Още една статия - за Паточка. Като стане готов разделът за статии може да се премести там
.
.
ЯН ПАТОЧКА – ДВАДЕСЕТИ ВЕК КАТО ВОЙНА.
Забележителният чешки философ Ян Паточка (1907-1977) е последният автор, чието произведение ще изследваме. Неговото есе „Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” (1974) хронологически се намира преди повечето от разгледаните досега произведения. Но е необходим жест на завръщане към събитийността на традицията, откъм която войната е не само продължение на политиката с други средства, но и феномен, в чийто недра е възможно да се открие нещо дълбоко позитивно, смислено. Феномен, който последователят, но и критикът на хусерловата феноменология – Ян Паточка е способен да открои, приведе или допусне „да се саморазкрие” по един особено впечатляващ начин.
„Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” е толкова многопластов текст, че е необходимо преди всичко открояването на отделните пластове, заедно с това – задържането на погледа към онази нишка, която ни интересува. А тя е всъшност съотнесимият към онтологическото, онтологията мотив на произведението.
Още в началото на есето „Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” (което не случайно е разположено в сборник „Еретични есета за философия на историята”, доколкото не просто не спазват, а и умишлено се опитват да прекрачат канона на класиката по тази дисциплина) този онтологически мотив „просветва”, за да изчезне почти веднага:
„Първата Световна война предизвика у нас поредица от тълкувания, които отразяваха усилията на хората да разберат тази огромна, надвишаваща всекиго събитийност, носена от хората и все пак надвишаваща хората – някаква космическа събитийност. Опитвахме се да я вместим сред своите категории, да си я изясним така, както умеем, тоест възоснова на същността на мисленето от Х²Х в. Втората война не предизвиква нищо подобно в своите непосредствени причини и по своята форма тя като че беше чак малко прекалено (привидно) ясна и главно – не завърши, а премина в нещо особено, което не изглежда нито като война, нито като мир, и революцията, която някак си коментираше това състояние, не позволяваше на никого да поеме дъх за слово, което би „разделяло всяко нещо според неговото битие и би казвало, как стоят нещата”1.
Още в този пасаж се загатва онова, което по-късно чешкият философ доразгръща и доизяснява; а то е достатъчно „еретично” само по себе си спрямо „същността на мисленето на Х²Х в.”. Той твърди, че Първата Световна война, придружена от космическата си събитийност осъществява пробив в досегашната онтологическа матрица, която вече се явява недостатъчна, за да изтълкува въпросната космическа събитийност и се намеква, че въпреки задушаващата, подавяща дъха революция, е необходимо отново слово, което би разделяло всяко нещо според неговото битие и би казвало как стоят нещата, т.е. необходима е очевидно нова онтологическа матрица и откъм нея – ново, онотологически проведено преосмисляне на случилото се. Какво е неприемливото за канона на класическата онтологическа архитектоника тук? Преди всичко – възможно ли е някакво събитие, пък било то и Първата Световна война с нейната надвишаваща всекиго събитийност да предизвика разклащане в „кристалните дворци на мисленето”? Не са ли те призвани, а то, мисленето, задължено да съществуват в aprior-ната чистота на един чист опит и именно откъм нея и случващите се на нейна почва решения да зависят решенията в полето на историческия опит? А дори – в идеалният за мисленето на Х²Х в. например случай – от гигантомахията в сферата на рациото (да зависят) и историческите събития изобщо, и не само да зависят и да бъдат тълкувани, но и да бъдат пораждани (оттам)? Не се ли преобръща така наопаки канониката на просвещенския ред, реден от разума? И не се ли издига все пак твърде много Първата Световна война – едно събитие, макар и разтърсващо – но едно събитие просто откъм историческата протяжност – в ранг на намесващ се в онтологическото поле (на мисленето) фактор? Да, това звучи скандално неканонично за разбирането на класическата философия от Новото време.
Но точно това има предвид Паточка когато пише, че „в тези редове” не си поставя задачата да представя критика на отделните формули, съшивани за Първата Световна война, но би предпочел да обърне внимание, че всички те, назависимо дали се отнасят към борбата на германците със славянството или към империалистическия конфликт, породен от последния стадий на капитализма, или към следствията от прекаления модерен субективизъм, който насила се обективира, евентуално към борбата между демокрацията и теокрацията – имат една обща страна: всички разглеждат войната от гледището на мира, деня и живота, като изключват неговите тъмни нощни страни.
„От това гледище животът, главно историческият, се явява като континуум, в който отделните хора са нещо като носители на общото движение, което единствено е важно, смъртта има значение за смяната във функциите, войната, тази масово организирана смърт, е неприятна, макар и необходима пауза, която в интерес на определени цели на континуитета на живота трябва да поемем върху себе си, но в нея като такава няма нищо „позитивно” за търсене. Тя най-много може, както казва Хегел (и както Достоевски повтаря след него), да послужи за тези залпови сътресения, които са необходими на гражданския живот, за да не закостенее и да не заспи в рутината си. Но че войната би могла да бъде нещо обясняващо, което само по себе си има мощ, даваща смисъл, това по същността си е чужда за всички философии на историята мисъл, и затова също е чужда при изясняването на свтовните войни, които са ни известни”2.
Сега разбираме на какво обяснение на войната Паточка възнамерява да се противопостави. Но все още не се разбира достатъчно добре защо. Иначе класическото обяснение на войната от зората и апогея на Новото време е добре известно. То се проецира по разнообразен начин в обясненията, за които той говори. Но те – с цялата си сила и спектровост – не смогват вече да обяснят характерното за ХХ в. повсеместно разразяване на патоса на войната:
„Обясненията за войната от 1914-1918г. са излагани винаги с помощта на идеите на Х²Х в., но те са идеи на деня, на неговите интереси и на мира. Не е чудно, че те не успяха да изяснят основната проява на толкова различия ХХ в., тъй като този век е време на нощта, на войната и смъртта. Не че за да го разберем, не би трябвало да се обърнем към предходното време, но с неговите мисли, програми и цели може да се обясни само възникването на онази страшна воля, която години наред хвърля милиони хора в изпепеляващия огън и неизброимо много други милиони – в огромни и никога непривършващи подготовки за това монументално аутодафе. Не е възможно с тях да се обясни собственото съдържание на това столетие и неговото дълбоко пристрастяване към войната”3.
Тъкмо това пристрастяване, тази страст, този още патос, в троякия смисъл на тази дума – като настроение (вдъхновение), болест (заболяване) и страст (непреодолимо влечение, привързаност към нещо) – не биха могли да бъдат обяснени с представата, корелираща с просвещенското разбиране за съществуващото, проецираща се върху всички следващи обяснения. Незабележимата идея на тази война, защото и тя, според Паточка е идейна, макар че това е мъчно доловимо – е повсеместно покълващото убеждение, че не съществува нищо като веществен, обективен смисъл на света и нещата и че е въпрос на сила и власт да се раеализира такъв смисъл в областите, които са достъпни за човешките възможности. Тук Паточка се доближава до разбирането на Виктор Франкъл, касаещо „епидемията от изгубването на чувството за смисъл, обхванала ХХ в.”, във връзка с която последният проектира своята логотерапия. За Паточка, ако войни като наполеоновите се подхранват от революционните идеи, Просвещението се отразява в тях в особен военно-технизиран вид, а „Просвещението по това време е идейна собственост и убеденост на света, в който присъства позитивната идея, че разумът господства над света”; ако в Тридесетгодишната война убеждението, че е необходимо окончателно да се реши разколът в западното християнство е всеобщо; и както при кръстоносните походи се опират на убеждението за върховенството на западното хринстиянство; - то и тази война (Първата Световна) не прави изключение. Но тя е обектът на изследване в това есе, доколкото носи и особена различност, особено раз-личие. Тя е „решаващо събитие в историята на ХХ в.”.
