Французинът Жан Бодрияр едва ли би се съгласил лекомислено с репликата, която от около седмица насам стана известна в неговата родина: “Франция отново обича Америка”. Хладното отношение на американски анализатори към него е заради нетрадиционното му отношение към атентатите от 11.09. Хладното отношение на Бодрияр пък забърсва американската външна политика като част от всичко, срещу което се обявява: епохалната заблуда на фиктивната реалност, в която живеем и която случилото се около 11.09 само усилва. Защото “Зрелището на тероризма налага тероризъм на зрелището”.
Чудя се дали Бодрияр щеше да промени нещо по своята статия “Духът на тероризма”, за която става дума по-долу, ако беше доживял избора на американците отпреди няколко дни. И не мога да си отговоря. Дано вие успеете.
ЖАН БОДРИЯР:
“ДУХЪТ НА ТЕРОРИЗМА” И НОВИТЕ ВОЙНИ
“Световни събития, колкото си искаш – от смъртта на Даяна до световното по футбол, или пък брутални и реални събития - от войните до геноцидите. Но символно събитие със световно значение, тоест не само със световно разпространение, но което да нанесе поражение на самата глобализация, такова събитие нямаше” – така започва забележителното и кратко произведение на Жан Бодрияр – “Духът на тероризма”. И продължава… “Но ето че стачката приключи. Събитията престанаха да стачкуват. При атентатите в Ню Йорк срещу Световния търговски център дори става дума за абсолютното събитие, “майката” на събитията, чистото събитие, което концентрира в себе си всички събития, които никога не са се случвали”.
Амбициозното начало на тази статия не е случайно, защото както се оказва почти не се среща изречение, което да е излишно, или – не на място. А простотата, лекотата и стройната сглобеност на авторовата теза предизвикват силно впечатление – поне у мен.
За Бодрияр преди всичко съществува чудовищна неадекватност спрямо случилото се в Ню Йорк на 11.09.2001г. и неговият – да, Бодрияр не е чужд на психотерапевтичните похвати – хипнотичен потенциал.
“Всички речи и коментари – пише той – издават гигантска абреакция по отношение на събитието и обаянието, което то предизвиква. Моралното осъждане, свещения съюз срещу тероризма са съизмерими с необичайното тържество при вида на това как рушат световната свръхсила, по-точно как в известен смисъл тя руши себе си, как красиво се самоубива. Тъй като именно тя, чрез непоносимата си мощ, предизвика проникващото в целия свят насилие, както и терористичното въображение, което (без да си даваме сметка) е във всички нас.
Че сме мечтали за това събитие, че всички без изключение сме мечтали за него, защото никой не може да не мечтае за унищожението на която и да е сила, достигнала такава степен на хегемония, е неприемливо за западното морално съзнание, но въпреки това е факт, който личи именно по патетичната ярост на всички речи, които се стремеят да го заличат.
В крайна сметка те го извършиха, но ние го пожелахме. Ако не отчитаме това, събитието губи цялото си символно измерение, оказва се чиста случайност, чисто произволен акт, убийствена фантасмагория на няколко фанатика, които в такъв случай е достатъчно само да премахнем. Но ние добре знаем, че не е така. Оттук произтича и цялата контра-фобийна истерия по заклеймяване на злото: защото то е тук, навсякъде, като неясен обект на желанието. Без това дълбоко съучастничество събитието не би получило отзвука, който получи, а и терористите несъмнено знаят, че за своята символна стратегия могат да разчитат на това виновно съучастничество”.
Бодрияр е безпощадно ясен, така че вместо коментари да проследим по-нататък текста:
“То далеч надминава омразата към световната сила отстрана на бедните и експолоатираните, онези, които са попаднали от лошата страна на световния ред. Коварното желание е в сърцето на онези, които споделят неговите облаги. Алергията към всякакъв окончателен ред, към всякаква окончателна сила, е, слава Богу, универсална, а двете кули на Световния търговски център прекрасно въплъщаваха – именно в своята близнаковост – този окончателен ред.”
Силните страни на Бодрияр в тези редове са, че той се оттласква от обичайната и вече донякъде профанизирана опозиция: Запад-терористи и чрез едно самопризнание едва ли не за някакво повсеместно виновно съучастничество, маркирайки по нов начин принадлежността ни към западната култура, ситуира разглеждането си като способно за една критика и към Запада, която критика има шанса да се открои с уникалността си и оригиналния си подход…
“…Не е необходимо да намесваме нагона към смърт, или към унищожение, нито дори към злополучни последици. Напълно логично и неизбежно е засилването на силата да разпали волята да я унищожим. Ала тя е съучастник на собственото си унищожаване. Когато двете кули рухнаха, имахме чувството, че те отговарят на самоубийството на самолетите–самоубийци със собственото си самоубийство. Казват: “Бог не може да обяви война на самия себе си.” Да, ама може. В позицията си на Бог (на божествена свръхсила с абсолютна морална легитимност) Западът става самоубийствен и обявява война на самия себе си”.
