Геноцидът в Руанда е избиването на около 937 000 тутси и умерени хуту, извършено в по-голямата си част от две екстремистки бойни групи на хуту - Интерахамве и Импузамугамби за период от 100 дни от 6 април до средата на юли 1994 г.
За много геноцидът в Руанда се откроява като исторически значителен не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западните страни реагират на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от първия свят отказват да се намесят.
отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения от преди ипо време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е било забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана. Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално президента Бил Клинтън. Клинтън е бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конганска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.
Хронология на събитията 1994 г.
* 6 април с ракета е свален самолета, на който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него загива и президентът на Бурунди). Появява се слух, че поръчителите са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между общностите. Военни хуту взимат властта. Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април. Проправителственото радио (РТЛМ - Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с призиви за убийството на тутси. В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи. За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете). Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
* 11 април – избити са 2 000 тутси, настанени в училище Дон Боско (Кигали) след евакуацията на белгийските миротворци.
* 21 април - Международния Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
* 22 април - изклани 5 000 тутси в манастира Сова.
* САЩ не се намесват в конфликта, опасявайки се от повторение на събитията от 1993 г. в Сомалия.
* 4 юли — отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата. 2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.
Предистория
РУАНДА – ЗЕМЯ НА ХИЛЯДАТА ХЪЛМА
Руанда е страна със селскостопански поминък, която се разпростира на площ около 26000 кв.км в централната част на Африка. Граничи с Уганда , Танзания, Бурунди и Демократична република Конго. В сравнение с тях , както и с всички останали африкански държави има най-голям процент християни сред населението – най-вече католици ( около 60%), протестанти ( 26%), адвентисти ( 11%). Населението е около 8,5 милиона души, чийто етнически състав е съставен от 85 на сто хуту ( занимаващи се предимно с отглеждане на селскостопански култури) , 14 на сто тутси ( скотовъдци), и 1 на сто туа – племе пигмеи.
Каква е разликата между двете основни племена? Такава от една страна почти няма – имат общ език ( киняруанда) , общ произход, общи обичаи. Имат различни антропологични белези – тутси са по-високи и с по-светла кожа , докато хуту са по-ниски и по-тъмни. Това обаче е общо казано – има много изключения, а и по времето на самото клане жертвите са подбирани главно по изготвени списъци и при паспортни проверки (в личните документи присъствала записана принадлежността на лицето) – тоест трудно може да се различи тутси от хуту само по външни признаци. Изложеното досега обаче, съвсем не прави разделението само фиктивно.. Съществената разлика е, че през почти цялата история на Руанда , тутси заемали повечето ръководни постове в управлението на страната. Те като цяло били по-заможни, за децата им имало по-големи образователни възможности и по този начин племето стояло в горната част на социалната пирамида. Това до голяма степен е предпоставено от колониалните имерии, които издигали за монарси – тутси.
ПЪТЯТ КЪМ ГЕНОЦИДА
Версайската система от договори ( разг. Версайския договор) от 1919 година, с който се бележи края на Първата световна война, отрежда владението на колонията Руанда-Урунди ( общата територия на Руанда и Бурунди ) на Белгия. Белгийското управление съответно решава ,че най-добрия подход за властване над териториите е поставянето на местни владетели , които при желание могат да бъдат лесно манипулирани. За Руанда , както и за Урунди издигнатите двама монарси са от племето тутси.
Друг важен момент е въвеждането от Белгия през 1933 година на “племенните карти” , които определят принадлежността на лицата. Подхода се запазва много време и както вече беше споменато -през 1994 година картите с печат “Тутси” започват да означават сигурна смърт. Още от 30те години обаче те започват да издълбават все по-дълбоко линията на разделение между двете племена. Интересен факт от историята е, че по същото време когато в Руанда започват да се използват племенните карти, в Германия започва да се поставя печат с буквата J ( от Juden ) на личните карти на германските евреи.
Към 1959 година вече 40 години господството на тутси е безспорно. Те държат 95% от всички ръководни постове във държавната администрация, а децата им съставляват 61% от всички ученици в училищата. Тогава обаче умира монархът. Междувременно е създадена ПАРМЕХУТУ – Партията за освобождение на хуту, а след смъртта на владетеля започват масови избивания на тутси. Десетки хиляди бягат в съседните държави за да търсят спасение – точната цифра се колебае около 200 000 души. Именно те и техните наследници не много по-късно създават Руандийския патриотичен фронт( РПФ), от който произхожда и сегашния президент на Руанда (към 2006 година ).
През 1962 година Руанда получава независимост от Белгия , след което започва да се управлява от еднопратийната диктатура на ПАРМЕХУТУ. В следващите години при убийствата и гоненията умират повече от 600 000 тутси , както и умерени хуту. Над 4 млн. тутси живеят в съседните страни, избягали от живота в опасност в родината си. Трябва да се отбележи, че след 1973 година положението започва да утихва, който период продължава 13 години.
