Истанбулският архив - 65 години проучвания
Турско робство, османско владичество или просто присъствие? Какъвто и да е отговорът на историците, аргументите са почерпени от османските архиви - едно от културните богатства на България. Пак те са изворът за публикации, според които ислямът не е бил налаган чрез масови насилствени акции. Според други учени обаче българи са били избивани заради вярата им и са били принуждавани да сменят християнската си религия. И те също се позовават на старите документи. А те в голямата си част са слабо проучени. Често това са счетоводни статистики, но скучните за неизкушения сведения разкриват на познавача как е изградена Османската империя и как е действал огромният пазар на нейната територия.
Сега, когато е на път да завърши описът на истанбулския архив, изучаван в България вече близо 65 години, и се обмисля издаването на каталози за него, от Турция дойде информация, че Анкара може да поиска връщането на обвитите в мистична слава документи. Описването и работата по "старата хартия" продължава толкова дълго заради трудоемката техническа дейност по разчитането и квалифицирането на документите. Все пак 76 години след като през българската граница влизат вагоните, купени за хартиените фабрики в Костенец и Княжево, по-голямата част от съществените исторически материали в тях са прегледани. Неотдавна Ориенталският отдел към Народната библиотека е спечелил и проект на Министерството на културата за над 100 хил. лв., с които да се реставрират предимно османски документи.
За т.нар. истанбулски османски архив, пристигнал в България през 1931 г., както и за действията на българската държава да го запази, дори след като Анкара разбрала какво всъщност е продала като хартия за вторични суровини, има не един и два разказа, които звучат като легенда. Историците дори не са на общо становище колко точно са въпросните вагони. По-разпространено е мнението, че става въпрос за три вагона, или около 200 бали документи. Други обаче разказват, че всъщност вагоните били 4, но единият е върнат (според някои дори още на границата), след като в Турция се разбрало, че "старата хартия", купена на истанбулското тържище, всъщност са ценни свидетелства за миналото.
Част от платените по 3 гроша и 1 пара за оката документи обаче действително изгарят в пещите на хартиените фабрики. Как българското правителство е разбрало какво точно е попаднало в страната и колко голяма е ценността на материалите също граничи с мистерията. Обикновено се разказва за студенти в Турция, които сигнализирали, че от криворазбрани републикански подбуди по тържищата се разпродават архиви на Османската империя. Други пък твърдят, че към заводите е имало хора, които са контролирали какво се гори. В крайна сметка след разкарване на вагоните от гара на гара, съхраняването на документите по мазета до 1943 г. и усилията на изненаданото от находката правителство документите да бъдат спасени те стигат до архивния фонд на държавата.
В целия този сюжет историците в България са единни по един въпрос: Турция няма основания да претендира за връщането на оригинали, защото става въпрос за търговска сделка на частно лице - хартиените фабрики. От официалните институции, съхраняващи османските архиви - Главно управление на архивите и Народната библиотека, посочиха също, че нито в официална писмена форма, нито устно от Анкара е идвало подобно искане. Още повече, както пише в научната си статия за комплектуването на османския архив доц. Светлана Иванова от Историческия факултет на Софийския университет, трудно може да се разграничат материалите "от вагоните" от останалите османски документи, които България е имала и преди 1931 г., а и е набавяла след това. Между България и Турция има спогодба още от 1993 г. за размяна на копия и документи на микрофилм, на базата на която до момента в страната са постъпили над 20 хил. материала, а турски учени са проучили и взели около 25 хил. копия.
Същинското проучване на истанбулските османски документи, които са изключително важна по значение част от съхраняваните в Народната библиотека около 800 хил. архивни единици за Османската империя, все още предстои, казват османисти. В първите години след като материалите попадат в България, историци и експерти търсили в тях главно данни за Левски и в крайна сметка в началото на 50-те години именно от тези архиви излизат сведенията за процеса срещу него. Информациите от документите обаче трудно ще предизвикат родолюбиви пориви - единствено Левски обявява "сам съм, други няма". Архивите за следствието показват, че останалите революционери се издават едни други пред османските власти. Затова и в България историците като че ли по-скоро избягват да говорят за тези данни.
