в Древен Китай. Изучаван и в наши дни, този трактат е възхваляван, както от американската военна школа, така и от Мао Дзе Дун. Съдържа тринадесет глави, в които е обобщена както историческата традиция, така и личния опит на Сун Дзъ като пълководец. Още в началото авторът определя значението на войната за държавата: “Войната е велико дело за държавата,…, пътят на нейното съществуване и гибел”. Като цяло трактатът поддържа стратегията на индиректните средства, доближавайки се по много свои постановки до по-късните съчинения на Макиавели. Авторът описва широката употреба на шпиони, отделя значително място на ролята на снабдяването и тила и препоръчва употребата на сила само в краен случай. “ Върховното изкуство на войната е да подчиниш врага без бой и без да накървавиш сабята си” е водещ постулат на неговото съчинение. Мисъл, с която най-вероятно Макиавели би се съгласил.

5. Средновековието и Ренесанса

След падането на великите древни империи и възхода на световните религии геополитическата структура на света се изменя. Появяват се множество нестабилни и сравнително малки, раздробени държавни образувания. Военната мисъл през този период не бележи особен напредък, още повече, че всички основни религии заклеймяват войната като грях, освен ако не е насочена в защита и разпространение на съответната права вяра. Тя обаче не изчезва разбира се, но продължава да следва традициите на древността. Съставните части на армията не се изменят и си остават пехота и конница, а бойният им строй, когато го има, не се различава особено от този на римските легиони или китайските отряди от династията Чжоу. Войната, особено в Западна Европа, започва да се подчинява на неписани правила, и са нужни векове, за да си пробие път някое нововъведение, като например стремето на коня.
Всичко това се променя с появата на огнестрелните оръжия през тринадесети и четиринадесети век. Отначало старите и новите форми на война, като например тежката рицарска конница и мускетарите, съжителстват на бойното поле, поради несъвършенството на новите оръжия. Но с усъвършенстването на точността, мощността и далекобойността на огнестрелните оръжия, те си извоюват първенство на бойното поле и оттам и във военната теория, която по време на Ренесанса, отново бележи разцвет.
Италия през петнадесети век достига значителен научен напредък. Личности като Леонардо да Винчи разработват по поръчка на своите меценати – владетелите на малките италиански държавици, не само художествени произведения, но и планове за нови оръжия и тактики за тяхното прилагане. А един флорентински дипломат – Макиавели ще преоткрие трудовете на Древността и ще ги обедини с натрупания опит на съвременниците му в своето произведения “За военното изкуство”. И макар че не внася нищо особено ново във военната теория Ренесанса е по-важен с подновения интерес към войната като наука. Този интерес е едно от нещата, които отделят постепенно европейските държави от останалия свят и чиито плодове ще усилят военната им мощ до такава степен, че да могат да упражняват влияние не само на своя континент, а в света като цяло.

