Съвременни дисиденти

[ivan_kunchev]

Възможно ли е да се говори за своего рода съвременно дисидентство? Какви са неговите задачи, рамки, обяснителен "резервоар"?
Ето моето предложение.

http://e-vestnik.bg/7218

[gollum]

Иване, без да претендирам, че разбирам от тези неща, струва ми се, че винаги и по-всяко време има хора, които бихме могли да определим като "дисиденти" (стига, разбира се, да се откажем от политизирания и конкретен емоционален фон на думата и се опитаме да я използваме функционално). Всяко общество има определени правила и норми, котио са защитени с някакви репресивни санкции. Съответно, винаги има хора, които не приемат част от тези норми по определени причини (дали чисто психически или пък по-определено политически или идеологически формулирани, не мисля че е толкова съществено) и, съответно, спрямо които се случва да се приложат едни или други санкции. Те ще са в правото си (а след като съществува и прецедент, вероятно и ще го правят) да се възприемат като дисиденти, т.е. като хора защитаващи някакво различно разбиране или "истина". А ако нещата в бъдещето потръгнат в полза на тяхното разбиране, то вероятно ще се сдобият и със съответния ореол, поне за известно време (в противен случай по-скоро ще бъдат негативно оценявани, както е било и по времето на "активната" им дейност за основната час тот обществото).

[messire Woland]

Малко прекалени ми се виждат тезите в тази статия, макар и да не я изчетох изцяло и може нещо да съм пропуснал. Според мен това са болести на растежа и промените на обществото. Тоест - временни явления.

[bsb]

........ Всяко общество има определени правила и норми, котио са защитени с някакви репресивни санкции. ......

Чудех се каква е разликата между "дисидент" и просто несъгласен. (Дано да не като в оня виц за "Приятно ми е, Петров, дизайнер".) И след повърхностен размисъл ми се струва, че е следната. Дисидентите са несъгласни с някаква официална държавна политика, като това тяхно несъгласие съвпада до голяма степен с неизказваното несъгласие на мнозинството от хората. Докато несъгласните са изразители на възгледи на малцинство.
И, разбира се, за да бъдат някои хора определени като дисиденти, трябва да има и репресивни мерки срещу тях.
Затова ми се струва, че в днешно време дисиденти в западните демокрации няма, има несъгласни. Наистина се наблюдават някои тревожни тенденции към втвърдяване на "държавните възгледи" - използвам кавички заради имагинерността на понятието държава, - но за щастие все още не сме стигнали до явен тормоз над несъгласните.

[gollum]

Не знам, bsb. И аз се чудя какво ще е прецизното определение и къде минава границата между "несъгласен" и "дисидент". Вероятно не малка степен играе политизирането, т.е. дисидентите се определят като такива от позицията на някаква алтернативна на официалната в дадената държава идеология. И ако такава липсва, то едва ли можем да говорим за "дисиденство". Макар че, ако погледнем съвременните западни държави, то такава алтернативна идеологическа позиция винаги съществува, поне като възможност, а най-често и като реалност. Тогава като допълнителен критерий остава репресията. Обаче коя репресия, т.е. къде ще минава границата? Да те осъдят за изказване достатъчна репресия ли е? Или непременно тази репресия трябва да е "незаконна" според законите на съответната държава (но тогава май ще се изключат част от "дисидентите" от миналото)? Или пък трябва да уточним, че за "дисидент" може да се говори само тогава, когато несъгласието е идейно, т.е. се реализира чрез думи или текст или във всеки случай, не чрез някакви агресивни действия.