През 1986 година президентът на Уганда – Милтън Оботе е свален от власт от Йовери Мусевени, с помощта на десетките хиляди емигранти – тутси. През същата година там е създаден Руандийският патриотичен фронт ( РПФ) , който малко след създаването си вече наброява 12 000 души, а към 1994 година – 23000. РПФ е терористична по методите си организация, която цели завземането на властта в Руанда от хуту-ектремистите. Спонсорира се от емигранти-тутси в европейските държави и САЩ. Осъществява изненадващи нападения, преминавайките границата с малки екипи и убивайки военни от частите на руандийската власт, както и цивилни хуту. Заради тези си методи на борба , те биват наречени “хлебарки” (промъкващи се тайно и действащи като хлебарки), които става нарицателно за хората от племето тутси като цяло.
От другата страна стоят въоръжените сили на Руанда, чието основно ядро са около 20 000 посредствени военни. Всъщност ядрото не е толкова важно, колкото някои други части. Перфектно обучената президентска гвардия, тайната организация на милицията “Мрежа нула”, Интерахамве и импузамугами са основните движещи сили на бъдещи геноцид. Интерхамве е полувоенна организация, чиито членове наброяват повече от 30 000 души. Има сложна вертикална йерархия от няколко нива. Въоръжението се състои основно от мачете, ловни пушки, но и бойни оръжия – гранати , мини и т.н.
Изключая набезите на РПФ близо до границата с Уганда, хуту господстват в Руанда и положението им е доволно стабилно. След 1990 година обаче нещата се променят.
ПРИМИРИЕТО?
Два фактора играят роля последващите събития. На първо място Руандийският патриотичен фронт набира все повече сили и на 1 октомври 1990 година 50 войници нападат граничен пост , убиват един от граничарите и прогонват останалите. Обявена е гражданска война , която обаче бързо приключва с помощта на Франция и Заир, като РПФ са изтикани зад границата. Това обаче само доказва ,че РПФ е фактор която трябва да бъде отчитан. На второ място , главно под икономическия натиск на президента на Франция – Митеран , президентът на Руанда - Хабяримана обявява преминаването на страната към многопартийна политическа система с участието на тутси.
РПФ – отблъснати през 1990 година съвсем скоро заемат нови позиции и успяват да завземат и да контролират значителни части от северна Руанда. Към Февруари 1993 година бунтовниците вече се намират в подстъпите на Кигали , когато обявяват прекратяване на огъня, прието от ВСР. От ООН пристигат военни наблюдатели.
Междувременно повече от година се работи по условията на мирния договор и осигуряване на участие в управлението на всички страни. Той е подписан през август 1993 година. Предвижда се създаването до 37 дни от подписването на преходно правителство с участието на хуту и тутси, което да действа 22 месеца след което да бъдат проведени свободни избори. РПФ трябва да се слее с ВСР, а ООН трява да изпрати военни сили за подържане на мира.
По това време сред ниските слоеве , както и сред управлението има изключително много екстремисти- хуту, които презират президента за случващото се. Това повлиява и последващите събития. Почти нищо от договора не е изпълнено.Преходно правителство не е създадено и нещо повече – в тогавашното правителство за методично отстранени и избити повечето умерени хуту. ООН изпраща 2500 души, които да осигурят спазването на мирния договор и да останат в държавата до 22 юни 1994 година.
На 6 април 1994 година президентът на Руанда Хабяримана е убит , докато каца на летището в Кигали. В 8.30 часа сутринта самолетът му е свален от 2 ракети на Въоръжените сили на Руанда. Клането започва.
ИЗТРЕБЛЕНИЕТО
След смъртта на президента страната се дестабилизира за по-малко от час. Радиата тръбят , че автори на атентата са РПФ. Истината не е известна. Съществуват твърдения ,че физически атентата е извършен от френски наемници, но това няма толкова голямо значение.Убийствата започват. Основните действащи лица са членовете на Интерахамве. Първо в Кигали , а съвсем кратко и в цялата страна започват методично да се изтребват посочените в списъците на смъртниците лица. Групи от по 10-20 души се разхождат по домовете , претърсват , намират и убиват цивилните тутси, както и умерени хуту, които се противопоставят на лудостта. Първоначално са избити интелектуалците, журналистите, учителите, а после се преминава и към всички останали. Убийствата са нечовешки – по-голямата част са извършени с мачете и масуе ( тояги със стърчащи гвоздеи), има много голямо число зверски изнасилвания и последващи убийства. По оценки на ООН между 250 000 и 500 000 жени са били изнасилени през 100те дни на ужаса. Убийците често режели ахилесовите сухожилия на жертвите си за да могат да ги убият по-късно. Спасение е нямало никъде – отчетени са висок брой убийства в църквите, училищата и други обществени заведения. На 11 април мироопазващите сили получават заповед да спрат охраната на училището “Дон Боско” в Кигали. В този момент там се намират над 2000 тутси успяли с цената на големи жертви и риск да преминат блокиращите постове и да се укрият там. След отпадането на охраната всички са избити. Психозата е била толкова масова ,че учители са избивали учениците си ,а свещенници са убивали хора дошли да потърсят закрила в църквата.Не са пощадени нито бебетата , нито децата, нито жените , нито старците. Има случаи при които семейства са карани да избиват отделни свои членове за да се спасят. Искани са подкупи за бърза смърт с огнестрелно оръжие , вместо бавното заколване с мачете. Труповете са навсякъде. При това положение убийците започват да извършват екзекуции до реките, след което избутват труповете, а водата ги отнася. Към средата на май 1994 година угандийските рибари са извадили над 40 000 трупа донесени от притоците на езерото Виктория.
