Цивилизационните конфликти - значение и роля

[rambler]

Та мигар не знаете правилният отговор за Живота, Вселената и Всичко останало ?

[Sir Gray]

е, моля ти се................... :lol: :lol:

[Mahadeva]

Ами ако трябва да ти цитирам самоцитата "това е извънсистемен въпрос" мда, съгласен, но все пак според мен живота има смисъл...и това е да търсиш смисъла на живота. Ако трябва пък да цитирам Толкин в Силмарилион той нарича хората "търсещите" (е, ще ми се да го бях запомнил на елфски, ама не можах ) и ако трябва да цитирам и Маркес (една много свежарска мисъл, която май вече изръсих някъде, ама карай) "Когато хората изкчават една планина, хората забравят, че истинското удоволствие е в изкчаването, а не в достигането на върха,"
а за Дъглас Адамс велика книга

[gollum]

Да. аз именно на това наблягам - истинското удоволствие от живота е самото живеене (изкачването), а не крайната цел. Макар на идеалистите да им изглежда, че така подменям целта и средствата (или причината и следствието).

[Гост]

Национализъм и Ислям

Национализъм и Ислям

Д-р Али Мухамед НАГАВИ
Експерт на Центъра за ислямска култура и връзки в Техеран. Статията се основава на книгата му, публикувана под същото заглавие през миналата година в иранската столица.


“Днес основният конфликт на Исляма не е с другите религии, а с национализма. Именно национализмът е в основата на мръсния заговор на Запада срещу мюсюлманския свят”. Тези думи на автора на настоящата статия добре илюстрират, за какво всъщност става дума в нея. Публикуваме я, не само защото за нашите читатели ще бъде интересна позицията на един от най-известните съвременни теоретици на фундаменталния ислям към национализма. Не и само защото, както сами ще се убедите, аргументите на д-р Нагави нерядко повтарят онези, с които атакуват национализма и съвременните крайни либерали, или пък ортодоксалните марксисти. Но и защото статията илюстрира една проста истина, която ние в България (страна, част от чието население също изповядва исляма) трябва добре да осъзнаем. Фундаменталният ислям не просто отхвърля национализма. Той не признава и нациите. Или, както подчертава един от неговите теоретици Саид Джамал, “за мюсюлманина няма друга нация, освен Исляма”. През последните години у нас действат, къде нелегално, къде легално, проповедници на най-различни ислямистки движения. Тези хора не просто проповядват. Те се опитват да откъснат част от българската нация и да я превърнат в част от “нацията на Исляма” – враждебна и войнствено настроена към всички онези, които не споделят нейните ценности. Струва си да се замислим върху това, четейки статията на д-р Нагави.



Национализмът и Ислямът са два противоположни полюса. Национализмът е социално-политическо кредо и начин на живот, стремящ се към контрол над поведението на индивида и обществото. На свой ред Ислямът, също представлява особен мироглед и притежавайки собствена духовна, практическа, политическа и социална система, основаваща се върху вярата, съвсем естествено влиза в сблъсък с националистическия мироглед.

За разлика от други религии, като християнството или будизма например, Ислямът не е просто система от религиозни обреди и метафизични убеждения. Ако беше така, сигурно щеше да бъде съвместим с национализма. Но Ислямът е религия със собствено социално и философско виждане за света, а оттам и със собствени икономически и политически принципи. Национализмът също има своите принципи, основаващи се обаче, върху съвършено различни вярвания и критерии. Ето защо

Конфликтът между национализма и исляма

е неизбежен. Ислямът не може да се сравнява с никоя друга идеология по въпроса за контрола над частния и социален живот на мюсюлманите. Както мюсюлманинът не може да изповядва едновременно с Исляма и някоя друга религия, така и не може да бъде едновременно, и мюсюлманин, и патриот. В Исляма няма място за национално чувство. Това е въпрос на идентичност – ислямската идентичност отхвърля всяка друга.

Национализмът е несъпоставим с Исляма, това са две противоположни идеологии, два съвършенно противоположни полюса по отношение на духа, същността, направлението и целта си.

Коранът категорично отхвърля самите основи на национализма, посочвайки, че нито езикът, нито земята, нито цветът на кожата, могат да бъдат основа за формирането на някаква общност. Единствено вярата може да стане такава основа. Именно общата вяра, а не расата, страната, езикът или дори културата, е фундамента на ислямската общност – “умма”. Докато целта на национализма е изграждането на национална общност и национални държави, Ислямът е универсална общност. Основното в национализма е верността към Отечеството, докато за Исляма – към Аллах и религията. Национализмът поставя ударението върху националните особености и границите между нациите, Ислямът – напротив, ги отрича. Ценностите на национализма са историческите традиции, културата, цивилизацията, идеите и историческите водачи на собствената нация, докато визията на Исляма надхвърля границите, държавите и нациите. Ислямът се стреми всички нации да виждат в Корана своята свещена книга, в Мека – своето свещено място и в духовните водачи на Исляма - своите водачи.