Оттук нататък започват – една след друга – авторовите тези, които стъписват шаблонното, редовото, журналистически поставеното и наложило се разбиране за случилото се. За Бодрияр преди всичко Западът следва да понесе няколко непоносими въпроса. А доколкото той не само е заел мястото на божествена свръхсила с абсолютна морална легитимност, но се е превърнал (оттук) и в монополист на пазара на политическите алтернативи, въздействайки безогледно с помощта на технологическите си ресурси, то първият от тези въпроси е: когато ситуацията е монополизирана по такъв начин от световната сила, когато става дума за страховито обединение на всички функции чрез технологичната машинария и единствената мисъл, каква друга възможност остава освен терористичен трансфер на ситуация? Не създава ли самата ситема обективните условия за този брутален ответен удар? Прибирайки за себе си всички карти, не принуждава ли тя Другия да промени правилата на играта? Не отвръщат ли терористите на една система, чийто излишък от мощ е вече неразрешимо предизвикателство чрез дефинитивен акт, чията размяна също е невъзможна? И не е ли тероризмът актът, който възвръща непреодолимата уникалност в недрата на една система на генерализирана размяна?
“Терор срещу терор – зад всичко това вече няма идеология – пише Бодрияр. Оттук нататък сме далеч отвъд идеологията и политиката. Енергията, която захранва терора, не може да бъде разбрана чрез никаква идеология, никаква кауза, дори ислямистката. Целта вече не е да се преобразува светът (както навремето при ересите), а да се радикализира чрез саможертвата, докато системата се стреми да го реализира чрез силата.”
Саможертвата – изкълчена, изродена, но – някаква саможертва – срещу система, неспособна на саможертва, а само – на сила (като отговор).
Интересно е, че Бодрияр не веднъж подчертава, че тази опозиция, която е същинската според него отива отвъд сблъсъка между религиите, или цивилизациите (с което откровено опонира на Хънтингтън), между Америка и исляма, “върху които се стремят да фокусират конфликта, за да създадат илюзията за явно стълкновение и за силово решение”. Фундаменталното събитие в случая, според Бодрияр, е че терористите вече са спрели да се самоубиват напусто, а залагат собствената си смърт по офанзивен и ефективен начин, според една “стратегическа интуиция, която чисто и просто е интуиция за огромната крехкост на противника, крехкостта на една ситема достигнала до квази-съвършенство и поради това уязвима и при най-малката искрица”. Всъщност неопровержимият успех на терористите е в това, че те са успели да превърната собствената си смърт в абсолютното оръжие срещу една ситема, която живее от изключването на смъртта, чиито идеал е нулевата смърт.
“Всички средства за разубеждаване и за унищожение са безсилни срещу враг, който вече е превърнал смъртта си в контра-офанзивно оръжие. “Какво значение имат американските бомбардировки! Хората ни желаят да умрат също толкова, колкото американците да жевеят!” Оттук идва и неравновесието на седем хиляди мъртви, наложено с един-единствен удар на една система нулева смърт.
Следователно, тук всичко се върти около смъртта, извежда един от най-впечатляващите си изводи Бодрияр, не само заради бруталното нахлуване на смъртта в ефир, в реално време, а заради нахлуването на една много повече от реална смърт: символна и саможертвена – тоест абсолютното и безапелационно събитие.
Такъв е духът на тероризма.
Никога да не се атакува системата чрез отношение на сила…”
И наистина, виждаме, че седем години след написването на този текст и около година след смъртта на Бодрияр, оръжието на терористите, например в Ирак, си остава едно и също – непрекъсната поредица от самоубийствени атентати (включително срещу “изменници” от собствения народ), стремящи се да радикализират света, макар и без едновременното свидетелство на удивени медии.
С деянието си от 11-ти септември 2001г терористите са успери да избегнат битка на терена на реалността, където свръхсилата би била всякога победител, поради което и е обречена непрекъснато да примамва враговете си да я атакуват на този терен и са успели да преместят сражението в сферата на символното, където правилото е предизвикателството, ответния удар, наддаването. Тъй като на смъртта би могло да бъде отговорено единствено чрез равна или по-висша смърт. Сега предизвикателството към системата е чрез дар, на който тя не може да отговори, освен със собствената си смърт и собственото си сгромолясване. И тъй като нито системата, нито властта могат да се изплъзнат от символното задължение – върху този тъкмо капан се основава и еднинствената възможност за тяхното унищожение: “В шеметния кръговрат на невъзможната размяна на смъртта тази на терориста е безкрайно мъничка точка, но предизвикваща гигантско всмукване, празно пространскво, конвекция. Около тази мънчика точка цялата система – система на реалното и силата – се уплътнява, тетанизира, свива се в себе си и пропада в собствената си свръхефективност.
…Ето защо цялата видима сила е безсилна срещу незначителната, но символна смърт на няколко индивида”.
Разбира се, Бодрияр не би пропуснал да спомене радикалната разлика между сегашния и предишния тип терористични актове. Според него терористите от 11 септември са постигнали едно сякаш несъчетаемо съчетание: “Ако се бореха със системата единствено с нейните оръжия, веднага щяха да бъдат елиминирани. Ако и противопоставеха единствено собствената си смърт също тъй бързо щяха да изчезнат в една безполезна саможертва, както тероризмът почти винаги е правел досега (например самоубийствените палестински атентати) и поради което бе обречен на неуспех.
Всичко се променя, щом всички налични модерни средства се съчетаят с това висше символно оръжие. Последното умножава до безкрай разрушителния потенциал…Стратегията на нулевата смърт, на “чистата” технологична война, напротив, пропуска това преобразуване на “реалната” сила посредством символната.
