Тук ще публикувам една статия за известния немски юрист Карл Шмит.
Иван Кожухаров
КАРЛ ШМИТ – ЖИВОТ И ДЕЛО
Карл Шмит ( в действителност Карл Шмит, временно – Карл Шмит-Доротич) е роден на 11-ти юли 1888г в Плетенберг, Германия и живее почти 100 години – умира на 07-ми април 1985г също в Плетенберг. Той е второто от пет деца в семейството на дребен търговец. Семейството е католическо. Младежът живее в католически пансион в Атендорн и посещава там държавната гимназия. След завършването и той записва да следва филология, но впоследствие – по настояване на негов чичо – се премества да изучава юриспунденция.
След приключване на следването си в Берлин, Мюнхен и Страсбург, Шмит отива през 1910г в Страсбург, където по-късно с труда си „Вина и видове вини” става доктор, бидейки ръководен в аспирантурата си от професор Фриц ван Калкер. През пролетта на 1915г приключва и с изпита за помощник-съдия и се записва в Байернската лейб-гвардейска пехотна част в Мюнхен.
Произхождайки от дребно-буржоазно почтено семейство – баща му е болничен касиер в Плетенберг – Шмит се е чувствал доста неудобно в Берлин, когато през есента на 1907г пристига, за да учи право. Всъщност една опозиционна нагласа се домогва да заеме доминиращо място в неговата личност още от младините му. Едва година преди неговото раждане най-сетне е прекратена т.нар „борба за култура”, в която Бисмарк се опитва да постави католическата църква под контрола на държавата. Последиците от това обаче дълго се проявяват и Шмит се чувства като представител на диаспора, на религиозно малцинство в недружелюбно обкръжение, доколкото му е съдено да отрасне в Зауерландската област, в „антипруския запад на Прусия”.
Пристигайки в Берлин младежът си остава все така беден и скромен провинциалист. Дори след десетилетия, вече в дълбока старост, спомняйки си годините на следването в Берлин, Шмит говори, че се чувствал отчужден в този протестантски град с неговия „лъжлив блясък” и с неговата тяга към модерното. Може би това е причината само след два семестъра в Берлин той да продължи следването си в Страсбург и Мюнхен. У Шмит сякаш не се забелязва особен ентусиазъм що се отнася до следването му; не откриваме у него кой знае колко добри спомени за университетските професори. Но животът му от онова време не е само рутинно слушане на лекции и вземане на изпити. За сметка на това у Шмит започват да се проявяват кълновете на един може би неочакван артистизъм, ако не и тежнение към бохемското, към художествения елит. Той се сприятелява с Теодор Дойблер, комуто по-късно посвещава и студия за неговата поема „Северно сияние”, общува с и се възхищава на ранните дадаисти. Запленява го дори идеята да се захване с цикъл стихотворения със заглавие „Голямата битка за Mittermacht”. Сред екстравагантните му постъпки са например заминаването му – насред рутинната юридическа работа в кантора – на четириседмично странство с Дойблер (възпроизвеждайки по този начин немския модел за романтическото странстване на приятели, възроден по онова време в Jugendbewegung, младежко движение, в което между другото присъства силното влияние на католицизма). Шмит се сприятелява с Хуго Бал – един от патриарсите на дадаизма, а също и с поета и издател Франц Блайд, който вдъхновява Роберт Мюзил и Франц Кафка. Естетизиращият юрист и политиканстващият белетрист сякаш непрекъснато си разменят ролите и при тях могат да се установят двустранни влияния. Шмит поддържа с удоволствие контактите си с лириците, а също и със забравените поети на политическия католицизъм като Конрад Вайс. Заедно с Бал посещават Херман Хесе. По-късно Шмит се сприятелява с Ернст Юнгер и художника и писателя Ричард Зеефелд, присъства на лекции на Макс Вебер. По това време той е част от така наречената „швабска бохемия”. Но именно познанството му с Дойблер (а и с Юнгер) прераства в истинско приятелство, продължило дълги години.
През Първата Световна война, която е ключовото събитие в живота на хората от неговото поколение, Шмит така и не попада на фронта, не изпитва ужаса от сътресението при сблъсъка с фронтовата линия и фронтовите преживявания, разтърсили до такава степен хора като Тейар дьо Шарден и Ернст Юнгер, впечатлили мислители като Ян Паточка до равнището на градиво на философски концепции, средство за философски прозрения. Встъпвайки в редиците на армията като доброволец, Шмит попада в лейб-гвардията, но после се оказва разпределен към щаба на заместник-командващия първи армейски корпус в Мюнхен. И до днес не е съвсем прояснена ситуацията около неговата травма в гърба – дали резултат от падане от кон, дали отново обадила се стара болест, но така или иначе Шмит през всичките години на войната остава в Мюнхен, работи за военната цензура, получава награда, завързва познанства сред военните.
През 1915г Карл се жени за сръбкинята от благородническо потекло (поне така твърди тя) Павла Доротич. От този момент той започва да подписва своите съчинения с двойно име Шмит-Доротич. Твърде скоро обаче става ясно, че може би този брак е една от поредицата екстравагантни постъпки на Шмит. Съпрузите живеят поотделно, в различни градове. Най-сетне Карл се решава да поиска развод. Католическото духовенство обаче отговаря с отказ на нееднократните му опити да се домогне до разрешение за развод (нещо, което по принцип не е изключение за римо-католицизма). Въпреки това през 1926г Шмит се жени за втори път – отново за сръбкиня! По този начин Карл се оказва отлъчен от римската църква. Чак през 1946г, в лагерът за интернирани в Берлин той отново прислужва по време на меса.
Втората му жена – Душка Тодорова, оказва се, е от същия град, от който е и Павла Доротич. Съюзът с Душка обаче се оказва дълъг и щастлив. От този съюз се ражда и единственото дете на Шмит – неговата дъщеря Анима.
През 1919г Шмит се запознава с Макс Вебер и посещава неговия семинар за млади преподаватели, както и други доклади и лекции на Вебер, включително „Науката като призвание и професия”. По-късно Шмит участва в сборника в памет на Вебер, издаден през 1923г, където обаче публикува части от „Политическата теология”, а не лични спомени, свързани с Вебер. Дори след време той си позволява да нарече Вебер „реваншист сред реваншисти, поне на думи”. Иначе, макар и да влиза в тесния кръг от относително близки до Вебер хора, разликата във възрастта, а най-вече – в изходните им позиции очевидно не е позволила по-сериозна идейна, а и личностна близост.
През 1919г Шмит започва да преподава. Първата му катедра е във Висшето търговско училище в Мюнхен. Започва най-плодотворният период от научната му дейност. Съчинението му “Политическият романтизъм” е първото от поредицата издания, които бележат писмовния му път през 20-те години. В него той прави равносметка на своята младост и в този смисъл то по-скоро принадлежи към предишния етап от неговото развитие и съзряване, отколкото към белезите за ново начало. Следват обаче цяла редица от произведения, които ще му донесат световна известност: “Диктатурата” /1921г/, “Политическата теология” /1922г/, “Римският католицизъм и политическата форма” /1923г/, “Духовно-историческото състояние на съвременния парламентаризъм” /1923г/, “Понятието за политическото” /1927г; - може би най-известното произведение на Карл Шмит/, “Учението за конституцията” /1928г/, “Гарантът на конституцията” /!930г/, “Легитимност и легалност” /1932г/ - трудове, които несъмнено щяха да превърнат Шмит в най-значимият и уважаван конституционалист и философ на правото през XXв, ако не бе случилото се през следващата дузина години.
През 1921г Карл Шмит получава професорско място в Грейнсвалд; през 1922г – в Бон, където остава до 1928г От 1928 до 1933г е професор в Берлин, за няколко месеца – отново е професор в Кьолн, след което окончателно се мести в Берлин през същата, съдбовна за Европа и света 1933г /когато Хитлер идва на власт/ – и остава в Берлин до 1945г като тази професорска длъжност му е и последна.
Но ние може би избързахме твърде напред. А през 1919г Шмит е още в Мюнхен. Неговата книга “Политическият романтизъм” му донася широка известност. Четат я влиятелни филолози и философи, “властителите на умовете” от онова време. В католическите среди го наричат един от най-даровитите и многообещаващи автори. Ернст Курциус и Дьорд Лукач, известният изследовател на естетическото, се отзовават за книгата много ласкаво. Знаменитият дадаист Хуго Бал става един от запалените почитатели на Шмит и не без силното му въздействие се обръща в католицизма. Междувременно трупащият все по-солидна известност Шмит преживява едно от най-разтърсващите събития на своя живот. Той все още се намира на държавна служба, когато в Мюнхен избухват вълнения: революционната и контрареволюционната партии се противопоставят и напрежението ескалира от ден на ден. Започва терор, за кратко време се установява Съветска република. В един момент Шмит се оказва на косъм от смъртта. В кабинета, до самия него въстаниците убиват офицер. И докато за Вебер се говори, че е предлагал помощта си на Мюнхенския Съвет, твърдейки, че от квалифициран специалист има нужда всякаква власт, то Шмит, по думите на неговия биограф Йосиф Бендерски, “по-късно разказвал, че е усещал опасност за живота си и често напомнял, че първичната функция на държавата се явява защитата на физическото съществуване”.
С книгата “Диктатурата” /1921г/ на яве излиза вече самия онзи Карл Шмит, интересът към когото днес лавинообразно нараства, части от произведенията на когото през 2008г дори бяха включени /наред със статия на Путин/ в книга, явяваща се своего рода програма или идеология на на една “съвременна” Русия, например. В “Диктатурата” налице е изследователят на политическото, поставящ в основата проблема за извънредното положение, суверенното решение, крехкостта и ненадеждността на либералната парламентарна демокрация. И тук би трябвало да направим една уговорка. Знаейки за предстоящата еволюция на Шмит и за онова, към което Германия постепенно се насочва, би могло да се направи извода, че Шмит още поначало се е стремил към разрушаването на фундамента на немския парламентаризъм и е бил апологет на тоталитарната диктатура. Подобен извод нерядко е бил правен и се прави дори и до днес. Но той е несправедлив. Произведението за диктатурата е написано преди всичко онова да се случи, още тогава, когато пълна яснота отсъства дори по отношение на италианския фашизъм /от който, между другото, Шмит скоро ще бъде омаян/, по времето когато дори комунистическата диктатура е едва отчасти позната и далеч все още не се е преобразувала в онзи режим, който е известен от годините на неговия разцвет. Шмит не усилва тенденцията, не се стреми да разруши Ваймарската република, не агитира против парламентаризма. По думите на Ноак работите му са напълно “нормални”, вписват се в рамките на тогавашните дискусии и поразяват с дълбочина, научност, необикновена точност и афористична сугестивност на формулировките, а не с решителна несъвместимост с господстващия политически строй и правен порядък. Католическата и консервативна ориентация на Шмит от нова време между другото са несъмнени и това се разкрива с отчетлива яснота в близките години.
Най-плодотворното време за Шмит настъпва в Бон. Именно върху работите му от този период се основава и досега нарастващата му известност. Той получава признание не само в професионалната си среда, а става и познат в цяла Германия публицист. Отдава му се нещо уникално: съединяването на политическата актуалност с философска и културно-изследователска проницателност, юридическа точност и естетическа витиеватост. Шмит се насочва да атакува фундамента на оня порядък, който е неприемлив за него като порядък, наложен от страните – победителки на Германия – порядък чисто икономически, лишен от тази фундаментална очевидност, която съобразно термините на политико-юридическата област би могло да се нарече легитимност. В него се включва не само Версайската система т договори. Той напомня за себе си и чрез окупацията на Рурската област през1923г, което е ново унижение за разорената Германия, нов удар по немското самочувствие. Но Шмит не влага при това онзи деструктивизъм, който по същото време е патент на други, устремили се към власт хора, той не е разрушител, а отново да напомним – човек на словото, аналитик не толкова на събитията и делата, а по-скоро на думите за събитията и делата, на теориите, лозунгите, митовете.
