Пасионарността на младите държави

[Хана]

Османската държава израства от строго йерархизирано, добре организирано и полувоенно малко общество в държава със същите характеристики. Тя е в период на възход, в пасионарната си фаза. Византийската империя, обратно, от около 10 век изживява своя Decline and Fall (не е случила на Гибън да й ги популяризира), тя, за разлика от Османската държава, е загубила своята пасионарност. Другите балкански държави, които са достатъчно млади като държавни образувания ВБЦ е съвсем млада, но дори и 4-5 века ПБЦ+ВБЦ не са толкова много. Останалите балкански държави са още по-млади. По логиката на държавното/цивилизационното те би трябвало да са в период на възход, те обаче до такава степен са възприели модела на Византия и са се уподобили на нея, че са станали едни малки или не толкова малки квази-Византии и са прескочили от период на възникване и укрепване направо в децентрализация и упадък. В този обяснителен модел се вписва и историята на Албания, която е единствената сила на балканите, оказала явно и ефикасно съпротивление на османците. Единствено албанците до този момент са били достатъчно затворени и изолирани от протичащите на Балканите процеси на византиизация и затова външия фактор (османците) са изиграли ролята на катализатор на албанската държавност. Т.е. в този случай се срещат две общества в процес на възход, едното от които (албанците) са го победили чисто количествено и затваряйки го в териториална примка.

[T.Jonchev]

И друго: истина е, че през XIV век турската държава е в ранен етап, в процес на оформяне и "варварското" присъства твърде осезателно в нея. Но нима това е нещо изключително? По-малко варвари ли са племената, които през V - VI в. извършват набези в балканските провинции? Цялата работа е в това, че сблъсъкът между стара и млада държавност или - ако предпочиташ - цивилизация, в античността и средните векове е винаги от един и същ тип. Различията в такива случаи са по-скоро подробности.

[gollum]

Ок, T.Jonchev, разбрах те . Мисълта ми бе, че в никакъв случай в този пост не се опитвам да "минавам в крайност", по-скоро коригирах нечие подобно залитане или поне такова бе намерението ми.
Имам някаква идея (и въобще този проблем ме интересува) защо и как се стига до пасионарните (защото ги смятам за такива) идеологически изблици. Това, котео иска мад подчертая е, че това не е явление иманентно на особеностите на конкретен тип идеология (примерно, ислям), а неприсъщо за друга (примерно, християнство), а е явление характерно за всички идеологии и се инициира от сложен комплекс причини, някои социални, други - политически и външополитически, трети - идеологически (но те са най-слаби като ефект, така да се каже). Но не бих се съгласил, че видите ли исляма е религия водеща до фанатизъм, докота видите ли християнството е по-различно - явлението фанатизъм е присъщо на всяка религия в определени граници, но не е пряко свързано със самата религия.
Темата е интересна и ако този интерес се споделя и от другиго, можем да я обсъдим на нарочно място.

[модератор]

В тази тема са отделени мненията от темата за превземането на Търново, които се отнасят до причините за развитието и налагането на младата Османска държава.

[gregorianus]

Аз така, такованката де, като неграмотен юрод запитал бих: що е пасионарност? Нали уж по-добре пет минути срам отколкото цял живот незнание...

[gollum]

Аз така, такованката де, като неграмотен юрод запитал бих: що е пасионарност? Нали уж по-добре пет минути срам отколкото цял живот незнание...

Абе то, да си го кажем направо, хидрата-модераторска следва да обяснява, след като тя е инициаторката на новата тема и следователно, на употребата на думичката "пасионарност" в заглавието. Но понеже не много отдавна се обяснявах след донякъде подобен въпрос, то не ми бе трудно просто да копирам мнението си тук:

