Спиралата на историята
Светът навлиза в новото средновековие
или
Спиралата на историята
”Колелото на историята се върти, и ще продължава да се върти до пълната победа на комунизма….“
Тази известна фраза на нашия „пръв вожд и учител“ Георги Димитров в случая е извадена от контекста. Започвам от нея, защото тя показва в синтезиран вид отношението на хората към историята на човечеството. Най-общо казано, има два подхода.
Юдео-християнският подход гледа на човешкото развитие като на една права линия. Има периоди на прогрес или регрес, но посоката винаги е една, напред и нагоре. Тази философия е официално приета от западния свят. Човечеството се развива бавно и постепенно, вървейки от първобитното общество до съвременността. В зависимост от това кой притежава основните средства за производство, историята се дели на различни периоди, които ние в училище наричахме „строеве“ -“робовладелски“, „феодален“, „капиталистически“ и така до наши дни.
В един момент историята трябваше да свърши.Според марксистите – с победата на комунизма. Западните аналитици не вярваха в победата на комунизма, но все пак приемаха, че има някакъв завършек. Затова и след края на Студената война се заговори за края на историята.
Другият подход – източният, индийско-китайски, гледа на житието като на друг геометрична фигура – кръг. Според него човечеството изобщо не се развива, а се върти в кръг, всичко се повтаря през различни периоди от време. Така се сменят денят и нощта, зимата и лятото, защо да не е така и с историята изобщо?
Възможно е истината да е някъде по-средата. Ако продължим с геометричните фигури, то идва ред на спиралата. Тя е едновременно и права линия и кръг, зависи от къде се гледа.
Възможно ли е човечеството наистина да се развива спираловидно, като в пружина?
Това би означавало известна повторяемост на събитията през различни периоди, макар и на едно съвсем друго техническо равнище. В този ред на мисли, трябва да разгледаме внимателно историята и да потърсим факти, подобни на днешните събития. Ако теорията за „спиралата на историята“ е вярна, то там някъде, точно под нас, но “един етаж по-долу”, трябва да има нещо подобно. И ако разберем „къде сме ние сега“, можем да предвидим какво ще се случи в бъдеще.
Според мен, ние живеем в една съвременна античност.
Много от нещата с които сме свикнали в нашето ежедневие, ги е имало и тогава. Циментът и сладоледът, спортът и зрелищата, маратонът и олимпиадите, жилищните блокове и пътищата, водопроводите и парното отопление, обществените бани и обществените тоалетни, козметиката и ленените дрехи.
Древният свят също е бил глобален по своему, „едно голямо село“, само че римско. Една държава, едни закони, едни нрави, един език. И един Капитолийски хълм, на който се вземат глобалните решения.
Всичко започва от една страна, в която относителният мир довежда до относително благоденствие. Има свобода на словото и свобода на мисълта. Театърът е на висота, мислителите и философите спорят върху устройството на човешкото общество. В спора се ражда истината за идеалната държава, една република управлявана с демократични средства.
Страната, която описвам, е древна Елада и просветена Франция едновременно. Това, което се случва с Атина на Перикъл, V-IV век преди н.е., много напомня на Франция на Луи XIV, XVII в. от н.е.
Малко след този период на просвещение, страната е покорена от един държавник, отличен военначалник (Александър или Наполеон). Той се окичва с царските знаци и тръгва да завладява целият останал свят. Почти успява. След смъртта му, завладяната от него територия се разпада на множество държави, но остава нещо по-силно от оръжието. Културата и езика. Макар и чужденци в своята страна, Александър от Македония и Наполеон от Корсика, правят страшно много за популяризирането на културата на страната, а и за цивилизацията изобщо. След Александър светът е „елинистичен“, а след Наполеон – Европа е френска по дух. Знаенето и ползването на тези два езика – гръцки или френски – е било основен признак за това дали един човек е цивилизован или не.
