Напоследък ми се налага да се занимавам с това мнение, не знам дали на български има по-адекватен еквивалент на avis consultatif или advisory opinion. Може би експертно мнение. Ако някой има интерес към темата, ще се радвам да я огледаме, но не от политическа, а от юридическа гледна точка. Мнението дава богати теми за размисъл за значение на мненията на съда, за силата им, морална и юридическа и т.н.
Би било наивно да карам всеки да казва как намира обосновката на съда. Ще направя малко въведение в темата, защото не знам доколко някой си е правил труда да чете петдесетте страници. Накратко:
Първо за мненията като възможност.
1. Международният съд, CIJ или ICJ дава мнения по юридически въпроси. Това му правомощие фигурира в чл. 65 от статута. В 96 от хартата пък се казва, че съвета за сигурност и общото събрание могат да искат мнение по всякакъв юридически въпрос. във втората алинея - специализираните органи могат да искат мнения по въпрос от тяхната област.
и така, процедурата е консултативна, не състезателна. държави не могат да искат мнение, само органи от системата на ООН. съдът има дискреционна власт да реши дали да даде мнение или да не даде. той не е длъжен. изрично пише, че "може" да го направи, но от друга страна само решителни причини биха го накарали да се въздържи. над съда тежи неговия авторитет като основен и единствен съдебен, юридически орган? organe judiciaire в системата на ООН. да откаже да даде мнение по поискан въпрос би подронило неговия авторитет. съдът е отказвал два пъти до този момент. единия път е в далечната 1922, т.е. отказал е неговия предшественик CPJI в спора за Южна Карелия. Втория път в момента ми се губи. ако не се лъжа беше от 1994, когато световната здравна организация поставя въпроса за заплахата за използване на ядрени оръжия и съдът решава, че този въпрос не е в нейната компетентост. когато няколко години по-късно общото събрание го поставя, съдът се произнася. но не съм сигурен.
и така, в случая с косово общото събрание приема резолюция 63/3 по предложение на сърбия, в която се пита CIJ дали незамисимостта, обявена от временните институции на косово е съобразена с международното право. деликатен момент е, че резолюцията не е озаглавена по този начин. в заглавието й не се споменават "временните институции", а само косово. но в самия текст този израз фигурира.
оттук започват големите проблеми и разделения.
защото съдът по същество не отговаря на въпроса. в течение на мотивацията той го видоизменя за целите на своя отговор. отговорът е, че декларацията не противоречи на международното право. за да го каже, съдът се налага да си изгради удобна структура, леко подхлъзваща, пълна със семантични подхлъзвания, която потвърждава посоката им на мислене. мотивировката им не е лишена от юридическа логика, но в основата си е съзнателно изкривена, за да стигне до желания резултат.
ето проблематиката на решението съвсем накратко така, както аз я виждам.
1. общото събрание пита съда дали декларацията за независимост е съобразена с международното право. така формулиран въпросът може да се разгледа в тесен и широк план. в тесен план - дали съществува норма в позитивното право, която позволява декларациите за независимост и съответно забраняваща такава. забележка: само в международното право, а не във вътрешното, което не попада в обхвата на съда. декларацията за независимост може да се разгледа и от конституционното право. в конкретния случай CIJ трябва да види първо дали има забрана първо в lex specialis, и после в общото международно право. Lex specialis според мен е резолюция 1244 на съвета за сигурност, след това трябва да погледне резолюция 2625 на общото събрание, като и резолюция 1514 на ОС.
Толкова за тесния подход. Сега за по-широкия.