[ivan_kunchev]

На мен би ми се искало да обсъдим по-скоро: възможно ли е да се открои днес някаква обща парадигма-идеология, която да е доминираща и следователно, срещу която да е възможно достойното явление на дисидентството. Буковски го прави по следния начин:

Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните ... идеи? Не - става въпрос за нещо много по-сложно. Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марскист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент. Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

Оригиналното тук е казването, че всъщност след т.нар разпадане на комунистическия лагер, светът е олевял още повече само че в смисъла на Маркузе. Това е в разрез с обичайното становище. Ключовото и сполучливото, според мен, е че е пропуснат момента да се криминализира натрапването на идеологии на хората. В този смисъл "Оруеловата епоха" продължава, за да не кажем - се усилва днес. Вероятно едно от разбиранията за своего рода дисидентство днес е свидетелството срещу такава идеология на малцинствата, доколкото трябва да се говори не срещу едно или друго малцинство - никой не иска това, а срещу системата от щения на малцинствата, която всъщност използва тези малцинства, за да превръща "нормата в патология" и "патологията в норма".
Мисля че е несъмнено посочването на наличие на репресивен елемент:

„Налага се масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство. За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора. Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите. Започва някаква нова Оруелска епоха“, казва Буковски.

[Kramer]

Доколкото Маркузе е един от основоположниците на сексуалната революция, и произтичащите от това последствия, Буковски е прав.

[SRH]

Иване, интерес линк и интересно изказване. В случая обаче "инакомислещия" (дисидента) Буковски ни представя една доста догматична представа, която освен всичко има противоречия с универсалните права на човека. И точно на базата на тия права се изгражда един пъстър свят, където различните не са дискриминирани.

Спазването на правата на човека изисква законодателна база. Така че тук особено чудене не може да има. Въпросът е дали се стига до крайност и дали това не намалява правата на онези, които не се декларират като различни. В някои случаи, мисля че да. Например ми попадна дисертацията на една госпоица, която вади от 9 кладенеца вода, за да докаже, че жените трябва да пикаят прави и така да бъдат равни с мъжете. Вади впрочем и исторически примери от Елада, за които дори не съм сигурен, че са коректни (ама това е друг въпрос). Изобщо препоръчвам на всеки интересуващ се да порови в тоя сайт - може да открие невероятни казуси и все базирани на правата на човека.

Парадоксите от тоя род могат да бъдат много, обаче това не отменя правото на свобода без значение от пол, етнос, религиозна принадлежност или сексуална ориентация. В същото време се допуска всеки, който се почувства засенат да си потърси правата. Струва ми се обаче, че отменянето на тия права би върнало отношения, които са просто закостенели, не допускат различието и имат тенденция да са агресивни, поради мнозинството си.

[bsb]

На мен би ми се искало да обсъдим по-скоро: възможно ли е да се открои днес някаква обща парадигма-идеология, която да е доминираща и следователно, срещу която да е възможно достойното явление на дисидентството.

И да, и не. Продължавам с горното си мнение. Има доминиращи възгледи, но те са удобни за по-голямата част от обществото и заради това несъгласието с тях не е дисидентство. Ще си позволя един пример, който вероятно е исторически некоректен, но затова пък звучи добре Ако през 1800 г. е имало някоя и друга богата дама във Великобритания, която настоява, че жените трябва да могат да гласуват наравно с мъжете, тя вероятно е щяла бързо да изпадне в немилост от страна на обществения си кръг. Докато през 1900 г. подобни възгледи съвсем не са тъй немислими и тогава техните защитници вече биха могли да се наричат "дисиденти". (Както обикновено, Wikipedia дава базова информация по въпроса: http://en.wikipedia.org/wiki/Women's_suffrage ) Съответно ако в днешно време някой започне да твърди, че жените не бива да могат да гласуват, той няма да бъде дисидент, а просто някой с, меко казано, странни възгледи.
Употребата на прилагателното "достойно" показва, че въпросната идеология е неприемлива за голяма част от обществото. Аз твърдя, че в момента подобна масова идеология в западната цивилизация няма.

Мисля че е несъмнено посочването на наличие на репресивен елемент:

„Налага се масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство. За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора. Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите. Започва някаква нова Оруелска епоха“, казва Буковски.