6. Мобилизацията и индустриализацията

Трите столетия след Ренесанса в Европа са известни в историята като епохата на Стария режим. Европейските монархии водят борба за господство над Европа, задморските колонии и моретата. Войните се водят от сравнително малки професионални армии и флот, чиято поддръжка е скъпа, и чиито действия често са неефективни. Макар че военните действия често са продължителни и могат, както например през Седемгодишната война да обхванат значителни територии, те рядко са с решителен характер за съществуването на държавата. Като изключим религиозните войни от началото на периода, населението като цяло, няма пряко участие в тях. Военните са едно сравнително затворено професионално съсловие, чиято военна мисъл по правило не се занимава с фундаментални въпроси, извън практическите свързани с воденето на самата война.
Всичко това се изменя с двете революции от края на Осемнадесети век отбелязали края на Стария режим – Американската и Френската. При първата, за първи път една професионална армия, като британската, е разгромена и победена от доброволческа такава. Американските колонии, при които военните традиции на Европа почти липсват са принудени от обстоятелствата да разчитат на древногръцката тактика на гражданина-боец и опълчението, свиквано в случай на нужда, макар и те впоследствие създават, под командването на Вашингтон, една редовна армия, подражаваща на европейските. Победата, обаче е извоювана поради невъзможността на Великобритания със своите ограничени като численост професионални военни сили да постигне решаваща военна победа в Америка. Въпреки редицата поражения американските въоръжени сили винаги могат да разчитат на по-многобройните си човешки ресурси за да възстановят своята боеспособност. В края на краищата се оказва, че всичко се свежда до една война на изтощение, в която решаваща се оказва решимостта на американците да извоюват своята независимост, която надделява над по-добрата военна тактика на англичаните.
Уроците на американската война за независимост скоро са приложени и в Европа. Създадената от Великата Френска революция френска република, оказала се обкръжена от всички страни с враждебни държави създава масовата военна повинност. От този момент нататък нейният военен потенциал зависи не толкова от професионализма на нейната армия, колкото от броя на нейното население и демографския му прираст. Две десетилетия наборната и армия позволява да води войни с почти всички европейски държави и да удържа победи над тях. Само в морето, където войната е значително по-сложна от организационна и техническа гледна точка, професионализмът на британския флот удържа връх. Но по суша до 1812г. армиите на Франция са непреодолим противник на професионалните армии на европейските монарси. Чак появата на национализма в европейските държави им дава нужните сили да съставят национални армии, които да бъдат достатъчен противовес на френските. Оттук нататък през деветнадесети век войната вече престава да бъде поле на действие само на професионалните войски на държавите, а ще включва усилията на цялото население.
Милионните армии на двадесети век биха били обаче немислими без процеса на индустриализацията. Само благодарение на нея необходимите количества оръжия, техника и оборудване за съществуването на масовата армия от наборен тип биха могли да бъдат произведени. Прогресът в технологиите променя неколкократно само за век наличните въоръжения и оттам военните теории. Първи на новите тенденции реагира германската военна мисъл.

7. Германската военна школа през 19 век и тоталната война

Тази школа води своето начало от идеите на Карл фон Клаузевиц. Пруски офицер, взел участие в Наполеоновите войни, след тяхното приключване той става директор на пруската военна академия в Берлин, където написва своето десеттомно произведение “За войната”. Публикувано е в 1833г. и в него Клаузевиц за първи път отделя стратегията от чисто военния и смисъл. Като подчертава, че един конфликт обхваща всичко – въоръжени сили и населението като цяло, политика, икономика; той формулира превъзходството на политическата власт над военната, като подчертава, че “войната е продължение на политиката с други средства” и че веднъж започната войната “се води до смазването съпротивата на противника”.
Идеите на Клаузевиц залягат в основата на пруската военна стратегия доразвита от Молтке и другите представители на пруската военнотеоретическа школа. Напредъка във въоръженията, появата на железницата и нарастването на числеността на наборните армии според тях налага спазването на два принципа за да се осигури победата – бързата мобилизация и концентрация на силите на решителното направление. Макар тези идеи да се срещат и при Наполеон, пруската армия през деветнадесети век печели своите успехи, защото успява най-пълно да прилага тези принципи. Те преминават и в двадесети век, където през 1936г. германския генерал Ерих Лудендорф формулира своята концепция за “тоталната война”. Според нея целият живот на дадена нация се променя по време на военните действия, тъй като те се простират върху огромни територии и изискват мобилизацията на всички сили на населението на воюващите страни. Втората световна война като че ли потвърждава неговите възгледи.
Докато европейската военностратегическа мисъл горе-долу следва тенденциите на германската, във Великобритания, английския военен теоретик Лидъл Харт изразява една по-различна стратегия – тази на заобиколните действия и избягването на преките сблъсъци. Благодарение на своя флот, империя и географско положение според него Великобритания може да наложи и спечели една война на изтощение. Тази теория помага в значителна степен да се изяснят някои особености в поведението на Великобритания през Втората световна война и в частност началния период на войната.
Върху тези стратегии обаче все по-силно влияят и факторите свързани с употребата на новите оръжия, като танка, самолета и прочее, изменяйки самият характер на водене на войната.