От османските архиви тръгва и спорът за принудителната смяна на християнската вяра. Докато едни историци описват унищожавани с десетки манастири и църкви, насилствено помюсюлманчване, ангария, позовавайки се на написаното в летописната бележка "Потурчването на Чепино" на Методий Драгинов (чиято автентичност някои отричат), други предизвикаха възмущението на "патриоти" с много по-нюансирани тези. Проф. Цветана Георгиева разказва за "Еничарите в българските земи", като застъпва схващането, че български семейства доброволно са давали децата си за еничари по икономически и социални причини. Османисти, позовавайки се именно на истанбулските документи и засичайки с тях информациите от летописа на поп Драгинов, изтъкват: "Сухите статистики на силно развитата администрация в Османската империя не могат да лъжат - за унищожаването на население, църкви и манастири не може да се говори, тъй като в документите не е записано дори съществуването на толкова християни и на манастири."
Дефтер за всички приходоизточници от началото на XVI в. пък показва прилични темпове на демографско развитие на българското население и на неговото производство, отбелязва ст.н.с. д-р Румен Ковачев от Ориенталския отдел на Народната библиотека, който е ангажиран с размяната на документи между България и Турция и е един от малкото османисти, които умеят да разчитат османо-турски. През 1526 - 1528 г. в Родопите дори няма мюсюлмани и това е едно от ярките доказателства, че не може да се говори за помюсюлманчване, още по-малко насилствено, посочва той. Както според него, така и според проф. Евгений Радушев, използвал истанбулските документи за своята книга "Помаците", преминаването на християни към мюсюлманството пак е заради икономически облаги, а не принудително.
Какво още ще излезе от т.нар. истанбулски османски архив тепърва ще се разбере, тъй като османистите все още приключват техническата работа по анотиране и систематизиране на документите. Въпреки че паралелно с чисто архивистката дейност историци четат и анализират по същество някои от документите, голяма част не са изследвани. А от тях може да се види в пълни подробности как са живели хората в Османската империя, какъв е бил битът им, тъй като освен изчерпателните общи дефтери за финансовите отношения, приходоизточници и т.н. администрацията е водила статистика и в най-малките селца - население, етноси, религия, производство, плащания. Наред с над 700-те дефтера от по 700 - 800 страници, които се пазят в библиотеката (само преди месец колекцията е попълнена с още 3 копия на дефтери, получени от Турция), османският архив съдържа и справочници, финансови документи, молби, прошения.
В България обаче не са много историците османисти, умеещи не само да разчитат османо-турски, но и да анализират информацията. Повечето от тях са научили необходимите около 150 - 200 думи и символи за четенето на сухата статистика и счетоводна информация в архивите. Неразбираема за повечето, също както и за турски историци, обаче остава информацията извън воденето на регистри. Дори и тези пък, които могат поне частично да дешифрират данните, се броят на пръсти. Според Румен Ковачев това са не повече от 20 учени. Далеч по-малко специалисти - около 10, пък изброиха от Главно управление на архивите. Подготовката на един османист за пълноценно боравене и анализ на материалите изисква между 10 и 20 години, дотогава младите могат само
да сричат и да анотират, да извършват техническата дейност, посочват експертите. Тази трудоемка задача не се струва особено привлекателна на завършващите османисти. За да завърши поне техническата обработка на документите в Главно управление на архивите, където са само малка част от материалите от османския период, институцията ще обяви в близките дни конкурс за двама млади специалисти с османо-турски, съобщи председателят на архива д-р Боряна Бужашка. И в Народната библиотека са към края на систематизирането на архивите, научи "Дневник" оттам. Обмисля се да се направят каталози-описи на материалите, каквито до момента няма.