След като Паточка се впуска в една културологично-историческа конкретика, от която става ясно, че тъкмо Германия, според него, е основният, макар и непризнаван обикновено носител на революционната промяна, той търси причинната констелация за подобно състояние на нещата и я намира главно в „задълбочаващият се научнотехнически дух на нейния живот”, който от всички човешки общества на света (с изключение на САЩ) превръща тази Германия въпреки традиционните си структури във формацията, която най-много се доближава до действителността на новия научнотехнически век и дори – нещо повече – като почвата, в която всички предвоенни познавачи на Европа и Германия констатират (като главна черта на живота в нея) навлизане на науката, същевременно означаващо възприемане на науката като техника, фактически позитивизъм, който успява да неутрализира или дори да закачи за новия локомотив и голяма част от традициите, останали от Германия от първата половина на Х²Х в., Германия от епохата на изчезващата стара империя, традиции на историята, теологията, философията.
Включително - бих добавил – традициите пораждащи, привеждащи се и покълващи откъм немската класическа философия с характерната за нея онтологическа „утайка”, произтичаща откъм изтълкувания като самосъществуващ разум. Сега Паточка се впуска в един теоретичен анализ на ахилесовата пета на тази Германия – военната й машина и доктрина, критикува „безсмислеността на плана Шлифен и ленивостта в мисленето довеждаща до липсата на алтернативни планове” и бихме помислили, че неговото произведение безвъзвратно би трябвало (при това) да потъне в историческата конкретика, когато внезапно ни пресреща възобновяването на онтологическата тема в тази полифония от нива на разсъждения:
„Пръвата световна война е решаващо събитие в историята на ХХ в. Тя определя целия му характер. Тъкмо тази война показва, че превръщането на света в лаборатория, която актуализира акумулираните... запаси от енергия, трябва да се извършва по военен път”4.
Но лаборатория за какъв главно експеримент? Възможно ли е това да е нещо различно от споменаваното от Ницше и възможно ли е Паточка да е забравил неговото твърдение: „Ние провеждаме експеримент върху истината. Възможно е при това човечеството да загине. На добър час!”5. Разбира се, че не и чешкият философ продължава: „Затова тя (тази война) означава окончателен пробив на схващането на съществуващото, което започва да cе налага през ХV²² в. с възникването на механиката като природна наука и с отстраняването на всички тези “конвенции”, които препречват пътя пред освобождаването на сили – преоценка на всички ценности под знака на силата”6.
Може би най-същественото тук е онтологически релевантната нишка. Първата Световна война е или означава (онтологически) пробив в схващането за същесвуващото. Тя променя. Възможно ли е това? Според Паточка – да.
Защо енергийната промяна на света – пише Паточка - трябва да се извършва по пътя на войната? И отговорът е „Защото войната, изострената опозиция, е най-интензивното средство за бързо освобождаване на акумулираните сили. Разколът е велико средство, което като че ли – митологично казано – Силата използва за своя преход от потенциалност към актуалност. Човекът, а също и отделните човешки общества са само механизми в тази събитийност. Не cе ли състои тъкмо в това усещането за космичност на военните действия, което така силно е уловил Тейар де Шарден? „Фронтът не е само огнено поле, където се проявяват и взаимно се неутрализират противоположни енергии, натрупани в неприятелските маси. Той е също място на особен Живот, в който взимат участие само тези, които се осмелят да го достигнат, и само толкова дълго, доколкото остават там... Изглежда би могло да се покаже, че фронтът не е само огнева линия, място, където кородират човешки маси, които взаимно се нападат, но в определен смисъл е и „гребен на вълната”, която отнася човешкия свят към нови съдбини... изглежда, че тук човек се намира на най-рязката граница между това, което вече се е осъществило, и това, което предстои.”7.
Това, което проличава все по-ясно е не само очертаващият се антагонизъм между носителя на пробива и разклатеното схващане за съществуващото от ХV²² в., но и че намерението на Патачка наподобява Хайдегеровия метод – за сътресението при разбирането или неразбирането на битието би трябвало да попитаме онова „образцово изпитваемо”, чийто о-пит би следвало да разгърне едно ново разбиране за съществуващото в цялост. В случая – за сътресението на света нахлуло чрез войната би следвало да раз-питаме въвлеченото (дори насила) в нея (и нейния патос) човешко същество.
За целите на своята концепция Паточка привлича двама свидетели на фронтовия опит – Ернст Юнгер и Тейар Дьо Шарден, чиято „мистика на материята и живота носи печата на преживяното на фронта”. На пръв поглед това изглежда като някакво „биографично своеволие”, но се оказва премерен жест на философското изследване у Паточка. Различните описания на фронтовия опит са концептирани от различни гледища, но общото у Юнгер и Тейар е, че и двамата изтъкват сътресението от фронта, което не е мигновена травма, а основна промяна в човешката екзистенция: войната като фронт белязва завинаги. И нещо отново еретично спрямо канониката на заварените пред-, а и след- военни концепции: тя е ужасяваща, но на дъното на преживяването й има нещо дълбоко и загадъчно позитивно. То не е тръпката от поропастта и романтиката на приключението, не става дума за „перверзия на естествените чувства”. Дълбокото чувство за смисленост, което обаче е трудно да се формулира, обзема накрая човека от фронта. Това е чувство, което би могло да продължава дълги години. То надживява завръщането в мирния живот, партикуларния, национално-шовинистичния манталитет, (както е при Ернст Юнгер) баз да се реши, но и без да се премълчава въпросът.
Тази „основна промяна в човешката екзистенция”8, се оказва същинският предмет на изследването у Паточка. Разбира се – пише той – съществуват различни фази и степени на дълбочина. Въпросният дълбоко и загадъчно позитивен феномен на смисленост, обземаща човека, попаднал на фронта, далеч не идва веднага.