Така “страхотният успех на подобен атентат” представлява почти неразгадаем (за нас) проблем. Бодрияр, естествено не би се поколебал да “надникне” в главите на терористите, да се откъсне от “нашата западна перспектива”, за да се опита да го разбере. Как така терористите са живели и работили, как така са се вписвали толкова време в американското общество? Как тъй са спели в своите предградия, четяли са и са учили в семейна среда преди изведнъж да се превърнат в бомби със закъснител? Не хвърля ли това сянка на подозрение върху всеки един индивид – нима всяко безобидно същество не е потенциален терорист? Дори самите ние, които ако не явно, то поне прикрито сме готови да тръпнем пред зрелището на злото? И най-вече – поради което именно и най-много ни е страх: как така са станали богати (притежават всички средтва), но не са престанали да искат да ни погубят?
Отговорите на всичко това не са лесни.
Бодрияр посочва, че при терористите, преди всичко не става дума за рационална организация, трудов договор или тайна служба, а за пакт и саможертвено задължение. А то е освободено от деморализация или дезертьорство. Пактът, за разлика от договора, не е просто споразумение между индивиди, дори тяхното “самоубийство” не е индивидуален героизъм, а то е колективен саможертвен акт, подпечатан от едно идеално изискване. Как обаче да разберем това ние, които сме изгубили представа за символно пресмятане, или дори – символно осмисляне? “Разбира се, според нашата ценностна система те шмекеруват: не е игра да заложиш собствената си смърт. Но на тях не им пука и новите правила на играта вече не ни принадлежат”.
Срещу тях, според Бодрияр, не важат аргументи, че те са “самоубийци” или “мъченици”, ако в тези названия някой иска да вложи дискредитиращо съдържание. Ако доброволното им мъченичество нищо не доказва, ако няма нищо общо с истината, ако дори (цитирайки Ницше) е враг номер едно на истината, то – какво от това? Какво от това в една система, в която истината е неуловима, или “има много истини”, дори – колкото хора, толква истини; - какво да се доказва в тази ситема? “От друга страна този високоморален аргумент се обръща срещу самия себе си. Ако доброволното мъченичество на камикадзетата нищо не доказва, то неволното мъченичество на жертвите от атентата също нищо не доказва, а и има нещо непристойно и цинично в това да го превръщаме в морален аргумент (това по никакъв начин не премахва тяхното страдание и тяхната смърт)”.
По-интересен е случаят с друг “злонамерен аргумент”(както го нарича Бодрияр): “терористите разменят смъртта си срещу място в рая. Актът им не е безкористен, следователно не е автентичен. Щеше да е безкористен, ако не вярваха в Бог, ако смъртта беше без надежда, каквато е за нас (все пак християнските мъченици са се надявали на същата върховна равностойност). Следователно и в този случай те не се бият с равни оръжия, защото имат право на спасение, на което ние вече дори не можем и да се надяваме. Тоест ние сме изгубили смъртта си, докато те могат да превърната своята в висш залог”.
Но Бодрияр оценява това като едно окаяно оплакване от страна на душевни бедняци: “всъщност всичко това: причината, доказателството, истината, възнаграждението, целта и средствата е форма на типично западно пресмятане. Дори смъртта я пресмятаме като лихвен процент, в термините на отношението качество/цена. Икономическо пресмятане, което е пресмятане на бедните, нямащи вече дори смелостта да заявят цената”.
След всичко това Бодрияр естествено се пита: какво може да се лучи освен войната? Говори се за биотероризъм, за бактериологична война, или за ядрен тероризъм. Но нищо от това не е от реда на символното предизвикателство, а от този на унищожението без думи, без слава, без риск, от реда на крайното решение.
Парадоксално, но, както се оказва, дори терористите да достигнат или извършат някое от изброените, те биха сторили по-малко от онова, което вече са постигнали. А и изкушението да изтълкуваме действието им като война срещу нас, такава каквато ние бихме водили се оказва именно един защитен механизъм на озападнената ни психика, “конвенционален защитен екран”, както го нарича Бодрияр.
Може би най-силните му думи в това произведение са следните:
“Така че няма смисъл в действието на терористите да откриваме чисто деструктивна логика. Струва ми се, че собствената им смърт е неотделима от дейстието им (именно това го прави символен акт), което съвсем не е безлично елиминиране на другия. Всичко се съдържа в предизвикателството и в дуела, тоест в едно дуално, лично отношение с противниковата сила. Тя ви е унизила, затова трябва да бъде унизена. А не просто унищожена. Трябва да бъдат накърнени нейният престиж и достойнство. А това никога не се постига чрез чиста сила и чрез премахване на другия. Последният трябва да бъде улучен и поразен в саможертвен сбълсък. Извън пакта, обвързващ терористите помежду им, има и някакъв двустранен пакт с противника. Това е точно обратното на страхливостта, в която ги обвиняват, и точно обратното на онова, което например правят американците във войната в залива (и което са на път да повторят в Авганистан): невидима мишена, операционно ликвидиране.”