ООН
Към началото на геноцида , в Руанда се намират 2500 миротворци от ООН със статут на “наблюдатели” – и в правния и в прекия смисъл на думата. На 21 април Съвета за сигурност към ООН единодушно решава да изтегли по-голямата част от контингета – остават 270 души. В този момент от Червения кръст започват да пристигат съобщения за количеството на жертвите – десетки и дори стотици хиляди. На 13 май Съвета за сигурност решава да гласува връщането на войсковите части в Руанда, но Мадлин Олбрайт ( външния секретар на САЩ) задържа гласуването с 4 дни. Така на 17 май е прието да бъдат изпратени 5500 “сини каски” в Руанда. По това време вече имало 500 000 жертви по данни на Червения кръст. “Помощта” пристигнала едва средата на юни, когато нямало особена полза от нея. Когато на 24 март 1998 година – Клинтън отива на посещение в Руанда, той “поема част от отговорността” за случилото се. Това не е случайно – твърди се ,че именно САЩ са в основата на отказа на Съвета за сигурност да приеме предложението на генерал – лейтенант Ромео Далер и да изпрати своевременно мироналагащи войски. При все това генералът със своите хора успяват да спасят около 20 000 тутси от сигурна смърт. Три пъти му е дадена възможност да напусне Руанда по време на клането , но той отказва. Тръгва си от африканската страна през септември 1994 с разклатено психическо здраве и огромна мъка в страната.
КРАЯТ
РПФ не устават безучастни към случващото се. Започналата военна офанзива се увенчава с успех, когато на 4 юли 1994 година. Руандийския патриотичен фронт превзема столицата Кигали и създава временно правителство с участието на тутси и умерени хуту.Обявено е едностранно прекратяване на огъня. ООН пък приема резолюция 918 , с която се изпращат 5500 военно служещи, които да осигурят “закрила на изгнаници, бежанци, и изложени на риск цивилни лица, както и за подкрепа на спасителните операции.” 1,5 милиона хуту бягат в следващите две седмици към Заир ( днешна Демократична република Конго ) и Бурунди. Много от тези бежанци са убийци и подстрекатели на геноцида , както и организатори , включително от най-високо ниво.
КАКВО СЕ СЛУЧВА ВСЪЩНОСТ?
Геноцидът срещу тутси е подготвян на държавно ниво още преди 1992 година от властващата партия ПАРМЕХУТУ и конкретно от екстремиски настроени нейни членове – ръководители по висшите етажи на властта , които не можели да се примирят с факта , че ще загубят управлението и че ще трябва да търпят смесено правителство с омразните тутси. Членовете на полувоенното формирование Интерахамве са тренирани дълго време от ВСР, а президентската гвардия има специалните указания да ги подпомага при нужда. По различни пътища са изговени списъци на тутси и умерени хуту и са изпратени в съответните райони. Провежда се мащабна пропаганда – радиата не спират да пропагандират убийствата на тутси, организират се политически събрания, на които всеки тутси се описва като пряк сътрудник на РПФ, издава се специален вестник , наречен Кангура ( Събуди се! ) , който е изцяло посветен на пропагандата срещу тутси. Пропагандата е особено успешна поради ниското образование и неграмотността на по-голямата част от хуту населението.
През януари ООН е осведомена за съществуването на смъртни списъци , но не предприема нищо. Генерал-лейтенант Ромео Далер – канадец и главнокомандващ контингента на ООН в Руанда , изпраща факс , с гриф “извънредно спешно” , в който най-подробно описва плановете за предстоящото изтребление , организирано от управляващата партия. Във факса той моли за намеса – иска да конфискува оръжеен склад на Интерахамве в Кигали. Както по този въпрос , така и през април 1994 година , когато иска още 2500 войници за да потуши убийствата , му е отказано. Така умират над 800 000 души – тутси и умерени хуту , а над 2 млн. души стават бежанци.
СЛЕД ТОВА
4 Юли 1994 година не е краят на унищожителните процеси в Руанда. Ядрото на Интерахамве продъжава да съществува и от Заир провежда гранични операции избивайки тутси. В следващите години избухват още няколко войни в съседните на Руанда държави. Към днешна дата , 5% от населението на Руанда е ХИВ –позитивно,като не малка роля затова изиграват огромното число групови изнасилвания осъществени по време на геноцида. От икономическа гледна точка , дори 12 години след клането , нивата от преди 1994 година не са достигнати. Нека ООН да кажат “Никога повече” …..както беше декларирано и в Нюрнберг.
Мрачната истина за Франция и геноцида в Руанда
През първите дни от геноцида в Руанда бе заснет забележителен телевизионен репортаж. На него е показана просторна стая във френското посолство в Кигали, пълна от пода до тавана със скъсани документи. Това вероятно бе писмената следа, която можеше да разкрие дълбочината на връзките между Елисейския дворец и фракцията от племето хуту, отговорна за избиването на стотици хиляди тутси и опозиционно настроени хуту.