Първо да уточня, че това понятие, възлизащо към теоретичните възгледи на Гумильов аз (понеже съм слабо запознат с тях) го употребявам малко по-различно, по-профански и ограничено, ако щеш. В моята употреба то не е в опозиция с "устойчивост", нито пък служи като единстевно обяснение на историческите процеси (както се вижда и в изложението ми по тази тема), както е с етногенезиса в историософията на Гумильов. Аз използвам "пасионарност" в рамките на едно разделение на обществото според приемането на съществуващите порядки и наличието на социална енергия спрямо тях. Приемам, че във всяка една общност отделните челнове могат да бъдат разделени на няколко групи според степента, в която примеат съществуващата структура (или "ред") в общността като свои или съответно не ги приемат и според енергията, с която се придържат към своето приемане/неприемане. "Пасионарните" групи се намират в двата края на скалата, към тях спадат тези членове на общността, които влагат основната си "жизнена" енергия (т.е. времето и усилията си) в утвърждаване на съществуващия ред и присъщите му "идеали"*, или пък съответно в разрушаването им и търсенето на изход от тях, на алтернатива. Пасионарни са дотолкова, доколкото тази енергия (социална най-вече) е висока, както и поради крайността на приложението й. Пасионарната група, която прегръща същестувващия ред и идеалите му ще я назовавам "положителна", а дургата - "отрицателна".
Разбира се, това е абстрактна конструкция, реално единици от тези две гурпи са способни осъзнато да възприемат това си "разположение" спярмо обществото, да го изразят артикулирано, да го осъзнаят като имсия и да действат според него (да подчинят съществуването си на една конкретна цел). По-голямата част от тези групи изразходват енергията си в тази посока, но това става неосъзнато и под въздействието на някаква конкретна мотивация от не визионерски или месиански тип. Но от гледна точка на разделението, което описах по-горе поведението им се вписва в този модел по съответният начин, котео позволява да се причислят към съответните групи.
Освен тези две крайни групи могат да се разпознаят поне две междинни - едната има средно ниво на енергичност и най-общо казано приема съществуващия ред без да го подлага на осмисляне и се опитва да изгарди същестувването си според него като го приема за даденост, за част от природата на нещата. Втората група е напълно маргинална - тя включва хора, които нямат почти никаква енергия, дори до ниското ниво, което се изисква за да се живее според правилата.
Можем да допуснем, че съотношението на тези групи, пропорциите им в конкретно общество има известно определящо влияние, наред с други фактори, за обществената енергия, т.е. за исторически значимите действия, източник на който може да стане това общество. Това не е единственото нещо, което е от значение, но е един от факторите в уравнението.
В този смисъл, пасионарните групи винаги са малки, но дори малките колебания в размера им (а най-вече в пропорцията между двете групи) могат да имат значение и да "надделяват". Това, което особено има значение е дали конкретната държава има широко външно поле за изява, дали има неусвоена територия, дали може да се развива навън или напротив, тя е затворена или затваряща се в себе си. Далеч съм от идеята, че това, което е решаващо за това състояние на държавата (експанзия, стаза или свиване) е нивото на пасионарност, по-скоро отношението е далеч по-сложно и състоянието се решава главно от съотношението на силите, възможностите и разбиранията на всички държави в обща система с локални центрове и периферии на взаимодейстиве, а нивото на пасионарност е едновременно следствие и ограничителен/определящ фактор за възможноситте на конкретанта държава да канализира и използва властово енергията си. Когато държавата е в състояние на стаза или дори на свиване, то наличието на много отрицателна пасионарност ще влияе на засилването на тази тенденция, защото ще се излива в деструктивни действия (няма къде другаде да се развие) или в най-добрия случай ще доведе до изселване и емиграция към други държави, където тази отрицателна пасионарност може да се развие в положителна за сметка на различното обществено усторйство или пък за сметка на достъпните в другата държава неусвоени територии (потенциал за експанзия). Ако съответната държава напортив, е в период на стаза или експанзия и има къде да се приложи тази енергия (да се изпусне парата, за да използвам едно сравнение от ерата на парните машини), то пасионарната енергия само ще усили тази тендеция, макар че впоследствие може да изиграе роля за отделяне на новите земи от метрополията, за сметка на реализирането на различни модели ин а неосъзнатата склонност към скъсване на връзките.
Вярвам, че поне донякъде успях да изложа схващането си по този въпрос.

Което остане неясно по това обяснение, след съответното запитване съм готов веднага да се поясня (като подчертавам, че аз лично употребявам "пасионарност" по-различно, отколкото е в теорията на Гумильов (ойто въвежда понятието)).

[Хана]

Донякйде ще повторя Голъм. Терминът е на Гумильов, но няма смисъл да го давам тук, защото е доста объркан и "физично-енергетичен", пък и аз лично не съм удовлетворена от понятието, което стои зад него в теориите му. Едно малко битово определение: пасионарност е характеристика на историческите субекти (личности, етноси, държави, цивилизации), което с по-прости думи може да се нарече конкурентност, енергия, дух, пробивност и т.н. Може би не съм много точна, но това е смисълът, който аз влагам.