И тъй - според логиката на Бодрияр (и трябва да признаем, че тя трудно би могла да бъде оборена) – именно американският, съвременният западен тип водене на война е проява на страхливост – в Ирак, в Косово, в Афганистан, отново в Ирак. Но тук има и нещо, което е в пъти по-съществено в контекста на нашата тема: по някакъв странен, неясен може би начин терористите се обръщат към загубеното лице на западния индивид, който вече е неспособен да навлезе в лични, дуални отношения не само в областта на мира (Левинас), но и на полето на войната (Бодрияр). Едно тотално изгубване на лицето, на собствената смърт, на спасението, което изгубване е длъжно да понесе поучение от култура, която не е християнска, но наказва “християнския” запад и “кръстоносния” му поход за липсата на кръста, саможертвата; - извираща от саможертвата на Агнеца, който сам отива към нея, взема върху си греховете на света и изрича: Добро нещо е солта. Но ако солта изгуби сила с какво ще бъде подправена? Изхвърлят я навън и се тъпче от човеците.
Разбира се, Бодрияр не би бил верен на себе си, ако не се опиташе да вплете основните интуиции на своето мислене в тази своя, написана сякаш на един дъх статия. Така в нея се появяват “манихейският”му възглед за борбата между доброто и злото, просветват, така да се каже, контурите на симулакрума (“Зрелището на тероризма налага тероризма на зрелището… Това е нашият театър на жестокостта, единственият, който ни остава”), очертава се, добива плът основната му теза и в други негови произведения за схватката на глобализацията със самата себе си.
Особено интересен в този аспект и във връзка с нашата тема е анализът, който той прави по отношение на говоренето вече не за тероризъм, а за световна война.
Осмелявайки се да напише: “Същественото е именно в това: в пълната заблуда на западната философия, тази на Просвещението, що се отнася до отношението между Доброто и Злото”, Бодрияр я обвинява за наивитета и да не види, че прогресът на Доброто (в науката, техниката, демокрацията) не съответства винаги на поражение на злото, а “отношението между тях е много заплетено”. Те сякаш се усилват едно друго, “едновременно и в един ритъм”. Оттук Бодрияр извежда следното разсъждение:
“Наистина става дума за фундаментален антагонизъм, но който чрез призрака на Америка (която е може би епицентърът, но не и единственото въплъщение на глобализацията) и призрака на исляма (който също не е въплъщение на тероризма) обозначава триумфиращата глобализация в схватка със самата себе си. В този смисъл наистина можем да говорим за световна война, а не за тероризъм, тъй като залогът е самата глобализация. Двете първи световни войни съответстваха на класическия образ на войната. Първата сложи край на надмощието на Европа и на колониалната епоха. Втората сложи край на нацизма. Третата, която протече под формата на студена война и на разубеждаване, сложи край на комунизма. С всяка следваща война се отиваше все по-далеч в посоката на един-единствен световен ред. Днес този ред, виртуално достигнал своя край се бори с антагонистичните сили, разпръснати навсякъде, дори в самите недра на света, във всички актуални сътресения… Сблъсък, който е толкова неуловим, че от време на време идеята за война трябва да се поддържа чрез зрелищни постановки като тази в залива, или днес – тази в Афганистан. Четвъртата световна война обаче е другаде. Тя е онова, което преследва всеки световен ред, всяко хегемонистично господство – ако ислямът господстваше над света, тероризмът щеше да се надигне срещу исляма. Тъй като самият свят се съпротивлява на глобализацията”.
Ако това е така обаче, то “пълната заблуда на западната философия” (макар и отпреди Просвещението) е по-скоро в намерението да бъде наложен един-единствен световен ред, датиращо още от времената на бл. Августин (ако не и от още по-рано), в процеса на което налагане войната започва да бъде оправдавана, започват да бъдат разработвани въпроси, а по-късно и критерий за справедливите войни – световен ред, който не съответства на света, противящ се нему, независимо дали става дума за световния ред на “Pax Romana”, или някое следващо имперско творение. Пълната заблуда на западната философия тогава би била в игнорирането на лицето, личността на другия индивид за сметка на налагането на един необходим ред, разглеждано като безусловно добро. Но тогава това добро не би заслужавало да бъде наричано Доброто, на чието усилване би подобавало поражение на злото.
Всъщност забравянето на войната като “греха на Кайн” (както би я нарекъл Левинас) и преосмислянето й главно като инструмент за налагането на някакъв, макар и “необходим” световен ред в европейската мисловна история е началото на процесът, който завършва в крайна сметка с почти пълното изплъзване на войната от сферата на “подръчното”, на онова, което владеем, както владеем даден инструмент, занаят, или сечиво. Затова и съвременният “фундаментален антагонизъм”, “залог за който е самата глобализация” е война: но не в “класическия и образ”, а в повсеместното и разразяване – и то във времето на (междудържавен) мир, което сякаш вече наистина не отличаваме от времето на война (Хайдегер).
От другата страна на този триумф на неовладимост на войната в новата и форма стоят безпощадно предупреждаващите думи на Бодрияр:
“Няма решение на тази крайна ситуация, най-вече решението не е войната, която предлага единствено ситуация на дежа-вю, с все същия поток от военни сили, фантомна информация, ненужна пропаганда, измамни патетични речи, технологична демонстрация и промиване на мозъци. Тоест като войната в залива – едно не-събитие, едно събитие, което не се случва действително.