Тази седмица разследващата комисия в Руанда публикува заключенията си за ролята на Франция в геноцида от 1994 г. Докладът - плод на двугодишна работа, който включва показанията на 638 свидетели, включително на жертви и палачи, е изобличителен. Той казва, че френски политици, дипломати и военни лидери, сред които тогавашния президент Франсоа Митеран, са били съучастници при извършването на геноцида. Френските власти съзнателно помогнали и насърчили случилото се, като обучавали хуту милициите и разработили стратегия за въоръжените сили на Руанда. Разузнавателните служби на африканската държава също получили трениране и финансиране, за да създадат база данни, използвани впоследствие за изготвяне на списък с подлежащи на избиване тутси.
Най-шокиращите твърдения дойдоха от оцелели, според които френски войници участвали в масовото избиване на тутси. Те били част от операция "Тюркоаз" - френската военна интервенция от юни 1994 г. - фиктивно хуманитарна мисия, при това подкрепена от Съвета за сигурност на ООН.
Докладът на Руанда влиза в пряко противоречие с по-ранно разследване на френския Сенат, който докладва през 1998 г., че Франция по никакъв начин не е подстрекавала или насърчавала геноцида. Той обаче се основава на по-ранно разследване нагорната камара на френския парламент, което разкри, че някои действията на френските военни са били достойни за съжаление и че опасността от геноцид е била подценена.
Случилото се в Руанда през 1994 г. е паметно събитие - в разстояние на няколко ужасни месеца бяха избити в масови кланета, планирани предварително от доминирания от хуту режим, до един милион души. Целта бе да бъде създадена "чиста" хуту държава чрез елиминирането на малцинството тутси и на всички противници на екстремистката хуту идеология. Опитът за постигането й бе направен чрез мобилизиране на безработните младежи в милиции - 30 хиляди млади мъже бяха вербувани и обучени да убиват със селскостопански сечива. Мозъците им бяха промити с расистка антитутси идеология. Нямаше тайни лагери на смъртта. Убийствата бяха извършвани посред бял ден.
Французите подкрепят каузата на хуту още от 60-те години на миналия век. Управлението на хутуското мнозинство в тази еднопартийна държава е смятано за демократично. Откритата дискриминация към тутското малцинство и нарушенията на човешките му права до голяма степен са пренебрегвани.
До 1990 г. бежанци в съседни страни стават около един милион руандийци - тутси, избягали през кръвопролитните кампании срещу техния етнос. През октомври 1990 г. бойци на бунтовническата групировка Патриотичен фронт на Руанда нахлуват от съседна Уганда, за да принудят властите да им позволят да се завърнат у дома. Франция веднага изпраща елитни войски, за да защитят режима в Кигали и през последвалите три години на гражданска война френската армия и оръжейни доставки осигуряват неговото оцеляване.
Въпросните френски сили остават три години - до края на 1993 г., когато са изпратени мироопазващи сили на ООН, които да следят за изпълнението на договореното с посредничеството на международната общност мирно споразумение за завръщането на всички бежанци и преход от диктатура на хуту към подялба на властта при демократична система с участието на тутси.
Като се позовава на документи, разпространени наскоро от парижкия архив на Митеран, комисията описва ясно мотивите за политиката на Франция в Руанда. Въпросните документи показват, че инвазията на Патриотичния фронт на Руанда е била възприета като недвусмислена агресия на английскоезичен съсед във франкофонска държава. Бунтовническата групировка била част от "англофонски заговор" с участието на президента на Уганда за създаване на "англофонски земя на тутси". Веднъж да била загубена Руанда, за да премине под англофонско влияние, и френският авторитет в Африка никога нямало да се възстанови. Целта на политиката на Франция била да предотврати военна победа на Патриотичния фронт на Руанда.
Френският журналист Патрик дьо Сент Екзюпери твърди, че страната му създала тайно командване на руандската армия чрез така наречения от него президентски легион. Това била група елитни служители, отговорни само пред Митеран, които изготвили бойните планове и военната стратегия, и създали подходяща психологическа атмосфера с помощта на свои колеги, обучени да манипулират общественото мнение.
Моите собствени проучвания показват, че не всички френски военни са били напуснали Руанда, когато мироопазващите сили на ООН пристигат през 1993 г. Когато шест месеца по-късно започва геноцидът, високопоставени френски офицери са били прикрепени към ключови поделения на руандската армия и президентската гвардия. Именно обучени от французите войници от тези части получават рано сутринта на 7 април заповеди да премахнат членове на политическата опозиция и да убиват всеки, на чиято лична карта пише, че е тутси. Без да бъде придобита пълна представа за дейността на въпросните френски офицери, картината на първите часове от геноцида никога няма да бъде сглобена. До този момент едва трима френски офицери са свидетелствали пред Международния съд за военните престъпления в Руанда, при това само в защита на свои колеги от руандската армия, изправени пред трибунала по обвинения в геноцид.
Френският Сенат разкри как политиката към Руанда била изготвена от обвита в тайнственост мрежа от висши военни, политици, дипломати, бизнесмени и високопоставени разузнавачи. В центъра й бил самият Митеран. Отчет за тази политика не бил даван нито пред парламента, нито пред печата. Това прави разкриването на истината за ролята на Франция в геноцида трудна задача. До такава степен, че установяването на цялата отговорност на страната може да не стане никога възможно.