8. Механизираната армия

Идеята за оръжие като танка, комбиниращо мобилност, огнева мощ и защита, с което да се осигури победата е стара. Едва обаче през Първата световна война развитието на автомобилната индустрия, стоманодобива и двигателите с вътрешно горене позволява нейното практическо осъществяване. Танкът, планиран от Антантата като опит да се излезе от кошмара на позиционната война, е използван твърде неумело през 1916-1918, за да повлияе решително върху хода на войната, въпреки че дава известен принос за нейния изход. Впрочем още през време на военните действия се появяват първите теории за ефективната употреба на новото оръжие. Така например френският генерал Етиен планира съвместното използване на танкове и самолети в планираното за 1919г. настъпление срещу Германия.
След войната почти във всяка голяма европейска армия, танкът и идеята за мобилна танкова армия намира свои разгорещени защитници. Във Великобритания идеите на Джон Фулър и Базил Лидъл Харт предвиждат благодарение на танка революция във воденето на войната, благодарение на подвижността, защитеността и нападателната мощ, които той съчетава. Те предвиждат, че благодарение на моторизацията и механизацията на армиите ще се печели време, което ще бъде решаващо в един бъдещ конфликт. Във Франция Шарл дьо Гол проповядва в своя труд “Към професионална армия” създаването на една механизирана професионална армия, способна да се справи с врага, благодарение на своята маневреност и ударна сила. В Германия подобни идеи намират благодатна почва в новосформиращите се въоръжени сили на Хитлер. В своята книга “Внимание Танк!” германския генерал и командващ танковите части на Райхсвера Хайнц Гудериан също смята, че благодарение на своята подвижност и огнева мощ танковете ще могат да осъществят решаващия пробив, при условие, че бъдат концентрирани, а не разпръснати. В СССР съветския маршал Тухачевски, чието мнение по въпроса за механизацията не се различава особено от това на западноевропейските му колеги също създава големи танкови съединения.
През Втората световна война танкът играе решаваща роля. Той е в основата на германския “Блицкриг”, а танковите съединения са основата на сухопътните армии на воюващите страни. След войната до наши дни той си остава основното средство за провеждане на решително нападение по суша.

