С огромно закъснение представям статията, за която приказвах пред Ядрото от край време - малко по-малко се мобилизирах да я напиша през последните няколко месеца. Трябва да спомена и Ханс, който усложливо се съгласи да редактира текста. Предвид голямото количество информация и продължителността на обхванатия период моля да проявите разбиране към евентуалните неточности и пропуски. Приятно четене!
Трудно е да се опише естеството на ливанската гражданска война, започнала през 1975 г. и продължила над 15 години. С оглед на участието на многобройни чуждестранни сили в сраженията е спорно дали въобще трябва войната да се нарича "гражданска". Погрешно е и да се възприема като религиозна война, а използването на понятията "християни" и "мюсюлмани" за описание на воюващите страни е крайно опростенческо и цели насилствено да вкара "в един кюп" твърде различаващи се фракции. Отликите между страните в конфликта са много повече от религиозната принадлежност на участниците - например множество християни се сражават на страната на "мюсюлманите" и обратно. Освен сблъсък на религии, имаме сблъсък на идеологии, идентичности, националности, и както е във всяка война - лудост и глупост...
Едно от възприетите наименования е 'Войната на отчаянието'.
За начало, кратка ретроспекция на ливанското развитие
Родината на древните финикийци последователно бива завладяна от перси, римляни, византийци, араби, кръстоносци и накрая отоманци. След над 400-годишна отоманска власт, през време на която днешен Ливан се е считал за част от т.нар. Велика Сирия. Районът през 1916 г. минава под френски мандат, като първоначално е обособена територия под названието "Велик Ливан", обхващаща почти само християнско (главно маронитско) население. По-късно са прибавени допълнителни територии с мюсюлманско и друзко население. През 1926 г. Франция създава Ливанската Република, все още като част от френския мандат. След падането на Франция през ВСВ, регионът е под администрацията на Виши. С разрешението на вишисткото правителство, Германия се опитва да прехвърли военни доставки през Сирия към Ирак, а в отговор британски войски нахлуват в Сирия и Ливан. След приключване на сраженията с вишистите, през 1941 г. Де Гол посещава страната и се съгласява да даде независимост на Ливан, но все пак под формален протекторат на FFL (Forces Francaises Libres). През 1943 г. се провеждат избори, първата работа на новоизбраното правителство е да отхвърли публично френския протекторат. В отговор французите арестуват ливанското правителство, но след силен международен натиск са принудени 3 седмици по-късно да го освободят и да признаят пълна независимост на страната. Последните френски войници напускат Ливан през 1946 г. Трябва да се спомене и важният "Национален Пакт" от 1943 г. - неписано споразумение между различните ливански групи за управляването на бъдещата държава. Една от главните точки е, че президентът трябва да бъде християнин, а премиерът - мюсюлманин.
След 1949 г. в Ливан има около 100 хил. палестински бежанци. Границата с Израел остава затворена, но спокойна, близо 20 години – положението, което коренно се променя след 1967 г.
Най-напред е необходимо кратко представяне на участниците в този толкова сложен конфликт. На най-високо ниво различните фракции, милиции и партии са обединени в два лагера - Десни и Леви; нужно е също така да се уточни че това най-вече тактическо разделение, доколкото идеологиите и интересите на различните движения често съвпадат само до нивото на "врагът на моя враг е мой приятел".
Първо, Десните сили, известни още като Lebanese Front. Абревиатурата "LF" се използва и за Lebanese Forces - общо наименование за въоръжените сили на Ливанския фронт - което създава объркване. Дори и за внимателният наблюдател често е трудно да разграничи едното образувание от другото. Ливанският Фронт се състои от:
1. Партия "Катаеб" (от арб. "катиба" - бригада, мн. ч. "катаеб" - бригади), известна също така като Phalangе (Фаланга или Фаланги). Официално партията е секулярна, но традиционно е доминирана от ливанските християни-маронити. Основана през 1936 г. като младежко движение от Пиер Джамаел (виж "биографични данни за основните действащи лица" в края на статията) . Взема активно участие в борбата срещу френския мандат. Мото - "Бог, Нация, Семейство". Водачи - Пиер Джемаел / Башир Джемаел / Амин Джемаел.
2. Бригада "Марада", известна и като "Zgharta Liberation Army". Локална милиция на християнското население на Ливанските планини, определящи се като наследници на древните мардаити и говорещи арамейски език. Згарта е родния град на водачът и - Сюлейман Франджие.
3. NLP (National Liberal Party), известна и като "Ахрар". Още една християнска партия, бореща се за единство и независимост на Ливан (както твърдят и много от останалите всъщност). Основана през 1958 г. Водачи - Камил Чамун / Дори Чамун.
3.1 Tigers Militia - въоръженото крило на NLP.
4. LRP (Lebanese Renewal Party) - основана през 1972 г. от Етиен Сакр (с прякор Абу Арз - "бащата на кедрите"). Крайно дясна, ултра-националистическа партия с ясно изразен християнски уклон, днес партията е обявена извън закона, но все още е неофициално предвождана от Сакр.
4.1 Guardians of the Cedars - въоръженото крило на LRP, по-късно станало официален приемник на забранената партия.
5. Al Tanzim / Tanzim / LRM (Lebanese Resistance Movement) - крайно дясно движение на маронитския елит. Основана като "Танзим" през 1968 г. от отцепили се членове на Катаеб, отначало движението действа като тайно общество. Няма изявен водач, решенията се вземат от колектив - нещо революционно за Ливан от периода. Едва през 1978 г. движението става публично под името LRM.
Кратко обобщение на идеологиите на Десните сили: както е видно, Десните са предимно маронити (християни), от средната и високата класа на обществото; ориентацията им е прозападна и категорично антикомунистическа и антипанарабистска (или антинасеристска); част от движенията са последователи на "финикийската теория", твърдяща че "истинските" ливанци са от финикийски, а не от арабски произход, и дори че европейската култура е изградена върху финикийската, а не елинската, тоест "идва" от Ливан; политиката им има ясно изразен националистически отенък и непреклонност към каквото и да е подчинение, обединение или приобщаване със Сирия или други арабски страни; също така палестинските бежанци се виждат като враждебни натрапници.
От другата страна са Левите сили, далеч по-аморфна коалиция на разнообразни движения и опълчения. Това което ги обединява е общият враг - настоящата власт, доминирана от маронитите. Не е пресилено да се каже, че Левите сили обединяват всички, целящи промяна на статуквото, а Десните - тези, които искат да го запазят. В тази амалгама главните участници са PLO, PLA, As-Saiqa, LNM и The Rejectionist Front. Не може да се избегне изброяването и на по-малките фракции в съюза, не и ако се търси цялостната картина.
1. PLO (Palestine Liberation Organization) [на български известна като ООП - Организация за Освобождение на Палестина]. Организацията е основана от Арабската лига през 1964 г. (с откровена пан-арабистска идеология - цел е връщане на загубените от Египет и Йордания територии, а не създаване на независима Палестина) и първоначално представлява съюз на различните палестински групировки под влиянието на египетското правителство. След 1967 г. Египет загубва престижа си и водеща става далеч най-силната между групировките - "Фатах" на Ясер Арафат, който официално е назначен за председател на PLO през 1969 г. По-късно, след множество разцепления и вътрешни пререкания, PLО загубва значението си и се преименува официално на "Фатах" (като по това време вече е било почти невъзможно да се разграничат двете организации). Водач на "Фатах" до смъртта си през 2004 г. остава Ясер Арафат, наследен от Махмуд Абас (Абу Мазен).
1.1 PLA (Palestine Liberation Army) - официално това е въоръженото крило на PLO, но де факто бойците са набирани, обучавани и въоръжавани в Сирия, а цялата организация следва инструкциите на Дамаск. Реално въоръжените сили на PLO са "Фатах" и останалите по-малки фракции.
1.2 PFLP (Popular Front for Liberation of Palestine). През 1953 г. Джордж Хабаш, 22-годишен палестинец-християнин, основава ANM (Arab Nationalist Movement), пан-арабистко движение с влияние в много арабски държави, но най-вече сред палестинците. Хабаш учи медицина в Бейрут и е силно повлиян от идеите за социалистическа революция и секуляризъм от една страна, и насеризъм (пан-арабизъм) от друга; заявява че черпи вдъхновение най-вече от Че Гевара. През 1966 г. Хабаш основава първите въоръжени отряди към движението си, наречени "Герои на Завръщането". След войната от 1967 г. те се обединяват с други две организации ("Младите Отмъстители" и сирийско-контролираните PLF - Palestine Liberation Front) и така е основана PFLP. Членовете и се определят като "марксистско-ленинистски националисти". PFLP често критикува "Фатах" за прекалена умереност и настоява за по-твърд курс на действие. През 70-те години Хабаш си спечелва зловеща слава чрез многобройни отвличания на самолети и други терористични актове.
1.2.1 <P>DFLP (<Popular> Democratic Front for the Liberation of Palestine), известна и просто като Democratic Front. Част от PFLP начело с Найеф Хауатме се отцепва през 1969 г. и основава PDFLP (преименувана през 1974 г. на DFLP). Хауатме счита че PFLP използва прекалено милитантни методи и предпочита да наблегне върху идеологическата обосновка и привличане на повече от палестинското население за каузата. Хауатме обяснява събитията в Близкия Изток с теориите на Маркс, а себе си определя дори като "маоист". DFLP бързо си спечелва репутация на най-"интелектуална" от палестинските групировки. Също марксисти-ленинисти, идеалната си цел те определят като създаване на единна палестинска държава, където "араби и евреи ще могат да живеят в безкласово общество и без национални репресии". Въпреки че организацията често действа като парламентьор между Израел и PLО и постигна няколко важни съглашения през 70-те и 80-те години, успоредно развива и терористична дейност (стриктно само в границите на Израел).
1.2.2 PFLP-GC (Popular Front for the Liberation of Palestine - General Command). През 1968 г. се отцепва от PFLP, но поради точно противоположните причини: основателят (и водач до днес) Ахмед Джибрил счита че PFLP отделя прекалено много време за "марксистко философстване" и недостатъчно - за активни действия. Джибрил и е бивш офицер от сирийската армия и отцепването е поощрявано от Сирия; и по-късно организацията се радва на сирийска и иранска подкрепа. PFLP-GC остро критикува PLO заради 'прекалено умерените му действия' и накрая напуска съюза през 1974 г. и се присъединява към т.нар. "Rejectionist Front". Фракцията се противопоставя на каквито и да е преговори с Израел и по никое време не участва в мирния процес.
1.2.3 PPSF/O (Palestinian Popular Struggle Front/Organization) - още едни отцепници от PFLP, отделили се през 1967 г., само месеци след основаването и. Особено колоритната и история включва доброволно подчиняване на Фатах през 1971 г., отново независимост от 1973 г., напускане на PLO и присъединяване към Rejectionist Front през 1974 г., редица самолетни отвличания през 70-те и постепенно западане след прекратяване на подкрепата от Египет; съживяване през 1982 г. с подкрепа от Либия и Сирия, които я използват за борба срещу PLO и най-накрая разцепление през 1991 г. - едната част признава Палестинската Автономия (PNA - Palestinian National Authority) и се влива обратно в PLO, а другата не признава легитимността на PNA и продължава да води борбата от Дамаск (под ръководството на Кхалид Абд ал-Маджид).
1.3 Двете основни сили в PLO в края на 60-те без съмнение са "Фатах" и PFLP. Освен тях съществуват и други, като ANO*, as-Saiqa, ALF (Arab Liberation Front) и т.н., но ще избягна изброяването на всички поради пренебрежимата им политическа и военна тежест. Разбира се, последват разцепления и броят на групировките се увеличава допълнително.
*ANO (Abu Nidal Organization) / Fatah- the Revolutionary Council. Една особено интересна фракция, заради която ще се отклоня временно.
Абу Нидал (Сабри Кхалил ал-Банна) е роден в Яфо през 1937 г. в семейство на богати търговци. След войната от 1948 г. прекарва 9 месеца в бежански лагер в ивицата Газа при много тежки условия. Семейството му се премества в Наблус (тогавашна Йордания), където завършва училище и през 1955 г. той става член на партията Баат', но тя е забранена през 1957 г. Като сезонен работник в Саудитска Арабия през 60-те, ал-Банна събира около себе си група палестински младежи и води пламенни речи за освобождение на Палестина и унищожение на Израел, което в края на краищата довежда до уволняването му, арест, мъчения и накрая изгонване от страната като 'нежелан екстремист'. Сабри се връща в Наблус точно навреме, за да стане свидетел на завладяването на града от израелската армия през 1967 г. Счита се че този низ от събития го изпълват с непримирима омраза към Израел и умерените араби и дори повлияват на психическото му равновесие. В края на 60-те ал-Банна се присъединява към "Фатах", бързо израства в йерархията и си избира партизанското име "Абу Нидал" (отчасти, защото има син, наречен "Нидал", но и защото думата означава "борба", т.е. образуваща "баща на борбата"). Скоро се заражда вражда между него и Ясер Арафат, достигаща кулминация на третия конгрес на PLO, където Нидал призовава за свалянето му от власт. През 1973 г. Абу Нидал взема заложници в саудитското посолство в Париж. В PLO избухват спорове и взаимни обвинения в предателство, когато се оказва че част от членовете са одобрили операцията, други - не, а трети въобще не са били уведомени за нея. В края на същата година Абу Нидал отвлича самолет на KLM без разрешението на Арафат и е изгонен от PLO. Следва дълга серия от атентати и отвличания. През 70-те Абу Нидал е считан за терорист от ранга на Карлос Чакала. Действа под най-различни имена, като членовете на малката му организация се считат повече за наемници, отколкото за идеалисти, а самият Абу Нидал се описва като параноик, садист и психопат. Счита се че е извършвал атентати в над 20 страни и е отговорен за над 900 убити и ранени. Умира през 2002 г. в Багдад - може би убит по нареждане на Садам Хюсеин; иракските власти заявяват че се е самоубил.
2. LNM (Lebanese National Movement). Освен PLO на палестинците, другият голям съюз в Левите сили е коалицията LNM. Водач на повечето друзи в Ливан и на LNM е Камал Джумблат. Движението е основано през 1969 г. и първоначално се нарича FPPNF (Front for Progressive Parties and National Forces). В началото на 70-те е реорганизирано под името LNM. Грешно ще е да се определи като 'друзко' или дори 'ислямско' движение, защото в него членуват шиити, сунити и дори християни, а в последствие към него се присъединяват дори част от палестинските фракции. Една от целите на движението е секуляризацията и равното разпределение на властта между различните етноси и религии в Ливан - което го прави директен противник на маронитите. След това идват социалистическата идеология, насеризмът и подчертаването на арабското у ливанците. Когато войната назрява в края на 60-те, Джумблат побързва да основе този "съюз на недоволните", като гръбнак и става собствената му партия PSP; в LNM ефективно се събират всички недоволни от настоящия режим групировки, въпреки често несъвместимите си дългосрочни политически цели. Главните членки на LNM са:
2.1 PSP (Progressive Socialist Party) - най-голямата друзка партия в Ливан, основана от Джумблат през 1949 г., превърнала се във водеща сила на LNM 20 години по-късно. Ясно изразената друзка идентичност на PSP, както и някои от сунитските партии-членки на LNM, поставят под въпрос доколко всъщност "демократична, прогресивна и не-секториална" е коалицията LNM (както се представя). Към края на 60-те PSP вече е добре въоръжена и ефективна бойна сила.
2.2 LCP (Lebanse Communist Party) - основана през 1944 г. като наследник на Сирийско-Ливанската Комунистическа Партия. Една от малкото наистина не-секториални организации.
2.3 CAO (Communist Action Organization) - основана през 1970 г. Също не-секториална партия, макар известен превес в нея да имат шиите.
2.4. SSNP (Syrian Social Nationalist Party) - основана през 1932 г. в Бейрут. Като крайна цел се вижда Pax-Syriana - Велика Сирия, включваща не само Ливан, Палестина и части от Турция, но и Кипър, Ирак, Кувейт, Йордания и Синай. Партията участва на два пъти в неуспешни преврати - през 1949 и 1961 г. Въпреки жестоки репресии през 50-те години, партията оцелява и се превръща в символ на просирийските интереси в Ливан, като в днешно време се счита за втората по сила партия в Сирия след Баат'. В Ливан е легализирана през 2005 г.
2.5 Две "дъщерни партии" - на сирийската и на иракската Баат' партии.
2.6 Amal Movement / Lebanese Resistаnce Detachments - главната шиитска националистическа групировка. Въоръжените милиции "Амал" се създават през 1975 г. и набират сила в края на десетилетието.
2.7 INO (Independent Nasserist Organization) - основана през 1958 г. сунитска партия. По-късно е създаден и al-Murabitun - въоръженото крило. Групировката играе важна роля във войната до 1985 г., когато е нападната и разбита от Амал и PSP, а водачът и - принуден да бяга в чужбина.
2.8 По-късно към LNM се присъединяват PFLP и DFLP, а през цялото време в рехавата коалиция влизат и излизат различни по-малки групировки.
3. Rejectionist Front - съюз на палестинските групировки, напуснали PLO през 1974 г. След разривът, ALF (подкрепяна от Ирак), PFLP, DFLP, as-Saiqa (подкрепяна от Сирия), ANO, PPSF и PFLP-GC се обявяват срещу каквито и да е преговори с Израел и прекалената умереност (според тях) на "Фатах" на Арафат. Този момент също така бележи и срастването на PLO и "Фатах" в една структура.
Събитията от 1958 г.
В началото на 50-те години насеризмът става нарицателно за пан-арабизъм. Египетският президент действа за затягане на връзките със СССР като противодействие на интересите на Британия и Франция в Близкия изток. Големият разрив в арабския свят се състои през 1955 г. с присъединяването на Ирак към Багдадския Пакт, включващ Великобритания, Турция, Иран и Пакистан. Пактът е защитен съюз срещу съветска агресия в региона. Други арабски държави отклоняват поканите за присъединяване. Арабската Лига се разделя на прозападно и антизападно крило. Египет и Сирия създават военен съюз и в последствие дори федерация. За да ги балансират, Йордания и Ирак създават свой собствен контра-съюз.
В тази напрегната обстановка, Ливан неуспешно се опитва да остане неутрален. Президентът Камил Чамун скоро попада под пропагандните удари на Египет и Сирия, целящи свалянето му от власт.
На парламентарните избори от 1958 г. коалицията на "Националния фронт" не постига резултатите, на които Джумблат се е надявал. Друзи и сунити излизат на масови протести по улиците, които скоро се превръщат в безредици и открити искания за оставка на правителството. Сирия и Египет подкрепят протестиращите с мисълта Ливан да стане третата членка на "Обединената Арабска Република".
Напрежението ескалира на 7-8 май 1958 г., когато е убит редактора на комунистическия вестник "Ал Телеграф". Въпреки че убийството е с криминален характер, покойникът, Насиб Метни, е бил известен с ожесточената си критика на Чамун и политиката му. Този факт позволява на опозицията веднага да обвини правителството. Безредиците избухват с нова сила - на 9-и май сградата на американската Информационна Агенция в Триполи е изгорена като символ на прозападната президентска ориентация. Триполи, Сидон, планините Шуф и части от долината Бекаа веднага са овладени от бунтовниците. Обявена е национална стачка. Сирия провежда диверсионни акции в провинцията, обучава и въоръжава бойци на различни антиправителствени групировки. Най-ярко изявените бранители на правителството са партията на фалангистите и Ахрар.
Ливанската армия през това време остава неутрална - тя е огледално отражение на ливанското общество и командирът-християнин, генерал Фуад Шехаб, с право се страхува че намесата на армията ще доведе до разпадането и на християнски и мюсюлмански елементи. Шехаб поддържа стриктен неутралитет, освен когато се налага да гарантира функционирането на някои ключови комуникативни центрове или да ограничи движението на бунтовниците в рамките на Триполи, Шуф или западен Бейрут. Въпреки това, много въоръжени сблъсъци се състоят и извън "размирните зони". В един момент дори президентският дворец е подложен на директна атака - президентът Чамун се качва на покрива с оръжие в ръка и лично ръководи отбраната на двореца, докато нападателите са отблъснати след двучасова престрелка.
Към края на май сирийската роля в безредиците става толкова очевидна, че ливанското правителство праща протестна нота до СС на ООН (юни 1958 г.). В отделни случаи сирийски офицери са наблюдавани открито да пресичат границата, за да инспектират паравоенните си съединения, или лично да транспортират оръжие до бунтовниците.
Ситуацията в Ливан рязко се променя след събитията в Багдад на 14-и юли. Превратът на генерал Абдел Карем Касем сваля правителството, кралят Файсал и премиерът Нури Саид са убити. Ударът е тежък за целият прозападен лагер в Близкия изток. Ирако-Йорданската федерация, създадена само няколко месеца по-рано, престава да съществува. Единствената арабска членка на Багдадския Пакт е неутрализирана. Йорданският крал Хюсеин е в паника за собствения си престол. Чамун настоява за незабавна британска и американска намеса. Колкото до САЩ, иракският преврат идва като гръм от ясно небе - проблеми са очаквани в Ливан или Йордания, но не и в Ирак. Жизненоважни нефтените находища и нефтопроводът Багдад-Триполи са в опасност.
6-ти флот е насочен към ливанския бряг още с началото на безредиците през май. Майор Виктор Стоянов вече е обиколил ливанските плажове като турист и е избрал подходящите места за десант. 6-ти флот по това време наброява 3 самолетоносача, 2 крайцера, 22 разрушителя и около 50 спомагателни съда. Още на същия ден, 14-и, заповедта е пратена - десантът е насрочен за 15:00 часа на другия ден. Американският посланик в Бейрут, Маклинтък, е информиран за часа, но не и за мястото на десанта; възложено му е да информира президента Чамун и генерал Шехаб не по-късно от 12:00 на обяд. Новините достигат до президента около 11 сутринта, но генерал Шехаб научава за предстоящия десант чак в 13:30 и побеснява. Той завява че не може да гарантира лоялността на армията в случай на чуждестранна намеса и моли американският посланик да предложи вместо десант няколко кораба да се разтоварят в пристанището. Маклинтък се съгласява да предаде съобщението на командващият 6-ти флот, вицеадмирал Браун, но не успява да установи радиовръзка навреме. Малко преди 15:00 часа познати на посланика му съобщават по телефона че виждат американските кораби от апартаментите си по крайбрежната ивица. Първите десантни катери акостират в 15:04 - целта е летището на Бейрут в покрайнините на града. Десантът е може би най-колоритният в историята на USMC. Морските пехотинци очакват въоръжена съпротива, но на плажа ги посрещат жени по бикини и зяпачи от близките кафенета. Селяни пристигат галопирайки от околните села, а находчиви плажни търговци предлагат разхладителни напитки и сладолед.
Американските сили очакват съпротива от антиправителствените сили (сунитският водач Саеб Салем по-рано декларира че ще се отнася към всякаква външна намеса на ливанска територия като агресия), но в този момент те общо наброяват около 10 000 души, разбити на отряди от 400-2000 души, леко въоръжени и без централно командване. Като най-сериозна опасност се очертава сирийската 1-ва Армия, брояща 40 хил. души с 200 танка Т-34, разположени по ливанската граница.
Морските пехотинци прекарват нощта на плажа. На другата сутрин съобщават на ливанското правителство че започват движение в посока Бейрут в 10:30. В последния момент отстъпват пред молбите на ливански капитан и се съгласяват да изчакат още половин час. Лоялността на ливанската армия остава под въпрос - Чамун и Шехаб се страхуват че отделни части ще открият огън по американците. В 11:00 колоната тръгва и не след дълго достига барикада на ливанските въоръжени сили, около миля преди Бейрут. Напрежението е ясно осезаемо, оръдията и картечниците на ливанските сили са насочени право срещу спрялата колона. Накрая Маклинтък и генерал Шехаб излизат лично между настръхналите групи и се стига до компромис - американската колона ще се раздели на малки групи, които ще влязат в града и ще заемат позиции, всяка предвождана от джип с ливански офицери.
2 дни по-късно, на 17-и юли, британски парашутисти пристигат в Йордания по молба на крал Хюсеин. Редът в Ливан е възстановен след преговори между враждуващите сили и до края на септември 5-те хиляди морски пехотинци напускат страната. Въпреки че в сблъсъците загиват между 2000 и 4000 души, епизодът остава известен по-скоро като комичен. Кризата е разрешена относително бързо, но предсказва мрачното бъдеще за Ливан.
Затишие пред буря (1967-1969 г.)
Генерал Фуад Шехаб наследява президентския пост от Чамун. Въпреки че създава Ливанската разузнавателна служба (Deuxieme Bureau), армията е занемарена и отслабва с времето. Растящите етнически, политически и религиозни противоречия все повече пречат на нормалното и функциониране. През 1964 г. президент става Шарл Хелу. Поради очевидната слабост на ливанските въоръжени сили той отказва да се намеси във войната срещу Израел през 1967 г., с което си навлича ненавистта на Сирия и значителна част от населението. Веднага след спирането на огъня, Сирия започва да насърчава палестински отряди да атакуват Израел от ливанска територия. PLO бързо се окопава и създава бази в южната част на страната, откъдето провежда диверсии и обстрелва израелските селища по границата. В безкрайната серия от атаки и контраатаки страда най-вече цивилното население от двете страни на границата.
През декември 1968 г. в отговор на няколко самолетни отвличания от базирани в Ливан палестински организации, Израел провеждат дръзка наказателна акция. Командоси десантират директно на летище Бейрут и унищожават 13 самолета на авиокомпании MEA и TMA. Ливанската армия и разузнавателни служби не се намесват. Лидерът на лявата опозиция, Джумблат, обвинява правителството в сътрудничество с Израел и настоява ливанската армия да се намеси на страната на партизаните.
През пролетта на 1969 г. избухват сблъсъци между ливанската армия и чуждестранните партизани. Сблъсъците стават все по-чести в южноливански села и палестински бежански лагери из страната. Опозицията отново започва протести в Бейрут и други големи градове. Според данни на ливанското разузнаване, през лятото на 1969 г. в южен ливан вече действат 4000 палестински бойци, главно от Фатах и просирийската Ас-Сайка.
Конфронтацията с правителствените сили е част от стратегията на Арафат за установяване на постоянно въоръжено присъствие в Ливан, особено на фона несигурността в Йордания (част от палестинските лидери настояват за преврат срещу крал Хюсеин, но самият Арафат далеч не е убеден в шансовете за успех на такова начинание). Условията в Ливан изглеждат по-добри, с оглед на безпрекословната подкрепа в бежанските лагери и растящата популярност на PLO сред левите сили. Събитията от април изглежда са внимателно планирана провокация на Фатах.
На 23-и април въоръжени демонстранти щурмуват държавна сграда в Сидон и откриват огън срещу силите за сигурност. По същото време в Бейрут, антиправителствена демонстрация се опитва да пробие полицейски кордон, в резултат на което започва престрелка. Според очевидци младеж в спортни дрехи изтичва пред демонстрантите, стреля няколко пъти в полицейския кордон и бяга, преди да започне ответният огън. През същия ден в още няколко града избухват кървави сблъсъци с правителствени сили, което подсказва че събитията не са от спорадичен характер. Подобни инциденти стават ежедневие през следващите 7 месеца, преди да бъде изнамерена формула за 'съжителство'. Левите сили и особено комунистическите партии виждат събитията от 23-и април като начало на "интифадата" (въстание), събитие с безпрецедентна историческа важност. Риториката си служи с фрази като "начало на революцията" и "ливанска класова борба на работническите маси срещу контролираната от буржоазията политическа система".
Палестинците, левите сили и радио Кайро настояват армията да не пречи на партизаните да извършват диверсии срещу израелски цели от територията на Ливан. Ливанското правителство категорично отказва да се подчини на шантажа и повтаря че спазва договореното с Израел през 1949 г. спиране на огъня, както и че провежданите палестински атаки от ливанска територия водят до израелски контраатаки, от които страда най-вече цивилното население. Същевременно армията и службите за сигурност са безсилни да спрат потокът от палестинци, нахлуващи от Сирия и Йордания. Особено християнското население вижда пришълците като смъртна опастност за Ливан.
След нови кръвопролития между палестински партизани и ливански войници се стига до преговори на 16-и ноември, които обаче не водят до резултат. Палестинците настояват да им бъде разрешено провеждането на атаки от ливанска територия; правителството и военните са категорично против. Скоро президентът открива че е невъзможно да сформира правителство без сунитите, които изискват намеса на страна на PLO като условие за влизането в коалиция. Стига се до втори кръг от преговори в Египет, довели до Кайровското съглашение. PLO триумфира. На палестинците е разрешено носенето на оръжие в границите на бежанските лагери и провеждането на атаки от ливанска територия, "при условие че спазват местните закони и уважават ливанския суверенитет". Ливан ефективно се превръща в страна от арабско-израелския конфликт.
Кайровското съглашение се приема като "по-малкото зло" от повечето страни в преговорите. Пиер Джемаел смята, че израелските контраатаки по базите на PLO в южен Ливан (при които неизбежно ще загиват цивилни), са за предпочитане пред гражданска война между ливанците. Реймънд Еде и маронитският патриарх Меохи са единствените ливански лидери, изявили остро противопостявне на съглашението. Първият дори настоява за разполагане на 'сини каски' по границата, но остава нечут.
От събитията през бурната 69-а година най-печеливши излизат Джумблат и сунитският мюфтия Хасан Халид. Джумблат става министър на вътрешните работи и разполага в лагерите "сили за сигурност", всъщност доверени нему хора, което му позволява да контролира по-добре оръжейните доставки. Само три седмици след подписването, Кайровското съглашение вече е нарушено. Сблъсъците между партизани и ливански военни се подновяват, този път на юг, в бежанския лагер Набатия.
Размирни години (1970-1974 г.)
В началото на 70-те години, в Ливан стават все по-чести двата вида битки - палестинци срещу израелци и палестинци срещу ливански войници. След Черният септември в Йордания, Ливан става главна база за операции на PLO. В никоя друга страна палестинската организация не се радва на подобна свобода на действие. Честите сблъсъци в южен Ливан принуждават част от населението да напуска селата и да бяга на север, най-вече към предградията на Бейрут. Тенденцията се засилва в следващите години с всяка нова ескалация на насилието.
На 25-и март 1970 г. палестински въоръжен конвой преминава през християнския град Кахале на връщане от погребение на палестински командир. Конвойът е обстрелян от християнски милиции; веднага се предприемат контраатаки и сражения избухват в още няколко селища. Младият син на маронитския лидер Пиер Джемаел, Башир, е отвлечен и освободен на същия ден. Инцидентът е символичен - от този ден нататък Башир Джемаел участва в ливанската политика.
През лятото на 1970 г. Сюлейман Франджие е избран за президент. Първата му стъпка е да разпусне службата за сигурност Deuxieme Bureau, които смята за опасни лоялисти, верни на генерал Шехаб. Това се оказва катастрофална грешка, тъй като разузнавателната служба е единствената, способна да следи и контролира PLO. Сблъсъците между палестински и християнски милиции стават ежедневие. Ливанското общество вече е ясно разделено на две - тези, подкрепящи присъствието на PLO, и тези, които му се противопоставят.
Нов кръг от насилие се завърта след палестински атентати в Западна Европа, последвани от израелски въздушни удари по палестинските лагери и дръзка акция в Бейрут na 10-и април 1973 г. Армията отново остава неутрална. Убити са три видни палестински фигури, а ливанският премиер Саиб Салим подава оставка в знак на протест. Върховен командир на ливанската армия е генерал Ганим, който остава на поста си до 1975 г.
От тук нататък насилието рязко нараства. Американска нефтена инсталация в Захрари е взривена, изглежда от PFLP-GC; на 27-и април трима палестинци с експлозиви са арестувани на летище Бейрут; на другия ден е отрита и заложена бомба; на 30-и април няколко членове на DFLP са арестувани край американското посолство; на 1-и май двама ливански войници са отвлечени, което принуждава армията този път да се намеси. Палестинските лагери са обградени и щурмувани. PLO започва минометен обстрел на летище Бейрут от Бурж ал-Баржия в покрайнините на града, в отговор на което лагерът е бомбардиран от ливанските ВВС. В цялата страна е обявено извънредно положение.
Ескалацията не идва в удобен момент за Сирия и Египет. Заети с планирането на войната за есента на същата година, двете страни полагат усилия да потушат огъня, включително затваряне на сирийско-ливанската граница и придвижване на отряди на Фатах и Сайка от границата навътре. Ред арабски държави предлагат услугите си като парламентьори, част осъждат действията на ливанското правителство, което също се стреми да прекрати хаоса по най-бързия начин. На 17-и май е подписано съглашението Мелкарт, един нов документ, пълен с банални фрази и мъгляви обещания. Палестинците си извоюват още по-големи привилегии - правото да поддържат въоръжени милиции в определени райони на страната и практическа автономия в границите на бежанските лагери. Още преди съглашенията обаче, палестински бойци започват да поставят ККП по пътища извън лагерите си, да събират 'такси за преминаване' и да проверяват документи.
Ливанските мюсюлмани не пропускат да забележат че в известен смисъл палестинците се радват на повече привилегии от централното правителство, отколкото коренното ливанско население. Друзи, шиити и сунити незабавно се опитват да извоюват подобни придобивки и за себе си. В цялата страна закипява процес на политическа и военна организация. Различните милиции се въоръжават, обучават и подготвят за неизбежния (както изглежда) голям сблъсък. Най-многобройната и добре организирана християнска партия/милиция е Катаеб (Фаланга). Но всички ливански групировки отстъпват на PLO както по ниво на организация, така и по финансиране. Докато мюсюлманските и левите сили могат да се радват на снабдяване с оръжие и пари от арабските държави, християнските милиции разчитат предимно на частно финансиране, а по-късно и на тренировка и снабдяване с леки оръжия от армията.
В навечерието на войната от 1975 г. военният баланс в страната клони твърде много на страната на палестинците. PLO по това време се състои от 8 фракции, наброявайки общо 22 900 бойци, от които Фатах (7000), Сайка (4500) и останалите с по около 2000 бойци всяка. Най-голяма концентранция на палестински бойци се наблюдава южно от Бейрут, в лагерите ал-Рашидия, Айн ал-Хелве, Тал-Затар и Шатила. Ливанската армия наброява 19 000 служещи, като само около половината от тях са боеспособни войници. Ливанските милиции наброяват както следва: Катаеб (8000), LCP (5000), PSP (5000), SSNP (4000) и NLP (4000). Левите сили на Джумблат, LNM, събират общо 18 700 бойци, а заедно с PLO, анти-правителственият фронт може да изправи всичко 41 600 души. Същевременно християнските паравоенни организации наброяват общо 12 000 бойци. Разпадането на армията влошава още повече съотношението на силите: левите сили достигат 46 000 души, а десните - едва 15 000.
Война (1975-1976 г.)