Такова е и неговото увлечение по фашизма. За политическата ситуация в Италия той почти не знае, не е присъствал там и не би могъл да съди за делата на Мусолини дори като страничен свидетел. Той обаче е очарован от “политиката на големия стил”, от “енергетиката” на мита, върху която фашизмът разцъфва и която Шмит охотно му признава. В същото време обаче към немските нацисти той не изпитва не само никакво съчувствие и съпричастност, но даже не изпитва и интерес. За него е интересна именно идеята, противопоставянето на националния мит срещу интернационалния, но не просто книжната идея, или не само книжната идея, а превърналата се в политическа реалност, която той отново ще разгледа единствено откъм идейната страна. Като немски националист, недоволен от международния порядък, той чувства влечение именно към националния мит. Едва в края на 20-те години той за кратко пребивава в Италия, което изобщо не се отразява на неговите възгледи, а през 1936г, малко преди да попадне под удара на СС, Шмит получава кратка аудиенция при Мусолини. Резултатът е силно разочарование. То обаче изглежда е по-скоро лично, отколкото политическо, политически изразено.
В началото на 20-те години обаче Шмит не се превръща в привърженик на радикалните партии. Изобщо той е много внимателен, до такава степен, че за някои той е “внимателен до плахост”. Критиката му съм слабостите на либерализма предполага внимателно отнасяне и към духовните алтернативи, към радикалното отрицание и радикалното утвърждение. Но не трябва да се забравя, че Шмит е също и юрист и духовно-политическите симпатии или антипатии не го отвличат от признанието към ценността на правото за държавата. А правото се реализира в ето тази държава, съществува тук и сега. Слабостта на държавата е опасна и за правото. А нейната слабост е обусловена от борбата между партиите. Борбата между партиите в публичната политика е необходим атрибут на либерализма, но не и на демокрацията. “Властта на народа” – една от ключовите очевидности на съвременността – би могла да бъде и нелиберална.
Такива са идеите развивани от Шмит, сред тях обаче отсъства ницшевото “блъсни падащия”. Напротив – съотнасяйки се и със стабилизацията на положението в Германия /макар и за кратко/ Шмит особено след 1925г все повече се превръща в теоретик на стабилността на съществуващия ред – макар и далеч не още онзи апологет на “взаимовръзката между защита и подчинение”, за която така проникновено пише в своя “Левиатан” Томас Хобс и комуто Шмит също посвещава нелишени от патос редове – когато безопасността се окаже застрашена. Теоретикът, говорещ за ролята на изключението се оказва в ситуация, която в обозримото бъдеще изглежда нормална. И той извежда оттук важни тактически изводи.
В средата на 20-те години Шмит е образцов немски професор. Той е работоспособен, тщеславен, обидчив, упорит, неуморим в полемика, осъзнава във висша степен принадлежността си към съсловието на учените и оттук е до крайност щекотлив по въпроса за статуса си, но забравя за професионалното си високомерие толкова повече, колкото по-високи са научните дарби на неговия събеседник.
През 1927г излиза във вид на статия “Понятието за политическото”, което наред с “Парламентаризма” е може би най-известната работа на Шмит /въпреки че не получава веднага широк отзвук/. Разграничаването на групи врагове и приятели – ето какъв критерий за политическото открива той. Едно екзистенциално противопоставяне – не личното, нито пък частното противопоставяне на спорещи или конкуренти – ето за какво иде реч. Врагът означава съвършената разнородност на чуждия – не диалектическата интегрираност на чужденеца в общността, а изолацията на другородеца от хомогенизиращото се, благодарение на подобна изолация отсред народа /вътрешен враг/ или, ако народът е единен – противопоставяне на външен враг, на друго политическо единство. Суверен е онзи, който има право да обяви извънредно положение. Суверенното политическо единство може да определя кой му е приятел и кой – враг. Не трябва да се обявяваш за приятел на всички, надявайки се, че не ще останат врагове. Просто в подобен случай един народ ще определя вместо друг кой му е приятел и кой му е враг. Политическото, както се стреми да очертае нещата Шмит, няма своя собствена субстанция – всяко различие, противопоставяне може да стане политическо, ако достигне определена степен на интензивност. Ако дадена държава се въздържа, или не е способна да прокара ключови разграничения, тя се намира под заплаха, защото тогава в работата ще се намесят чужди сили.
Всичко това звучи доста войнствено и все пак като теоретична схема и според първоначалния замисъл на Шмит сякаш не предлага тотална война за пълно унищожаване на врага. Понятието за политическото предполага и съхраняването на политическото. Политическото е неразделимо от мира, казва Шмит. Неразлъчно от мира е и противопоставянето между приятели и врагове – унищожаването на врага би означавало унищожаване и на основанието за групирането, хомогенността на народа, на мобилизацията за солидарно действие. Но ако врагът не трябва да се елиминира, то какъв враг изобщо е той? Решението отново би трябва да бъде намерено в системата на международното право, в идеята за “регулируемата” война. Шмит повече от всичко се опасява от “хуманитарни” войни, от войни, които трябва да сложат край на всички войни, войни, в които по презумпция една част от човечеството се обявява за представител на цялото човечество и от негово име обявява врага за нечовек. А към “нечовешкото” същество е възможно да се използват и нечовешки методи. Като такова то би трябвало да бъде напълно унищожено. Тази линия той асоциира с хуманистично-хуманитарния Запад, обявил вече веднъж Германия за враг на човечеството. На него му се привижда някаква друга война, някакво друго /различно/ политическо, отговарящо на своето чисто понятие.
Между другото още тогава всичко това поражда съвсем различни интерпретации. “Понятието за политическото” е написано доста внимателно, в него е претеглена сякаш всяка дума. И все пак текстът е твърде амбивалентен, той разкрива възможности за различни тълкувания, от които авторът не винаги остава доволен. В именно такъв радикален дух /предполагащ именно унищожението на врага/ интерпретира “Понятието за политическото” Херман Хелер – най-видният, наред с Шмит /и, разбира се, с Келзен/ юрист на Ваймарска Германия. Това съществено усложнява техните отношения, които до този момент са били приятелски и в края на краищата довежда до тяхното прекратяване.
Случаят с Хелер е доста интересен, защото познанството им започва през 1927 г още по времето на бонската професура на Шмит, а продължава и се прекъсва в Берлин. В Грейсвалд и Бон Шмит преподава в университета, а в Берлин получава място във Висшето търговско училище – по-добре платено, но по-малко престижно. Наистина там той заема катедра, която до своята кончина е заемал знаменития Хуго Пройс, основния автор на конституцията на Ваймарска Германия. Дали това преместване от престижен университет в един от новосъздадените институти е било понижение на статуса или не е трудно да се каже. В преустройваща се Германия много неща се променят и да речем Хелер също е преподавал във Висше училище по политика, а не в университет. По-важно е друго: Шмит е изтеглен в Берлин от неговия отколешен покровител, известния специалист по национална икономика Мориц Юлиус Бон. Шмит дължи именно на него и първото си място в Мюнхен. Бон предлага не за първи път (в средата на 20-те веднъж вече е канил Шмит) на вече нашумелия юрист място и през 1928г последният пристига в Берлин.
Тук отново както преди двадесет години той отново се чувства като чужденец, аутсайдер, католик в една предимно протестантска среда . Всъщност Висшето търговско училище е не толкова протестантско, а по-скоро еврейско заведение и това бележи апогея на добронамерените отношения на Шмит с немското (най-вече ляволиберално) еврейство. Като цяло първите берлински години изглежда са били най-сполучливи. Неговият авторитет и известност растат, от концепциите му се интересуват представители на най-различни политически и идеологически течения – от СДАП (член на която е, например, Хелер) до дейците на т.нар “консервативна революция”.
Самият Шмит обаче страни както от политическия радикализъм (бил той ляв или десен), така и от това да бъде консервативен революционер, въпреки упоритата традиция да бъде причисляван именно това духовно-политическо течение. Съществува и противоположно гледище: Шмит е критик на политическия романтизъм – никога не би могъл да бъде сред идейните му наследници. Така или иначе взаимоотношения с тези кръгове не липсват. През тези години Шмит започва дългогодишното си приятелство с Ернст Юнгер. Той е седем години по-възрастен от Юнгер, те са и твърде различни: и по отношение на житейския си опит, и като характери, и - поне в началото – по политическа ориентация. И все пак нещо ги е теглило един към друг, може би някакво дълбинно сродство (не просто симпатия) съхранило се през годините почти до последните им дни. Любопитна подробност е, че Карл Шмит никога не става особено близък с Мартин Хайдегер, който също е в много близки отношения с Юнгер, въпреки моментните различия помежду им. За сметка на това Юнгер дружи и с двамата емблематични мислители от онези години – единият в областта на правото, другият – във философията, а Юнгер, имайки преди всичко литературен талант някак поливалентно съумява да поддържа приятелството си с тези разнородни деятели на мисълта, които са преди всичко кабинетни учени – за разлика от бурния “фронтови опит” на Юнгер, от когото по-късно Ян Паточка така ще се възхищава.
Още едно важно приятелство, подобаващо да се спомене, започва през тези години – дружбата на Шмит с правителствения чиновник Йоханес Попиц, който е консерватор, по-късно работил като министър на финансите на Прусия и по време на хитлеровия режим, паднал жертва на същия в самия край на войната. Попиц е един от активните участници в заговора срещу Хитлер и в негова памет Шмит посвещава една от най-значимите си публикации от следвоенните години – “Съчинения по конституционно право 1924-1954”. На приятелството си с Попиц той се позовава когато иска да докаже, че не е бил активен и убеден нацист. Любопитното тук е това, че Попиц, който иначе високо е ценял Шмит, не го е привлякъл при все това към отговорни политически дела и не го е въвеждал в кръговете, където всъщност са се вземали най-важните решения. Говори се, че той не случайно оставя Шмит настрана от заговора – дали от предпазливост, дали защото не е бил убеден в достатъчната устойчивост и твърдост на Карл, а може би защото е отчитал прекомерната приказливост на приятеля си. Но освен всичко това трябва да се отбележи още нещо: дори във времето на Ваймарската република Попиц не е смятал Шмит за сериозен политик. Според собствените му думи Шмит не разбирал от сериозна политика. Доверявали са му се по въпроси, свързани с фундамента, с концепцията; ценили са го като юрист-експерт; блестящият му талант на публицист също е бил отбелязван. Но стратегията и тактиката на реалната политика, долавянето на фактическото състояние на нещата и всичко останало в този смисъл – това не е било неговата стихията, а неспособността му да разпознава хората и общата му непрактичност са широко известни.
Получава се тъй, че настройвайки се за стабилно съществувание Шмит попада в Берлин в началото на политическа буря. През 1930г се сменя не просто правителството, а се променя самия характер на властта в страната. На преден план излиза нашумелия “параграф 48” от Конституцията на Германия, съгласно който президентът на Райха има решаващи правомощия. Но как да бъде интерпретиран? Около този въпрос се разгарят дискусии, които имат не просто юридически характер, а и стратегическо политическо значение. Още през 20-те години Шмит постоянно е отбелязвал, че в раздираната от партийните борби държава президентът е длъжен да изпъкне – опирайки се на този параграф – като автентично решаваща институция. През 1930г нещата сами тръгват нататък. Проблемът се състои в това по какъв начин не просто еднократно да се замени правителството на парламентарното мнозинство или на парламентарната коалиция с президентско правителство, а и коренно да се промени в този дух системата на управление.