Впрочем именно в това е и нейното основание: да замени едно истинско и страшно събитие, уникално и непреводимо, с псевдосъбитие, повтарящо се и дежа-вю. Терористичният атентат съответстваше на една прецесия на събитието пред всички модели на интерпретация, докато тази война, глупаво войнствена и технологична, напротив, съответства на една прецесия на модела пред събитието, тоест на един изкуствен залог и на едно не-случване. Войната като продължение на отсъствието на политика с други средства”.
Чудя се дали Бодрияр щеше да промени нещо по своята статия “Духът на тероризма”, за която става дума по-долу, ако беше доживял избора на американците отпреди няколко дни. И не мога да си отговоря. Дано вие успеете.
ЖАН БОДРИЯР:
“ДУХЪТ НА ТЕРОРИЗМА” И НОВИТЕ ВОЙНИ
“Световни събития, колкото си искаш – от смъртта на Даяна до световното по футбол, или пък брутални и реални събития - от войните до геноцидите. Но символно събитие със световно значение, тоест не само със световно разпространение, но което да нанесе поражение на самата глобализация, такова събитие нямаше” – така започва забележителното и кратко произведение на Жан Бодрияр – “Духът на тероризма”. И продължава… “Но ето че стачката приключи. Събитията престанаха да стачкуват. При атентатите в Ню Йорк срещу Световния търговски център дори става дума за абсолютното събитие, “майката” на събитията, чистото събитие, което концентрира в себе си всички събития, които никога не са се случвали”.
Амбициозното начало на тази статия не е случайно, защото както се оказва почти не се среща изречение, което да е излишно, или – не на място. А простотата, лекотата и стройната сглобеност на авторовата теза предизвикват силно впечатление – поне у мен.
За Бодрияр преди всичко съществува чудовищна неадекватност спрямо случилото се в Ню Йорк на 11.09.2001г. и неговият – да, Бодрияр не е чужд на психотерапевтичните похвати – хипнотичен потенциал.
“Всички речи и коментари – пише той – издават гигантска абреакция по отношение на събитието и обаянието, което то предизвиква. Моралното осъждане, свещения съюз срещу тероризма са съизмерими с необичайното тържество при вида на това как рушат световната свръхсила, по-точно как в известен смисъл тя руши себе си, как красиво се самоубива. Тъй като именно тя, чрез непоносимата си мощ, предизвика проникващото в целия свят насилие, както и терористичното въображение, което (без да си даваме сметка) е във всички нас.
Че сме мечтали за това събитие, че всички без изключение сме мечтали за него, защото никой не може да не мечтае за унищожението на която и да е сила, достигнала такава степен на хегемония, е неприемливо за западното морално съзнание, но въпреки това е факт, който личи именно по патетичната ярост на всички речи, които се стремеят да го заличат.
В крайна сметка те го извършиха, но ние го пожелахме. Ако не отчитаме това, събитието губи цялото си символно измерение, оказва се чиста случайност, чисто произволен акт, убийствена фантасмагория на няколко фанатика, които в такъв случай е достатъчно само да премахнем. Но ние добре знаем, че не е така. Оттук произтича и цялата контра-фобийна истерия по заклеймяване на злото: защото то е тук, навсякъде, като неясен обект на желанието. Без това дълбоко съучастничество събитието не би получило отзвука, който получи, а и терористите несъмнено знаят, че за своята символна стратегия могат да разчитат на това виновно съучастничество”.
Бодрияр е безпощадно ясен, така че вместо коментари да проследим по-нататък текста:
“То далеч надминава омразата към световната сила отстрана на бедните и експолоатираните, онези, които са попаднали от лошата страна на световния ред. Коварното желание е в сърцето на онези, които споделят неговите облаги. Алергията към всякакъв окончателен ред, към всякаква окончателна сила, е, слава Богу, универсална, а двете кули на Световния търговски център прекрасно въплъщаваха – именно в своята близнаковост – този окончателен ред.”
Силните страни на Бодрияр в тези редове са, че той се оттласква от обичайната и вече донякъде профанизирана опозиция: Запад-терористи и чрез едно самопризнание едва ли не за някакво повсеместно виновно съучастничество, маркирайки по нов начин принадлежността ни към западната култура, ситуира разглеждането си като способно за една критика и към Запада, която критика има шанса да се открои с уникалността си и оригиналния си подход…
“…Не е необходимо да намесваме нагона към смърт, или към унищожение, нито дори към злополучни последици. Напълно логично и неизбежно е засилването на силата да разпали волята да я унищожим. Ала тя е съучастник на собственото си унищожаване. Когато двете кули рухнаха, имахме чувството, че те отговарят на самоубийството на самолетите–самоубийци със собственото си самоубийство. Казват: “Бог не може да обяви война на самия себе си.” Да, ама може. В позицията си на Бог (на божествена свръхсила с абсолютна морална легитимност) Западът става самоубийствен и обявява война на самия себе си”.
Оттук нататък започват – една след друга – авторовите тези, които стъписват шаблонното, редовото, журналистически поставеното и наложило се разбиране за случилото се. За Бодрияр преди всичко Западът следва да понесе няколко непоносими въпроса. А доколкото той не само е заел мястото на божествена свръхсила с абсолютна морална легитимност, но се е превърнал (оттук) и в монополист на пазара на политическите алтернативи, въздействайки безогледно с помощта на технологическите си ресурси, то първият от тези въпроси е: когато ситуацията е монополизирана по такъв начин от световната сила, когато става дума за страховито обединение на всички функции чрез технологичната машинария и единствената мисъл, каква друга възможност остава освен терористичен трансфер на ситуация? Не създава ли самата ситема обективните условия за този брутален ответен удар? Прибирайки за себе си всички карти, не принуждава ли тя Другия да промени правилата на играта? Не отвръщат ли терористите на една система, чийто излишък от мощ е вече неразрешимо предизвикателство чрез дефинитивен акт, чията размяна също е невъзможна? И не е ли тероризмът актът, който възвръща непреодолимата уникалност в недрата на една система на генерализирана размяна?
