Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Ако искате – бихте ли взели отношение по увода на дисертацията ми?

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    Ако искате – бихте ли взели отношение по увода на дисертацията ми?

    Всъщност – по увода и първата глава.
    “Естеството на войната и лицето на мира в хоризонтите на съвременното мислене” е заглавието на работата. Тя е в рамките на философския факултет – една особеност, която може би трябва да напомня.
    Приятно четене (но ако не ви е интересно не хабете много усилия)!



    ЕСТЕСТВОТО НА ВОЙНАТА И ЛИЦЕТО НА МИРА В ХОРИЗОНТИТЕ НА СЪВРЕМЕННОТО МИСЛЕНЕ







    УВОД




    “Ние, народите на обединените нации, решени да избавим идните поколения от нещастията на войната, която два пъти в нашия живот донесе неизразими бедствия на човечеството…”
    Така започва уставът на Организацията на Обединените Нации. Организацията, която трябваше, появявайки се на мястото на Обществото на народите да избегне неговите провали: провали, които доведоха до избухването на най – кървавата война в историята, отнела живота на около 60 милиона души, оставила над 90 милиона ранени, донесла неизчислими разрушения и загуби, война, която все още взима своите жертви в Хирошима и Нагазаки, където от остатъчната радиация продължават да умират хора дори и до днес, война, която донесе на човечеството “неизразими бедствия”. И въпреки че всяка война носи неизразими бедствия, двете световни войни през XX век, наричан от някои “векът на ужаса” или “векът на тоталната война” дадоха своя особен принос днес да чувстваме тази неизразимост, това простиращо се отвъд словото страдание, което милиони човешки същества изстрадаха при ужасното раздвижване на този “истински хамелеон” (Клаузевиц) – войната. Приличаща сякаш на онова библейско чудовище от книгата на Иов, левиатана, войната приема като че контурите на самия дявол:
    “Кой може отвори вратата на лицето му? Зъбите му наоколо – ужас, яките му щитове – великолепие; те са скрепени сякаш с твърд печат; един до друг се допират тъй близко, че и въздух не минава помежду им; един до друг стоят набито, слепили са се и се не разместят. Кога киха, издава светлина; очите му са като ресниците на зората; от устата му излизат пламъци, изкачат огнени искри, от ноздрите му излиза пара, като от възвряло гърне или котел. Дъхът му въглища разпаля, и от устата му пламък излиза. На врата му сила обитава и пред него ужас тича…”
    И всички ние виждаме печата на този ужас в разказите на преживелите войната, в снимките и филмите, останали оттогава, когато четем или слушаме за мащабите на онова, което се е случило – те също са неизразими:
    “Втората световна война – пише проф. Милен Семков – показва колко са неподготвени обществата в средата на XXв да решават проблемите си с цивилизовани средства. Масовите жестокости, убийствата на болни, деца, жени и старци, концлагерите, затворите, принудителното откъсване на десетки милиони от родните им места и заселването им в руини и без елементарни средства за живот остават в историята на човечеството страници, които бъдните поколения няма да могат да разберат – как е било възможно милиони хора да загубят човешкия си образ и да извършат такива престъпления.”
    И наистина днешните и бъдните поколения, доколкото живеят в обстановката на мира, осигурен ни след приключването на тази война не могат да разберат, да си представят (а започват и да нехаят и забравят) случилото се не толкова отдавна – преди някакви си 60-70 години. Неизразимите бедствия на войната и неразбираемите престъпления на загубилите човешкия си образ милиони хора през времето на тази война едновременно ни карат да замълчим и да се ужасим – доколкото сме способни на това – а не да говорим и да разсъждаваме. Защото стихията и мъглата на войната, особено на Втората Световна война сякаш обезоръжават разума и говора и като че оставят място само на безмълвен ужас и потиснатост: накъде върви цивилизацията? Накъде сме тръгнали всички ние, повлечени и въвлечени – може би без наше желание и дори без наше знание – защото тази война и нейните непосредствени следствия предхождат вече раждането на повечето живи днес – в буйния поток, наречен път на цивилизацията, която приема все повече гротескна форма и която е задвижвана и всъщност дърпана откъм бъдещето – сякаш от мощта на злото?
    Но и самата война в такъв случай – и това е очевидно – вече е по особен начин неизразима: било, когато се обърнем към близкото и минало – щом влече със себе си и след себе си онези неизразими бедствия и неразбираеми престъпления, било когато се обърнем към бъдещето – в онзи неин само проект все още ( и слава Богу!) след чието евентуално осъществяване ще настъпи ядрената зима – очевидците на последното подобно състояние на планетата – динозаврите – вече не съществуват – когато милионите и милиарди загинали, завесата от прах между земята и слънцето, падналите вследствие на това с – 40 температури и невероятният глад са може би само част от последиците на онази трета световна война, която по думите на Айнщаин ще предпостави четвъртата да се води с камъни и тояги, тъй като третата ще унищожи всичко, което господарите на планетата могат да втъкат в тъканта на войната – стига само и те изобщо да останат живи; - било когато се обърнем към настоящето – падащите бомби над Ливан и някак очевидното и самопризнато стъписване и безсилие на същото това ООН да предотврати – седмици наред – кървавата касапница и липсата дори на извинения, които преди десетина години може би лицемерно, но все пак бяха изказвани при грешки на “умните ракети”, убиващи тогава в Косово или при първата “Пустинна буря”
    Неизразимостта и неразбираемостта очевидно са се настанили здраво, твърде здраво в полето, в “темата” на войната.
    Следователно: да се пита днес за естеството на войната, да се обсъжда какво е войната, както обикновено си представят това питане, този въпрос, би било и неуважително – с оглед на близкото минало, и съмнително – с оглед на евентуалното бъдеще, и безсмислено – с оглед на настоящето състояние.
    И все пак.
    Да се откажем напълно от слово и размисъл за войната, подавени, така да се каже, от бруталността на суровата и природа (Клаузевиц), избуяла днес - би било безотговорно.
    Би било безотговорност, а не неуважение към жертвите на войната, които не са умрели, за да утвърдят неизразимите й бедствия. Безотговорност, каквато е и многословието, което не отчита достатъчно, или изобщо тези бедствия и което очевидно се шири в съвременните разисквания върху иначе толкова актуалната, както винаги впрочем, тема за войната. Иначе как да си обясним слабия им ефект върху действителността? Безотговорност и спрямо бъдещето, защото нали всяка война може да бъде предотвратена или се стреми да приключи чрез мирни пре-говори, чрез оставане или завръщане при диалога и словото, които тя е напуснала при своето начало, бидейки всъщност излаз от словото.Тъй като все пак словото е онова, на полето на което е възможно да бъде удържан мира и отдалечена войната, която е безсловесно явление, повярваме ли на определението на Клаузевиц, че войната е “истински хамелеон”.
    Ето защо ние сме длъжни да говорим.
    Ние не можем да се откажем да изследваме тази “сурова природа”, докато не я усмирим – или докато тя не заличи нашето битие в едно последно свое раздвижване – този двубой е сякаш наша съдба.
    Но какво става тук – ето че и сега става дума за двубой, за война. Нима войната обитава цялото битие? Нима, дори когато обявяваме война на войната отново сме в плен на войната?
    Ето че въпросът за естеството на войната не е толкова прост и лесно решим. Може би точно той е съдбовният въпрос днес, за нашата епоха, въпрос от който зависят нашите бъднини.