Не мисля, че това е вярно. Повечето страни са достатъчно нормални и за шега не може да те изпратят в затвора. Друг е въпросът, че повечето страни са достатъчно нормални и за обида можеш да бъдеш осъден. А обидени имат право да се чувстват не само хомосексуалистите, но и представителите на други малцинства - че дори и "обикновените" хора, т.е. онези, които не влизат в някакво общопризнато малцинство.
Интересно ми е в коя държава има изрично посочен състав на престъпление "обида срещу представител на малцинство", за разлика от стандартните "обида" или "клевета". Силно се съмнявам, че съществува такава.
А според мен цялата дискусия тръгна накриво с даването на тези изказвания на Буковски като пример. Просто очаквам всеки момент да кривнем в посока дали хомосексуалистите са си поставили за цел да развратят обществото, или преди това феминистите ще лишат мъжете от изконните им права.
И ще си позволя едно отклонение. Според мен наистина има опасност от "оруеловска епоха", но тя определено не се проявява в преследване на инакомислещи от сорта на онези, които не приемат хомосексуалисти. Нещата са значително по-сериозни и съответно по-незабележими. Но тъй като обществото като цяло няма почти нищо против подобно развитие, продължавам да смятам, че реално дисидентство няма.

[gollum]

Според мен наистина има опасност от "оруеловска епоха", но тя определено не се проявява в преследване на инакомислещи от сорта на онези, които не приемат хомосексуалисти. Нещата са значително по-сериозни и съответно по-незабележими. Но тъй като обществото като цяло няма почти нищо против подобно развитие, продължавам да смятам, че реално дисидентство няма.

Мисля че разбирам какво имаш предвид тук и съм склонен да се съглася. Впрочем, струва ми се, че тези неща ги обсъждахме в една дискусия, посветена на "информационните технологии" (твърде общо разбирани) и въздействието/ролята им в обществото, съответно, промените, към които водят същото това общество. Но подобно развитие няма нищо общо с "лявото" (както и да го разбираме), още по-малко с традиционният противник на дисиденството, както сега го разбираме. А във въпросното интервю, струва ми се (и тук също съм съгласен), нещата се развиват точно на базата на тази традиция и поради това - в погрешна посока.

Общо взето, всяка промяна в обществото се развива по доста сходен път: през период на "единични луди"; постепенно оформяне на течение от последователи и развитие на определена идеология; след това последната започва да набира подкрепа - най-вече в активната в информационно отношение част на обществото, която в повечето исторически периоди е малка, на фона на цялото. Когато този момент се достигне, от фазата на "самотните луди" вече се стига до нещо, което може да се определи и като "дисиденство". Макар че аз си запазвам мнението, че това е специфично явление за епоха, в която имаме ярко идеологическо противопоставяне и дисидентите в едната система са образно казано (или донякъде неизбежно) идеологически агенти на другата и обратното. Обаче подобна структура не е толкова често срещана в историята, т.е. често явлението се развива по друг начин.
Ако можем да говорим за някаква разлика, то тя ще се отнася до пропорциите на насилието - както на репресията, така и на реакцията. Разликите се дължат най-вече на промените в историческия контекст, т.е. на това, че обществата (поне западните и свързаните с тях) се развиват в посока на увеличаване на правата и възможностите на отделните членове и групи, за сметка на репресивната сила на самата държава. Тук е и разликата, за която, струва ми се, пишат SRH и bsb.
Ако се върна към самото явление: когато в даден момент съответната промяна бъде постигната и утвърдена, нещата постепенно се обръщат: набралите скорост и следователно увлечени от инерцията "прогресисти" (привърженици на промяната, които вече са успели), продължават да действат и често "прехвърлят мярката", образно казано. Същевременно, в тяхната позиция донякъде се оказват традиционалистите, т.е. противниците на промяната. Т.е. имаме модела на махалото, приложен в социален контекст. С времето нещата се уравновесяват.