Вярно е, че това все още не е било възможно на имперско равнище, за цяла Германия, доколкото в Прусия – най-голямата и от времето на Бисмарк – ключова територия (област) функционира дееспособна парламентарна коалиция. Но нещата се променят през 1932г когато се извършва знаменитият Preubenschlag - ударът по Прусия нанесен от тогавашния канцлер фон Папен, който уволнява коалиционното правителство и по този начин отстранява най-голямото препятствие за пълното господство на президентската система. На съдебния процес “Прусия срещу Райха” Шмит е един от тримата юристи, защитаващи страната на Райха (а между другото един от тримата адвокати на Прусия е старият му познайник Хелер, който оттогава се превръща в непримирим противник).
Шмит неслучайно се оказва едно от главните действащи лица в този процес. Вече няколко години неговите трудове привличат все повече вниманието на влиятелни политици, които виждат в партийните разпри главната опасност за държавата, а в установяването на президентско управление – единственият достоен изход. Работите на Шмит “Гарантът на конституцията” и “Легитимност и легалност”, заедно с по-ранните му съчинения за диктатурата и за кризата на парламентаризма, могат да бъдат разглеждани и като идеологически фундамент, и като юридическо обосноваване на важни държавни решения. За високопоставените немски чиновници е много съществен фактът, че това са работи именно на юрист. Чиновникът се отнася повече от сериозно към писаното право и към въпросите за точната му интерпретация. Чистата идеологическа схема, дори и най-впечатляващата и съответстваща на представите му би била посрещната с далеч по-малък интерес. Но нали и юристът Шмит е особен – един от малцина – който от една страна се смята за специалист по правните въпроси за извънредното положение, диктатурата и специалните правомощия на президента, а от друга – сякаш като никой друг е способен да вникне в светогледните, философски дълбочини на политическите проблеми. По това време Шмит често се публикува в печатния орган на “консервативните революционери”, списанието “Die Tat”, а неговите аргументи се превръщат в едни от идейните резервоари на идеолозите от този кръг. Към него отправя поглед набиращият сили “сив кардинал” (от 1931г министър на райхсвера, впоследствие канцлер и несбъднал се диктатор) консервативният политик Курт фон Шлайхер. Статиите на Шмит често се печатат и от вестника “Tagliche Rundschau”, рупор на фон Шлайхер.
Непосредственият политически ефект от участието на Шмит в процеса “Райхът срещу Прусия” е бил минимален. Той пледира без особен блясък, неговата интерпретация на параграф 48 и без това е вече известна, опонентите му доказват пред съда, че концепцията му не се споделя от болшинството юристи, а постановлението на съда, излязло през октомври 1932г е половинчато и компромисно. Самият Шмит го възприема като истинска катастрофа. Държавната съдебна палата решава, че уволнението на пруското правителство е било необосновано, но назначеният от фон Папен райхскомисар на Прусия и подчинените му чиновници могат да останат на длъжностите си. В резултат на всичко това, както се изразява и Шмит, в Берлин се появяват три правителства: общогерманското (“имперското”), пруското и отново пруското, само че – на райхскомисаря.
В тази обстановка, когато все по-явни стават лошите, опасни за държавата тенденции на либералния парламентаризъм и догматическото подчинение на легалността, т.е на буквата на закона, за сметка на легитимността, т.е онова, което прави и законът, и политическият строй фундаментално очевиден, правилен и справедлив за народа, на Шмит му се налага да определи своята позиция по отношение на основните политически сили. В своя труд от 1932г “Легитимност и легалност” той се изказва твърде определено, в смисъл, че “плебисцитарната легитимност е единствения вид държавно оправдание, който днес все още би могъл да се счита за общопризнат. И дори е вероятно, значителната част от наличните днес тенденции към “авторитарна държава” да намерят тук своето обяснение. Тези тенденции не могат просто да се пренебрегнат като носталгия по реакцията или реставрацията. Много по-важно е да се разбере това, че в демокрацията би следвало да се търсят причините за сегашната “тотална държава”, по-точно, за тоталната политизация на човешкото битие и че се изисква стабилен авторитет, за да се предприеме необходимата деполитизация и отново от тоталната държава да се получат свободни сфери и области на живота”.
Но на кого конкретно може и би следвало да се разчита? През 1932г. Шмит се колебае. Още преди “Ударът по Прусия” той изказва следното мнение: “Онзи, който на 31 юли (т.е в деня на изборите за Райхстаг) позволи на национал-социалистите да завоюват мнозинство, без сам да е национал-социалист и виждайки в тази партия само по-малкото зло – той би постъпил глупаво. Той би дал възможност на това светогледно и политически все още далеч не зряло движение да измени конституцията, да въведе държавна религия, да разпусне профсъюзите и т.н. Той напълно би поверил Германия на волята на тази група. Затова в някои случаи досега беше правилно да се поддържа хитлеровото движение на съпротива, но на 31-ви юли това става опасно, защото 51 процента от гласовете ще дадат на НСДАП “политическа премия” с непредсказуеми последствия”.
Съществуват впрочем и свидетелства, че Шмит в същото време се е отнасял доста по-снизходително към нацистите (самият той се сближава с немско-националната народна партия, докато преди е гравитирал около католическата Партия на Центъра). Ако по-рано му се струват еднакво опасни и левият и десният радикализъм, то сега вижда по-сериозна опасност в първия, т.е в немските комунисти. Шмит намира за необходима реформата на конституцията, която би позволила “да се реинтегрира обществото в държавата” и да се сложи край на раздиращите ги разпри. Идеята за конституционно, политически целесъобразно и по възможност юридически обосновано разпускане на Райхстага (не предполагащо нови избори!) става все по-актуална. Такава е и политическата цел на Шлайхер, с близките съратници на когото Шмит обсъжда този проблем. Изход от задънената улица така и не се вижда: конституцията не допуска такъв вид действия, президентът Хинденбург упорито се придържа към конституцията, в която се е клел и да се стабилизира ситуацията при всичко това се оказва невъзможно. Всички надежди се възлагат на Шлайхер, който става канцлер в началото на октомври 1932г. Той трябва, разпускайки Райхстага, да съсредоточи в свои ръце цялата изпълнителна власт за два месеца, до новите избори и да се възползва от това, за да създаде “под себе си” парламентарно мнозинство. Но опитът му се проваля: той планира да намери общ език с част от нацистите и със социалдемократите, но първите са дирижирани от Хитлер, а вторите се отказват от сътрудничество с генерала, опасявайки се, че той ще установи диктатура. В края на краищата, както е известно, канцлер става Хитлер.
В същото време Шмит има намерение да напусне Берлин. В началото на 1933г той приема предложението да заеме професорско място в Кьолн. Той е разочарован и изпълнен с мрачни предчувствия. През зимата на 1933г той написва статията „По-нататъшното развитие на тоталната държава в Германия”, която позволява да се разбере много за тогавашната му позиция. Радикалната деполитизация, пише Шмит, продължавайки онази аргументация, която е очертана в „Легитимност и легалност”, следва да се състои в това, че въпросите, които преди са се смятали за политически да започнат да се решамат от „специалисти” (в това число юристи, икономисти и др.). Но цялата тази деполитизация има своя политически смисъл, защото решаването на определени въпроси може например да се отложи, сякаш по напълно обективни съображения и при това да се съхрани политическото статус-кво. Но това влече след себе си съвсем неочаквана реакция – всички въпроси да започнат да се разглеждат като потенциално политически. В Германия се е извършила непозната в предишния век политизация на всички области на живота – в стопанството, културата, религията. С това е и свързано разпространението на идеята за „тоталитарната” държава. „Съществува тотална държава. Всяка държава се стреми да овладее онези средства за власт, които са и необходими за нейното политическо господство. И автентичният признак за истинска държава е, че тя върши именно това... Такава държава не позволява в нея да проникнат никакви сили враждебни на държавата, пречещи на държавата, или раздиращи държавата. Тя не мисли за това да предаде новите средства на властта на своите врагове и разрушители и да позволи за и се подкопае властта под някакви лозунги за либерализъм, правова държава или каквото и да било. Такава държава може да различава приятел и враг. В този смисъл всяка истинска държава се явява тотална държава; Тя във всички времена се е явявала и като съвършено общество. (societas perfecta) в този свят. Отдавна теоретиците на държавата знаят, че политическото е всеобщо, а новото се състои само в новостта на техническите средства, политическите действия на които следва ясно да се осъзнаят”. В този смисъл автентичната държава винаги е била тотална. Но има и друг вид тотална държава. Тя се различава по това, че прониква във всички сфери, неразграничавайки държавно от не-държавно, бидейки „тотална” в количествено отношение, тотална от слабост. Такава е съвременната немска държава. По същността си тя представлява „множество от тотални (тоталитарни) партии”, всяка от които се стреми да се осъществи като цяло, намесвайки се във всички обстоятелства от живота на хората, „от люлката до гроба”, доколкото политизира живота на народа и така го „парцелира”. Старите либерални партии превиват врат пред тези тотални партии, старите либерални учреждения губят смисъла си. Последната опора на страната – това е властта и авторитета на Райхпрезидента. Като цяло ситуацията предвещава хаос.
Шмит дори успява да влезе в полемика с абат Каас, деец от Партията на Центъра, който се обръща в открито писмо до Хинденбург, убеждавайки президента в недопустимостта на шмитианската интерпретация на параграф 48 и преситуирането на изборите чрез президентски указ. Каас обвинява Шмит в „релативизация” на държавното право, т.е в опит да се подчини буквата на закона на политическата целесъобразност. Шмит публикува своя отговор в съдбовния 30-ти януари 1933г, когато Хинденбург назначава за канцлер Хитлер. Аз не релативизирам държавното право – казва Шмит – аз „се боря против разрушаващите държавата и конституцията злоупотреби, против инструментализацията на понятието „легалност” и против функционализма, неутрален по отношение на истината”. Иранията на съдбата се състои в това, че официалния отговор за това, че писмото е получено Шмит (който го е изпратил до няколко официални инстанции) получава вече от ведомството на новия канцлер на Райха – Хитлер.
Първите седмици след 30-ти януари Швит е като в световъртеж. Постепенно настроението му се променя. Немската катастрофа – само че ние знаем, че това е било катастрофа – предизвиква ентусиазъм у все по-широки слоеве на обществото. Интелектуалците са единни с целия народ. Шмит също е обхванат от ентусиазъм, той стремглаво се понася на гребена на новата вълна, но не се задържа там задълго.
Шмит напуска Берлин в решаващ момент. В началото на 1933-та той се оказва извън активната политика. Но не може да устои на изкушението отново да бъде при голямото дело. След мартенските избори за Райхстаг и прословутия Ermächtigungsgesetz (закон за пълномощията), благодарение на който нацисткото правителство по легален начин придобива правата, принадлежали преди това на Райхстага, на Шмит предлагат да вземе участие в изработването на новото законодателство. Новият режим се нуждае от него, а Шмит е горд с това и освен всичко друго е заинтригуван от възможността да разбере отблизо какво представлява нацизмът като политическа сила. За него става ясно, че в близко бъдеще нацистите напълно ще овладеят всички лостове на властта – без помощта и участието на консерваторите. И така той се доближава до решението да влезе в нацистката партия. Надеждите, че райхсвера ще се намеси в развитието на събитията бързо изтляват. Шмит все по-активно се отъждествява с режима. През юли той става пруски държавен съветник (заедно с известния диригент Фуртвенглер и актьора Грюндгенс), а през октомври получава „главната” юридическа катедра в страната – мястото на професор в Берлинския университет. Започва нова епоха. Появява се новият Шмит – все по-неузнаваем за приятели и колеги.
Нов е не само неизвестно откъде появилият се антисемитизъм, който в началото на 1933г все още не се проявява. Шмит се променя изобщо – става по-затворен, почти не се включва в дискусии, не се отзовава на молбите за помощ и подкрепа от страна на тези, които режимът преследва, неговите лекции и семинари вече далеч не предизвикват онзи възторг у студентите, който е имало преди (може би работата е не в това, че не им достига научност, или че студентите не споделят неговите политически възгледи, а в отсъствието на онзи особен блясък, който придава единствено ентусиазма, живостта, откритостта на лектора).