Естествено национализмът не може да възприеме подобно схващане за света. Точно затова той разглежда подема на Исляма като опасност. Освен това национализмът винаги е бил свързан с древните езически култове. Неслучайно по време на националистическия режим на иранския шах се окуражаваха зороастризмът и бахайството за сметка на Исляма.

За Исляма всички мюсюлмани по света са част от едно и също тяло, те са една общност. За националистите обаче, подобно виждане е

Опасно за националната идентичност

Ето защо националистическото виждане за обществото и политиката е напълно противоположно на ислямското, а двете идеологии са несъвместими. Ето защо всеки националист, от която и да е мюсюлманска държава, смята за особено важно именно разграничаването си от Исляма. Впрочем още Мохамед е казал, че “онзи, който защитава собственото си племе и се бори за него, не е от нашите”.

Национализмът се опитва да придаде автентичен характер на националните общности. Той разделя човечеството на ограничени и независими общности, обвързани с географски граници, език, история, политическа организация и т.н., като всяка такава общност смята другите за “чужди”, а нерядко и за враждебни. Национализмът не носи послание към цялото човечество, а се ограничава единствено с националната общност, неговата цел е изграждането на национални държави, а не на универсално общество.

Ислямът – напротив, разглежда

Цялото човечество като една общност

Той е система не за отделната нация, раса или регион, а за цялото човешко общество. Онези, които възприемат тази система, стават равни помежду си и притежават еднакви права и задължения по отношение на вярата, политиката, икономиката и социалния живот. Крайната цел на Исляма е изграждането на универсално монотеистично общество, не признаващо географски, расови, езикови или културни различия и обединяващо всички хора в една общност. Ислямът осъжда делението на хората въз основа на националната или териториалната им принадлежност, или пък въз основа на тяхната раса, и не признава националните или расови различия. Единственият критерий за него е чистотата, вярата и доброто поведение на индивида.

Националистите обикновено разбират защитата на собствените национални интереси и идеи, като ограничаване на чуждите. Те имат два критерия, един за себе си и своите съотечественици, и друг за чужденците. За разлика от тях, Ислямът отправя своето послание към цялото човечество. Неговата мисия е универсална и той се стреми към установяването на свободни взаимоотношения между всички хора, на базата на Божественото послание и произлизащите от него култура и духовност. Национализмът окуражава индивида да служи преди всичко на собствената си държава, да работи за нейното величие и да брани нейните интереси, дори и за сметка на интересите на другите нации. Ислямът пък учи индивида да разсъждава в границите на цялото човечеството, пренебрегвайки интересите на нацията.

Съгласно Корана, расовите, национални и семейни различия не определят идентичността и не могат да бъдат основа на някаква общност. Те са просто средства, улесняващи общуването между хората.

Национализъм и интернационализъм

Както вече подчертахме, според Корана, мюсюлманите са носители не на някаква си национална, а на универсална мисия. Ислямът гради единно общество, отхвърлящо племенните и национални различия. В този смисъл Ислямският идеал е интернационален. Ще дойде денят, когато неговият универсален закон ще се утвърди над планетата и под знамето на Исляма и ръководството на избрания от Аллах имам всички хора ще бъдат обединени, а мирът и справедливостта ще се възцарят в света. Ето защо мисията, целите и визията на Исляма са тотално противоположни на национализма.

За националистите, принадлежащите към една и съща нация са равни и братя, независимо дали са вярващи или атеисти, правоверни или идолопоклоници. За Исляма обаче, онзи, който не изповядва мюсюлманската религия, не може да има нищо общо с мюсюлманите, пък дори и да е техен “съотечественик”. Ислямът също така не признава онази “свещена привързаност към родната земя”, на която толкова държат националистите. И няма нищо лошо мюсюлманинът да емигрира в друга страна, стига да продължи да носи Аллах в сърцето си.

Ето как отново стигаме до фундаменталния въпрос, може ли човек едновременно да бъде и мюсюлманин, и националист?