    Въпросът за естеството на войната не е точно въпросът “какво е войната?”, въпреки че следва да съдържа и това (питане и отговор) в себе си.
    Въпросът за естеството на войната следва да бъде обвързван с питането за лицето на мира, защото ако се окаже, че войната наистина е обзела цялото битие (а ние трябва да сме подготвени за такава възможност още в началото на изследването), то трябва да бъде намерен Някой, Който да ни донесе, да носи и да е носил мира. Някой, а не нещо, защото всяко нещо, всяко естество и същество бездруго са от, из и сред естеството (битието) изобщо, което е обзето в такъв случай от войната (polemos–ът), т.е са заразени, раздробени, подвластни на нея.
    А всичко, което може да се изкаже за лицето, за личността е, че тя е несводимост към своето естество, към собствената си индивидуална природа, а оттук разбира се (освободена) и към каквото и да е сред, из и от(към) природата, несводимост към и до прост индивид; и не би могла да бъде разбрана и дори – правомерно попитано за нея – през, чрез и откъм въпрос за битието, въпрос, питащ “какво?”. Тъй като личността, лицето отговаря на въпросът, който пита “кой?”. В това отношение ще се придържам към описаното по-рано различие между личност и природа. Нали както пише и Левинас в своето забележително есе “Мир и непосредствена близост”:
    “… очевидно е, че тъкмо в познаването на другия като прост индивид, индивид от един род, от една класа, от една раса – мирът с другия се превръща в омраза; това е досегът до другия, който принадлежи към рода на това или онова”.
    А “мирът – като връзка с единствения и другия, връзка, обозначена с общия термин “любов” – пише той - е възможен само когато деформализирайки преоткрием, “че единствеността и другостта на единствения е конкретно лицето на другия човек, чиято изначална епифания не е в неговата видимост на пластична форма, а в “апрезентацията… не-безразличие към другия… пробуждане за другия човек в неговата единственост, неразграничима за знанието, приближаване в неговата непосредствена близост на ближен и единствен… Лицето, което не е разбулване, а чиста оголеност на беззащитното излагане… Лицето (visage), което по този начин не е само образ (face) на човека”.
    Но нали тъкмо този образ, както си спомняме – дори този образ! – милиони хора са загубили в неразбираемите си престъпления по време на Втората Световна война например?
    Тогава не би ли била нашата първа задача, заедно със сериозните и отговорни мислители на нашето съвремие да се опитваме да издирим или припомним чертите на този образ и да изследваме причините за неговото загубване? И дали бихме разбрали нещо около природата на войната, дали бихме раз-съдили дори това “какво е войната?”, ако не си дадем сметка за (и не удържим) връзката на това питане с онова загубване на образа?
    Но в шума на най-новите разисквания за войната днес очевидно малцина си дават сметка, дори изобщо долавят да има такава връзка. Нещо повече. Съвременната иначе толкова широка дискусия върху войната изглежда не е решила дори това “какво е войната?” за себе си.
    Съвременната дискусия за войната почива (и нарочно казвам “почива”, за да подчертая атмосферата й на неавтентична трудоемкост, неавтентични усилия) в отправните си точки върху аксиомите за природата на войната, установени и положени през Новото време, без в нея да личи тенденция (и дори – начатъци на такава) да се запита дали те не се нуждаят от преоценяване.
    Струва ми се, че не би било кой знае какъв риск да утвърждаваме, че именно с такъв – аксиоматичен за културата на западното мислене на войната характер е следният текст от “За правото на война и мир” на Хуго Гроций, който би помогнал да разберем доста около произхода на западния “постав” на мислене на войната. Това е всъщност и началото на книгата:
    “Думата “война” (bellum) произхожда от по-древната форма duellum (двубой). Duellum произлиза от duo (две) в същия смисъл, в който за нас мир означава единение. По същия начин при гърците думата polemos (война) произлиза от обозначаването на множество.
    Нашият език позволява употребата на думата война и в този по-широк смисъл. Но нищо не ни пречи да отредим името война само за въоръжен конфликт между държави.
    Като озаглавяваме това изследване “За правото на война и мир”, ние, първо, имаме предвид най-вече въпроса за това дали войната може да бъде справедлива. А освен това – кое във войната може да бъде справедливо. Защото тук право означава не нещо друго, а справедливото, при това най-вече в отрицателен, а не в положителен смисъл, т.е право е това, което не противоречи на справедливостта. А на справедливостта противоречи онова, което е противно на съществата, притежаващи разум”.
    Този текст е ключов за архетипа на западната форма на мислене и говорене за войната – и за да се докаже това дори не е нужно да се цитират отзивите за него.
    Достатъчен е и един поглед върху характера на днешното мислене на войната, за да се види, че основните проблеми в него и за него все още са: дали войната може да бъде справедлива, коя е справедлива война и коя – не, какви са критериите за справедлива война, кои са условията за нея – преди, по време и след приключването на войната, каква е разликата между справедлива и допустима война, какви са критериите за допустима война и т.н и т.н.
    А инерцията да детайлизираме явно е твърде увличаща и така се появяват изследвания под надслов “Справедливи и несправедливи войни: един морален аргумент с исторически илюстрации”; “Справедливата война: сила и политическа отговорност”; “Социологията на модерната война и теорията за справедливата война”; “Теория за справедливата война: как да се употребява?”; “Справедливите войни – философия и идеология”; “Доктрината за справедливата война в ядрен контекст” и т.н.
    А животът предлага и нови ситуации: така днес в схематиката справедлива/несправедлива война трябва да се вместят такива новородени чудати креатури като “хуманитарна интервенция”, “мироналагаща операция”, “превантивна война”, “война срещу тероризма” и др. Впрочем последният феномен - “войната срещу тероризма” показва и е явен симптом, че тезата (аксиомата) на Хуго Гроций се пропуква дори на равнището на политическата рефлексия, която теорията за справедливата война – искаме или не – винаги е обслужвала.