През 1934г Шмит става главен редактор на „Вестник на немските юристи”, а месец по-късно му се налага да вземе отношение към организираните покушения срещу реални или предполагаеми противници на режима – акция, известна като „Нощта на дългите ножове”. Сред жертвите, заедно със съпругата си е бившият канцлер Шлайхер
,
с когото Шмит до неотдавна е поддържал солидни връзки и е споделял политически възгледи. Сега това не личи по нищо. В специална статия, излязла във вестника на Шмит, последният оправдава акцията. „Фюрерът защитава правото, когато, преди най-тежките злоупотреби, в момент на опасност, само по силата на ръководството му като главен съдия, непосредствено правораздава”. Истинският водач винаги е и съдия, лидерството произтича правото. Това утвърждаване на съгласието между управляване и право се разглежда като доказателство за изкривяването на самите основания на правото у Шмит. Последният приключва статията с политически призив: „Всеки, който вижда големия фон на цялостната ни политическа ситуация трябва да разбере увещанията и предупрежденията на фюрера и да се подготви за по-голямата борба, в която ние трябва да защитим правото си да съществуваме”.
Статията носи многозначителното заглавие „Фюрерът защитава правото” и вероятно би могла да се възприема като емблематична за случващото се с възгледите на Шмит в периода 1934-1936г.
Работите му вървят блестящо до 1936г., когато недоволни от стремителното му израстване колеги и бързо набиращите сила дейци на СС съчиняват срещу него хитроумен комплот. Те припомнят всичко: и неговата принадлежност към католицизма, и връзките му с Партията на Центъра, и работата в подкрепа на Ваймарската конституция и контактите му с консерваторите и, разбира се това, че неговите основни трудове след 1933г се явяват не двояка апологетика на режима като единствено верен и възможен, а изследване, че ценността на реда, държавата и стабилността изобщо в тях (все пак) остава по-висока, отколкото ценността на конкретната, нацистката държава.
Възможно е било нещата да приключат с концлагер, ако не и по-зле. От подобна участ Шмит бива спасен лично от Херман Гьоринг, вероятно не толкова заради лични симпатии, колкото заради съперничеството на последния с СС. Известно е негово писмо до главния редактор на вестника на СС „Черен корпус”, който стартира кампанията срещу Шмит – Гюнтер д`Алкен, в което Гьоринг недвусмислено изисква да се прекратят нападките, не заради това, че са несправедливи, а защото като пруски държавен съветник Шмит се намира в негово собствено (на Гьоринг) разпореждане и такива актове се разглеждат от него, премиер-министъра на Прусия като нахлуване в неговата сфера на компетенции. За разлика от Гьоринг, непосредственият началник на Шмит в Академията по немско право, Франк, не се ангажира да го защити. Той изготвя рапорт, че снема Шмит от всички ръководни постове. Авторът на „Политическата теология” остава само професор в Берлинския университет и не толкова от тщеславие, колкото от съображения за по-голяма безопасност изисква да го наричат не „господин професор”, а „господин пруски държавен съветник”.
Отстраняването му от активната политика като цяло се отразява благоприятно върху научната му дейност. През 1938г той пише книга върху „Левиатан”-а на Хобс, едно от най-проникновените му съчинения, а през 1942г – кратката, но много важна книга „Земя и море”. Шмит започва да посвещава все повече внимание на философската и историческата проблематика на международното право. Той посреща 1945г като съвсем академичен учен, запазвайки присъствие на духа дори по време на бомбардировките (през 1943г домът, където живее е разрушен при бомбардировка). Следва неговият арест, въдворяването му в лагер за „важни лица”, където престоява седем месеца, освобождаването му, нов арест и разпити в Нюрнберг, където Шмит е въдворен в килия за свидетели.
От свидетел той е можел да стане и обвиняем. Едва ли го е очаквала съдбата на неговите бивши покровители Гьоринг и Франк, осъдени на обесване. Но по-кратък или по-дълъг срок затвор е бил доста вероятен. Шмит мобилизира цялата сила на своя интелект, за да докаже своята несъпричастност към престъпленията на режима. И успява. След разпитите Шмит е освободен, доколкото, както е установено, неговата вина носи по-скоро морален, отколкото юридически характер.
Разпитите в Нюрнберг е водил американският следовател Р. Кемпнер, който по-късно публикува записите от тях в една от своите книги. По-конкретно, между тях се е състоял и следният показателен диалог:
„Когато през 1935-1936г оглавявах професионална организация, казва Шмит (без да уточнява каква именно организация, но очевидно става дума за един от онези постове, които споменахме по-горе), аз усещах своето превъзходство. Аз исках да придам на термина „национал-социализъм” свой собствен смисъл.
Кемпнер:
– Хитлер имаше своя национал-социализъм, и у Вас имаше собствен национал-социализъм?
Шмит:
Аз чувствах своето превъзходство.
Кемпнер:
– Вие чувствахте превъзходството си над Хитлер?
Шмит:
Разбира се, само в интелектуално отношение... В това време съществуваше диктатура, която все още не ми беше позната.
Кемпнер:
Не познавахте никаква диктатура?
Шмит:
Не. Тази тоталитарна диктатура действително беше нещо ново. Нови бяха методите на Хитлер. Съществуваше само един паралел: ленинската болшевишка диктатура.
Кемпнер:
И това беше нещо ново?
Шмит:
Да, разбира се.”
За това свое неразбиране, за своето тщеславие и сервилност Шмит заплаща висока цена. През 1947г. той излиза на свобода, оставайки на практика без средства за съществуване. Той няма нито дом, нито библиотека (тя е конфискувана от американците и когато му се отдава да си я върне вече няма място за нея в новите му, далеч по-тесни условия на живот). Налага му се да се върне в родния Плетенберг. Тук той се нанася в малка къщичка заедно с няколко роднини. През 1950г. съпругата му умира като оставя дъщеря, наречена с латинското име (очевидно в чест на жената) Анима. Шмит се опитва все пак да си намери някакво място в новия живот, иска, например, да замине за Латинска Америка, но не успява. Няколко години не му издават паспорт. Минава година след година, става ясно, че няма да му се намери професорско място, а той вече не е и млад. Вярно е, че постепенно се намесват стари приятели (един от първите е Ернст Юнгер), които му помагат да преживее трудното време, а издателствата отново започват да приемат книгите му. Млади учени от други страни (в това число Якоб Таубес и бъдещият виден френски социолог, участник в Съпротивата, Жюлиен Фройнд) търсят запознанство с Шмит. Животът започва да се подрежда. И все пак това е живот предимно душевен, интелектуален. Биографията на Шмит – такава, каквато е била в годините на неговия разцвет – свършва. Академичният остракизъм не приключва, неговите оценки и политико–юридически анализ далеч не играят онази роля, каквато са имали в предишната епоха.
Това е вече съвсем друга, различна история.
Той живее още дълго, надживява и съпругата си, и дъщеря си, и повечето си приятели (с изключение на Ернст Юнгер). Успява да стане неуморим пътешественик, отново да вкуси световна известност, да преиздаде ранните си трудове, да се наслади на научни дискусии, да се премести в нов, по-хубав дом. За неговата седемдесет-годишнина и за осемдесет-годишнината му излизат юбилейни сборници, за деветдесет-годишнината му – специален брой на „Европейско списание за социални науки” – всичко е такова, каквото подобава да бъде спрямо знаменит професор. От 50-те години белгийският учен П. Томисен започва да съставя библиография на работите на Шмит и за Шмит – тя се разраства до фантастични размери.
Много пъти през тези години Шмит се връща към съдбовното трето десетилетие на ХХв. Той се оправдава и доказва. И, подобно на Хайдегер, за нищо не се разкайва.
Последната си статия деветдесетгодишният старец публикува през 1978г. Шмит пише за опасността от „легална световна революция”. Той посочва, че еврокомунистите биха могли да се възползват от парламентарните методи, за да дойдат на власт и да преобърнат целия конституционен порядък на Запада. Шмит отново – сега вече за последен път – се опитва да съедини теоретичната проникновеност с пълното неразбиране на актуалните опасности и тенденции.
В последните години от живота си Шмит започва да страда от церебрална склероза, което води до деменция с все по-сериозни кризи. Неговата последна „мания” са радиовълните. Близките му го чуват да изрича: „След Първата Световна война бях казал: суверен е този, който решава за извънредното положение. Сега, след Втората Световна война, пред лицето на смъртта, казвам: суверен е оня, който обладава вълните в пространството”. Той не приема да се внасят в дома му радио– и телевизионни приемници, за да не нахлуват в неговото пространство вълни и лъчения. Впоследствие развива симптоми на параноя, оставайки с впечатление, че е търсен от гласове и звукови вълни. Има и мания, че е заобиколен от подслушвателни устройства и е преследван от невидими хора.
Карл Шмит умира в неделя, на 07-ми април 1985г. в Протестантската болница в Плетенберг и е погребан в местните католически гробища.
Литература
На немски език:
Монографии:
Joseph W. Bendersky: Carl Schmitt, Theorist for the Reich. Princeton University Press 1983.
Paul Noack: Carl Schmitt. Eine Biographie. Berlin: Propyläen Verlag, 1993.
Christian Linder: Der Bahnhof von Finnentrop. Eine Reise ins Carl-Schmitt-Land. Berlin: Matthes & Seitz, 2008.
Reinhard Mehring: Carl Schmitt - Aufstieg und Fall. Eine Biographie. München: Verlag C.H. Beck, 2009.
Книги:
Norbert Campagna: Carl Schmitt. Eine Einführung. Berlin 2004.
Reinhard Mehring: Carl Schmitt zur Einführung. Hamburg 2001..
Helmut Quaritsch: Positionen und Begriffe Carl Schmitts. Berlin 1995.
Gopal Balakrishnan: The Enemy. An Intellectual Portrait of Carl Schmitt. New York 2002.
Hasso Hofmann: Legitimität gegen Legalität. Der Weg der politischen Philosophie Carl Schmitts. 4. Auflage, Berlin 2002.
Helmut Quaritsch: Complexio Oppositorum. Über Carl Schmitt. Berlin 1988.
Литература върху биографии за Шмит
Reinhard Mehring, Wie fängt man ein Chamäleon? Probleme und Wege einer Carl Schmitt-Biographie, Zeitschrift für Ideengeschichte, H. III/2 (2009).
Reinhard Mehring, Carl Schmitt im Archiv, in Annette Brockmöller u. Eric Hilgendorf (Hg.), Rechtsphilosophie im 20. Jahrhundert – 100 Jahre Archiv für Rechts- und Sozialphilosophie. Reihe Archiv für Rechts- und Sozialphilosophie, Beiheft 116.
Политическа теория (включително и разработки на английски език):
Reinhard Mehring (Hrsg.): Carl Schmitt – Der Begriff des Politischen. Ein kooperativer Kommentar. Berlin 2003.
David Dyzenhaus: Law As Politics. Carl Schmitt’s Critique of Liberalism. Durham & London 1998.
Heinrich Meier: Die Lehre Carl Schmitts. Vier Kapitel zur Unterscheidung Politischer Theologie und Politischer Philosophie. Stuttgart/Weimar 2004.
Hartmuth Becker: Die Parlamentarismuskritik bei Carl Schmitt und Jürgen Habermas. Berlin 2003.
Ваймарската Република
David Dyzenhaus: Legality and Legitimacy. Carl Schmitt, Hans Kelsen and Hermann Heller in Weimar. Oxford 2000.
Ellen Kennedy: Constitutional Failure. Carl Schmitt in Weimar. Durham 2004.
Lutz Berthold: Carl Schmitt und der Staatsnotstandsplan am Ende der Weimarer Republik. Berlin 1999.