Сраженията започват още на 20-и януари, когато казармите в Тир са обстреляни от близкия бежански лагер. Различните милиции разполагат ККП-та по пътищата в контролираните от тях територии, проверяват документи, задържат граждани и събират 'такси'. Палестинците открито се занимават с контрабанда, въоръжени обири, рекет на предприятията, намиращи се в близост до лагерите им, издават дори 'визи' за пътуване. На 13-и април неизвестен палестинец открива огън по маронитска църква в християнската част на Бейрут. По-късно през същия ден фалангистите обстрелват автобус с палестинци, убивайки 26 от пътниците. Според Катаеб, автобусът е превозвал въоръжени членове на ALF, според палестинците - цивилни и невъоръжени новобранци. На 15-и април между палестинската и християнската част на Бейрут вече се води артилерийски дуел. На 16-и април е договорено едно от първите спирания на огъня, което не издържа повече от няколко дни. Джумблат връчва на Джемаел нота с 14 изисквания, едно от които е двама маронитски министри да напуснат правителството. Джемаел се съгласява и правителството се разпада. Президентът Франджие назначава военновременен кабинет на 23-и май, начело с генерал Дин Рифаи. Това е единственото 'извънредно правителство' в история на Ливан и то просъщестува само два дни. Мотивите на Франджие са неясни. Едни смятат че е целял да затвърди маронитската власт в страната, други - че се е опитвал да принуди армията да се намеси по-активно в сраженията. Това се оказва напразна надежда. Разпадането на военновременния кабинет довежда до вакуум в политиката - през следващите месеци формално управлява шест-членен кабинет, договарящ няколко спирания на огъня, които биват бързо нарушавани.
Към септември напрежението е толкова осезаемо, че "дори незначителен спор между въоръжени членове на различни групировки лесно прераства в сражения из цялата страна". Една от най-значимите битки за годината е
Битката Триполи-Згарта
Всичко започва от най-обикновенна автомобилна катастрофа. Шофьорите са мюсюлманин от Tриполи и християнин от съседнa Згарта. Християнинът стреля пръв и убива триполитанецa. Веднага мюсюлманските милиции в Триполи започват да задържат жители на Згарта. Градът е родното място на Сюлейман Франджие, лидерът на християнските бригади Марада. Франджие и синът му Тони блокират изходите на Триполи и започват на свой ред да извличат мюсюлмани от колите им. Договорено е кратко примирие за размяна на пленниците, но на следващият ден атакуват палестинците. Обстреляни са казармите и сгради на армията в Триполи, отвлечени са дори трима гръцки монаси (по-късно освободени). Включват се и просирийските и комунистически фракции на левите сили. Престрелките и отвличанията се разпространяват и в околните селища. В рамките на договорена размяна на пленници, автобус с пленени мюсюлмани си проправя път към Триполи, когато е обстрелян от кланът Франджие. Един от синовете му е убит и близките търсят отмъщение.
Палестинците организират мощен щурм на християнските позиции. Бригадите Марада се окопават и скоро се изяснява къде минава демакрационната линия между Триполи и Згарта. През деня всяка от страните опитва да завладее територия чрез директни атаки, а в тила се провежда спорадично етническо прочистване. Нощите са запазени за набези във вражеския тил и отвличания. Кабинетът настоява армията да се намеси. Мюсюлманските партии са против военните да използва сила срещу ливански граждани. Постигнат е компромис и армията създава буферна зона между двата града, но Джумблат (като лидер на левите сили) призовава към национален протест на мюсюлманското население.
И това примирие не издържа дълго. На 14-и септември група мюсюлмански бойци нападат вила край Триполи, принадлежаща на член на кланът Франджие. На връщане към града, при опит да пробият барикада на армията са убити 14 партизани. Когато новините достигат Триполи, тълпата започва да граби и пали християнски къщи и магазини. Премиерът Караме, без да информира президента, поканва контролираната от Сирия палестинска организация PLA 'да възстанови реда в Триполи'. Вместо това обаче палестинците се присъединяват към обсаждащите Згарта и дори участват в грабенето и палежите. Също така Караме премества три ислямски батальона от южната част на страната към покрайнините на Триполи. В отговор Катаеб спешно пращат стотици бойци от Бейрут да помогнат в отбраната на Згарта. Последният е щурмуван многократно през следващите месеци, но въпреки численото си превъзходство, палестинците и левите милиции не успяват да го превземат.
Към този момент правителството вече няма почти никаква реална власт. Ако искат да спрат разпада на държавата, християнските политици вече нямат друг избор освен да използват армията. Подкрепят ги шиитите и част от сунитските лидери. Джумблат и левите сили остават категорично против. Несигурната лоялност на генерал Ганим довежда до замяната му с невзрачен офицер с по-нисък ранг. Но това не е достатъчно - на маронитите липсва подкрепата на левите сили, без които не може да се задейства армията. На 16-и септември Пиер Джемаел поставя ултиматум - или армията ще се намеси, за да спре нападенията над християнското население, или Катаеб ще го направи със собствени сили. На другия ден Джемаел започва офанзива в центъра на Бейрут, опитвайки се да възстанови реда.
Затъването на Бейрут
До този момент жителите на столицата нямат преки впечатления от войната, въпреки че убитите в покрайнините на града са вече на 1000. Сраженията са главно между палестинци и Ливанския фронт и се водят предимно в провинцията. Повечето бейрутчани считат че това е само временен проблем, който скоро ще отшуми.
Всичко се променя, когато палестинците в южен Бейрут се съюзяват с левичарите и атакуват координирано централният квартал Кантари. Кварталът е превзет, пада и кулата Мур, 40-етажна и най-висока сграда в града. Фалангистите пък овладяват туристическия крайбрежен район, изпъстрен с кафенета и хотели. Позицията стратегически контролира голяма част от плажната ивица и пристанището. Скоро фронтовете се стабилизират. През деня се водят спорадични престрелки, главно за поддържанена бойния дух. През нощта се провеждат истинските опити за завладяване на вражеска територия. Жертвите са средно по 50 на ден. Магазини и апартаменти се разграбват масово, снабдяването с ток и вода през повечето време е прекъснато. Жителите на града са изправени преди дилемата дали да се опитат да спасят живота си или да останат да пазят апартаментите си, които почти сигурно ще бъдат разграбени по време на отсъствието им. Черният пазар процъфтява. Невръстни палестинчета от лагерите предлагат по улиците крадена покъщина и електрически уреди, назовавайки произволни цени. Повечето нямат представа колко струва часовник, радио или телевизор.
Фалангистите първи прилагат тактиката на "изгорената земя". Чувстрайки че постепенно губят територия в ползва на левите сили и палестинците, бойците на Катаеб обстрелват с картечници, минохвъргачки и гранатомети всеки магазин, сграда или улица, които им се налага да отстъпят. Циничната им цел е да принудят армията да се намеси - колкото и да се стараят да са неутрални, военните в края на краищата ще трябва да застанат на страната на християните; така се случва при всички предишни намеси.
Бейрут бързо се покрива от постоянна димна завеса - горят офиси, магазини, пазари. Пожарната служба прави героични опити да овладее най-големите пожари, но обикновенно дори не може да се достигне адреса. Всяка от страните разполага снайперисти, които се грижат 'вражеските цели' да изгорят до край; те не се колебаят да застрелват и пожарникари. Във войната става ясно, че практически всичко може да има етническа, политическа или религиозна идентичност - коли, сгради, улици, квартали и разбира се, хора. Името и религиозната принадлежност (фигурираща в паспорта) стават критични за оцеляването; бързо се появява пазар на фалшиви документи. Придвижването из града изисква своебразен талант, предвиждайки чий е следващия ККП и съответно какви документи да бъдат показани и какво име (християнско или мюсюлманско) да бъде декларирано; грешката често е смъртоносна. Отвличания, побои, осакатявания и разстрели на случаен принцип стават ежедневие.
Източната част на града се състои от магазини, офиси, банки и базари. Базарите, райони където традиционно се практикува определен занаят или вид търговия, са жизненоважен елемент от икономиката на града. Такива са например зеленчуковият базар, месният базар, текстилният базар, но особено важен е златарският базар. Разположен върху две улици, златарският базар се състои от ателиета на арменски, еврейски, християнски и мюсюлмански златари. Когато сраженията достигат до него, златарите от всички лагери (уважавани членове на обществото) изразяват групов протест. Търговията с бижута е прекалено важна за всички замесени - договорен е безопасен коридор, през който военна част да премине и обезопаси златарския базар. Специален отряд от 150 войници си пробива път през града, качен на бронирани коли и бронетранспортьори и пристига тъкмо навреме. Граничещ с базара е Площадът на Мъчениците - от едната страна е заел позиции Ливанският фронт, от другата са позициите на Левите сили. Същия ден група от петдесетина грабители си пробиват път със стрелба и заемат позиции на самия базар. Конвоят профучава през площада и навлиза сред златарските магазинчета точно в момента, когато грабителите са започнали да пълнят торби с накити от разбитите витрини. Малкото останали пазачи в района са вече застреляни. Отрядът открива огън с картечници и оръдия и бързо изпраща грабителите в паническо бягство. Златото е спасено! Веднага пристигат златарите и под закрилата на военните започват да товарят стоката в коли и камиони. Повечето не рискуват транспорт на далечни разстояния и се насочват директно към сградата на Британската Близкоизточна Банка, около 2 км от там. Скъпоценните бижута са затворени в предварително наетите сейфове 'за черни дни'. Златарите запазват у себе си само малка част, надявайки се да я продадат на вече заформящите се алтернативни базари в други части на града.
Анархия, ККП убийства и Черната Събота
Едно от най-шокиращите убийства става в самото начало на сраженията. PLO е разположило ККП на булевард Сами ал-Сол в Бейрут. Посред улично задръстване, палестинците започват да вадят хора от колите и скоро събират около 30 християнски пленници. Федаините, както наричат себе си палестинските партизани, решават да използват един от пленниците за нагледен урок. Маронитът е изведен на хълм край пътя, а около врата му са завързани експлозиви. Екслозията посипва десетки коли с кръв и парчета плът. Новината за кървавата екзекуция обикаля цял Ливан и предизвиква цяла поредица от отмъщения и контра-отмъщения.
На 30-и май нов инцидент затвърдява секториалния характер на убийствата. Отмъщавайки за убит палестинец, федаините разстрелват 30 християни-жители на западен Бейрут.
На 6-и декември, Черната Събота, е изписана още една страница в безкрайния низ от отмъщения. Джо Саади е ливански репортер, Няколко седмици по-рано единият му син, шофьор на рали, е извлечен от колата си по време на състезание и застрелян. Тази събота, мюсюлмански партизани нахлуват в сградата на електрическа компания в Бейрут и отвличат и убиват четирима служители, един от които е другия му син. Телата на убитите са яростно насечени с брадви и надупчени от куршуми. Научавайки за смъртта на вторият си син, Саади се качва в колата си и се заема с кърваво отмъщение, спирайки коли на случаен принцип и стреляйки по всеки срещнат мюсюлманин. За фалангистите това е последната капка и дисциплината им рухва съвсем. Поставят ККП на едно от главните кръстовища в града и всеки преминаващ, идентифициран като мюсюлманин, бива застрелян. Друг отряд се насочва към пристанището и започва да разстрелва мюсюлмански докери. Командирите им се оказват неспособни да ги спрат, а побеснелите бойци дори стрелят по някои от тях. Научавайки за убийствата, мюсюлманските милиции и палестинците веднага разполагат свои барикади по улиците и започват да разстрелват християни. За няколко часа са убити около 200 цивилни от всяка страна.
Анархията властва в западен Бейрут. Високите прозорци са заети от снайперисти, дебнещи за възможност да стрелят по всичко, което мърда във вражеската зона. Камиони с монтирана в каросерията картечница ДШК стават нормално явление. Методът на използването им представлява профучаване през вражеска територия, докато стрелецът отзад се опитва да нанесе максимални щети. Високата скорост и нуждата стрелецът да държи здраво дръжките на картечницата стават причина методът да бъде наричан "каране на водни ски", а стрелците - "скиори".
Маскирането скоро става задължително, за да се избегне възмездие от близките на убитите. Типичният бейрутски боец от 70-те години носи тениска, анцуг, джинси, камуфлажни дрехи или най-често някаква комбинация от тях; лицето е скрито с кърпа, маска, мотоциклетна каска или дори карнавален грим в комични или трагични краски; каубойските шапки и шарени кърпи на врата са също популярни. Оръжие се носи навсякъде, включително в ресторанти, кафенета и на плажа, от жени и от мъже еднакво. Правят се татуировки и ритуално боядисване на оръжията. Особено колоритни в това отношение са палестинците.
Бейрут на 70-те години привлича най-разнообразни типове от цял свят; идеалистични младежи от Италия, Холадния, ФРГ или Скандинавия, анархисти, неонацисти, млади марксисти, дошли да си играят на "революция" и жадни за "действие", чуждестранни наемници, международни престъпници и най-обикновенни психопати. Планета Бейрут предлага всичко, което могат да искат - възможността да убиваш, изнасилваш и малтретираш без да бъдеш преследван от закон и полиция. А звездата на този карнавал безспорно е водачът на PLO, Ясер Арафат. Посещенията му в града или срещите с дипломати и вражески лидери са винаги местна сензация: палестинският лидер се движи в дълъг конвой от бронирани микробуси, със стърчащи от прозорците автомати и картечници и високо развети палестински знамена; при преминаването му тълпи от зяпачи дюдюткат и махат, а Арафат им отвръща от лимузината си. Неизменно е пременен с емблематичната си карирана кафия, черни очила и тридневна брада; около него се движи кортеж от едри телохранители с Калашници; офиси се изпразват преди пристигането му, вратите се разбиват, а снайперисти заемат позиции в околните сгради.
Събитията през 1976 г.
Пръстен около Бейрут
PLO изготвя план за обграждането на Бейрут. Още преди войната е предвидено различните бежански лагери в покрайнините на града да бъдат свързани, изолирайки християнската част на града от провинцията. В по-големите лагери действат тренировъчни бази и пунктове за набиране на доброволци; още от 1970 г. в някои от тях са построени малки фабрики за муниции. Където е възможно са прокопани тунели, свързващи важните сгради. Фатах се съюзява със сунитската милиция ал-Мурабитун, базирана в западен Бейрут, както и купува апартаменти на стратегически места с разузнавателна цел. Също така малък бежански лагер в централен Бейрут, населен с палестинци-християни, е използван за разузнавателен пост и набиране на диверсанти в тила на Катаеб.
С подновяването на сраженията в началото на новата година, планът е приведен в действие, но успява само частично. За да предотвратят обграждането, християнските милиции атакуват и обсаждат три от големите палестински лагери; Дбае пада след 3-дневна обсада на 14-и януари; мнозина от цивилните са избити, другите - евакуирани към западен Бейрут. На 18-и януари 1976 г. колективната офанзива на Катаеб, Ахрар и Пазителите на Кедъра се увенчава с успех и втори голям лагер, Карантина, пада след 5-дневна кървава битка. За да спрат напредването на християните, палестинците обсаждат ключовото градче Дамур, разположено 20 км южно от столицата, на магистралата Сидон-Бейрут.
Сирийска намеса
Междувременно Левите сили отправят периодични молби към Сирия за военна намеса. Арафат се присъединява към тях, но с известни задръжки. На 19-и януари Хафез ал-Асад, президент на Сирия, отговаря положително на призивите и изпраща около 3500 бойци на PLA в долината Бекаа (източен Ливан). Макар и съставена от палестинци и формално член на PLO, PLA се командва пряко от сирийски офицери и индиректно от Дамаск. Просирийската армия започва незабавно етническо прочистване, разрушавайки християнски села и избивайки жителите им. Арафат наблюдава нарастващата роля на Сирия във вътрешната политика на Ливан с безпокойство. По-късно лоялността на просирийските палестински групировки ще доведе до сериозни комфликти между ръководството на PLO и Дамаск.
На 20-и януари пада Дамур. Християнските милиции не успяват да пробият обсадата, въпреки въздушната поддръжка на ливанските ВВС. Населението на града е успешно евакуирано по море, с изключение на около 500 цивилни и малък отряд на Ахрар, останал да прикрива отстъплението. След падането на Дамур в ръцете на Фатах и PFLP, повечето изчезват безследно, а къщите им са взривени; идентифицирани са само 149 трупа от общо 582 убити. Бруталността минава още една граница - разкопани са християнските гробища в града; скъпоценности се вземат от разбитите ковчези, а тела и скелети са разхвърляни навсякъде. Жестокостите от секториален характер предизвикват за първи път масови преселения. Докато преди войната повечето селища са били със смесено население, сега християните масово напускат териториите на ислямските милиции и обратното.
Разпадането на ливанската армия е друго важно събитие от преломната 1976 г. Арафат все повече се стреми да подкопае сирийското присъствие в Ливан, страхувайки се че може да загуби водещата си роля в PLO. Разбира се, директна конфронтация със Сирия е немислима. Едно от първите му действия е стратегическия съюз с ал-Мурабитун. След това Арафат започва да действа за разпадането на ливанската армия, агитирайки мюсюлманските офицери да се разбунтуват и едновременно с това подклаждайки кланетата между християни и мюсюлмани. Когато армията е изпратена в долината Бекаа, за да спре кръвопролитията, пръв се разбунтува лейтенант Ахмад Хатиб. Хатиб обявява създаването на новото движение LAA (Lebanese Arab Army) и взема участие в кланетата на страната на палестинците. Към движението на Хатиб бързо се присъединяват още и още отцепили се части, а Фатах, Ирак и Либия изпращат финансова помощ. LAA бързо нараства до 3-4000 бойци, добре въоръжени и обучени (в сравнение с паравоенните формирования), но постепенно разбунтувалите се войници осъзнават, че са само маша в ръцете на PLA и PLO и се разотиват по домовете си или се присъединяват към различните ливански милиции. До края на годината LAA се стопява до няколкостотин души и престава да играе съществена роля в конфликта. Самият Хатиб е задържан от сирийските власти през 1977 г. и хвърлен в затвора. Въпреки това, преди да се разпадне, LAA почти завършва начинанието си - християнското население на Бекаа практически изчезва. Избити са хиляди, а още повече напускат страната.
Друг бунтовник е полковник Антоан Баракат, който се заклева във вярност към Франджие два дни след отцепването на Хатиб. Към него се присъединяват и други офицери-маронити, които минават на страната на християните с целите си гарнизони.
На 11-и март трети военен заявява неподчинение. Бригаден генерал Азиз ал-Ахбаб, командващ гарнизона на Бейрут, обявява в ефир "военен преврат", настоява президентът Франджие да подаде оставка и декларира че армията поема властта от правителството. Всъщност Ахбаб командва по-малко от 100 войници, които едва могат да охраняват собствения му щаб. Куриозът става причина далеч по-силните паравоенни лидери да му лепнат прякора "Генерал Телевизия".
С това планът на Арафат приключва успешно. Главната пречка на вътрешноливанската сцена, армията, е премахната. Част от военните се присъединяват към различните милиции според убежденията си, други се разотиват по къщите, трети остават предани на формалният върховен командващ, който е фигура без реална власт още преди войната.
Седемдесет и шеста година е изпълнена и с други колоритни събития. През пролетта палестинците осъзнават че са овладяли банковия район на Бейрут и месеците март и април са изпълнени с опити за банкови обири. Първите водят до жертви сред палестинските сапьори, които не са свикнали да използват уменията си за отваряне на каси. Доведени са професионални касоразбивачи, според слуховете - чрез връзки с италианската мафия. Според Книгата на Гинес са обрани 11 банки, а обирът, колективно, е най-големият в историята. Най-лошо пострадват Британската Близкоизточна Банка и Банка ди Рома, като само БББ губи близо $175 млн. в днешни пари. Просирийската ас-Сайка е идентифицирана с обира на италианската банка, а DFLP - с британската. В един момент просирийците се опитват да откраднат част от плячката на марксистите, което води до престрелка между фракциите.
Окопаните в туристическата зона фалангисти се сражават упорито срещу напиращите палестинци и левичари. 27-етажната сграда на Холидей Ин е заета от християните, които отблъскват щурм след щурм в продължение на месеци, докато "Битката за Холидей Ин" достига легендарен статус
[100 KB maximum, text cropped]
във фолкора на гражданската война. На 21-и март поредната атака се увенчава с успех. Елитни палестински щурмоваци, качени на бронирани коли предоставени от LAA и прикривани от левите милиции, успяват да превземат хотела. Новата придобивка е поверена на левичарите от политически съображения, които обаче така се увличат с празнуването, че призори на следващия ден фалангистите си връщат сградата с изненандваща атака. Налага се палестинците да превземат Холидей Ин отново, което им отнема още няколко дни на ожесточени атаки. Фалангистите се изтеглят до отбранителната си линия на Площада на мъчениците.
Става все по-очевидно че Ливанският Фронт губи войната. Оказва се че християните грубо са подценили многобройността на палестинците и помощта, която получават от арабските страни. Маронитските милиции се обединяват под името Ливански Сили, макар и различните фракции да пазят ревниво идентичността си.
Постепенно отстъпвайки на изток, Ливанските Сили отчаяно се опитват да запазят контрол над пристанището. Не само връзката на Бейрут със света, но и главен вход за оръжейните пратки, то е важен, ако не и най-важния елемент в ливанската икономика. На улица „Аленби" фалангистите сглобяват подвижна барикада, за да прикриват бавното си отсъпление. Войниците от близките казарми се намесват в последния момент и с танковете и артилерията си спират настъплението на левите сили. Фронтът се стабилизира по средата на града и остава на място до края на войната през 1990 г. С течение на времето в ничията земя поникват храсти и дървета, давайки името на този своебразен парк - Зелената линия. Но в сърцето на маронитската територия, източен Бейрут, се намира големият лагер Тал ал-Затар. От месеци палестинците разполагат временни КПП по близките пътища, спират и рекетират ливанци на път за работа и обстрелват околните предприятия с минохвъргачки и ракетни установки. Тал ал-Затар е набелязан от Катаеб и съюзниците му за унищожение.
Междувременно се водят и преговори между Франджие и Сирия. Пролетната офанзива на LNM отваря нов фронт на север от Бейрут (планината Санин), а християнското градче Кахале, източно от столицата, е подложено на яростни атаки. Последна преграда преди самият Бейрут, Кахале е яростно отбранявано от бойците на Катеб и се удържа като по чудо, въпреки че е обградено и безмилостно бомбардирано. Франджие разбира че Ливанският Фронт губи войната и отчаяно търси изход. Изготвена е програма от 20 точки за промяна на конституцията, между които равно разделение на местата в парламента между християни и мюсюлмани, с пропорционален брой места за всяка секта. Този път Джумблат е против. След посещение в Дамаск и серия срещи с Асад, става ясно че водачът на друзите иска пълна капитулация на християните и още оръжейни доставки от Сирия. Асад се опасява че пълна победа на левите сили ще предизвика израелско нахлуване и настоява за примирие. Гневният Джумблат избухва: "Те (християните) ни управляваха 140 години, сега искаме да се отървем от тях!". На сбогуване Асад му казва "Не разчитайте на подкрепа от нас". Джумблат изпада в немилост - сирийският пропаганден апарат го обявява за лицемер, криещ се зад прогресивна и либерална риторика, като истинският му мотив всъщност е етническа вендета. Дори бива разконспириран като агент на САЩ и Израел. В това време Мосад води тайни преговори с Франджие, който не желае публична подкрепа, но все пак приема $50 млн. финансова помощ от Израел.
След срещата между Асад и Джумблат, Сирия рязко сменя политическата си линия. LNM вече не е идеологически съюзник (формално режимът в Сирия също е 'социалистически'). На 9-и април сирийската намеса в Ливан взема по-големи измерения: съединения на ас-Сайка и редовната сирийска армия преминават границата, включително 91-а бронетанкова бригада (според Джумблат - общо 17 000 души). Войските заемат позиции из долината Бекаа и не навлизат по-дълбоко в ливанска територия. Налага се офанзивата на LNM, PLO и PLA да бъде временно прекратена, което е глътка въздух за Катаеб, Ахрар и Тигрите на Чамун (NLP). На 1-ви юни границата пресичат още 12 000 сирийски войници. Камал Джумблат е бесен от сирийската намеса "която никой не е искал" (за разлика от намесата на просирийската PLA през януари, която е по негова молба!). Макар че засега е в тяхна полза, маронитските лидери Франджие, Чамун, Джемаел, Сакр и Еде също са обезпокоени; Реймънд Еде дори обвинява Сирия в опит за анексиране на Ливан.
На 5-и юни различните фракции се договарят през зъби. Сирийските войски ще останат в Ливан "като временен стабилизиращ фактор за въдворяване на реда и сигурността на границите, докато бъде постигнато трайно разбирателство". Истината е че никоя от тях не може да си позволи въоръжен конфликт срещу сирийската армия. Въпреки това, палестински и леви бойци с месеци не позволяват на сирийците да превземат крепостта им в Сидон, дори след масирани въздушни бомбардировки. Сражения между PLA-Сайка и палестинско-леви сили избухват и в Бейрут, но просирийските части се предават бързо. Членовете на PLA и ас-Сайка показват склонност често да дезертират, когато трябва да стрелят по свои сънародници. Дезертьорство се наблюдава и сред сирийските военни, макар и не в прекалено големи мащаби. До края на годината сирийската армия ефективно контролира повечето от мюсюлманските части на Ливан и контингентът и наброява 27 000.
Битката за лагерите
В навечерието на новата 1976 година Бейрут е относително спокоен. Франджие настоява за пълно възстановяване на реда, преди да бъдат обсъждани политически реформи. С началото на битката за лагера Тал ал-Затар на 3-и януари, тътенът на артилерията и свистенето на ракетите отново огласят столицата. След едногодишен обстрел и терор на местното население, маронитите предприемат масирана атака с цел да ликвидират лагера веднъж завинаги. На следващият ден близо 400 бойци образуват рехав кордон около Тал ал-Затар. Оставен е излаз, през който обградените палестинци да се изтеглят, но PLO отказва преговори и дори не позволява на цивилното население да се евакуира. Успоредно с това отряди на Ахрар, Катаеб и Пазителите на Кедрите атакуват позициите на LNM в Набаа и Джаср ал-Баша. Сраженията избухват и в централен и западен Бейрут. 1000 бойци на Фатах са прехвърлени от южен Ливан към столицата. Започва последният сблъсък между палестинците и Ливанския Фронт, станал известен като "Битката за лагерите".
На 7-и януари 1200 палестински феадаини се опитват да пробият обсадат откъм западен Бейрут. След 3-дневна битка фалангистите провалят намеренията им. Тал ал-затар е отбраняван от около 2500 палестински бойци, а населението му е близо 15 000 души. Отбраната е разделена на пет сектора, поверени на различните фракции на PLO - PFLP, PFLP-GC, DFLP, Фатах и Сайка. Обикновенно под сирийски контрол, гарнизонът на Сайка в този случай получава заповеди от PLO. Ливанският фронт няма достатъчно сили за директна атака и обсадата се проточва 4 месеца.
На 22-и юни 1976 г. всички преговори се провалят и християните решават да щурмуват лагера. В атаката участват Ахрар с 500 бойци, 500 Пазители на Кедрите, 300 на Танзим и стотина членове на местното християнско опълчение MKG (Maroun Khoury Group). Седмица по-късно се присъединяват и 100 фалангисти. Ливанската армия предоставя артилерийска поддръжка и инструктаж. В края на първия ден външният периметър на лагера е пробит, но палестинците продължават да се отбраняват яростно от вътрешността. Арафат отказва да капитулира въпреки безизходното положение и призовава защитниците на Тал ал-Затар да го превърнат в "Сталинград". На 29-и пада съседният лагер Джаср ел-Баша и освободените десни сили са пренасочени. За следващите лагери Ливанският Фронт се придържа към същата схема - предлага се евакуация на лагера, като Червения Кръст служи за неутрален наблюдател в случай на нарушения; при неуспех лагерът се щурмува. При Тал ал-Затар обаче нещата се объркват.
След 11 дни на неуспешни атаки, на 2-и юли, десните сили още веднъж призовават палестинците да освободят цивилните и да напуснат лагера под наблюдението на Арабската Лига. В отговор един от палестинските лидери, Фарук Кадуми, призовава "всички араби и мюсюлмани да влязат в Ливан, за да защитят палестинската революция от чуждестранни конспирации". В следващите дни християнските селища из цялата страна биват подложени на невиждан до този момент артилерийски обстрел. Част от силите около лагера се налага спешно да бъдат прехвърлени на север, за да спрат кланетата в християнския град Чека. Градът е спасен в последния момент благодарение на тежката артилерия, с която разполагат християните след разпадането на армията. Тогава Ливанкият Фронт решава да използва моментума и провежда изненадваща контраатака от Чека на север, а бригадата Марада атакува от Згарта на югозапад. Силите на LNM се оказват неподготвени и до края на юли са изтласкани зад първоначалните си линни, чак в самия Триполи, където остават блокирани от Марада (командвани от сина на Сюлейман Франджие, Тони), докато бойците на другите милиции се връщат към обсадата на Тал ал-Затар. Сирия дори се намесва, за да попречи на Марада да влезе в самия град, което би довело до пълен крах на левите сили в северен Ливан.
Междувременно битката за лагера продължава. Палестинците успяват да прокопаят тунел, който ги свързва със съседната позиция в квартала Набаа. Прехвърлени са подкрепления и муниции; защитниците на Набаа пък влизат в кратка битка с ултра-дясната арменска партия Ташнак. На 8-и юли левите сили се опитват да отворят нови фронтове на пристанището и в туристическата зона, но са бързо отблъснати от местните гарнизони, без да успеят да отвлекат от обсаждащите Тал ал-Затар. На 13-и в обсадата се включват още 350 бойци на Ахрар и 100 на Катаеб. Щурмовете биват посрещани със силен картечен и ракетен огън и атакуващите напредват мъчно. Към 20-и юли по-голямата част от лагера е превзета, но защитниците са се окопали в голям фабричен комплекс и отказват да се предадат въпреки жаждата и безнадеждното положение. Първите изнемощели цивилни и ранени бойци започват да излизат от руините с вдигнати ръце, биват разпитвани и после предавани на Червения Кръст. Договорено е 7-часово спиране на огъня, през което представители на ЧК влизат в комплекса и превързват ранените палестинци. След още няколко дни на сражения е договорено ново спиране на огъня за евакуация на ранените. До този момент десните сили за загубили над 400 души, в лагера са се окопали около 400 тежко въоръжени палестински бойци, а според ЧК в подземната болница-скривалище все още се намират близо 1000 цивилни, много от които ранени. Преди да изтече примирието, рухва покрива на подземната болница. Представители на Червения Кръст и Арабската Лига издействат удължаване на срока. Жители на околните квартали се притичват на помощ и помагат за спасяването на стотици от затрупаните. Удължаването на примирието и шансът за мирно разрешение е в интерес на всички, защото неутрализирането на последните защитници ще струва скъпо на атакуващите. Според една версия, дори по време на примирието, щабът на PLO призовава по радиото за последна атака срещу християните.
На 1-ви август конвой на Червения Кръст се опитва да се добере до вътрешността на лагера, за да евакуира ранени. По пътя е спрян на няколко пъти от снайперски огън; палестинците се опасяват че десните сили ще използват конвоя като щит, за да проникнат вътре; десните сили пък се опасяват, че палестинците ще използват конвоя, за да пробият обсадата. Накрая Ливанският Фронт дава зелена светлина за начало на евакуацията - на 3-ти август първите 99 ранени са натоварени на 7 камиона и 2 линейки и успешно изведени от лагера. На другия ден втори конвой от 15 камиона прекарва още 245 души. Третият опит завършва катастрофално. При пристигането на конвоя стотици цивилни се втурват към камионите, федаините започват да стрелят във въздуха, а християните решават че стрелят по тях и отвръщат на огъня. В престрелката са ранени 30 цивилни и един швейцарски шофьор на Червения Кръст; този ден са евакуирани само 78 души и по-нататъшни опити са прекратени. Щурмовете през деня са подновени, а цивилните излизат на малки групи през нощтите. Междувременно съседната позиция в Набаа окончателно пада на 6-ти август. Мародерства и жестокости са извършвани този път от християните, влачещи трупове зад колите си. Последните защитници на подземния комплекс разливат бензин из коридорите, с намерението да изгорят заедно с колкото може повече от атакуващите. На 9-и август на останалите цивилни най-сетне е разрешено да напуснат лагера. Последният щурм на Тал ал-Затар е на 12-и август и с него 52-дневната битка приключва. Малцината пленници са предадени на Червения Кръст. Равносметката е 2000 убити и над 4000 ранени. Въпреки загубата на големия лагер, PLO е далеч от разгром. Сражения в по-малки мащаби се водят навсякъде из страната.
Последното голямо събитие за 1976 г. е конференцията в Рияд под егидата на Арабската Лига, проведена през октомври. Адресирани са само сигурността и възстановяването на обществения ред; за целта е създаден умиротворителен контингент ADF (Arab Deterrent Force), наброяващ 5000 войници от С. Арабия, страните от залива, Либия и Судан. Ливанската армия трябва да се възстанови и да върне позициите си в южен Ливан. Сирийският контингент е формално включен в ADF, но продължава да се контролира от Дамаск; де факто сирийската интервенция е легитимирана със задна дата. На войниците само се налага да пребоядисат каските си в зелено. Международният характер на ADF не просъществува дълго - до средата на 1978 г. всички страни, без Сирия, изтеглят войниците си.
На сирийската интервенция не гледа с добро око никоя от ливанските групи. Но за момента всички са прекалено изтощени от 18 месеца неспирни сражения. Убитите до този момент се оценяват на 65 000. Етиен Сакр с Кедровите си Пазители се оттегля в планината Акура и започва да се подготвя за бъдеща война с окупаторите, заявявайки "Не се борихме, за да сменим палестинска окупация с арабска!"
Събитията от 1977-1979 г.
На 16-и март 1977 г. Камал Джумблат е застрелян в колата си. Атентаторите са членове на просирийската партия SSNP със съдействие от сирийските тайни служби и партията Баат'. Наследява го синът му Уалид Джумблат, водач на друзите и LNM до днес.
Междувременно Израел е обезпокоен от напредването на сирийската армия. Военните постепенно заемат нови и нови райони под мироопазващ предтекст, дори такива, в които никога не е имало напрежение. Израел обявява че ще счита река Литани (географската граница между южен и централен Ливан) за "Червена линия" и ще нападне Сирия, ако нейни войски я преминат. Важно е да се отбележи, че декларираната концепция на "Червената линия", освен географските аспекти, включва и ограничения в разполагането на определени "стратегически" оръжия в Ливан (като ПВО установки, радари или ракети земя-земя), времетраенето на престоя в определени райони и други.
На 19-и ноември египетският президент Садат посещава Израел, в последствие довело до подписването на мирен договор между двете държави. Арабският свят е шокиран, в това число и Хафез Асад, оказал се изведнъж без египетската подкрепа. Сирия отново рязко сменя политическата си линия и започва усилено подпомагане на палестинските групировки в Ливан, страхувайки се от възможна израелска намеса. Същевременно християните си дават сметка че Израел е единствената сила в региона, способна да изхвърли сирийците, което те горещо желаят. При новият премиер Бегин се засилва сътрудничеството между израелските военни и маронитските милиции. Интруктори посещават Бейрут, а стотици фалангисти и Тигри идват на обучение в Израел. Уредени са също финансови и оръжейни пратки.