9. Военноморската теория и произхода на геополитиката

Интересът към морската мощ се заражда през втората половина на деветнадесети век с появата на практическото приложение на новите технологии в корабостроенето. Парният двигател, стоманената броня, мината, торпедото, подводницата, новите далекобойни оръдия променят из основи дотогавашния начин на водене на война по моретата. Ако дотогава неоспоримо е превъзходството на дървения ветроходен флот на Великобритания, който превъзхожда по численост следващите го два флота на Франция и Русия и чиято основна тактика е налагането на блокада на вражеските пристанища и търсенето на решително сражение с цел разгром на противниковия военноморски потенциал, то новите технологии позволяват на всички морски държави да започнат борбата за господство над моретата на чисто. И макар, че Великобритания успява да съхрани в последвалата надпревара във въоръженията своето лидерство, нейното господство над моретата, вече не е така безапелационно и недостижимо.
Тази надпревара в технологиите и въоръженията предизвиква и интереса на военната теория към морето. В края на деветнадесети век се появява теорията на Махан. Адмирал от американския флот, Алфред Махан в своята книга “Влиянието на морската мощ през историята”, публикувана през 1890г., твърди, че превъзходството в света принадлежи на страната, която контролира моретата. Следователно не трябва да се смята както досега, че флота е само част от въоръжените сили със спомагателни функции. Книгата изиграва несъмнено влияние върху формирането на военните доктрини на повечето Велики сили в началото на века и особено върху Великобритания, Германия и САЩ. Докато последните две държави едва започват да създават свой флот, то Великобритания е твърдо решена да не загуби превъзходството си по море, жизнено важно за съществуването на нейната империя. Нейната военноморска надпревара с Германия е една от причините за избухването на Първата световна война.
Разбира се неговите теории си имат и своите опоненти. Един от тях е Халфорд Маккиндър, който се опитва да докаже обратната теза. За него, ако до момента морските държави са успели да господстват в света, то с предстоящия възход на континенталните държави с техните огромни ресурси, тяхното господство ще бъде поставено на изпитание. Спорът на привържениците на тези две теории е фактор за появата и разпространението на геополитиката като наука.
Тази война донася и ред нововъведения, отначало слабо оценени от флота. На първо място доказва своята сила доктрината на германския военноморски флот за подводната война като единствено практически ефективно средство срещу превъзхождащ противник. Германските подводници нанасят сериозни загуби на Великобритания и почти успяват да я извадят от войната. Само след комплекс от технически и организационни нововъведения страните от Антантата успяват да се преборят с германската подводна заплаха. Едно от тези нововъведения е качването на самолета върху кораб – така се появяват самолетоносачите. Макар и те да не постигат особени успехи като цяло, в края на войната повечето от флотите на Великите сили притежават по няколко от тях. Но за основа на бойната мощ на флотовете продължават да се считат добре въоръжените с артилерия и защитени с броня големи военни кораби – линкорите.
Мирът донася освен неизбежните съкращения и един застой в военноморската мисъл. Само в Япония, чиито интереси в Тихия океан се сблъскват с тези на САЩ и чиято икономическа база не може да издържи продължително време една надпревара с американците в изграждането на равностоен флот, новите теории, които биха могли да донесат евентуално предимство в неизбежния бъдещ сблъсък със САЩ се радват на внимание и почит. Така Япония построява мощен флот от самолетоносачи, с помощта на който успява да нанесе сериозни поражения на противниците си в Тихия океан в началото на Втората световна война. Обаче тяхната доктрина за авианосните съединения, скоро е възприета и от САЩ и Великобритания, чието числено превъзходство в крайна сметка си казва думата.
След началото на Студената война и упадъкът на флотовете на европейските велики сили, ролята на американския флот се изменя. Той вече е длъжен да осигури своето господство на море във всяка точка на света. За целта авианосните съединения се оказват изключително подходящи и се използват в тази си роля и в наши дни. Опитите на СССР, Великобритания, Франция, Китай и Индия също да поддържат такива самолетоносачи засега не са заплаха за американската морска мощ, притежаваща повече от половината самолетоносачи в света.
Петдесетте години на нашия век донасят още две нововъведения, които внасят изменения във флотските доктрини. Първото е появата на ракетното оръжие, второто – използването на атомните двигатели. Появяват се атомни подводници и самолетоносачи, способни на много продължителни плавания и въоръжени с ракетни оръжия кораби, способни да нанасят светкавични удари по врага. Но в основата си флотът не търпи особено развитие в ролята си. Изказаното от Махан в началото на века, продължава в известен смисъл да е в сила и днес, въпреки възхода на въздушната мощ и появата на ядреното оръжие.

10. Въздушната мощ – теории

Първото въздухоплавателно средство, използвано за военни цели е балонът. Още по време на Наполеоновите войни той бива употребяван за разузнаване и наблюдение от въздуха. Деветнадесетият век, въпреки своя технологичен напредък успява да произведе първите самостоятелно придвижващи се въздухоплавателни средства – самолета и дирижабъла, едва в своя край. Въпреки своите първоначални несъвършенства те биват употребени почти без забавяне в Итало-турската и Балканските войни, предхождащи Първата световна война. Дори и несъмнения прогрес, демонстриран от авиацията преди Първата световна война не успява да убеди всички военни специалисти в нейната роля на бойното поле. Маршал Фош например още през 1910г. заявява, че “за армията самолетът е нула”. И макар че е широко употребяван през Първата световна война, самолетът продължава да играе през нея спомагателна роля спрямо останалите родове войски.
Двадесетте години обаче извеждат на бял свят теориите на италианския офицер Джулио Дуе. Той е първият който заявява, че в бъдеще авиацията ще е решаващо оръжие във войната. За него срещу авиацията и нейната мощ няма ефективно противодействие и тя ще благоприятства нападателната война. Идеите му, недолюбвани в самата Италия намират широко приложение в Германия при създаването на Луфтвафе, а привърженици на неговата теория има и в Англия и Франция.
Друг поддръжник на теориите на Дуе е американския генерал Били Мичел. Той още в края на Първата световна война, предлага идеята за крупен въздушен десант в тила на германската армия. След войната, Мичел, който също вярва, че авиацията е преди всичко средство за нападение, се стреми да създаде едни военновъздушни сили със стратегическо предназначение. В известен смисъл той се явява пророк на американската тактика на стратегически бомбардировки с тежки бомбардировачи през Втората световна война. Както е известно тази тактика, макар и да допринася за съюзническата победа, не успява да извади от строя Германия само чрез бомбардировки. Оказва се, че въпреки разрушаващата мощ на авиацията тя не разполага с оръжията необходими да се пречупи военната сила на дадена държава. Това се изменя едва през август 1945г., когато американски бомбардировачи пускат две атомни бомби над Япония, отбелязвайки началото на нова епоха във военната теория – тази на ядрената ера.