Цялата работа е в това, че сблъсъкът между стара и млада държавност или - ако предпочиташ - цивилизация, в античността и средните векове е винаги от един и същ тип. Различията в такива случаи са по-скоро подробности.

Въпросът, който ме интересува, е: всяка ли млада държавност е пасионарна и всяка ли среща между млада и установила се държавност протича по този начин? Очевидно не, тъй като има премного примери, в които младата държавност бива победена или пък не се развива. Например към края на 11 век България е точно млада държава във възход, но бива погълната от Византия, която скоро след това, след 1 век, бива победена от кръстоносците. Византия като държава, като общество не е в най-добрите си времена след Манцикерт, но идва династията на Македонците, които определено са точно като варвари на фона на разпадащото се византийско общество. Т.е. тук пасионарността е характерна за една личност, но тази личност е в позиция да опеделя разитието на цяла държава, че и на региона.
Има и други подобни примери. Към момента на нахлуването на османците Сърбия е такава млада държавност, а Унгария - относително стара, но съдбите им са коренно различни. Какво става с историческите субекти на хуните на Атила, държавата на Тамерлан, държавите на кръстоносците - правят един удар и изчезват. Защо, нали са млади и пасионарни? Как да си обясним 10-вековното устойчиво развитие и присъствие на върха на "старата госпожа" Британската империя, която през цялото това време е в климакс (и в двата смисъла на думата )? Същото се отнася и до континенталната й съседка Франция.
Изводът е, че не възрастта на историческия субект е основен за неговото установяване. Има някакви други фактори, които допринасят за или пречат на осъществяването на пасионарността или невъзможността за развитието й.

[Odzava]

пасионарност е характеристика на историческите субекти (личности, етноси, държави, цивилизации), което с по-прости думи може да се нарече конкурентност, енергия, дух, пробивност и т.н.

Ако разрешиш, Хана, да добавим и "пламенност", доколкото pasionario на испански се превежда точно "пламенен" струва ми се. Е, разбира се понятието не се заключава само в буквалния превод на думата, но струва ми се ака се допълва и самия смисъл.

[Frujin Assen]

Извинявам се че развалям дълбокомъдрената академична дискусия на такива теми,но искам да ви представя един цитат от Вера Мутафчиева.
Хана,съгласен съм с нещата които говориш,но ти ги изтегляш твърде назад във времето и неща които са станали реалност едва при завоевателя ти ги изтегляш със 100 години по рано.
Не отговаря на реалността представата,че османската власт над земите ни веднага се наложила във вида,под който не е позната.При началния тласък на завоеванията си в европа пришълците били далеко от формацията империя.Тяхната държавна организация дълго още се наричала емират или бейлик,но дори и така не може да бъде приета за аналог на останалите ,известни ни под същото название тюркски държавици из мала азия,възникнали при феодалната дезагрегазия на селджукския иконийски султанат.Защото тяхната поява и битие били резултат от развития феодализъм у селджуките,а бейликът основан от осман,син на ертогрул,приемайки в себе си значителни номадски туркменски племена представлявал по същността си по-ранен етап на държавност:варварският.Втова се кореняла високата компресия ,динамиката и мобилността на най младия от анадолските бейлици-неговият човешки състав,с предимно животновъден ,а не земеделски поминък,изтласкан от монголската експанзия из средна азия,продължил движението си в посока северозапад,като въвлякъл в това движение някой неуседнали племена от други малоазийски емирати.
Първите действия на османците отсам проливите представлявали чести набези,които понякога преминавали във временно пребиваване върху някаква територия.Входа на тези действия се изтъкнали в качеството си на военноначалнициотделни племенни вождове или малоазийски феодали: Тимурташ,Лала Шахин,Паша Йгит,Кьосе Михал и др.Тук се проявява една характерна черта на варварството:емирът не бил суверен,кама ли абсолютен,а по скоро ,,пръв между равни,,,типичен за прехода към раннофеодалните общества.От друга страна,въпросните ,,газии,, (победители),сиреч предводители на дял от всеобщото военно опълчение,воювали до голяма степен за собствена и на бойците им сметка.Те ги издържали чрез плячката,част от която им се полагала,а една пета от цялата отдавали на емира в израз на неговото върховенство.
При своето най ранно закрепване върху балканска земя османците остановили тук отделни ,,уджове,,.Из анадола такава система обхващала граничните райони на бейлиците;докато големият процент населениена селджукските формации било вече уседнало и затуй с по слаба боеспособност,тамошните емири използвали тюрки номади като погранични защитници.Те били относително независими спрямо съответния емир подчинявайки се на своите ,,удж бейове,, какъвто бил бащата на осман,ертогрул.
Въз основа на тази практика Мурад ² (1359-1389) отдал първите уджове отсам морето : на евренос бей -от сярско до битоля,на паша йгит в скопско.Превзетите преди края на 14 век части от сърбия били обособени в Лаз-Уджу.
Евренос бей получил уджа си през1385.
Начертанието на Мурад ² (за спахийската система иде реч) едва ли намерило въплащението си до смъртта му ,тъй като той и войнството му почти неотклонно се оказвали в движение Тъй или иначе от османските хронисти узнаваме,че бойните си успехи въпросният емир дължал преди всичко на племенното опълчение ,докато спахийте все още играели второстепенна роля на полесражението.Това съотношение се запазило и при управлението на Баязид ² (1389-1421)...Едва при управлението на Мехмед ² спахийте взели надмощие.
Така от времето на Мехмед ² бил наложен във войската и земеделието спахилъкът,който станал основа за изгражданият у османците строг и последователен централизъм.Прочее, управлението на Мурад ² отбелязвало първия ход в изграждането на османския централизъм, надценяван от науката и по обхват, и по дълбочина, и по трайност. Заслужава внимание фактът, че той бил концептиран, преди да бъде пристъпено към осъществяването му; през втората половина на Х²Vв. османците били все още ВАРВАРИ, та това че бил учреден фиск с върховна собственост върху земята, сякаш не отговаряло на битието им- НОМАДСКО И ВСЕ ПОХОДНО.