    При всичко това бих желал да кажа, че участниците в съвременната дискусия за войната, каквито са и авторите на гореизброените съчинения – били те привърженици на теорията за справедливата война, били те реалисти или пацифисти, чиято позаглъхваща сила днес не ги прави само статисти в дискусията, но все пак са във видимо отстъпление пред, по думите на Уолзър, възприетата дори от американските въоръжени сили (след войната във Виетнам) като доктрина теория за справедливата война – всички те (тези участници в съвременния дебат за войната) се надяват – често пъти съвсем искрено и честно – и това никой не поставя под съмнение – че съвременното обосноваване на техните нагласи, както и тяхната евентуална победа допринася и ще допринесе за благото на човечеството, за установяване на един нов ред, конституиран и подкрепян от международното право и неговите институции, за намаляването и дори пълното премахване на злоупотребите с войната, но и нарушаването на човешките права, на съмнителните “хуманитарни интервенции” и прилагането на “двойния аршин” в международните отношения, но и на злоупотребата с Вестфалския принцип на суверенитет, водеща понякога до “етнически прочиствания”, разправа с неудобни, “заплахи за демокрацията”. Надяват се, разбира се, в контекста на тези разисквания да бъде решен някак и проблемът с тероризма, който обаче почива върху една друга доктрина – за свещената война – и може би между тях – това като че ли още не е изяснено - няма пресечни точки.
    И все пак (и с това нека да се върнем към Хуго Гроций) дали наистина нищо, съвсем “нищо не ни пречи да отредим името война само за въоръжен конфликт между държави”?
    Къде са основанията за това “отреждане”, което загърбва и стеснява - както признава и самият Гроций – употребата на думата война в този по-широк смисъл, който “нашият език бездруго позволява”?
    И не загърбваме ли и не стесняваме ли така една по-същностна интуиция за войната, а и за мира, която древните са имали и която прозира смисъла на мир като единение, и на война като polemos, множество? Не се ли налага така върху онтологическия постамент на разбирането на войната и мира една правно-етико-политическа парадигма-завеса, която го закрива и подменя, измествайки въпроса за естеството на войната с въпрос “първо,…за това, дали войната може да бъде справедлива. А освен това – кое във войната може да бъде справедливо”? Не се ли закрива и стеснява по този начин онази изначална широта на смисловия хоризонт при подхода към проблема за войната и не биваме ли потопени в перспективата към един по-тесен смислов хоризонт, която царува в съвременния начин на мислене и дебат за войната – но която вече и дискредитира сама себе си?
    Войната въоръжен конфликт между държави ли е? В перспективата, която ни носи появата на “абсолютното оръжие”, както го нарича Броуди, на атомното оръжие, не се ли е променил твърде много характерът на войната? Не би ли следвало (в тази перспектива) поне да добавим нещо към това определение и то да се превърне във “Войната е въоръжен конфликт между държави, който би могъл да доведе до изчезването на самото битие на държавите”.
    А това е твърде съществена промяна в определението за войната, която засяга самата й природа.
    Когато съдържанието на едно понятие внезапно се е увеличило дотолкова, че родовият признак вече не е в състояние да го определи и дори бива погълнат от “експлозията” на понятието, то да се опитваме да разрешим проблема чрез запитване за видовите отличие и различия (на неясното и неопределено вече понятие) би било и смехотворно и невъзпитано с оглед на възпитанието в мисленето по критерия на Аристотел: да се знае за какво изобщо подобава да се пита. А че война е неясно и неопределено (вече!) понятие ни предупреждава еднозначно и категорично и Жак Дерида, когато казва - и то след атентатите на 11.IX. 2001г, т.е в една неподдаваща се на съмнение и оспорване актуалност, че поради тази причина дори избягва да го използва, предпочитайки думата “насилие”. И той, разбира се не е единствен: същото пише, макар и по отношение на тероризма, Ноам Чомски.
    Върху “война” и “тероризъм”, нещо повече, върху “войната с тероризма” се гради цяла една реторика, която неистово се опитва да се превърне в основен рефрен на, както го нарича Бодрияр, симулакрума – за всички граждани на нашата планета. Какво по-голямо доказателство за загубата на възпитаност в мисленето, която изглежда симптоматична за цялата съвременна, или както я наричат – постмодерна епоха! Но може би възпитаност в мисленето днес не ни е нужна!
    Нали законът на същата тази постмодерност гласи, че вече я няма, не съществува истината, а има много истини, дори нещо повече, съществуват толкова истини, колкото и гледни точки, които съ-съществуват, както и разсейването, разпръсването и следите (най-вече писмовните) и така в тяхното “богатство”, в плурализма, в диалога, в дискусията сама по себе си вече се състои ценното, ценността. Ето защо няма нищо лошо в разнопластовостта и разнопосочността и дори в своеволието и неспазването на всякакви правила и всякакво възпитание от съвременната дискусия за войната – не спомага ли тя чрез тъкмо тези свои страни да се очертае по-релефно проблемът, който дебатираме?
    Но проблемът е тъкмо в това, че не успеем ли – може би в дискусията, случваща се именно в тази, настоящата времева отсрочка – да предотвратим проблема който ни носи и представлява по своята същност войната, а това минава така или иначе все пак през задължителното негово формулиране! – то при следващото евентуално разразяване на този проблем всичкото това “богатство” на тези “истини”, от тези гледни точки ще изчезне, поради унищожаването и на техните носители. И тогава, за съжаление от постмодерността и нейните “истини”, отричащи истината, няма да остане нищо и всъщност това ще бъде вече окончателната “победа” на истината.
    Така темата, проблемът за войната по някакъв начин ни обединява и изравнява и чрез него след “смъртта” на всички абсолюти, в епохата когато всичко е относително, в епохата когато всичко е позволено, със странна стъпка абсолютното си пробива път към нас и намира начин да ни пресрещне – чрез възможността – твърде реална възможност – засега единствено чрез война – за абсолютната гибел на човечеството.
    Възможно е срещу “искът” да бъде издирван наново смисълът на понятието “война” и да бъде поставен отново въпросът “какво е тя?” да бъде отправено - при самозащита от страна на правото - възражение от позицията на една първична действеност или по-точно наивистичен практицизъм: може понятието “война” (а и понятието тероризъм) да е неясно и неопределено, а неговият смисъл – замъглен и занемарен днес, но и така да е – това не е пречка международното право, което така или иначе е вплело тези понятия в тъканта си – макар и в една друга епоха – да има значителен прогрес в борбата за обуздаване и вкарване в някакви нормативни (правни) рамки, условия и критерии на това явление, а и в борбата срещу извършителите на терористични действия (щом става дума и за тероризма) – през последните четиридесет – до шестдесет години. Т.е международното право работи, действа, ефективно е, чрез него се правораздава – независимо или успоредно с тази иначе призната липса на дефиниция. Подобна теза защитава Жилбер Гийом в своята статия “Тероризъм и международно право”, въпреки че там говори само за тероризъм (но такъв аргумент би могъл да бъде прехвърлен и върху “делото” за понятието “война”) и въпреки че – за негова чест трябва да кажем – не пропуска да отбележи макар и изтласканата тревога, която буди едно такова боравене с неясни и фактически никъде не дефинирани понятия.