Въпросът на ОС беше отлична възможност за съда да разчисти веднъж завинаги проблема с декларациите за независимост. Те са политически акт, но последиците им са и юридически. ОС пита съобразена ли е декларацията на независимост с международното право, но всъщност пита Косово държава ли е или не е. Има ли други критерий освен територия, народ и управление, и каква е връзката между декларацията и тези критерий. С две думи от съда се иска да направи детайлен анализ на съществуващото право и да се произнесе извън поставения директен въпрос. Съдът го е правил неведнъж, казвал е дори повече, отколкото е бил питан, затова подобен отговор не би бил изключение, още повече, че този съд е единствената институция, способна да реши проблема. Топката му е прехвърлена в изключителна деликатна ситуция. съветът за сигурност е парализиран. сащ, франция и великобритания признават косово, китай и русия не. съветът за сигурност има основната, (но не изключителна роля по опазване на мира и сигурността и по силата на чл. 12 докато той е сезиран по един въпрос, общото събрание не може да прави предложения по него) съдът интерпретира чл. 12 и стига до извода, че ОС може да пита CIJ и това не се счита за предложение -recommendation. специалният представител на ген. секретар Марти Ахтисаари не е обявил декларацията за нищожна, както е правил с подобни опити в миналото през 2002-2005. Мълчание.
И какво отговаря съдът?
В обосновката му има няколко ключови параграфа, на която ще се спра накратко.
1. първият любопитен параграф е 35, в който съдът казва, че не се интересува какви политически последици може да има неговото мнение. това от една страна се подразбира. от друга съдът би имал моралното право да го заяви по такъв категоричен начин само ако мнението му е на висота, на която то, за съжаление, не е.
по-любопитни са параграфите след 49, в които съдът разглежда поставения въпрос. в 51 заявява, че е точно зададен - la question posee est circonscrite et precise. и отбелязва, че въпросът не се отнася до юр. последици на декларацията. Точният превод е:
"В случая, съдът не е молен да се произнесе дали Косово е или не е достигнало до качеството държава, нито да се произнесе върху валидността или юр. ефекти на признаването му като независима държава от някои държави. Съдът смята, че в миналото, когато ОС и СС са търсели мнението му върху юр. последици на едно действие, те са формулирали въпросите си така, че този аспект да е експлицитно посочен. Затова съдът не смята за необходимо в рамките на отговора си да изследва това дали декларацията за независимост е или не е довела до създаването на държава или да се произнася върху актовете, които я признават. Съдът не вижда причина да променя зададения въпрос. "
Казвайки това, всъщност следващото нещо, което съдът прави е, да промени въпроса. В пар. 52 съдът отбелязва, че временните институции се споменават в единствения параграф на диспозитива на рез. 63.3 Дали обаче наистина временните институции са обявили независимост съдът смята, че трябва сам да реши и че не е работа на ОС да решава това.
Пар. 53 - Ето откъде тръгва съдът: той казва, че тъй като ОС не му е поставило граници в свободата да определи кой всъщност е провъзгласил декларацията, той ще се занимание лично с този въпрос. Аргументът му е, че въпреки че в съдържанието на 63.3 се споменават временни институции, то в ordre du jour на ОС въпросът фигурира като - "искане на мнение от съда по въпроса дали едностр. декл. за независ. на Косово е съобразена с межд. право.
пар. 54 съдът цитира едно мнение от 1962, в което се казва, че трябва да има пълна свобода да разгледа въпроса (разбирай, да го пренапише както му е удобно). В последствие ще видим защо е толкова важно за CIJ да разбере от кого произтича декларацията.
пар. 55 вместо да се възползва от възможността и да вземе предвид изключително добре мотивираното решение на върховния съд на канада от 2000 г. за отцепването на квебек, cij заявява, че двата случая са съвсем различни. това е факт, но мотивацията на върх. съд е пертинентна, защото подхваща въпроса от много по-далеч, точно както трябваше да подходи и CIJ.