За много геноцидът в Руанда се откроява като исторически значителен не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западните страни реагират на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от първия свят отказват да се намесят.
отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения от преди ипо време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е било забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана. Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално президента Бил Клинтън. Клинтън е бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конганска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.
Хронология на събитията 1994 г.
* 6 април с ракета е свален самолета, на който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него загива и президентът на Бурунди). Появява се слух, че поръчителите са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между общностите. Военни хуту взимат властта. Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април. Проправителственото радио (РТЛМ - Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с призиви за убийството на тутси. В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи. За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете). Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
* 11 април – избити са 2 000 тутси, настанени в училище Дон Боско (Кигали) след евакуацията на белгийските миротворци.
* 21 април - Международния Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
* 22 април - изклани 5 000 тутси в манастира Сова.
* САЩ не се намесват в конфликта, опасявайки се от повторение на събитията от 1993 г. в Сомалия.
* 4 юли — отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата. 2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.
Предистория
РУАНДА – ЗЕМЯ НА ХИЛЯДАТА ХЪЛМА
Руанда е страна със селскостопански поминък, която се разпростира на площ около 26000 кв.км в централната част на Африка. Граничи с Уганда , Танзания, Бурунди и Демократична република Конго. В сравнение с тях , както и с всички останали африкански държави има най-голям процент християни сред населението – най-вече католици ( около 60%), протестанти ( 26%), адвентисти ( 11%). Населението е около 8,5 милиона души, чийто етнически състав е съставен от 85 на сто хуту ( занимаващи се предимно с отглеждане на селскостопански култури) , 14 на сто тутси ( скотовъдци), и 1 на сто туа – племе пигмеи.
Каква е разликата между двете основни племена? Такава от една страна почти няма – имат общ език ( киняруанда) , общ произход, общи обичаи. Имат различни антропологични белези – тутси са по-високи и с по-светла кожа , докато хуту са по-ниски и по-тъмни. Това обаче е общо казано – има много изключения, а и по времето на самото клане жертвите са подбирани главно по изготвени списъци и при паспортни проверки (в личните документи присъствала записана принадлежността на лицето) – тоест трудно може да се различи тутси от хуту само по външни признаци. Изложеното досега обаче, съвсем не прави разделението само фиктивно.. Съществената разлика е, че през почти цялата история на Руанда , тутси заемали повечето ръководни постове в управлението на страната. Те като цяло били по-заможни, за децата им имало по-големи образователни възможности и по този начин племето стояло в горната част на социалната пирамида. Това до голяма степен е предпоставено от колониалните имерии, които издигали за монарси – тутси.
ПЪТЯТ КЪМ ГЕНОЦИДА
Версайската система от договори ( разг. Версайския договор) от 1919 година, с който се бележи края на Първата световна война, отрежда владението на колонията Руанда-Урунди ( общата територия на Руанда и Бурунди ) на Белгия. Белгийското управление съответно решава ,че най-добрия подход за властване над териториите е поставянето на местни владетели , които при желание могат да бъдат лесно манипулирани. За Руанда , както и за Урунди издигнатите двама монарси са от племето тутси.
Друг важен момент е въвеждането от Белгия през 1933 година на “племенните карти” , които определят принадлежността на лицата. Подхода се запазва много време и както вече беше споменато -през 1994 година картите с печат “Тутси” започват да означават сигурна смърт. Още от 30те години обаче те започват да издълбават все по-дълбоко линията на разделение между двете племена. Интересен факт от историята е, че по същото време когато в Руанда започват да се използват племенните карти, в Германия започва да се поставя печат с буквата J ( от Juden ) на личните карти на германските евреи.
Към 1959 година вече 40 години господството на тутси е безспорно. Те държат 95% от всички ръководни постове във държавната администрация, а децата им съставляват 61% от всички ученици в училищата. Тогава обаче умира монархът. Междувременно е създадена ПАРМЕХУТУ – Партията за освобождение на хуту, а след смъртта на владетеля започват масови избивания на тутси. Десетки хиляди бягат в съседните държави за да търсят спасение – точната цифра се колебае около 200 000 души. Именно те и техните наследници не много по-късно създават Руандийския патриотичен фронт( РПФ), от който произхожда и сегашния президент на Руанда (към 2006 година ).
През 1962 година Руанда получава независимост от Белгия , след което започва да се управлява от еднопратийната диктатура на ПАРМЕХУТУ. В следващите години при убийствата и гоненията умират повече от 600 000 тутси , както и умерени хуту. Над 4 млн. тутси живеят в съседните страни, избягали от живота в опасност в родината си. Трябва да се отбележи, че след 1973 година положението започва да утихва, който период продължава 13 години.
През 1986 година президентът на Уганда – Милтън Оботе е свален от власт от Йовери Мусевени, с помощта на десетките хиляди емигранти – тутси. През същата година там е създаден Руандийският патриотичен фронт ( РПФ) , който малко след създаването си вече наброява 12 000 души, а към 1994 година – 23000. РПФ е терористична по методите си организация, която цели завземането на властта в Руанда от хуту-ектремистите. Спонсорира се от емигранти-тутси в европейските държави и САЩ. Осъществява изненадващи нападения, преминавайките границата с малки екипи и убивайки военни от частите на руандийската власт, както и цивилни хуту. Заради тези си методи на борба , те биват наречени “хлебарки” (промъкващи се тайно и действащи като хлебарки), които става нарицателно за хората от племето тутси като цяло.