    Но не зазвучават ли така отново нотките на една реторика, която в своето начало и при своето разгръщане веднъж вече е заглушила адекватното слово за войната, което по необходимост изглежда е малко по-тихо и би следвало да започне с възобновеното питане за естеството на войната, за това какво е войната? И ако ми бъде позволено да използвам заемка от езика на психоанализата: изтласкването на проявите на комплекса, че при/след толкова и ужасни сполетели ни войни ние все още (или вече) не знаем и дори не се запитваме какво е всъщност войната не може да компенсира неврозата на съвременното мислене, породена от тревогите около това незнание, която то се опитва да маскира с фиксирането си в тематиката на справедливата (и изобщо – във видовете) война.
    Това изтласкване, както и всяко друго, само задълбочава неврозата, създава и умножава “сателитите”, които не могат да бъдат асимилирани в един хармоничен и дори “приятен” синтез на съзнанието. А по този начин съвременното мислене остава неадаптирано към това ново или навестило ни по нов начин обстоятелство, което представлява проблем вече сам по себе си - и което е войната. Но не е ли тъкмо днес, точно сега най-неподходящото време да бъдем неадаптирани и невротизирани - когато имаме в областта на “подръчното”, както го нарича Хайдегер, онова страшно и абсолютно оръжие, боравенето с което би могло да прекърши всяка ръка, чрез която подръчното изобщо се определя?
    Впрочем интересно би било дали при положение, че за прелюдия към една трета световна война би послужила някаква война, която, да речем (нека не изключваме тази възможност) покрива и отговаря на всички критерии от теорията за справедливата война, т.е е “справедлива” и дори е “сезирана” от ООН – дали в такъв случай поддръжниците и анализаторите на справедливата война биха почивали по-спокойно в гробовете си сред общата гробница, в която след ядрения апокалипсис ще се превърне синята планета?
    Не! Ние трябва да поставим отново въпроса за естеството на войната, въпроса какво представлява войната и да го поставим встрани, т.е извън съвременната дискусия за справедливите, оправданите или допустимите войни, за да го поставим истински съвременно. А това “встрани” и “извън” ще рече – издирвайки един по-изначален смислов хоризонт на питане и разбиране за войната, който бих могъл да нарека онтологически и спазвайки онази възпитаност в мисленето, която опазва благородното потекло на философията. Ако днес философската мисъл или нейните пост-модерни наследници нямат силите и способността да преосмислят и отговорят какво е войната за нас днес, какво е естеството на войната (също - за нас и днес), то трябва да признаем, че правната мисъл не е виновна, че продължава да мисли войната в наследството на една правна парадигма и дори е признак на достойнство, че сякаш не дръзва да пристъпи към едно ново и валидно за съвременната ситуация определение, може би долавяйки философския характер на трудността днес.
    Защото неизказаният, но правдив упрек, който все пак би могъл да бъде отправен при такова настояване за необходимостта от работа на международното право и институции, макар и при липсата на ясна дефиниция за “война” (или тероризъм) е тъкмо към философията или постмодерните й наследници. Нали тъкмо на тях подобава – а не на международното право – да разрешават философски трудности, щом като твърдят, че войната е надхвърлила днес областта на правото и неговите обяснения и интерпретации и се е превърнала вече в един по-скоро философски проблем.
    В този смисъл отбелязаното по-горе отдръпване от международна правна дефиниция на “война” би могло да се тълкува днес като една проява на достойнство - още повече, че и при тази липса на всеобщо призната дефиниция международното право продължава да работи – в своята си технология – и дори предварително отразява сякаш – включително чрез своите успехи – превръщането на тази констатация в упрек: нека мислителите положат усилие да дефинират, щом правото е дало веднъж вече подвеждаща или непълноценна дефиниция.
    И наистина – трябва да признаем – това е тяхна работа. Ако не успеят – това може би наистина ще е една окончателна присъда над философията и философските усилия – да замълчат веднъж завинаги.
    Принос към едно подобно усилие за изследване или поставяне на въпроса би могъл да се окаже, надявам се, и този труд. Още повече, че става въпрос за поставянето на въпроса. Колкото и да не ни се иска, за евентуалния пълноценен отговор може би ще е необходимо време – поне докато се усилим в ориентацията колко сме неориентирани.
    Проследяването на произхода и влиянието на теорията за справедливата война изглежда също влиза в тази задача. Поне докато си изясним защо тя е обсебила съвременното и изобщо европейското мислене от Новото време до степен да го направи неспособно за диалогизиране с носителите на една идея за религиозна или свещена война, т.е нечувствително към усета за свещеното изобщо и второ към евентуалната връзка между свещено и война. “Може би - както пише Хайдегер – отличителното за нашата епоха е, че тя пропуска да влезе с мисленето си в измерението на святото. Може би в това е единствената беда”.
    Накрая, преди да пристъпя към разглеждането на въпроса за естеството на войната, бих искал да направя едно уточнение.
    Изразът “естество на войната” съдържа в себе си едно понятие, с етимологични корени в старобългарския език, понятието естество. Думата естество е умишлено избрана, въпреки и донякъде тъкмо поради това, че няма достатъчно точен и смислово богат аналог в езиците на латинската култура. Нито natura, нито esse нито existentia успяват да предадат полисемията на естество в контекста на славянската култура. Но естество е избрана най-вече заради следната двояка възможност: че позволява, от една страна осъществяването на един загатнат херменевтически обрат и че носи в историята на своето древно използване една православна (следователно свободна от латинизация и рационализъм, т.е от озападняване) връзка с понятието ипостас. А ипостас означава лице, личност.
    След това уточнение ще премина към разглеждане естеството на войната.