КАРЛ ШМИТ – ЖИВОТ И ДЕЛО
Карл Шмит ( в действителност Карл Шмит, временно – Карл Шмит-Доротич) е роден на 11-ти юли 1888г в Плетенберг, Германия и живее почти 100 години – умира на 07-ми април 1985г също в Плетенберг. Той е второто от пет деца в семейството на дребен търговец. Семейството е католическо. Младежът живее в католически пансион в Атендорн и посещава там държавната гимназия. След завършването и той записва да следва филология, но впоследствие – по настояване на негов чичо – се премества да изучава юриспунденция.
След приключване на следването си в Берлин, Мюнхен и Страсбург, Шмит отива през 1910г в Страсбург, където по-късно с труда си „Вина и видове вини” става доктор, бидейки ръководен в аспирантурата си от професор Фриц ван Калкер. През пролетта на 1915г приключва и с изпита за помощник-съдия и се записва в Байернската лейб-гвардейска пехотна част в Мюнхен.
Произхождайки от дребно-буржоазно почтено семейство – баща му е болничен касиер в Плетенберг – Шмит се е чувствал доста неудобно в Берлин, когато през есента на 1907г пристига, за да учи право. Всъщност една опозиционна нагласа се домогва да заеме доминиращо място в неговата личност още от младините му. Едва година преди неговото раждане най-сетне е прекратена т.нар „борба за култура”, в която Бисмарк се опитва да постави католическата църква под контрола на държавата. Последиците от това обаче дълго се проявяват и Шмит се чувства като представител на диаспора, на религиозно малцинство в недружелюбно обкръжение, доколкото му е съдено да отрасне в Зауерландската област, в „антипруския запад на Прусия”.
Пристигайки в Берлин младежът си остава все така беден и скромен провинциалист. Дори след десетилетия, вече в дълбока старост, спомняйки си годините на следването в Берлин, Шмит говори, че се чувствал отчужден в този протестантски град с неговия „лъжлив блясък” и с неговата тяга към модерното. Може би това е причината само след два семестъра в Берлин той да продължи следването си в Страсбург и Мюнхен. У Шмит сякаш не се забелязва особен ентусиазъм що се отнася до следването му; не откриваме у него кой знае колко добри спомени за университетските професори. Но животът му от онова време не е само рутинно слушане на лекции и вземане на изпити. За сметка на това у Шмит започват да се проявяват кълновете на един може би неочакван артистизъм, ако не и тежнение към бохемското, към художествения елит. Той се сприятелява с Теодор Дойблер, комуто по-късно посвещава и студия за неговата поема „Северно сияние”, общува с и се възхищава на ранните дадаисти. Запленява го дори идеята да се захване с цикъл стихотворения със заглавие „Голямата битка за Mittermacht”. Сред екстравагантните му постъпки са например заминаването му – насред рутинната юридическа работа в кантора – на четириседмично странство с Дойблер (възпроизвеждайки по този начин немския модел за романтическото странстване на приятели, възроден по онова време в Jugendbewegung, младежко движение, в което между другото присъства силното влияние на католицизма). Шмит се сприятелява с Хуго Бал – един от патриарсите на дадаизма, а също и с поета и издател Франц Блайд, който вдъхновява Роберт Мюзил и Франц Кафка. Естетизиращият юрист и политиканстващият белетрист сякаш непрекъснато си разменят ролите и при тях могат да се установят двустранни влияния. Шмит поддържа с удоволствие контактите си с лириците, а също и със забравените поети на политическия католицизъм като Конрад Вайс. Заедно с Бал посещават Херман Хесе. По-късно Шмит се сприятелява с Ернст Юнгер и художника и писателя Ричард Зеефелд, присъства на лекции на Макс Вебер. По това време той е част от така наречената „швабска бохемия”. Но именно познанството му с Дойблер (а и с Юнгер) прераства в истинско приятелство, продължило дълги години.
През Първата Световна война, която е ключовото събитие в живота на хората от неговото поколение, Шмит така и не попада на фронта, не изпитва ужаса от сътресението при сблъсъка с фронтовата линия и фронтовите преживявания, разтърсили до такава степен хора като Тейар дьо Шарден и Ернст Юнгер, впечатлили мислители като Ян Паточка до равнището на градиво на философски концепции, средство за философски прозрения. Встъпвайки в редиците на армията като доброволец, Шмит попада в лейб-гвардията, но после се оказва разпределен към щаба на заместник-командващия първи армейски корпус в Мюнхен. И до днес не е съвсем прояснена ситуацията около неговата травма в гърба – дали резултат от падане от кон, дали отново обадила се стара болест, но така или иначе Шмит през всичките години на войната остава в Мюнхен, работи за военната цензура, получава награда, завързва познанства сред военните.
През 1915г Карл се жени за сръбкинята от благородническо потекло (поне така твърди тя) Павла Доротич. От този момент той започва да подписва своите съчинения с двойно име Шмит-Доротич. Твърде скоро обаче става ясно, че може би този брак е една от поредицата екстравагантни постъпки на Шмит. Съпрузите живеят поотделно, в различни градове. Най-сетне Карл се решава да поиска развод. Католическото духовенство обаче отговаря с отказ на нееднократните му опити да се домогне до разрешение за развод (нещо, което по принцип не е изключение за римо-католицизма). Въпреки това през 1926г Шмит се жени за втори път – отново за сръбкиня! По този начин Карл се оказва отлъчен от римската църква. Чак през 1946г, в лагерът за интернирани в Берлин той отново прислужва по време на меса.
Втората му жена – Душка Тодорова, оказва се, е от същия град, от който е и Павла Доротич. Съюзът с Душка обаче се оказва дълъг и щастлив. От този съюз се ражда и единственото дете на Шмит – неговата дъщеря Анима.
През 1919г Шмит се запознава с Макс Вебер и посещава неговия семинар за млади преподаватели, както и други доклади и лекции на Вебер, включително „Науката като призвание и професия”. По-късно Шмит участва в сборника в памет на Вебер, издаден през 1923г, където обаче публикува части от „Политическата теология”, а не лични спомени, свързани с Вебер. Дори след време той си позволява да нарече Вебер „реваншист сред реваншисти, поне на думи”. Иначе, макар и да влиза в тесния кръг от относително близки до Вебер хора, разликата във възрастта, а най-вече – в изходните им позиции очевидно не е позволила по-сериозна идейна, а и личностна близост.
През 1919г Шмит започва да преподава. Първата му катедра е във Висшето търговско училище в Мюнхен. Започва най-плодотворният период от научната му дейност. Съчинението му “Политическият романтизъм” е първото от поредицата издания, които бележат писмовния му път през 20-те години. В него той прави равносметка на своята младост и в този смисъл то по-скоро принадлежи към предишния етап от неговото развитие и съзряване, отколкото към белезите за ново начало. Следват обаче цяла редица от произведения, които ще му донесат световна известност: “Диктатурата” /1921г/, “Политическата теология” /1922г/, “Римският католицизъм и политическата форма” /1923г/, “Духовно-историческото състояние на съвременния парламентаризъм” /1923г/, “Понятието за политическото” /1927г; - може би най-известното произведение на Карл Шмит/, “Учението за конституцията” /1928г/, “Гарантът на конституцията” /!930г/, “Легитимност и легалност” /1932г/ - трудове, които несъмнено щяха да превърнат Шмит в най-значимият и уважаван конституционалист и философ на правото през XXв, ако не бе случилото се през следващата дузина години.
През 1921г Карл Шмит получава професорско място в Грейнсвалд; през 1922г – в Бон, където остава до 1928г От 1928 до 1933г е професор в Берлин, за няколко месеца – отново е професор в Кьолн, след което окончателно се мести в Берлин през същата, съдбовна за Европа и света 1933г /когато Хитлер идва на власт/ – и остава в Берлин до 1945г като тази професорска длъжност му е и последна.
Но ние може би избързахме твърде напред. А през 1919г Шмит е още в Мюнхен. Неговата книга “Политическият романтизъм” му донася широка известност. Четат я влиятелни филолози и философи, “властителите на умовете” от онова време. В католическите среди го наричат един от най-даровитите и многообещаващи автори. Ернст Курциус и Дьорд Лукач, известният изследовател на естетическото, се отзовават за книгата много ласкаво. Знаменитият дадаист Хуго Бал става един от запалените почитатели на Шмит и не без силното му въздействие се обръща в католицизма. Междувременно трупащият все по-солидна известност Шмит преживява едно от най-разтърсващите събития на своя живот. Той все още се намира на държавна служба, когато в Мюнхен избухват вълнения: революционната и контрареволюционната партии се противопоставят и напрежението ескалира от ден на ден. Започва терор, за кратко време се установява Съветска република. В един момент Шмит се оказва на косъм от смъртта. В кабинета, до самия него въстаниците убиват офицер. И докато за Вебер се говори, че е предлагал помощта си на Мюнхенския Съвет, твърдейки, че от квалифициран специалист има нужда всякаква власт, то Шмит, по думите на неговия биограф Йосиф Бендерски, “по-късно разказвал, че е усещал опасност за живота си и често напомнял, че първичната функция на държавата се явява защитата на физическото съществуване”.
С книгата “Диктатурата” /1921г/ на яве излиза вече самия онзи Карл Шмит, интересът към когото днес лавинообразно нараства, части от произведенията на когото през 2008г дори бяха включени /наред със статия на Путин/ в книга, явяваща се своего рода програма или идеология на на една “съвременна” Русия, например. В “Диктатурата” налице е изследователят на политическото, поставящ в основата проблема за извънредното положение, суверенното решение, крехкостта и ненадеждността на либералната парламентарна демокрация. И тук би трябвало да направим една уговорка. Знаейки за предстоящата еволюция на Шмит и за онова, към което Германия постепенно се насочва, би могло да се направи извода, че Шмит още поначало се е стремил към разрушаването на фундамента на немския парламентаризъм и е бил апологет на тоталитарната диктатура. Подобен извод нерядко е бил правен и се прави дори и до днес. Но той е несправедлив. Произведението за диктатурата е написано преди всичко онова да се случи, още тогава, когато пълна яснота отсъства дори по отношение на италианския фашизъм /от който, между другото, Шмит скоро ще бъде омаян/, по времето когато дори комунистическата диктатура е едва отчасти позната и далеч все още не се е преобразувала в онзи режим, който е известен от годините на неговия разцвет. Шмит не усилва тенденцията, не се стреми да разруши Ваймарската република, не агитира против парламентаризма. По думите на Ноак работите му са напълно “нормални”, вписват се в рамките на тогавашните дискусии и поразяват с дълбочина, научност, необикновена точност и афористична сугестивност на формулировките, а не с решителна несъвместимост с господстващия политически строй и правен порядък. Католическата и консервативна ориентация на Шмит от нова време между другото са несъмнени и това се разкрива с отчетлива яснота в близките години.
Най-плодотворното време за Шмит настъпва в Бон. Именно върху работите му от този период се основава и досега нарастващата му известност. Той получава признание не само в професионалната си среда, а става и познат в цяла Германия публицист. Отдава му се нещо уникално: съединяването на политическата актуалност с философска и културно-изследователска проницателност, юридическа точност и естетическа витиеватост. Шмит се насочва да атакува фундамента на оня порядък, който е неприемлив за него като порядък, наложен от страните – победителки на Германия – порядък чисто икономически, лишен от тази фундаментална очевидност, която съобразно термините на политико-юридическата област би могло да се нарече легитимност. В него се включва не само Версайската система т договори. Той напомня за себе си и чрез окупацията на Рурската област през1923г, което е ново унижение за разорената Германия, нов удар по немското самочувствие. Но Шмит не влага при това онзи деструктивизъм, който по същото време е патент на други, устремили се към власт хора, той не е разрушител, а отново да напомним – човек на словото, аналитик не толкова на събитията и делата, а по-скоро на думите за събитията и делата, на теориите, лозунгите, митовете.