11. Ядрени стратегии

Появата на ядреното оръжие бележи нов етап във взаимоотношенията между военната стратегия и международната политика. Ако в досегашните конфликти залогът е оцеляването на държавата в геополитическата система, то в средата на двадесети век стратегията и външната политика са вече синоними в индустриалния свят, и последиците от нова световна война рискуват да бъдат катастрофални за човешката цивилизация като цяло.
Американската стратегия преминава от използването на ядреното оръжие като сдържащо средство в началния период на Студената война (доктрината на президента Айзенхауер за масираните ответни удари), когато превъзходството на американския ядрен потенциал трябва да компенсира съветското надмощие в конвенционалните оръжия; през периода на стратегическото равновесие (когато господстващи са теорията за гъвкавото реагиране с комплекс от ядрени или конвенционални оръжия според обстоятелствата и за взаимно осигуреното унищожение в случай на война между САЩ и СССР) до опитите да се намери изход от тази патова ситуация. Последните са в две насоки – първата е към ограничаването им чрез системата от договори за неразпространение и съкращаване на ядреното оръжие, вторият е предложената при президента Буш-старши и развиваната от президента Буш-младши инициатива за изграждането на американска противоракетна отбрана, която да направи ядреното оръжие безполезно като стратегическо оръжие.
Съветския съюз също изгражда постепенно своята стратегия по отношение на ядреното оръжие. Първоначалната теза е, че войната не се променя от появата на това ново оръжие, въпреки неговата мощност. Съветската ядрена програма обаче бързо настига американската и е необходимо да се нагоди неговата употреба спрямо марксистко-ленинската теория за водене на война. Това прави пръв маршал Соколовски в своята книга “Военна стратегия” през 1962г. Той счита, че бъдещата война ще бъде задължително ядрена и , че в нея победа ще постигне този, който предварително нанесе изпреварващ ядрен удар. Съветската армия няма да се остави да бъде изненадана и ще поддържа винаги готовност за такъв удар. Оттук насетне съветската ядрена стратегия ще се развива по сходни пътища спрямо американската, като отчита преимуществата на огромната площ на Съветския съюз, като само идеята за противоракетна отбрана, която да има ефекта на премахване на сдържащия потенциал на Великите сили се посреща на нож в СССР, чието изоставане от Западния свят през осемдесетте години на двадесети век е вече осезаемо.
Останалите три държави, официални членки на ядрения клуб, както и тези за които се знае, че притежават такова поддържат сравнително малки ядрени потенциали с цел употребата им като последно средство, както и като гаранция срещу прекомерната обвързаност на тяхната външна политика с тази на САЩ и СССР.
След Втората световна война светът не познава големи и продължителни военни конфликти от същия тип. Теоретици като Реймонд Арон, доказват, че ядреното оръжие изиграва положителна роля в това отношение, изигравайки значителна възпираща роля. Но войната не изчезва – тя просто променя своя характер. Втората половина на двадесети век е времето на разцвета на конфликтите с малка интензивност.