Както вече подчертахме, това са две противоположни идеологии, школи и идеи, напълно несъвместими по своите цели и програми. Ислямът има своята специфична идеология, а национализмът – своята. А човек не може да се ръководи едновременно от две тотално различаващи се идеологии. Затова не може да има “мюсюлманин – патриот”, това е толкова абсурдно, както и съществуването на националист, който едновременно е и интернационалист. Това са две пълни противоположности. Когато ислямската идеология е в подем, национализмът е в упадък и когато национализмът укрепва своите позиции, Ислямът е застрашен от унищожение. Затова първостепенен дълг на всеки истински мюсюлманин е политическата и идеологическа борба с национализма, и тази битка няма да престане докато учението на Аллах не стане доминиращо в личния, политически, икономически, интелектуален и религиозен живот на човека.

[Sir Gray]

Статията е разбира се на първо място пропаганден материал - колко всечовешки благонастроен е Исляма. А след това в самото сравнение поне аз виждам лека грешка в поставянето на проблема: национализмът в крайна сметка е едно скорошно и доста ограничено във времето явление, а от друга страна също така е само един подвид на по-общата социална структура "светска власт", явяваща се производна на обществения договор. И така стигаме до същинския "конфликт" - обществения договор срещу божествения закон. Този конфликт не е нов и християнството вече е минало през него в Средновековието. Така че сблъсъкът не е срещу национализма, който авторът просто използва за олицетворение на западните държави (освен дето и самия национализъм както го описва вече е отминал/отминава), а срещу стемлението на социума да се самоорганизира (сиреч да поеме съдбините и управлението си в собствените ръце, а не да разчита на намеса свише)

[Гост]

Всъщност терминът “нация” навлиза в човешкото съзнание едновременно със съвременното разбиране за цивилизацията, определяна от езика, културата, науката и техническото ниво на развитие, т.е. едновременно с налагането на буржуазното общество. В основата на националната общност е именно езикът, културният и цивилизационен тип, както и еднозначното отъждествяване на индивидуалния интерес с този на нацията и националната държава. Основното различие между нацията и другите групи хора, обединени от някакви общи цели, е в това, че нацията не може да се консолидира в процеса на непосредствени контакти между принадлежащите към нея индивиди. В случая решаващ фактор е осъзнатата принадлежност към една и съща цивилизация, култура, език и държава. Обективното наличие на общи интереси се определя от общата територия и зависимостта от успехите (или неуспехите) на конкретната национална държава. Едва съвременният, достатъчно образован и разполагащ с модерни комуникационни средства човек обаче, е в състояние да осъзнае, че проблемите свързани със собственото му оцеляване, или с това на неговите потомци, се решават от просперитета на съответната национална държава и господството на цивилизационния тип, характерен за нея.В този смисъл антагонизмът цивилизационен тип(религия)-модерен национализъм е резонен.

[gollum]

Съгласен съм с това - общо взето става въпрос за конфликт между две различни форми на социокултурна идентификация.

[Batko Charly]

Голуме, ша ма побъркаш. Нямам време точно в момента да отоговарям смислено, но все баркаш в мармалада ти. Дааа, ша са разправяме ние с тебе някой ден ))

[gollum]

Нямам нищо против да поспорим на соътветната тема, само не ми е ясно в случая точно с какво предизвиквам твоето недоволство, Batko Charly. Кажи и ще си спретнем една хубава дискусийка .

[Sir Gray]

Съгласен съм с това - общо взето става въпрос за конфликт между две различни форми на социокултурна идентификация.

Хм, мда, вярно. Но пък моята идея беше, че това е само един частен случай. С математическа терминология казано национализма е достатъчно, но не необходимо условие. На негово място можеше да има някой друг обект на идентификация. Така че не конкретно национализма се явява непосредствената причина за конфликта, а заложената в самия Ислям нетърпимост към друга, паралелна, идентификация (както впрочем и едно време в християнството)

[gollum]

Да, съгласен съм - общо взето пишем за една форма, на така да се изразя, моноидентификация, която е идеологическа по своя характер и естествено не търпи никакви други форми на идентификация със ходен мащаб. Затова и разпознава национализма като враждебна, от чужд корен, форма на идентификация. Характерно е, че в ЕВропа национализмът не се развива в рамките на директен конфликт с църквата, а по-скоро в момент когато единстевността на религиозната форма на идентификация е вече силно разколебана и променена от други конфликти.

[Batko Charly]

Не бе кефя са, ама нямам време да чета и отговариям на всичките интересни теми. Полудех!!!