И сега едно цитатче относно тимарската система :

Цитат:
Създаването на тимарската система изисквало тя да получи кодификация. Това може би започнало при Мурад ²(без да имаме сигурни данни), продължило при Мехмед ² с първата регистрация на спахийските тимари, но стигнало до обща законова норма едва при Мехмед ²² Завоевателя(1451-1481)........
Дотук(има се предвид до Мехмед ²² Завоевателя- бел. моя) османците съобразявали управлението си почти изцяло с шериата. Но специфичните реалности в тяхната прекалено пъстра по състав държава наложили успоредно с традиционното им духовно право да бъде създадена и светска кодификация- канунът(от гръцкото "канон"). Прочее, кануннамето на Мехмед ²² все още напомняло ненапълно изживянното от османците варварство; този законник е недиференциран, хаотичен. В него са поставен като равни по важност несъизмерими елементи, а именно: 1)"изнасилването, 2) побоят, убийството и обидата, 3) винопиенето, кражбата и клеветата, 4) Четвърти дял от кануннамето на Мехмед хан". Именно последният този дял, за който законодателят дори не е успял да намери заглавие, бил посветен на взаимоотношенията вътре в тимарската система, макар все още твърде бегло нормирани. При сравнение се оказва, че новооснованата Османска империя се намирала на равнището, отразено в Бургундската или в Салическата правда- ЕДНО СЪСТОЯНИЕ НА ПРЕХОД ОТ ПЛЕМЕННА ОРГАНЗАЦИЯ КЪМ ДЪРЖАВА.

[gollum]