    ПЪРВА ГЛАВА





    “И така в абстрактната област на понятието само за себе си превъзходството на разума не може да спре, преди да стигне до екстремата, защото самият разум е изправен пред необходимостта, с конфликт на сили, които са неконтролирани, които не се подчиняват на никакви други закони, освен на своите вътрешни… По друг начин обаче изглеждат нещата, ако преминем от абстракцията към действителността.”
    Откъде е този пасаж? Много е вероятно всеки изкушен във философията читател да би заподозрял връзка с мисленето на Имануел Кант, или дори с Георг Вилхелм Хегел. Автор на този текст обаче е генерал Карл фон Клаузевиц – един друг “философ”, в една друга област, позната по-скоро на стратезите на военното изкуство и изучавана във военните академии.
    Карл фон Клаузевиц обаче държи да осъществи именно философия на войната! И всеки запознат с неговото произведение философски образован читател би следвало да се съгласи, че трябва да премахнем кавичките около думата философия.
    Терминологичният апарат, който ползва Клаузевиц е подчертано философски, така както и подходът (методът) на неговото изследване и “систематизирането, към което ме тласкаше моя характер”. Но най-важното за нашето изследване е, че той и по същина, по начало основава изследването си върху фундамента на философско по тип питане. А то е “за природата на войната”.
    “За природата на войната” се казва и първата, “теоретична” част от неговото произведение и тя започва със следното емблематично начало:


    Какво е войната?

    1. Въведение

    Намерението ни е да разгледаме отделните елементи на нашия предмет, след това отделните части или членове на този предмет и накрая цялото с неговите вътрешни взаимозависимости, т.е да вървим от простото към съставното. Необходимо е да започнем с общ поглед върху същината на цялото, защото когато разглеждаме отделните части, трябва същевременно да имаме предвид цялото.

    И тъй природата (естеството) на войната е предмет на изследването. Но най-напред се пита какво е войната? Оказва се всъщност, че преди прословутото определение “Войната е продължение на политиката с други средства” стои едно друго и то още в началото.

    “Не бива да се впускаме веднага в една претенциозна книжна дефиниция за войната, а ще се придържаме към нейната стихия – двубоя. Войната не е нищо друго освен разраснал се двубой. Ако приемем, че войната е съвкупност от множество двубои, най-добре ще е да си представим двама борци. Всеки се стерми с физическа сила да подчини другия. Крайната му цел е да победи противника и да го направи неспособен за по-нататъшна съпротива.
    Следователно войната е акт на насилие, с което принуждаваме противника да се подчини на нашата воля.”