От другата страна стоят въоръжените сили на Руанда, чието основно ядро са около 20 000 посредствени военни. Всъщност ядрото не е толкова важно, колкото някои други части. Перфектно обучената президентска гвардия, тайната организация на милицията “Мрежа нула”, Интерахамве и импузамугами са основните движещи сили на бъдещи геноцид. Интерхамве е полувоенна организация, чиито членове наброяват повече от 30 000 души. Има сложна вертикална йерархия от няколко нива. Въоръжението се състои основно от мачете, ловни пушки, но и бойни оръжия – гранати , мини и т.н.
Изключая набезите на РПФ близо до границата с Уганда, хуту господстват в Руанда и положението им е доволно стабилно. След 1990 година обаче нещата се променят.
ПРИМИРИЕТО?
Два фактора играят роля последващите събития. На първо място Руандийският патриотичен фронт набира все повече сили и на 1 октомври 1990 година 50 войници нападат граничен пост , убиват един от граничарите и прогонват останалите. Обявена е гражданска война , която обаче бързо приключва с помощта на Франция и Заир, като РПФ са изтикани зад границата. Това обаче само доказва ,че РПФ е фактор която трябва да бъде отчитан. На второ място , главно под икономическия натиск на президента на Франция – Митеран , президентът на Руанда - Хабяримана обявява преминаването на страната към многопартийна политическа система с участието на тутси.
РПФ – отблъснати през 1990 година съвсем скоро заемат нови позиции и успяват да завземат и да контролират значителни части от северна Руанда. Към Февруари 1993 година бунтовниците вече се намират в подстъпите на Кигали , когато обявяват прекратяване на огъня, прието от ВСР. От ООН пристигат военни наблюдатели.
Междувременно повече от година се работи по условията на мирния договор и осигуряване на участие в управлението на всички страни. Той е подписан през август 1993 година. Предвижда се създаването до 37 дни от подписването на преходно правителство с участието на хуту и тутси, което да действа 22 месеца след което да бъдат проведени свободни избори. РПФ трябва да се слее с ВСР, а ООН трява да изпрати военни сили за подържане на мира.
По това време сред ниските слоеве , както и сред управлението има изключително много екстремисти- хуту, които презират президента за случващото се. Това повлиява и последващите събития. Почти нищо от договора не е изпълнено.Преходно правителство не е създадено и нещо повече – в тогавашното правителство за методично отстранени и избити повечето умерени хуту. ООН изпраща 2500 души, които да осигурят спазването на мирния договор и да останат в държавата до 22 юни 1994 година.
На 6 април 1994 година президентът на Руанда Хабяримана е убит , докато каца на летището в Кигали. В 8.30 часа сутринта самолетът му е свален от 2 ракети на Въоръжените сили на Руанда. Клането започва.
ИЗТРЕБЛЕНИЕТО
След смъртта на президента страната се дестабилизира за по-малко от час. Радиата тръбят , че автори на атентата са РПФ. Истината не е известна. Съществуват твърдения ,че физически атентата е извършен от френски наемници, но това няма толкова голямо значение.Убийствата започват. Основните действащи лица са членовете на Интерахамве. Първо в Кигали , а съвсем кратко и в цялата страна започват методично да се изтребват посочените в списъците на смъртниците лица. Групи от по 10-20 души се разхождат по домовете , претърсват , намират и убиват цивилните тутси, както и умерени хуту, които се противопоставят на лудостта. Първоначално са избити интелектуалците, журналистите, учителите, а после се преминава и към всички останали. Убийствата са нечовешки – по-голямата част са извършени с мачете и масуе ( тояги със стърчащи гвоздеи), има много голямо число зверски изнасилвания и последващи убийства. По оценки на ООН между 250 000 и 500 000 жени са били изнасилени през 100те дни на ужаса. Убийците често режели ахилесовите сухожилия на жертвите си за да могат да ги убият по-късно. Спасение е нямало никъде – отчетени са висок брой убийства в църквите, училищата и други обществени заведения. На 11 април мироопазващите сили получават заповед да спрат охраната на училището “Дон Боско” в Кигали. В този момент там се намират над 2000 тутси успяли с цената на големи жертви и риск да преминат блокиращите постове и да се укрият там. След отпадането на охраната всички са избити. Психозата е била толкова масова ,че учители са избивали учениците си ,а свещенници са убивали хора дошли да потърсят закрила в църквата.Не са пощадени нито бебетата , нито децата, нито жените , нито старците. Има случаи при които семейства са карани да избиват отделни свои членове за да се спасят. Искани са подкупи за бърза смърт с огнестрелно оръжие , вместо бавното заколване с мачете. Труповете са навсякъде. При това положение убийците започват да извършват екзекуции до реките, след което избутват труповете, а водата ги отнася. Към средата на май 1994 година угандийските рибари са извадили над 40 000 трупа донесени от притоците на езерото Виктория.