“Терор срещу терор – зад всичко това вече няма идеология – пише Бодрияр. Оттук нататък сме далеч отвъд идеологията и политиката. Енергията, която захранва терора, не може да бъде разбрана чрез никаква идеология, никаква кауза, дори ислямистката. Целта вече не е да се преобразува светът (както навремето при ересите), а да се радикализира чрез саможертвата, докато системата се стреми да го реализира чрез силата.”
Саможертвата – изкълчена, изродена, но – някаква саможертва – срещу система, неспособна на саможертва, а само – на сила (като отговор).
Интересно е, че Бодрияр не веднъж подчертава, че тази опозиция, която е същинската според него отива отвъд сблъсъка между религиите, или цивилизациите (с което откровено опонира на Хънтингтън), между Америка и исляма, “върху които се стремят да фокусират конфликта, за да създадат илюзията за явно стълкновение и за силово решение”. Фундаменталното събитие в случая, според Бодрияр, е че терористите вече са спрели да се самоубиват напусто, а залагат собствената си смърт по офанзивен и ефективен начин, според една “стратегическа интуиция, която чисто и просто е интуиция за огромната крехкост на противника, крехкостта на една ситема достигнала до квази-съвършенство и поради това уязвима и при най-малката искрица”. Всъщност неопровержимият успех на терористите е в това, че те са успели да превърната собствената си смърт в абсолютното оръжие срещу една ситема, която живее от изключването на смъртта, чиито идеал е нулевата смърт.
“Всички средства за разубеждаване и за унищожение са безсилни срещу враг, който вече е превърнал смъртта си в контра-офанзивно оръжие. “Какво значение имат американските бомбардировки! Хората ни желаят да умрат също толкова, колкото американците да жевеят!” Оттук идва и неравновесието на седем хиляди мъртви, наложено с един-единствен удар на една система нулева смърт.
Следователно, тук всичко се върти около смъртта, извежда един от най-впечатляващите си изводи Бодрияр, не само заради бруталното нахлуване на смъртта в ефир, в реално време, а заради нахлуването на една много повече от реална смърт: символна и саможертвена – тоест абсолютното и безапелационно събитие.
Такъв е духът на тероризма.
Никога да не се атакува системата чрез отношение на сила…”
И наистина, виждаме, че седем години след написването на този текст и около година след смъртта на Бодрияр, оръжието на терористите, например в Ирак, си остава едно и също – непрекъсната поредица от самоубийствени атентати (включително срещу “изменници” от собствения народ), стремящи се да радикализират света, макар и без едновременното свидетелство на удивени медии.
С деянието си от 11-ти септември 2001г терористите са успери да избегнат битка на терена на реалността, където свръхсилата би била всякога победител, поради което и е обречена непрекъснато да примамва враговете си да я атакуват на този терен и са успели да преместят сражението в сферата на символното, където правилото е предизвикателството, ответния удар, наддаването. Тъй като на смъртта би могло да бъде отговорено единствено чрез равна или по-висша смърт. Сега предизвикателството към системата е чрез дар, на който тя не може да отговори, освен със собствената си смърт и собственото си сгромолясване. И тъй като нито системата, нито властта могат да се изплъзнат от символното задължение – върху този тъкмо капан се основава и еднинствената възможност за тяхното унищожение: “В шеметния кръговрат на невъзможната размяна на смъртта тази на терориста е безкрайно мъничка точка, но предизвикваща гигантско всмукване, празно пространскво, конвекция. Около тази мънчика точка цялата система – система на реалното и силата – се уплътнява, тетанизира, свива се в себе си и пропада в собствената си свръхефективност.
…Ето защо цялата видима сила е безсилна срещу незначителната, но символна смърт на няколко индивида”.
Разбира се, Бодрияр не би пропуснал да спомене радикалната разлика между сегашния и предишния тип терористични актове. Според него терористите от 11 септември са постигнали едно сякаш несъчетаемо съчетание: “Ако се бореха със системата единствено с нейните оръжия, веднага щяха да бъдат елиминирани. Ако и противопоставеха единствено собствената си смърт също тъй бързо щяха да изчезнат в една безполезна саможертва, както тероризмът почти винаги е правел досега (например самоубийствените палестински атентати) и поради което бе обречен на неуспех.
Всичко се променя, щом всички налични модерни средства се съчетаят с това висше символно оръжие. Последното умножава до безкрай разрушителния потенциал…Стратегията на нулевата смърт, на “чистата” технологична война, напротив, пропуска това преобразуване на “реалната” сила посредством символната.