[Гост]

Годината на ислям-демокрацията

Още от първите си дни 2005 започва с безспорната тема ¹1 на цялата година - милиони мюсюлмани са призовани да гласуват на избори, от които ще се разбере съвместими ли са ислямът и демокрацията. Първи са палестинците, които в края на седмицата трябва да определят кой ще ги поведе след епохата на Арафат, но цялото световно внимание е насочено към Ирак, където на 30 януари трябва да се гласува за Учредително събрание, а в следващите месеци да има конституция, първи парламентарни избори и първо демократично правителство.

Пак до средата на годината се струпват местните избори в Саудитска Арабия, които може да се окажат генерална репетиция за първите парламентарни избори в абсолютната монархия, Иран ще смени президента си, а Афганистан ще трябва да избере първия си парламент след талибаните (ще оставим засега настрана, но без да забравяме, че тази година Турция трябва да направи няколко крачки към започването на преговори за членство в ЕС).

С една дума в Близкия и Средния изток се извършва безпрецедентен по мащаб и дълбочина социален експеримент. Той наподобява стартирането на ядрен реактор - може да захрани с енергия градове и икономики, но може и да се превърне в Чернобил, ако няма ефективна защитна система или ако се форсира от хора, които не знаят за какво става дума. Възможна ли е изобщо “ислямската демокрация” или тя е оксиморон, нещо като “народната демокрация” при комунизма? Отговорът на този въпрос ще определи бъдещето не само на Ирак и Близкия изток, но и на целия мюсюлмански свят, а значи и на човечеството.

Лидерът на иракските шиити - великият аятолах Али ал Систани, твърди, че вярва в ислямската демокрация, в която в преки избори се гласува за парламент, а всеки основен закон, дело на това народно събрание, трябва да се одобри на референдум. Той допълва, че дълг на шиитите е да пазят интересите на сунити и християни - все думи, които скоро ще се разбере дали ще бъдат последвани от дела. Роденият в Иран Систани категорично не приема отлагане на изборите този месец, а през октомври издаде фатва, с която изисква всички мъже и жени да гласуват, защото гласуването е равно по важност на поста по време на Рамазан. От месеци посланието му се размножава от имамите при всяка молитва сред шиитското мнозинство. То очаква изборите като поправяне на грешките от миналото, когато шиитите десетилетия наред бойкотираха избори и светски институции и накрая се оказаха управлявани от сунитското малцинство. Всичко това изглежда обещаващо.

Погледната от Запад, "ислямската демокрация" изглежда нещо почти невъзможно, защото доминиращото мнение е, че ислям и демокрация не си пасват. В християнския свят от векове църква и държава са разделени, докато в мюсюлманския свят това още не се е случило, твърдят внушителен брой политолози. Те възпроизвеждат една европейска традиция, идваща от епохата на Просвещението, което отчасти е било така срещу църквата - една битка за заместването в политиката на теологията с разума, на предразсъдъците с науката, без да се оставя някакво пространство за организираната религия. Тази яростно антиклерикална линия, очертана най-вече от френската революция, обаче отвежда към “научния социализъм” на Ленин, Сталин и Мао, към гибелта на милиони заради идеологически предразсъдъци. Тя не подмина и Близкия изток със зрелищни и кървави политически провали като насъризма в Египет, баасизма в Сирия и Ирак и шахизма в Иран.

Тук само се потвърди максимата, че когато организираната религия е унищожена от светските елити, тя се замества от нещо по-лошо - често някаква квазирелигия или култ към личността, с удоволствие използвани от диктаторите. Опитите пък религията само да бъде маргинализирана провокираха верски бунтове, сриването на джамии в името на модернизацията отваря пътя на екстремисткия ислям.

В действителност векове наред в ислямския свят религията е била спирачка за тираниите и в очите на мнозина вярващи фигури като Хомейни или Осама бин Ладен са накърнили или направо унищожили ореола си на духовни водачи чрез радикалните си политически действия. Особено за Осама е трудно да се намери сериозен духовник, който да го уважава - за тези хора той е проповедник аматьор, който се оправя по-добре в банковите трансфери в Швейцария и манипулирането на медиите, отколкото в лабиринтите на исляма.

Затова призивите му в края на 2004 да се бойкотират изборите в Ирак и обявяването на всеки гласувал за неверник се посрещнаха хладно от иракчаните. И не става дума, че Ирак е по-специален случай, защото достатъчно дълго в съвременността е бил светска държава. В редица други ислямски страни населението също рядко е бивало управлявано от свещеници. Но пък също е вярно, че когато светската власт стане твърде репресивна, религията е последното убежище на съпротивата (ролята на църквата в Полша при комунизма например е един удачен паралел). Въпросът е какво да се прави с родилия се от това политически ислям.