ООН
Към началото на геноцида , в Руанда се намират 2500 миротворци от ООН със статут на “наблюдатели” – и в правния и в прекия смисъл на думата. На 21 април Съвета за сигурност към ООН единодушно решава да изтегли по-голямата част от контингета – остават 270 души. В този момент от Червения кръст започват да пристигат съобщения за количеството на жертвите – десетки и дори стотици хиляди. На 13 май Съвета за сигурност решава да гласува връщането на войсковите части в Руанда, но Мадлин Олбрайт ( външния секретар на САЩ) задържа гласуването с 4 дни. Така на 17 май е прието да бъдат изпратени 5500 “сини каски” в Руанда. По това време вече имало 500 000 жертви по данни на Червения кръст. “Помощта” пристигнала едва средата на юни, когато нямало особена полза от нея. Когато на 24 март 1998 година – Клинтън отива на посещение в Руанда, той “поема част от отговорността” за случилото се. Това не е случайно – твърди се ,че именно САЩ са в основата на отказа на Съвета за сигурност да приеме предложението на генерал – лейтенант Ромео Далер и да изпрати своевременно мироналагащи войски. При все това генералът със своите хора успяват да спасят около 20 000 тутси от сигурна смърт. Три пъти му е дадена възможност да напусне Руанда по време на клането , но той отказва. Тръгва си от африканската страна през септември 1994 с разклатено психическо здраве и огромна мъка в страната.
КРАЯТ
РПФ не устават безучастни към случващото се. Започналата военна офанзива се увенчава с успех, когато на 4 юли 1994 година. Руандийския патриотичен фронт превзема столицата Кигали и създава временно правителство с участието на тутси и умерени хуту.Обявено е едностранно прекратяване на огъня. ООН пък приема резолюция 918 , с която се изпращат 5500 военно служещи, които да осигурят “закрила на изгнаници, бежанци, и изложени на риск цивилни лица, както и за подкрепа на спасителните операции.” 1,5 милиона хуту бягат в следващите две седмици към Заир ( днешна Демократична република Конго ) и Бурунди. Много от тези бежанци са убийци и подстрекатели на геноцида , както и организатори , включително от най-високо ниво.
КАКВО СЕ СЛУЧВА ВСЪЩНОСТ?
Геноцидът срещу тутси е подготвян на държавно ниво още преди 1992 година от властващата партия ПАРМЕХУТУ и конкретно от екстремиски настроени нейни членове – ръководители по висшите етажи на властта , които не можели да се примирят с факта , че ще загубят управлението и че ще трябва да търпят смесено правителство с омразните тутси. Членовете на полувоенното формирование Интерахамве са тренирани дълго време от ВСР, а президентската гвардия има специалните указания да ги подпомага при нужда. По различни пътища са изговени списъци на тутси и умерени хуту и са изпратени в съответните райони. Провежда се мащабна пропаганда – радиата не спират да пропагандират убийствата на тутси, организират се политически събрания, на които всеки тутси се описва като пряк сътрудник на РПФ, издава се специален вестник , наречен Кангура ( Събуди се! ) , който е изцяло посветен на пропагандата срещу тутси. Пропагандата е особено успешна поради ниското образование и неграмотността на по-голямата част от хуту населението.
През януари ООН е осведомена за съществуването на смъртни списъци , но не предприема нищо. Генерал-лейтенант Ромео Далер – канадец и главнокомандващ контингента на ООН в Руанда , изпраща факс , с гриф “извънредно спешно” , в който най-подробно описва плановете за предстоящото изтребление , организирано от управляващата партия. Във факса той моли за намеса – иска да конфискува оръжеен склад на Интерахамве в Кигали. Както по този въпрос , така и през април 1994 година , когато иска още 2500 войници за да потуши убийствата , му е отказано. Така умират над 800 000 души – тутси и умерени хуту , а над 2 млн. души стават бежанци.
СЛЕД ТОВА
4 Юли 1994 година не е краят на унищожителните процеси в Руанда. Ядрото на Интерахамве продъжава да съществува и от Заир провежда гранични операции избивайки тутси. В следващите години избухват още няколко войни в съседните на Руанда държави. Към днешна дата , 5% от населението на Руанда е ХИВ –позитивно,като не малка роля затова изиграват огромното число групови изнасилвания осъществени по време на геноцида. От икономическа гледна точка , дори 12 години след клането , нивата от преди 1994 година не са достигнати. Нека ООН да кажат “Никога повече” …..както беше декларирано и в Нюрнберг.
Мрачната истина за Франция и геноцида в Руанда
През първите дни от геноцида в Руанда бе заснет забележителен телевизионен репортаж. На него е показана просторна стая във френското посолство в Кигали, пълна от пода до тавана със скъсани документи. Това вероятно бе писмената следа, която можеше да разкрие дълбочината на връзките между Елисейския дворец и фракцията от племето хуту, отговорна за избиването на стотици хиляди тутси и опозиционно настроени хуту.