„Първата фаза, която малко хора успяват да прескочат, е изживяването на чувсто за безсмисленост и непоносим ужас. Фронтът е абусрдност par excellence. Предчувстваното става тук действителност: най-скъпоценното, което има човека, безогледно се раздира на парчета. Смисъл има само демонстрацията, че светът, който дава такива плодове, трябва да изчезне. Това е доказателство ad oculos, че той е съвършено узрял за гибел. Който обещае напълно сериозно, че ще направи това невъзможно, би ни завладял изцяло, и то толкова по-радикално, колкото повече неговото обещание ще е отдалечено от социалните реалности на днешния ден, довели до нещо такова. Тази форма на преживяване и нейните последици, формата на активното отблъскване, неповторимо уловена при Барбюс, присъства в корена на големия феномен борба за мир. Решимостта да се приключи с цялата действителност, която прави нещо подобно възможно, показва, че и тук е прозряно нещо „есхатологично”, нещо като край на всички ценности на деня. Но едва забелязано, това „друго” отново е уловено и обсебено от взаимносвързаностите на деня. Едва намерил се лице в лице с разтърсващия свят, човекът не само е уловен от неговите сили, но е и мобилизиран за нова битка. Безсмислеността на досегашния живот и на досегашната война, води към осмислянето на нова война, война против войната. Този, който отхвърли фронта, който му се натрапва, принуждава сам себе си а се бие на не по-малко тежък жесток фронт години напред. Тази война срещу войната привидно използва нов опит, привидно действа есхатологично, но всъщност обръща есхатологията обратно към равнината на „светското”, към равнината на деня и използва за деня това, което е принадлежало на нощта и вечността”9.
Тази подмяна Паточка нарича още „демонизмът на деня, обсебващ всичко във всичкото и успяващ да смаже и изсмуче и онова, което лежи извън неговите граници”10.
Очевидно отдава се дължимото на първата „фаза или степен на дълбочина”. Достойните и плодове обаче твърде лукаво, ако може да се изразя така, биват отнети: едва забелязаното „друго” отново е уловено и обсебено от закономерностите на деня и временното. Това е нивото на общото повлияване, („пробив в схващането на съществуващото” като цяло), донякъде „онтично”, доколкото безспорната автентичност в него бива открадната.
Дълбоката истинност на „големия феномен борба за мир” и лукавостта на преобразяването му за целите на деня, светското, просвещенски разбрания мир се отразяват в новия екскурс на Паточка този път към употребата на този автентичен феномен за първи път в историята при Брест-Литовския мир.
Така или иначе привърженикът на „асубективната феноменология” полага сериозно обосновани усилия да аргументира, че ако не конкретно Първата Световна война в качеството си на историческо събитие, то главно разгръщата се откъм нея космическа (надвишаваща всекиго) събитийност представлява пробив в онтологията на деня, т.е в проекта на просвещението, чиято „светлина” е всъщност идейна собственост на разума, и то – окончателен пробив, чийто осъществител обаче е човекът, който се възвишава над тази първа фаза и успява да я прескочи.
До Втората Световна война обаче, според Паточка, не цари мир, а една привидна мобилизация, която е друга форма на войната. Войната сега приема образа на мир, а в тази „илюзия, в която победителят морално се разлага”, а на победения се дава шанс за реванш направо в планетарни (този път) размери „триумфира отново Силата, използваща мира като оръжие”11. Така накрая, след Втората Световна война, с нейните „още по-импровизирани насилствени действия, още по-голямо раздухване на ненавист, още по-непредставими актове на отмъстителност и озлобление” става това, което Германия е започнала – сменя се световното статукво, но не в полза на Германия, а на нейния по-слаб противник от Първата световна война. „Едноверменно с цялата тази нова констелация, с това жалко маневриране, трябва да се стигне до дефинитивното падане на Европа”12. Израстнала от наследството на Западноримската имеприя), домогнала се в зората на ерата на Енергията до белези на планетално надмощие, тя отстъпва след тези войни в полза на своя продължител – САЩ, който „се превръща отново в това, което по традиция е бил и е, в заместик на Източния Рим, владеещ едновременно тялото и душата на човека”13.
Именно откъм темата на това владеене се разгръща новата фаза и степен на дълбочина. И ако денят, животът и мирът властват над всеки индивид, над неговото тяло и душа с помощта на смъртта, заплахата за живота, ако от гледище на деня животът е най-висшата ценност, която съществува за него; ако за силите на деня, същевременно не съществува смърт те се държат така, като че ли я няма, или, както беше казано, планират смъртта от дистанция и статистически, като че ли означава само смяна на функциите; ако желанието за война разчита на бъдещите генерации, които не са още тук и концептира своите планове от техните гледища; ако – най-сетне – в желанието за война властва мирът и не е възможно да се избави от властта на войната онзи, който не се е избавил от властта на мира, на деня, на живота в онзи вид, който изпуска смъртта и затваря очи пред нея; - то отново човешкото същество трябва да проговори откъм основната промяна в неговата екзистенция, откъм неговата въвлеченост в опияняващото сътресение на фронта и на света, разтърсен от polemos-а.
„Големият, дълбок опит от фронта – пише Паточка, и тук се отказвам да спестя която и да е част от най-силния пасаж в неговото произведение - с неговата огнева линия се състои обаче в това, че извиква нощта с нейната настойчивост и невъзможността да бъде пренебрегната.
Мирът и денят трябва да властват като изпращат хората на смърт, за да осигурят за другите бъдещия ден във вид на напредък, свободно и възходящо развитие, възможности, каквито те в момента нямат. От жертваните, напротив, се изиква издръжливост лице в лице със смъртта.
Следователно смътно се знае, че животът не е всичко, че той може сам да се откаже от себе си. Тъкмо това отказване, тази жертва се изисква. Изисква се като нещо релативно, отнасящо се към мира и деня. Фронтовият опит обаче е абсолютен опит. Тук изведнъж, както показва Тейар, върху участниците връхлита пълна свобода, освободеност от всички интереси на мира, живота, деня. Това означава: жертвата на тези жертвани престава да има своето относително значение, не е желаният път към програмата на изграждането, прогреса, повишаването и разширяванетото на житейските възможности, а има значение единствено сама за себе си.
Тази абслютна свобода е разбиране, че тук вече нещо е било постиганто, нещо такова, което не е средство за следващо, не е стъпало към... , а е нещо, зад което и над което нищо следващо не може да бъде. Върхът е тъкмо тук, в това отдаване, към което хората са били призовани и откъснати от своята професия, от своите таланти, възможности, от своето бъдеще. Да успееш в това, да бъдеш избран за него и призован в свят, който чрез конфликт мобилизира силата, така че изглежда като напълно увековечен и увековечаващ клокочещ вулкан от енергия, означава също да имаш сила да преодолееш. Мотивите на деня, които са предизвикали желанието за война, изгарят в пещта на фронта, ако неговият опит е достатъчно дъбок, за да не се поддаде отново на силите на деня. Мирът, превърнат в желание за война, успява да првръща човека във вещ и да го преобръща наопаки само докато той е подвластен на деня, на надеждата за всекидневност, за професия, житейски път, просто за възможности, за които трябва да се страхува и които чувства, че са заплашени. Сега обаче се стига да сриване на мира и неговото планиране, на неговите програми, неговите прогресивни и индиферентни към смъртността идеи. Всякаква всекидневност, всички картини на бъдещия живот избледняват пред този простичък връх, на който е застанал човекът сега. Пред него всчики идеи на социализма, прогреса, демократичната непринуденост, независимостта и свободата са бедни на съдържание, малоценни, недостатъчно конкретни. Своя пълен смисъл те имат не сами по себе си, а само там, където произтичат от споменатия върх и водят пак към него. Където стават повод за стимул човекът да реализира такава промяна на целия си живот, на цялата си екзистенция. Където съвсем не означават запълване на всекидневносттта, а форма на космичност и универсалност, до която човекът се е издигнал след като изцяло е принесъл в жертва себе си и своя ден”14.