Операция "Литани"
До 1977 г. в южен Ливан палестинците на Арафат са установили практическа автономия, в която въоръжават, тренират и окопават силите си, наброяващи до 15 000 бойци, оценявани като еквивалентни на 5 редовни бригади. Територията им става известна като "Фатахленд". Израелските политици не вярват, че ливанската армия е способна да контролира южната част от страната, още повече че до момента не по-малко от 55 споразумения за спиране на огъня са били договаряни и в последствие нарушавани. Частите на IDF по протежение на границата започват да се подготвят за нахлуване. През същата година Израел формира, тренира и финансира SLA (South Lebanon Army), достигаща в пика си 3000 друзи и християни. Начело е поставен майор Саад Хадад, под чието командване SLA установява буферна зона по продължение на границата, гръмко наречена "Free Lebanon".
На 11-и март 1978 г. отряд палестинци десантират в израелския град Хайфа и убиват 37 цивилни. На 15-и е дадена зелена светлина за операция "Литани" - 25 000 войници нахлуват в южен Ливан и бързо достигат едноименната река. Започва систематично прочистване на Фатахленд, при което загиват мнозина цивилни. ООН спешно се намесва, обявявайки създаването на UNIFIL (United Nations Interim Force In Lebanon) с резолюции 425 и 426. Сините каски наброяват 7000 души. До края на март израелските войски започват да се изтеглят, предавайки контрола на ООН. Практически всики замесени групировки саботират действията на миротворците. Преди да се изтеглят напълно обаче, израелците успяват да разширят територията под контрола на майор Хадад.
Междувременно търканията между ливанската и сирийската армии нарастват. Между 7-и и 9-и феврури избухват сражения, когато сирийците се опитват да се установят в предградията на Бейрут. Включва се Ахрар, но не и фалангистите. Убити са около 100 сирийци и 50 ливанци, а 20 сирийски войници са пленени. Ливанският Фронт настоява, а после и поставя ултиматум сирийските сили да се изтеглят от Бейрут, но получава отказ. Разчитайки на израелска намеса, Башир Джемаел започва постепенна офанзива срещу сирийската армия.
През април избухват нови сражения, този път между маронитите и палестинците. Сирия се намесва на страната на Фатах.
През месеците май и юни на северния фронт се появяват разногласия между Катаеб и Марада, постепенно ескалиращи до директни сблъсъци. Водачът на Марада, Сюлейман Франджие, настоява Джемаел да изтегли бойците си и да остави северен Ливан под негов контрол, което кара останалите членове на Ливанския Фронт да го заподозрат в просирийски намерения и предателство. На 13-и юни отряд фалангисти провеждат изненадваща атака срещу лятната резиденция на Франджие, в която е убит синът му, Тони Франджие, заедно 35 бойци, жена му, дъщеря му, детегледачката и дори кучето. Командир на отряда е Самир Геагеа, който ще стане известен по-късно.
100-дневната война или Битката за Ашрафия
На 28-и юни 1978 г. нападение срещу християнско село в долината Бекаа оставя 30 убити цивилни. Ливанският Фронт обвинява сирийците и преминава в атака; в отговор сирийската армия щурмува християнската част на Бейрут и обсажда главната база на Катаеб в кварталът Ашрафия. Източен Бейрут е бомбардиран в продължение на 100 дни. Премиерът Чамун настоява за спиране на огъня и изтегляне на сирийските войски от столицата; в замяна Асад поисква да му бъде гарантиран достъпа до нови ливански територии и да бъдат ограничени териториите под християнски контрол. Чамун нарича условията нелогични и неприемливи и подава оставка, която по-късно оттегля под американски натиск. Израел също излиза със заплашителна декларация, след която натискът временно отслабва, но сраженията продължават. Ливанският Фронт е решен да не отстъпва нито педя от територията си на сирийците и се сражава ожесточено. Въпреки смазващото си предимство в авиация, тежка артилерия и бронетехника, сирийците не успяват да постигнат решителна победа срещу десните сили. PLO и LNM заемат изчаквателна позиция, готови да се възползват от всяка развръзка.
Към средата на август сирийската армия постига първата си голяма победа срещу Ливанския Фронт, овладявайки град Каура, северно от Бейрут. Сега столицата е обградена от три страни и отделена от северен Ливан. Залповете на оръдията и ракетните установки огласят града ден и нощ, а убитите цивилни са хиляди. Трупове, парчета бетон и горящи машини покриват улиците. Един дипломат нарича стелещата се пепел от горящите сгради "ливански сняг".
Междувременно шиитската общност в Ливан е разтърсена от изчезването на духовния си лидер, Муса ал-Садр. Отявлен привърженик на Либия, той получава щедро финансиране от Муамар Кадафи, за да "изхвърли християните от Ливан". На 25-и август Муса ал-Садр пристига в Либия по случай годишнината от местната революция и скоро след това изчезва безследно. Според доверените му хора, ал-Садр е желаел шиитите да напуснат LNM и е считал че сътрудничеството с PLO в южен Ливан им е донесло само нещастия. Според либийската преса, духовникът е съобщил че не вярва в създаването на ислямска държава в Ливан, което е вбесило Кадафи; от тогава ливанските шиити обвиняват либийския лидер за изчезването и предполагаемата смърт на религиозния си водач.
В столицата Ливанският Фронт продължава да се сражава упорито срещу превъзхождащите го сирийски сили. Сайка също се включва в сраженията. Франджие и Джемаел разчитат че Израел ще се намеси или Асад ще се откаже поради тежките загуби. Действително, болниците в Сирия са толкова препълнени за пръв път от 1973 г. насам и в началото на октомври офанзивата се забавя и спира. Израелски самолети прелитат демонстративно над Дамаск и на 8-и октомври 1978 г. Асад се съгласява на спиране на огъня и частично изтегляне на армията от Бейрут. С посредничество на ООН е постигнато крехко примирие, периодично нарушавано от кратки престрелки и засади. Положението остава без значителни промени през следващите две години.
Събитията от 1980-1981 г.
На 7-и юли 1980 г. фалангистите провеждат изненадваща атака срещу Тигрите на Чамун. Башир Джемаел е решен да вземе всички християнски милиции под свой контрол, интегрирайки ги в Ливанския Фронт. Атаката е проведена така, че да не пострада Тони Чамун. "Денят на дългите ножове" завършва с близо 200 убити, повечето цивилни. До края на октомври същата година всички бойци на Чамун са минали на страната на Ливанския Фронт, освен един малък гарнизон в Цаале. Танзим и другите маронитски милиции се присъединяват мирно, като само Пазителите на Кедрите запазват оригиналната си идентичност. Башир Джемаел успешно поема ролята на върховен лидер на християнската общност и остава без конкуренти.
В началото на 1981 г. е стартирана инициатива, наречена "Програма за национално обединение". За бъдещ президент е посочен Сюлейман Франджие, което не се нрави много на Башир Джемаел, но той не може да си позволи публичен протест.
Битката за Цаале
Цаале е населен предимно с гръцко-католически християни 150-хиляден град в сърцето на долината Бекаа и е опорната точка на Ливанския Фронт в местността. Освен това е стратегически разположен по средата на магистралата Бейрут-Дамаск. Сирийците смятат че Цаале е жизненоважен за контролът им в източен Ливан, и към края на годината задействат план за овладяването му. След провокиран граничен инцидент, завършил с няколко убити, е поставен ултиматум "виновните" да бъдат предадени в сирийски ръце. Следва анонимен отказ и щурм на армията с бронетехника и артилерия, който обаче среща силна съпротива; милициите дори свалят два транспортни хеликоптера. Сирийският министър на отбраната е изпратен лично да изследва неочакваната огнева мощ на противника. Атаките са прекратени на 26-и декември след споразумение, а Джемаел обмисля как да пробие обръча. Започва строеж на ново шосе през Ливанската планина, по което да се снабдява Цаале по време на обсада. В отговор Сирия отново обсажда града с 2600 войници на 2-ри април 1981 г. Допълнителни сили са изтеглени и от Бейрут. Джемаел успява да подкрепи гарнизона със стотина бойци, но Цаале е подложен на ожесточена артилерийска бомбардировка. За пръв път Сирия използва и ударна авиация, която е пазена като коз до този момент.
Към края на месеца положението на защитните става критично; сирийските командоси отбиват опит за пробив на обсадата в посока Бейрут. Три опита за преговори се провалят. На 26-ия ден от обсадата сирийците провеждат въздушен десант в планините Санин над града и бомбардират околните позиции на десните сили; в битката за Цаале вече участват вече над 10 000 войници, близо половината от сирийския контингент; Джемаел всячески се опитва да прекара подкрепления и продоволствия до обсадения град, но накрая е принуден да иска помощ от Израел.
На извънредна среща с Менахем Бегин, Башир го убеждава че сирийците възнамеряват да ликвидират християнската общност в Ливан. Правителство на Бегин гласува и одобрява ограничен въздушен удар, въпреки протестите на разузнаването, което се опасява че Джемаел ги води за носа. Израелските ВВС свалят два хеликоптера и бомбардират сирийските позиции, но не успяват да прекъснат обсадата. В отговор Асад разполага в долината Бекаа поне 9 ПВО батареи SA-6 и ракети земя-земя по ливанската граница, с което нарушава "Червената линия" на израелците; Бегин заявява че ще започне неограничена въздушна кампания, но е разубеден от американският посланник Филип Хабиб и е принуден да приеме новото положение.
Под прикрието на установките, сирийците стоварват нов хеликоптерен десант и този път успяват да овладеят позициите на ЛФ в планината Санин. Сред командването на командирите в Цаале избухват спорове как най-добре да се отбранява града. Самир Геагеа пристига на място, но решава да се върне в Бейрут още същата нощ и докладва на Джемаел че положението е безнадеждно, а командната верига се е разпаднала. Въпреки това Башир заповядва градът да се отбранява докрай и забранява всякакви преговори със сирийците. Обсадата на Цаале продължава през май и приключва формално на 30-и юни с примирие; защитниците са издържали по чудо. Договорено е изтегляне на всички замесени сили; контрол над Цаале ще поемат ливанските служби за сигурност; местните партизани ще се разоръжат, а бойците от Бейрут ще напуснат града; сирийците също се изтеглят. На 1-и юли 95 бойци на ЛФ се завръщат триумфално в столицата. Башир Джемаел печели огромна пропагандна победа, а наспособността да превземе Цаале е истинско унижение за сирийската армия. За известно време са преустановени всички опити да се атакуват християнски селища. В битката са убити 223 цивилни, 765 са ранени, а по-голямата част от града е изравнена със земята. Въпреки символичната победа, Ливанският Фронт няма шанс да се справи със сирийската окупация без външна помощ. През 1980 и 1981 г. в серия срещи с Бегин, Джемаел настоява за въздушно прикритие срещу сирийските ВВС, очевидно опитващ се да предизвика израелска намеса на своя страна.
Със затихването на сраженията в източен Ливан, южната граница се нагорещява отново. PLO обстрелват израелски селища и бази, а IDF отвръща с артилерийски и въздушни удари по цели на палестинците. На 10-и юли 1981 г. ситуацията ескалира до 5-дневна израелска бомбардировка на базите на PLO от сушата, морето и по въздух. Палестинците отговарят с оръдеен и ракетен обстрел по израелските селища в обсега им в продължение на десет дни. Бомбардиран е и бежанския лагер Факхани в Бейрут, а израелското командване е изненадано от способността на PLO да издържи продължителната бомбардировка. На 24-и американският посланник се намесва, за да прекрати огневия дуел. Армията съобщава че PLO привършва мунициите и много от установките му са вече подавени, така че иска да продължи обстрела до пълна победа, но кабинетът желае да уважи инициативата на посланника Хабиб с неговото посредничество е договорено спиране на огъня между IDF и PLO. Ясер Арафат е доволен от резултата, който повишава политическата му легитимност, а времето му е нужно за реорганизация и превъоръжаване. СССР отказва да продава оръжие на PLO, но редица източноевропейски държави го правят, както и КНДР. До края на годината PLO е в процес на милитаризация, обединявайки все повече от независимите банди и фракции в централизирана организация под опеката на Арафат. Доставени са големи количества ракетни установки, както и танкове Т-34. Основани са три нови бригади - Кастел, Карами, Ярмук - и седем нови артилерийски батальони.
Израелската намеса от 1982 г. (Операция "Peace for Galilee")
На 3-ти юни 1982 г. организацията на Абу Нидал (ANO), отцепила се от PLO, извършва опит за покушение срещу израелския посланник в Лондон. На следващия ден, IDF бомбардира палестински бази в южен Ливан, на което PLO отговаря с обстрел по израелските селища. Кабинетът гласува ограничено нахлуване по суша - максималното навлизане в ливанска територия трябва да е до 40 км, сирийски части не трябва да бъдат атакувани, Бейрут да не бъде приближан, а продължителността на операцията е ограничена до 24 часа. Проблематичният от самото начало план само затруднява и усложнява операцията, което довежда до многократна промяна на целите, импровизации, забавяне и излишни жертви. В нахлуването вземат участие 5 дивизии и спомагателни части в размер на 2 бригади; западна "ос", състояща се от 2 дивизии, трябва да напредне по крайбрежния път, заобикаляйки Тир и достигайки Сидон, където да се свърже с десантирал северно от града отряд комадоси; централната "ос" се състои от една дивизия, която трябва да прекоси диагонално южен Ливан, заобикаляйки замъка Буфор (който въпреки това е превзет, поради бъркотия в заповедите) и да се свърже с останалите сили край Сидон. Два дни по-късно, други две дивизии напредват успоредно по централната "ос" право на север, като целта е да прекъсването на магистралата Дамаск-Бейрут.
Съпротивата на палестинците на едни места е ожесточена, на други командирите изоставят хората си и съединиенията се разпадат на малки отряди, които повеждат партизанска война срещу IDF. Особено кръвопролитни са опитите за превземане на лагерите, където палестинските бойци се укриват сред гъстото население. Шиитските милиции в южен Ливан не участват в сраженията. В предходните годините между тях и палестинците се е натрупала такава омраза, че коренното шиитско население първоначално посреща израелските войници с радост. Бойците на Амал дори получават заповед да предадат оръжията си на израелците, ако се наложи.
Докато в околностите на Тир и Сидон се водят сражения от къща на къща, в централния сектор напредващите сили на IDF достигат сирийските позиции и срещат силна съпротива. За да бъде използвана ефективно ударната авиация, израелският кабинет на 9-и разрешава бомбардировка на батареите в долината Бекаа. От 19 вече разположени батареи, само 2 остават назасегнати, останалите са разрушени в различна степен. Сирийското командване отчаяно се опитва да възстанови баланса, изпращайки изтребителната си авиация над Ливан. Разразява се внушителна въздушна битка, смятана и от двете страни за най-голямата битка на реактивни самолети в историята (общо участват над 200). Сирийските ВВС губят само в първия ден 29 самолета, а за цялата кампания - 90, без да успеят да свалят нито един вражески изтребител във въздушен бой. С погрома над сирийските ВВС и система за ПВО, IAF си осигурява пълно превъзходство над ройона на бойните действия. Между 9-и и 11-и юни 1-ва бронетанкова дивизия загубва половината си машини и отстъпва. Под американски натист Израел и Сирия подписват примирие и офанзивата спира на няколко километра от магистралата Дамаск-Бейрут.
Започва нова, позиционна фаза на войната. Въпреки доктрината да се избягва на всяка цена окупация на арабска столица, израелският кабинет е решен да изхвърли PLO от Бейрут. Съгласно първоначалния план, Ливанският Фронт трябва да овладее столицата под прикритието на израелската артилерия и танкове, но в последния момент Джемаел се отказва, считайки че прекалено очебийното взаимодействие ще навреди на политическия му имидж. Израелската обсада трае 70 дни, през която позициите на PLO в града са усилено бомбардирани; за първи път се прилага и тактиката на "въздушен лов" - високоточни удари, целящи ликвидирането на ключови вражески фигури. Придружаващите обсадата цивилни жертви я правят непопулярна сред световната общественост; Арафат (отново) заплашва да превърне Бейрут във "втори Сталинград" и усилено търси международна подкрепа, но напразно. Ливанските лидери са го обявили за "персона нон-грата" и подписват петиция за изгонването му от столицата, за да бъдат спестени по-нататъшни разрушения и жертви.
PLO напуска Бейрут
Ясер Арафат е загубил солидарността на ливанските си съюзници, но поставя условия - да бъде разположен контингент миротворци, които да гарантират безопасността на палестинското население след напускането на PLO. Тунис и Сирия се съгласяват да дадат убежище на палестинските партизани и MNF (Multinational Force) от 350 французи и 800 американци слиза от корабите между 21-и и 26-и август. До 1-ви септември PLO напуска града по суша към Дамаск и по море към Кипър; напускат над 11 000 въоръжени палестинци, както и 3600 сирийски войници се изтеглят от западен Бейрут.
До този момент IDF е дал 344 убити и над 2000 ранени; израелските оценки за вражеските загуби са стотици убити сирийци и над 1000 ранени; около 1000 убити и 7000 пленени бойци на PLO. Ливанското правителство, базирайки се на данни от Червения Кръст, както и доклади на полицията и болниците, съобщава за 17 825 убити и над 30 000 ранени. С изгонването на PLO от ливанската столица и пристигането на международния контингент, Израел обявява победа, но войната е далеч от края си. На 23-и август Башир Джемаел е избран за президент на Ливан; на 10-и септември се изтеглят американските войници, последвани скоро от останалата част на MNF; ливанската армия започва да заема позициите им.
Убийството на Башир Джемаел
Сирия нанася нов удар и взривява щаба на фалангистите на 14-и септември 1982 г. в 16:10 часа, убивайки лидера и, току-що избраният за президент Башир Джемаел. Извършителят, Хабиб Шартуни, е заловен бързо. Шартуни е член на SSNP и е използвал апартамента на сестра си, намиращ се точно над офисите на Катаеб; мощната бомба срива голяма част от сградата. Ливанските служби за сигурност, с помощта на ЦРУ и Мосад, разкриват командната верига, започваща от Шартуни и стигаща чак до началника на сирийските тайни служби Рифаат Асад, братът на Хафез Асад. След нови избори, президентският пост спечелва Амин Джемаел. За разлика от брат си, Амин е негативно настроен към израелското присъствие в Ливан.
Сабра и Шатила
На 14-и септември призори IDF започва да навлиза в западен Бейрут за инспекция на опразнените бази на PLO, като в първите часове не среща съпротива. Скоро обаче започва стрелба от няколко места и градските сражения се подновяват; особено силен е огънят от лагерите Сабра и Шатила, който не позволява на израелците да напреднат значително до 17-и. Точният брой на цивилните в лагерите към този момент е неизвестен. Преди войната 4-те големи лагера Бурж ел-Баражне, Факхани, Сабра и Шатила са помещавали 85 000 души; след бягство, евакуации и частично завръщане, към средата на септември населението на Сабра и Шатила се оценява общо на 56 000.
През изминалите месеци от началото на инвазията съществува и натиск върху командването на Ливанския Фронт да вземе по-активна роля в сраженията, предвид увеличаващите се жертви на IDF. Договорено е 150 бойци на ЛФ да прочистят лагерите от юг на север и от запад на изток, а на израелските войници е наредено да не се опитват да влизат; няколко офицери наблюдават от покрива на близка сграда и инструктират, слушат радиопредаванията в ефир, а през нощта осветяват лагерите. На 16-и в 18:00 часа два отделни отряда от ливански бойци влизат в лагерите и огънят на палестинците почти веднага се премества от позициите на IDF към тях. Към 20:00 часа ливанският командир на операцията съобщава че е срещната съпротива, има ранени и са били изнесени; малко по-късно съобщава за 300 убити палестинци, част от които цивилни, като по-късно променя цифрата на 120. Ливанските бойци напускат лагерите сутринта на 18-и септември между 6:00 и 8:00 часа; появяват се слухове за извършени кланета и журналистите напират към мястото на събитието. В 17:00 вечерта IDF призовава ливанската армия да поеме контрол над лагерите и получава положителен отговор по-късно същата вечер. Ливански военни, заедно с множество журналисти и служители на Червения Кръст, пристигат в Сабра и Шатила на 19-и сутринта. Става очевидно че през двата дни са загинали цивилни, много от които - без да участват в сражения. Точните цифри остават неясни, понеже до пристигането на властите част от труповете вече са погребани от близките им. Израелското разузнаване дава цифрата 700, Червения Кръст - около 500, журналистът Томас Фридман (спечелил Пулицър по случая) цитира официална статистика за 210 убити и неофициална оценка за 800-1000; с края на войната ливанското правителство публикува доклад, посочващ 857 убити и 1124 ранени.
След ливанско разследване изникват още интересни подробности за идентичността на извършителите. Известно е че в лагерите са влезли поне две отделни групи бойци и независимо една от друга са започнали кървава вендета срещу палестинското население; едната изглежда е била съставена от фалангисти членове на т.нар. "дамурска бригада", тоест родените в Дамур, който е превзет и плячкосан от PLO няколко години по-рано. Другата група изглежда е била съставена от южноливански шиити-последователи на имама Али Бадр ал-Дин, който се е противопоставял на палестинското присъствие в района, както и на лявата идеология. Една вечер ал-Дин е открит мъртъв край джамията си, а убиецът остава неизвестен; PLO обвинява израелците, но последователите на имама обвиняват именно палестинците и се заклеват да отмъстят за смъртта на духовния си водач. В подкрепа на тази версия са свидетелствата на очевидци, говорещи за "южняшки" акцент и мюсюлмански имена у част от нападателите. Трета версия говори за участие и на хората на Хадад (LAA). Възможно е част от тези групи или всичките да са проникнали в лагерите под знака на ЛФ, отделно от ЛФ или дори след напускането на ЛФ и преди пристигането на ливанската армия. Едно е сигурно, множество групировки са имали мотив за отмъщение срещу PLO или сподвижниците му.
В лагерите са открити и невероятни количества муниции и оръжие. Оказва се че за 12 години PLO е създал километрична мрежа от тунели, подземни складове и бункери и ги е заредил подобаващо за война. Открити са и планове за нахлуване в Израел с подкрепата на арабски армии; извозването на мунициите отнема няколко седмици и стотици камиони.
Мултинационални сили и разведряване
По молба на ливанското правителство в Бейрут отново е разположен международен мироопазващ контингент, наречен MNF II. Задачите му са да подмогне възстановяването на централната власт в Бейрут и да служи като буфер между израелските части и ливанското население. За целта САЩ изпраща 1400 войници, Франция - 1500 и Италия - 1400. През януари 1983 г. Британия изпраща 100 военнослужещи, а италианските сили са увеличени до 2200 души. Не е създадена обща командна структура и всеки контингент действа самостоятелно.
На 1-ви октомври президентът Джемаел обявява Бейрут за "обединен". Барикади по Зелената линия са премахнати, правителството отпуска $600 млн. за реконструкция, стотици бандити и мародери са арестувани. Започва и възстанояваването на ливанската армия. Надеждата и оптимизмът временно се завръщат в столицата.
Настъпва и промяна в израелската политика. Министърът на отбраната Ариел Шарон подава оставка след събитията в Сабра и Шатила и е наследен от Моше Аренс, бивш посланник в САЩ. Аренс не желае да дразни американците и изтегля IDF до предградията на ливанската столица. Но израелската армия няма ясна тактическа задача в Ливан. Присъствието и е едва разменна монета срещу изтеглянето на сирийската армия. Докато не се постигне политическо решение, IDF води непопулярна отбранителна война срещу различните партизански групировки, която израелската преса сравнява с виетнамската война. Когато фалангистите опитват да се възползват от сложната ситуация и нападат друзите в планините Шуф в края на 1983 г., IDF влиза в ролята на буфер между двата лагера. В южен Ливан пък IDF се налага да пази палестинското население от нападенията на съюзника си SLA. Като една от най-големите иронии на войната, IDF набира и въоръжава палестинци за защита на лагерите им, не желаейки да се повторят бейрутските кланетата.
Възходът на шиитите
Основната шиитска милиция, Амал, е създадена с помоща на PLO, но в първите години на войната не взема участие в сраженията. Въздържанието на основателя и Садр води до постепенен спад в популярността му и отцепване на част от шиитските общности, които предпочитат да се сражават редом с палестинците. Иранската революция през 1979 г. има силен ефект върху ливанските шиити. Веднага с установяването на радикалния режим е Техеран започва и "износът" на шиитско-ислямска революция в чужбина. Между 1979 и 1982 г. шиитски групировки отвличат 6 самолета, опитват да свалят няколко други, убиват френския посланник в Ливан, взривяват френското и иракското посолство и извършват множество други акции с подкрепата и финансирането на Иран. С израелското нахлуване през 1982 г. е основан и ирански експедиционен корпус, съставен от доброволци-членове на Революционната Гвардия Пасдаран. Пасдаран установяват базата си в град Баалбек и от 650 души се увеличават до към 2000 през следващите години.
Разцеплението на Амал ражда и няколко радикални шиитски групировки като Ислямски Амал (основан от Хусайн ал-Мусауи, който се съюзява с гвардейците от Пасдаран); Хизбала (Партия на Аллах); Джундала (Войници на Аллах); Командосите-Самоубийци на Хусайн (Husayn Suicide Commandos); партията Дауа (Призив); както и зловещата организация Ислямски Джихад, която някои считат за "терористичното крило" на Хизбала. Основател на Ислямски Джихад е наскоро убитият в Бейрут Имад Муджния (февруари 2008).
Съглашенията от 17-и май и другите събития през 1983 г.
На 18-и април 1983 г. по обяд Бейрут отново е разтърсен от мощна експлозия. Микробус натоварен с около тон експлозиви се врязва в американското посолство и срива 7-етажната сграда. От ударната вълна преминаващ наблизо джип на ливанската армия просто изхвърча в морето. Убити са 63 души, от които 17 американци; това е първия известен самоубийствен атентат в страната; 10 минути след екслозията Ислямски Джихад поема отговорност за удара и декларира: "Операцията е част от кампанията на иранската революция срещу империалистическото присъствие в света. Ще продължим борбата срещу империалистическото присъствие в Ливан, включително и срещу мултинационалните сили". От разследването по случая става ясно че американските разузнавателни служби са знаели за предстояща операция, включително паричен превод от $25 000 за целта, но не и мястото и датата на атаката.
Американският посланник премества офиса в личния си апартамент и продължава парламентьорската си работа между израелското и ливанското правителсво. Израел до момента настоява за мирен договор от типа на съглашенията Кемп Дейвид с Египет и установяване на пълни дипломатически отношения, но сега се съгласява и само с "нормализация на отношенията" и отмяна на военното положение между двете държави. SLA се предвижда да се влее в ливанската армия, а IDF да се изтегли напълно от страната. САЩ обаче отказват да включат Сирия в съглашението, страхувайки се че израелско-сирийските спорове ще доведат до задънена улица. Вместо това се предвиждат отделни преговори след като съглашението от 17-и май е подписано; но усещайки накъде отиват нещата, Асад остро се противопоставя на американската инициатива. Виждайки как сирийският отказ блокира целия процес, Джемаел отпрява протестни ноти до Дамаск и Арабската Лига (4-и юни), посочвайки че формалната организация ADF вече не съществува.
В отговор на 23-и юли 1983 г. Сирия обявява създаването на National Salvation Front (NSF), обхващащ друзите на Джумблат, част от шиитите (Набих Бери), част от сунитите (Рашид Карами), част от християните (Сюлейман Франджие) и няколко просирийски леви групировки. Коалицията NSF, заедно със сирийската армия, контролира много по-голяма част от ливанската територия, отколкото правителството на Джемаел. За да демонстрират мощта си, друзите изстрелват артилерийски залп по християнските части на Бейрут (под прикритието на нощта).
Към лятото на '83 г. от миналогодишния оптимизъм не е останала и следа. Става очевидно че нестабилната коалиция NSF, иначе съставена от враждебни една към друга фракции, е насочена срещу общия враг Израел. През юли и август поне двайсет коли-бомби се взривяват по улиците на Бейрут, убивайки над 70 души; тероризмът става все по-чест и по-безкруполен; атакувани са болници, хотели, джамии, телевизионни станции и пазари; ливанският премиер се измъква на косъм при един от атентатите. MNF до момента е приеман от ислямското население като закрилник от IDF. С наближаващото изтегляне на израелците обаче се "превръща" в противник в недовършената война срещу правителството на Джемаел и от август нататък американските позиции попадат под ежедневен обстрел с минохвъргачки и ракетни установки. Ливанската армия подновява сраженията с друзките и шиитски бойци в южните предградия на Бейрут и познатият тътен на сраженията бързо се завръща в столицата.
Арафат напуска Ливан
Междувременно настъпват брожения в редиците на PLO. Част от членовете са разочаровани от бързата победа на IDF през миналата година и желаят разследване на причините, довели до краха. Асад на свой ред не желае прекалено независима PLO, също критикува Арафат че не се е сражавал "до горчивия край" и дори го подозира в стремеж към стратегически съюз с Йордания, който би подкопал сирийското влияние в региона. Съответно в първите месеци на 1983 г. Сирия започва да подкрепя анти-арафатските фракции в PLO.
На 9-ти май висш командир във Фатах, Саид Муса Мурага (Абу Муса), призовава намиращите се в Бекаа бойци да не изпълняват заповедите на централното командване. Отначало ЦК на Фатах пренебрегва инцидента, но в кратък срок около 20% от бойците на PLО престават да се подчиняват. Централният Комитет прекъсва снабдяването на проблематичните части, но е твърде късно - бунтовниците превземат складове на Фатах в долината Бекаа и Дамаск. Към края на юни избухват първите открити сражения между лоялисти и метежници, като вторите скоро овладяват няколко селища в Бекаа и прекъсват магистралата Дамаск-Бейрут.
Сирия и Либия, отначало тайно, а после и открито, симпатизират на анти-арафатския лагер. Арафат изразява протест и резултатът е, че бива депортиран от Сирия (24-и юни); намира убежище в Тунис, пътьом претърпявайки опит за покушение. На 27-и сирийците ликвидират командира на Фатах в Ливан, Саад Сайел, лоялен на Арафат. Към бунтовниците на Абу Муса открито се присъединяват просирийските групировки ас-Сайка и PLA, PFLP-GC и дори някои части на редовната армия (на Сирия).
Арабската Лига неуспешно се опитва да договори примирие докато лятото се източва. Лоялистите постепенно са изтласкани на север от Бекаа и се укрепяват в двата бежански лагера Нахр ал-Баред и Бадауи, в покрайнините на Триполи. Към края на лятото само около 4000 бойци остават верни на Арафат, останалите се присъединяват към въстанниците или са убити. В края на септември самият Арафат се обръсва и пристига инкогнито в Триполи, за да ръководи лично отбраната. През октомври се завързват ожесточени сражения около двата лагера и на 6-и ноември, след тридневен щурм, подкрепен от сирийска артилерия, Нахр ал-Баред пада. След кратко прекъсване за прегрупиране, започва щурмът на Бадауи, който се увенчава с успех на 16-и. Лоялистите се оттеглят в Триполи и се готвят за решителен отпор. Сирийската и бунтовническа артилерия се пренасочва от лагерите към града и започва систематична бомбардировка.
На този етап Арафат е загубил всичките си съюзници в страната, с изключение на местната сунитска милиция IUM. Ливанските фракции настояват за изгонването му от страната, всяка от свои съобрежения. Същевременно арабски страни призовават Сирия да спре атаките, страхувайки се че PLO ще попадне под пълен сирийски контрол. Международната общност на свой ред призовава страните да спрат разрушенията и убийствата на цивилни. На 25-и ноември лоялисти, бунтовници и сирийци се съгласяват да спрат огъня и да започнат преговори под саудитски надзор. Арафат е принуден да евакуира града, което става факт около месец по-късно. Миналогодишните сцени от Бейрут се повтарят. На 20-и декември 1983 г. Ясер Арафат, заедно с около 4000 въоръжени бойци, напуска Триполи с гръцки кораби, под флага на ООН и с военен ескорт от френски съдове. Лоялистите намират убежище в Тунис, Северен Йемен и Алжир.
Планинската война
Под прикритието на израелското нахлуване, маронитските милиции решават да разширят контрола си над християнските селища в планината Шуф, традиционна територия на друзите. Спорадичните престрелки между LF и друзката PSP зачестяват през 1983 г. Амин Джемаел предлага да разположи ливанската армия в Шуф като буфер между християнските и друзките милиции, но Джумблат отказва с довода че армията ще съдейства на християните. Със сирийска подкрепа, PSP започва да подготвя голяма лятна офанзива, целяща да ликвидира християнското присъствие в района. Атаките започват през август и на 3-ти септември IDF се изтегля на юг от планината. Ливанската армия е известена за евакуацията само 24 часа по-рано и не е готова да заеме опразнените позиции. Когато разбира че се готви голяма друзка офанзива, вече е късно за противодействие и християнското население започва панически да напуска селищата си. Армията се оказва изненадана и неподготвена да спре мощното настъпление на Джумблат. В офанзивата участват палестински партизани, членове на SSNP, шиитски и друзки бойци, както и сирийски военни в цивилни дрехи; сирийската армия предоставя и артилерийска и въздушна поддръжка. Десните сили търпят тежки поражения, губейки над 150 бойци за един ден; на 7-и септември пада Бамдун и в последвалите кланета загиват около 200 цивилни, много от тях - чрез прерязване на гърлото. След това атакуващите обсаждат 40-хилядния град Диер ал-Камар, отбраняван от около 1000 фалангисти. Друзите се възползват от пълния си контрол в планината Шуф и провеждат прочистване
[100 KB maximum, text cropped]
на християнското население, като своебразно отмъщение за кланетата от 1860-а година! До средата на септември са документирани над 500 случая на убити цивилни, а десетки хиляди се превръщат в бежанци. На 11-и септември, по време на реч изнесена в Дамаск, Джумблат декларира целите си: "С помоща на нашите сирийски съюзници прогонихме християните и за напред ще останат само друзките села. Такава е целта ни."
Ливанския Фронт не остава длъжен и на свой ред избива 58 цивилни друзи, когато завладява за кратко смесеното село Мата. Според Католическият Информационен Център в Бейрут 1500 цивилни са убити и 62 села - разрушени. Градчето Бамдун е старателно разграбено заличено от земята през следващите месеци. Освен човешки и материални, християнската общност търпи и политически загуби. Правителството на Джемаел губи голяма част от престижа си в очите на населението; илюзията че ливанските противоречия са разрешени през 1976 г. се разбива на парчета. Истина е, че между християнски и мюсюлмански общности винаги са избухвали спорадични престрелки, но това се схваща като част от ливанското битие, както времето или сезоните. Планинската война, както става известна кампанията в Шуф през 83-84 г., потъпква надеждите че вътрешните проблеми ще се разрешат с изтеглянето на чуждите войски от Ливан.
В селищата на север и запад от планината Шуф е разположена ливанската армия, укрепена в няколко селища и опитваща се да попречи на друзите от планината да се съединят с тези от покрайнините на Бейрут. Особено жестока битка се разрязява при щурма на Сук ал Гарб, отбраняван от 8-а бригада, командвана от офицер на име Мишел Аюн (който по-късно ще бъде избран за премиер). В продължение на три дни Аюн е изтикан от центъра на града, но продължава отчаяно да контраатакува. Символичните ВВС на Ливан са хвърлени в боя, но друзите не се трогват и дори свалят няколко машини. Решаваща се оказва бомбардировката на американските ВМС, с чиято помощ Аюн задържа града, докато на 25-и септември е постигнато спиране на огъня. На същия ден в района пристига и линкорът USS Ню Джързи.