Одзава, предпочитам да запазим думата "пасионарност", защото все пак сме я заели от системата на Гумильов и колкото и на двамата с Хана неговата система да ни се вижда несъвършена и обременена с недъзи, вес пак самото пояните и част от смисъла, който влагаме в него идва от Гумильов. Приеми че тази "пасионарност" няма много общо със "страстност" или "пламенност", а е дума изчистена от ежедневния си смисъл и напълнена с по-тясно и конкретно значение.
И за да допълня нещата - доколкото си я спомням и е във възможностите ми да я предам накратко, идеята на Гумильов е следната: основните действащи лица на историческата сцена са не държавите или големите личности, а етносите. В неговият симсъл "етнос" е понятие с малко по-различен смисъл от този, с който сме свикнали. Етносът по Гумильов (или въобще "етнос" в края на този текст) е своеобразна геобиологическа единица, първото доколкото се създава (и обитава, поне в началото) конкретен географски ареал с неговите особености, второто доколкото е основен биологически субект в рамките на биосферата. Етногенезисът или създаването на етносите е ключово понятие в системата му и бих казал, че е донякъде неясно или по-скоро размито. Идеята му е, че етносът вазниква в рамките на конкретан територия и особеностите му са обусловени от характеристиките на ландшафта. Етногенезисът е процес, в чийто рамки групите отделни обитатели постепенно започват да се сближават едни с други докато образуват единна цялост - етнос. Основната характеристика на етноса е неговата енергия като тук става въпрос за по същество биологическа или биогенетическа характеристика. В неговото разбиране етносите са отделни организми, чиято основна харакетристика е тази енергия и те играят толкова по-сериозна роля на историческата сцена, колкото по-висок е енергийният им заряд.
В този смисъл по Гумильов историята може да се обясин изцяло като процес на промяна на енергетичното състояние на отделните етноси, което погледанто в съвкупност (т.е. като вазимоотношения между енергиите им) ни позволява да видим цялата картина на историческия процес в мащабите на човечеството. Тук идва терминът "пасионарност" - той означава високото ниво на енергия, високото енергетично състояние.
Според Гумильов всеки етнос веднъж зародил се притежава определен енергиен заряд и в хода на живота си подчинявайки се на ентропийните закони постепенно губи този заряд. Когато го загуби напълно етносът умира и пордуктите на разпадането му могат да участват в друг процес на етногенезис. В този симсъл неговите възгледи донякъде се приближават до тези на Шпенглер, защото и двамата приемат, че съответно етнос/цивилизация имат единичен цикъл на същестувване, който започва с раждането и приключва със смъртта (няма многократон завръщане или възраждане).
Та връщайки се към темата (малко неясно обозначена) ако следваме схематиката на Гумильов то един етнос трябва да следва една от няколко схеми на живот и динамика на пасионарната си енергия. ТЯ може или да се губи постепенно, позволявайки дълго съществуване на етноса, но без сериозни и резки успехи или пък да се изразходва много интензивно в рамките на няколко взривообразни изхъврляния. В неговата система към последното принадлежат хунските и монголските етноси. Ако разгледаме България в тази схема то чможем да кажем, че бъргарският етнос се създава от отломъци от два-три по-стари етноса, някои от тях със слабо изразходван заряд - славянсикя и прабългарския елемент. Но би трябвало да посочим, че етногенезисът се развива и добива зрелост някъде към V²²² век. След това можем да интепретираме историята така, че в периода между Крум и Симеон имаме взривообразен разход на енергия, като на Симеон се пада завършекът и той окончателно изразходва пасионарността и оставя след себе си един етнос в много ниско енергетично състояние, който постепенно загива, за да бъде погълнат от Византия. По неговото обяснение нещата дотук приключват в известен смисъл и при следващото постепенно въздигане играя троля други етнически елементи.
Както отбелязах, обаче, аз не приемам тази схематика или по-точно съм си избрал няколко неща, които ми се струва, че вършат работа и съм зарязал други. Към това (защото имам малко време) бих добавил, че най-малкото въпорсната енергия не е биогенетическа характеристика (не само), а е по-скоро социална и социогенетическа. И че без всякакво съмнение динамиката й не е подобна на жизенния цикъч на биологичен индивид погледнат в неговата цялост, а е способна на възстановяване, натрупване, възраждане и нови периоди на упадък. И без всякакво съмнение в "тези неща" е набъркана кулутрата и по-точно инфолмационни обекти като идеологическите, които могат да добавят и канализират тази енергия, въбоще да служат като несъзнателни енергетични "машини". Това всичкото изложено съвсем телеграфно, защото се нуждае от много обмисляне.

[Odzava]

Одзава, предпочитам да запазим думата "пасионарност"

А, нищо против. Не съм предлагал да променяме термина. То и аз него ползвам. Просто допълних определението на Хана. :nod:
Извинявам се ако съм бил неразбираем в писанията си.... :o

[T.Jonchev]