Според неоконсерваторите около президента Буш Ирак би трябвало да върви по пътя на Турция, където Ататюрк насилствено изгони духовниците от политиката и в името на модернизацията с един удар заличи верските символи - от ислямските училища и дервишките братства до пребраждането на жените и фесовете на мъжете. И преди, и след него същото е правено от Япония до арабския свят със същите подбуди и същите радикални методи.

За съжаление резултатът от това не е демокрация, а милитаризъм, абсолютни монархии, фашизъм или варианти на сталинизма. Сегашната религиозна революция в ислямския свят отчасти е предизвикана от провала на модерната светска политика. Турция може да е най-близо до европейския демократичен модел (т.е. да е основана на религиозни ценности, без да е теокрация), но турската демокрация е гледана с подозрение едновременно и от Европа, и от мнозина мюсюлмани.

Затова изборът не е между Ататюрк и Хомейни, а в това как да се проправи пътя към “ислям-демокрацията”, т.е. към подобие на християндемокрацията, вярваща, че държава и църква не трябва да са тотално разделени, че в крайна сметка Бог (не църквата!) има абсолютно господство над делата човешки. В Европа и САЩ все още има достатъчно много хора, които гласуват така, както ги съветват техните католически и протестантски проповедници или моллите, но по-важното е, че се придържат към демократичните правила, приемат поражението и смогват да живеят заедно, без да се хващат за гушите.

В този смисъл ислямската демокрация е възможна не просто когато хората гласуват, а когато гласуват за закони, вкоренени в ислямски ценности и идеали, а държавата може да подкрепя религиозните институции и образование. Като в многомилионната мюсюлманска Индонезия например, където независимо от преминаването през светска диктатура с преследване на политическия ислям днес страната е с относително демократична представителна система, в която и ислямистките партии са принудени да се борят за гласове така, както и всички останали. Вярно, че индонезийският ислям не е толкова “пуритански” като арабския, жените имат по-висок статут, а след атентатите на остров Бали ислямските партии бяха принудени публично до отхвърлят екстремизма.

Докато в арабския свят тепърва започва дебат за тероризма, за пропагандата, бълвана от медиите, за злоупотребата на фанатиците с Корана. Директорът на телевизия "Ал Арабия" Абдул Рахман ал Рашид вбеси много хора с коментара си през есента, когато написа: "Със сигурност не всички мюсюлмани са терористи, но със сигурност - и това е особено болезнено - почти всички терористи са мюсюлмани. Не можем да толерираме сред нас онези, които отвличат журналисти, убиват цивилни, взривяват автобуси; не можем да приемем да ги свързват с нас, каквито и страдания да използват за оправдаване на престъпните си деяния; те опетниха исляма и очерниха представата за него."

Има и още нещо - иракчаните ще трябва да гласуват в състояние на окупация. А много трудно да се започва градеж на демокрация като ученик на чуждестранни учители, пристигнали с танкове и бомбардировачи. По същата причина всяка партия, която в очите на избирателите е свързана с чужденците, е изначално дискредитирана. В което има известна ирония, защото точно сега в САЩ са на власт хора, вярващи в т.нар. демократичен провиденциализъм - убеденост, че свободата е Божи дар за човечеството и че като разпространяват демокрацията, американските войници всъщност вършат Божието дело.

Парадоксално е също, че всичко това се случва в уникален за историята момент - небивал възход на демокрацията по света, съвпадащ с глобален антиамериканизъм. Вярно, че на много места преходът е бурен и кървав, че автократи злоупотребяват с демократичните механизми, че може би съществува праг на личното благосъстояние, над който демокрацията става стабилна. Но и нека бъдем откровени - нима преди година някой е вярвал, че всичко това ще бъде опровергано в Украйна, откъдето пък може би започва другата голяма промяна на 2005. Прави ли са онези присмиващи се на "американско-британското месианство" европейци, според които - ако перифразираме болшевиките - демокрацията може да победи само на един континент, че тя не е за "варвари", разбирай араби, мюсюлмани, иракчани... Обяснението, че с помощта за мръзнещите по улиците на Киев демонстранти се довършва студената война, не е оправдание да се мълчи, че напук на атентати и ислямистки заплахи хиляди иракчани съставят избирателни списъци, сглобяват партии и коалиции и агитират да се гласува. Не е оправдание и тезата, че на Украйна се помогна, понеже е съсед на ЕС. Защото един ден Турция ще влезе в съюза и тогава Ирак наистина ще е съсед и какъв точно ще е той зависи от сегашната 2005.