Верни на стила на приказката "Цариградски архив", всяко лято османистите продължават да ходят на десетина командировки в съседни до София градчета, където в стари училища и читалища се съхраняват необработените документи от вагоните, и да "изстискват последните, дори минимално полезни" материали, казаха от библиотеката. След приключване на тази дейност, османистите очакват и подем в същинската работа. Тя е извънредно трудоемка, необходими са дълбоки познания, време, колектив, а след като едни и същи хора са ангажирани както с архивистика, така и с анализа, възможностите за по-конкретна работа по документите съвсем се свиват, обясняват османисти.
Става дума за статистика - в кое село, в коя година, колко християни и колко мюсюлмани имаш - важна подробност, щото плащат различни данъци. И сега, ако в една година имаш рязък спад на християните и рязко увеличаване на мюсюлманите, правиш си едни изводи. Aко виждаш, че такава рязка смяна няма, а тая година две семейства станат мюсюлмани, другата - още две, третата - 5, правиш си различни изводи;
истината е както в архивите, така и извън тях - архивите са само част от историята. Една история се пише от архиви, от археология, от анализ на фолклора от всичко свързано с този период. Истината няма да излезе само от османския архив дори той да се преведе изцяло,защото той е отражение на гледната точка на османските държавни чиновници.
Големият спор винаги е бил свързан с определението за тия пет века - робство, геноцид, присъствие, владичество... Истината обикновенно е свързана с обективните факти за разглеждания период. Всеизвестните на всички ни исторически факти показват, най-общо, че е имало няколко пика на жестоко насилие в определени райони. Но същевременно българите са си имали формално право на собственост и са могли да се обръщат към съдебни институции за решаване на спорове.
Преекспонирането на един от двата и опита да се наложи като модел или описание на ситуацията за целия период води до изкривяване. Когато един историк започне да манипулира едностранчиво, излага и себе си и науката. А ние като общество не печелим нищо. Темата е сензитивна и безспорно нараняваща самочувствието на всеки българин. Но историята е такава, каквато е, а начина на нейното представяне лежи на съвеста на историците. Изграждането на национално самочувсвие чрез манипулиране на исторически факти не е в полза на нито една нация. Една нация не може да просперира ако не е в състояние да вземе поука от своето минало.
Сега, когато е на път да завърши описът на истанбулския архив, изучаван в България вече близо 65 години, и се обмисля издаването на каталози за него, от Турция дойде информация, че Анкара може да поиска връщането на обвитите в мистична слава документи. Описването и работата по "старата хартия" продължава толкова дълго заради трудоемката техническа дейност по разчитането и квалифицирането на документите. Все пак 76 години след като през българската граница влизат вагоните, купени за хартиените фабрики в Костенец и Княжево, по-голямата част от съществените исторически материали в тях са прегледани. Неотдавна Ориенталският отдел към Народната библиотека е спечелил и проект на Министерството на културата за над 100 хил. лв., с които да се реставрират предимно османски документи.
За т.нар. истанбулски османски архив, пристигнал в България през 1931 г., както и за действията на българската държава да го запази, дори след като Анкара разбрала какво всъщност е продала като хартия за вторични суровини, има не един и два разказа, които звучат като легенда. Историците дори не са на общо становище колко точно са въпросните вагони. По-разпространено е мнението, че става въпрос за три вагона, или около 200 бали документи. Други обаче разказват, че всъщност вагоните били 4, но единият е върнат (според някои дори още на границата), след като в Турция се разбрало, че "старата хартия", купена на истанбулското тържище, всъщност са ценни свидетелства за миналото.