Такова е и неговото увлечение по фашизма. За политическата ситуация в Италия той почти не знае, не е присъствал там и не би могъл да съди за делата на Мусолини дори като страничен свидетел. Той обаче е очарован от “политиката на големия стил”, от “енергетиката” на мита, върху която фашизмът разцъфва и която Шмит охотно му признава. В същото време обаче към немските нацисти той не изпитва не само никакво съчувствие и съпричастност, но даже не изпитва и интерес. За него е интересна именно идеята, противопоставянето на националния мит срещу интернационалния, но не просто книжната идея, или не само книжната идея, а превърналата се в политическа реалност, която той отново ще разгледа единствено откъм идейната страна. Като немски националист, недоволен от международния порядък, той чувства влечение именно към националния мит. Едва в края на 20-те години той за кратко пребивава в Италия, което изобщо не се отразява на неговите възгледи, а през 1936г, малко преди да попадне под удара на СС, Шмит получава кратка аудиенция при Мусолини. Резултатът е силно разочарование. То обаче изглежда е по-скоро лично, отколкото политическо, политически изразено.
В началото на 20-те години обаче Шмит не се превръща в привърженик на радикалните партии. Изобщо той е много внимателен, до такава степен, че за някои той е “внимателен до плахост”. Критиката му съм слабостите на либерализма предполага внимателно отнасяне и към духовните алтернативи, към радикалното отрицание и радикалното утвърждение. Но не трябва да се забравя, че Шмит е също и юрист и духовно-политическите симпатии или антипатии не го отвличат от признанието към ценността на правото за държавата. А правото се реализира в ето тази държава, съществува тук и сега. Слабостта на държавата е опасна и за правото. А нейната слабост е обусловена от борбата между партиите. Борбата между партиите в публичната политика е необходим атрибут на либерализма, но не и на демокрацията. “Властта на народа” – една от ключовите очевидности на съвременността – би могла да бъде и нелиберална.
Такива са идеите развивани от Шмит, сред тях обаче отсъства ницшевото “блъсни падащия”. Напротив – съотнасяйки се и със стабилизацията на положението в Германия /макар и за кратко/ Шмит особено след 1925г все повече се превръща в теоретик на стабилността на съществуващия ред – макар и далеч не още онзи апологет на “взаимовръзката между защита и подчинение”, за която така проникновено пише в своя “Левиатан” Томас Хобс и комуто Шмит също посвещава нелишени от патос редове – когато безопасността се окаже застрашена. Теоретикът, говорещ за ролята на изключението се оказва в ситуация, която в обозримото бъдеще изглежда нормална. И той извежда оттук важни тактически изводи.
В средата на 20-те години Шмит е образцов немски професор. Той е работоспособен, тщеславен, обидчив, упорит, неуморим в полемика, осъзнава във висша степен принадлежността си към съсловието на учените и оттук е до крайност щекотлив по въпроса за статуса си, но забравя за професионалното си високомерие толкова повече, колкото по-високи са научните дарби на неговия събеседник.
През 1927г излиза във вид на статия “Понятието за политическото”, което наред с “Парламентаризма” е може би най-известната работа на Шмит /въпреки че не получава веднага широк отзвук/. Разграничаването на групи врагове и приятели – ето какъв критерий за политическото открива той. Едно екзистенциално противопоставяне – не личното, нито пък частното противопоставяне на спорещи или конкуренти – ето за какво иде реч. Врагът означава съвършената разнородност на чуждия – не диалектическата интегрираност на чужденеца в общността, а изолацията на другородеца от хомогенизиращото се, благодарение на подобна изолация отсред народа /вътрешен враг/ или, ако народът е единен – противопоставяне на външен враг, на друго политическо единство. Суверен е онзи, който има право да обяви извънредно положение. Суверенното политическо единство може да определя кой му е приятел и кой – враг. Не трябва да се обявяваш за приятел на всички, надявайки се, че не ще останат врагове. Просто в подобен случай един народ ще определя вместо друг кой му е приятел и кой му е враг. Политическото, както се стреми да очертае нещата Шмит, няма своя собствена субстанция – всяко различие, противопоставяне може да стане политическо, ако достигне определена степен на интензивност. Ако дадена държава се въздържа, или не е способна да прокара ключови разграничения, тя се намира под заплаха, защото тогава в работата ще се намесят чужди сили.
Всичко това звучи доста войнствено и все пак като теоретична схема и според първоначалния замисъл на Шмит сякаш не предлага тотална война за пълно унищожаване на врага. Понятието за политическото предполага и съхраняването на политическото. Политическото е неразделимо от мира, казва Шмит. Неразлъчно от мира е и противопоставянето между приятели и врагове – унищожаването на врага би означавало унищожаване и на основанието за групирането, хомогенността на народа, на мобилизацията за солидарно действие. Но ако врагът не трябва да се елиминира, то какъв враг изобщо е той? Решението отново би трябва да бъде намерено в системата на международното право, в идеята за “регулируемата” война. Шмит повече от всичко се опасява от “хуманитарни” войни, от войни, които трябва да сложат край на всички войни, войни, в които по презумпция една част от човечеството се обявява за представител на цялото човечество и от негово име обявява врага за нечовек. А към “нечовешкото” същество е възможно да се използват и нечовешки методи. Като такова то би трябвало да бъде напълно унищожено. Тази линия той асоциира с хуманистично-хуманитарния Запад, обявил вече веднъж Германия за враг на човечеството. На него му се привижда някаква друга война, някакво друго /различно/ политическо, отговарящо на своето чисто понятие.
Между другото още тогава всичко това поражда съвсем различни интерпретации. “Понятието за политическото” е написано доста внимателно, в него е претеглена сякаш всяка дума. И все пак текстът е твърде амбивалентен, той разкрива възможности за различни тълкувания, от които авторът не винаги остава доволен. В именно такъв радикален дух /предполагащ именно унищожението на врага/ интерпретира “Понятието за политическото” Херман Хелер – най-видният, наред с Шмит /и, разбира се, с Келзен/ юрист на Ваймарска Германия. Това съществено усложнява техните отношения, които до този момент са били приятелски и в края на краищата довежда до тяхното прекратяване.
Случаят с Хелер е доста интересен, защото познанството им започва през 1927 г още по времето на бонската професура на Шмит, а продължава и се прекъсва в Берлин. В Грейсвалд и Бон Шмит преподава в университета, а в Берлин получава място във Висшето търговско училище – по-добре платено, но по-малко престижно. Наистина там той заема катедра, която до своята кончина е заемал знаменития Хуго Пройс, основния автор на конституцията на Ваймарска Германия. Дали това преместване от престижен университет в един от новосъздадените институти е било понижение на статуса или не е трудно да се каже. В преустройваща се Германия много неща се променят и да речем Хелер също е преподавал във Висше училище по политика, а не в университет. По-важно е друго: Шмит е изтеглен в Берлин от неговия отколешен покровител, известния специалист по национална икономика Мориц Юлиус Бон. Шмит дължи именно на него и първото си място в Мюнхен. Бон предлага не за първи път (в средата на 20-те веднъж вече е канил Шмит) на вече нашумелия юрист място и през 1928г последният пристига в Берлин.
Тук отново както преди двадесет години той отново се чувства като чужденец, аутсайдер, католик в една предимно протестантска среда . Всъщност Висшето търговско училище е не толкова протестантско, а по-скоро еврейско заведение и това бележи апогея на добронамерените отношения на Шмит с немското (най-вече ляволиберално) еврейство. Като цяло първите берлински години изглежда са били най-сполучливи. Неговият авторитет и известност растат, от концепциите му се интересуват представители на най-различни политически и идеологически течения – от СДАП (член на която е, например, Хелер) до дейците на т.нар “консервативна революция”.
Самият Шмит обаче страни както от политическия радикализъм (бил той ляв или десен), така и от това да бъде консервативен революционер, въпреки упоритата традиция да бъде причисляван именно това духовно-политическо течение. Съществува и противоположно гледище: Шмит е критик на политическия романтизъм – никога не би могъл да бъде сред идейните му наследници. Така или иначе взаимоотношения с тези кръгове не липсват. През тези години Шмит започва дългогодишното си приятелство с Ернст Юнгер. Той е седем години по-възрастен от Юнгер, те са и твърде различни: и по отношение на житейския си опит, и като характери, и - поне в началото – по политическа ориентация. И все пак нещо ги е теглило един към друг, може би някакво дълбинно сродство (не просто симпатия) съхранило се през годините почти до последните им дни. Любопитна подробност е, че Карл Шмит никога не става особено близък с Мартин Хайдегер, който също е в много близки отношения с Юнгер, въпреки моментните различия помежду им. За сметка на това Юнгер дружи и с двамата емблематични мислители от онези години – единият в областта на правото, другият – във философията, а Юнгер, имайки преди всичко литературен талант някак поливалентно съумява да поддържа приятелството си с тези разнородни деятели на мисълта, които са преди всичко кабинетни учени – за разлика от бурния “фронтови опит” на Юнгер, от когото по-късно Ян Паточка така ще се възхищава.
Още едно важно приятелство, подобаващо да се спомене, започва през тези години – дружбата на Шмит с правителствения чиновник Йоханес Попиц, който е консерватор, по-късно работил като министър на финансите на Прусия и по време на хитлеровия режим, паднал жертва на същия в самия край на войната. Попиц е един от активните участници в заговора срещу Хитлер и в негова памет Шмит посвещава една от най-значимите си публикации от следвоенните години – “Съчинения по конституционно право 1924-1954”. На приятелството си с Попиц той се позовава когато иска да докаже, че не е бил активен и убеден нацист. Любопитното тук е това, че Попиц, който иначе високо е ценял Шмит, не го е привлякъл при все това към отговорни политически дела и не го е въвеждал в кръговете, където всъщност са се вземали най-важните решения. Говори се, че той не случайно оставя Шмит настрана от заговора – дали от предпазливост, дали защото не е бил убеден в достатъчната устойчивост и твърдост на Карл, а може би защото е отчитал прекомерната приказливост на приятеля си. Но освен всичко това трябва да се отбележи още нещо: дори във времето на Ваймарската република Попиц не е смятал Шмит за сериозен политик. Според собствените му думи Шмит не разбирал от сериозна политика. Доверявали са му се по въпроси, свързани с фундамента, с концепцията; ценили са го като юрист-експерт; блестящият му талант на публицист също е бил отбелязван. Но стратегията и тактиката на реалната политика, долавянето на фактическото състояние на нещата и всичко останало в този смисъл – това не е било неговата стихията, а неспособността му да разпознава хората и общата му непрактичност са широко известни.
Получава се тъй, че настройвайки се за стабилно съществувание Шмит попада в Берлин в началото на политическа буря. През 1930г се сменя не просто правителството, а се променя самия характер на властта в страната. На преден план излиза нашумелия “параграф 48” от Конституцията на Германия, съгласно който президентът на Райха има решаващи правомощия. Но как да бъде интерпретиран? Около този въпрос се разгарят дискусии, които имат не просто юридически характер, а и стратегическо политическо значение. Още през 20-те години Шмит постоянно е отбелязвал, че в раздираната от партийните борби държава президентът е длъжен да изпъкне – опирайки се на този параграф – като автентично решаваща институция. През 1930г нещата сами тръгват нататък. Проблемът се състои в това по какъв начин не просто еднократно да се замени правителството на парламентарното мнозинство или на парламентарната коалиция с президентско правителство, а и коренно да се промени в този дух системата на управление.