И стигаме до пар. 56. Върх. съд на Канада е помолен да се произнесе дали съществува право "да се пристъпи към отделяне" и дали има норма от межд. право, която поверява на споменатите органи позитивно право по този въпрос. съдът отбелязва, че той е помолен за нещо съвсдем друго (Според него) - бил е помолен да се произнесе по въпроса дали декл. за независимост е съобразена с меж. право. Т.е. дали приложимото право забранява или не декларациите за независимост. ето тук блясва формалистичния подход на съдиите. ярък формализъм, който стеснява максимално възможността за даване на адекватен отговор на поставения въпрос. CIJ продължава: задачата е, т.е. да се определи дали декл. е в нарушение на мп. съдът не е длъжен да отговори на въпроса, който така му е поставен, да вземе страна по въпроса дали мп поверява на косово едно позитивно право да обяви едностранно независимост, нито а форциори, по въпроса дали мп дава на някои общности, ситуирани в някоя държава правото да се отделят едностранно. И ето ключовото изречение:
Съвсем спокойно - казва съдът - всъщност може един акт, такъв какъвто е една декл за незав. да не бъде в нарушение на международното право без тя да съдържа упражняването на правото, поверено й от мп. Съдът ще се произнесе по първия въпрос, а не по втория Ето тук съдът ни подхлъзва семантично. И това е казано отлично в декларацията на вицепрезидента Томка. Защото една декл. за независимост има две нива. юридическо и формално. Защо се правят декларации? Защото някой иска да постигне определена политическа цел с юридически последици. Декларацията е формален акт. Съдът приравнява двете нива на едно, за да се отърве от неудобния въпрос за последиците.
малка емоционална вметка: ако се намирахме в състезателно производство въпросът за качеството на страните отпадаше щеше да е ясно, че всяка от страните има право да застане пред съда. самият факт на способността на страните да застанат пред съд щеше да разреши техния проблем в полза на косово още в самото начало и това е парадоксалното именно затова се иска мнение от съда, защото това е
единственият легален начин, по който може да се стигне до обективна истина. и съдът е притиснат до стената защото вече е твърде късно. той е почти поставен пред свършен факт.
в следващите параграфи CIJ прави преглед на събитията които се случват от приемането на резолюция 1244 до обявяването на независимостта и след това.
В пар. 79 съдът прави преглед на декларациите за независимост от 18 в. насам и стига до гениалния извод, че някои са успешни, а други не. Certains d`entre elles ont conduit a la creation de nouveaux etats, d`autres non. гениално. в цялост, казва съдът, практиката на държавите не изглежда като да показва, че декл. за независимост някога е смятана за трансгресия, нарушаване, на мп. в своята същност обаче декл за независимост е точно трансгресия. но не в смисъла на нарушаване, а на пресичане на една граница в международната обстановка. тя е нещо радикално ново. преминаване от едно състояние в съвършено друго за дадена територия и населението й. факт, с който съседите и всички държави трябва да се съобразяват. забележката си е моя.
нататък съдът продължава с важния извод, че правото на самоопределение, ръководен принцип в хартата, е претърпяло огромна еволюция. съдът има предвид деколонизацията. правото на самоопределение се развива от хартата на оон, през резолюция 1514 за отдаване на независимост на потиснатите колонии, към резолюция 2625 от 1970. този принцип е неоспоримо един от най-важните в хартата. чл. 2 ал. 1може да се изведе, а иначе присъства в 55. съдът заключва, че се е случвало декл за независимост да произтичат и от държави, които не са били в този контекст. - извънколониален контекст. факт. Практиката на държавите в този случай не разкрива появата на ново правило в мп, което да забранява тези декларации.
И тук, в пар. 80 идва времето на сблъсъка между двата принципа в МП - самоопределение срещу териториална неприкосновеност. autodetermination и integrité territoriale. Единият е по-нов - от 50ина години. Другият съществува от хилядолетия и е вероятно най-стария. Чл. 2 ал. 4 от хартата. Съдът цитира рез. 2625 и заключителния акт от Хелзинки от 1975 (който между другото прокламира трайността на съществуващите граници) и тези титани на мисълта, решават, че този принцип се прилага еинствено в междудържавните отношения. Което стеснява толкова драстично този принцип, че в случая го превръща в джудже пред самоопределението.
В пар. 81 съдът припомня, че неколкократно съв. за сигурност се е проинесъл в резолюция срещу декл. за независимост и ги е обявил за нищожни и без правни последици.
- рез. 217 за южна родезия.
- 541 за северен кипър
- 787 - конфликтът в босна и херцеговина
съдът смята, че невалидността на тези декларации се дължи не на едностранността им, а на това, че тя върви заедно с незаконна употреба на сила и нарушаване на jus cogens, императивни правни норми на мп.