За да продължим с паралелите, трябва да споменем и древна Персия. Със своите огнени религиозни ритуали тя напомня за средновековна католическа Испания, където „ауто да фе“ е приемано за пречистване чрез огън пред Господ.
Една от нейните провинции (на Персия или Испания), е била много развита в икономическо отношение. Хората в тази крайморска провинция са били отлични търговци и моряци, ценители на изкуството и културата. Успяват да построят големи кораби и водени от откривателски и търговски интереси извършват далечни плавания. Дори основават свои колонии в отвъдморските земи. Тази провинция се нарича Финикия или Холандия, а колониите им – Картаген и Ню Йорк.
Постепенно новите градове стават независими и по-силни от западналата мeтрополия. Но после са завладяни на нов ред от новите господари на света, римляни или англичани.
Истинската, класическа античност е свързана с Рим.
Той именно успява да глобализира света и да го превърне в един „Pах Rоmаnа“. Римляните не са били толкова културни като гърците, но са били по-боеспособни. Обшеството им е било по-организирано и затова са успели. Подобно е отношението между културата на маите и империята на ацтеките, както и на Англия и Франция.
Римският възход започва, след като разбиват финикийската колония Картаген, както и английският – след победата над Холандия и разгромяването на испанската „Велика Армада“.
Рим побеждава Гърция.
Великобритания разбива Наполеон.
Цезар завладява древен Египет, Великобритания слага Индия като перла в короната си.
Появява се световна империя, основана на здрави закони, силна армия, многоброен флот. Слънцето никога не залязва, строят се много пътища по целият свят. Светът става един и единен, всички говорят латински или английски, макар и с акцент. Няма какво да се завладява повече, историята сякаш всеки момент ще спре.
Постепенно столицата Рим или Лондон започва да запада, за сметка на една от своите многообещаващи колонии. Византион става Констатинополис и се превръща в новата столица на света. Точно така, без война, а по един мирен и съвсем естествен начин щафетата на съвременното световно първенство се прехвърля в Америка. Многообещаващата английска колония вече е независима, но е запазила езика и културата. Във всеки случай, глобалният свят, и в древността и в настоящето, е еднополюсен.
Ние в момента сме някъде тук.
В краят на античността и пред началото на новото средновековие.
Как завършва древността? С Великото преселение на народите.
Милиони бежанци-емигранти са подгонени от свръхраждаемост, липса на прехрана и перспективи. Недоволни от лошия си начин на живот, те бягат в Първият свят и го разрушават с незнанието си. Невежеството им ги прави силни, хигиената на тялото е оставена за след векове.
Империята прави опит да се предпази с построяването на гигантска стена по границата си. Римският граничен вал все още може да се види между Англия и Шотландия, а скоро ще можем да видим и гранична стена между САЩ и Мексико. В резултат на неконтролируемия натиск от страна на варварите, светът се променя невероятно. Империята не може да опази границите си и е населена с нови народи.
А старото население е избито, прогонено или претопено. Остават само споменът за него и имената на областите, който е населявал.
Галия, Иберия, Илирия, Тракия, Мизия, Дакия, Македония, Витиния, Кападокия, Лидия, Мидия, Скития, Панония… Това сега са само географски наименования, не и държави. Държавите, които са си запазили имената, са загубили всичко останало. Гърция и Египет, Британия и Германия, Италия и Белгия нямат нищо общо със своите предци, живели по тези земи в древността. Самата империя преживява особена трансформация. В невъзможност да зашитава глобалните си интереси, тя се затваря в себе си. Загубила лидерската си роля в света, тя се превръща в една средно статистическа средновековна държава, макар и достатъчно силна за да оцелее. Променя се културата и езикът. Във Византия латинският е заменен с езика на преобладаващото местно население – гръцки. Такава опасност заплашва и Щатите, ако испаноговорящите станат мнозинство
Каква е разликата между античността и средновековието?