12. Революциите и партизаните

Докато ядреното оръжие премахва световните конфликти и войните между Великите сили по света все още съществуват достатъчно примери за така наречените конфликти с малка интензивност. В тях редовните армии, чиято основна цел през Студената война е да водят конвенционален конфликт в ситуация на ядрена конфронтация между двата враждуващи блока – НАТО и Варшавския договор, се налага да водят военни действия от различен тип, за който те не са подготвени – партизанска война. Тя също си има своите теоретици. Произхода им трябва да се търси в марксистката теория за класовата борба.
Пръв пример за подобен тип война е организираната от Мао Дзе Дун, лидерът на китайските комунисти съпротива срещу японците. Наблягайки на необходимостта да се мобилизират народните маси, Мао Дзе Дун схваща своята военна стратегия не като стремеж да се победи противника в конвенционални военни действия, а по-скоро той да бъде изтощен и деморализиран. Подобна тактика малко по-късно ще използват войските на народите борещи се за независимост. С изключение на виетнамците при Диен Биен Фу тези войски рядко печелят конвенционални битки срещу редовните армии. Но не победата в тях се оказва нужна. Докато имат подкрепата на населението, те успяват да поддържат цената на задържането на дадена територия от редовната армия твърде висока и неприемлива политически, което им осигурява в крайна сметка победата. Идеолози на партизанската борба като Че Гевара придобиват световна известност, а техните начини за водене на война разпространение из целия свят. Разцветът на теорията за партизанската война е през петдесетте, шестдесетте и седемдесетте години на двадесети век, а нейният най-голям практически успех – победите във войните във Виетнам и Афганистан.

13. Съвременни теории

Пример за съвременна теория за водене на война е например американската концепция за “Паралелната война”. Разработена през деветдесетте години на двадесети век и изпробвана на практика в конфликтите в Ирак, Югославия и в момента в Афганистан, тя включва три основни сюжетни линии – идеологическа, политическа и военна.
За победа в идеологически план според теорията е нужно да се издигне някаква проста и разбираема идея и да се работи по нейното приемане от всички. Пример за подобна идея е разпространяваната в момента от САЩ доктрина за “борба със световния тероризъм”.
В основата на военното планиране лежи разглеждането противника, независимо от неговия тип – суверенна държава или терористична група, като единна система, като всички действия имат за своя основна цел достигането на контрол над ключови елементи от тази система. При войните в миналото, наричани “серийни” стремежа е да се отслаби противникът или да се завладее неговата територия чрез унищожаване на неговата военна техника и човешки ресурси. В отличие от тях при войните от нов тип – “паралелните”, целта е вече да се парализира изцяло системата на противника.
В началния етап едновременно се нанасят удари по възможно най-голям брой “нервни центрове” на врага, а последващите усилия на нападателя се насочват към установяване и съхранение на постигнатия контрол над действието на отбраната на атакуваната страна. Например, във война против държава с конвенционални въоръжени сили първо се поразяват нейните органи за управление, войскови щабове, свързочни възли, енергоизточници, комуникации и складове. По този начин изчезва необходимостта да се унищожава вражеската военна техника и хора – по-просто е те да бъдат лишени от управление, боеприпаси, гориво и храна, и след минимален срок тяхната боеспособност ще падне до нулата, както например се случи с талибаните в Афганистан.
Доколкото ударната роля в този сценарии се предвижда да играе авиацията, то на първо място се счита за необходимо да се обезпечи нейната свобода на действие, тоест да се неутрализира системата за противовъздушна отбрана на противника. Този етап е ключов за успеха. Ако той завърши успешно и превъзходството във въздуха бива завоювано се пристъпва към унищожаването на стратегически важните обекти на противника. След като последният бива разпръснат и отслабен, авиацията започва да играе ролята на поддържаща мобилните сухопътни сили, които завземат ключови територии на врага с минимални загуби. Съчетанието на тези два вида въоръжени сили според концепцията на “паралелната война” би трябвало да обезпечи победата над всеки възможен противник с минимални усилия.

14. Заключение

Изброеното по-горе естествено не изчерпва всички военни теории появили се от Древността до наши дни. Очевидно е, че дори тяхното набелязване е невъзможно в рамките на настоящата тема. По-скоро целта и е да докаже, че поради влиянието на тези теории в международните отношения, тяхното изучаване е нужно за целите на външнополитическия анализ и установяване на причините за международните конфликти. Като пример, може да бъде дадено твърдението на Хенри Кисинджър, че една от основните причини за Първата световна война е тогавашната военна доктрина на мобилизациите на Великите сили, ограничаваща възможните варианти за действие пред дипломатите . В днешния глобален свят постулатите на военната теория продължават да играят важна роля при формирането на външната политика на държавите и техните взаимоотношения.

[Imperial]

това за къде го писа. Откривам доста, хм, "общи приказки" на места, особено за немската военнотеоретична школа

[dibo]

E, какво очакваш от курсова работа на първокурсник?