И понеже Съветът за сигурност не се е произнесъл по този въпрос в случая на Косово, съдът заключва, че горните резолюции са с изключителен характер, което именно потвърждава виждането на съда, че никаква обща забрана на декларациите за нез. не може да се извлече от практиката на съвета за сигурност.
С две думи - аргумент изсмукан от пръстите.
82 - още един ключов параграф. според съда косово има два варианта, които му позволяват да обяви независимост -
1 - изхождайки от принципа за самоопределение
2 - използвайки отделянето като последно средство. на френски се нарича sécession remède - един вид отделянето като последен лек срещу невъзможната за решаване ситуация.
и понеже съществува пълно разделение между държавите по въпроса дали принципа за самоопределение може да се използва извън колониалния контекст, съдът решава, че няма да се изкаже по този въпрос. А той е в сърцевината на проблема. Що се отнася до втория въпрос - дали критериите, необходими за да се стигне до отделяне, са изпълнени, съдът отговаря същото. Вместо да се позове на решението на канадския съд, който посочва съвсем ясно два критерия:
- систематично нарувашаване на правата на малцинството
- липса на друг възможен начин за решаване на проблема.
CIJ се прави, че такива критерии не съществуват. вместо това в 83 заявява, че въпросът, така както му е зададен от ОС, не изисква тези отговори. и за да му отговори, трябва да анализира рез. 1244.
CIJ не си прави труда да се порови изобщо в общото международно право ид а намери норми, които да забраняват или позволяват сецесията.
В заключение пар. 84 казва, че общото МП не съдържа никаква забрана за декларациите. т.е. тази от 17 фев. 2008 не го е нарушила. следващата стъпка е да се види lex specialis - рез. 1244 от 10 юни 1999
Това е още едно нарушение на юридически принцип - lex specialis derogat legi generali. специалният закон отменя общия.
Ако имам нерви и време, утре ще продължа.
Смятам, че идеята ми е достатъчно ясна. Не че няма неща, които трябва да се добавят. Но време повече няма.
Ползвал съм учебницитте на А. Пеле, книгата за сецесия на М. Коен, статии на Мишел Вирали, Мелани Дюбюи и др.
Би било наивно да карам всеки да казва как намира обосновката на съда. Ще направя малко въведение в темата, защото не знам доколко някой си е правил труда да чете петдесетте страници. Накратко:
Първо за мненията като възможност.
1. Международният съд, CIJ или ICJ дава мнения по юридически въпроси. Това му правомощие фигурира в чл. 65 от статута. В 96 от хартата пък се казва, че съвета за сигурност и общото събрание могат да искат мнение по всякакъв юридически въпрос. във втората алинея - специализираните органи могат да искат мнения по въпрос от тяхната област.
и така, процедурата е консултативна, не състезателна. държави не могат да искат мнение, само органи от системата на ООН. съдът има дискреционна власт да реши дали да даде мнение или да не даде. той не е длъжен. изрично пише, че "може" да го направи, но от друга страна само решителни причини биха го накарали да се въздържи. над съда тежи неговия авторитет като основен и единствен съдебен, юридически орган? organe judiciaire в системата на ООН. да откаже да даде мнение по поискан въпрос би подронило неговия авторитет. съдът е отказвал два пъти до този момент. единия път е в далечната 1922, т.е. отказал е неговия предшественик CPJI в спора за Южна Карелия. Втория път в момента ми се губи. ако не се лъжа беше от 1994, когато световната здравна организация поставя въпроса за заплахата за използване на ядрени оръжия и съдът решава, че този въпрос не е в нейната компетентост. когато няколко години по-късно общото събрание го поставя, съдът се произнася. но не съм сигурен.
и така, в случая с косово общото събрание приема резолюция 63/3 по предложение на сърбия, в която се пита CIJ дали незамисимостта, обявена от временните институции на косово е съобразена с международното право. деликатен момент е, че резолюцията не е озаглавена по този начин. в заглавието й не се споменават "временните институции", а само косово. но в самия текст този израз фигурира.