    Войната е акт на насилие, но войната е преди всичко разраснал се двубой. Войната съгласно това ефектно начало на книгата, е също така съвкупност от множество двубои. Така Клаузевиц не отбягва и не заобикаля поне в началото онова, което Хуго Гроций бърза да загърби още при започването на своето произведение – разбирането за войната като polemos, множество (двубои), характерно за една древна интуиция и съдържащо един “по-широк смисъл”.
    Следователно в основата на темата за войната като някакво нейно градиво стои проблемът за двубоя. Борбата между две.
    Но две какво? Или между кои две? Между две същества изобщо? Или между два (човешки) индивида? Или между две (човешки) лица?
    По отношение на природата на войната обаче, което е същинският предмет на нашето изследване, ние намираме в края на тази първа част едно от най-съдържателните (ако не и най-съдържателното) определения, които западноевропейската мисловност изобщо познава и то във всичките и разновидности, занимаващи се със войната като своя централна тема. То се намира в главата “Изводи за теорията”, която се явява заключителна за първата част, наречена “Какво е войната?” и гласи следното:

    Войната, следователно, е не само същински хамелеон, тъй като във всеки отделен случай променя донякъде природата си, но тя, във всичките си проявления по отношение на властващите в нея тенденции представлява странно триединство, съставено от първичната насилственост на нейната стихия, от омразата и враждебността, които могат да се разглеждат като сляп естествен инстинкт, от играта на вероятното и от случайното, които я правят свободна дейност на духа, и от подчинената природа на политическия инструмент, която я прави подвластна на чистия разум.
    Първата от тези три страни е обърната най-вече към народа, втората – към военачалника и неговата армия, третата се отнася най-вече до правителството. Страстите, които следва да се разгорят по време на война, би трябвало всъщност да са заложени у самия народ; мащабите, до които ще стигне играта на куража и таланта в в царството на вероятностите и случайността, зависят от характерните особености на военачалника и на армията, политическите намерения обаче зависят единствено от правителството.

    Ако се вгледаме в първия абзац ще забележим, че природата на войната е “разкроена” на същите три части, на които разкроява природата на човека Имануел Кант. “Първичната насилственост на нейната стихия, враждебността и омразата” са (се отнасят) към една “практическа” страна на войната, която засяга царството на морала: омразата, враждебността, стихията изобщо, слепия естествен инстинкт – това са винаги пречещите на “максимата на морала в царството на целите” влечения на природата, с които практическият разум е призован да се справи.
    “Играта на вероятното и…случайното, които я правят свободна дейност на духа” ни напомнят за “Критиката на способността за съждение”, където естетическата способност на човека по отношение на красивото е винаги свързана с една игра на способността за въображение: игра, условията за която са избити изпод краката и, когато става дума за възвишеното; но и която, следователно, тук трябва да обрамчи тази страна на природата на войната в предела на едно изкуствено умаляване, необходимо за понятието за красиво. Обратно, тенденцията на каквината на войната е да се разраства и избягва всякакви ограничения, каквато би била чистата/идеалната война, нещо споменато по-нататък от Клаузевиц.
    И най-сетне. “Подчинената (страна на нейната) природа на политическия инструмент… я прави подвластна на чистия разум” т.е на познавателната страна/способност на човека. Не случайно войната е познаваема “при всички обстоятелства…. не като нещо само за себе си, а като… политически инструмент” (глава 27), защото – и едва тук идва мястото на известния израз, “войната е продължение на политиката с други средства” (само така ще е възможно, пояснява Клаузевиц, да не изпаднем в противоречие с цялата история на войните).
    Всъщност третият цитиран пасаж на този абзац, който го и завършва, най-чисто, най-ясно, насочва към зависимостта на всяка една от тези три страни, всяка една от трите секции (разрези) на критиките по отношение на Dasein, както би се изразил Хайдегер, за да избегне дискредитирания израз човек, или човешка природа.
    Дали Клаузевиц умишлено насочва и обвързва природата на войната с естеството на човека, такова каквото го вижда Кант? Нима един военен, макар и със “склоност да ситематизира” е чел и разбрал – и то в детайли – един от най-трудните текстове в историята на философията? Вероятно не малко недоверчиви усмивки биха пресрещнали такова твърдение, усмивки произхождащи от философските среди.
    Но нека преди всичко запознаването (на съмняващите се) и въздействието на и със самия текст да бъде единствен критерии, както би изисквало и всяко безпристрастно и научно изследване.
    И второ – всъщност на подобни възражения бих отговорил, че не е било и нужно подробното запознаване на единия прусак с трудовете на другия, живял малко преди него: Клаузевиц не пише трудовете си в мисловен вакуум, а в модерните за времето си понятия, тенденции и нагласи. Във всеки случай природата на войната според Клаузевиц е в пряка подчиненост и в трите си страни или компонента – на природата на човека, с нейните три компонента, такива, каквито Кант ги вижда и описва: чист разум, практически разум, способност за съждение, т.е природата на войната е (в) подчиненост (функция) на природата на човека, тя все още е разбирана като подчинена на човека, един от предметите в областта на неговото подръчно, с който той борави, наред с другите.
    След всичко това, напускайки сякаш областта на чистата теория Клаузевиц ситуира трите страни на войната сега не по отношение на нейната природа, в която са “дълбоко вкоренени”, а по отношение като че на зрителите, носителите и управляващите видимите и у обществото (социума) очертания (черти) на “хамелеона”.
    Тъй като войната не е просто двубой, а “разраснал се двубой”, обяснението й не би могло да се ограничи единствено до индивидуалнта човешка природа. Първата от страните й, страстите, без чието разгаряне не би могло да я има “би трябвало да са заложени всъщност у самия народ” – у неговите движения природата на войната става, така да се каже, исторически видима. Мащабите от играта в царството на вероятността и случайността са проличаващото второ нейно (на природата й) очертание – свободна дейност на духа. Въплътеното в историческата тъкан трето нейно описание (определение) – в подвластността й на чистия разум - добива облик в инструментариума на политиката, чийто намерения “зависят обаче единствено от правителството”.
    Така или иначе, независимо дали ще разглеждаме войната като “покояща се” в своите начала в човешката природа, или ще даваме внимание на простряността и въплътеността й в общественото, историческо нейно присъствие, “тези три тенденции, които се изявяват всяка със своето законодателство, са вкоренени дълбоко в природата на войната, като при това могат да имат най-различна сила”.
    Т.е всяка от тези три страни на войната би следвало да има своя архитектоника, ако е позволено да заемем този израз от Кант, която може и да бъде самостоятелно изучавана – било от някакви подранили социални инженери, било от военните в техните стратегико-тактически разработки, било от политиците в управленския им инструментариум, където войната попада: но истината за природата на войната би убягнала, ако потънем в която и да е от тези три групи с тяхното “законотворчество” и изпуснем от поглед другите две; а дори – това се подразбира – ако удържим две от тях, но загубум от очи третата; - защото войната е “странно триединство” и защото “една теория, която би отказала да се съобрази с тях или която би решила да ги постави в някакво произволно съотношение по между им, би изпаднала моментално в такова противоречие с действителността, че дори само поради това бихме могли да я смятаме за непригодна”.
    Всъщност “странно триединство” е на свой ред достатъчно странен израз. Той намеква, че природата на войната си остава загадка. Но същевременно я различава от простия въпрос “какво е войната?”.
    Защото “войната е разрастнал се двубой” и “войната е продължение на политиката с други средства”, но природата на войната е свързана със страното триединство, което се корени дълбоко в нея.
    Най-интересно обаче (и най-показателно в контекста на нашата тема) е последното изречение – че “задачата, следователно, е теорията да се задържи в свободното просторанство между тези три тенденции, като между три точки на притегляне…”, следователно, по Клаузевиц, войната и по точно природата на войната е странна констелация, сред която мисленето (на военния теоретик) се движи и изключително трудно се удържа в равно отстояние от притежлящите го със своя сила и свое законодателство елементи на констелацията.
    И така, природата на войната е изключително сложно и недоразгадано триединство, констелация, която е предизвикателство към всеки баланс на мисленето, който би бил без друго някакъв вид негова равновесност или омиротвореност, които войната по дефиниция не търпи и то в контекста на разбирането за войната, като “въоръжен конфликт между държави” (т.е разглеждането на войната като чисто човешко дело).
    Интересно е, че в първите редове Клаузевиц не ограничава войната до “въоръжен конфликт между държави”. Там той говори в толкова широк смисъл за нея, че цитираните редове от началото на “какво е войната?” не изключват по смисъл войни както в животинското царство, така и разбирането на една “вертикална”, така да се каже, война между ангели и демони, например. Защото двамата борци и техния стремеж да се подчинят взаимно чрез физическа сила е именно само представа, към която авторът призовава.
    Ако приемем – пише Клаузевиц – че войната е съвкупност от множество двубои…
    А ако не приемем? Във всеки случай преди всяко приемане или отхвърляне у Клаузевиц лежи важното и съществено определение: “Войната не е нищо друго, освен разрастнал се двубой”.
    Ако би било позволено да заемем от Хайдегер един негов похват, вероятно бихме попитали: а как стои въпросът с това нищо? Защо изобщо то се споменава? Смущението при едно такова построяване на изречение, още повече когато то играе ролята на дефиниция и то не “претенциозна книжна” е доловимо за философската нагласа. Но дори и без него (а може би точно поради него, или то – поради тях) участниците в този двубой не са определени ясно: кои могат да бъдат те? Войната само и предимно човешко дело, разкроено по еталона на разкрояването на човешката природа ли е? И нищо друго?
    Нека да си припомним една словесност, която говори за войната и нейната природа, по-точно намеква за тях, разкривайки възможността за една още по-сложна констелация, чието предизвикателство не би следвало да отбягваме или заобикаляме, ако търсим едно автентично поставяне на въпрос за природата (естеството) на войната. И въпреки че този текст говори за мира, дъбочината на разбирането за войната, произтичащо от него е следствие на онази, произтичаща от разбирането за мира. Така е и озаглавена главата, “За Мира и какво означава самото понятие самобитие. Какво се казва, че е Живот – в – себе си, Възможност – в – себе си и други такива” от Ареопагитския корпус, чието начало е следното:

    “А сега нека благоречиво възпеем с мирни химни и изначално свързващия божествен Мир. Защото той всичко единява, поражда и изработва съгласието и сродството на всичко. Затова всичко се стреми към Мира, който възвръща частичното множество на нещата към цялостната единност и съединява междуособната вражда на целия свят в единовидно съжителство (на подобни). От причастността си към божествения Мир старшите по достойнство свързващи сили се единяват сами, по между си и с единствения принцип на мира във всемира; сетне единяват тези след тях в тях самите, помежду им и с единственото всесъвършенно начало и причина на всеобщия мир. Тази причина е покрила неразделно всичко вкупом като някакви ограждения, които затварят наедно разпръснатите неща и всичко установява в неговите граници, определя и укрепва, като не позволява на разделените неща да се разпилеят безредно в неокрайностеното и неопределеното, да загубят устоя си или да бъдат изоставени от Бога, след като, напускайки собствената си единност, са се объркали по между си във всевъзможно смешение”.

    И така “Мир” тук съдържа и е изпълнено с такава полисемичност, че да се изброят различните видове (или смислови нюанси) на мира и на войната в този текст би следвало да бъде разпознато само по себе си като задача, и то – първостепенна.
    Доколкото мирът засяга всичко, единявайки го, пораждайки и изработвайки съгласието и сродството му (на всичко), то следователно войната, polemos-ът, приемем ли да назоваваме така неговата противоположност - също засяга всичко, цялото битие, бидейки разпознаваема, личаща като “междуособна вражда на целия свят”. Тя изобщо е намекната като частично множество на нещата, несвързани от мира, а пребиваващи в разпръснатост, която те търпят без него и без неговия принцип или причина (начало). Мирът, освен това, установява всичко в неговите граници, определя и укрепва, а също така реди, или по-точно е осмислен като ред, или удържащ реда, доколкото “не позволява на разделените неща да се разпилеят…”, а следователно войната е избиване на устоите, разделеност и разпиляност на нещата (res). Най-сетне по начало – в какъвто смисъл изказвахме и всичко дотук – мирът охранява от объркването и всевъзможното смешение, което не е мир – но в което нещата, напуснали собствената си единност, изоставени от Бога, са изпаднали, изпадат и ще изпадат: следователно, под война би могло да се разбира и объркването на нещата помежду им и всевъзможното им смешение (еклектика).
    Очевидно под името мир в този кратък текст могат да се разбират следните смислови ядра на такова понятие:
    Мир е единение, свързване.
    Йерархичен принцип.
    Ограждение от разпръсване, установяване в граници.
    Предел, укрепване и пречка за разделените неща да се разпилеят безредно.
    Ред и удържане (постояннство) на реда.
    Охрана от объркване на нещата помеду им и всевъзможното им смешение.
    Това означава, че отрицаващото мира състояние на битието
    (вражда) най-малкото е:
    разединеност, разкъсване на връзките.
    Разпадане на (опълчване срещу) йерархията.
    Разпръсване, изпадане в неустановеност.
    Неопределеност, неокрайностеност, слабост, разпиляност в базредие и непостояннство.
    Изпадане в объркване на нещата помежду им и всевъзможносто им смешение.
    И най-интересното и конкретно назовано отсъствие на мира, съотнесимо най-вече към нашата тема:
    междуособна вражда на целия свят.
    Но означава ли това, че отрицанието на мира, което извеждаме от това, или неговото отсъствие означава и трябва да бъде обозначено с понятието “война”?
    Да видим как продължава текстът по-нататък:

    “Що се отнася до това какво представлява божествения Мир и Спокойствие, свети Юст го нарича низгласимо и недвижимо по отношение на всеки познавателен процес, доколкото Бог запазва покоя си и докарва тишината, бивайки така по себе си и в себе си, свръхсъединил цялото съществуване спрямо собствената си цялост, но без да излиза от себе си и да изоставя вътрешната си единност, докато се многообразява. Той произлиза към всички неща, оставайки изцяло при себе си заради висшето единение, надминаващо всичко – такъв мир нито може да се изкаже, нито е допустимо или възможно да се помисли за нещо от съществуващото. Но отдавайки му непознаваемостта като нещо неизгласимо, понеже е отвъд всичко съществуващо, можем по-скоро да се вгледаме – доколкото е по човешките сили, а ние сме далеч от повечето достойни люде – в неговите умопостигаеми и изречими причастия”.

    И така, мирът е неизгласим и недвижим по отношение на всеки
    познавателен процес, този мир (такъв мир!) нито може да се изкаже, нито е допустимо да се помисли за нещо от съществуващото. И това не е случайно: нали този текст е отраснал в традицията, почиваща на словото за онзи мир, който надвишава всеки ум. Оказва се, че както по отношение на войната, така и по отношение на мира ние незаобиколимо се натъкваме на една неизгласимост, неразбираемост, неразгадаемост и неизразимост, тогова когато надникнем отвъд ординарните определения. Тази неназовимост, тази апофатичност съвпрягат сякаш двата проблема в едно “съдбовно” запитване: откъм коя тайна, откъм чия неизразимост би следвало да тръгнем (да се отправим) когато разсъждаваме при разглеждането на въпросите засягащи войната и мира?
    Дали откъм тази на войната?
    Да, ако на този въпрос отговаряше или трябваше да отговори един античен човек, или изобщо дискурсът на античната философия съдържащ и следната интуиция: “Войната е баща на всичко, тя е цар на всичко. Едни тя прави богове, други – хора, от едни тя прави роби, а от други - свободни” (Хераклит). Но всъщност на този въпрос не отговаря и не би следвало да отговаря, особено в контекста на нашата тема, такъв дискурс, който обвързва войната с всичко, който обвързва войната с битието изобщо. И това е така, защото в забравеното и загърбено наследство на западната традиция на мислене стои една исконно различна интуиция, чиито основания лежат всъщност в продължението на този текст на св. Дионисий Ареопагит:

    “Най-напред трябва да се каже, че Бог е основа на съществуването на мира–в–себе си, на мира като цяло и на всеки отделен мир; че уталожва всички неща помежду им в тяхното несмесено свързване, благодарение на което те, макар и неразличимо единени, въпреки нераздалечеността си (едно от друго) пребивават несмесено всяко според собствения си вид, непомътнени от смесването с противоположните им и без да отслабват с нищо единящата точност и чистота. Затова нека съзерцаем единствената и проста природа на мирното единение, което съединява в себе си всички неща в самите тях и помежду им, като ги запазва и слива в несмесеното и необъркано съдържание…
    Но – ще попита някой – как тъй всичко се стреми към мира, след като повечето неща се радват на другостта и различието и не биха искали никога по своя воля да се успокоят? И ако онзи, който говори така, определя другостта и различието като собствената същност на всяко съществуващо, която нито едно нещо не би искало да загуби, доколкото чрез нея съществува като такова, то на това ние нищо не бихме възразили, а само бихме изяснили, че това също е желание за мир. Защото всички неща обичат да са в мир и единение със себе си, да съществуват в себе си и за себе си несмущавани и без да отпадат…Ако пък говорещият за различието като отпадане от мира продължава да настоява, че не за всички е любим мирът, ще отговорим най-вече, че няма нищо от съществуващото, което напълно да е отпаднало от единението, защото онова, което е изцяло нестабилно, незавършено, неосновано и неопределено, нито е някакво битие, нито е сред съществуващите. Ако по-нататък каже, че на мира и мирните блага са враждебни онези, които се радват на раздорите и гневните страсти, на изменчивостта и смутовете, ще отговоря, че дори те биват завладяни от смътните образи на влечението към мира, понеже, движени от много обезпокояващи страсти, те несъзнателно искат да ги удържат, мислейки да се умиротворят, като задоволят постоянно избликващите и завладяващите ги страсти, които ги объркват с невизможността да бъдат обуздани”.

    Безмерната всеобхватност на мира е залегналата като архетипна интуиция за определящото съвремения си привкус западно мислене, заедно със собственото й забравяне. И все пак то не може да бъде повече мислене на войната “като баща на всичко”, доколкото християнската промяна се е случила в него.
Working...
X