Част от платените по 3 гроша и 1 пара за оката документи обаче действително изгарят в пещите на хартиените фабрики. Как българското правителство е разбрало какво точно е попаднало в страната и колко голяма е ценността на материалите също граничи с мистерията. Обикновено се разказва за студенти в Турция, които сигнализирали, че от криворазбрани републикански подбуди по тържищата се разпродават архиви на Османската империя. Други пък твърдят, че към заводите е имало хора, които са контролирали какво се гори. В крайна сметка след разкарване на вагоните от гара на гара, съхраняването на документите по мазета до 1943 г. и усилията на изненаданото от находката правителство документите да бъдат спасени те стигат до архивния фонд на държавата.
В целия този сюжет историците в България са единни по един въпрос: Турция няма основания да претендира за връщането на оригинали, защото става въпрос за търговска сделка на частно лице - хартиените фабрики. От официалните институции, съхраняващи османските архиви - Главно управление на архивите и Народната библиотека, посочиха също, че нито в официална писмена форма, нито устно от Анкара е идвало подобно искане. Още повече, както пише в научната си статия за комплектуването на османския архив доц. Светлана Иванова от Историческия факултет на Софийския университет, трудно може да се разграничат материалите "от вагоните" от останалите османски документи, които България е имала и преди 1931 г., а и е набавяла след това. Между България и Турция има спогодба още от 1993 г. за размяна на копия и документи на микрофилм, на базата на която до момента в страната са постъпили над 20 хил. материала, а турски учени са проучили и взели около 25 хил. копия.
Същинското проучване на истанбулските османски документи, които са изключително важна по значение част от съхраняваните в Народната библиотека около 800 хил. архивни единици за Османската империя, все още предстои, казват османисти. В първите години след като материалите попадат в България, историци и експерти търсили в тях главно данни за Левски и в крайна сметка в началото на 50-те години именно от тези архиви излизат сведенията за процеса срещу него. Информациите от документите обаче трудно ще предизвикат родолюбиви пориви - единствено Левски обявява "сам съм, други няма". Архивите за следствието показват, че останалите революционери се издават едни други пред османските власти. Затова и в България историците като че ли по-скоро избягват да говорят за тези данни.
От османските архиви тръгва и спорът за принудителната смяна на християнската вяра. Докато едни историци описват унищожавани с десетки манастири и църкви, насилствено помюсюлманчване, ангария, позовавайки се на написаното в летописната бележка "Потурчването на Чепино" на Методий Драгинов (чиято автентичност някои отричат), други предизвикаха възмущението на "патриоти" с много по-нюансирани тези. Проф. Цветана Георгиева разказва за "Еничарите в българските земи", като застъпва схващането, че български семейства доброволно са давали децата си за еничари по икономически и социални причини. Османисти, позовавайки се именно на истанбулските документи и засичайки с тях информациите от летописа на поп Драгинов, изтъкват: "Сухите статистики на силно развитата администрация в Османската империя не могат да лъжат - за унищожаването на население, църкви и манастири не може да се говори, тъй като в документите не е записано дори съществуването на толкова християни и на манастири."
Дефтер за всички приходоизточници от началото на XVI в. пък показва прилични темпове на демографско развитие на българското население и на неговото производство, отбелязва ст.н.с. д-р Румен Ковачев от Ориенталския отдел на Народната библиотека, който е ангажиран с размяната на документи между България и Турция и е един от малкото османисти, които умеят да разчитат османо-турски. През 1526 - 1528 г. в Родопите дори няма мюсюлмани и това е едно от ярките доказателства, че не може да се говори за помюсюлманчване, още по-малко насилствено, посочва той. Както според него, така и според проф. Евгений Радушев, използвал истанбулските документи за своята книга "Помаците", преминаването на християни към мюсюлманството пак е заради икономически облаги, а не принудително.