Каквато е между денят и нощта. Едното е светло, другото – тъмно. Докато през античността езикът е бил един, а боговете много, през средновековието е точно обратното – една монотеистична религия, господстваща над разноезичните народи. Религията започва да заплашва свободата на словото и мисълта. Хуманизмът и удоволствието от живота, така характерен за предишния период, са забравени чак до времето на Ренесанса.
През античността е имало култ към красотата, включително и на човешкото тяло, както сега. През средновековието има култ към иконите.
В древността човек е бил мерило за всичко, в средновековието – Господ. И всеки, който не вярва, или не го прави точно като другите, е инакомислещ и еретик. Краят му е на кладата. Поп Богомил, Ян Хус или Джордано Бруно са само едни от по-известните имена, за които знаем, а за колко не знаем? Епикурейството се приема за битов алкохолизъм, а Сенека е бил “циник”, сигурно защото е псувал много.
Древното строителство на акведукти е заменено със строителство на молитвени храмове. Днешните тръбопроводи ще последват съдбата на акведуктуте, а стадион „Уембли“ – тази на римския Колизеум.
Ако тази теория за спиралата на историята се окаже вярна, значи човечеството живее само в две епохи, редуващи се един след друг.
В едната – „хуманизма“ – човекът е център на вниманието. Познанието е издигнато в култ, извършва се скок в науката и откритията.
Във втората – „теологизмът“ – всичко се върти около религията. Старите библиотеки са изгорени, познанието е забравено. Грамотността спада до два процента. Медицината, инженерните науки, астрономията и математиката западат. Населението се премества да живее от равнините в планините, крепостните кули заместват крайбрежните вили.
Ако всичко това е вярно, на какво да се надяваме?
На две неща.
Първото е по-бързо настъпване на един нов Ренесанс.
Второто е, че това е само една теория, която може и да не е вярна.
Кой дa знае.
-------------
източник: http://www.delarea.net/archives/172
или
Спиралата на историята
”Колелото на историята се върти, и ще продължава да се върти до пълната победа на комунизма….“
Тази известна фраза на нашия „пръв вожд и учител“ Георги Димитров в случая е извадена от контекста. Започвам от нея, защото тя показва в синтезиран вид отношението на хората към историята на човечеството. Най-общо казано, има два подхода.
Юдео-християнският подход гледа на човешкото развитие като на една права линия. Има периоди на прогрес или регрес, но посоката винаги е една, напред и нагоре. Тази философия е официално приета от западния свят. Човечеството се развива бавно и постепенно, вървейки от първобитното общество до съвременността. В зависимост от това кой притежава основните средства за производство, историята се дели на различни периоди, които ние в училище наричахме „строеве“ -“робовладелски“, „феодален“, „капиталистически“ и така до наши дни.
В един момент историята трябваше да свърши.Според марксистите – с победата на комунизма. Западните аналитици не вярваха в победата на комунизма, но все пак приемаха, че има някакъв завършек. Затова и след края на Студената война се заговори за края на историята.
Другият подход – източният, индийско-китайски, гледа на житието като на друг геометрична фигура – кръг. Според него човечеството изобщо не се развива, а се върти в кръг, всичко се повтаря през различни периоди от време. Така се сменят денят и нощта, зимата и лятото, защо да не е така и с историята изобщо?
Възможно е истината да е някъде по-средата. Ако продължим с геометричните фигури, то идва ред на спиралата. Тя е едновременно и права линия и кръг, зависи от къде се гледа.
Възможно ли е човечеството наистина да се развива спираловидно, като в пружина?
Това би означавало известна повторяемост на събитията през различни периоди, макар и на едно съвсем друго техническо равнище. В този ред на мисли, трябва да разгледаме внимателно историята и да потърсим факти, подобни на днешните събития. Ако теорията за „спиралата на историята“ е вярна, то там някъде, точно под нас, но “един етаж по-долу”, трябва да има нещо подобно. И ако разберем „къде сме ние сега“, можем да предвидим какво ще се случи в бъдеще.