Да си призная, останалите работи (Маркузе, левите, сексуалната революция и прочее) ми се виждат смешни, надявам се да не обиждам някого с това. "смешни", защото това е елементарно тълкуване на тези процеси, така сякаш става въпрос за "злоумиленост", за явления, които могат да бъдат причинени от отделна личност или нейни идеи, а не за един доста дълъг процес на развитие на обществото, траещ поне няколко столетия, в който това са само отделни стъпки. С последното съвсем не искам да кажа, че говоря за някакви твърди и определени закономерности, а за това, че подобни процеси се развиват твърде нашироко и си имат, образно казано "глава" и "опашка" в хронологичен смисъл, за да са следствие на определена идеология или лична зла умисъл. Впрочем, същото важи и за различните проекти за деконструкция на обществото или обществения морал. Самият Буковски в този случай се изказва по-скоро като част от въпросният традиционализъм, за когото споменах по-горе. Както и да е, този въпрос, според мен, е страничен за тази дискусия.
За да има идеологически обосновано дисидентство в Западния свят, или може би ще е по-точно да се изразя така: в обществата по модерен западен образец, - трябва да имаме алтернативна идеология и възглед за това как трябва да е устроено обществото и света (точно този елемент създаваше дисидентството в социалистическия лагер, разбира се, на базата на реални проблеми). Каква може да е тази идеология?
Един вариант на отговор е ислямизмът в неговия по-екстремистки вариант. Т.е. ислямските държави като различен, алтернативен модел, с очевидно различно разбиране за кажи-речи всеки аспект на съвременното общество. Още повече, че този вариант донякъде може да се разглежда като възраждане на някогашната алтернатива, от периода на начална секуларизация на обществото.
Друг вариант може да е някаква алтернатива, зародила се от традициите на самото западно общество. Очевидно е, че социалистическата такава, поне в реализирания й вариант, няма такава сила. Но антиглобалисткото движение би могло да се мисли по подобен начин.

[ivan_kunchev]

Не знам. На мен същността ми се струва в друго. В новото, творческото тук, у Буковски. Всъщност тънкостта е да се открои, че той, според мен, не се обявява против правата на малцинствата. Не се отправя срещу едно или друго общество. Най-малкото - той не е толкова глупав, че да го направи. По-скоро идеята е, че имаме наличие или конструиране на едно мнозинство от малцинства, на фона на което обикновеното мнозинство всъщност се превръща в малцинство. Перфидното е начинът по който става това, той всъщност е контролиращото обвинение към това "обикновено мнозинство", че е "политически некоректно" към определено малцинство. Така му се внушава чувството, че е нетолерантно, когато всъщност именно към него се проявява нетолерантността на сноп патологии. Но примерът на Буковски тук е още по-сполучлив: така както идеологията за "диктатура на пролетариата" всъщност изобщо не се оказа овластяване на истинския пролетариат, а поредното му овладяване, така и активистите-защитници на правата на малцинствата изобщо не ги касаят чак толкова правата на тези малцинства, интересува ги отново едно властово измерение спрямо превърналото се в малцинство "мнозинство".
Тези неща ми се струват нови и интересни. Главното е, че Буковски успява да формулира идеологическа рамка, срещу която предлага своего рода дисидентство. Чудех се дали в заглавието "съвременни дисидентство" да добавя една въпросителна, но не мисля, че човек като него заслужава това, доколкото наистина е прекарал дванайсет години в затворите, благодарение на противопоставянето си на една по-видима идеология. Идеята ми обаче е обсъждането на възможността за една такава позиция в съвремието, доколкото става дума за своего рода независимост. Тя е ценното и изчезващото днес, според мен.

[gollum]

По-скоро идеята е, че имаме наличие или конструиране на едно мнозинство от малцинства, на фона на което обикновеното мнозинство всъщност се превръща в малцинство. Перфидното е начинът по който става това, той всъщност е контролиращото обвинение към това "обикновено мнозинство", че е "политически некоректно" към определено малцинство. Така му се внушава чувството, че е нетолерантно, когато всъщност именно към него се проявява нетолерантността на сноп патологии

Не знам, Иване, това ми се вижда достатъчно очевидно като позиция, но не е никак ново (както и процесите, за които става въпрос). За мен това си е един обществен или политически (ако щеш) механизъм за постигане на определено въздействие, които в никакъв случай не е новост сам по себе си. Както впрочем и цялото това насилствено (поради самия дискурс) разпределяне към определена група, била тя "малцинство" или "мнозинство".