Тези разтърсващи думи всъщност говорят за онова „изменение”, което „не идва без изпреварващо указващо (го) пътеводство (пътеводителство)” което достига до нас, защото все пак е „просветнало Събитието, което призовавайки, изисквайки човека ще озари неговото същество, ще му даде да се сбъдне и в това осъществяване ще изведе смъртните на пътя на мислещото, поетическо обитание на земята”15, което Хайдегер нариче още и смирено16. Това събитие е достигането до един опит за пълната освободеност от всички интереси на мира, живота, деня, който Паточка назовава абсолютен, доколкото о-питва „нещо, зад което и над което нищо следващо не може да бъде”. Но този простичък връх, на който е застанал човекът сега – и това е още по-изумителното откритие на Паточка - има за свое подножие жертвата, простичката жертва на себе си и своя ден. Именно „жертвата на тези жертвани престава да има своето относително значение... а има значение единствено сама за себе си”, разломявайки онтологическата опора на Новото време „мисля, следователно съществувам” и отмествайки нейните остатъци с просияващото на огневата линия на фронта „жертвам се, следователно съществувам”.
Но и това не е всичко. Брилянтното словесно дело на Паточка продължава и той пише в следния ненакърним тук с прекъсване откъс:
„Така нощта изведнъж става абсолютна пречка по пътя на деня към лошата безкрайност на утрешния ден. С това, че ни изненадва като недостижима възможност, са отхвърлени настрана привидно надиндивидуалните възможности на деня и тази жертва се представя като истинска надиндивидуалност. Второ следствие. Неприятелят вече не е абсолютният противник по пътя на желанието за мир, той не е това, което е тук, само за да бъде отстранено. Неприятелят е съучастник в същата ситуация, той е съоткривател на абсолютната свобода, той е този, с който е възможно съгласие в противоположностите, той е съучастник в сътресението на деня, мира и живота без този връх. Тогава се отваря пропастта на „молитвата за неприятеля”, феноменът „обич към тези, които ни ненавиждат” – солидарност на подложените на сътресение, въпреки тяхната противоположност и спор. Така най-дълбокото откритие на фронта е вмъкването на живота в нощта, в боя и смъртта, невъзможността да бъде отписана тази позиция на живота, която от гледната точка на деня се вижда като обикновена неекзистенция; промяната на житейския смисъл, който тук се спъва в нищото, в непреодолимата граница, където всичко се мени. Както в преживяванията на фронтовия артилерист, според описанието на известен съвременен психолог, пейзажът се променя по своя топографски характер така, че изведнъж има край и руините вече не са това, което са били – села и др. под., а са това, което могат да бъдат в дадения момент - прикрития и ориетири, също така се променя пейзажът на основните житейски значимости, получава край, зад който не може да се намира нищо следващо, лелеяно, висше”17.
Наистина, невъзможно е да се прибави към това нещо повече, нещо по-силно.
Да, от простичкия връх на жертвата – истинската надиндивидуалност, над-индивид-уалност о-лице-творяваща човека, човешкото битие – пред погледа се разкрива просвет и просека към феномена на съобщност между лицата, въвлечени в ситуацията на сътресението. С неприятеля е възможна една сякаш свръхестествена солидарност, а не свързаната с „бруталното упорство на биващите в тяхното битие, опиращи се на солидността на находящата се отдолу солидарност на тяхната субстанция (Левинас)”.
Защото неприятелят (оттук нататък) е съучастник в сътресението на деня, мира и живота без този връх, той е онзи, с който е възможно съгласуване в противоположностите, тъкмо той е съоткривател на абсолютната свобода.
От простичкия връх на саможертвата става възможно да се зърне феноменалната общност на подложените на сътресение, онази, която о-лице-творява и у-миро-творява участващите в нея, разкривайки и опазвайки благо-родството им на личности, а не вещи (мислещи или обезумели), чиято задача е да се отстранят една-друга. От простичкия връх на саможертвата се разкрива пропастта на молитвата за неприятеля и феномена „обич към тези, които ни ненавиждат”. И сякаш като по сребърната нишка на Ареопагит – тази на словото – към нас се спускат неговите думи.
На финала на своята статия с мъдрата ведрина на вещите в знанието ковачи на мисленето (както се изразява Хайдегер по отношение на Екхарт18) Паточка изиграва последното действие на своето блестящо феноменологическо представление. Той насочва вниманието към устояващата на всичко солидарност на разтърсените за спасението на оплетеното в несвършващия маскарад на войната, на Силата, явяваща се ту като война, ту като мир човешко естество, човечеството от съвременната епоха.
„По какъв начин „фронтовият опит” може да придобие вида, който би го направил исторически фактор? Защо не става такъв? Защото във вида, който така ярко са описали Тейар и Юнгер, е опитът на всеки индивид, хвърлен сам към своя връх, откъдето не му остава нищо друго, освен да слезе обратно в делничния ден, а там неизбежно пак ще го завладее войната във вид на мирното планиране на Силата. Средство за преодоляване на това състояние е солидарността на разтърсените. Солидарността на тези, които са в състояние да разберат за какво става дума в живота и смъртта, и като следствие на това – в историята. Да разберат, че историята е този конфликт на простия живот, гол и окован със страха, с живота на върха, който не планира бъдещи делнични дни, защото вижда ясно, че делничният ден, неговият живот и „мир” имат своя край. Само този, който е в състояние да разбере това, който е способен на поврат, metanoia,19 е духовен човек”20.
Солидарността на разтърсените „не се страхува от непопулярност, от отсъствието на масова поддръжка”. Нейният фронт е тих, без реклама и сензация. Нейният призив е безмълвен, без гръмки думи. Тя дори се изковава в преследванията, обитава в отказа от уверени планове за утрешния ден.
Но „всеки, който предава тази солидарност, трябва да разбере в крайна сметка, че със самото това той уголемява войната... Докато на фронта на разтърсените се принасят жертви, това съзнание не ще изчезне. Те принуждават всекиго,
който не е загубил умението да мисли, да долови неловкостта на своята удобничка позиция. И дори само това вече е съпротивление на силата, това е начатък на нейното преодоляване”21.
Потеклото на заставалите на върха на саможертвата, на спускащите се в пропастта на молитвата за неприятеля, на практикуващите феномена „обич към тези, които ни ненавиждат” говори за свръхнеобичайна задруга, призована да свидетелства за жертвата, извършваща се сред солидарността на разтърсените и така – да преодолява Силата на хамелеона-война – единствения начин той да бъде победен в същинския сблъсък, напомнящ хераклитовото видение на битието като Polemos – битка, сред която, а не след която се ражда истинската свобода и единение – със свръхестественото, божественото, духовното, а и помежду ни.
Защото, „нима е случайно, че най-дълбоките наблюдатели на фронтовите преживявания, толкова различни във всичко друго, независимо един от друг, възраждат хераклитовото видение на битието като Polemos (битка)? Нима в това не се разкрива нещо от извечния смисъл на историята на западното човечество, който става сега смисъл на историята на човека въобще”22?