Според мен, ние живеем в една съвременна античност.
Много от нещата с които сме свикнали в нашето ежедневие, ги е имало и тогава. Циментът и сладоледът, спортът и зрелищата, маратонът и олимпиадите, жилищните блокове и пътищата, водопроводите и парното отопление, обществените бани и обществените тоалетни, козметиката и ленените дрехи.
Древният свят също е бил глобален по своему, „едно голямо село“, само че римско. Една държава, едни закони, едни нрави, един език. И един Капитолийски хълм, на който се вземат глобалните решения.
Всичко започва от една страна, в която относителният мир довежда до относително благоденствие. Има свобода на словото и свобода на мисълта. Театърът е на висота, мислителите и философите спорят върху устройството на човешкото общество. В спора се ражда истината за идеалната държава, една република управлявана с демократични средства.
Страната, която описвам, е древна Елада и просветена Франция едновременно. Това, което се случва с Атина на Перикъл, V-IV век преди н.е., много напомня на Франция на Луи XIV, XVII в. от н.е.
Малко след този период на просвещение, страната е покорена от един държавник, отличен военначалник (Александър или Наполеон). Той се окичва с царските знаци и тръгва да завладява целият останал свят. Почти успява. След смъртта му, завладяната от него територия се разпада на множество държави, но остава нещо по-силно от оръжието. Културата и езика. Макар и чужденци в своята страна, Александър от Македония и Наполеон от Корсика, правят страшно много за популяризирането на културата на страната, а и за цивилизацията изобщо. След Александър светът е „елинистичен“, а след Наполеон – Европа е френска по дух. Знаенето и ползването на тези два езика – гръцки или френски – е било основен признак за това дали един човек е цивилизован или не.
За да продължим с паралелите, трябва да споменем и древна Персия. Със своите огнени религиозни ритуали тя напомня за средновековна католическа Испания, където „ауто да фе“ е приемано за пречистване чрез огън пред Господ.
Една от нейните провинции (на Персия или Испания), е била много развита в икономическо отношение. Хората в тази крайморска провинция са били отлични търговци и моряци, ценители на изкуството и културата. Успяват да построят големи кораби и водени от откривателски и търговски интереси извършват далечни плавания. Дори основават свои колонии в отвъдморските земи. Тази провинция се нарича Финикия или Холандия, а колониите им – Картаген и Ню Йорк.
Постепенно новите градове стават независими и по-силни от западналата мeтрополия. Но после са завладяни на нов ред от новите господари на света, римляни или англичани.
Истинската, класическа античност е свързана с Рим.
Той именно успява да глобализира света и да го превърне в един „Pах Rоmаnа“. Римляните не са били толкова културни като гърците, но са били по-боеспособни. Обшеството им е било по-организирано и затова са успели. Подобно е отношението между културата на маите и империята на ацтеките, както и на Англия и Франция.
Римският възход започва, след като разбиват финикийската колония Картаген, както и английският – след победата над Холандия и разгромяването на испанската „Велика Армада“.
Рим побеждава Гърция.
Великобритания разбива Наполеон.
Цезар завладява древен Египет, Великобритания слага Индия като перла в короната си.
Появява се световна империя, основана на здрави закони, силна армия, многоброен флот. Слънцето никога не залязва, строят се много пътища по целият свят. Светът става един и единен, всички говорят латински или английски, макар и с акцент. Няма какво да се завладява повече, историята сякаш всеки момент ще спре.
Постепенно столицата Рим или Лондон започва да запада, за сметка на една от своите многообещаващи колонии. Византион става Констатинополис и се превръща в новата столица на света. Точно така, без война, а по един мирен и съвсем естествен начин щафетата на съвременното световно първенство се прехвърля в Америка. Многообещаващата английска колония вече е независима, но е запазила езика и културата. Във всеки случай, глобалният свят, и в древността и в настоящето, е еднополюсен.
Ние в момента сме някъде тук.