Вярно е, че това все още не е било възможно на имперско равнище, за цяла Германия, доколкото в Прусия – най-голямата и от времето на Бисмарк – ключова територия (област) функционира дееспособна парламентарна коалиция. Но нещата се променят през 1932г когато се извършва знаменитият Preubenschlag - ударът по Прусия нанесен от тогавашния канцлер фон Папен, който уволнява коалиционното правителство и по този начин отстранява най-голямото препятствие за пълното господство на президентската система. На съдебния процес “Прусия срещу Райха” Шмит е един от тримата юристи, защитаващи страната на Райха (а между другото един от тримата адвокати на Прусия е старият му познайник Хелер, който оттогава се превръща в непримирим противник).
Шмит неслучайно се оказва едно от главните действащи лица в този процес. Вече няколко години неговите трудове привличат все повече вниманието на влиятелни политици, които виждат в партийните разпри главната опасност за държавата, а в установяването на президентско управление – единственият достоен изход. Работите на Шмит “Гарантът на конституцията” и “Легитимност и легалност”, заедно с по-ранните му съчинения за диктатурата и за кризата на парламентаризма, могат да бъдат разглеждани и като идеологически фундамент, и като юридическо обосноваване на важни държавни решения. За високопоставените немски чиновници е много съществен фактът, че това са работи именно на юрист. Чиновникът се отнася повече от сериозно към писаното право и към въпросите за точната му интерпретация. Чистата идеологическа схема, дори и най-впечатляващата и съответстваща на представите му би била посрещната с далеч по-малък интерес. Но нали и юристът Шмит е особен – един от малцина – който от една страна се смята за специалист по правните въпроси за извънредното положение, диктатурата и специалните правомощия на президента, а от друга – сякаш като никой друг е способен да вникне в светогледните, философски дълбочини на политическите проблеми. По това време Шмит често се публикува в печатния орган на “консервативните революционери”, списанието “Die Tat”, а неговите аргументи се превръщат в едни от идейните резервоари на идеолозите от този кръг. Към него отправя поглед набиращият сили “сив кардинал” (от 1931г министър на райхсвера, впоследствие канцлер и несбъднал се диктатор) консервативният политик Курт фон Шлайхер. Статиите на Шмит често се печатат и от вестника “Tagliche Rundschau”, рупор на фон Шлайхер.
Непосредственият политически ефект от участието на Шмит в процеса “Райхът срещу Прусия” е бил минимален. Той пледира без особен блясък, неговата интерпретация на параграф 48 и без това е вече известна, опонентите му доказват пред съда, че концепцията му не се споделя от болшинството юристи, а постановлението на съда, излязло през октомври 1932г е половинчато и компромисно. Самият Шмит го възприема като истинска катастрофа. Държавната съдебна палата решава, че уволнението на пруското правителство е било необосновано, но назначеният от фон Папен райхскомисар на Прусия и подчинените му чиновници могат да останат на длъжностите си. В резултат на всичко това, както се изразява и Шмит, в Берлин се появяват три правителства: общогерманското (“имперското”), пруското и отново пруското, само че – на райхскомисаря.
В тази обстановка, когато все по-явни стават лошите, опасни за държавата тенденции на либералния парламентаризъм и догматическото подчинение на легалността, т.е на буквата на закона, за сметка на легитимността, т.е онова, което прави и законът, и политическият строй фундаментално очевиден, правилен и справедлив за народа, на Шмит му се налага да определи своята позиция по отношение на основните политически сили. В своя труд от 1932г “Легитимност и легалност” той се изказва твърде определено, в смисъл, че “плебисцитарната легитимност е единствения вид държавно оправдание, който днес все още би могъл да се счита за общопризнат. И дори е вероятно, значителната част от наличните днес тенденции към “авторитарна държава” да намерят тук своето обяснение. Тези тенденции не могат просто да се пренебрегнат като носталгия по реакцията или реставрацията. Много по-важно е да се разбере това, че в демокрацията би следвало да се търсят причините за сегашната “тотална държава”, по-точно, за тоталната политизация на човешкото битие и че се изисква стабилен авторитет, за да се предприеме необходимата деполитизация и отново от тоталната държава да се получат свободни сфери и области на живота”.
Но на кого конкретно може и би следвало да се разчита? През 1932г. Шмит се колебае. Още преди “Ударът по Прусия” той изказва следното мнение: “Онзи, който на 31 юли (т.е в деня на изборите за Райхстаг) позволи на национал-социалистите да завоюват мнозинство, без сам да е национал-социалист и виждайки в тази партия само по-малкото зло – той би постъпил глупаво. Той би дал възможност на това светогледно и политически все още далеч не зряло движение да измени конституцията, да въведе държавна религия, да разпусне профсъюзите и т.н. Той напълно би поверил Германия на волята на тази група. Затова в някои случаи досега беше правилно да се поддържа хитлеровото движение на съпротива, но на 31-ви юли това става опасно, защото 51 процента от гласовете ще дадат на НСДАП “политическа премия” с непредсказуеми последствия”.
Съществуват впрочем и свидетелства, че Шмит в същото време се е отнасял доста по-снизходително към нацистите (самият той се сближава с немско-националната народна партия, докато преди е гравитирал около католическата Партия на Центъра). Ако по-рано му се струват еднакво опасни и левият и десният радикализъм, то сега вижда по-сериозна опасност в първия, т.е в немските комунисти. Шмит намира за необходима реформата на конституцията, която би позволила “да се реинтегрира обществото в държавата” и да се сложи край на раздиращите ги разпри. Идеята за конституционно, политически целесъобразно и по възможност юридически обосновано разпускане на Райхстага (не предполагащо нови избори!) става все по-актуална. Такава е и политическата цел на Шлайхер, с близките съратници на когото Шмит обсъжда този проблем. Изход от задънената улица така и не се вижда: конституцията не допуска такъв вид действия, президентът Хинденбург упорито се придържа към конституцията, в която се е клел и да се стабилизира ситуацията при всичко това се оказва невъзможно. Всички надежди се възлагат на Шлайхер, който става канцлер в началото на октомври 1932г. Той трябва, разпускайки Райхстага, да съсредоточи в свои ръце цялата изпълнителна власт за два месеца, до новите избори и да се възползва от това, за да създаде “под себе си” парламентарно мнозинство. Но опитът му се проваля: той планира да намери общ език с част от нацистите и със социалдемократите, но първите са дирижирани от Хитлер, а вторите се отказват от сътрудничество с генерала, опасявайки се, че той ще установи диктатура. В края на краищата, както е известно, канцлер става Хитлер.
В същото време Шмит има намерение да напусне Берлин. В началото на 1933г той приема предложението да заеме професорско място в Кьолн. Той е разочарован и изпълнен с мрачни предчувствия. През зимата на 1933г той написва статията „По-нататъшното развитие на тоталната държава в Германия”, която позволява да се разбере много за тогавашната му позиция. Радикалната деполитизация, пише Шмит, продължавайки онази аргументация, която е очертана в „Легитимност и легалност”, следва да се състои в това, че въпросите, които преди са се смятали за политически да започнат да се решамат от „специалисти” (в това число юристи, икономисти и др.). Но цялата тази деполитизация има своя политически смисъл, защото решаването на определени въпроси може например да се отложи, сякаш по напълно обективни съображения и при това да се съхрани политическото статус-кво. Но това влече след себе си съвсем неочаквана реакция – всички въпроси да започнат да се разглеждат като потенциално политически. В Германия се е извършила непозната в предишния век политизация на всички области на живота – в стопанството, културата, религията. С това е и свързано разпространението на идеята за „тоталитарната” държава. „Съществува тотална държава. Всяка държава се стреми да овладее онези средства за власт, които са и необходими за нейното политическо господство. И автентичният признак за истинска държава е, че тя върши именно това... Такава държава не позволява в нея да проникнат никакви сили враждебни на държавата, пречещи на държавата, или раздиращи държавата. Тя не мисли за това да предаде новите средства на властта на своите врагове и разрушители и да позволи за и се подкопае властта под някакви лозунги за либерализъм, правова държава или каквото и да било. Такава държава може да различава приятел и враг. В този смисъл всяка истинска държава се явява тотална държава; Тя във всички времена се е явявала и като съвършено общество. (societas perfecta) в този свят. Отдавна теоретиците на държавата знаят, че политическото е всеобщо, а новото се състои само в новостта на техническите средства, политическите действия на които следва ясно да се осъзнаят”. В този смисъл автентичната държава винаги е била тотална. Но има и друг вид тотална държава. Тя се различава по това, че прониква във всички сфери, неразграничавайки държавно от не-държавно, бидейки „тотална” в количествено отношение, тотална от слабост. Такава е съвременната немска държава. По същността си тя представлява „множество от тотални (тоталитарни) партии”, всяка от които се стреми да се осъществи като цяло, намесвайки се във всички обстоятелства от живота на хората, „от люлката до гроба”, доколкото политизира живота на народа и така го „парцелира”. Старите либерални партии превиват врат пред тези тотални партии, старите либерални учреждения губят смисъла си. Последната опора на страната – това е властта и авторитета на Райхпрезидента. Като цяло ситуацията предвещава хаос.
Шмит дори успява да влезе в полемика с абат Каас, деец от Партията на Центъра, който се обръща в открито писмо до Хинденбург, убеждавайки президента в недопустимостта на шмитианската интерпретация на параграф 48 и преситуирането на изборите чрез президентски указ. Каас обвинява Шмит в „релативизация” на държавното право, т.е в опит да се подчини буквата на закона на политическата целесъобразност. Шмит публикува своя отговор в съдбовния 30-ти януари 1933г, когато Хинденбург назначава за канцлер Хитлер. Аз не релативизирам държавното право – казва Шмит – аз „се боря против разрушаващите държавата и конституцията злоупотреби, против инструментализацията на понятието „легалност” и против функционализма, неутрален по отношение на истината”. Иранията на съдбата се състои в това, че официалния отговор за това, че писмото е получено Шмит (който го е изпратил до няколко официални инстанции) получава вече от ведомството на новия канцлер на Райха – Хитлер.
Първите седмици след 30-ти януари Швит е като в световъртеж. Постепенно настроението му се променя. Немската катастрофа – само че ние знаем, че това е било катастрофа – предизвиква ентусиазъм у все по-широки слоеве на обществото. Интелектуалците са единни с целия народ. Шмит също е обхванат от ентусиазъм, той стремглаво се понася на гребена на новата вълна, но не се задържа там задълго.
Шмит напуска Берлин в решаващ момент. В началото на 1933-та той се оказва извън активната политика. Но не може да устои на изкушението отново да бъде при голямото дело. След мартенските избори за Райхстаг и прословутия Ermächtigungsgesetz (закон за пълномощията), благодарение на който нацисткото правителство по легален начин придобива правата, принадлежали преди това на Райхстага, на Шмит предлагат да вземе участие в изработването на новото законодателство. Новият режим се нуждае от него, а Шмит е горд с това и освен всичко друго е заинтригуван от възможността да разбере отблизо какво представлява нацизмът като политическа сила. За него става ясно, че в близко бъдеще нацистите напълно ще овладеят всички лостове на властта – без помощта и участието на консерваторите. И така той се доближава до решението да влезе в нацистката партия. Надеждите, че райхсвера ще се намеси в развитието на събитията бързо изтляват. Шмит все по-активно се отъждествява с режима. През юли той става пруски държавен съветник (заедно с известния диригент Фуртвенглер и актьора Грюндгенс), а през октомври получава „главната” юридическа катедра в страната – мястото на професор в Берлинския университет. Започва нова епоха. Появява се новият Шмит – все по-неузнаваем за приятели и колеги.
Нов е не само неизвестно откъде появилият се антисемитизъм, който в началото на 1933г все още не се проявява. Шмит се променя изобщо – става по-затворен, почти не се включва в дискусии, не се отзовава на молбите за помощ и подкрепа от страна на тези, които режимът преследва, неговите лекции и семинари вече далеч не предизвикват онзи възторг у студентите, който е имало преди (може би работата е не в това, че не им достига научност, или че студентите не споделят неговите политически възгледи, а в отсъствието на онзи особен блясък, който придава единствено ентусиазма, живостта, откритостта на лектора).