оттук започват големите проблеми и разделения.
защото съдът по същество не отговаря на въпроса. в течение на мотивацията той го видоизменя за целите на своя отговор. отговорът е, че декларацията не противоречи на международното право. за да го каже, съдът се налага да си изгради удобна структура, леко подхлъзваща, пълна със семантични подхлъзвания, която потвърждава посоката им на мислене. мотивировката им не е лишена от юридическа логика, но в основата си е съзнателно изкривена, за да стигне до желания резултат.
ето проблематиката на решението съвсем накратко така, както аз я виждам.
1. общото събрание пита съда дали декларацията за независимост е съобразена с международното право. така формулиран въпросът може да се разгледа в тесен и широк план. в тесен план - дали съществува норма в позитивното право, която позволява декларациите за независимост и съответно забраняваща такава. забележка: само в международното право, а не във вътрешното, което не попада в обхвата на съда. декларацията за независимост може да се разгледа и от конституционното право. в конкретния случай CIJ трябва да види първо дали има забрана първо в lex specialis, и после в общото международно право. Lex specialis според мен е резолюция 1244 на съвета за сигурност, след това трябва да погледне резолюция 2625 на общото събрание, като и резолюция 1514 на ОС.
Толкова за тесния подход. Сега за по-широкия.
Въпросът на ОС беше отлична възможност за съда да разчисти веднъж завинаги проблема с декларациите за независимост. Те са политически акт, но последиците им са и юридически. ОС пита съобразена ли е декларацията на независимост с международното право, но всъщност пита Косово държава ли е или не е. Има ли други критерий освен територия, народ и управление, и каква е връзката между декларацията и тези критерий. С две думи от съда се иска да направи детайлен анализ на съществуващото право и да се произнесе извън поставения директен въпрос. Съдът го е правил неведнъж, казвал е дори повече, отколкото е бил питан, затова подобен отговор не би бил изключение, още повече, че този съд е единствената институция, способна да реши проблема. Топката му е прехвърлена в изключителна деликатна ситуция. съветът за сигурност е парализиран. сащ, франция и великобритания признават косово, китай и русия не. съветът за сигурност има основната, (но не изключителна роля по опазване на мира и сигурността и по силата на чл. 12 докато той е сезиран по един въпрос, общото събрание не може да прави предложения по него) съдът интерпретира чл. 12 и стига до извода, че ОС може да пита CIJ и това не се счита за предложение -recommendation. специалният представител на ген. секретар Марти Ахтисаари не е обявил декларацията за нищожна, както е правил с подобни опити в миналото през 2002-2005. Мълчание.
И какво отговаря съдът?
В обосновката му има няколко ключови параграфа, на която ще се спра накратко.
1. първият любопитен параграф е 35, в който съдът казва, че не се интересува какви политически последици може да има неговото мнение. това от една страна се подразбира. от друга съдът би имал моралното право да го заяви по такъв категоричен начин само ако мнението му е на висота, на която то, за съжаление, не е.
по-любопитни са параграфите след 49, в които съдът разглежда поставения въпрос. в 51 заявява, че е точно зададен - la question posee est circonscrite et precise. и отбелязва, че въпросът не се отнася до юр. последици на декларацията. Точният превод е:
"В случая, съдът не е молен да се произнесе дали Косово е или не е достигнало до качеството държава, нито да се произнесе върху валидността или юр. ефекти на признаването му като независима държава от някои държави. Съдът смята, че в миналото, когато ОС и СС са търсели мнението му върху юр. последици на едно действие, те са формулирали въпросите си така, че този аспект да е експлицитно посочен. Затова съдът не смята за необходимо в рамките на отговора си да изследва това дали декларацията за независимост е или не е довела до създаването на държава или да се произнася върху актовете, които я признават. Съдът не вижда причина да променя зададения въпрос. "
Казвайки това, всъщност следващото нещо, което съдът прави е, да промени въпроса. В пар. 52 съдът отбелязва, че временните институции се споменават в единствения параграф на диспозитива на рез. 63.3 Дали обаче наистина временните институции са обявили независимост съдът смята, че трябва сам да реши и че не е работа на ОС да решава това.