За модела на взаимоотношенията стара / млада държава се изразих най-общо, защото просто исках да подсетя какво имам предвид. Естествено, не абсолютизирам и специално отбелязах, че това може да се счита характерно за античността и средните векове, от което следва, че то не е характеристика на новото време (което пък не означава, че не се среща въобще пред този период). В тази връзка няма как да приема контрапримерите на Хана, макар да не твърдя, че ВСЕКИ КОНТАКТ между стара и млада държава е движен от хищничество и унищожителни енергии. Възможно е да не съм се изразил много ясно, защото бях кратък.
Под "млада" държава (цивилизация) имах предвид ранната фаза на формиране и създаване на обществено-политически структури. По принцип това е време на значителна мобилност, а в посочения период в повечето случаи то е свързано и с експанзии. Съответно под "стара" държава (цивилизация) разбирам пък фазата, в която структуриращите процеси са поне в общи линии приключени, независимо, че във всяко време текат някакви процеси. Ето защо не приемам нито България през XI век, нито Сърбия през XIV в. като млади държави. В сравнение с Византия те са млади, разбира се, от гледна точка на изтеклото от възникването им време, но от гледна точка на вътрешното изграждане - не са. Да не говорим за съдбата на Великобритания - тя е "старата госпожа" и е оцеляла, така е, но не в периодите, които имам предвид.
И друго: не смятам, че ефектът, който посочих, е автоматизиран - той се проявява в хода на големи сблъсъци, а не изобщо.

Големите обобщения са трудна и рискована работа. В науката те са "черешката на тортата". Обикновено ги избягвам, защото не смятам, че съм чак толкова нависоко в тая торта, а тя е и доста хлъзгава. В случая си позволих да обобщавам, понеже сметнах, че обобщението се налага от само себе си и е очевидно. Не казвам, че не могат да се посочат и изключения!

А относно пасионарността: намирам този термин за претенциозен, но щом го ползвате - няма лошо.

[Хана]

T.Jonchev, съжалявам, ако написаното от мен е прозвучало като спор или пък още повече като заяждане с теб, просто исках да покажа откъде вземам думата. В този смисъл не смятам, че давам контрапримери, а просто примери.

Това, което ми липсва в традиционните исторически изследвания, че те (в повечето случаи) вървят индуктивно: от дребните детайли и факти се опитват да построят завършено събитие в рамките на една държава или един регион, в пределите на един исторически период (да съберат трохите в сирене почти без дупки ). Почти го няма обратното, което е в областта на философията на историята, не че го няма, но е значително по-рядко срещано или може би аз не съм чела достатъчно. Най-добре познатите ми примери за подобен дедуктивен подход са Тойнби и Гумильов, макар че и двамата имат доста спорни постановки. Това, че големите обощения са трудна и рискована работа, както казва Т.Йончев, ги прави според мен и доста интересни.

[gollum]

А относно пасионарността: намирам този термин за претенциозен, но щом го ползвате - няма лошо.

Историософията за съжаление неизменно клони към претенциозност, а покрай това и терминологията, която използва. Но съм съгласен с Хана, че философоското мислене за историята (и далеч не само за нея) е много важен елемент от научното познание, който за съжаление остава все повече в миналото (вероятно защото нужната енциклопедичност на познанията, съчетана с естествена способност за синетично съчетание и способност бързо да се сменя мащаба са все по-трудно постижими и все по-рядко търсени). Защото с развитието на познанието (по едни причини в сферата на естествените науки, по малко по-различни в хуманитарните) тенденцията към специализираност и частност на търсенията нараства, все повече се цени практическия резултат, а той идва пряко само от специализираните занимания. И така изчезва общото, способно да обедини и намери смисъл между частните резултати (впрочем с умножаването им енциклопедичното познание става все по-проблематично, котео е част от проблема). Та мисълта ми е, че не е лошо поне ние, колкото и непрофесионално-лековато да подхождаме, да отделяме от вниманието и времето си на подобни проблеми.

ПП Хана, мисля че подобни историософии можем да наброим малко повече, освен Гумильов и Тойнби (а и достатъчно по-интересни от тази на Гумильов). Но важното е по-скоро какви собствени връзки или ако имаме някакъв ограничен успех - конструкции, ще успеем да постигнем .

[T.Jonchev]

Хана, в никакъв случай не съм приел постинга ти като заяждане, а освен това много харесвам стила ти на дискутиране (с леката шеговитост тук-там, както за сиренето). И ти, и Gollum сте съвсем прави по отношение философията на историята - тази страна остава все по- и по-далеч от вниманието на специалистите. Интересна е, разбира се и нямам нищо против да коментираме по нея, макар че не се чувствам дотам исторически енциклопедист, за да бъда много уверен в такъв коментар. Но в края на краищата защо пък не? Волната програма внася свежест.