Забележителният чешки философ Ян Паточка (1907-1977) е последният автор, чието произведение ще изследваме. Неговото есе „Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” (1974) хронологически се намира преди повечето от разгледаните досега произведения. Но е необходим жест на завръщане към събитийността на традицията, откъм която войната е не само продължение на политиката с други средства, но и феномен, в чийто недра е възможно да се открие нещо дълбоко позитивно, смислено. Феномен, който последователят, но и критикът на хусерловата феноменология – Ян Паточка е способен да открои, приведе или допусне „да се саморазкрие” по един особено впечатляващ начин.
„Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” е толкова многопластов текст, че е необходимо преди всичко открояването на отделните пластове, заедно с това – задържането на погледа към онази нишка, която ни интересува. А тя е всъшност съотнесимият към онтологическото, онтологията мотив на произведението.
Още в началото на есето „Войните на ХХ в. и ХХ в. като война” (което не случайно е разположено в сборник „Еретични есета за философия на историята”, доколкото не просто не спазват, а и умишлено се опитват да прекрачат канона на класиката по тази дисциплина) този онтологически мотив „просветва”, за да изчезне почти веднага:
„Първата Световна война предизвика у нас поредица от тълкувания, които отразяваха усилията на хората да разберат тази огромна, надвишаваща всекиго събитийност, носена от хората и все пак надвишаваща хората – някаква космическа събитийност. Опитвахме се да я вместим сред своите категории, да си я изясним така, както умеем, тоест възоснова на същността на мисленето от Х²Х в. Втората война не предизвиква нищо подобно в своите непосредствени причини и по своята форма тя като че беше чак малко прекалено (привидно) ясна и главно – не завърши, а премина в нещо особено, което не изглежда нито като война, нито като мир, и революцията, която някак си коментираше това състояние, не позволяваше на никого да поеме дъх за слово, което би „разделяло всяко нещо според неговото битие и би казвало, как стоят нещата”1.
Още в този пасаж се загатва онова, което по-късно чешкият философ доразгръща и доизяснява; а то е достатъчно „еретично” само по себе си спрямо „същността на мисленето на Х²Х в.”. Той твърди, че Първата Световна война, придружена от космическата си събитийност осъществява пробив в досегашната онтологическа матрица, която вече се явява недостатъчна, за да изтълкува въпросната космическа събитийност и се намеква, че въпреки задушаващата, подавяща дъха революция, е необходимо отново слово, което би разделяло всяко нещо според неговото битие и би казвало как стоят нещата, т.е. необходима е очевидно нова онтологическа матрица и откъм нея – ново, онотологически проведено преосмисляне на случилото се. Какво е неприемливото за канона на класическата онтологическа архитектоника тук? Преди всичко – възможно ли е някакво събитие, пък било то и Първата Световна война с нейната надвишаваща всекиго събитийност да предизвика разклащане в „кристалните дворци на мисленето”? Не са ли те призвани, а то, мисленето, задължено да съществуват в aprior-ната чистота на един чист опит и именно откъм нея и случващите се на нейна почва решения да зависят решенията в полето на историческия опит? А дори – в идеалният за мисленето на Х²Х в. например случай – от гигантомахията в сферата на рациото (да зависят) и историческите събития изобщо, и не само да зависят и да бъдат тълкувани, но и да бъдат пораждани (оттам)? Не се ли преобръща така наопаки канониката на просвещенския ред, реден от разума? И не се ли издига все пак твърде много Първата Световна война – едно събитие, макар и разтърсващо – но едно събитие просто откъм историческата протяжност – в ранг на намесващ се в онтологическото поле (на мисленето) фактор? Да, това звучи скандално неканонично за разбирането на класическата философия от Новото време.
Но точно това има предвид Паточка когато пише, че „в тези редове” не си поставя задачата да представя критика на отделните формули, съшивани за Първата Световна война, но би предпочел да обърне внимание, че всички те, назависимо дали се отнасят към борбата на германците със славянството или към империалистическия конфликт, породен от последния стадий на капитализма, или към следствията от прекаления модерен субективизъм, който насила се обективира, евентуално към борбата между демокрацията и теокрацията – имат една обща страна: всички разглеждат войната от гледището на мира, деня и живота, като изключват неговите тъмни нощни страни.
„От това гледище животът, главно историческият, се явява като континуум, в който отделните хора са нещо като носители на общото движение, което единствено е важно, смъртта има значение за смяната във функциите, войната, тази масово организирана смърт, е неприятна, макар и необходима пауза, която в интерес на определени цели на континуитета на живота трябва да поемем върху себе си, но в нея като такава няма нищо „позитивно” за търсене. Тя най-много може, както казва Хегел (и както Достоевски повтаря след него), да послужи за тези залпови сътресения, които са необходими на гражданския живот, за да не закостенее и да не заспи в рутината си. Но че войната би могла да бъде нещо обясняващо, което само по себе си има мощ, даваща смисъл, това по същността си е чужда за всички философии на историята мисъл, и затова също е чужда при изясняването на свтовните войни, които са ни известни”2.
Сега разбираме на какво обяснение на войната Паточка възнамерява да се противопостави. Но все още не се разбира достатъчно добре защо. Иначе класическото обяснение на войната от зората и апогея на Новото време е добре известно. То се проецира по разнообразен начин в обясненията, за които той говори. Но те – с цялата си сила и спектровост – не смогват вече да обяснят характерното за ХХ в. повсеместно разразяване на патоса на войната:
„Обясненията за войната от 1914-1918г. са излагани винаги с помощта на идеите на Х²Х в., но те са идеи на деня, на неговите интереси и на мира. Не е чудно, че те не успяха да изяснят основната проява на толкова различия ХХ в., тъй като този век е време на нощта, на войната и смъртта. Не че за да го разберем, не би трябвало да се обърнем към предходното време, но с неговите мисли, програми и цели може да се обясни само възникването на онази страшна воля, която години наред хвърля милиони хора в изпепеляващия огън и неизброимо много други милиони – в огромни и никога непривършващи подготовки за това монументално аутодафе. Не е възможно с тях да се обясни собственото съдържание на това столетие и неговото дълбоко пристрастяване към войната”3.
Тъкмо това пристрастяване, тази страст, този още патос, в троякия смисъл на тази дума – като настроение (вдъхновение), болест (заболяване) и страст (непреодолимо влечение, привързаност към нещо) – не биха могли да бъдат обяснени с представата, корелираща с просвещенското разбиране за съществуващото, проецираща се върху всички следващи обяснения. Незабележимата идея на тази война, защото и тя, според Паточка е идейна, макар че това е мъчно доловимо – е повсеместно покълващото убеждение, че не съществува нищо като веществен, обективен смисъл на света и нещата и че е въпрос на сила и власт да се раеализира такъв смисъл в областите, които са достъпни за човешките възможности. Тук Паточка се доближава до разбирането на Виктор Франкъл, касаещо „епидемията от изгубването на чувството за смисъл, обхванала ХХ в.”, във връзка с която последният проектира своята логотерапия. За Паточка, ако войни като наполеоновите се подхранват от революционните идеи, Просвещението се отразява в тях в особен военно-технизиран вид, а „Просвещението по това време е идейна собственост и убеденост на света, в който присъства позитивната идея, че разумът господства над света”; ако в Тридесетгодишната война убеждението, че е необходимо окончателно да се реши разколът в западното християнство е всеобщо; и както при кръстоносните походи се опират на убеждението за върховенството на западното хринстиянство; - то и тази война (Първата Световна) не прави изключение. Но тя е обектът на изследване в това есе, доколкото носи и особена различност, особено раз-личие. Тя е „решаващо събитие в историята на ХХ в.”.