Спирането на огъня на 25-и временно стабилизира обстановката. Джемаел запазва властта си в Бейрут, Джумблат е блокиран в планината Шуф, Амал все още не участва активно в конфликта. Различните ливански групировки се съгласяват да започнат преговори за национално помирение в Женева, под сирийски и саудитски надзор.
Изтеглянето на MNF II
В неделя сутринта, 6:22 часа на 23-и октомври 1983 г., две гигантски експлозии разлюляват столицата. Взривени са казармите на американските морски пехотинци и на френските парашутисти, убити са 241 американски войници и 58 френски.
В казармите на американците се помещават около 300 души. 5-тонен камион се врязва в сградата с около 80 км/ч, експлодира и я срива напълно. Преди това обикаля няколко пъти паркинга, за да набере скорост. Използван е 300 кг Hexogen, обогатен с PETN (еквивалентни на 5.4 тона динамит), като взривът е насочен нагоре. Прецизността на изработката и използваният експлозив сочат че паравоенна организация не би могла да извърши атентата без специализирана помощ. Според заключенията на американското разузнаване, планирането е започнало през септември, като Иран е играл главната роля, координирайки операцията от посолството си в Дамаск. Сирия е била отговорна за техническите аспекти. Членове на PLO са отговаряли за оперативната сигурност. Сирийски офицери от разузнаването са проучили сградата и планирали самата атака. Използваните камиони Мерцедес са били модифицирани в Сирия или Иран, преди да бъдат доставени в Бейрут, а експлозивите - доставени от България през Дамаск. Според разследващата комисия взривът е толкова силен, че е щял да нанесе значителни материални и човешки загуби, дори ако е бил на 100 метра от сградата.
Само 20 секунди след първата атака, друг камион с експлозиви се взривява в подземния гараж на френските казарми. 9-етажната сграда е откъсната от основите си и отхвърлена 7 метра на запад, а целия квартал остава без прозорци.
Отговорност за атаката поемат няколко различни шиитски групировки, като една от тях идентифицира шофьорите-самоубийци. Смята се че Хизбула също е свързана с атентатите, или поне хората, които я формират (организацията е официално обявена чак през 1985 г.). Така или иначе, Хизбула дължи бързия си възход и нарастваща популярност през следващите години най-вече на тази зрелищна акция, повтаряйки че "е причина най-голямото поражение на САЩ от виетнамската война насам". Отговорът на САЩ и Франция е колеблив - бомбардирани са няколко цели на иранската гвардия в долината Бекаа (обвинен че тренира бойците на Хизбула); но общо взето обществеността в западните страни е шокирана, а обстановката в Ливан бързо се влошава. През февруари 1984 г. президентът Рейгън започва изтегляне на американския контингент. Скоро го последват Франция, Италия и Британия и последните сили на MNF напускат страната на 31 март.
Моментът на атентатите изглежда избран и за да съвпадне с началото на отдавна подготвяните преговори в Женева, които обаче стартират без промяна в началото на ноември. Под саудитски натиск маронити, мюсюлмани и друзи постигат консенсус и президентът Джемаел е принуден да се обърне към американците с молба да преразгледат Пакта от 17-и май. Но САЩ отхвърля предложението и след кратко колебание подкрепя израелското предложение за ратификация на договореностите. Междувременно се случват няколко инцидента: на 13-и ноември президентът на Сирия Хафез Асад претърпява сърдечен удар, от който се възстановява напълно чак след 6 месеца (временно поста е зает от брат му Рифаат); военната обстановка също се влошава - 2 американски самолета са свалени от сирийски установки, бомбардирани са сирийски и шиитски позиции.
1984-1985 г.
Най-значимото събитие в началото на новата година е офанзивата на шиитите в Бейрут. На ливанската сцена се появява нов играч. В първите дни на февруари Амал, Хизбула, PSP и други леви организации атакуват позициите на ливанската армия в столицата и след четиридневни сражения овладяват летището и достигат Зелената линия. Армията започва отново процеса на разпад - деморализирани войници дезертират и се присъединяват към различните групировки според убежденията си. Бейрут отново е разделен на западна (мюсюлманска) и източна (християнска) част, а барикадите от периода 1975-1982 г. са възстановени. В деня след изгонването на армията от западен Бейрут MNF взема решението за изтегляне на контингентите. С наутрализирането и на ливанската армия, и на международните сили, Сирия многократно увеличава влиянието си в столицата и в цялата страна.
Засилването на сирийското влияние поражда силно недоволство сред Ливанския Фронт. Християнските милиции роптаят срещу Амин Джемаел, които се оказва в много сложна ситуация и трябва да използва всичките си дипломатически качества, за да оцелее. Първо неофициално (на 29-и февруари), а после и официално (6-ти март), Джемаел посещава Дамаск. Под сирийския натиск публично обявява 17-майския Пакт за невалиден. Насрочва се нов кръг преговори на 12-и март в Швейцария, на който са поканени всички, освен представителите на ЛФ. "Домакинството" този път е ексклузивно на Сирия.
Втори кръг преговори в Лузон
Конференцията обаче се оказва пълен провал. Още в началото Джумблат предизвиква скандал, като нарежда ливанският флаг пред мястото му да бъде заменен с друзки. След това прекарва повечето от деня в суитата си, давайки интервю за списание "Плейбой". Следват 9 дни на безплодни разговори, често прекъсвани от коктейли и бюфети. Изглежда че никоя страна не желае да отстъпи ни най-малко от позициите си. Накрая преговорите се "взривяват", след като бившият президент Франджие отказва дори да обсъжда промяна в задължителната християнската принадлежност на ливанския президент. През това време, обиден от пренебрежението на останалите групи и едновременно с това окуражен от подкрепата на населенето, Ливанският Фронт обявява че "конференцията и нейният резултат не са от значение, понеже целят единствено затвърждаване на сирийската хегемония в Ливан". Християнските сили заявяват че са готови за война със Сирия и всичките и съюзници, на какво и да е цена. Същевременно расте и подозрителността на ЛФ към Амин Джемаел, особено след посещенията му в Дамаск. Християнските милиции се сражават срещу просирийските сили в западен Бейрут до края на април, когато е формирано "Правителство на Националното Обединение" под предстедателството на Рашид Карами. "Обединението" на това правителство се изразява в спорадичните събирания на министрите му на една и съща маса. Тепърва Сирия трябва да се справи със задачата да стабилизира придобивките си, но фиктивното "Обединено Правителство" за момента върши работа.
Съглашението Бикфая
На 18-и юни 1984 г. под сирийски надзор е прокарано още едно съглашение (известно като "Бикфая", където е подписан документът). Друзите и мюсюлманите настояват досегашният пост на върховен командващ на армията (запазен за християнин), да бъде заменен с мултиетнически военен съвет. Маронитите разбира се са против, но е постигнат следния компромис: постът началник на ГЩ остава запазен за маронит, но се създава 6-членен военен съвет, който ще назначава началниците на бригадно и дивизионно ниво. Нов началник на армията става Мишел Аюн. Също така е договорено основаването на нова разузнавателна агенция, наречена Национален Съвет на Сигурността. Началническият пост е резервиран за шиит. Военното разузнаване, традиционно управлявано от маронит, остава да действа като паралелен орган.
Надеждата че реформите ще доведат до стабилизация се оказват напразни - временно прекратеното насилие скоро се подновява. На 24-и август са атакувани саудитското и британското посолство в Бейрут. В западната част на града периодично избухват престрелки между сунити, шиити, друзи и маронити. Израелски въздушни удари срещу палестинската фракция на Абу Муса допълнително нагнетяват напрежението, на 23-и август при катастрофа загива генерал от друзки произход, а на всичкото отгоре на 30-и от сърдечен удар умира маронитският патриарх и основател на Катаеб, Пиер Джамаел. В християнската общност незабавно започва боричкането между претендентите за трона.
Сирия се оказва в ролята на помирител и се заема с въдворяването на ред. В долината Бекаа иранската гвардия и придатъка и Хизбула са смъмрени и усмирени, а в Триполи сирийската армия се намесва, за да прекрати сраженията между просирийската Арабска Демократична Партия и сунитските фундаменталисти от Туахид (Islamic Unification Movement).
На 20-и септември американското посолство става цел на бомбен атентат. Отново е използван микробус с екзплозиви, но този път охранител успява да простреля шофьора и бомбата детонира на 10 метра от сградата. Убити са 24 души, а други 90 са ранени. Сателитни снимки разкриват репетиции върху макет на посолството в долината Бекаа; американското разузнаване отново посочва Хизбула като извършител, с иранско и сирийско съдействие.
Преврат в Ливанския Фронт
Нарастват и разногласията между ЛФ и Амин Джемаел. Нежелаещ да допусне конкуренция, Джемаел крои планове за потушаване на бунтовническите настроения. Мандатът на водача на Ливанския Фронт Фади Фрем изтича през ноември 1984 г. и е заменен от Фуад Надер, който е племенник на Джемаел. Президентът смята че ще може да се справи с него и започва да оказва натиск над ЛФ да напуснат позициите си в Бейрут, между които жизнено важното пристанище на столицата. Напрежението ескалира при предложението за разпускането на КПП Барбара, чийто началник е Самир Геагеа. След няколко седмици на преговори Ливанският Фронт се съгласява да се изтегли от източен Бейрут в планините, но отказва да предаде останалите си позиции. Водачите на Катаеб посещават Дамаск през февруари 1985 г., което е посрещнато на нож от по-радикалните християни. Хората на Геагеа упорито отказват да напуснат КПП Барбара и на 11-и март 1985 г. Фуад Надер освобождава Геагеа от поста му и декларира че от сега нататък ЛФ ще действа независимо от Катаеб. Това е последната сламка за маронитските бойци и на следващия ден бунтът започва. Призори Геагеа и Хобейка повеждат поход срещу щаба на Катаеб, като с малки изключения, всичките им цели падат без съпротива. Оказва се че поддръжниците на Надер се броят на пръсти. За един ден практически всички гарнизони, медии и бизнеси на Катаеб попадат под контрола на Ливанския Фронт и Фуад Надер се съгласява да предаде командия пост. От този момент нататък Катаеб се превръща в чисто политическо движение, а ЛФ се оглавява от Самир Геагеа. Сирийската армия решава да не се намесва, понеже преценява че метежът не е директно насочен срещу Амин Джемаел.
Краят на Мурабитун и Войната за лагерите
Към края на 1984 г. започва да става очевидно че палестинците се опитват да възстановят политическото и военното си присъствие в Бейрут. След като израелските войски се изтеглят от Сидон (февруари 1985 г.) и Тир (март-април), аналогични процеси започват и там. Сирия не гледа с добро око на подобно развитие, тъй като "възкръсването" на палестинската полу-автономия в Бейрут и южната част от страната би могло да предизвика израелска реакция, особено ако процесът се асоциира с PLO. От начало просирийските групировки Сайка, PFLP-GC и Абу Муса биват окуражавани от патрона си и наистина бързо установяват водеща позиция в лагерите под директен сирийски контрол като Нахр ал-Баред и Бадауи; но в палестинските лагери извън сирийската територия скоро става очевидно че надделяват независимите групировки като Фатах, PFLP и DFLP. Шиитският Амал и друзката PSP също нямат доверие на палестинците след сблъсъците в южен Ливан в края на 70-те и началото на 80-те. За тях палестинското завръщане на сцената е недвусмислена заплаха за статута, които са си извоювали след събитията от 1982 г. Когато левите сили овладяват западен Бейрут, не пропускат да поставят въоръжени наблюдатели около палестинските лагери; същото се повтаря и след като IDF напуска южните градове Тир и Набатия.
Тъкмо когато напрежението в източен Бейрут спада, стрелбата в западен Бейрут започва отново (15-и април 1985 г.). Този път шиитите от Амал целят да затвърдят контрола си в мюсюлманската част на града и в тактически съюз с друзите от PSP атакуват сунитите от Мурабитун. Навремето страховитото военно крило на Независимото Насеритско Движение се предава за няколко дни и лидерът му, Ибрахим Кулайлат, е изпратен в изгнание. Добрите времена за насеристите са отминали отдавна - пан-арабизмът е изместен от нови и по-привлекателни идеологии. Мурабитун е една от последните ливански групировки, симпатизиращи на палестинското въоръжено присъствие в страната. Скоро след ликвидирането и, с подкрепата на Сирия Амал се обръща и срещу самите палестинци.
На 19-и май 1985 г. е даден първия изстрел от кампанията, станала известна като "Войната за лагерите". Случаен инцидент между палестински федаини и шиитски бойци в лагера Сабра бързо се разраства в тежки сражения в цялата околност. В този момент в лагерите Сабра, Шатила и Бурдж ал-Баражине се намират около 1000 въоръжени палестинци; силите на Амал в района наброяват 3000 бойци, към които по-късно се присъединяват близо 1000 редовни войници от ливанската армия, главно от "шиитската" 6-та бригада, но и от "християнската" 8-а бригада. Сирия обявява новата си политическа линия, наричайки сраженията "израелско-американски заговор, осъществен от Ясер Арафат".
До края на месец май, по-големите части от Сабра и Шатила падат в ръцете на шиитите, но след арабски и съветски натиск върху Сирия Арабската Лига се събира на извънредно заседание по въпроса на 8-и юни. Амал обявява едностранно спиране на огъня на другия ден, но обсадата на лагерите и престрелките продължават до 17-и юни. На тази дата в Дамаск представители на Амал и Палестинският Национален Фронт на Спасението подписват спиране на огъня. Жертвите до този момент са около 600 убити и 2000 ранени. С това приключва първата фаза на "войната". Корените на проблема не са адресирани и конфликтът просто продължава на друго място - в Сидон. В Бейрут кратки сражения избухват отново през септември и за около седмица в края март 1986 г.
След временно затишие, на 19-и май 1986 г. (точно година след началото на първата фаза) започва втората фаза на "Войната за лагерите". Въпреки че са снабдени от Сирия с танкове Т-54, Амал отново не успяват да постигнат решителна победа срещу палестинците. След дузина спирания на огъня боевете постепенно затихват и на 24-и юни ливанската армия и сирийски наблюдатели се разполагат на буферни позиции между враждуващите сили.
На 29-и септември 1986 г. нов инцидент между шиити и палестинци (или съзнателна провокация) край лагера Рашидия в покрайнините на Тир стартира третата и най-кръвопролитна фаза. След поставяне на ултиматум за разоръжаване и отхвърлянето му, Амал обгражда лагера и се опитва да го щурмува. До края на октомври сраженията обхващат също Бейрут и Сидон. Палестински отряд пробива обсадата на Сидон на 24-и ноември и заема стратегическа позиция в селото Магдуша. Слабостта на Амал става очевидна и според някои източници сирийски специални части се включват в боевете на страната на шиитите. Същевременно израелската авиация нанася многобройни удари по палестински позиции около Сидон.
Нови преговори с иранско посредничесто водят до спиране на огъня между Амал и Палестинския Национален Фронт на 15-и декември. Просирийските палестинки групировки се съгласяват да отстъпят позициите си в Магдуша, но Фатах (който не участва в преговорите) се опълчва и отказва. В последствие част от спорните територии са отстъпени от палестинците в полза на Хизбула и PNO, но в повечето обсадата и огъня скоро се подновяват. Обсадата на лагерите в Бейрут води до смъртта на неустановен брой цивилни от глад и болести, вероятно хиляди.
Накрая, на 21-и февруари 1987 г., първите 1000 от общо 7000 сирийски войници се нанасят в западен Бейрут. Сирийската армия заема шиитските позиции около палестинските лагери и започва последният кръг преговори, завършил с пълно примирие между Амал и PNSF на 7-ми април.
През двете години на "войната за лагерите" палестинците се съпротивляват упорито и с дискретната помощ на друзите издържат обсадата (около 25 000 палестински бежанци намират убежище в друзки териториите). Амал понася значителни човешки и политически щети, от които никога не се възстановява напълно. Във "войната за лагерите", както следва от официалния доклад на ливанското правителство, са загинали общо 3781 души, а 6787 са били ранени. Към тези цифри трябва да се прибавят и близо двете хиляди палестинци, убити във вътрешни борби между съперничещите си фракции.
IDF се изтегля
Някои израелски политици виждат в шиитската общност потенциален съюзник срещу палестинците, понеже и двете страни не желаят завръщането на PLO в южен Ливан, а и около 10% от членовете на SLA са шиити. В съответствие с това схващане съществува и план за създаването на шиитска буферна зона по модела на "Free Lebanon" на Саад Хадад (който умира от рак в началото на 1984 г. и е наследен от генерал Антоан Лахад). Този план обаче не е се реализира, след като повечето от шиитите минават на страната на радикални групировки като Хизбула и се противопоставят ожесточено на израелското присъствие в страната. Поради нарастващите загуби в безплодни градски сражения, на 16-и февруари 1985 г. IDF започва постепенното изтегляне на юг. Първата фаза представлява изтегляне на всички войски намиращи се северно от река Литани, включително евакуация от Сидон. За да избегнат междуособните борби, местните милиции излъчват специален комитет, който да съблюдава прехвърлянето на града под юрисдикцията на ливанската армия. В деня след израелската евакуация в Сидон мирно се нанася армейско съединение от около 3000 войници, главно от "шиитската" 12-а бригада. Но отстъплението води до незабавна ескалация в районите все още под израелски контрол, особено в Тир през месец март. Под засилващият се огън на различните групировки, кабинетът обявява краен срок за евакуацията и побързва да изтегли армията от останала част на южен Ливан. Запазена е само зона за сигурност с дълбочина 5-10 км под контрола на SLA и малки отряди израелски войници и инструктори.
Мирната обстановка в евакуираните територии е краткотрайна. През март и април в околностите на Сидон избухват нови сражения между християни и мюсюлмани. Както LF, така и друзко-шиитско-палестинската коалиция желаят да са господари в района: контрол над магистралата Бейрут-Сидон и крайбрежните селца осигуряват 'излаз на море', достъп до международните пазари, контрабанда и оръжейни доставки. Споменът за кланетата в Дамур през 1976 г. е жив и дава допълнителна мотивация на сражаващите се маронити. Армията се намесва, но е неспособна да въдвори ред. На 24-и април, след 40-дневни боеве, Ливанският Фронт започва да отстъпва под натиска на палестинци и пан-арабисти и християнските селища започват да падат едно след друго. Десетки села са разграбени и опожарени в следващите дни. В най-големия погром за християнските сили от 1983 г. насам, според оценките на ООН, между 10 000 и 20 000 души загубват домовете си. В грабежа се включват дори жители на Сидон и Бейрут, пристигащи специално с коли и камиони, за да товарят покъщина и друга плячка. Част от бежанците се насочват към Джезин, който е под контрола на SLA, други бягат на юг към израелската зона за сигурност. Точният брой на избитите цивилни е неизвестен, но се оценява на няколко стотици.
Отзвукът в LF и Тристранното съглашение
Погромът над християнското население в южен Ливан е тежък удар за престижа на Ливанския Фронт. Опозореният Самир Геагеа, току-що поел длъжността 'върховен командващ', е подложен на яростна критика от съперника си Ели Хобейка и е принуден да отстъпи жадувания пост. Хобейка е избран за негов наследник на 9-и май и почти веднага започва опитите да прокара просирийска политическа линия. След като на 9-и септември посещава Дамаск, висшите функционери на LF започват да го гледат с нарастващо подозрение.
В края на 1985 г. Сирия инициира нов кръг преговори между враждуващите ливански групировки с цел да се прекрати безкрайната гражданска война. На 28-и декември в Дамаск представителите на най-силните групировки (Набих Бери от Амал, Уалид Джумблат от PSP и Ели Хобейка от LF) подписват Тристранното съглашение (The Tripartite accord). Договорено е незабавно спиране на огъня и обща декларация за край на войната в рамките на една година. Нелегалните милиции трябва да се разоръжат и разпуснат, а отговорна за сигурността и реда ще е "реформираната и религиозно-интегрираната ливанска армия, с подкрепата на сирийските въоръжени сили". Също така съглашението намеква за "задълбочаване на сътрудничеството (между Ливан и Сирия, б.моя) в сферите на военното дело, международните отношения и националната сигурност". По-нататъшните реформи включват: отмяна на старата формула за разделение на властите на етническо-религиозен принцип, замяната и с "управление на мнозинството и представяне на малцинствата", формирането на двукамерен парламент, и други.
За разлика от предишните съглашения, това е подписано от военначалниците, а не от цивилните политици. В договореностите могат да се открият много причини за оптимизъм, но и много предпоставки за бъдещи конфликти. Мнозина от ливанските политици виждат в Тристранното съглашение амбиции за създаването на Велика Сирия. Най-ожесточено се противопоставят сунитите, които разполагат с политическо влияние, но незначителни въоръжени сили, след като милицията им Мурабитун е разгромена по-рано същата година.
Джемаел отказва да признае легитимността на съглашението и е подкрепен от Геагеа (свален от поста си 8 месеца по-рано заради анти-сирийската си позиция). В лагера на християните започва нова вътрешна борба между привържениците на Самир Геагеа и Ели Хобейка, в която анти-сирийските настроения надделяват. Открити са документи, свидетелстващи че той от доста време е действал като сирийски агент. На 16-и януари 1986 г. Ели Хобейка бяга в Париж, а по-късно намира убежище в Дамаск. Провалът е звучна плесница за режима на Асад, който отговаря с атаки срещу християнските селища в Ливан чрез подчинените си партизански групировки. Серия от коли-бомби експлодират по улиците на източен Бейрут, президентския дворец и родния град на Джемаел, Бикфая, са подложени на обстрел, но християнската общност застава на страната на Джемаел. Тристранното съглашение така и не бива реализирано.
Самир Геагеа, замаян от връщането си на власт, отправя предизвикателство срещу авторитета на самия Джемаел и партията Катаеб. През юли 1986 г. обявява създаването на своята "Free Lebanon Army". Но лоялистите на LF се опълчват срещу намеренията му.
1986-1987 г.
Пакс Сириана
На 4-и юли 1986 г. сирийски войски (около 500 войници) се разполагат в западен Бейрут за първи път след прогонването им от IDF през 1982 г. Премахнати са КПП-та и са конфискувани част от оръжията на различни фракции. Редът е временно възстановен, но през февруари 1987 г. отново избухват сблъсъци, този път между друзи и шиити. И двете страни използват танкове Т-54, доставени им от Сирия. 5 дни бушуват сражения в невиждан до този момент мащаб. Голяма част от западен Бейрут е обхваната от пламъци, а убитите са над 700.
Сирия се намесва решително, като използва безредиците, за да разшири контрола си и над нови територии. Още 7500 войници са изпратени в столицата. Само в първите два дни на полицейската операция са застреляни 15 бойци от различни ливански милиции и са арестувани местните командири. На 24-и февруари са атакувани и офисите на Хизбула, където са убити 18 бойци.
До средата на 1987 г. сирийската армия установява пълен контрол над столицата и прилежащите и транспортни възли. Командващият сирийските сили в Ливан, генерал Гази Канаан, заявява че е дошъл краят на партизанската власт и че редът и сигурността в Ливан ще са главен приоритет за Сирия. Интервенцията е обявена за "безсрочна".
Щурмът на Ашрафия
Рано сутринта на 27-и септември 1986 г. тайно завърналият се от Дамаск Ели Хобейка прави опит да си върне властта над Ливанския Фронт. Съединение от близо 3000 негови поддръжници преминават Зелената линия от запад на изток с подкрепата на левите сили и сирийската армия. Целта е щаба на LF в Ашрафия. Предната нощ малък отряд изненадва бойците на Самир Геагеа и осигурява 'плацдарм' за основните сили. Хобейка напредва до площада Сасин, където е спрян от лоялистите на Геагеа, които скоро преминават и в контраатака. В 10:30 ливански самолети прелитат над Ашрафия, а 10-а бригада на ливанската армия се намесва на страната на LF. До обяд нападателите са спряни напълно. Хобейка панически звъни в щаба на сирийците, от където го увещават да издържи няколко часа, докато пристигне помощ. Но вече започналото отстъпление скоро се превръща в бягство. Ливанската армия затваря обръча и по-малко от половината хора на Хобейка успяват да избягат обратно отвъд Зелената линия, останалите се предават. Самият Хобейка също се измъква и остава под сирийска закрила в Цаале.
1988-1989 г.
Възходът на генерал Аюн
С изтичането на президентския мандат на Джемаел назрява нова политическа криза - различните ливански фракции не могат да се споразумеят за наследник, а Сирия отхвърля компромисните кандидати. В края на краищата мандатът на Джемаел изтича в полунощ на 22-и септември 1988 г. и в първите минути на 23-и той назначава генерал Микел Аюн за временен премиер, докато бъдат проведени избори. Настоящият просирийски премиер, Салим ал-Хос, отхвърля назначението и продължава да действа като премиер от западен Бейрут. Според ливанския Национален Пакт, правото е на страната на Джемаел и Аюн е законният премиер; дори съществува аналогичен прецедент от 1952 г. Но от този момент Ливан се оказва с две паралелни правителства - християнско в източен Бейрут и мюсюлманско в западен. Опитите за провеждане на избори са последователно проваляни или от въоръжените милиции или от Сирия. Аюн разбира че нормализацията няма да настъпи преди да бъдат овладяни тези два фактора и започва да действа за намаляване влиянието им във вътрешната политика на страната.
През февруари 1989 г. Аюн нарежда на армията да затвори нелегалните пристанища на Ливанския Фронт. Армията започва въоръжена кампания срещу LF на 14-и и след двудневни сражения милициите признават подчинението си пред Аюн, предават пристанището на Бейрут в ръцете на официалната власт (за първи път от началото на бойните действия), както и се отказват от други източници на 'такси'.
В началото Сирия приветства удара срещу LF, но Аюн нарежда изатварянето на всички нелегални пристанища по краибрежието, което включва и тези на просирийските групировки, които отказват да се подчинят. Целта му е да принуди всички да използват легалното пристанище в Бейрут; на 6-и март скромният ливански флот започва морска блокада и лов на контрабандисти. Просирийските групировки и сирийската армия отговарят с подновяване обстрела на източен Бейрут. На 14-и март е обстрелян комплекса на Юнеско в западен Бейрут, при което загиват десетки цивилни. Мюсюлманите обвиняват Аюн за нападението, но в комплекса са открити неизбухнали 160 и 240 мм снаряди, с каквито оръдия разполага единствено сирийската армия.
На 14-и май сунитският мюфтия шейх Хасан Калед публично обвинява Сирия за обстрела на Бейрут и убийствата в комплекса на Юнеско. Два дни по-късно шейхът е убит в зрелищен атентат с кола-бомба, натоварена с 300 кг експлозив. Освен него, загиват 21 цивилни и 76 са ранени. Сирийски натиск прекратява разследването на убийството.
Освободителната война и съглашенията Тайф
След три седмици на непрестанен обстрел, генерал Аюн обявява "Освободителна война" (14-и март 1989 г.). Артилерийският обстрел продължава 7 месеца - сирийците и мюсюлманските милиции обстрелват източен Бейрут, а ливанската армия и части на LF - сирийски позиции в западен Бейрут и планината Шуф. В артилерийските дуели са убити над 1000 души, а хиляди са ранени. Сирия налага морска и сухопътна блокада на християнските територии. Пристанището на Бейрут е блокирано по море и обстрелвано откъм сушата.
И двете страни в конфликта срещат нарастващи трудности: Аюн търпи спад в популярността си поради затварянето на пристанището, а Сирия е изправена пред международен натиск и нарастващи логистични проблеми. В началото на юли се появяват слухове че се готви пратка на ракети Frog-7 (Луна) от Ирак за силите на Аюн. В обсега им влиза Дамаск и сирийците затягат морската блокада. От базата в Триполи са развърнати няколко брегови катера, които обстрелват и задържат приближаващи се кораби. Към края на месеца в източен Бейрут назрява хуманитарна криза и Самир Геагеа, който досега е спазвал неутралитет, се съгласява да намеси Ливанския Фронт на страната на Аюн. Под прикритието на християнската артилерия част от корабите успешно пробиват блокадата.
След като многобройните опити на просирийските партизани да пробият линиите на маронитите не успяват, е взето решение за офанзива на редовната сирийска армия. Между 10-и и 13-и август градчето Сук ел-Гарб е подложено на особено интензивен обстрел, след което е щурмувано от сирийци, друзи, палестинци и бойци на CAO. Коалицията скоро пробива отбранителната линия, но контраатака на ливанската армия отхвърля нападателите на изходните им позиции. По време на битката Джумблат обявява че Сук ел-Гарб е "освободен от окупацията на ливанската армия" и насрочва пресконференция в града. При пристигането си журналистите са изненадани да научат че ливанската армия е постигнала решителна победа въпреки превъзходството на атакуващите.
Няколко месеца по-рано, през януари 1989 г., Арабската Лига назначава 6-членен високопоставен комитет по ливанските въпроси. Между членовете са кувейтският външен министър, саудитският и мароканският крал и алжирският президент. Задачата им е да изработят решение, задоволяващо всички страни в продължителната гражданска война.
През май комитетът се събира за първи път в Казабланка, но два месеца по-късно декларира че усилията му са стигнали "задънена улица" заради сирийската блокада. След нови дискусии комитетът договаря 7-точково спиране на огъня, което трябва да се проведе през септември и да е край на Освободителната война. След това ливанските представители трябва да се срещнат в Тайф, Саудитска Арабия, за по-нататъшни преговори.
След месец преговори, през октомври е формулирано съглашението Тайф. Два дни по-рано мюсюлманският депутат Назим Кадри е убит, след като публично призовава за сирийско изтегляне от Ливан. По същото време сунитски депутат заявява че сирийската интервенция е в противоречие с решенията на Арабската Лига и обвинява Дамаск в тежки престъпления. През следващите 24 часа около 200 негови поддръжници са арестувани в района на Триполи. Въпреки опитите на Сирия да саботира преговорите, през ноември ливанските представители се завръщат и парламентът одобрява текста на съглашението. Избран е и нов президент - маронитът от Згарта Рене Моауад (5-ти ноември), но генерал Аюн, действащ като временен премиер, не желае да предаде властта, разпуска парламента и отхвърля назначението на Моауад.
Също така Аюн се противопоставя на съглашението Тайф и отказва да го ратифицира. Главната му критика е че документът предвижда 2-годишен срок за "подпомагане на възстановителния процес и последващо изтегляне на сирийските сили до долината Бекаа", вместо пълна и незабавна евакуация. Срок за по-нататъшно изтегляне (след Бекаа) не е посочен. Също така според Аюн съглашението предвижда "просто прехвърлянето на правомощия от президента към премиера, без фундаментални реформи в политическата система". Следвайки отказа на Аюн, сирийски части започват да заемат позиции около християнската част на столицата. Тълпи от стотици хиляди ливанци се събират около президентския дворец като "жив щит" на Аюн, предусещайки сирийски опит за покушение. В демонстрациите вземат участие както християни, така и многобройни сунити и шиити, което е началото на първото политическо движение с наистина национален характер. Сунитски мюфтии държат всяка вечер пламенни речи пред тълпата.
Междувременно Моауад изпада в неловко положение, след като режимът в Дамаск започва агресивна телевизионна кампания срещу Аюн. Част от нападките в сирийската преса са толкова нелепи, че Моауад ги отхвърля публично. Непризнатият президент отказва да поведе преврат срещу Аюн, предпочита мирните преговори и е против сирийска въоръжена намеса. На 22-и ноември 1989 г. Рене Моауад намира смъртта си в детонацията на 250 кг експлозиви, заложени по маршрута му на връщане от празненствата по случай ливанската независимост. Експлозивите са трупани няколко дни в сладкарница край пътя, в сърцето на "сирийския" западен Бейрут. Задницата на президентския мерцедес е намерена на покрива на съседна сграда, а предницата - на 200 метра от мястото на експлозията. Разследване на убийството не е проведено.
Два дни по-късно парламентът се събира и излъчва наследник - Елиас Храуи, маронит от Цаале. Резултатите са предадени по сирийска радиостанция 10 минути преди да се проведе самото гласуване. На следващия ден Храуи назначава Салим ал-Хус за премиер, както и ново правителство. Въпреки международното признание на Елиас Храуи и правителството му, генерал Аюн отново отказва да признае легитимността им. В началото на декември Храуи официално го освобождава и от другия му пост - върховен командващ на армията, но по-голямата част от въоръжените сили отново остават лоялни към Аюн.
Началото на края (1990-1991 г.)
Война на елиминация
Ливанското население, уморено от безкрайните набези и стълкновения на милициите и сирийската окупация, застава масово на страната на Аюн. Демонстрациите около президентския дворец събират стотици хиляди всяка вечер. Самир Геагеа бързо започва да губи престиж сред редиците на Ливанския Фронт и започва да се изкушава от мисълта да се съюзи с правителството на Храуи. Подобен ход, смята той, би му осигурил правителствена длъжност, международно признание за LF и възможност да си възвърне контрола над маронитската общност. Геагеа не крие намеренията и публично заявява че ще се свърже с Храуи "ако нещата не станат с генерала". Сирия окуражава Храуи да приеме предложението.
През януари се появяват слухове че и други командири на Ливанския Фронт преговарят със САЩ и Сирия за евентуален ход срещу Микел Аюн. Не се знае доколко слуховете са били достоверни, но на 30-и януари Аюн решава да вземе превантивни мерки и обявява "оръжейно обединение", чийто смисъл е Ливанския Фронт да се разоръжи и влее в ливанската армия. За Самир Геагеа това означава война. Незабавно LF атакува и превзема казарми, бази и оръжейни складове из страната. Генерал Аюн се е готвил за война срещу сирийците и ударът е пълна изненада. Военновъздушната база Адма е превзета и целият хеликоптерен флот на армията е унищожен още в първия ден на кампанията.
Битката между ливанската армия и LF продължава от февруари до май 1990 г. Пристига голяма оръжейна пратка от Ирак, която трябва "да се разпредели по равно между армията и Ливанския фронт", но целта е най-вече да се подлее вода на сирийците. Огневата мощ на партизаните не отсъпва особено на тази на армията; количествата оръжие в източен Бейрут достигат най-високата си точка от началото на гражданската война. За сметка на това Аюн започва кампанията в неизгодна позиция и трябва да превзема отново териториите, паднали в хаоса на първите дни. Партизаните са наясно с ниската си популярност сред населението, но това само ги мотивира да се сражават още по-ожесточено.
След като си връща крайбрежната зона Матн и казармите в Дибие през февруари, Аюн се насочва към Джоиние. Но тридневните сражения оставят инфраструктурата на града толкова разрушена, че се налага да избере заобиколния път през планините Шуф, което дава възможност на партизаните да се прегрупират. Напредването в планински район и обилен снеговалеж е бавно, но към края на месеца Аюн излиза на позиции в източен Бейрут и щурмува главната база на Ливанския Фронт в Ашрафия. Във всеки щурм участват около 1000 войници и десетки бронирани машини. Ашрафия е превзета, но Аюн остава без муниции за новите си американските гаубици; налага се да разчита на доставените от Ирак стари съветски оръдия. Към 1-ви март загубите на Аюн наброяват 32 офицери, 251 войници, 40 танка, 10 бронетранспортьора и 11 хеликоптера, а още 35 бронирани машини са повредени.