Пар. 53 - Ето откъде тръгва съдът: той казва, че тъй като ОС не му е поставило граници в свободата да определи кой всъщност е провъзгласил декларацията, той ще се занимание лично с този въпрос. Аргументът му е, че въпреки че в съдържанието на 63.3 се споменават временни институции, то в ordre du jour на ОС въпросът фигурира като - "искане на мнение от съда по въпроса дали едностр. декл. за независ. на Косово е съобразена с межд. право.
пар. 54 съдът цитира едно мнение от 1962, в което се казва, че трябва да има пълна свобода да разгледа въпроса (разбирай, да го пренапише както му е удобно). В последствие ще видим защо е толкова важно за CIJ да разбере от кого произтича декларацията.
пар. 55 вместо да се възползва от възможността и да вземе предвид изключително добре мотивираното решение на върховния съд на канада от 2000 г. за отцепването на квебек, cij заявява, че двата случая са съвсем различни. това е факт, но мотивацията на върх. съд е пертинентна, защото подхваща въпроса от много по-далеч, точно както трябваше да подходи и CIJ.
И стигаме до пар. 56. Върх. съд на Канада е помолен да се произнесе дали съществува право "да се пристъпи към отделяне" и дали има норма от межд. право, която поверява на споменатите органи позитивно право по този въпрос. съдът отбелязва, че той е помолен за нещо съвсдем друго (Според него) - бил е помолен да се произнесе по въпроса дали декл. за независимост е съобразена с меж. право. Т.е. дали приложимото право забранява или не декларациите за независимост. ето тук блясва формалистичния подход на съдиите. ярък формализъм, който стеснява максимално възможността за даване на адекватен отговор на поставения въпрос. CIJ продължава: задачата е, т.е. да се определи дали декл. е в нарушение на мп. съдът не е длъжен да отговори на въпроса, който така му е поставен, да вземе страна по въпроса дали мп поверява на косово едно позитивно право да обяви едностранно независимост, нито а форциори, по въпроса дали мп дава на някои общности, ситуирани в някоя държава правото да се отделят едностранно. И ето ключовото изречение:
Съвсем спокойно - казва съдът - всъщност може един акт, такъв какъвто е една декл за незав. да не бъде в нарушение на международното право без тя да съдържа упражняването на правото, поверено й от мп. Съдът ще се произнесе по първия въпрос, а не по втория Ето тук съдът ни подхлъзва семантично. И това е казано отлично в декларацията на вицепрезидента Томка. Защото една декл. за независимост има две нива. юридическо и формално. Защо се правят декларации? Защото някой иска да постигне определена политическа цел с юридически последици. Декларацията е формален акт. Съдът приравнява двете нива на едно, за да се отърве от неудобния въпрос за последиците.
малка емоционална вметка: ако се намирахме в състезателно производство въпросът за качеството на страните отпадаше щеше да е ясно, че всяка от страните има право да застане пред съда. самият факт на способността на страните да застанат пред съд щеше да разреши техния проблем в полза на косово още в самото начало и това е парадоксалното именно затова се иска мнение от съда, защото това е
единственият легален начин, по който може да се стигне до обективна истина. и съдът е притиснат до стената защото вече е твърде късно. той е почти поставен пред свършен факт.
в следващите параграфи CIJ прави преглед на събитията които се случват от приемането на резолюция 1244 до обявяването на независимостта и след това.
В пар. 79 съдът прави преглед на декларациите за независимост от 18 в. насам и стига до гениалния извод, че някои са успешни, а други не. Certains d`entre elles ont conduit a la creation de nouveaux etats, d`autres non. гениално. в цялост, казва съдът, практиката на държавите не изглежда като да показва, че декл. за независимост някога е смятана за трансгресия, нарушаване, на мп. в своята същност обаче декл за независимост е точно трансгресия. но не в смисъла на нарушаване, а на пресичане на една граница в международната обстановка. тя е нещо радикално ново. преминаване от едно състояние в съвършено друго за дадена територия и населението й. факт, с който съседите и всички държави трябва да се съобразяват. забележката си е моя.