След като Паточка се впуска в една културологично-историческа конкретика, от която става ясно, че тъкмо Германия, според него, е основният, макар и непризнаван обикновено носител на революционната промяна, той търси причинната констелация за подобно състояние на нещата и я намира главно в „задълбочаващият се научнотехнически дух на нейния живот”, който от всички човешки общества на света (с изключение на САЩ) превръща тази Германия въпреки традиционните си структури във формацията, която най-много се доближава до действителността на новия научнотехнически век и дори – нещо повече – като почвата, в която всички предвоенни познавачи на Европа и Германия констатират (като главна черта на живота в нея) навлизане на науката, същевременно означаващо възприемане на науката като техника, фактически позитивизъм, който успява да неутрализира или дори да закачи за новия локомотив и голяма част от традициите, останали от Германия от първата половина на Х²Х в., Германия от епохата на изчезващата стара империя, традиции на историята, теологията, философията.
Включително - бих добавил – традициите пораждащи, привеждащи се и покълващи откъм немската класическа философия с характерната за нея онтологическа „утайка”, произтичаща откъм изтълкувания като самосъществуващ разум. Сега Паточка се впуска в един теоретичен анализ на ахилесовата пета на тази Германия – военната й машина и доктрина, критикува „безсмислеността на плана Шлифен и ленивостта в мисленето довеждаща до липсата на алтернативни планове” и бихме помислили, че неговото произведение безвъзвратно би трябвало (при това) да потъне в историческата конкретика, когато внезапно ни пресреща възобновяването на онтологическата тема в тази полифония от нива на разсъждения:
„Пръвата световна война е решаващо събитие в историята на ХХ в. Тя определя целия му характер. Тъкмо тази война показва, че превръщането на света в лаборатория, която актуализира акумулираните... запаси от енергия, трябва да се извършва по военен път”4.
Но лаборатория за какъв главно експеримент? Възможно ли е това да е нещо различно от споменаваното от Ницше и възможно ли е Паточка да е забравил неговото твърдение: „Ние провеждаме експеримент върху истината. Възможно е при това човечеството да загине. На добър час!”5. Разбира се, че не и чешкият философ продължава: „Затова тя (тази война) означава окончателен пробив на схващането на съществуващото, което започва да cе налага през ХV²² в. с възникването на механиката като природна наука и с отстраняването на всички тези “конвенции”, които препречват пътя пред освобождаването на сили – преоценка на всички ценности под знака на силата”6.
Може би най-същественото тук е онтологически релевантната нишка. Първата Световна война е или означава (онтологически) пробив в схващането за същесвуващото. Тя променя. Възможно ли е това? Според Паточка – да.
Защо енергийната промяна на света – пише Паточка - трябва да се извършва по пътя на войната? И отговорът е „Защото войната, изострената опозиция, е най-интензивното средство за бързо освобождаване на акумулираните сили. Разколът е велико средство, което като че ли – митологично казано – Силата използва за своя преход от потенциалност към актуалност. Човекът, а също и отделните човешки общества са само механизми в тази събитийност. Не cе ли състои тъкмо в това усещането за космичност на военните действия, което така силно е уловил Тейар де Шарден? „Фронтът не е само огнено поле, където се проявяват и взаимно се неутрализират противоположни енергии, натрупани в неприятелските маси. Той е също място на особен Живот, в който взимат участие само тези, които се осмелят да го достигнат, и само толкова дълго, доколкото остават там... Изглежда би могло да се покаже, че фронтът не е само огнева линия, място, където кородират човешки маси, които взаимно се нападат, но в определен смисъл е и „гребен на вълната”, която отнася човешкия свят към нови съдбини... изглежда, че тук човек се намира на най-рязката граница между това, което вече се е осъществило, и това, което предстои.”7.
Това, което проличава все по-ясно е не само очертаващият се антагонизъм между носителя на пробива и разклатеното схващане за съществуващото от ХV²² в., но и че намерението на Патачка наподобява Хайдегеровия метод – за сътресението при разбирането или неразбирането на битието би трябвало да попитаме онова „образцово изпитваемо”, чийто о-пит би следвало да разгърне едно ново разбиране за съществуващото в цялост. В случая – за сътресението на света нахлуло чрез войната би следвало да раз-питаме въвлеченото (дори насила) в нея (и нейния патос) човешко същество.
За целите на своята концепция Паточка привлича двама свидетели на фронтовия опит – Ернст Юнгер и Тейар Дьо Шарден, чиято „мистика на материята и живота носи печата на преживяното на фронта”. На пръв поглед това изглежда като някакво „биографично своеволие”, но се оказва премерен жест на философското изследване у Паточка. Различните описания на фронтовия опит са концептирани от различни гледища, но общото у Юнгер и Тейар е, че и двамата изтъкват сътресението от фронта, което не е мигновена травма, а основна промяна в човешката екзистенция: войната като фронт белязва завинаги. И нещо отново еретично спрямо канониката на заварените пред-, а и след- военни концепции: тя е ужасяваща, но на дъното на преживяването й има нещо дълбоко и загадъчно позитивно. То не е тръпката от поропастта и романтиката на приключението, не става дума за „перверзия на естествените чувства”. Дълбокото чувство за смисленост, което обаче е трудно да се формулира, обзема накрая човека от фронта. Това е чувство, което би могло да продължава дълги години. То надживява завръщането в мирния живот, партикуларния, национално-шовинистичния манталитет, (както е при Ернст Юнгер) баз да се реши, но и без да се премълчава въпросът.
Тази „основна промяна в човешката екзистенция”8, се оказва същинският предмет на изследването у Паточка. Разбира се – пише той – съществуват различни фази и степени на дълбочина. Въпросният дълбоко и загадъчно позитивен феномен на смисленост, обземаща човека, попаднал на фронта, далеч не идва веднага.