Парадоксът е че двете най-добре въоръжени сили в Ливан, тези които най-успешно могат да се противопоставят на Сирия, се сражават една с друга. Мнозина от бойците в двата лагера се познават, някои дори са роднини; дезертьорството е често срещано явление. До края на април Аюн остава с половината от началните си сили. Загубил е морските си бази, авиацията, голяма част от оръжейните складове и 25% от танковете си. Сирия потрива ръце и чака двете страни да отслабнат дотолкова, че да се бъдат принудени да избират между приемане на съглашенията Тайф и военен погром. През април и май конфликтът остава позиционен, тъй като и двете страни могат единствено да се обстрелват с артилерия, което правят безспирно. Накрая Ирак спонсорира спиране на огъня, но християнското общество в Ливан е разсечено на две за дълго време, може би завинаги. Убити са около 900 души и около 3000 - ранени, а огромен брой бежанци - 320 000, напуска родните си места по време на тази "война на елиминация", както я нарича Самир Геагеа.
На 9-ти април Ливанския Фронт съобщава че е готов да подпише съглашенията Тайф и да предаде институциите под негов контрол в ръцете на паралелното правителство в западен Бейрут. Аюн е в безизходно положение и не може да направи нищо.
На международната сцена се случват събития, оказващи силно влияние върху вътрешния ливанския конфликт. Преди фаворит на САЩ, генерал Аюн губи симпатиите на американците. Назряват далеч по-важните от американска гледна точка събития в Кувейт и Саудитска Арабия. С разпадането на източния блок и отслабването на СССР, администрацията на Буш възнамерява да въдвори амбициозен "нов ред" в Близкия Изток. В назравящия конфликт с Ирак Сирия е важен съюзник и съответно става обект на ухажване от страна на САЩ. Сирийски контингент дори е разположен в Саудитска Арабия. В тази постановка генерал Аюн е незначителна фигура. На 13-и септември 1990 г. Джеймс Бейкър посещава Дамаск, а по-късно Асад провежда първата си визита в Техеран, за да потвърди съгласието на Иран за военна операция срещу Ирак. Срещу сирийското сътрудничество на Асад е даден негласен карт-бланш да разреши "ливанския въпрос" с каквито средства намери за добре.
Сирия и правителството на Храуи действат предпазливо, желаейки да дадат последен шанс на Аюн да приеме съглашенията. Ливанският Фронт напълно съдейства на сирийците, като между Асад и пратеникът на LF в Дамаск Джордж Саада разцъфтява такава дружба, че последният дори е помолен "да не ни лишава[сирийците] от компанията си прекалено дълго".
На 21-и август ливанският парламент събира нужните 2/3 от гласовете и ратифицира съглашенията Тайф. Националната Асамблея и президентът Храуи потвърждават на свои ред и осъществяването на реформите започва. Членовете на Асамблеята са увеличени от 99 на 108 и разделени по равно между християни и мюсюлмани. През септември Ливанския Фронт официално предава властта над териториите си в ръцете на правителството на Храуи. На 28-и септевмри правителството демонстрира авторитета си, блокирайки зоната под контрол на Аюн.
Обсада и опит за покушение срещу Микел Аюн
На същия ден генерал Лахуд, формалният главнокомандващ, нарежда на лоялните си войски да прекъснат напълно снабдяването на зоната. Половин милион цивилни остават без храна и са принудени да се предадат или да се обърнат срещу Аюн. Два дни по-късно Салим ел-Хус се среща с Джордж Буш и получава одобрението му за операцията. Но населението масово се противопоставя и започва да прехвърля храна на обсадените през нощта; цивилни демонстрации се опитват да пробият кордоните през деня. На 1-ви октомври тълпи от граждани се събират и започват ненасилствени маршове към три от граничните пунктове. При Ел Доуар сирийците препречват пътя на протестиращите, но на други места демонстрантите се смесват с войниците и пробиват кордона. В един от случаите ливански войници откриват огън и застрелват 12 души.
На 12-и октомври както обикновенно през последните месеци, около президентския дворец в Бейрут се е събрала огромна тълпа от привърженици на Аюн. Ливанската артилерия стреля, но не успява да разпръсне хората. Когато генерал Аюн излиза на трибуната и започва речта си, Хабиб Хилал, шиит от южен Ливан и член на сирийската партия Баат, стреля по него 4 пъти, но бронираната витрина спасява генерала. Млад офицер скача и издърпва Хилал от тълпата, преди да бъде разкъсан. Атентаторът е предаден на ливанските власти, които го освобождават на следващия ден. Генералният секретар на Баат обявява Хабиб Хилал за "национален герой на арабската кауза".
Събитията от 13-и октомври
На същия ден, 13-и октомври 1990 г., сирийски войски и малкото ливански военни, лоялни на Храуи, започват офанзива срещу Аюн. Още в 7:00 на сутринта след неуспешното покушение сирийски самолети бомбардират президентския дворец и министерството на отбраната. Още преди години Израел е обявил небето над Ливан за "забранена зона" за сирийска авиация и стриктно следи за нарушения, но на този ден Асад е получил извънредно разрешение от САЩ за въздушни удари срещу Аюн - като компенсация за сирийската помощ в анти-иракската коалиция. Преди бомбардировката, сирийските самолети прелитат пробно над крайбрежната ивица, за да пробват доколко ефективно е американското влияние над израелските ВВС.
Въздушните удари са последвани от артилерийски обстрел и настъпление на сирийски и ливански редовни части срещу позициите на лоялистите. Франция обмисля интервенция чрез средиземноморския си флот, но е разубедена от американския натиск. В 8:45 Аюн разбира че този път няма шанс за победа и обявява капитулация от френското посолство в града, "за да се избегне кръвопролитието, разрушенията и за да спаси каквото остава". Пропуски в комуникациите не позволяват на много от частите да получат нарежданията си за прекратяване на съпротивата. Дори от тези, които получават директни заповеди, мнозина отказват да се подчинят и продължават да се сражават, дори обръщайки сирийците в отстъпление на някои места. Край Бикфая ливански командоси атакуват сирийско танково съединение и му нанасят тежки загуби. В Сук ел-Гарб кадети от военната академия, размесени с редовни войници, убиват около 400 сирийски войници преди позицията да падне. Щабът на армията първоначално отказва да даде заповед за спиране на огъня, докато не установява контакт със самия Аюн, което става чак в 12:30 на обяд.
В малко селце край Кахале съединение от стотина войници (102-а рота от 10-а бригада) е откъснато щаба си и оказва ожесточена съпротива. След обявяването на капитулацията сирийците напредват по главния път, без да предполагат че другата страна не е информирана за примирието. Ливанските войници откриват огън с лека артилерия, всявайки хаос в сирийската колона. Част от войниците се втурват в минно поле, а други в паниката бягат срещу вражеските позиции. Сирийският командир съобщава на ливанците за капитулацията на Аюн, но те отказват да се предат на сирийска част и решават да се сражават до смърт. В битката при селцето Дахр ел-Уахеш загиват между 160 и 450 сирийски войници; ливанците преминават към ръкопашен бой, след като мунициите им свършват; почти никой не оцелява, но пленници със сигурност е имало. Открити са телата на близо 80 ливански войници, но повечето са със завързани ръце и простреляни в тила. Други 51 военнопленници са разстреляни след падането на президентския дворец, както и няколко десетки цивилни. Един пленен офицер е премазан с танк. От манастир край Бейт Дери изчезват двама свещенници и няколко ранени войници.
След кървавия 13-и октомври опозицията е смазана ефективно. Сирийски агенти арестуват, убиват или сплашват анти-сирийски настроените елементи. През следващите дни около 200 известни поддръжници на Аюн от източен Бейрут и околността са задържани и изчезват безследно. Дани Чамун, водач на Националната Либерална Партия и виден поддръжник на Аюн, е застрелян заедно с цялото си семейство в апартамента им на 21-и октомври. Единствените оцелели са детегледачката и най-малката дъщеря на Чамун, които се скриват на тавана и описват убийците като носещи сирийски униформи. Както при предишните политически убийства и този път не е проведено разследване.
Самият Аюн остава във френското посолство до 27 август 1991 г, когато са му дадени гаранции че може да напусне страната безопасно. Намира политическо убежище във Франция и живее в Париж.
Междувременно, на 24-и декември 1990 г., е назначен нов премиер - Омар Карами. През 1991 и 1992 г. редът и сигурността се подобряват значително. Правителството разширява контрола си над страната, армията се засилва, икономиката започва дългия път на възстановяване. Милициите са официално разоръжени с правителствен декрет през май 1991 г., което слага символичния край на гражданската война. Но шиитските групировки Хизбула и част от Амал, както и палестинските организации запазват оръжията си под предтекст че трябва да продължат борбата срещу израелците на юг. През юли 1991 г. ливанската армия си връща контрола над Сидон и насилствено разоръжава местните палестински фракции. През май 1992 г. ислямските радикални групи освобождават последните западни заложници, отвлечени през 80-те.
Равносметката
от 16 години гражданска война е трагична. Между 100 и 130 хил. души са убити, други 100 хил. остават инвалиди. Около 900 хил. души, близо 1/5 от предвоенното население, се превръщат в бежанци. От тях около четвърт милион напускат страната завинаги. Безследно изчезналите са десетки хиляди. По време на войната са взривени 3641 коли-бомби, убиващи 4386 души. Голям брой оръжия остават в ръцете на населението, а многобройните минни полета пречат на бързото възстановяване на замеделието и икономиката. Сгради като хотелът Холидей Ин в Бейрут все още носят видими белези от страженията.
Официално преброяване на ливанското население не е провеждано от 1932 г. насам, но оценката за 2007 г. сочи 3,925,000 постоянно пребиваващи жители. Същевременно в света живеят около 18 милиона души с
[100 KB maximum, text cropped]
ливански произход, главно в Бразилия (8 милиона), Аржентина, Мексико, САЩ, Канада, Франция, Британия и други.
Епилог
Разоръжаването на милициите не слага край на ливанския вътрешен конфликт. Политическите убийства и етническо-религиозните сблъсъци все още са често срещани явления. След официалния край на войната се случват множество значими събития, като израелските военни операции "Отговорност" (1993 г.) и "Гроздове на гнева" (1996 г.), въстанието на сунитски фундаменталисти в Диние през 1999 г., пълното изтегляне на IDF и инцидентите в Шебаа през 2000 г., убийството на Ели Хобейка през 2002 г., убийството на Рафик Харири и сирийското изтегляне през 2005 г., както и разбира се втората ливанска война от 2006 г. Хизбула с подкрепата на Иран израства до степен да бъде конкуренция на правителството в Бейрут и не крие политическите си амбиции. Християните отдавна вече не са мнозинство и балансът е рязко преместен в полза на ливанските шиити, традиционно най-бедната и най-бързо размножаваща се група. Сирия също запазва значително влияние в ливанската политика, дори и след изтеглянето на въоръжението си сили.
Малката и изтерзана страна на кедрите със сигурност не е казала последната си дума и можем да очакваме че и за напред ще служи за полигон на различните регионални сили и източник на нови конфликти.
Приложение: Биографични данни за основните действащи лица
1. Пиер Джемаел (1905-1984) - ливански политически лидер, маронит, основател на партията Катаеб. Баща на Амин и Башир Джемаел. Пиер Джемаел е противник на френския мандат и активист в борбата за независимост, но през целия си живот е за прозападна и конкретно профренска ориентация на Ливан. Първоначално симпатизира на палестинската кауза, но по-късно променя възгледите си. Спечелва си славата на ловък и прагматичен политик и оцелява в няколко опита за покушение. Синът му Башир през 1982 г. и внукът му Пиер Амин през 2006 г. нямат такъв късмет, както и други негови роднини.
2. Башир Джемаел (1947-1982) - син на Пиер Джемаел, маронит, военнокомандващ, политик и за кратко президент. Следвайки стъпките на баща си, през 1962 г. става член на Катаеб, а от 1976 г. поема ръководството на въоръженото крило. Спечелва си слава на способен командир в "100-дневната война" и "битката за Цаале" срещу сирийската армия. Загива в бомбен атентат през 1982 г.
3. Пиер Амин Джемаел (1976-2006) - внук на Пиер Джемаел и негов последовател в политиката, считан за бъдещето на партия Катаеб. Открито проповядващ срещу сирийска намеса във вътрешните работи на Ливан и за прозападна ориентация на страната. Застрелян през 2006 г. от маскирани нападатели.
4. Етиен Сакр (1937-) - основател на организацията Пазители на кедрите през 1974-75, маронит. По-рано служи в ливанските служби за сигурност и участва в сблъсъците от 1958 г. Яростен противник на сирийско и палестинско присъствие, Сакр и Пазителите формално напускат Ливанския Фронт през 1976 г., но поддържат тесни връзки на тактическо ниво. След като Сакр подписва съглашенията Тайф през 1990 г., християнските му съюзници го арестуват и поставят под домашен арест, а по-късно е принуден да търси убежище в израелската зона за сигурност в южен Ливан. След изтеглянето на израелската армия през 2000 г. се премества в Израел и живее там до днес. В негово отсъствие е осъден на смърт за сътрудничество с IDF.
5. Камил Чамун (1900-1987) - маронит и изявен ливански политик. Президент през 1952-1958 г. Основава Ахрар (NLP) през 1958 г. Заема редица държавни постове през 70-те и 80-те. Дясно ориентиран, първоначално подкрепя сирийската интервенция, но по-късно влиза в тактически съюз с Израел срещу сирийците. Двамата му сина, Дори и Дани Чамун, следват стъпките му и стават активни членове на NLP.
6. Ясер Арафат (1929-2004) - легендарен палестински политик, основател и водач на Фатах (1959 г.), председател на PLO и президент на Палестинската автономия. През по-голямата част от живота си Арафат се бори против съществуването на Израел, но през 1988 г. променя възгледите си и с него официалната линия на Фатах. Ръководи организацията си на територията на няколко държави, най-вече Йордания, Ливан, Тунис и Израел.
7. Джордж Хабаш (1926-2008) - палестински политик (християнин) привърженик на нетрадиционните методи в политиката като отвличане на самолети и отвличане на заложници. Съосновател на Фатах и основател на PFLP (1967 г.) и генерален секретар на организацията до 2000 г. Предводител на Rejectionist Front и съосновател на нови ислямистки групировки като Ислямски Джихад и Хамас. На 26-и януари 2008 г. умира от сърдечен удар в Аман, Йордания.
8. Камал Джумблат (1917-1977) - водач на друзите и целия антиправителствен блок до убийството си през 1977 г. Баща му Фуад също загива от насилствена смърт през 1921 г. Основава партията PSP през 1949 г. Произхожда от могъщия клан Джумблат, традиционно излъчващ водачите на друзката общност. Симпатизант на палестинската кауза.
9. Уалид Джумблат (1949-) - син на Камал Джумблат и негов наследник като водач на друзите от 1977 г. до днес. Известен с честата промяна в позициите си според моментния интерес, както и острия си език в публични обръщения.
10. Ели Хобейка (1956-2002) - християнин, фалангист и известен военнокомандващ в Ливанските сили, в следвоенния период активен политик. Убит в бомбен атентат през 2002 г.
11. Самир Геагеа (1952-) - християнин, фалангист и също известен командир от гражданската война. Осъден на доживотен затвор през 1994 г., но освободен и реабилитиран след сирийското изтегляне през 2005 г.
12. Хафез Асад (1930-2000) - президент на Сирия от 1970 до 2000 г. Член на партията Баат, генерал Асад се издига до министър на отбраната след държавен преврат през 1966 г. и става президент след нов, вътрешно-партиен преврат през 1970 г. След смъртта си през 2000 г. е наследен от сина си Башир Асад.
13. Сюлейман Франджие (1910-1992) - християнин, президент на Ливан от 1970 до 1976 г. Симпатизант на Сирия. Основава организацията Марада, чийто военачалник е синът му Тони Франджие (убит през 1978 г.)
14. Микел Аюн (1935-) - маронит, ливански военачалник и политик. Между 1988 и 1990 г. е президент на Ливан, но успоредно заема и премиерския пост. През 80-те генерал Аюн служи като върховен началник на ливанската армия. Води 'освободителната война' срещу сирийците през 1990 г., принуден е да напусне страната и се завръща чак след сирийската евакуация през 2005 г.
Трудно е да се опише естеството на ливанската гражданска война, започнала през 1975 г. и продължила над 15 години. С оглед на участието на многобройни чуждестранни сили в сраженията е спорно дали въобще трябва войната да се нарича "гражданска". Погрешно е и да се възприема като религиозна война, а използването на понятията "християни" и "мюсюлмани" за описание на воюващите страни е крайно опростенческо и цели насилствено да вкара "в един кюп" твърде различаващи се фракции. Отликите между страните в конфликта са много повече от религиозната принадлежност на участниците - например множество християни се сражават на страната на "мюсюлманите" и обратно. Освен сблъсък на религии, имаме сблъсък на идеологии, идентичности, националности, и както е във всяка война - лудост и глупост...
Едно от възприетите наименования е 'Войната на отчаянието'.
За начало, кратка ретроспекция на ливанското развитие
Родината на древните финикийци последователно бива завладяна от перси, римляни, византийци, араби, кръстоносци и накрая отоманци. След над 400-годишна отоманска власт, през време на която днешен Ливан се е считал за част от т.нар. Велика Сирия. Районът през 1916 г. минава под френски мандат, като първоначално е обособена територия под названието "Велик Ливан", обхващаща почти само християнско (главно маронитско) население. По-късно са прибавени допълнителни територии с мюсюлманско и друзко население. През 1926 г. Франция създава Ливанската Република, все още като част от френския мандат. След падането на Франция през ВСВ, регионът е под администрацията на Виши. С разрешението на вишисткото правителство, Германия се опитва да прехвърли военни доставки през Сирия към Ирак, а в отговор британски войски нахлуват в Сирия и Ливан. След приключване на сраженията с вишистите, през 1941 г. Де Гол посещава страната и се съгласява да даде независимост на Ливан, но все пак под формален протекторат на FFL (Forces Francaises Libres). През 1943 г. се провеждат избори, първата работа на новоизбраното правителство е да отхвърли публично френския протекторат. В отговор французите арестуват ливанското правителство, но след силен международен натиск са принудени 3 седмици по-късно да го освободят и да признаят пълна независимост на страната. Последните френски войници напускат Ливан през 1946 г. Трябва да се спомене и важният "Национален Пакт" от 1943 г. - неписано споразумение между различните ливански групи за управляването на бъдещата държава. Една от главните точки е, че президентът трябва да бъде християнин, а премиерът - мюсюлманин.
След 1949 г. в Ливан има около 100 хил. палестински бежанци. Границата с Израел остава затворена, но спокойна, близо 20 години – положението, което коренно се променя след 1967 г.
Най-напред е необходимо кратко представяне на участниците в този толкова сложен конфликт. На най-високо ниво различните фракции, милиции и партии са обединени в два лагера - Десни и Леви; нужно е също така да се уточни че това най-вече тактическо разделение, доколкото идеологиите и интересите на различните движения често съвпадат само до нивото на "врагът на моя враг е мой приятел".
Първо, Десните сили, известни още като Lebanese Front. Абревиатурата "LF" се използва и за Lebanese Forces - общо наименование за въоръжените сили на Ливанския фронт - което създава объркване. Дори и за внимателният наблюдател често е трудно да разграничи едното образувание от другото. Ливанският Фронт се състои от:
1. Партия "Катаеб" (от арб. "катиба" - бригада, мн. ч. "катаеб" - бригади), известна също така като Phalangе (Фаланга или Фаланги). Официално партията е секулярна, но традиционно е доминирана от ливанските християни-маронити. Основана през 1936 г. като младежко движение от Пиер Джамаел (виж "биографични данни за основните действащи лица" в края на статията) . Взема активно участие в борбата срещу френския мандат. Мото - "Бог, Нация, Семейство". Водачи - Пиер Джемаел / Башир Джемаел / Амин Джемаел.
2. Бригада "Марада", известна и като "Zgharta Liberation Army". Локална милиция на християнското население на Ливанските планини, определящи се като наследници на древните мардаити и говорещи арамейски език. Згарта е родния град на водачът и - Сюлейман Франджие.
3. NLP (National Liberal Party), известна и като "Ахрар". Още една християнска партия, бореща се за единство и независимост на Ливан (както твърдят и много от останалите всъщност). Основана през 1958 г. Водачи - Камил Чамун / Дори Чамун.
3.1 Tigers Militia - въоръженото крило на NLP.
4. LRP (Lebanese Renewal Party) - основана през 1972 г. от Етиен Сакр (с прякор Абу Арз - "бащата на кедрите"). Крайно дясна, ултра-националистическа партия с ясно изразен християнски уклон, днес партията е обявена извън закона, но все още е неофициално предвождана от Сакр.
4.1 Guardians of the Cedars - въоръженото крило на LRP, по-късно станало официален приемник на забранената партия.
5. Al Tanzim / Tanzim / LRM (Lebanese Resistance Movement) - крайно дясно движение на маронитския елит. Основана като "Танзим" през 1968 г. от отцепили се членове на Катаеб, отначало движението действа като тайно общество. Няма изявен водач, решенията се вземат от колектив - нещо революционно за Ливан от периода. Едва през 1978 г. движението става публично под името LRM.
Кратко обобщение на идеологиите на Десните сили: както е видно, Десните са предимно маронити (християни), от средната и високата класа на обществото; ориентацията им е прозападна и категорично антикомунистическа и антипанарабистска (или антинасеристска); част от движенията са последователи на "финикийската теория", твърдяща че "истинските" ливанци са от финикийски, а не от арабски произход, и дори че европейската култура е изградена върху финикийската, а не елинската, тоест "идва" от Ливан; политиката им има ясно изразен националистически отенък и непреклонност към каквото и да е подчинение, обединение или приобщаване със Сирия или други арабски страни; също така палестинските бежанци се виждат като враждебни натрапници.
От другата страна са Левите сили, далеч по-аморфна коалиция на разнообразни движения и опълчения. Това което ги обединява е общият враг - настоящата власт, доминирана от маронитите. Не е пресилено да се каже, че Левите сили обединяват всички, целящи промяна на статуквото, а Десните - тези, които искат да го запазят. В тази амалгама главните участници са PLO, PLA, As-Saiqa, LNM и The Rejectionist Front. Не може да се избегне изброяването и на по-малките фракции в съюза, не и ако се търси цялостната картина.
1. PLO (Palestine Liberation Organization) [на български известна като ООП - Организация за Освобождение на Палестина]. Организацията е основана от Арабската лига през 1964 г. (с откровена пан-арабистска идеология - цел е връщане на загубените от Египет и Йордания територии, а не създаване на независима Палестина) и първоначално представлява съюз на различните палестински групировки под влиянието на египетското правителство. След 1967 г. Египет загубва престижа си и водеща става далеч най-силната между групировките - "Фатах" на Ясер Арафат, който официално е назначен за председател на PLO през 1969 г. По-късно, след множество разцепления и вътрешни пререкания, PLО загубва значението си и се преименува официално на "Фатах" (като по това време вече е било почти невъзможно да се разграничат двете организации). Водач на "Фатах" до смъртта си през 2004 г. остава Ясер Арафат, наследен от Махмуд Абас (Абу Мазен).
1.1 PLA (Palestine Liberation Army) - официално това е въоръженото крило на PLO, но де факто бойците са набирани, обучавани и въоръжавани в Сирия, а цялата организация следва инструкциите на Дамаск. Реално въоръжените сили на PLO са "Фатах" и останалите по-малки фракции.
1.2 PFLP (Popular Front for Liberation of Palestine). През 1953 г. Джордж Хабаш, 22-годишен палестинец-християнин, основава ANM (Arab Nationalist Movement), пан-арабистко движение с влияние в много арабски държави, но най-вече сред палестинците. Хабаш учи медицина в Бейрут и е силно повлиян от идеите за социалистическа революция и секуляризъм от една страна, и насеризъм (пан-арабизъм) от друга; заявява че черпи вдъхновение най-вече от Че Гевара. През 1966 г. Хабаш основава първите въоръжени отряди към движението си, наречени "Герои на Завръщането". След войната от 1967 г. те се обединяват с други две организации ("Младите Отмъстители" и сирийско-контролираните PLF - Palestine Liberation Front) и така е основана PFLP. Членовете и се определят като "марксистско-ленинистски националисти". PFLP често критикува "Фатах" за прекалена умереност и настоява за по-твърд курс на действие. През 70-те години Хабаш си спечелва зловеща слава чрез многобройни отвличания на самолети и други терористични актове.
1.2.1 <P>DFLP (<Popular> Democratic Front for the Liberation of Palestine), известна и просто като Democratic Front. Част от PFLP начело с Найеф Хауатме се отцепва през 1969 г. и основава PDFLP (преименувана през 1974 г. на DFLP). Хауатме счита че PFLP използва прекалено милитантни методи и предпочита да наблегне върху идеологическата обосновка и привличане на повече от палестинското население за каузата. Хауатме обяснява събитията в Близкия Изток с теориите на Маркс, а себе си определя дори като "маоист". DFLP бързо си спечелва репутация на най-"интелектуална" от палестинските групировки. Също марксисти-ленинисти, идеалната си цел те определят като създаване на единна палестинска държава, където "араби и евреи ще могат да живеят в безкласово общество и без национални репресии". Въпреки че организацията често действа като парламентьор между Израел и PLО и постигна няколко важни съглашения през 70-те и 80-те години, успоредно развива и терористична дейност (стриктно само в границите на Израел).
1.2.2 PFLP-GC (Popular Front for the Liberation of Palestine - General Command). През 1968 г. се отцепва от PFLP, но поради точно противоположните причини: основателят (и водач до днес) Ахмед Джибрил счита че PFLP отделя прекалено много време за "марксистко философстване" и недостатъчно - за активни действия. Джибрил и е бивш офицер от сирийската армия и отцепването е поощрявано от Сирия; и по-късно организацията се радва на сирийска и иранска подкрепа. PFLP-GC остро критикува PLO заради 'прекалено умерените му действия' и накрая напуска съюза през 1974 г. и се присъединява към т.нар. "Rejectionist Front". Фракцията се противопоставя на каквито и да е преговори с Израел и по никое време не участва в мирния процес.
1.2.3 PPSF/O (Palestinian Popular Struggle Front/Organization) - още едни отцепници от PFLP, отделили се през 1967 г., само месеци след основаването и. Особено колоритната и история включва доброволно подчиняване на Фатах през 1971 г., отново независимост от 1973 г., напускане на PLO и присъединяване към Rejectionist Front през 1974 г., редица самолетни отвличания през 70-те и постепенно западане след прекратяване на подкрепата от Египет; съживяване през 1982 г. с подкрепа от Либия и Сирия, които я използват за борба срещу PLO и най-накрая разцепление през 1991 г. - едната част признава Палестинската Автономия (PNA - Palestinian National Authority) и се влива обратно в PLO, а другата не признава легитимността на PNA и продължава да води борбата от Дамаск (под ръководството на Кхалид Абд ал-Маджид).
1.3 Двете основни сили в PLO в края на 60-те без съмнение са "Фатах" и PFLP. Освен тях съществуват и други, като ANO*, as-Saiqa, ALF (Arab Liberation Front) и т.н., но ще избягна изброяването на всички поради пренебрежимата им политическа и военна тежест. Разбира се, последват разцепления и броят на групировките се увеличава допълнително.
*ANO (Abu Nidal Organization) / Fatah- the Revolutionary Council. Една особено интересна фракция, заради която ще се отклоня временно.
Абу Нидал (Сабри Кхалил ал-Банна) е роден в Яфо през 1937 г. в семейство на богати търговци. След войната от 1948 г. прекарва 9 месеца в бежански лагер в ивицата Газа при много тежки условия. Семейството му се премества в Наблус (тогавашна Йордания), където завършва училище и през 1955 г. той става член на партията Баат', но тя е забранена през 1957 г. Като сезонен работник в Саудитска Арабия през 60-те, ал-Банна събира около себе си група палестински младежи и води пламенни речи за освобождение на Палестина и унищожение на Израел, което в края на краищата довежда до уволняването му, арест, мъчения и накрая изгонване от страната като 'нежелан екстремист'. Сабри се връща в Наблус точно навреме, за да стане свидетел на завладяването на града от израелската армия през 1967 г. Счита се че този низ от събития го изпълват с непримирима омраза към Израел и умерените араби и дори повлияват на психическото му равновесие. В края на 60-те ал-Банна се присъединява към "Фатах", бързо израства в йерархията и си избира партизанското име "Абу Нидал" (отчасти, защото има син, наречен "Нидал", но и защото думата означава "борба", т.е. образуваща "баща на борбата"). Скоро се заражда вражда между него и Ясер Арафат, достигаща кулминация на третия конгрес на PLO, където Нидал призовава за свалянето му от власт. През 1973 г. Абу Нидал взема заложници в саудитското посолство в Париж. В PLO избухват спорове и взаимни обвинения в предателство, когато се оказва че част от членовете са одобрили операцията, други - не, а трети въобще не са били уведомени за нея. В края на същата година Абу Нидал отвлича самолет на KLM без разрешението на Арафат и е изгонен от PLO. Следва дълга серия от атентати и отвличания. През 70-те Абу Нидал е считан за терорист от ранга на Карлос Чакала. Действа под най-различни имена, като членовете на малката му организация се считат повече за наемници, отколкото за идеалисти, а самият Абу Нидал се описва като параноик, садист и психопат. Счита се че е извършвал атентати в над 20 страни и е отговорен за над 900 убити и ранени. Умира през 2002 г. в Багдад - може би убит по нареждане на Садам Хюсеин; иракските власти заявяват че се е самоубил.
2. LNM (Lebanese National Movement). Освен PLO на палестинците, другият голям съюз в Левите сили е коалицията LNM. Водач на повечето друзи в Ливан и на LNM е Камал Джумблат. Движението е основано през 1969 г. и първоначално се нарича FPPNF (Front for Progressive Parties and National Forces). В началото на 70-те е реорганизирано под името LNM. Грешно ще е да се определи като 'друзко' или дори 'ислямско' движение, защото в него членуват шиити, сунити и дори християни, а в последствие към него се присъединяват дори част от палестинските фракции. Една от целите на движението е секуляризацията и равното разпределение на властта между различните етноси и религии в Ливан - което го прави директен противник на маронитите. След това идват социалистическата идеология, насеризмът и подчертаването на арабското у ливанците. Когато войната назрява в края на 60-те, Джумблат побързва да основе този "съюз на недоволните", като гръбнак и става собствената му партия PSP; в LNM ефективно се събират всички недоволни от настоящия режим групировки, въпреки често несъвместимите си дългосрочни политически цели. Главните членки на LNM са:
2.1 PSP (Progressive Socialist Party) - най-голямата друзка партия в Ливан, основана от Джумблат през 1949 г., превърнала се във водеща сила на LNM 20 години по-късно. Ясно изразената друзка идентичност на PSP, както и някои от сунитските партии-членки на LNM, поставят под въпрос доколко всъщност "демократична, прогресивна и не-секториална" е коалицията LNM (както се представя). Към края на 60-те PSP вече е добре въоръжена и ефективна бойна сила.
2.2 LCP (Lebanse Communist Party) - основана през 1944 г. като наследник на Сирийско-Ливанската Комунистическа Партия. Една от малкото наистина не-секториални организации.
2.3 CAO (Communist Action Organization) - основана през 1970 г. Също не-секториална партия, макар известен превес в нея да имат шиите.
2.4. SSNP (Syrian Social Nationalist Party) - основана през 1932 г. в Бейрут. Като крайна цел се вижда Pax-Syriana - Велика Сирия, включваща не само Ливан, Палестина и части от Турция, но и Кипър, Ирак, Кувейт, Йордания и Синай. Партията участва на два пъти в неуспешни преврати - през 1949 и 1961 г. Въпреки жестоки репресии през 50-те години, партията оцелява и се превръща в символ на просирийските интереси в Ливан, като в днешно време се счита за втората по сила партия в Сирия след Баат'. В Ливан е легализирана през 2005 г.
2.5 Две "дъщерни партии" - на сирийската и на иракската Баат' партии.
2.6 Amal Movement / Lebanese Resistаnce Detachments - главната шиитска националистическа групировка. Въоръжените милиции "Амал" се създават през 1975 г. и набират сила в края на десетилетието.
2.7 INO (Independent Nasserist Organization) - основана през 1958 г. сунитска партия. По-късно е създаден и al-Murabitun - въоръженото крило. Групировката играе важна роля във войната до 1985 г., когато е нападната и разбита от Амал и PSP, а водачът и - принуден да бяга в чужбина.
2.8 По-късно към LNM се присъединяват PFLP и DFLP, а през цялото време в рехавата коалиция влизат и излизат различни по-малки групировки.
3. Rejectionist Front - съюз на палестинските групировки, напуснали PLO през 1974 г. След разривът, ALF (подкрепяна от Ирак), PFLP, DFLP, as-Saiqa (подкрепяна от Сирия), ANO, PPSF и PFLP-GC се обявяват срещу каквито и да е преговори с Израел и прекалената умереност (според тях) на "Фатах" на Арафат. Този момент също така бележи и срастването на PLO и "Фатах" в една структура.
Събитията от 1958 г.
В началото на 50-те години насеризмът става нарицателно за пан-арабизъм. Египетският президент действа за затягане на връзките със СССР като противодействие на интересите на Британия и Франция в Близкия изток. Големият разрив в арабския свят се състои през 1955 г. с присъединяването на Ирак към Багдадския Пакт, включващ Великобритания, Турция, Иран и Пакистан. Пактът е защитен съюз срещу съветска агресия в региона. Други арабски държави отклоняват поканите за присъединяване. Арабската Лига се разделя на прозападно и антизападно крило. Египет и Сирия създават военен съюз и в последствие дори федерация. За да ги балансират, Йордания и Ирак създават свой собствен контра-съюз.
В тази напрегната обстановка, Ливан неуспешно се опитва да остане неутрален. Президентът Камил Чамун скоро попада под пропагандните удари на Египет и Сирия, целящи свалянето му от власт.
На парламентарните избори от 1958 г. коалицията на "Националния фронт" не постига резултатите, на които Джумблат се е надявал. Друзи и сунити излизат на масови протести по улиците, които скоро се превръщат в безредици и открити искания за оставка на правителството. Сирия и Египет подкрепят протестиращите с мисълта Ливан да стане третата членка на "Обединената Арабска Република".
Напрежението ескалира на 7-8 май 1958 г., когато е убит редактора на комунистическия вестник "Ал Телеграф". Въпреки че убийството е с криминален характер, покойникът, Насиб Метни, е бил известен с ожесточената си критика на Чамун и политиката му. Този факт позволява на опозицията веднага да обвини правителството. Безредиците избухват с нова сила - на 9-и май сградата на американската Информационна Агенция в Триполи е изгорена като символ на прозападната президентска ориентация. Триполи, Сидон, планините Шуф и части от долината Бекаа веднага са овладени от бунтовниците. Обявена е национална стачка. Сирия провежда диверсионни акции в провинцията, обучава и въоръжава бойци на различни антиправителствени групировки. Най-ярко изявените бранители на правителството са партията на фалангистите и Ахрар.