Така “страхотният успех на подобен атентат” представлява почти неразгадаем (за нас) проблем. Бодрияр, естествено не би се поколебал да “надникне” в главите на терористите, да се откъсне от “нашата западна перспектива”, за да се опита да го разбере. Как така терористите са живели и работили, как така са се вписвали толкова време в американското общество? Как тъй са спели в своите предградия, четяли са и са учили в семейна среда преди изведнъж да се превърнат в бомби със закъснител? Не хвърля ли това сянка на подозрение върху всеки един индивид – нима всяко безобидно същество не е потенциален терорист? Дори самите ние, които ако не явно, то поне прикрито сме готови да тръпнем пред зрелището на злото? И най-вече – поради което именно и най-много ни е страх: как така са станали богати (притежават всички средтва), но не са престанали да искат да ни погубят?
Отговорите на всичко това не са лесни.
Бодрияр посочва, че при терористите, преди всичко не става дума за рационална организация, трудов договор или тайна служба, а за пакт и саможертвено задължение. А то е освободено от деморализация или дезертьорство. Пактът, за разлика от договора, не е просто споразумение между индивиди, дори тяхното “самоубийство” не е индивидуален героизъм, а то е колективен саможертвен акт, подпечатан от едно идеално изискване. Как обаче да разберем това ние, които сме изгубили представа за символно пресмятане, или дори – символно осмисляне? “Разбира се, според нашата ценностна система те шмекеруват: не е игра да заложиш собствената си смърт. Но на тях не им пука и новите правила на играта вече не ни принадлежат”.
Срещу тях, според Бодрияр, не важат аргументи, че те са “самоубийци” или “мъченици”, ако в тези названия някой иска да вложи дискредитиращо съдържание. Ако доброволното им мъченичество нищо не доказва, ако няма нищо общо с истината, ако дори (цитирайки Ницше) е враг номер едно на истината, то – какво от това? Какво от това в една система, в която истината е неуловима, или “има много истини”, дори – колкото хора, толква истини; - какво да се доказва в тази ситема? “От друга страна този високоморален аргумент се обръща срещу самия себе си. Ако доброволното мъченичество на камикадзетата нищо не доказва, то неволното мъченичество на жертвите от атентата също нищо не доказва, а и има нещо непристойно и цинично в това да го превръщаме в морален аргумент (това по никакъв начин не премахва тяхното страдание и тяхната смърт)”.
По-интересен е случаят с друг “злонамерен аргумент”(както го нарича Бодрияр): “терористите разменят смъртта си срещу място в рая. Актът им не е безкористен, следователно не е автентичен. Щеше да е безкористен, ако не вярваха в Бог, ако смъртта беше без надежда, каквато е за нас (все пак християнските мъченици са се надявали на същата върховна равностойност). Следователно и в този случай те не се бият с равни оръжия, защото имат право на спасение, на което ние вече дори не можем и да се надяваме. Тоест ние сме изгубили смъртта си, докато те могат да превърната своята в висш залог”.
Но Бодрияр оценява това като едно окаяно оплакване от страна на душевни бедняци: “всъщност всичко това: причината, доказателството, истината, възнаграждението, целта и средствата е форма на типично западно пресмятане. Дори смъртта я пресмятаме като лихвен процент, в термините на отношението качество/цена. Икономическо пресмятане, което е пресмятане на бедните, нямащи вече дори смелостта да заявят цената”.
След всичко това Бодрияр естествено се пита: какво може да се лучи освен войната? Говори се за биотероризъм, за бактериологична война, или за ядрен тероризъм. Но нищо от това не е от реда на символното предизвикателство, а от този на унищожението без думи, без слава, без риск, от реда на крайното решение.
Парадоксално, но, както се оказва, дори терористите да достигнат или извършат някое от изброените, те биха сторили по-малко от онова, което вече са постигнали. А и изкушението да изтълкуваме действието им като война срещу нас, такава каквато ние бихме водили се оказва именно един защитен механизъм на озападнената ни психика, “конвенционален защитен екран”, както го нарича Бодрияр.
Може би най-силните му думи в това произведение са следните:
“Така че няма смисъл в действието на терористите да откриваме чисто деструктивна логика. Струва ми се, че собствената им смърт е неотделима от дейстието им (именно това го прави символен акт), което съвсем не е безлично елиминиране на другия. Всичко се съдържа в предизвикателството и в дуела, тоест в едно дуално, лично отношение с противниковата сила. Тя ви е унизила, затова трябва да бъде унизена. А не просто унищожена. Трябва да бъдат накърнени нейният престиж и достойнство. А това никога не се постига чрез чиста сила и чрез премахване на другия. Последният трябва да бъде улучен и поразен в саможертвен сбълсък. Извън пакта, обвързващ терористите помежду им, има и някакъв двустранен пакт с противника. Това е точно обратното на страхливостта, в която ги обвиняват, и точно обратното на онова, което например правят американците във войната в залива (и което са на път да повторят в Авганистан): невидима мишена, операционно ликвидиране.”
И тъй - според логиката на Бодрияр (и трябва да признаем, че тя трудно би могла да бъде оборена) – именно американският, съвременният западен тип водене на война е проява на страхливост – в Ирак, в Косово, в Афганистан, отново в Ирак. Но тук има и нещо, което е в пъти по-съществено в контекста на нашата тема: по някакъв странен, неясен може би начин терористите се обръщат към загубеното лице на западния индивид, който вече е неспособен да навлезе в лични, дуални отношения не само в областта на мира (Левинас), но и на полето на войната (Бодрияр). Едно тотално изгубване на лицето, на собствената смърт, на спасението, което изгубване е длъжно да понесе поучение от култура, която не е християнска, но наказва “християнския” запад и “кръстоносния” му поход за липсата на кръста, саможертвата; - извираща от саможертвата на Агнеца, който сам отива към нея, взема върху си греховете на света и изрича: Добро нещо е солта. Но ако солта изгуби сила с какво ще бъде подправена? Изхвърлят я навън и се тъпче от човеците.