„Първата фаза, която малко хора успяват да прескочат, е изживяването на чувсто за безсмисленост и непоносим ужас. Фронтът е абусрдност par excellence. Предчувстваното става тук действителност: най-скъпоценното, което има човека, безогледно се раздира на парчета. Смисъл има само демонстрацията, че светът, който дава такива плодове, трябва да изчезне. Това е доказателство ad oculos, че той е съвършено узрял за гибел. Който обещае напълно сериозно, че ще направи това невъзможно, би ни завладял изцяло, и то толкова по-радикално, колкото повече неговото обещание ще е отдалечено от социалните реалности на днешния ден, довели до нещо такова. Тази форма на преживяване и нейните последици, формата на активното отблъскване, неповторимо уловена при Барбюс, присъства в корена на големия феномен борба за мир. Решимостта да се приключи с цялата действителност, която прави нещо подобно възможно, показва, че и тук е прозряно нещо „есхатологично”, нещо като край на всички ценности на деня. Но едва забелязано, това „друго” отново е уловено и обсебено от взаимносвързаностите на деня. Едва намерил се лице в лице с разтърсващия свят, човекът не само е уловен от неговите сили, но е и мобилизиран за нова битка. Безсмислеността на досегашния живот и на досегашната война, води към осмислянето на нова война, война против войната. Този, който отхвърли фронта, който му се натрапва, принуждава сам себе си а се бие на не по-малко тежък жесток фронт години напред. Тази война срещу войната привидно използва нов опит, привидно действа есхатологично, но всъщност обръща есхатологията обратно към равнината на „светското”, към равнината на деня и използва за деня това, което е принадлежало на нощта и вечността”9.
Тази подмяна Паточка нарича още „демонизмът на деня, обсебващ всичко във всичкото и успяващ да смаже и изсмуче и онова, което лежи извън неговите граници”10.
Очевидно отдава се дължимото на първата „фаза или степен на дълбочина”. Достойните и плодове обаче твърде лукаво, ако може да се изразя така, биват отнети: едва забелязаното „друго” отново е уловено и обсебено от закономерностите на деня и временното. Това е нивото на общото повлияване, („пробив в схващането на съществуващото” като цяло), донякъде „онтично”, доколкото безспорната автентичност в него бива открадната.
Дълбоката истинност на „големия феномен борба за мир” и лукавостта на преобразяването му за целите на деня, светското, просвещенски разбрания мир се отразяват в новия екскурс на Паточка този път към употребата на този автентичен феномен за първи път в историята при Брест-Литовския мир.
Така или иначе привърженикът на „асубективната феноменология” полага сериозно обосновани усилия да аргументира, че ако не конкретно Първата Световна война в качеството си на историческо събитие, то главно разгръщата се откъм нея космическа (надвишаваща всекиго) събитийност представлява пробив в онтологията на деня, т.е в проекта на просвещението, чиято „светлина” е всъщност идейна собственост на разума, и то – окончателен пробив, чийто осъществител обаче е човекът, който се възвишава над тази първа фаза и успява да я прескочи.
До Втората Световна война обаче, според Паточка, не цари мир, а една привидна мобилизация, която е друга форма на войната. Войната сега приема образа на мир, а в тази „илюзия, в която победителят морално се разлага”, а на победения се дава шанс за реванш направо в планетарни (този път) размери „триумфира отново Силата, използваща мира като оръжие”11. Така накрая, след Втората Световна война, с нейните „още по-импровизирани насилствени действия, още по-голямо раздухване на ненавист, още по-непредставими актове на отмъстителност и озлобление” става това, което Германия е започнала – сменя се световното статукво, но не в полза на Германия, а на нейния по-слаб противник от Първата световна война. „Едноверменно с цялата тази нова констелация, с това жалко маневриране, трябва да се стигне до дефинитивното падане на Европа”12. Израстнала от наследството на Западноримската имеприя), домогнала се в зората на ерата на Енергията до белези на планетално надмощие, тя отстъпва след тези войни в полза на своя продължител – САЩ, който „се превръща отново в това, което по традиция е бил и е, в заместик на Източния Рим, владеещ едновременно тялото и душата на човека”13.
Именно откъм темата на това владеене се разгръща новата фаза и степен на дълбочина. И ако денят, животът и мирът властват над всеки индивид, над неговото тяло и душа с помощта на смъртта, заплахата за живота, ако от гледище на деня животът е най-висшата ценност, която съществува за него; ако за силите на деня, същевременно не съществува смърт те се държат така, като че ли я няма, или, както беше казано, планират смъртта от дистанция и статистически, като че ли означава само смяна на функциите; ако желанието за война разчита на бъдещите генерации, които не са още тук и концептира своите планове от техните гледища; ако – най-сетне – в желанието за война властва мирът и не е възможно да се избави от властта на войната онзи, който не се е избавил от властта на мира, на деня, на живота в онзи вид, който изпуска смъртта и затваря очи пред нея; - то отново човешкото същество трябва да проговори откъм основната промяна в неговата екзистенция, откъм неговата въвлеченост в опияняващото сътресение на фронта и на света, разтърсен от polemos-а.
„Големият, дълбок опит от фронта – пише Паточка, и тук се отказвам да спестя която и да е част от най-силния пасаж в неговото произведение - с неговата огнева линия се състои обаче в това, че извиква нощта с нейната настойчивост и невъзможността да бъде пренебрегната.
Мирът и денят трябва да властват като изпращат хората на смърт, за да осигурят за другите бъдещия ден във вид на напредък, свободно и възходящо развитие, възможности, каквито те в момента нямат. От жертваните, напротив, се изиква издръжливост лице в лице със смъртта.
Следователно смътно се знае, че животът не е всичко, че той може сам да се откаже от себе си. Тъкмо това отказване, тази жертва се изисква. Изисква се като нещо релативно, отнасящо се към мира и деня. Фронтовият опит обаче е абсолютен опит. Тук изведнъж, както показва Тейар, върху участниците връхлита пълна свобода, освободеност от всички интереси на мира, живота, деня. Това означава: жертвата на тези жертвани престава да има своето относително значение, не е желаният път към програмата на изграждането, прогреса, повишаването и разширяванетото на житейските възможности, а има значение единствено сама за себе си.
Тази абслютна свобода е разбиране, че тук вече нещо е било постиганто, нещо такова, което не е средство за следващо, не е стъпало към... , а е нещо, зад което и над което нищо следващо не може да бъде. Върхът е тъкмо тук, в това отдаване, към което хората са били призовани и откъснати от своята професия, от своите таланти, възможности, от своето бъдеще. Да успееш в това, да бъдеш избран за него и призован в свят, който чрез конфликт мобилизира силата, така че изглежда като напълно увековечен и увековечаващ клокочещ вулкан от енергия, означава също да имаш сила да преодолееш. Мотивите на деня, които са предизвикали желанието за война, изгарят в пещта на фронта, ако неговият опит е достатъчно дъбок, за да не се поддаде отново на силите на деня. Мирът, превърнат в желание за война, успява да првръща човека във вещ и да го преобръща наопаки само докато той е подвластен на деня, на надеждата за всекидневност, за професия, житейски път, просто за възможности, за които трябва да се страхува и които чувства, че са заплашени. Сега обаче се стига да сриване на мира и неговото планиране, на неговите програми, неговите прогресивни и индиферентни към смъртността идеи. Всякаква всекидневност, всички картини на бъдещия живот избледняват пред този простичък връх, на който е застанал човекът сега. Пред него всчики идеи на социализма, прогреса, демократичната непринуденост, независимостта и свободата са бедни на съдържание, малоценни, недостатъчно конкретни. Своя пълен смисъл те имат не сами по себе си, а само там, където произтичат от споменатия върх и водят пак към него. Където стават повод за стимул човекът да реализира такава промяна на целия си живот, на цялата си екзистенция. Където съвсем не означават запълване на всекидневносттта, а форма на космичност и универсалност, до която човекът се е издигнал след като изцяло е принесъл в жертва себе си и своя ден”14.