Ливанската армия през това време остава неутрална - тя е огледално отражение на ливанското общество и командирът-християнин, генерал Фуад Шехаб, с право се страхува че намесата на армията ще доведе до разпадането и на християнски и мюсюлмански елементи. Шехаб поддържа стриктен неутралитет, освен когато се налага да гарантира функционирането на някои ключови комуникативни центрове или да ограничи движението на бунтовниците в рамките на Триполи, Шуф или западен Бейрут. Въпреки това, много въоръжени сблъсъци се състоят и извън "размирните зони". В един момент дори президентският дворец е подложен на директна атака - президентът Чамун се качва на покрива с оръжие в ръка и лично ръководи отбраната на двореца, докато нападателите са отблъснати след двучасова престрелка.
Към края на май сирийската роля в безредиците става толкова очевидна, че ливанското правителство праща протестна нота до СС на ООН (юни 1958 г.). В отделни случаи сирийски офицери са наблюдавани открито да пресичат границата, за да инспектират паравоенните си съединения, или лично да транспортират оръжие до бунтовниците.
Ситуацията в Ливан рязко се променя след събитията в Багдад на 14-и юли. Превратът на генерал Абдел Карем Касем сваля правителството, кралят Файсал и премиерът Нури Саид са убити. Ударът е тежък за целият прозападен лагер в Близкия изток. Ирако-Йорданската федерация, създадена само няколко месеца по-рано, престава да съществува. Единствената арабска членка на Багдадския Пакт е неутрализирана. Йорданският крал Хюсеин е в паника за собствения си престол. Чамун настоява за незабавна британска и американска намеса. Колкото до САЩ, иракският преврат идва като гръм от ясно небе - проблеми са очаквани в Ливан или Йордания, но не и в Ирак. Жизненоважни нефтените находища и нефтопроводът Багдад-Триполи са в опасност.
6-ти флот е насочен към ливанския бряг още с началото на безредиците през май. Майор Виктор Стоянов вече е обиколил ливанските плажове като турист и е избрал подходящите места за десант. 6-ти флот по това време наброява 3 самолетоносача, 2 крайцера, 22 разрушителя и около 50 спомагателни съда. Още на същия ден, 14-и, заповедта е пратена - десантът е насрочен за 15:00 часа на другия ден. Американският посланик в Бейрут, Маклинтък, е информиран за часа, но не и за мястото на десанта; възложено му е да информира президента Чамун и генерал Шехаб не по-късно от 12:00 на обяд. Новините достигат до президента около 11 сутринта, но генерал Шехаб научава за предстоящия десант чак в 13:30 и побеснява. Той завява че не може да гарантира лоялността на армията в случай на чуждестранна намеса и моли американският посланик да предложи вместо десант няколко кораба да се разтоварят в пристанището. Маклинтък се съгласява да предаде съобщението на командващият 6-ти флот, вицеадмирал Браун, но не успява да установи радиовръзка навреме. Малко преди 15:00 часа познати на посланика му съобщават по телефона че виждат американските кораби от апартаментите си по крайбрежната ивица. Първите десантни катери акостират в 15:04 - целта е летището на Бейрут в покрайнините на града. Десантът е може би най-колоритният в историята на USMC. Морските пехотинци очакват въоръжена съпротива, но на плажа ги посрещат жени по бикини и зяпачи от близките кафенета. Селяни пристигат галопирайки от околните села, а находчиви плажни търговци предлагат разхладителни напитки и сладолед.
Американските сили очакват съпротива от антиправителствените сили (сунитският водач Саеб Салем по-рано декларира че ще се отнася към всякаква външна намеса на ливанска територия като агресия), но в този момент те общо наброяват около 10 000 души, разбити на отряди от 400-2000 души, леко въоръжени и без централно командване. Като най-сериозна опасност се очертава сирийската 1-ва Армия, брояща 40 хил. души с 200 танка Т-34, разположени по ливанската граница.
Морските пехотинци прекарват нощта на плажа. На другата сутрин съобщават на ливанското правителство че започват движение в посока Бейрут в 10:30. В последния момент отстъпват пред молбите на ливански капитан и се съгласяват да изчакат още половин час. Лоялността на ливанската армия остава под въпрос - Чамун и Шехаб се страхуват че отделни части ще открият огън по американците. В 11:00 колоната тръгва и не след дълго достига барикада на ливанските въоръжени сили, около миля преди Бейрут. Напрежението е ясно осезаемо, оръдията и картечниците на ливанските сили са насочени право срещу спрялата колона. Накрая Маклинтък и генерал Шехаб излизат лично между настръхналите групи и се стига до компромис - американската колона ще се раздели на малки групи, които ще влязат в града и ще заемат позиции, всяка предвождана от джип с ливански офицери.
2 дни по-късно, на 17-и юли, британски парашутисти пристигат в Йордания по молба на крал Хюсеин. Редът в Ливан е възстановен след преговори между враждуващите сили и до края на септември 5-те хиляди морски пехотинци напускат страната. Въпреки че в сблъсъците загиват между 2000 и 4000 души, епизодът остава известен по-скоро като комичен. Кризата е разрешена относително бързо, но предсказва мрачното бъдеще за Ливан.
Затишие пред буря (1967-1969 г.)
Генерал Фуад Шехаб наследява президентския пост от Чамун. Въпреки че създава Ливанската разузнавателна служба (Deuxieme Bureau), армията е занемарена и отслабва с времето. Растящите етнически, политически и религиозни противоречия все повече пречат на нормалното и функциониране. През 1964 г. президент става Шарл Хелу. Поради очевидната слабост на ливанските въоръжени сили той отказва да се намеси във войната срещу Израел през 1967 г., с което си навлича ненавистта на Сирия и значителна част от населението. Веднага след спирането на огъня, Сирия започва да насърчава палестински отряди да атакуват Израел от ливанска територия. PLO бързо се окопава и създава бази в южната част на страната, откъдето провежда диверсии и обстрелва израелските селища по границата. В безкрайната серия от атаки и контраатаки страда най-вече цивилното население от двете страни на границата.
През декември 1968 г. в отговор на няколко самолетни отвличания от базирани в Ливан палестински организации, Израел провеждат дръзка наказателна акция. Командоси десантират директно на летище Бейрут и унищожават 13 самолета на авиокомпании MEA и TMA. Ливанската армия и разузнавателни служби не се намесват. Лидерът на лявата опозиция, Джумблат, обвинява правителството в сътрудничество с Израел и настоява ливанската армия да се намеси на страната на партизаните.
През пролетта на 1969 г. избухват сблъсъци между ливанската армия и чуждестранните партизани. Сблъсъците стават все по-чести в южноливански села и палестински бежански лагери из страната. Опозицията отново започва протести в Бейрут и други големи градове. Според данни на ливанското разузнаване, през лятото на 1969 г. в южен ливан вече действат 4000 палестински бойци, главно от Фатах и просирийската Ас-Сайка.
Конфронтацията с правителствените сили е част от стратегията на Арафат за установяване на постоянно въоръжено присъствие в Ливан, особено на фона несигурността в Йордания (част от палестинските лидери настояват за преврат срещу крал Хюсеин, но самият Арафат далеч не е убеден в шансовете за успех на такова начинание). Условията в Ливан изглеждат по-добри, с оглед на безпрекословната подкрепа в бежанските лагери и растящата популярност на PLO сред левите сили. Събитията от април изглежда са внимателно планирана провокация на Фатах.
На 23-и април въоръжени демонстранти щурмуват държавна сграда в Сидон и откриват огън срещу силите за сигурност. По същото време в Бейрут, антиправителствена демонстрация се опитва да пробие полицейски кордон, в резултат на което започва престрелка. Според очевидци младеж в спортни дрехи изтичва пред демонстрантите, стреля няколко пъти в полицейския кордон и бяга, преди да започне ответният огън. През същия ден в още няколко града избухват кървави сблъсъци с правителствени сили, което подсказва че събитията не са от спорадичен характер. Подобни инциденти стават ежедневие през следващите 7 месеца, преди да бъде изнамерена формула за 'съжителство'. Левите сили и особено комунистическите партии виждат събитията от 23-и април като начало на "интифадата" (въстание), събитие с безпрецедентна историческа важност. Риториката си служи с фрази като "начало на революцията" и "ливанска класова борба на работническите маси срещу контролираната от буржоазията политическа система".
Палестинците, левите сили и радио Кайро настояват армията да не пречи на партизаните да извършват диверсии срещу израелски цели от територията на Ливан. Ливанското правителство категорично отказва да се подчини на шантажа и повтаря че спазва договореното с Израел през 1949 г. спиране на огъня, както и че провежданите палестински атаки от ливанска територия водят до израелски контраатаки, от които страда най-вече цивилното население. Същевременно армията и службите за сигурност са безсилни да спрат потокът от палестинци, нахлуващи от Сирия и Йордания. Особено християнското население вижда пришълците като смъртна опастност за Ливан.
След нови кръвопролития между палестински партизани и ливански войници се стига до преговори на 16-и ноември, които обаче не водят до резултат. Палестинците настояват да им бъде разрешено провеждането на атаки от ливанска територия; правителството и военните са категорично против. Скоро президентът открива че е невъзможно да сформира правителство без сунитите, които изискват намеса на страна на PLO като условие за влизането в коалиция. Стига се до втори кръг от преговори в Египет, довели до Кайровското съглашение. PLO триумфира. На палестинците е разрешено носенето на оръжие в границите на бежанските лагери и провеждането на атаки от ливанска територия, "при условие че спазват местните закони и уважават ливанския суверенитет". Ливан ефективно се превръща в страна от арабско-израелския конфликт.
Кайровското съглашение се приема като "по-малкото зло" от повечето страни в преговорите. Пиер Джемаел смята, че израелските контраатаки по базите на PLO в южен Ливан (при които неизбежно ще загиват цивилни), са за предпочитане пред гражданска война между ливанците. Реймънд Еде и маронитският патриарх Меохи са единствените ливански лидери, изявили остро противопостявне на съглашението. Първият дори настоява за разполагане на 'сини каски' по границата, но остава нечут.
От събитията през бурната 69-а година най-печеливши излизат Джумблат и сунитският мюфтия Хасан Халид. Джумблат става министър на вътрешните работи и разполага в лагерите "сили за сигурност", всъщност доверени нему хора, което му позволява да контролира по-добре оръжейните доставки. Само три седмици след подписването, Кайровското съглашение вече е нарушено. Сблъсъците между партизани и ливански военни се подновяват, този път на юг, в бежанския лагер Набатия.
Размирни години (1970-1974 г.)
В началото на 70-те години, в Ливан стават все по-чести двата вида битки - палестинци срещу израелци и палестинци срещу ливански войници. След Черният септември в Йордания, Ливан става главна база за операции на PLO. В никоя друга страна палестинската организация не се радва на подобна свобода на действие. Честите сблъсъци в южен Ливан принуждават част от населението да напуска селата и да бяга на север, най-вече към предградията на Бейрут. Тенденцията се засилва в следващите години с всяка нова ескалация на насилието.
На 25-и март 1970 г. палестински въоръжен конвой преминава през християнския град Кахале на връщане от погребение на палестински командир. Конвойът е обстрелян от християнски милиции; веднага се предприемат контраатаки и сражения избухват в още няколко селища. Младият син на маронитския лидер Пиер Джемаел, Башир, е отвлечен и освободен на същия ден. Инцидентът е символичен - от този ден нататък Башир Джемаел участва в ливанската политика.
През лятото на 1970 г. Сюлейман Франджие е избран за президент. Първата му стъпка е да разпусне службата за сигурност Deuxieme Bureau, които смята за опасни лоялисти, верни на генерал Шехаб. Това се оказва катастрофална грешка, тъй като разузнавателната служба е единствената, способна да следи и контролира PLO. Сблъсъците между палестински и християнски милиции стават ежедневие. Ливанското общество вече е ясно разделено на две - тези, подкрепящи присъствието на PLO, и тези, които му се противопоставят.
Нов кръг от насилие се завърта след палестински атентати в Западна Европа, последвани от израелски въздушни удари по палестинските лагери и дръзка акция в Бейрут na 10-и април 1973 г. Армията отново остава неутрална. Убити са три видни палестински фигури, а ливанският премиер Саиб Салим подава оставка в знак на протест. Върховен командир на ливанската армия е генерал Ганим, който остава на поста си до 1975 г.
От тук нататък насилието рязко нараства. Американска нефтена инсталация в Захрари е взривена, изглежда от PFLP-GC; на 27-и април трима палестинци с експлозиви са арестувани на летище Бейрут; на другия ден е отрита и заложена бомба; на 30-и април няколко членове на DFLP са арестувани край американското посолство; на 1-и май двама ливански войници са отвлечени, което принуждава армията този път да се намеси. Палестинските лагери са обградени и щурмувани. PLO започва минометен обстрел на летище Бейрут от Бурж ал-Баржия в покрайнините на града, в отговор на което лагерът е бомбардиран от ливанските ВВС. В цялата страна е обявено извънредно положение.
Ескалацията не идва в удобен момент за Сирия и Египет. Заети с планирането на войната за есента на същата година, двете страни полагат усилия да потушат огъня, включително затваряне на сирийско-ливанската граница и придвижване на отряди на Фатах и Сайка от границата навътре. Ред арабски държави предлагат услугите си като парламентьори, част осъждат действията на ливанското правителство, което също се стреми да прекрати хаоса по най-бързия начин. На 17-и май е подписано съглашението Мелкарт, един нов документ, пълен с банални фрази и мъгляви обещания. Палестинците си извоюват още по-големи привилегии - правото да поддържат въоръжени милиции в определени райони на страната и практическа автономия в границите на бежанските лагери. Още преди съглашенията обаче, палестински бойци започват да поставят ККП по пътища извън лагерите си, да събират 'такси за преминаване' и да проверяват документи.
Ливанските мюсюлмани не пропускат да забележат че в известен смисъл палестинците се радват на повече привилегии от централното правителство, отколкото коренното ливанско население. Друзи, шиити и сунити незабавно се опитват да извоюват подобни придобивки и за себе си. В цялата страна закипява процес на политическа и военна организация. Различните милиции се въоръжават, обучават и подготвят за неизбежния (както изглежда) голям сблъсък. Най-многобройната и добре организирана християнска партия/милиция е Катаеб (Фаланга). Но всички ливански групировки отстъпват на PLO както по ниво на организация, така и по финансиране. Докато мюсюлманските и левите сили могат да се радват на снабдяване с оръжие и пари от арабските държави, християнските милиции разчитат предимно на частно финансиране, а по-късно и на тренировка и снабдяване с леки оръжия от армията.
В навечерието на войната от 1975 г. военният баланс в страната клони твърде много на страната на палестинците. PLO по това време се състои от 8 фракции, наброявайки общо 22 900 бойци, от които Фатах (7000), Сайка (4500) и останалите с по около 2000 бойци всяка. Най-голяма концентранция на палестински бойци се наблюдава южно от Бейрут, в лагерите ал-Рашидия, Айн ал-Хелве, Тал-Затар и Шатила. Ливанската армия наброява 19 000 служещи, като само около половината от тях са боеспособни войници. Ливанските милиции наброяват както следва: Катаеб (8000), LCP (5000), PSP (5000), SSNP (4000) и NLP (4000). Левите сили на Джумблат, LNM, събират общо 18 700 бойци, а заедно с PLO, анти-правителственият фронт може да изправи всичко 41 600 души. Същевременно християнските паравоенни организации наброяват общо 12 000 бойци. Разпадането на армията влошава още повече съотношението на силите: левите сили достигат 46 000 души, а десните - едва 15 000.
Война (1975-1976 г.)
Сраженията започват още на 20-и януари, когато казармите в Тир са обстреляни от близкия бежански лагер. Различните милиции разполагат ККП-та по пътищата в контролираните от тях територии, проверяват документи, задържат граждани и събират 'такси'. Палестинците открито се занимават с контрабанда, въоръжени обири, рекет на предприятията, намиращи се в близост до лагерите им, издават дори 'визи' за пътуване. На 13-и април неизвестен палестинец открива огън по маронитска църква в християнската част на Бейрут. По-късно през същия ден фалангистите обстрелват автобус с палестинци, убивайки 26 от пътниците. Според Катаеб, автобусът е превозвал въоръжени членове на ALF, според палестинците - цивилни и невъоръжени новобранци. На 15-и април между палестинската и християнската част на Бейрут вече се води артилерийски дуел. На 16-и април е договорено едно от първите спирания на огъня, което не издържа повече от няколко дни. Джумблат връчва на Джемаел нота с 14 изисквания, едно от които е двама маронитски министри да напуснат правителството. Джемаел се съгласява и правителството се разпада. Президентът Франджие назначава военновременен кабинет на 23-и май, начело с генерал Дин Рифаи. Това е единственото 'извънредно правителство' в история на Ливан и то просъщестува само два дни. Мотивите на Франджие са неясни. Едни смятат че е целял да затвърди маронитската власт в страната, други - че се е опитвал да принуди армията да се намеси по-активно в сраженията. Това се оказва напразна надежда. Разпадането на военновременния кабинет довежда до вакуум в политиката - през следващите месеци формално управлява шест-членен кабинет, договарящ няколко спирания на огъня, които биват бързо нарушавани.
Към септември напрежението е толкова осезаемо, че "дори незначителен спор между въоръжени членове на различни групировки лесно прераства в сражения из цялата страна". Една от най-значимите битки за годината е
Битката Триполи-Згарта
Всичко започва от най-обикновенна автомобилна катастрофа. Шофьорите са мюсюлманин от Tриполи и християнин от съседнa Згарта. Християнинът стреля пръв и убива триполитанецa. Веднага мюсюлманските милиции в Триполи започват да задържат жители на Згарта. Градът е родното място на Сюлейман Франджие, лидерът на християнските бригади Марада. Франджие и синът му Тони блокират изходите на Триполи и започват на свой ред да извличат мюсюлмани от колите им. Договорено е кратко примирие за размяна на пленниците, но на следващият ден атакуват палестинците. Обстреляни са казармите и сгради на армията в Триполи, отвлечени са дори трима гръцки монаси (по-късно освободени). Включват се и просирийските и комунистически фракции на левите сили. Престрелките и отвличанията се разпространяват и в околните селища. В рамките на договорена размяна на пленници, автобус с пленени мюсюлмани си проправя път към Триполи, когато е обстрелян от кланът Франджие. Един от синовете му е убит и близките търсят отмъщение.
Палестинците организират мощен щурм на християнските позиции. Бригадите Марада се окопават и скоро се изяснява къде минава демакрационната линия между Триполи и Згарта. През деня всяка от страните опитва да завладее територия чрез директни атаки, а в тила се провежда спорадично етническо прочистване. Нощите са запазени за набези във вражеския тил и отвличания. Кабинетът настоява армията да се намеси. Мюсюлманските партии са против военните да използва сила срещу ливански граждани. Постигнат е компромис и армията създава буферна зона между двата града, но Джумблат (като лидер на левите сили) призовава към национален протест на мюсюлманското население.
И това примирие не издържа дълго. На 14-и септември група мюсюлмански бойци нападат вила край Триполи, принадлежаща на член на кланът Франджие. На връщане към града, при опит да пробият барикада на армията са убити 14 партизани. Когато новините достигат Триполи, тълпата започва да граби и пали християнски къщи и магазини. Премиерът Караме, без да информира президента, поканва контролираната от Сирия палестинска организация PLA 'да възстанови реда в Триполи'. Вместо това обаче палестинците се присъединяват към обсаждащите Згарта и дори участват в грабенето и палежите. Също така Караме премества три ислямски батальона от южната част на страната към покрайнините на Триполи. В отговор Катаеб спешно пращат стотици бойци от Бейрут да помогнат в отбраната на Згарта. Последният е щурмуван многократно през следващите месеци, но въпреки численото си превъзходство, палестинците и левите милиции не успяват да го превземат.
Към този момент правителството вече няма почти никаква реална власт. Ако искат да спрат разпада на държавата, християнските политици вече нямат друг избор освен да използват армията. Подкрепят ги шиитите и част от сунитските лидери. Джумблат и левите сили остават категорично против. Несигурната лоялност на генерал Ганим довежда до замяната му с невзрачен офицер с по-нисък ранг. Но това не е достатъчно - на маронитите липсва подкрепата на левите сили, без които не може да се задейства армията. На 16-и септември Пиер Джемаел поставя ултиматум - или армията ще се намеси, за да спре нападенията над християнското население, или Катаеб ще го направи със собствени сили. На другия ден Джемаел започва офанзива в центъра на Бейрут, опитвайки се да възстанови реда.
Затъването на Бейрут
До този момент жителите на столицата нямат преки впечатления от войната, въпреки че убитите в покрайнините на града са вече на 1000. Сраженията са главно между палестинци и Ливанския фронт и се водят предимно в провинцията. Повечето бейрутчани считат че това е само временен проблем, който скоро ще отшуми.
Всичко се променя, когато палестинците в южен Бейрут се съюзяват с левичарите и атакуват координирано централният квартал Кантари. Кварталът е превзет, пада и кулата Мур, 40-етажна и най-висока сграда в града. Фалангистите пък овладяват туристическия крайбрежен район, изпъстрен с кафенета и хотели. Позицията стратегически контролира голяма част от плажната ивица и пристанището. Скоро фронтовете се стабилизират. През деня се водят спорадични престрелки, главно за поддържанена бойния дух. През нощта се провеждат истинските опити за завладяване на вражеска територия. Жертвите са средно по 50 на ден. Магазини и апартаменти се разграбват масово, снабдяването с ток и вода през повечето време е прекъснато. Жителите на града са изправени преди дилемата дали да се опитат да спасят живота си или да останат да пазят апартаментите си, които почти сигурно ще бъдат разграбени по време на отсъствието им. Черният пазар процъфтява. Невръстни палестинчета от лагерите предлагат по улиците крадена покъщина и електрически уреди, назовавайки произволни цени. Повечето нямат представа колко струва часовник, радио или телевизор.
Фалангистите първи прилагат тактиката на "изгорената земя". Чувстрайки че постепенно губят територия в ползва на левите сили и палестинците, бойците на Катаеб обстрелват с картечници, минохвъргачки и гранатомети всеки магазин, сграда или улица, които им се налага да отстъпят. Циничната им цел е да принудят армията да се намеси - колкото и да се стараят да са неутрални, военните в края на краищата ще трябва да застанат на страната на християните; така се случва при всички предишни намеси.
Бейрут бързо се покрива от постоянна димна завеса - горят офиси, магазини, пазари. Пожарната служба прави героични опити да овладее най-големите пожари, но обикновенно дори не може да се достигне адреса. Всяка от страните разполага снайперисти, които се грижат 'вражеските цели' да изгорят до край; те не се колебаят да застрелват и пожарникари. Във войната става ясно, че практически всичко може да има етническа, политическа или религиозна идентичност - коли, сгради, улици, квартали и разбира се, хора. Името и религиозната принадлежност (фигурираща в паспорта) стават критични за оцеляването; бързо се появява пазар на фалшиви документи. Придвижването из града изисква своебразен талант, предвиждайки чий е следващия ККП и съответно какви документи да бъдат показани и какво име (християнско или мюсюлманско) да бъде декларирано; грешката често е смъртоносна. Отвличания, побои, осакатявания и разстрели на случаен принцип стават ежедневие.
Източната част на града се състои от магазини, офиси, банки и базари. Базарите, райони където традиционно се практикува определен занаят или вид търговия, са жизненоважен елемент от икономиката на града. Такива са например зеленчуковият базар, месният базар, текстилният базар, но особено важен е златарският базар. Разположен върху две улици, златарският базар се състои от ателиета на арменски, еврейски, християнски и мюсюлмански златари. Когато сраженията достигат до него, златарите от всички лагери (уважавани членове на обществото) изразяват групов протест. Търговията с бижута е прекалено важна за всички замесени - договорен е безопасен коридор, през който военна част да премине и обезопаси златарския базар. Специален отряд от 150 войници си пробива път през града, качен на бронирани коли и бронетранспортьори и пристига тъкмо навреме. Граничещ с базара е Площадът на Мъчениците - от едната страна е заел позиции Ливанският фронт, от другата са позициите на Левите сили. Същия ден група от петдесетина грабители си пробиват път със стрелба и заемат позиции на самия базар. Конвоят профучава през площада и навлиза сред златарските магазинчета точно в момента, когато грабителите са започнали да пълнят торби с накити от разбитите витрини. Малкото останали пазачи в района са вече застреляни. Отрядът открива огън с картечници и оръдия и бързо изпраща грабителите в паническо бягство. Златото е спасено! Веднага пристигат златарите и под закрилата на военните започват да товарят стоката в коли и камиони. Повечето не рискуват транспорт на далечни разстояния и се насочват директно към сградата на Британската Близкоизточна Банка, около 2 км от там. Скъпоценните бижута са затворени в предварително наетите сейфове 'за черни дни'. Златарите запазват у себе си само малка част, надявайки се да я продадат на вече заформящите се алтернативни базари в други части на града.
Анархия, ККП убийства и Черната Събота
Едно от най-шокиращите убийства става в самото начало на сраженията. PLO е разположило ККП на булевард Сами ал-Сол в Бейрут. Посред улично задръстване, палестинците започват да вадят хора от колите и скоро събират около 30 християнски пленници. Федаините, както наричат себе си палестинските партизани, решават да използват един от пленниците за нагледен урок. Маронитът е изведен на хълм край пътя, а около врата му са завързани експлозиви. Екслозията посипва десетки коли с кръв и парчета плът. Новината за кървавата екзекуция обикаля цял Ливан и предизвиква цяла поредица от отмъщения и контра-отмъщения.
На 30-и май нов инцидент затвърдява секториалния характер на убийствата. Отмъщавайки за убит палестинец, федаините разстрелват 30 християни-жители на западен Бейрут.
На 6-и декември, Черната Събота, е изписана още една страница в безкрайния низ от отмъщения. Джо Саади е ливански репортер, Няколко седмици по-рано единият му син, шофьор на рали, е извлечен от колата си по време на състезание и застрелян. Тази събота, мюсюлмански партизани нахлуват в сградата на електрическа компания в Бейрут и отвличат и убиват четирима служители, един от които е другия му син. Телата на убитите са яростно насечени с брадви и надупчени от куршуми. Научавайки за смъртта на вторият си син, Саади се качва в колата си и се заема с кърваво отмъщение, спирайки коли на случаен принцип и стреляйки по всеки срещнат мюсюлманин. За фалангистите това е последната капка и дисциплината им рухва съвсем. Поставят ККП на едно от главните кръстовища в града и всеки преминаващ, идентифициран като мюсюлманин, бива застрелян. Друг отряд се насочва към пристанището и започва да разстрелва мюсюлмански докери. Командирите им се оказват неспособни да ги спрат, а побеснелите бойци дори стрелят по някои от тях. Научавайки за убийствата, мюсюлманските милиции и палестинците веднага разполагат свои барикади по улиците и започват да разстрелват християни. За няколко часа са убити около 200 цивилни от всяка страна.
Анархията властва в западен Бейрут. Високите прозорци са заети от снайперисти, дебнещи за възможност да стрелят по всичко, което мърда във вражеската зона. Камиони с монтирана в каросерията картечница ДШК стават нормално явление. Методът на използването им представлява профучаване през вражеска територия, докато стрелецът отзад се опитва да нанесе максимални щети. Високата скорост и нуждата стрелецът да държи здраво дръжките на картечницата стават причина методът да бъде наричан "каране на водни ски", а стрелците - "скиори".
Маскирането скоро става задължително, за да се избегне възмездие от близките на убитите. Типичният бейрутски боец от 70-те години носи тениска, анцуг, джинси, камуфлажни дрехи или най-често някаква комбинация от тях; лицето е скрито с кърпа, маска, мотоциклетна каска или дори карнавален грим в комични или трагични краски; каубойските шапки и шарени кърпи на врата са също популярни. Оръжие се носи навсякъде, включително в ресторанти, кафенета и на плажа, от жени и от мъже еднакво. Правят се татуировки и ритуално боядисване на оръжията. Особено колоритни в това отношение са палестинците.
Бейрут на 70-те години привлича най-разнообразни типове от цял свят; идеалистични младежи от Италия, Холадния, ФРГ или Скандинавия, анархисти, неонацисти, млади марксисти, дошли да си играят на "революция" и жадни за "действие", чуждестранни наемници, международни престъпници и най-обикновенни психопати. Планета Бейрут предлага всичко, което могат да искат - възможността да убиваш, изнасилваш и малтретираш без да бъдеш преследван от закон и полиция. А звездата на този карнавал безспорно е водачът на PLO, Ясер Арафат. Посещенията му в града или срещите с дипломати и вражески лидери са винаги местна сензация: палестинският лидер се движи в дълъг конвой от бронирани микробуси, със стърчащи от прозорците автомати и картечници и високо развети палестински знамена; при преминаването му тълпи от зяпачи дюдюткат и махат, а Арафат им отвръща от лимузината си. Неизменно е пременен с емблематичната си карирана кафия, черни очила и тридневна брада; около него се движи кортеж от едри телохранители с Калашници; офиси се изпразват преди пристигането му, вратите се разбиват, а снайперисти заемат позиции в околните сгради.
Събитията през 1976 г.
Пръстен около Бейрут
PLO изготвя план за обграждането на Бейрут. Още преди войната е предвидено различните бежански лагери в покрайнините на града да бъдат свързани, изолирайки християнската част на града от провинцията. В по-големите лагери действат тренировъчни бази и пунктове за набиране на доброволци; още от 1970 г. в някои от тях са построени малки фабрики за муниции. Където е възможно са прокопани тунели, свързващи важните сгради. Фатах се съюзява със сунитската милиция ал-Мурабитун, базирана в западен Бейрут, както и купува апартаменти на стратегически места с разузнавателна цел. Също така малък бежански лагер в централен Бейрут, населен с палестинци-християни, е използван за разузнавателен пост и набиране на диверсанти в тила на Катаеб.
С подновяването на сраженията в началото на новата година, планът е приведен в действие, но успява само частично. За да предотвратят обграждането, християнските милиции атакуват и обсаждат три от големите палестински лагери; Дбае пада след 3-дневна обсада на 14-и януари; мнозина от цивилните са избити, другите - евакуирани към западен Бейрут. На 18-и януари 1976 г. колективната офанзива на Катаеб, Ахрар и Пазителите на Кедъра се увенчава с успех и втори голям лагер, Карантина, пада след 5-дневна кървава битка. За да спрат напредването на християните, палестинците обсаждат ключовото градче Дамур, разположено 20 км южно от столицата, на магистралата Сидон-Бейрут.
Сирийска намеса
Междувременно Левите сили отправят периодични молби към Сирия за военна намеса. Арафат се присъединява към тях, но с известни задръжки. На 19-и януари Хафез ал-Асад, президент на Сирия, отговаря положително на призивите и изпраща около 3500 бойци на PLA в долината Бекаа (източен Ливан). Макар и съставена от палестинци и формално член на PLO, PLA се командва пряко от сирийски офицери и индиректно от Дамаск. Просирийската армия започва незабавно етническо прочистване, разрушавайки християнски села и избивайки жителите им. Арафат наблюдава нарастващата роля на Сирия във вътрешната политика на Ливан с безпокойство. По-късно лоялността на просирийските палестински групировки ще доведе до сериозни комфликти между ръководството на PLO и Дамаск.
На 20-и януари пада Дамур. Християнските милиции не успяват да пробият обсадата, въпреки въздушната поддръжка на ливанските ВВС. Населението на града е успешно евакуирано по море, с изключение на около 500 цивилни и малък отряд на Ахрар, останал да прикрива отстъплението. След падането на Дамур в ръцете на Фатах и PFLP, повечето изчезват безследно, а къщите им са взривени; идентифицирани са само 149 трупа от общо 582 убити. Бруталността минава още една граница - разкопани са християнските гробища в града; скъпоценности се вземат от разбитите ковчези, а тела и скелети са разхвърляни навсякъде. Жестокостите от секториален характер предизвикват за първи път масови преселения. Докато преди войната повечето селища са били със смесено население, сега християните масово напускат териториите на ислямските милиции и обратното.
Разпадането на ливанската армия е друго важно събитие от преломната 1976 г. Арафат все повече се стреми да подкопае сирийското присъствие в Ливан, страхувайки се че може да загуби водещата си роля в PLO. Разбира се, директна конфронтация със Сирия е немислима. Едно от първите му действия е стратегическия съюз с ал-Мурабитун. След това Арафат започва да действа за разпадането на ливанската армия, агитирайки мюсюлманските офицери да се разбунтуват и едновременно с това подклаждайки кланетата между християни и мюсюлмани. Когато армията е изпратена в долината Бекаа, за да спре кръвопролитията, пръв се разбунтува лейтенант Ахмад Хатиб. Хатиб обявява създаването на новото движение LAA (Lebanese Arab Army) и взема участие в кланетата на страната на палестинците. Към движението на Хатиб бързо се присъединяват още и още отцепили се части, а Фатах, Ирак и Либия изпращат финансова помощ. LAA бързо нараства до 3-4000 бойци, добре въоръжени и обучени (в сравнение с паравоенните формирования), но постепенно разбунтувалите се войници осъзнават, че са само маша в ръцете на PLA и PLO и се разотиват по домовете си или се присъединяват към различните ливански милиции. До края на годината LAA се стопява до няколкостотин души и престава да играе съществена роля в конфликта. Самият Хатиб е задържан от сирийските власти през 1977 г. и хвърлен в затвора. Въпреки това, преди да се разпадне, LAA почти завършва начинанието си - християнското население на Бекаа практически изчезва. Избити са хиляди, а още повече напускат страната.
Друг бунтовник е полковник Антоан Баракат, който се заклева във вярност към Франджие два дни след отцепването на Хатиб. Към него се присъединяват и други офицери-маронити, които минават на страната на християните с целите си гарнизони.
На 11-и март трети военен заявява неподчинение. Бригаден генерал Азиз ал-Ахбаб, командващ гарнизона на Бейрут, обявява в ефир "военен преврат", настоява президентът Франджие да подаде оставка и декларира че армията поема властта от правителството. Всъщност Ахбаб командва по-малко от 100 войници, които едва могат да охраняват собствения му щаб. Куриозът става причина далеч по-силните паравоенни лидери да му лепнат прякора "Генерал Телевизия".
С това планът на Арафат приключва успешно. Главната пречка на вътрешноливанската сцена, армията, е премахната. Част от военните се присъединяват към различните милиции според убежденията си, други се разотиват по къщите, трети остават предани на формалният върховен командващ, който е фигура без реална власт още преди войната.
Седемдесет и шеста година е изпълнена и с други колоритни събития. През пролетта палестинците осъзнават че са овладяли банковия район на Бейрут и месеците март и април са изпълнени с опити за банкови обири. Първите водят до жертви сред палестинските сапьори, които не са свикнали да използват уменията си за отваряне на каси. Доведени са професионални касоразбивачи, според слуховете - чрез връзки с италианската мафия. Според Книгата на Гинес са обрани 11 банки, а обирът, колективно, е най-големият в историята. Най-лошо пострадват Британската Близкоизточна Банка и Банка ди Рома, като само БББ губи близо $175 млн. в днешни пари. Просирийската ас-Сайка е идентифицирана с обира на италианската банка, а DFLP - с британската. В един момент просирийците се опитват да откраднат част от плячката на марксистите, което води до престрелка между фракциите.