Разбира се, Бодрияр не би бил верен на себе си, ако не се опиташе да вплете основните интуиции на своето мислене в тази своя, написана сякаш на един дъх статия. Така в нея се появяват “манихейският”му възглед за борбата между доброто и злото, просветват, така да се каже, контурите на симулакрума (“Зрелището на тероризма налага тероризма на зрелището… Това е нашият театър на жестокостта, единственият, който ни остава”), очертава се, добива плът основната му теза и в други негови произведения за схватката на глобализацията със самата себе си.
Особено интересен в този аспект и във връзка с нашата тема е анализът, който той прави по отношение на говоренето вече не за тероризъм, а за световна война.
Осмелявайки се да напише: “Същественото е именно в това: в пълната заблуда на западната философия, тази на Просвещението, що се отнася до отношението между Доброто и Злото”, Бодрияр я обвинява за наивитета и да не види, че прогресът на Доброто (в науката, техниката, демокрацията) не съответства винаги на поражение на злото, а “отношението между тях е много заплетено”. Те сякаш се усилват едно друго, “едновременно и в един ритъм”. Оттук Бодрияр извежда следното разсъждение:
“Наистина става дума за фундаментален антагонизъм, но който чрез призрака на Америка (която е може би епицентърът, но не и единственото въплъщение на глобализацията) и призрака на исляма (който също не е въплъщение на тероризма) обозначава триумфиращата глобализация в схватка със самата себе си. В този смисъл наистина можем да говорим за световна война, а не за тероризъм, тъй като залогът е самата глобализация. Двете първи световни войни съответстваха на класическия образ на войната. Първата сложи край на надмощието на Европа и на колониалната епоха. Втората сложи край на нацизма. Третата, която протече под формата на студена война и на разубеждаване, сложи край на комунизма. С всяка следваща война се отиваше все по-далеч в посоката на един-единствен световен ред. Днес този ред, виртуално достигнал своя край се бори с антагонистичните сили, разпръснати навсякъде, дори в самите недра на света, във всички актуални сътресения… Сблъсък, който е толкова неуловим, че от време на време идеята за война трябва да се поддържа чрез зрелищни постановки като тази в залива, или днес – тази в Афганистан. Четвъртата световна война обаче е другаде. Тя е онова, което преследва всеки световен ред, всяко хегемонистично господство – ако ислямът господстваше над света, тероризмът щеше да се надигне срещу исляма. Тъй като самият свят се съпротивлява на глобализацията”.
Ако това е така обаче, то “пълната заблуда на западната философия” (макар и отпреди Просвещението) е по-скоро в намерението да бъде наложен един-единствен световен ред, датиращо още от времената на бл. Августин (ако не и от още по-рано), в процеса на което налагане войната започва да бъде оправдавана, започват да бъдат разработвани въпроси, а по-късно и критерий за справедливите войни – световен ред, който не съответства на света, противящ се нему, независимо дали става дума за световния ред на “Pax Romana”, или някое следващо имперско творение. Пълната заблуда на западната философия тогава би била в игнорирането на лицето, личността на другия индивид за сметка на налагането на един необходим ред, разглеждано като безусловно добро. Но тогава това добро не би заслужавало да бъде наричано Доброто, на чието усилване би подобавало поражение на злото.
Всъщност забравянето на войната като “греха на Кайн” (както би я нарекъл Левинас) и преосмислянето й главно като инструмент за налагането на някакъв, макар и “необходим” световен ред в европейската мисловна история е началото на процесът, който завършва в крайна сметка с почти пълното изплъзване на войната от сферата на “подръчното”, на онова, което владеем, както владеем даден инструмент, занаят, или сечиво. Затова и съвременният “фундаментален антагонизъм”, “залог за който е самата глобализация” е война: но не в “класическия и образ”, а в повсеместното и разразяване – и то във времето на (междудържавен) мир, което сякаш вече наистина не отличаваме от времето на война (Хайдегер).
От другата страна на този триумф на неовладимост на войната в новата и форма стоят безпощадно предупреждаващите думи на Бодрияр:
“Няма решение на тази крайна ситуация, най-вече решението не е войната, която предлага единствено ситуация на дежа-вю, с все същия поток от военни сили, фантомна информация, ненужна пропаганда, измамни патетични речи, технологична демонстрация и промиване на мозъци. Тоест като войната в залива – едно не-събитие, едно събитие, което не се случва действително.
Впрочем именно в това е и нейното основание: да замени едно истинско и страшно събитие, уникално и непреводимо, с псевдосъбитие, повтарящо се и дежа-вю. Терористичният атентат съответстваше на една прецесия на събитието пред всички модели на интерпретация, докато тази война, глупаво войнствена и технологична, напротив, съответства на една прецесия на модела пред събитието, тоест на един изкуствен залог и на едно не-случване. Войната като продължение на отсъствието на политика с други средства”.
Comment