Тази седмица разследващата комисия в Руанда публикува заключенията си за ролята на Франция в геноцида от 1994 г. Докладът - плод на двугодишна работа, който включва показанията на 638 свидетели, включително на жертви и палачи, е изобличителен. Той казва, че френски политици, дипломати и военни лидери, сред които тогавашния президент Франсоа Митеран, са били съучастници при извършването на геноцида. Френските власти съзнателно помогнали и насърчили случилото се, като обучавали хуту милициите и разработили стратегия за въоръжените сили на Руанда. Разузнавателните служби на африканската държава също получили трениране и финансиране, за да създадат база данни, използвани впоследствие за изготвяне на списък с подлежащи на избиване тутси.
Най-шокиращите твърдения дойдоха от оцелели, според които френски войници участвали в масовото избиване на тутси. Те били част от операция "Тюркоаз" - френската военна интервенция от юни 1994 г. - фиктивно хуманитарна мисия, при това подкрепена от Съвета за сигурност на ООН.
Докладът на Руанда влиза в пряко противоречие с по-ранно разследване на френския Сенат, който докладва през 1998 г., че Франция по никакъв начин не е подстрекавала или насърчавала геноцида. Той обаче се основава на по-ранно разследване нагорната камара на френския парламент, което разкри, че някои действията на френските военни са били достойни за съжаление и че опасността от геноцид е била подценена.
Случилото се в Руанда през 1994 г. е паметно събитие - в разстояние на няколко ужасни месеца бяха избити в масови кланета, планирани предварително от доминирания от хуту режим, до един милион души. Целта бе да бъде създадена "чиста" хуту държава чрез елиминирането на малцинството тутси и на всички противници на екстремистката хуту идеология. Опитът за постигането й бе направен чрез мобилизиране на безработните младежи в милиции - 30 хиляди млади мъже бяха вербувани и обучени да убиват със селскостопански сечива. Мозъците им бяха промити с расистка антитутси идеология. Нямаше тайни лагери на смъртта. Убийствата бяха извършвани посред бял ден.
Французите подкрепят каузата на хуту още от 60-те години на миналия век. Управлението на хутуското мнозинство в тази еднопартийна държава е смятано за демократично. Откритата дискриминация към тутското малцинство и нарушенията на човешките му права до голяма степен са пренебрегвани.
До 1990 г. бежанци в съседни страни стават около един милион руандийци - тутси, избягали през кръвопролитните кампании срещу техния етнос. През октомври 1990 г. бойци на бунтовническата групировка Патриотичен фронт на Руанда нахлуват от съседна Уганда, за да принудят властите да им позволят да се завърнат у дома. Франция веднага изпраща елитни войски, за да защитят режима в Кигали и през последвалите три години на гражданска война френската армия и оръжейни доставки осигуряват неговото оцеляване.
Въпросните френски сили остават три години - до края на 1993 г., когато са изпратени мироопазващи сили на ООН, които да следят за изпълнението на договореното с посредничеството на международната общност мирно споразумение за завръщането на всички бежанци и преход от диктатура на хуту към подялба на властта при демократична система с участието на тутси.
Като се позовава на документи, разпространени наскоро от парижкия архив на Митеран, комисията описва ясно мотивите за политиката на Франция в Руанда. Въпросните документи показват, че инвазията на Патриотичния фронт на Руанда е била възприета като недвусмислена агресия на английскоезичен съсед във франкофонска държава. Бунтовническата групировка била част от "англофонски заговор" с участието на президента на Уганда за създаване на "англофонски земя на тутси". Веднъж да била загубена Руанда, за да премине под англофонско влияние, и френският авторитет в Африка никога нямало да се възстанови. Целта на политиката на Франция била да предотврати военна победа на Патриотичния фронт на Руанда.
Френският журналист Патрик дьо Сент Екзюпери твърди, че страната му създала тайно командване на руандската армия чрез така наречения от него президентски легион. Това била група елитни служители, отговорни само пред Митеран, които изготвили бойните планове и военната стратегия, и създали подходяща психологическа атмосфера с помощта на свои колеги, обучени да манипулират общественото мнение.
Моите собствени проучвания показват, че не всички френски военни са били напуснали Руанда, когато мироопазващите сили на ООН пристигат през 1993 г. Когато шест месеца по-късно започва геноцидът, високопоставени френски офицери са били прикрепени към ключови поделения на руандската армия и президентската гвардия. Именно обучени от французите войници от тези части получават рано сутринта на 7 април заповеди да премахнат членове на политическата опозиция и да убиват всеки, на чиято лична карта пише, че е тутси. Без да бъде придобита пълна представа за дейността на въпросните френски офицери, картината на първите часове от геноцида никога няма да бъде сглобена. До този момент едва трима френски офицери са свидетелствали пред Международния съд за военните престъпления в Руанда, при това само в защита на свои колеги от руандската армия, изправени пред трибунала по обвинения в геноцид.
Френският Сенат разкри как политиката към Руанда била изготвена от обвита в тайнственост мрежа от висши военни, политици, дипломати, бизнесмени и високопоставени разузнавачи. В центъра й бил самият Митеран. Отчет за тази политика не бил даван нито пред парламента, нито пред печата. Това прави разкриването на истината за ролята на Франция в геноцида трудна задача. До такава степен, че установяването на цялата отговорност на страната може да не стане никога възможно.
Значи Иди Амин Дада би трябвало да е подкрепял тутсите, а, хм, Мобуту хуту?
Comment