Окопаните в туристическата зона фалангисти се сражават упорито срещу напиращите палестинци и левичари. 27-етажната сграда на Холидей Ин е заета от християните, които отблъскват щурм след щурм в продължение на месеци, докато "Битката за Холидей Ин" достига легендарен статус
[100 KB maximum, text cropped]
във фолкора на гражданската война. На 21-и март поредната атака се увенчава с успех. Елитни палестински щурмоваци, качени на бронирани коли предоставени от LAA и прикривани от левите милиции, успяват да превземат хотела. Новата придобивка е поверена на левичарите от политически съображения, които обаче така се увличат с празнуването, че призори на следващия ден фалангистите си връщат сградата с изненандваща атака. Налага се палестинците да превземат Холидей Ин отново, което им отнема още няколко дни на ожесточени атаки. Фалангистите се изтеглят до отбранителната си линия на Площада на мъчениците.
Става все по-очевидно че Ливанският Фронт губи войната. Оказва се че християните грубо са подценили многобройността на палестинците и помощта, която получават от арабските страни. Маронитските милиции се обединяват под името Ливански Сили, макар и различните фракции да пазят ревниво идентичността си.
Постепенно отстъпвайки на изток, Ливанските Сили отчаяно се опитват да запазят контрол над пристанището. Не само връзката на Бейрут със света, но и главен вход за оръжейните пратки, то е важен, ако не и най-важния елемент в ливанската икономика. На улица „Аленби" фалангистите сглобяват подвижна барикада, за да прикриват бавното си отсъпление. Войниците от близките казарми се намесват в последния момент и с танковете и артилерията си спират настъплението на левите сили. Фронтът се стабилизира по средата на града и остава на място до края на войната през 1990 г. С течение на времето в ничията земя поникват храсти и дървета, давайки името на този своебразен парк - Зелената линия. Но в сърцето на маронитската територия, източен Бейрут, се намира големият лагер Тал ал-Затар. От месеци палестинците разполагат временни КПП по близките пътища, спират и рекетират ливанци на път за работа и обстрелват околните предприятия с минохвъргачки и ракетни установки. Тал ал-Затар е набелязан от Катаеб и съюзниците му за унищожение.
Междувременно се водят и преговори между Франджие и Сирия. Пролетната офанзива на LNM отваря нов фронт на север от Бейрут (планината Санин), а християнското градче Кахале, източно от столицата, е подложено на яростни атаки. Последна преграда преди самият Бейрут, Кахале е яростно отбранявано от бойците на Катеб и се удържа като по чудо, въпреки че е обградено и безмилостно бомбардирано. Франджие разбира че Ливанският Фронт губи войната и отчаяно търси изход. Изготвена е програма от 20 точки за промяна на конституцията, между които равно разделение на местата в парламента между християни и мюсюлмани, с пропорционален брой места за всяка секта. Този път Джумблат е против. След посещение в Дамаск и серия срещи с Асад, става ясно че водачът на друзите иска пълна капитулация на християните и още оръжейни доставки от Сирия. Асад се опасява че пълна победа на левите сили ще предизвика израелско нахлуване и настоява за примирие. Гневният Джумблат избухва: "Те (християните) ни управляваха 140 години, сега искаме да се отървем от тях!". На сбогуване Асад му казва "Не разчитайте на подкрепа от нас". Джумблат изпада в немилост - сирийският пропаганден апарат го обявява за лицемер, криещ се зад прогресивна и либерална риторика, като истинският му мотив всъщност е етническа вендета. Дори бива разконспириран като агент на САЩ и Израел. В това време Мосад води тайни преговори с Франджие, който не желае публична подкрепа, но все пак приема $50 млн. финансова помощ от Израел.
След срещата между Асад и Джумблат, Сирия рязко сменя политическата си линия. LNM вече не е идеологически съюзник (формално режимът в Сирия също е 'социалистически'). На 9-и април сирийската намеса в Ливан взема по-големи измерения: съединения на ас-Сайка и редовната сирийска армия преминават границата, включително 91-а бронетанкова бригада (според Джумблат - общо 17 000 души). Войските заемат позиции из долината Бекаа и не навлизат по-дълбоко в ливанска територия. Налага се офанзивата на LNM, PLO и PLA да бъде временно прекратена, което е глътка въздух за Катаеб, Ахрар и Тигрите на Чамун (NLP). На 1-ви юни границата пресичат още 12 000 сирийски войници. Камал Джумблат е бесен от сирийската намеса "която никой не е искал" (за разлика от намесата на просирийската PLA през януари, която е по негова молба!). Макар че засега е в тяхна полза, маронитските лидери Франджие, Чамун, Джемаел, Сакр и Еде също са обезпокоени; Реймънд Еде дори обвинява Сирия в опит за анексиране на Ливан.
На 5-и юни различните фракции се договарят през зъби. Сирийските войски ще останат в Ливан "като временен стабилизиращ фактор за въдворяване на реда и сигурността на границите, докато бъде постигнато трайно разбирателство". Истината е че никоя от тях не може да си позволи въоръжен конфликт срещу сирийската армия. Въпреки това, палестински и леви бойци с месеци не позволяват на сирийците да превземат крепостта им в Сидон, дори след масирани въздушни бомбардировки. Сражения между PLA-Сайка и палестинско-леви сили избухват и в Бейрут, но просирийските части се предават бързо. Членовете на PLA и ас-Сайка показват склонност често да дезертират, когато трябва да стрелят по свои сънародници. Дезертьорство се наблюдава и сред сирийските военни, макар и не в прекалено големи мащаби. До края на годината сирийската армия ефективно контролира повечето от мюсюлманските части на Ливан и контингентът и наброява 27 000.
Битката за лагерите
В навечерието на новата 1976 година Бейрут е относително спокоен. Франджие настоява за пълно възстановяване на реда, преди да бъдат обсъждани политически реформи. С началото на битката за лагера Тал ал-Затар на 3-и януари, тътенът на артилерията и свистенето на ракетите отново огласят столицата. След едногодишен обстрел и терор на местното население, маронитите предприемат масирана атака с цел да ликвидират лагера веднъж завинаги. На следващият ден близо 400 бойци образуват рехав кордон около Тал ал-Затар. Оставен е излаз, през който обградените палестинци да се изтеглят, но PLO отказва преговори и дори не позволява на цивилното население да се евакуира. Успоредно с това отряди на Ахрар, Катаеб и Пазителите на Кедрите атакуват позициите на LNM в Набаа и Джаср ал-Баша. Сраженията избухват и в централен и западен Бейрут. 1000 бойци на Фатах са прехвърлени от южен Ливан към столицата. Започва последният сблъсък между палестинците и Ливанския Фронт, станал известен като "Битката за лагерите".
На 7-и януари 1200 палестински феадаини се опитват да пробият обсадат откъм западен Бейрут. След 3-дневна битка фалангистите провалят намеренията им. Тал ал-затар е отбраняван от около 2500 палестински бойци, а населението му е близо 15 000 души. Отбраната е разделена на пет сектора, поверени на различните фракции на PLO - PFLP, PFLP-GC, DFLP, Фатах и Сайка. Обикновенно под сирийски контрол, гарнизонът на Сайка в този случай получава заповеди от PLO. Ливанският фронт няма достатъчно сили за директна атака и обсадата се проточва 4 месеца.
На 22-и юни 1976 г. всички преговори се провалят и християните решават да щурмуват лагера. В атаката участват Ахрар с 500 бойци, 500 Пазители на Кедрите, 300 на Танзим и стотина членове на местното християнско опълчение MKG (Maroun Khoury Group). Седмица по-късно се присъединяват и 100 фалангисти. Ливанската армия предоставя артилерийска поддръжка и инструктаж. В края на първия ден външният периметър на лагера е пробит, но палестинците продължават да се отбраняват яростно от вътрешността. Арафат отказва да капитулира въпреки безизходното положение и призовава защитниците на Тал ал-Затар да го превърнат в "Сталинград". На 29-и пада съседният лагер Джаср ел-Баша и освободените десни сили са пренасочени. За следващите лагери Ливанският Фронт се придържа към същата схема - предлага се евакуация на лагера, като Червения Кръст служи за неутрален наблюдател в случай на нарушения; при неуспех лагерът се щурмува. При Тал ал-Затар обаче нещата се объркват.
След 11 дни на неуспешни атаки, на 2-и юли, десните сили още веднъж призовават палестинците да освободят цивилните и да напуснат лагера под наблюдението на Арабската Лига. В отговор един от палестинските лидери, Фарук Кадуми, призовава "всички араби и мюсюлмани да влязат в Ливан, за да защитят палестинската революция от чуждестранни конспирации". В следващите дни християнските селища из цялата страна биват подложени на невиждан до този момент артилерийски обстрел. Част от силите около лагера се налага спешно да бъдат прехвърлени на север, за да спрат кланетата в християнския град Чека. Градът е спасен в последния момент благодарение на тежката артилерия, с която разполагат християните след разпадането на армията. Тогава Ливанкият Фронт решава да използва моментума и провежда изненадваща контраатака от Чека на север, а бригадата Марада атакува от Згарта на югозапад. Силите на LNM се оказват неподготвени и до края на юли са изтласкани зад първоначалните си линни, чак в самия Триполи, където остават блокирани от Марада (командвани от сина на Сюлейман Франджие, Тони), докато бойците на другите милиции се връщат към обсадата на Тал ал-Затар. Сирия дори се намесва, за да попречи на Марада да влезе в самия град, което би довело до пълен крах на левите сили в северен Ливан.
Междувременно битката за лагера продължава. Палестинците успяват да прокопаят тунел, който ги свързва със съседната позиция в квартала Набаа. Прехвърлени са подкрепления и муниции; защитниците на Набаа пък влизат в кратка битка с ултра-дясната арменска партия Ташнак. На 8-и юли левите сили се опитват да отворят нови фронтове на пристанището и в туристическата зона, но са бързо отблъснати от местните гарнизони, без да успеят да отвлекат от обсаждащите Тал ал-Затар. На 13-и в обсадата се включват още 350 бойци на Ахрар и 100 на Катаеб. Щурмовете биват посрещани със силен картечен и ракетен огън и атакуващите напредват мъчно. Към 20-и юли по-голямата част от лагера е превзета, но защитниците са се окопали в голям фабричен комплекс и отказват да се предадат въпреки жаждата и безнадеждното положение. Първите изнемощели цивилни и ранени бойци започват да излизат от руините с вдигнати ръце, биват разпитвани и после предавани на Червения Кръст. Договорено е 7-часово спиране на огъня, през което представители на ЧК влизат в комплекса и превързват ранените палестинци. След още няколко дни на сражения е договорено ново спиране на огъня за евакуация на ранените. До този момент десните сили за загубили над 400 души, в лагера са се окопали около 400 тежко въоръжени палестински бойци, а според ЧК в подземната болница-скривалище все още се намират близо 1000 цивилни, много от които ранени. Преди да изтече примирието, рухва покрива на подземната болница. Представители на Червения Кръст и Арабската Лига издействат удължаване на срока. Жители на околните квартали се притичват на помощ и помагат за спасяването на стотици от затрупаните. Удължаването на примирието и шансът за мирно разрешение е в интерес на всички, защото неутрализирането на последните защитници ще струва скъпо на атакуващите. Според една версия, дори по време на примирието, щабът на PLO призовава по радиото за последна атака срещу християните.
На 1-ви август конвой на Червения Кръст се опитва да се добере до вътрешността на лагера, за да евакуира ранени. По пътя е спрян на няколко пъти от снайперски огън; палестинците се опасяват че десните сили ще използват конвоя като щит, за да проникнат вътре; десните сили пък се опасяват, че палестинците ще използват конвоя, за да пробият обсадата. Накрая Ливанският Фронт дава зелена светлина за начало на евакуацията - на 3-ти август първите 99 ранени са натоварени на 7 камиона и 2 линейки и успешно изведени от лагера. На другия ден втори конвой от 15 камиона прекарва още 245 души. Третият опит завършва катастрофално. При пристигането на конвоя стотици цивилни се втурват към камионите, федаините започват да стрелят във въздуха, а християните решават че стрелят по тях и отвръщат на огъня. В престрелката са ранени 30 цивилни и един швейцарски шофьор на Червения Кръст; този ден са евакуирани само 78 души и по-нататъшни опити са прекратени. Щурмовете през деня са подновени, а цивилните излизат на малки групи през нощтите. Междувременно съседната позиция в Набаа окончателно пада на 6-ти август. Мародерства и жестокости са извършвани този път от християните, влачещи трупове зад колите си. Последните защитници на подземния комплекс разливат бензин из коридорите, с намерението да изгорят заедно с колкото може повече от атакуващите. На 9-и август на останалите цивилни най-сетне е разрешено да напуснат лагера. Последният щурм на Тал ал-Затар е на 12-и август и с него 52-дневната битка приключва. Малцината пленници са предадени на Червения Кръст. Равносметката е 2000 убити и над 4000 ранени. Въпреки загубата на големия лагер, PLO е далеч от разгром. Сражения в по-малки мащаби се водят навсякъде из страната.
Последното голямо събитие за 1976 г. е конференцията в Рияд под егидата на Арабската Лига, проведена през октомври. Адресирани са само сигурността и възстановяването на обществения ред; за целта е създаден умиротворителен контингент ADF (Arab Deterrent Force), наброяващ 5000 войници от С. Арабия, страните от залива, Либия и Судан. Ливанската армия трябва да се възстанови и да върне позициите си в южен Ливан. Сирийският контингент е формално включен в ADF, но продължава да се контролира от Дамаск; де факто сирийската интервенция е легитимирана със задна дата. На войниците само се налага да пребоядисат каските си в зелено. Международният характер на ADF не просъществува дълго - до средата на 1978 г. всички страни, без Сирия, изтеглят войниците си.
На сирийската интервенция не гледа с добро око никоя от ливанските групи. Но за момента всички са прекалено изтощени от 18 месеца неспирни сражения. Убитите до този момент се оценяват на 65 000. Етиен Сакр с Кедровите си Пазители се оттегля в планината Акура и започва да се подготвя за бъдеща война с окупаторите, заявявайки "Не се борихме, за да сменим палестинска окупация с арабска!"
Събитията от 1977-1979 г.
На 16-и март 1977 г. Камал Джумблат е застрелян в колата си. Атентаторите са членове на просирийската партия SSNP със съдействие от сирийските тайни служби и партията Баат'. Наследява го синът му Уалид Джумблат, водач на друзите и LNM до днес.
Междувременно Израел е обезпокоен от напредването на сирийската армия. Военните постепенно заемат нови и нови райони под мироопазващ предтекст, дори такива, в които никога не е имало напрежение. Израел обявява че ще счита река Литани (географската граница между южен и централен Ливан) за "Червена линия" и ще нападне Сирия, ако нейни войски я преминат. Важно е да се отбележи, че декларираната концепция на "Червената линия", освен географските аспекти, включва и ограничения в разполагането на определени "стратегически" оръжия в Ливан (като ПВО установки, радари или ракети земя-земя), времетраенето на престоя в определени райони и други.
На 19-и ноември египетският президент Садат посещава Израел, в последствие довело до подписването на мирен договор между двете държави. Арабският свят е шокиран, в това число и Хафез Асад, оказал се изведнъж без египетската подкрепа. Сирия отново рязко сменя политическата си линия и започва усилено подпомагане на палестинските групировки в Ливан, страхувайки се от възможна израелска намеса. Същевременно християните си дават сметка че Израел е единствената сила в региона, способна да изхвърли сирийците, което те горещо желаят. При новият премиер Бегин се засилва сътрудничеството между израелските военни и маронитските милиции. Интруктори посещават Бейрут, а стотици фалангисти и Тигри идват на обучение в Израел. Уредени са също финансови и оръжейни пратки.
Операция "Литани"
До 1977 г. в южен Ливан палестинците на Арафат са установили практическа автономия, в която въоръжават, тренират и окопават силите си, наброяващи до 15 000 бойци, оценявани като еквивалентни на 5 редовни бригади. Територията им става известна като "Фатахленд". Израелските политици не вярват, че ливанската армия е способна да контролира южната част от страната, още повече че до момента не по-малко от 55 споразумения за спиране на огъня са били договаряни и в последствие нарушавани. Частите на IDF по протежение на границата започват да се подготвят за нахлуване. През същата година Израел формира, тренира и финансира SLA (South Lebanon Army), достигаща в пика си 3000 друзи и християни. Начело е поставен майор Саад Хадад, под чието командване SLA установява буферна зона по продължение на границата, гръмко наречена "Free Lebanon".
На 11-и март 1978 г. отряд палестинци десантират в израелския град Хайфа и убиват 37 цивилни. На 15-и е дадена зелена светлина за операция "Литани" - 25 000 войници нахлуват в южен Ливан и бързо достигат едноименната река. Започва систематично прочистване на Фатахленд, при което загиват мнозина цивилни. ООН спешно се намесва, обявявайки създаването на UNIFIL (United Nations Interim Force In Lebanon) с резолюции 425 и 426. Сините каски наброяват 7000 души. До края на март израелските войски започват да се изтеглят, предавайки контрола на ООН. Практически всики замесени групировки саботират действията на миротворците. Преди да се изтеглят напълно обаче, израелците успяват да разширят територията под контрола на майор Хадад.
Междувременно търканията между ливанската и сирийската армии нарастват. Между 7-и и 9-и феврури избухват сражения, когато сирийците се опитват да се установят в предградията на Бейрут. Включва се Ахрар, но не и фалангистите. Убити са около 100 сирийци и 50 ливанци, а 20 сирийски войници са пленени. Ливанският Фронт настоява, а после и поставя ултиматум сирийските сили да се изтеглят от Бейрут, но получава отказ. Разчитайки на израелска намеса, Башир Джемаел започва постепенна офанзива срещу сирийската армия.
През април избухват нови сражения, този път между маронитите и палестинците. Сирия се намесва на страната на Фатах.
През месеците май и юни на северния фронт се появяват разногласия между Катаеб и Марада, постепенно ескалиращи до директни сблъсъци. Водачът на Марада, Сюлейман Франджие, настоява Джемаел да изтегли бойците си и да остави северен Ливан под негов контрол, което кара останалите членове на Ливанския Фронт да го заподозрат в просирийски намерения и предателство. На 13-и юни отряд фалангисти провеждат изненадваща атака срещу лятната резиденция на Франджие, в която е убит синът му, Тони Франджие, заедно 35 бойци, жена му, дъщеря му, детегледачката и дори кучето. Командир на отряда е Самир Геагеа, който ще стане известен по-късно.
100-дневната война или Битката за Ашрафия
На 28-и юни 1978 г. нападение срещу християнско село в долината Бекаа оставя 30 убити цивилни. Ливанският Фронт обвинява сирийците и преминава в атака; в отговор сирийската армия щурмува християнската част на Бейрут и обсажда главната база на Катаеб в кварталът Ашрафия. Източен Бейрут е бомбардиран в продължение на 100 дни. Премиерът Чамун настоява за спиране на огъня и изтегляне на сирийските войски от столицата; в замяна Асад поисква да му бъде гарантиран достъпа до нови ливански територии и да бъдат ограничени териториите под християнски контрол. Чамун нарича условията нелогични и неприемливи и подава оставка, която по-късно оттегля под американски натиск. Израел също излиза със заплашителна декларация, след която натискът временно отслабва, но сраженията продължават. Ливанският Фронт е решен да не отстъпва нито педя от територията си на сирийците и се сражава ожесточено. Въпреки смазващото си предимство в авиация, тежка артилерия и бронетехника, сирийците не успяват да постигнат решителна победа срещу десните сили. PLO и LNM заемат изчаквателна позиция, готови да се възползват от всяка развръзка.
Към средата на август сирийската армия постига първата си голяма победа срещу Ливанския Фронт, овладявайки град Каура, северно от Бейрут. Сега столицата е обградена от три страни и отделена от северен Ливан. Залповете на оръдията и ракетните установки огласят града ден и нощ, а убитите цивилни са хиляди. Трупове, парчета бетон и горящи машини покриват улиците. Един дипломат нарича стелещата се пепел от горящите сгради "ливански сняг".
Междувременно шиитската общност в Ливан е разтърсена от изчезването на духовния си лидер, Муса ал-Садр. Отявлен привърженик на Либия, той получава щедро финансиране от Муамар Кадафи, за да "изхвърли християните от Ливан". На 25-и август Муса ал-Садр пристига в Либия по случай годишнината от местната революция и скоро след това изчезва безследно. Според доверените му хора, ал-Садр е желаел шиитите да напуснат LNM и е считал че сътрудничеството с PLO в южен Ливан им е донесло само нещастия. Според либийската преса, духовникът е съобщил че не вярва в създаването на ислямска държава в Ливан, което е вбесило Кадафи; от тогава ливанските шиити обвиняват либийския лидер за изчезването и предполагаемата смърт на религиозния си водач.
В столицата Ливанският Фронт продължава да се сражава упорито срещу превъзхождащите го сирийски сили. Сайка също се включва в сраженията. Франджие и Джемаел разчитат че Израел ще се намеси или Асад ще се откаже поради тежките загуби. Действително, болниците в Сирия са толкова препълнени за пръв път от 1973 г. насам и в началото на октомври офанзивата се забавя и спира. Израелски самолети прелитат демонстративно над Дамаск и на 8-и октомври 1978 г. Асад се съгласява на спиране на огъня и частично изтегляне на армията от Бейрут. С посредничество на ООН е постигнато крехко примирие, периодично нарушавано от кратки престрелки и засади. Положението остава без значителни промени през следващите две години.
Събитията от 1980-1981 г.
На 7-и юли 1980 г. фалангистите провеждат изненадваща атака срещу Тигрите на Чамун. Башир Джемаел е решен да вземе всички християнски милиции под свой контрол, интегрирайки ги в Ливанския Фронт. Атаката е проведена така, че да не пострада Тони Чамун. "Денят на дългите ножове" завършва с близо 200 убити, повечето цивилни. До края на октомври същата година всички бойци на Чамун са минали на страната на Ливанския Фронт, освен един малък гарнизон в Цаале. Танзим и другите маронитски милиции се присъединяват мирно, като само Пазителите на Кедрите запазват оригиналната си идентичност. Башир Джемаел успешно поема ролята на върховен лидер на християнската общност и остава без конкуренти.
В началото на 1981 г. е стартирана инициатива, наречена "Програма за национално обединение". За бъдещ президент е посочен Сюлейман Франджие, което не се нрави много на Башир Джемаел, но той не може да си позволи публичен протест.
Битката за Цаале
Цаале е населен предимно с гръцко-католически християни 150-хиляден град в сърцето на долината Бекаа и е опорната точка на Ливанския Фронт в местността. Освен това е стратегически разположен по средата на магистралата Бейрут-Дамаск. Сирийците смятат че Цаале е жизненоважен за контролът им в източен Ливан, и към края на годината задействат план за овладяването му. След провокиран граничен инцидент, завършил с няколко убити, е поставен ултиматум "виновните" да бъдат предадени в сирийски ръце. Следва анонимен отказ и щурм на армията с бронетехника и артилерия, който обаче среща силна съпротива; милициите дори свалят два транспортни хеликоптера. Сирийският министър на отбраната е изпратен лично да изследва неочакваната огнева мощ на противника. Атаките са прекратени на 26-и декември след споразумение, а Джемаел обмисля как да пробие обръча. Започва строеж на ново шосе през Ливанската планина, по което да се снабдява Цаале по време на обсада. В отговор Сирия отново обсажда града с 2600 войници на 2-ри април 1981 г. Допълнителни сили са изтеглени и от Бейрут. Джемаел успява да подкрепи гарнизона със стотина бойци, но Цаале е подложен на ожесточена артилерийска бомбардировка. За пръв път Сирия използва и ударна авиация, която е пазена като коз до този момент.
Към края на месеца положението на защитните става критично; сирийските командоси отбиват опит за пробив на обсадата в посока Бейрут. Три опита за преговори се провалят. На 26-ия ден от обсадата сирийците провеждат въздушен десант в планините Санин над града и бомбардират околните позиции на десните сили; в битката за Цаале вече участват вече над 10 000 войници, близо половината от сирийския контингент; Джемаел всячески се опитва да прекара подкрепления и продоволствия до обсадения град, но накрая е принуден да иска помощ от Израел.
На извънредна среща с Менахем Бегин, Башир го убеждава че сирийците възнамеряват да ликвидират християнската общност в Ливан. Правителство на Бегин гласува и одобрява ограничен въздушен удар, въпреки протестите на разузнаването, което се опасява че Джемаел ги води за носа. Израелските ВВС свалят два хеликоптера и бомбардират сирийските позиции, но не успяват да прекъснат обсадата. В отговор Асад разполага в долината Бекаа поне 9 ПВО батареи SA-6 и ракети земя-земя по ливанската граница, с което нарушава "Червената линия" на израелците; Бегин заявява че ще започне неограничена въздушна кампания, но е разубеден от американският посланник Филип Хабиб и е принуден да приеме новото положение.
Под прикрието на установките, сирийците стоварват нов хеликоптерен десант и този път успяват да овладеят позициите на ЛФ в планината Санин. Сред командването на командирите в Цаале избухват спорове как най-добре да се отбранява града. Самир Геагеа пристига на място, но решава да се върне в Бейрут още същата нощ и докладва на Джемаел че положението е безнадеждно, а командната верига се е разпаднала. Въпреки това Башир заповядва градът да се отбранява докрай и забранява всякакви преговори със сирийците. Обсадата на Цаале продължава през май и приключва формално на 30-и юни с примирие; защитниците са издържали по чудо. Договорено е изтегляне на всички замесени сили; контрол над Цаале ще поемат ливанските служби за сигурност; местните партизани ще се разоръжат, а бойците от Бейрут ще напуснат града; сирийците също се изтеглят. На 1-и юли 95 бойци на ЛФ се завръщат триумфално в столицата. Башир Джемаел печели огромна пропагандна победа, а наспособността да превземе Цаале е истинско унижение за сирийската армия. За известно време са преустановени всички опити да се атакуват християнски селища. В битката са убити 223 цивилни, 765 са ранени, а по-голямата част от града е изравнена със земята. Въпреки символичната победа, Ливанският Фронт няма шанс да се справи със сирийската окупация без външна помощ. През 1980 и 1981 г. в серия срещи с Бегин, Джемаел настоява за въздушно прикритие срещу сирийските ВВС, очевидно опитващ се да предизвика израелска намеса на своя страна.
Със затихването на сраженията в източен Ливан, южната граница се нагорещява отново. PLO обстрелват израелски селища и бази, а IDF отвръща с артилерийски и въздушни удари по цели на палестинците. На 10-и юли 1981 г. ситуацията ескалира до 5-дневна израелска бомбардировка на базите на PLO от сушата, морето и по въздух. Палестинците отговарят с оръдеен и ракетен обстрел по израелските селища в обсега им в продължение на десет дни. Бомбардиран е и бежанския лагер Факхани в Бейрут, а израелското командване е изненадано от способността на PLO да издържи продължителната бомбардировка. На 24-и американският посланник се намесва, за да прекрати огневия дуел. Армията съобщава че PLO привършва мунициите и много от установките му са вече подавени, така че иска да продължи обстрела до пълна победа, но кабинетът желае да уважи инициативата на посланника Хабиб с неговото посредничество е договорено спиране на огъня между IDF и PLO. Ясер Арафат е доволен от резултата, който повишава политическата му легитимност, а времето му е нужно за реорганизация и превъоръжаване. СССР отказва да продава оръжие на PLO, но редица източноевропейски държави го правят, както и КНДР. До края на годината PLO е в процес на милитаризация, обединявайки все повече от независимите банди и фракции в централизирана организация под опеката на Арафат. Доставени са големи количества ракетни установки, както и танкове Т-34. Основани са три нови бригади - Кастел, Карами, Ярмук - и седем нови артилерийски батальони.
Израелската намеса от 1982 г. (Операция "Peace for Galilee")
На 3-ти юни 1982 г. организацията на Абу Нидал (ANO), отцепила се от PLO, извършва опит за покушение срещу израелския посланник в Лондон. На следващия ден, IDF бомбардира палестински бази в южен Ливан, на което PLO отговаря с обстрел по израелските селища. Кабинетът гласува ограничено нахлуване по суша - максималното навлизане в ливанска територия трябва да е до 40 км, сирийски части не трябва да бъдат атакувани, Бейрут да не бъде приближан, а продължителността на операцията е ограничена до 24 часа. Проблематичният от самото начало план само затруднява и усложнява операцията, което довежда до многократна промяна на целите, импровизации, забавяне и излишни жертви. В нахлуването вземат участие 5 дивизии и спомагателни части в размер на 2 бригади; западна "ос", състояща се от 2 дивизии, трябва да напредне по крайбрежния път, заобикаляйки Тир и достигайки Сидон, където да се свърже с десантирал северно от града отряд комадоси; централната "ос" се състои от една дивизия, която трябва да прекоси диагонално южен Ливан, заобикаляйки замъка Буфор (който въпреки това е превзет, поради бъркотия в заповедите) и да се свърже с останалите сили край Сидон. Два дни по-късно, други две дивизии напредват успоредно по централната "ос" право на север, като целта е да прекъсването на магистралата Дамаск-Бейрут.
Съпротивата на палестинците на едни места е ожесточена, на други командирите изоставят хората си и съединиенията се разпадат на малки отряди, които повеждат партизанска война срещу IDF. Особено кръвопролитни са опитите за превземане на лагерите, където палестинските бойци се укриват сред гъстото население. Шиитските милиции в южен Ливан не участват в сраженията. В предходните годините между тях и палестинците се е натрупала такава омраза, че коренното шиитско население първоначално посреща израелските войници с радост. Бойците на Амал дори получават заповед да предадат оръжията си на израелците, ако се наложи.
Докато в околностите на Тир и Сидон се водят сражения от къща на къща, в централния сектор напредващите сили на IDF достигат сирийските позиции и срещат силна съпротива. За да бъде използвана ефективно ударната авиация, израелският кабинет на 9-и разрешава бомбардировка на батареите в долината Бекаа. От 19 вече разположени батареи, само 2 остават назасегнати, останалите са разрушени в различна степен. Сирийското командване отчаяно се опитва да възстанови баланса, изпращайки изтребителната си авиация над Ливан. Разразява се внушителна въздушна битка, смятана и от двете страни за най-голямата битка на реактивни самолети в историята (общо участват над 200). Сирийските ВВС губят само в първия ден 29 самолета, а за цялата кампания - 90, без да успеят да свалят нито един вражески изтребител във въздушен бой. С погрома над сирийските ВВС и система за ПВО, IAF си осигурява пълно превъзходство над ройона на бойните действия. Между 9-и и 11-и юни 1-ва бронетанкова дивизия загубва половината си машини и отстъпва. Под американски натист Израел и Сирия подписват примирие и офанзивата спира на няколко километра от магистралата Дамаск-Бейрут.
Започва нова, позиционна фаза на войната. Въпреки доктрината да се избягва на всяка цена окупация на арабска столица, израелският кабинет е решен да изхвърли PLO от Бейрут. Съгласно първоначалния план, Ливанският Фронт трябва да овладее столицата под прикритието на израелската артилерия и танкове, но в последния момент Джемаел се отказва, считайки че прекалено очебийното взаимодействие ще навреди на политическия му имидж. Израелската обсада трае 70 дни, през която позициите на PLO в града са усилено бомбардирани; за първи път се прилага и тактиката на "въздушен лов" - високоточни удари, целящи ликвидирането на ключови вражески фигури. Придружаващите обсадата цивилни жертви я правят непопулярна сред световната общественост; Арафат (отново) заплашва да превърне Бейрут във "втори Сталинград" и усилено търси международна подкрепа, но напразно. Ливанските лидери са го обявили за "персона нон-грата" и подписват петиция за изгонването му от столицата, за да бъдат спестени по-нататъшни разрушения и жертви.
PLO напуска Бейрут
Ясер Арафат е загубил солидарността на ливанските си съюзници, но поставя условия - да бъде разположен контингент миротворци, които да гарантират безопасността на палестинското население след напускането на PLO. Тунис и Сирия се съгласяват да дадат убежище на палестинските партизани и MNF (Multinational Force) от 350 французи и 800 американци слиза от корабите между 21-и и 26-и август. До 1-ви септември PLO напуска града по суша към Дамаск и по море към Кипър; напускат над 11 000 въоръжени палестинци, както и 3600 сирийски войници се изтеглят от западен Бейрут.
До този момент IDF е дал 344 убити и над 2000 ранени; израелските оценки за вражеските загуби са стотици убити сирийци и над 1000 ранени; около 1000 убити и 7000 пленени бойци на PLO. Ливанското правителство, базирайки се на данни от Червения Кръст, както и доклади на полицията и болниците, съобщава за 17 825 убити и над 30 000 ранени. С изгонването на PLO от ливанската столица и пристигането на международния контингент, Израел обявява победа, но войната е далеч от края си. На 23-и август Башир Джемаел е избран за президент на Ливан; на 10-и септември се изтеглят американските войници, последвани скоро от останалата част на MNF; ливанската армия започва да заема позициите им.
Убийството на Башир Джемаел
Сирия нанася нов удар и взривява щаба на фалангистите на 14-и септември 1982 г. в 16:10 часа, убивайки лидера и, току-що избраният за президент Башир Джемаел. Извършителят, Хабиб Шартуни, е заловен бързо. Шартуни е член на SSNP и е използвал апартамента на сестра си, намиращ се точно над офисите на Катаеб; мощната бомба срива голяма част от сградата. Ливанските служби за сигурност, с помощта на ЦРУ и Мосад, разкриват командната верига, започваща от Шартуни и стигаща чак до началника на сирийските тайни служби Рифаат Асад, братът на Хафез Асад. След нови избори, президентският пост спечелва Амин Джемаел. За разлика от брат си, Амин е негативно настроен към израелското присъствие в Ливан.
Сабра и Шатила
На 14-и септември призори IDF започва да навлиза в западен Бейрут за инспекция на опразнените бази на PLO, като в първите часове не среща съпротива. Скоро обаче започва стрелба от няколко места и градските сражения се подновяват; особено силен е огънят от лагерите Сабра и Шатила, който не позволява на израелците да напреднат значително до 17-и. Точният брой на цивилните в лагерите към този момент е неизвестен. Преди войната 4-те големи лагера Бурж ел-Баражне, Факхани, Сабра и Шатила са помещавали 85 000 души; след бягство, евакуации и частично завръщане, към средата на септември населението на Сабра и Шатила се оценява общо на 56 000.
През изминалите месеци от началото на инвазията съществува и натиск върху командването на Ливанския Фронт да вземе по-активна роля в сраженията, предвид увеличаващите се жертви на IDF. Договорено е 150 бойци на ЛФ да прочистят лагерите от юг на север и от запад на изток, а на израелските войници е наредено да не се опитват да влизат; няколко офицери наблюдават от покрива на близка сграда и инструктират, слушат радиопредаванията в ефир, а през нощта осветяват лагерите. На 16-и в 18:00 часа два отделни отряда от ливански бойци влизат в лагерите и огънят на палестинците почти веднага се премества от позициите на IDF към тях. Към 20:00 часа ливанският командир на операцията съобщава че е срещната съпротива, има ранени и са били изнесени; малко по-късно съобщава за 300 убити палестинци, част от които цивилни, като по-късно променя цифрата на 120. Ливанските бойци напускат лагерите сутринта на 18-и септември между 6:00 и 8:00 часа; появяват се слухове за извършени кланета и журналистите напират към мястото на събитието. В 17:00 вечерта IDF призовава ливанската армия да поеме контрол над лагерите и получава положителен отговор по-късно същата вечер. Ливански военни, заедно с множество журналисти и служители на Червения Кръст, пристигат в Сабра и Шатила на 19-и сутринта. Става очевидно че през двата дни са загинали цивилни, много от които - без да участват в сражения. Точните цифри остават неясни, понеже до пристигането на властите част от труповете вече са погребани от близките им. Израелското разузнаване дава цифрата 700, Червения Кръст - около 500, журналистът Томас Фридман (спечелил Пулицър по случая) цитира официална статистика за 210 убити и неофициална оценка за 800-1000; с края на войната ливанското правителство публикува доклад, посочващ 857 убити и 1124 ранени.