Тези разтърсващи думи всъщност говорят за онова „изменение”, което „не идва без изпреварващо указващо (го) пътеводство (пътеводителство)” което достига до нас, защото все пак е „просветнало Събитието, което призовавайки, изисквайки човека ще озари неговото същество, ще му даде да се сбъдне и в това осъществяване ще изведе смъртните на пътя на мислещото, поетическо обитание на земята”15, което Хайдегер нариче още и смирено16. Това събитие е достигането до един опит за пълната освободеност от всички интереси на мира, живота, деня, който Паточка назовава абсолютен, доколкото о-питва „нещо, зад което и над което нищо следващо не може да бъде”. Но този простичък връх, на който е застанал човекът сега – и това е още по-изумителното откритие на Паточка - има за свое подножие жертвата, простичката жертва на себе си и своя ден. Именно „жертвата на тези жертвани престава да има своето относително значение... а има значение единствено сама за себе си”, разломявайки онтологическата опора на Новото време „мисля, следователно съществувам” и отмествайки нейните остатъци с просияващото на огневата линия на фронта „жертвам се, следователно съществувам”.
Но и това не е всичко. Брилянтното словесно дело на Паточка продължава и той пише в следния ненакърним тук с прекъсване откъс:
„Така нощта изведнъж става абсолютна пречка по пътя на деня към лошата безкрайност на утрешния ден. С това, че ни изненадва като недостижима възможност, са отхвърлени настрана привидно надиндивидуалните възможности на деня и тази жертва се представя като истинска надиндивидуалност. Второ следствие. Неприятелят вече не е абсолютният противник по пътя на желанието за мир, той не е това, което е тук, само за да бъде отстранено. Неприятелят е съучастник в същата ситуация, той е съоткривател на абсолютната свобода, той е този, с който е възможно съгласие в противоположностите, той е съучастник в сътресението на деня, мира и живота без този връх. Тогава се отваря пропастта на „молитвата за неприятеля”, феноменът „обич към тези, които ни ненавиждат” – солидарност на подложените на сътресение, въпреки тяхната противоположност и спор. Така най-дълбокото откритие на фронта е вмъкването на живота в нощта, в боя и смъртта, невъзможността да бъде отписана тази позиция на живота, която от гледната точка на деня се вижда като обикновена неекзистенция; промяната на житейския смисъл, който тук се спъва в нищото, в непреодолимата граница, където всичко се мени. Както в преживяванията на фронтовия артилерист, според описанието на известен съвременен психолог, пейзажът се променя по своя топографски характер така, че изведнъж има край и руините вече не са това, което са били – села и др. под., а са това, което могат да бъдат в дадения момент - прикрития и ориетири, също така се променя пейзажът на основните житейски значимости, получава край, зад който не може да се намира нищо следващо, лелеяно, висше”17.
Наистина, невъзможно е да се прибави към това нещо повече, нещо по-силно.
Да, от простичкия връх на жертвата – истинската надиндивидуалност, над-индивид-уалност о-лице-творяваща човека, човешкото битие – пред погледа се разкрива просвет и просека към феномена на съобщност между лицата, въвлечени в ситуацията на сътресението. С неприятеля е възможна една сякаш свръхестествена солидарност, а не свързаната с „бруталното упорство на биващите в тяхното битие, опиращи се на солидността на находящата се отдолу солидарност на тяхната субстанция (Левинас)”.
Защото неприятелят (оттук нататък) е съучастник в сътресението на деня, мира и живота без този връх, той е онзи, с който е възможно съгласуване в противоположностите, тъкмо той е съоткривател на абсолютната свобода.
От простичкия връх на саможертвата става възможно да се зърне феноменалната общност на подложените на сътресение, онази, която о-лице-творява и у-миро-творява участващите в нея, разкривайки и опазвайки благо-родството им на личности, а не вещи (мислещи или обезумели), чиято задача е да се отстранят една-друга. От простичкия връх на саможертвата се разкрива пропастта на молитвата за неприятеля и феномена „обич към тези, които ни ненавиждат”. И сякаш като по сребърната нишка на Ареопагит – тази на словото – към нас се спускат неговите думи.
На финала на своята статия с мъдрата ведрина на вещите в знанието ковачи на мисленето (както се изразява Хайдегер по отношение на Екхарт18) Паточка изиграва последното действие на своето блестящо феноменологическо представление. Той насочва вниманието към устояващата на всичко солидарност на разтърсените за спасението на оплетеното в несвършващия маскарад на войната, на Силата, явяваща се ту като война, ту като мир човешко естество, човечеството от съвременната епоха.
„По какъв начин „фронтовият опит” може да придобие вида, който би го направил исторически фактор? Защо не става такъв? Защото във вида, който така ярко са описали Тейар и Юнгер, е опитът на всеки индивид, хвърлен сам към своя връх, откъдето не му остава нищо друго, освен да слезе обратно в делничния ден, а там неизбежно пак ще го завладее войната във вид на мирното планиране на Силата. Средство за преодоляване на това състояние е солидарността на разтърсените. Солидарността на тези, които са в състояние да разберат за какво става дума в живота и смъртта, и като следствие на това – в историята. Да разберат, че историята е този конфликт на простия живот, гол и окован със страха, с живота на върха, който не планира бъдещи делнични дни, защото вижда ясно, че делничният ден, неговият живот и „мир” имат своя край. Само този, който е в състояние да разбере това, който е способен на поврат, metanoia,19 е духовен човек”20.
Солидарността на разтърсените „не се страхува от непопулярност, от отсъствието на масова поддръжка”. Нейният фронт е тих, без реклама и сензация. Нейният призив е безмълвен, без гръмки думи. Тя дори се изковава в преследванията, обитава в отказа от уверени планове за утрешния ден.
Но „всеки, който предава тази солидарност, трябва да разбере в крайна сметка, че със самото това той уголемява войната... Докато на фронта на разтърсените се принасят жертви, това съзнание не ще изчезне. Те принуждават всекиго,
който не е загубил умението да мисли, да долови неловкостта на своята удобничка позиция. И дори само това вече е съпротивление на силата, това е начатък на нейното преодоляване”21.
Потеклото на заставалите на върха на саможертвата, на спускащите се в пропастта на молитвата за неприятеля, на практикуващите феномена „обич към тези, които ни ненавиждат” говори за свръхнеобичайна задруга, призована да свидетелства за жертвата, извършваща се сред солидарността на разтърсените и така – да преодолява Силата на хамелеона-война – единствения начин той да бъде победен в същинския сблъсък, напомнящ хераклитовото видение на битието като Polemos – битка, сред която, а не след която се ражда истинската свобода и единение – със свръхестественото, божественото, духовното, а и помежду ни.
Защото, „нима е случайно, че най-дълбоките наблюдатели на фронтовите преживявания, толкова различни във всичко друго, независимо един от друг, възраждат хераклитовото видение на битието като Polemos (битка)? Нима в това не се разкрива нещо от извечния смисъл на историята на западното човечество, който става сега смисъл на историята на човека въобще”22?
Comment