нататък съдът продължава с важния извод, че правото на самоопределение, ръководен принцип в хартата, е претърпяло огромна еволюция. съдът има предвид деколонизацията. правото на самоопределение се развива от хартата на оон, през резолюция 1514 за отдаване на независимост на потиснатите колонии, към резолюция 2625 от 1970. този принцип е неоспоримо един от най-важните в хартата. чл. 2 ал. 1може да се изведе, а иначе присъства в 55. съдът заключва, че се е случвало декл за независимост да произтичат и от държави, които не са били в този контекст. - извънколониален контекст. факт. Практиката на държавите в този случай не разкрива появата на ново правило в мп, което да забранява тези декларации.
И тук, в пар. 80 идва времето на сблъсъка между двата принципа в МП - самоопределение срещу териториална неприкосновеност. autodetermination и integrité territoriale. Единият е по-нов - от 50ина години. Другият съществува от хилядолетия и е вероятно най-стария. Чл. 2 ал. 4 от хартата. Съдът цитира рез. 2625 и заключителния акт от Хелзинки от 1975 (който между другото прокламира трайността на съществуващите граници) и тези титани на мисълта, решават, че този принцип се прилага еинствено в междудържавните отношения. Което стеснява толкова драстично този принцип, че в случая го превръща в джудже пред самоопределението.
В пар. 81 съдът припомня, че неколкократно съв. за сигурност се е проинесъл в резолюция срещу декл. за независимост и ги е обявил за нищожни и без правни последици.
- рез. 217 за южна родезия.
- 541 за северен кипър
- 787 - конфликтът в босна и херцеговина
съдът смята, че невалидността на тези декларации се дължи не на едностранността им, а на това, че тя върви заедно с незаконна употреба на сила и нарушаване на jus cogens, императивни правни норми на мп.
И понеже Съветът за сигурност не се е произнесъл по този въпрос в случая на Косово, съдът заключва, че горните резолюции са с изключителен характер, което именно потвърждава виждането на съда, че никаква обща забрана на декларациите за нез. не може да се извлече от практиката на съвета за сигурност.
С две думи - аргумент изсмукан от пръстите.
82 - още един ключов параграф. според съда косово има два варианта, които му позволяват да обяви независимост -
1 - изхождайки от принципа за самоопределение
2 - използвайки отделянето като последно средство. на френски се нарича sécession remède - един вид отделянето като последен лек срещу невъзможната за решаване ситуация.
и понеже съществува пълно разделение между държавите по въпроса дали принципа за самоопределение може да се използва извън колониалния контекст, съдът решава, че няма да се изкаже по този въпрос. А той е в сърцевината на проблема. Що се отнася до втория въпрос - дали критериите, необходими за да се стигне до отделяне, са изпълнени, съдът отговаря същото. Вместо да се позове на решението на канадския съд, който посочва съвсем ясно два критерия:
- систематично нарувашаване на правата на малцинството
- липса на друг възможен начин за решаване на проблема.
CIJ се прави, че такива критерии не съществуват. вместо това в 83 заявява, че въпросът, така както му е зададен от ОС, не изисква тези отговори. и за да му отговори, трябва да анализира рез. 1244.
CIJ не си прави труда да се порови изобщо в общото международно право ид а намери норми, които да забраняват или позволяват сецесията.
В заключение пар. 84 казва, че общото МП не съдържа никаква забрана за декларациите. т.е. тази от 17 фев. 2008 не го е нарушила. следващата стъпка е да се види lex specialis - рез. 1244 от 10 юни 1999
Това е още едно нарушение на юридически принцип - lex specialis derogat legi generali. специалният закон отменя общия.
Ако имам нерви и време, утре ще продължа.
Смятам, че идеята ми е достатъчно ясна. Не че няма неща, които трябва да се добавят. Но време повече няма.
Ползвал съм учебницитте на А. Пеле, книгата за сецесия на М. Коен, статии на Мишел Вирали, Мелани Дюбюи и др.