Какво още ще излезе от т.нар. истанбулски османски архив тепърва ще се разбере, тъй като османистите все още приключват техническата работа по анотиране и систематизиране на документите. Въпреки че паралелно с чисто архивистката дейност историци четат и анализират по същество някои от документите, голяма част не са изследвани. А от тях може да се види в пълни подробности как са живели хората в Османската империя, какъв е бил битът им, тъй като освен изчерпателните общи дефтери за финансовите отношения, приходоизточници и т.н. администрацията е водила статистика и в най-малките селца - население, етноси, религия, производство, плащания. Наред с над 700-те дефтера от по 700 - 800 страници, които се пазят в библиотеката (само преди месец колекцията е попълнена с още 3 копия на дефтери, получени от Турция), османският архив съдържа и справочници, финансови документи, молби, прошения.
В България обаче не са много историците османисти, умеещи не само да разчитат османо-турски, но и да анализират информацията. Повечето от тях са научили необходимите около 150 - 200 думи и символи за четенето на сухата статистика и счетоводна информация в архивите. Неразбираема за повечето, също както и за турски историци, обаче остава информацията извън воденето на регистри. Дори и тези пък, които могат поне частично да дешифрират данните, се броят на пръсти. Според Румен Ковачев това са не повече от 20 учени. Далеч по-малко специалисти - около 10, пък изброиха от Главно управление на архивите. Подготовката на един османист за пълноценно боравене и анализ на материалите изисква между 10 и 20 години, дотогава младите могат само
да сричат и да анотират, да извършват техническата дейност, посочват експертите. Тази трудоемка задача не се струва особено привлекателна на завършващите османисти. За да завърши поне техническата обработка на документите в Главно управление на архивите, където са само малка част от материалите от османския период, институцията ще обяви в близките дни конкурс за двама млади специалисти с османо-турски, съобщи председателят на архива д-р Боряна Бужашка. И в Народната библиотека са към края на систематизирането на архивите, научи "Дневник" оттам. Обмисля се да се направят каталози-описи на материалите, каквито до момента няма.
Верни на стила на приказката "Цариградски архив", всяко лято османистите продължават да ходят на десетина командировки в съседни до София градчета, където в стари училища и читалища се съхраняват необработените документи от вагоните, и да "изстискват последните, дори минимално полезни" материали, казаха от библиотеката. След приключване на тази дейност, османистите очакват и подем в същинската работа. Тя е извънредно трудоемка, необходими са дълбоки познания, време, колектив, а след като едни и същи хора са ангажирани както с архивистика, така и с анализа, възможностите за по-конкретна работа по документите съвсем се свиват, обясняват османисти.
Става дума за статистика - в кое село, в коя година, колко християни и колко мюсюлмани имаш - важна подробност, щото плащат различни данъци. И сега, ако в една година имаш рязък спад на християните и рязко увеличаване на мюсюлманите, правиш си едни изводи. Aко виждаш, че такава рязка смяна няма, а тая година две семейства станат мюсюлмани, другата - още две, третата - 5, правиш си различни изводи;
истината е както в архивите, така и извън тях - архивите са само част от историята. Една история се пише от архиви, от археология, от анализ на фолклора от всичко свързано с този период. Истината няма да излезе само от османския архив дори той да се преведе изцяло,защото той е отражение на гледната точка на османските държавни чиновници.
Големият спор винаги е бил свързан с определението за тия пет века - робство, геноцид, присъствие, владичество... Истината обикновенно е свързана с обективните факти за разглеждания период. Всеизвестните на всички ни исторически факти показват, най-общо, че е имало няколко пика на жестоко насилие в определени райони. Но същевременно българите са си имали формално право на собственост и са могли да се обръщат към съдебни институции за решаване на спорове.
Преекспонирането на един от двата и опита да се наложи като модел или описание на ситуацията за целия период води до изкривяване. Когато един историк започне да манипулира едностранчиво, излага и себе си и науката. А ние като общество не печелим нищо. Темата е сензитивна и безспорно нараняваща самочувствието на всеки българин. Но историята е такава, каквато е, а начина на нейното представяне лежи на съвеста на историците. Изграждането на национално самочувсвие чрез манипулиране на исторически факти не е в полза на нито една нация. Една нация не може да просперира ако не е в състояние да вземе поука от своето минало.
Comment