В краят на античността и пред началото на новото средновековие.
Как завършва древността? С Великото преселение на народите.
Милиони бежанци-емигранти са подгонени от свръхраждаемост, липса на прехрана и перспективи. Недоволни от лошия си начин на живот, те бягат в Първият свят и го разрушават с незнанието си. Невежеството им ги прави силни, хигиената на тялото е оставена за след векове.
Империята прави опит да се предпази с построяването на гигантска стена по границата си. Римският граничен вал все още може да се види между Англия и Шотландия, а скоро ще можем да видим и гранична стена между САЩ и Мексико. В резултат на неконтролируемия натиск от страна на варварите, светът се променя невероятно. Империята не може да опази границите си и е населена с нови народи.
А старото население е избито, прогонено или претопено. Остават само споменът за него и имената на областите, който е населявал.
Галия, Иберия, Илирия, Тракия, Мизия, Дакия, Македония, Витиния, Кападокия, Лидия, Мидия, Скития, Панония… Това сега са само географски наименования, не и държави. Държавите, които са си запазили имената, са загубили всичко останало. Гърция и Египет, Британия и Германия, Италия и Белгия нямат нищо общо със своите предци, живели по тези земи в древността. Самата империя преживява особена трансформация. В невъзможност да зашитава глобалните си интереси, тя се затваря в себе си. Загубила лидерската си роля в света, тя се превръща в една средно статистическа средновековна държава, макар и достатъчно силна за да оцелее. Променя се културата и езикът. Във Византия латинският е заменен с езика на преобладаващото местно население – гръцки. Такава опасност заплашва и Щатите, ако испаноговорящите станат мнозинство
Каква е разликата между античността и средновековието?
Каквато е между денят и нощта. Едното е светло, другото – тъмно. Докато през античността езикът е бил един, а боговете много, през средновековието е точно обратното – една монотеистична религия, господстваща над разноезичните народи. Религията започва да заплашва свободата на словото и мисълта. Хуманизмът и удоволствието от живота, така характерен за предишния период, са забравени чак до времето на Ренесанса.
През античността е имало култ към красотата, включително и на човешкото тяло, както сега. През средновековието има култ към иконите.
В древността човек е бил мерило за всичко, в средновековието – Господ. И всеки, който не вярва, или не го прави точно като другите, е инакомислещ и еретик. Краят му е на кладата. Поп Богомил, Ян Хус или Джордано Бруно са само едни от по-известните имена, за които знаем, а за колко не знаем? Епикурейството се приема за битов алкохолизъм, а Сенека е бил “циник”, сигурно защото е псувал много.
Древното строителство на акведукти е заменено със строителство на молитвени храмове. Днешните тръбопроводи ще последват съдбата на акведуктуте, а стадион „Уембли“ – тази на римския Колизеум.
Ако тази теория за спиралата на историята се окаже вярна, значи човечеството живее само в две епохи, редуващи се един след друг.
В едната – „хуманизма“ – човекът е център на вниманието. Познанието е издигнато в култ, извършва се скок в науката и откритията.
Във втората – „теологизмът“ – всичко се върти около религията. Старите библиотеки са изгорени, познанието е забравено. Грамотността спада до два процента. Медицината, инженерните науки, астрономията и математиката западат. Населението се премества да живее от равнините в планините, крепостните кули заместват крайбрежните вили.
Ако всичко това е вярно, на какво да се надяваме?
На две неща.
Първото е по-бързо настъпване на един нов Ренесанс.
Второто е, че това е само една теория, която може и да не е вярна.
Кой дa знае.
-------------
източник: http://www.delarea.net/archives/172
. Въпросът е, че историците като цяло се отнасят с известно недоверие към историософията и не може да се отрече, че имат някои основания, дори и когато тя се прави от (да кажем) историци като Тойнби. Разлика в целите, така да се каже. Впрочем, точно в този раздел има няколко историософски теми.
Comment