През 1934г Шмит става главен редактор на „Вестник на немските юристи”, а месец по-късно му се налага да вземе отношение към организираните покушения срещу реални или предполагаеми противници на режима – акция, известна като „Нощта на дългите ножове”. Сред жертвите, заедно със съпругата си е бившият канцлер Шлайхер
,с когото Шмит до неотдавна е поддържал солидни връзки и е споделял политически възгледи. Сега това не личи по нищо. В специална статия, излязла във вестника на Шмит, последният оправдава акцията. „Фюрерът защитава правото, когато, преди най-тежките злоупотреби, в момент на опасност, само по силата на ръководството му като главен съдия, непосредствено правораздава”. Истинският водач винаги е и съдия, лидерството произтича правото. Това утвърждаване на съгласието между управляване и право се разглежда като доказателство за изкривяването на самите основания на правото у Шмит. Последният приключва статията с политически призив: „Всеки, който вижда големия фон на цялостната ни политическа ситуация трябва да разбере увещанията и предупрежденията на фюрера и да се подготви за по-голямата борба, в която ние трябва да защитим правото си да съществуваме”.
Статията носи многозначителното заглавие „Фюрерът защитава правото” и вероятно би могла да се възприема като емблематична за случващото се с възгледите на Шмит в периода 1934-1936г.
Работите му вървят блестящо до 1936г., когато недоволни от стремителното му израстване колеги и бързо набиращите сила дейци на СС съчиняват срещу него хитроумен комплот. Те припомнят всичко: и неговата принадлежност към католицизма, и връзките му с Партията на Центъра, и работата в подкрепа на Ваймарската конституция и контактите му с консерваторите и, разбира се това, че неговите основни трудове след 1933г се явяват не двояка апологетика на режима като единствено верен и възможен, а изследване, че ценността на реда, държавата и стабилността изобщо в тях (все пак) остава по-висока, отколкото ценността на конкретната, нацистката държава.
Възможно е било нещата да приключат с концлагер, ако не и по-зле. От подобна участ Шмит бива спасен лично от Херман Гьоринг, вероятно не толкова заради лични симпатии, колкото заради съперничеството на последния с СС. Известно е негово писмо до главния редактор на вестника на СС „Черен корпус”, който стартира кампанията срещу Шмит – Гюнтер д`Алкен, в което Гьоринг недвусмислено изисква да се прекратят нападките, не заради това, че са несправедливи, а защото като пруски държавен съветник Шмит се намира в негово собствено (на Гьоринг) разпореждане и такива актове се разглеждат от него, премиер-министъра на Прусия като нахлуване в неговата сфера на компетенции. За разлика от Гьоринг, непосредственият началник на Шмит в Академията по немско право, Франк, не се ангажира да го защити. Той изготвя рапорт, че снема Шмит от всички ръководни постове. Авторът на „Политическата теология” остава само професор в Берлинския университет и не толкова от тщеславие, колкото от съображения за по-голяма безопасност изисква да го наричат не „господин професор”, а „господин пруски държавен съветник”.
Отстраняването му от активната политика като цяло се отразява благоприятно върху научната му дейност. През 1938г той пише книга върху „Левиатан”-а на Хобс, едно от най-проникновените му съчинения, а през 1942г – кратката, но много важна книга „Земя и море”. Шмит започва да посвещава все повече внимание на философската и историческата проблематика на международното право. Той посреща 1945г като съвсем академичен учен, запазвайки присъствие на духа дори по време на бомбардировките (през 1943г домът, където живее е разрушен при бомбардировка). Следва неговият арест, въдворяването му в лагер за „важни лица”, където престоява седем месеца, освобождаването му, нов арест и разпити в Нюрнберг, където Шмит е въдворен в килия за свидетели.
От свидетел той е можел да стане и обвиняем. Едва ли го е очаквала съдбата на неговите бивши покровители Гьоринг и Франк, осъдени на обесване. Но по-кратък или по-дълъг срок затвор е бил доста вероятен. Шмит мобилизира цялата сила на своя интелект, за да докаже своята несъпричастност към престъпленията на режима. И успява. След разпитите Шмит е освободен, доколкото, както е установено, неговата вина носи по-скоро морален, отколкото юридически характер.
Разпитите в Нюрнберг е водил американският следовател Р. Кемпнер, който по-късно публикува записите от тях в една от своите книги. По-конкретно, между тях се е състоял и следният показателен диалог:
„Когато през 1935-1936г оглавявах професионална организация, казва Шмит (без да уточнява каква именно организация, но очевидно става дума за един от онези постове, които споменахме по-горе), аз усещах своето превъзходство. Аз исках да придам на термина „национал-социализъм” свой собствен смисъл.
Кемпнер:
– Хитлер имаше своя национал-социализъм, и у Вас имаше собствен национал-социализъм?
Шмит:
Аз чувствах своето превъзходство.
Кемпнер:
– Вие чувствахте превъзходството си над Хитлер?
Шмит:
Разбира се, само в интелектуално отношение... В това време съществуваше диктатура, която все още не ми беше позната.
Кемпнер:
Не познавахте никаква диктатура?
Шмит:
Не. Тази тоталитарна диктатура действително беше нещо ново. Нови бяха методите на Хитлер. Съществуваше само един паралел: ленинската болшевишка диктатура.
Кемпнер:
И това беше нещо ново?
Шмит:
Да, разбира се.”
За това свое неразбиране, за своето тщеславие и сервилност Шмит заплаща висока цена. През 1947г. той излиза на свобода, оставайки на практика без средства за съществуване. Той няма нито дом, нито библиотека (тя е конфискувана от американците и когато му се отдава да си я върне вече няма място за нея в новите му, далеч по-тесни условия на живот). Налага му се да се върне в родния Плетенберг. Тук той се нанася в малка къщичка заедно с няколко роднини. През 1950г. съпругата му умира като оставя дъщеря, наречена с латинското име (очевидно в чест на жената) Анима. Шмит се опитва все пак да си намери някакво място в новия живот, иска, например, да замине за Латинска Америка, но не успява. Няколко години не му издават паспорт. Минава година след година, става ясно, че няма да му се намери професорско място, а той вече не е и млад. Вярно е, че постепенно се намесват стари приятели (един от първите е Ернст Юнгер), които му помагат да преживее трудното време, а издателствата отново започват да приемат книгите му. Млади учени от други страни (в това число Якоб Таубес и бъдещият виден френски социолог, участник в Съпротивата, Жюлиен Фройнд) търсят запознанство с Шмит. Животът започва да се подрежда. И все пак това е живот предимно душевен, интелектуален. Биографията на Шмит – такава, каквато е била в годините на неговия разцвет – свършва. Академичният остракизъм не приключва, неговите оценки и политико–юридически анализ далеч не играят онази роля, каквато са имали в предишната епоха.
Това е вече съвсем друга, различна история.
Той живее още дълго, надживява и съпругата си, и дъщеря си, и повечето си приятели (с изключение на Ернст Юнгер). Успява да стане неуморим пътешественик, отново да вкуси световна известност, да преиздаде ранните си трудове, да се наслади на научни дискусии, да се премести в нов, по-хубав дом. За неговата седемдесет-годишнина и за осемдесет-годишнината му излизат юбилейни сборници, за деветдесет-годишнината му – специален брой на „Европейско списание за социални науки” – всичко е такова, каквото подобава да бъде спрямо знаменит професор. От 50-те години белгийският учен П. Томисен започва да съставя библиография на работите на Шмит и за Шмит – тя се разраства до фантастични размери.
Много пъти през тези години Шмит се връща към съдбовното трето десетилетие на ХХв. Той се оправдава и доказва. И, подобно на Хайдегер, за нищо не се разкайва.
Последната си статия деветдесетгодишният старец публикува през 1978г. Шмит пише за опасността от „легална световна революция”. Той посочва, че еврокомунистите биха могли да се възползват от парламентарните методи, за да дойдат на власт и да преобърнат целия конституционен порядък на Запада. Шмит отново – сега вече за последен път – се опитва да съедини теоретичната проникновеност с пълното неразбиране на актуалните опасности и тенденции.
В последните години от живота си Шмит започва да страда от церебрална склероза, което води до деменция с все по-сериозни кризи. Неговата последна „мания” са радиовълните. Близките му го чуват да изрича: „След Първата Световна война бях казал: суверен е този, който решава за извънредното положение. Сега, след Втората Световна война, пред лицето на смъртта, казвам: суверен е оня, който обладава вълните в пространството”. Той не приема да се внасят в дома му радио– и телевизионни приемници, за да не нахлуват в неговото пространство вълни и лъчения. Впоследствие развива симптоми на параноя, оставайки с впечатление, че е търсен от гласове и звукови вълни. Има и мания, че е заобиколен от подслушвателни устройства и е преследван от невидими хора.
Карл Шмит умира в неделя, на 07-ми април 1985г. в Протестантската болница в Плетенберг и е погребан в местните католически гробища.
Литература
На немски език:
Монографии:
Joseph W. Bendersky: Carl Schmitt, Theorist for the Reich. Princeton University Press 1983.
Paul Noack: Carl Schmitt. Eine Biographie. Berlin: Propyläen Verlag, 1993.
Christian Linder: Der Bahnhof von Finnentrop. Eine Reise ins Carl-Schmitt-Land. Berlin: Matthes & Seitz, 2008.
Reinhard Mehring: Carl Schmitt - Aufstieg und Fall. Eine Biographie. München: Verlag C.H. Beck, 2009.
Книги:
Norbert Campagna: Carl Schmitt. Eine Einführung. Berlin 2004.
Reinhard Mehring: Carl Schmitt zur Einführung. Hamburg 2001..
Helmut Quaritsch: Positionen und Begriffe Carl Schmitts. Berlin 1995.
Gopal Balakrishnan: The Enemy. An Intellectual Portrait of Carl Schmitt. New York 2002.
Hasso Hofmann: Legitimität gegen Legalität. Der Weg der politischen Philosophie Carl Schmitts. 4. Auflage, Berlin 2002.
Helmut Quaritsch: Complexio Oppositorum. Über Carl Schmitt. Berlin 1988.
Литература върху биографии за Шмит
Reinhard Mehring, Wie fängt man ein Chamäleon? Probleme und Wege einer Carl Schmitt-Biographie, Zeitschrift für Ideengeschichte, H. III/2 (2009).
Reinhard Mehring, Carl Schmitt im Archiv, in Annette Brockmöller u. Eric Hilgendorf (Hg.), Rechtsphilosophie im 20. Jahrhundert – 100 Jahre Archiv für Rechts- und Sozialphilosophie. Reihe Archiv für Rechts- und Sozialphilosophie, Beiheft 116.
Политическа теория (включително и разработки на английски език):
Reinhard Mehring (Hrsg.): Carl Schmitt – Der Begriff des Politischen. Ein kooperativer Kommentar. Berlin 2003.
David Dyzenhaus: Law As Politics. Carl Schmitt’s Critique of Liberalism. Durham & London 1998.
Heinrich Meier: Die Lehre Carl Schmitts. Vier Kapitel zur Unterscheidung Politischer Theologie und Politischer Philosophie. Stuttgart/Weimar 2004.
Hartmuth Becker: Die Parlamentarismuskritik bei Carl Schmitt und Jürgen Habermas. Berlin 2003.
Ваймарската Република
David Dyzenhaus: Legality and Legitimacy. Carl Schmitt, Hans Kelsen and Hermann Heller in Weimar. Oxford 2000.
Ellen Kennedy: Constitutional Failure. Carl Schmitt in Weimar. Durham 2004.
Lutz Berthold: Carl Schmitt und der Staatsnotstandsplan am Ende der Weimarer Republik. Berlin 1999.
.
Comment