След ливанско разследване изникват още интересни подробности за идентичността на извършителите. Известно е че в лагерите са влезли поне две отделни групи бойци и независимо една от друга са започнали кървава вендета срещу палестинското население; едната изглежда е била съставена от фалангисти членове на т.нар. "дамурска бригада", тоест родените в Дамур, който е превзет и плячкосан от PLO няколко години по-рано. Другата група изглежда е била съставена от южноливански шиити-последователи на имама Али Бадр ал-Дин, който се е противопоставял на палестинското присъствие в района, както и на лявата идеология. Една вечер ал-Дин е открит мъртъв край джамията си, а убиецът остава неизвестен; PLO обвинява израелците, но последователите на имама обвиняват именно палестинците и се заклеват да отмъстят за смъртта на духовния си водач. В подкрепа на тази версия са свидетелствата на очевидци, говорещи за "южняшки" акцент и мюсюлмански имена у част от нападателите. Трета версия говори за участие и на хората на Хадад (LAA). Възможно е част от тези групи или всичките да са проникнали в лагерите под знака на ЛФ, отделно от ЛФ или дори след напускането на ЛФ и преди пристигането на ливанската армия. Едно е сигурно, множество групировки са имали мотив за отмъщение срещу PLO или сподвижниците му.
В лагерите са открити и невероятни количества муниции и оръжие. Оказва се че за 12 години PLO е създал километрична мрежа от тунели, подземни складове и бункери и ги е заредил подобаващо за война. Открити са и планове за нахлуване в Израел с подкрепата на арабски армии; извозването на мунициите отнема няколко седмици и стотици камиони.
Мултинационални сили и разведряване
По молба на ливанското правителство в Бейрут отново е разположен международен мироопазващ контингент, наречен MNF II. Задачите му са да подмогне възстановяването на централната власт в Бейрут и да служи като буфер между израелските части и ливанското население. За целта САЩ изпраща 1400 войници, Франция - 1500 и Италия - 1400. През януари 1983 г. Британия изпраща 100 военнослужещи, а италианските сили са увеличени до 2200 души. Не е създадена обща командна структура и всеки контингент действа самостоятелно.
На 1-ви октомври президентът Джемаел обявява Бейрут за "обединен". Барикади по Зелената линия са премахнати, правителството отпуска $600 млн. за реконструкция, стотици бандити и мародери са арестувани. Започва и възстанояваването на ливанската армия. Надеждата и оптимизмът временно се завръщат в столицата.
Настъпва и промяна в израелската политика. Министърът на отбраната Ариел Шарон подава оставка след събитията в Сабра и Шатила и е наследен от Моше Аренс, бивш посланник в САЩ. Аренс не желае да дразни американците и изтегля IDF до предградията на ливанската столица. Но израелската армия няма ясна тактическа задача в Ливан. Присъствието и е едва разменна монета срещу изтеглянето на сирийската армия. Докато не се постигне политическо решение, IDF води непопулярна отбранителна война срещу различните партизански групировки, която израелската преса сравнява с виетнамската война. Когато фалангистите опитват да се възползват от сложната ситуация и нападат друзите в планините Шуф в края на 1983 г., IDF влиза в ролята на буфер между двата лагера. В южен Ливан пък IDF се налага да пази палестинското население от нападенията на съюзника си SLA. Като една от най-големите иронии на войната, IDF набира и въоръжава палестинци за защита на лагерите им, не желаейки да се повторят бейрутските кланетата.
Възходът на шиитите
Основната шиитска милиция, Амал, е създадена с помоща на PLO, но в първите години на войната не взема участие в сраженията. Въздържанието на основателя и Садр води до постепенен спад в популярността му и отцепване на част от шиитските общности, които предпочитат да се сражават редом с палестинците. Иранската революция през 1979 г. има силен ефект върху ливанските шиити. Веднага с установяването на радикалния режим е Техеран започва и "износът" на шиитско-ислямска революция в чужбина. Между 1979 и 1982 г. шиитски групировки отвличат 6 самолета, опитват да свалят няколко други, убиват френския посланник в Ливан, взривяват френското и иракското посолство и извършват множество други акции с подкрепата и финансирането на Иран. С израелското нахлуване през 1982 г. е основан и ирански експедиционен корпус, съставен от доброволци-членове на Революционната Гвардия Пасдаран. Пасдаран установяват базата си в град Баалбек и от 650 души се увеличават до към 2000 през следващите години.
Разцеплението на Амал ражда и няколко радикални шиитски групировки като Ислямски Амал (основан от Хусайн ал-Мусауи, който се съюзява с гвардейците от Пасдаран); Хизбала (Партия на Аллах); Джундала (Войници на Аллах); Командосите-Самоубийци на Хусайн (Husayn Suicide Commandos); партията Дауа (Призив); както и зловещата организация Ислямски Джихад, която някои считат за "терористичното крило" на Хизбала. Основател на Ислямски Джихад е наскоро убитият в Бейрут Имад Муджния (февруари 2008).
Съглашенията от 17-и май и другите събития през 1983 г.
На 18-и април 1983 г. по обяд Бейрут отново е разтърсен от мощна експлозия. Микробус натоварен с около тон експлозиви се врязва в американското посолство и срива 7-етажната сграда. От ударната вълна преминаващ наблизо джип на ливанската армия просто изхвърча в морето. Убити са 63 души, от които 17 американци; това е първия известен самоубийствен атентат в страната; 10 минути след екслозията Ислямски Джихад поема отговорност за удара и декларира: "Операцията е част от кампанията на иранската революция срещу империалистическото присъствие в света. Ще продължим борбата срещу империалистическото присъствие в Ливан, включително и срещу мултинационалните сили". От разследването по случая става ясно че американските разузнавателни служби са знаели за предстояща операция, включително паричен превод от $25 000 за целта, но не и мястото и датата на атаката.
Американският посланник премества офиса в личния си апартамент и продължава парламентьорската си работа между израелското и ливанското правителсво. Израел до момента настоява за мирен договор от типа на съглашенията Кемп Дейвид с Египет и установяване на пълни дипломатически отношения, но сега се съгласява и само с "нормализация на отношенията" и отмяна на военното положение между двете държави. SLA се предвижда да се влее в ливанската армия, а IDF да се изтегли напълно от страната. САЩ обаче отказват да включат Сирия в съглашението, страхувайки се че израелско-сирийските спорове ще доведат до задънена улица. Вместо това се предвиждат отделни преговори след като съглашението от 17-и май е подписано; но усещайки накъде отиват нещата, Асад остро се противопоставя на американската инициатива. Виждайки как сирийският отказ блокира целия процес, Джемаел отпрява протестни ноти до Дамаск и Арабската Лига (4-и юни), посочвайки че формалната организация ADF вече не съществува.
В отговор на 23-и юли 1983 г. Сирия обявява създаването на National Salvation Front (NSF), обхващащ друзите на Джумблат, част от шиитите (Набих Бери), част от сунитите (Рашид Карами), част от християните (Сюлейман Франджие) и няколко просирийски леви групировки. Коалицията NSF, заедно със сирийската армия, контролира много по-голяма част от ливанската територия, отколкото правителството на Джемаел. За да демонстрират мощта си, друзите изстрелват артилерийски залп по християнските части на Бейрут (под прикритието на нощта).
Към лятото на '83 г. от миналогодишния оптимизъм не е останала и следа. Става очевидно че нестабилната коалиция NSF, иначе съставена от враждебни една към друга фракции, е насочена срещу общия враг Израел. През юли и август поне двайсет коли-бомби се взривяват по улиците на Бейрут, убивайки над 70 души; тероризмът става все по-чест и по-безкруполен; атакувани са болници, хотели, джамии, телевизионни станции и пазари; ливанският премиер се измъква на косъм при един от атентатите. MNF до момента е приеман от ислямското население като закрилник от IDF. С наближаващото изтегляне на израелците обаче се "превръща" в противник в недовършената война срещу правителството на Джемаел и от август нататък американските позиции попадат под ежедневен обстрел с минохвъргачки и ракетни установки. Ливанската армия подновява сраженията с друзките и шиитски бойци в южните предградия на Бейрут и познатият тътен на сраженията бързо се завръща в столицата.
Арафат напуска Ливан
Междувременно настъпват брожения в редиците на PLO. Част от членовете са разочаровани от бързата победа на IDF през миналата година и желаят разследване на причините, довели до краха. Асад на свой ред не желае прекалено независима PLO, също критикува Арафат че не се е сражавал "до горчивия край" и дори го подозира в стремеж към стратегически съюз с Йордания, който би подкопал сирийското влияние в региона. Съответно в първите месеци на 1983 г. Сирия започва да подкрепя анти-арафатските фракции в PLO.
На 9-ти май висш командир във Фатах, Саид Муса Мурага (Абу Муса), призовава намиращите се в Бекаа бойци да не изпълняват заповедите на централното командване. Отначало ЦК на Фатах пренебрегва инцидента, но в кратък срок около 20% от бойците на PLО престават да се подчиняват. Централният Комитет прекъсва снабдяването на проблематичните части, но е твърде късно - бунтовниците превземат складове на Фатах в долината Бекаа и Дамаск. Към края на юни избухват първите открити сражения между лоялисти и метежници, като вторите скоро овладяват няколко селища в Бекаа и прекъсват магистралата Дамаск-Бейрут.
Сирия и Либия, отначало тайно, а после и открито, симпатизират на анти-арафатския лагер. Арафат изразява протест и резултатът е, че бива депортиран от Сирия (24-и юни); намира убежище в Тунис, пътьом претърпявайки опит за покушение. На 27-и сирийците ликвидират командира на Фатах в Ливан, Саад Сайел, лоялен на Арафат. Към бунтовниците на Абу Муса открито се присъединяват просирийските групировки ас-Сайка и PLA, PFLP-GC и дори някои части на редовната армия (на Сирия).
Арабската Лига неуспешно се опитва да договори примирие докато лятото се източва. Лоялистите постепенно са изтласкани на север от Бекаа и се укрепяват в двата бежански лагера Нахр ал-Баред и Бадауи, в покрайнините на Триполи. Към края на лятото само около 4000 бойци остават верни на Арафат, останалите се присъединяват към въстанниците или са убити. В края на септември самият Арафат се обръсва и пристига инкогнито в Триполи, за да ръководи лично отбраната. През октомври се завързват ожесточени сражения около двата лагера и на 6-и ноември, след тридневен щурм, подкрепен от сирийска артилерия, Нахр ал-Баред пада. След кратко прекъсване за прегрупиране, започва щурмът на Бадауи, който се увенчава с успех на 16-и. Лоялистите се оттеглят в Триполи и се готвят за решителен отпор. Сирийската и бунтовническа артилерия се пренасочва от лагерите към града и започва систематична бомбардировка.
На този етап Арафат е загубил всичките си съюзници в страната, с изключение на местната сунитска милиция IUM. Ливанските фракции настояват за изгонването му от страната, всяка от свои съобрежения. Същевременно арабски страни призовават Сирия да спре атаките, страхувайки се че PLO ще попадне под пълен сирийски контрол. Международната общност на свой ред призовава страните да спрат разрушенията и убийствата на цивилни. На 25-и ноември лоялисти, бунтовници и сирийци се съгласяват да спрат огъня и да започнат преговори под саудитски надзор. Арафат е принуден да евакуира града, което става факт около месец по-късно. Миналогодишните сцени от Бейрут се повтарят. На 20-и декември 1983 г. Ясер Арафат, заедно с около 4000 въоръжени бойци, напуска Триполи с гръцки кораби, под флага на ООН и с военен ескорт от френски съдове. Лоялистите намират убежище в Тунис, Северен Йемен и Алжир.
Планинската война
Под прикритието на израелското нахлуване, маронитските милиции решават да разширят контрола си над християнските селища в планината Шуф, традиционна територия на друзите. Спорадичните престрелки между LF и друзката PSP зачестяват през 1983 г. Амин Джемаел предлага да разположи ливанската армия в Шуф като буфер между християнските и друзките милиции, но Джумблат отказва с довода че армията ще съдейства на християните. Със сирийска подкрепа, PSP започва да подготвя голяма лятна офанзива, целяща да ликвидира християнското присъствие в района. Атаките започват през август и на 3-ти септември IDF се изтегля на юг от планината. Ливанската армия е известена за евакуацията само 24 часа по-рано и не е готова да заеме опразнените позиции. Когато разбира че се готви голяма друзка офанзива, вече е късно за противодействие и християнското население започва панически да напуска селищата си. Армията се оказва изненадана и неподготвена да спре мощното настъпление на Джумблат. В офанзивата участват палестински партизани, членове на SSNP, шиитски и друзки бойци, както и сирийски военни в цивилни дрехи; сирийската армия предоставя и артилерийска и въздушна поддръжка. Десните сили търпят тежки поражения, губейки над 150 бойци за един ден; на 7-и септември пада Бамдун и в последвалите кланета загиват около 200 цивилни, много от тях - чрез прерязване на гърлото. След това атакуващите обсаждат 40-хилядния град Диер ал-Камар, отбраняван от около 1000 фалангисти. Друзите се възползват от пълния си контрол в планината Шуф и провеждат прочистване
[100 KB maximum, text cropped]
на християнското население, като своебразно отмъщение за кланетата от 1860-а година! До средата на септември са документирани над 500 случая на убити цивилни, а десетки хиляди се превръщат в бежанци. На 11-и септември, по време на реч изнесена в Дамаск, Джумблат декларира целите си: "С помоща на нашите сирийски съюзници прогонихме християните и за напред ще останат само друзките села. Такава е целта ни."
Ливанския Фронт не остава длъжен и на свой ред избива 58 цивилни друзи, когато завладява за кратко смесеното село Мата. Според Католическият Информационен Център в Бейрут 1500 цивилни са убити и 62 села - разрушени. Градчето Бамдун е старателно разграбено заличено от земята през следващите месеци. Освен човешки и материални, християнската общност търпи и политически загуби. Правителството на Джемаел губи голяма част от престижа си в очите на населението; илюзията че ливанските противоречия са разрешени през 1976 г. се разбива на парчета. Истина е, че между християнски и мюсюлмански общности винаги са избухвали спорадични престрелки, но това се схваща като част от ливанското битие, както времето или сезоните. Планинската война, както става известна кампанията в Шуф през 83-84 г., потъпква надеждите че вътрешните проблеми ще се разрешат с изтеглянето на чуждите войски от Ливан.
В селищата на север и запад от планината Шуф е разположена ливанската армия, укрепена в няколко селища и опитваща се да попречи на друзите от планината да се съединят с тези от покрайнините на Бейрут. Особено жестока битка се разрязява при щурма на Сук ал Гарб, отбраняван от 8-а бригада, командвана от офицер на име Мишел Аюн (който по-късно ще бъде избран за премиер). В продължение на три дни Аюн е изтикан от центъра на града, но продължава отчаяно да контраатакува. Символичните ВВС на Ливан са хвърлени в боя, но друзите не се трогват и дори свалят няколко машини. Решаваща се оказва бомбардировката на американските ВМС, с чиято помощ Аюн задържа града, докато на 25-и септември е постигнато спиране на огъня. На същия ден в района пристига и линкорът USS Ню Джързи.
Спирането на огъня на 25-и временно стабилизира обстановката. Джемаел запазва властта си в Бейрут, Джумблат е блокиран в планината Шуф, Амал все още не участва активно в конфликта. Различните ливански групировки се съгласяват да започнат преговори за национално помирение в Женева, под сирийски и саудитски надзор.
Изтеглянето на MNF II
В неделя сутринта, 6:22 часа на 23-и октомври 1983 г., две гигантски експлозии разлюляват столицата. Взривени са казармите на американските морски пехотинци и на френските парашутисти, убити са 241 американски войници и 58 френски.
В казармите на американците се помещават около 300 души. 5-тонен камион се врязва в сградата с около 80 км/ч, експлодира и я срива напълно. Преди това обикаля няколко пъти паркинга, за да набере скорост. Използван е 300 кг Hexogen, обогатен с PETN (еквивалентни на 5.4 тона динамит), като взривът е насочен нагоре. Прецизността на изработката и използваният експлозив сочат че паравоенна организация не би могла да извърши атентата без специализирана помощ. Според заключенията на американското разузнаване, планирането е започнало през септември, като Иран е играл главната роля, координирайки операцията от посолството си в Дамаск. Сирия е била отговорна за техническите аспекти. Членове на PLO са отговаряли за оперативната сигурност. Сирийски офицери от разузнаването са проучили сградата и планирали самата атака. Използваните камиони Мерцедес са били модифицирани в Сирия или Иран, преди да бъдат доставени в Бейрут, а експлозивите - доставени от България през Дамаск. Според разследващата комисия взривът е толкова силен, че е щял да нанесе значителни материални и човешки загуби, дори ако е бил на 100 метра от сградата.
Само 20 секунди след първата атака, друг камион с експлозиви се взривява в подземния гараж на френските казарми. 9-етажната сграда е откъсната от основите си и отхвърлена 7 метра на запад, а целия квартал остава без прозорци.
Отговорност за атаката поемат няколко различни шиитски групировки, като една от тях идентифицира шофьорите-самоубийци. Смята се че Хизбула също е свързана с атентатите, или поне хората, които я формират (организацията е официално обявена чак през 1985 г.). Така или иначе, Хизбула дължи бързия си възход и нарастваща популярност през следващите години най-вече на тази зрелищна акция, повтаряйки че "е причина най-голямото поражение на САЩ от виетнамската война насам". Отговорът на САЩ и Франция е колеблив - бомбардирани са няколко цели на иранската гвардия в долината Бекаа (обвинен че тренира бойците на Хизбула); но общо взето обществеността в западните страни е шокирана, а обстановката в Ливан бързо се влошава. През февруари 1984 г. президентът Рейгън започва изтегляне на американския контингент. Скоро го последват Франция, Италия и Британия и последните сили на MNF напускат страната на 31 март.
Моментът на атентатите изглежда избран и за да съвпадне с началото на отдавна подготвяните преговори в Женева, които обаче стартират без промяна в началото на ноември. Под саудитски натиск маронити, мюсюлмани и друзи постигат консенсус и президентът Джемаел е принуден да се обърне към американците с молба да преразгледат Пакта от 17-и май. Но САЩ отхвърля предложението и след кратко колебание подкрепя израелското предложение за ратификация на договореностите. Междувременно се случват няколко инцидента: на 13-и ноември президентът на Сирия Хафез Асад претърпява сърдечен удар, от който се възстановява напълно чак след 6 месеца (временно поста е зает от брат му Рифаат); военната обстановка също се влошава - 2 американски самолета са свалени от сирийски установки, бомбардирани са сирийски и шиитски позиции.
1984-1985 г.
Най-значимото събитие в началото на новата година е офанзивата на шиитите в Бейрут. На ливанската сцена се появява нов играч. В първите дни на февруари Амал, Хизбула, PSP и други леви организации атакуват позициите на ливанската армия в столицата и след четиридневни сражения овладяват летището и достигат Зелената линия. Армията започва отново процеса на разпад - деморализирани войници дезертират и се присъединяват към различните групировки според убежденията си. Бейрут отново е разделен на западна (мюсюлманска) и източна (християнска) част, а барикадите от периода 1975-1982 г. са възстановени. В деня след изгонването на армията от западен Бейрут MNF взема решението за изтегляне на контингентите. С наутрализирането и на ливанската армия, и на международните сили, Сирия многократно увеличава влиянието си в столицата и в цялата страна.
Засилването на сирийското влияние поражда силно недоволство сред Ливанския Фронт. Християнските милиции роптаят срещу Амин Джемаел, които се оказва в много сложна ситуация и трябва да използва всичките си дипломатически качества, за да оцелее. Първо неофициално (на 29-и февруари), а после и официално (6-ти март), Джемаел посещава Дамаск. Под сирийския натиск публично обявява 17-майския Пакт за невалиден. Насрочва се нов кръг преговори на 12-и март в Швейцария, на който са поканени всички, освен представителите на ЛФ. "Домакинството" този път е ексклузивно на Сирия.
Втори кръг преговори в Лузон
Конференцията обаче се оказва пълен провал. Още в началото Джумблат предизвиква скандал, като нарежда ливанският флаг пред мястото му да бъде заменен с друзки. След това прекарва повечето от деня в суитата си, давайки интервю за списание "Плейбой". Следват 9 дни на безплодни разговори, често прекъсвани от коктейли и бюфети. Изглежда че никоя страна не желае да отстъпи ни най-малко от позициите си. Накрая преговорите се "взривяват", след като бившият президент Франджие отказва дори да обсъжда промяна в задължителната християнската принадлежност на ливанския президент. През това време, обиден от пренебрежението на останалите групи и едновременно с това окуражен от подкрепата на населенето, Ливанският Фронт обявява че "конференцията и нейният резултат не са от значение, понеже целят единствено затвърждаване на сирийската хегемония в Ливан". Християнските сили заявяват че са готови за война със Сирия и всичките и съюзници, на какво и да е цена. Същевременно расте и подозрителността на ЛФ към Амин Джемаел, особено след посещенията му в Дамаск. Християнските милиции се сражават срещу просирийските сили в западен Бейрут до края на април, когато е формирано "Правителство на Националното Обединение" под предстедателството на Рашид Карами. "Обединението" на това правителство се изразява в спорадичните събирания на министрите му на една и съща маса. Тепърва Сирия трябва да се справи със задачата да стабилизира придобивките си, но фиктивното "Обединено Правителство" за момента върши работа.
Съглашението Бикфая
На 18-и юни 1984 г. под сирийски надзор е прокарано още едно съглашение (известно като "Бикфая", където е подписан документът). Друзите и мюсюлманите настояват досегашният пост на върховен командващ на армията (запазен за християнин), да бъде заменен с мултиетнически военен съвет. Маронитите разбира се са против, но е постигнат следния компромис: постът началник на ГЩ остава запазен за маронит, но се създава 6-членен военен съвет, който ще назначава началниците на бригадно и дивизионно ниво. Нов началник на армията става Мишел Аюн. Също така е договорено основаването на нова разузнавателна агенция, наречена Национален Съвет на Сигурността. Началническият пост е резервиран за шиит. Военното разузнаване, традиционно управлявано от маронит, остава да действа като паралелен орган.
Надеждата че реформите ще доведат до стабилизация се оказват напразни - временно прекратеното насилие скоро се подновява. На 24-и август са атакувани саудитското и британското посолство в Бейрут. В западната част на града периодично избухват престрелки между сунити, шиити, друзи и маронити. Израелски въздушни удари срещу палестинската фракция на Абу Муса допълнително нагнетяват напрежението, на 23-и август при катастрофа загива генерал от друзки произход, а на всичкото отгоре на 30-и от сърдечен удар умира маронитският патриарх и основател на Катаеб, Пиер Джамаел. В християнската общност незабавно започва боричкането между претендентите за трона.
Сирия се оказва в ролята на помирител и се заема с въдворяването на ред. В долината Бекаа иранската гвардия и придатъка и Хизбула са смъмрени и усмирени, а в Триполи сирийската армия се намесва, за да прекрати сраженията между просирийската Арабска Демократична Партия и сунитските фундаменталисти от Туахид (Islamic Unification Movement).
На 20-и септември американското посолство става цел на бомбен атентат. Отново е използван микробус с екзплозиви, но този път охранител успява да простреля шофьора и бомбата детонира на 10 метра от сградата. Убити са 24 души, а други 90 са ранени. Сателитни снимки разкриват репетиции върху макет на посолството в долината Бекаа; американското разузнаване отново посочва Хизбула като извършител, с иранско и сирийско съдействие.
Преврат в Ливанския Фронт
Нарастват и разногласията между ЛФ и Амин Джемаел. Нежелаещ да допусне конкуренция, Джемаел крои планове за потушаване на бунтовническите настроения. Мандатът на водача на Ливанския Фронт Фади Фрем изтича през ноември 1984 г. и е заменен от Фуад Надер, който е племенник на Джемаел. Президентът смята че ще може да се справи с него и започва да оказва натиск над ЛФ да напуснат позициите си в Бейрут, между които жизнено важното пристанище на столицата. Напрежението ескалира при предложението за разпускането на КПП Барбара, чийто началник е Самир Геагеа. След няколко седмици на преговори Ливанският Фронт се съгласява да се изтегли от източен Бейрут в планините, но отказва да предаде останалите си позиции. Водачите на Катаеб посещават Дамаск през февруари 1985 г., което е посрещнато на нож от по-радикалните християни. Хората на Геагеа упорито отказват да напуснат КПП Барбара и на 11-и март 1985 г. Фуад Надер освобождава Геагеа от поста му и декларира че от сега нататък ЛФ ще действа независимо от Катаеб. Това е последната сламка за маронитските бойци и на следващия ден бунтът започва. Призори Геагеа и Хобейка повеждат поход срещу щаба на Катаеб, като с малки изключения, всичките им цели падат без съпротива. Оказва се че поддръжниците на Надер се броят на пръсти. За един ден практически всички гарнизони, медии и бизнеси на Катаеб попадат под контрола на Ливанския Фронт и Фуад Надер се съгласява да предаде командия пост. От този момент нататък Катаеб се превръща в чисто политическо движение, а ЛФ се оглавява от Самир Геагеа. Сирийската армия решава да не се намесва, понеже преценява че метежът не е директно насочен срещу Амин Джемаел.
Краят на Мурабитун и Войната за лагерите
Към края на 1984 г. започва да става очевидно че палестинците се опитват да възстановят политическото и военното си присъствие в Бейрут. След като израелските войски се изтеглят от Сидон (февруари 1985 г.) и Тир (март-април), аналогични процеси започват и там. Сирия не гледа с добро око на подобно развитие, тъй като "възкръсването" на палестинската полу-автономия в Бейрут и южната част от страната би могло да предизвика израелска реакция, особено ако процесът се асоциира с PLO. От начало просирийските групировки Сайка, PFLP-GC и Абу Муса биват окуражавани от патрона си и наистина бързо установяват водеща позиция в лагерите под директен сирийски контрол като Нахр ал-Баред и Бадауи; но в палестинските лагери извън сирийската територия скоро става очевидно че надделяват независимите групировки като Фатах, PFLP и DFLP. Шиитският Амал и друзката PSP също нямат доверие на палестинците след сблъсъците в южен Ливан в края на 70-те и началото на 80-те. За тях палестинското завръщане на сцената е недвусмислена заплаха за статута, които са си извоювали след събитията от 1982 г. Когато левите сили овладяват западен Бейрут, не пропускат да поставят въоръжени наблюдатели около палестинските лагери; същото се повтаря и след като IDF напуска южните градове Тир и Набатия.
Тъкмо когато напрежението в източен Бейрут спада, стрелбата в западен Бейрут започва отново (15-и април 1985 г.). Този път шиитите от Амал целят да затвърдят контрола си в мюсюлманската част на града и в тактически съюз с друзите от PSP атакуват сунитите от Мурабитун. Навремето страховитото военно крило на Независимото Насеритско Движение се предава за няколко дни и лидерът му, Ибрахим Кулайлат, е изпратен в изгнание. Добрите времена за насеристите са отминали отдавна - пан-арабизмът е изместен от нови и по-привлекателни идеологии. Мурабитун е една от последните ливански групировки, симпатизиращи на палестинското въоръжено присъствие в страната. Скоро след ликвидирането и, с подкрепата на Сирия Амал се обръща и срещу самите палестинци.
На 19-и май 1985 г. е даден първия изстрел от кампанията, станала известна като "Войната за лагерите". Случаен инцидент между палестински федаини и шиитски бойци в лагера Сабра бързо се разраства в тежки сражения в цялата околност. В този момент в лагерите Сабра, Шатила и Бурдж ал-Баражине се намират около 1000 въоръжени палестинци; силите на Амал в района наброяват 3000 бойци, към които по-късно се присъединяват близо 1000 редовни войници от ливанската армия, главно от "шиитската" 6-та бригада, но и от "християнската" 8-а бригада. Сирия обявява новата си политическа линия, наричайки сраженията "израелско-американски заговор, осъществен от Ясер Арафат".
До края на месец май, по-големите части от Сабра и Шатила падат в ръцете на шиитите, но след арабски и съветски натиск върху Сирия Арабската Лига се събира на извънредно заседание по въпроса на 8-и юни. Амал обявява едностранно спиране на огъня на другия ден, но обсадата на лагерите и престрелките продължават до 17-и юни. На тази дата в Дамаск представители на Амал и Палестинският Национален Фронт на Спасението подписват спиране на огъня. Жертвите до този момент са около 600 убити и 2000 ранени. С това приключва първата фаза на "войната". Корените на проблема не са адресирани и конфликтът просто продължава на друго място - в Сидон. В Бейрут кратки сражения избухват отново през септември и за около седмица в края март 1986 г.
След временно затишие, на 19-и май 1986 г. (точно година след началото на първата фаза) започва втората фаза на "Войната за лагерите". Въпреки че са снабдени от Сирия с танкове Т-54, Амал отново не успяват да постигнат решителна победа срещу палестинците. След дузина спирания на огъня боевете постепенно затихват и на 24-и юни ливанската армия и сирийски наблюдатели се разполагат на буферни позиции между враждуващите сили.
На 29-и септември 1986 г. нов инцидент между шиити и палестинци (или съзнателна провокация) край лагера Рашидия в покрайнините на Тир стартира третата и най-кръвопролитна фаза. След поставяне на ултиматум за разоръжаване и отхвърлянето му, Амал обгражда лагера и се опитва да го щурмува. До края на октомври сраженията обхващат също Бейрут и Сидон. Палестински отряд пробива обсадата на Сидон на 24-и ноември и заема стратегическа позиция в селото Магдуша. Слабостта на Амал става очевидна и според някои източници сирийски специални части се включват в боевете на страната на шиитите. Същевременно израелската авиация нанася многобройни удари по палестински позиции около Сидон.
Нови преговори с иранско посредничесто водят до спиране на огъня между Амал и Палестинския Национален Фронт на 15-и декември. Просирийските палестинки групировки се съгласяват да отстъпят позициите си в Магдуша, но Фатах (който не участва в преговорите) се опълчва и отказва. В последствие част от спорните територии са отстъпени от палестинците в полза на Хизбула и PNO, но в повечето обсадата и огъня скоро се подновяват. Обсадата на лагерите в Бейрут води до смъртта на неустановен брой цивилни от глад и болести, вероятно хиляди.
Накрая, на 21-и февруари 1987 г., първите 1000 от общо 7000 сирийски войници се нанасят в западен Бейрут. Сирийската армия заема шиитските позиции около палестинските лагери и започва последният кръг преговори, завършил с пълно примирие между Амал и PNSF на 7-ми април.
През двете години на "войната за лагерите" палестинците се съпротивляват упорито и с дискретната помощ на друзите издържат обсадата (около 25 000 палестински бежанци намират убежище в друзки териториите). Амал понася значителни човешки и политически щети, от които никога не се възстановява напълно. Във "войната за лагерите", както следва от официалния доклад на ливанското правителство, са загинали общо 3781 души, а 6787 са били ранени. Към тези цифри трябва да се прибавят и близо двете хиляди палестинци, убити във вътрешни борби между съперничещите си фракции.
IDF се изтегля
Някои израелски политици виждат в шиитската общност потенциален съюзник срещу палестинците, понеже и двете страни не желаят завръщането на PLO в южен Ливан, а и около 10% от членовете на SLA са шиити. В съответствие с това схващане съществува и план за създаването на шиитска буферна зона по модела на "Free Lebanon" на Саад Хадад (който умира от рак в началото на 1984 г. и е наследен от генерал Антоан Лахад). Този план обаче не е се реализира, след като повечето от шиитите минават на страната на радикални групировки като Хизбула и се противопоставят ожесточено на израелското присъствие в страната. Поради нарастващите загуби в безплодни градски сражения, на 16-и февруари 1985 г. IDF започва постепенното изтегляне на юг. Първата фаза представлява изтегляне на всички войски намиращи се северно от река Литани, включително евакуация от Сидон. За да избегнат междуособните борби, местните милиции излъчват специален комитет, който да съблюдава прехвърлянето на града под юрисдикцията на ливанската армия. В деня след израелската евакуация в Сидон мирно се нанася армейско съединение от около 3000 войници, главно от "шиитската" 12-а бригада. Но отстъплението води до незабавна ескалация в районите все още под израелски контрол, особено в Тир през месец март. Под засилващият се огън на различните групировки, кабинетът обявява краен срок за евакуацията и побързва да изтегли армията от останала част на южен Ливан. Запазена е само зона за сигурност с дълбочина 5-10 км под контрола на SLA и малки отряди израелски войници и инструктори.
Мирната обстановка в евакуираните територии е краткотрайна. През март и април в околностите на Сидон избухват нови сражения между християни и мюсюлмани. Както LF, така и друзко-шиитско-палестинската коалиция желаят да са господари в района: контрол над магистралата Бейрут-Сидон и крайбрежните селца осигуряват 'излаз на море', достъп до международните пазари, контрабанда и оръжейни доставки. Споменът за кланетата в Дамур през 1976 г. е жив и дава допълнителна мотивация на сражаващите се маронити. Армията се намесва, но е неспособна да въдвори ред. На 24-и април, след 40-дневни боеве, Ливанският Фронт започва да отстъпва под натиска на палестинци и пан-арабисти и християнските селища започват да падат едно след друго. Десетки села са разграбени и опожарени в следващите дни. В най-големия погром за християнските сили от 1983 г. насам, според оценките на ООН, между 10 000 и 20 000 души загубват домовете си. В грабежа се включват дори жители на Сидон и Бейрут, пристигащи специално с коли и камиони, за да товарят покъщина и друга плячка. Част от бежанците се насочват към Джезин, който е под контрола на SLA, други бягат на юг към израелската зона за сигурност. Точният брой на избитите цивилни е неизвестен, но се оценява на няколко стотици.
Отзвукът в LF и Тристранното съглашение
Погромът над християнското население в южен Ливан е тежък удар за престижа на Ливанския Фронт. Опозореният Самир Геагеа, току-що поел длъжността 'върховен командващ', е подложен на яростна критика от съперника си Ели Хобейка и е принуден да отстъпи жадувания пост. Хобейка е избран за негов наследник на 9-и май и почти веднага започва опитите да прокара просирийска политическа линия. След като на 9-и септември посещава Дамаск, висшите функционери на LF започват да го гледат с нарастващо подозрение.
В края на 1985 г. Сирия инициира нов кръг преговори между враждуващите ливански групировки с цел да се прекрати безкрайната гражданска война. На 28-и декември в Дамаск представителите на най-силните групировки (Набих Бери от Амал, Уалид Джумблат от PSP и Ели Хобейка от LF) подписват Тристранното съглашение (The Tripartite accord). Договорено е незабавно спиране на огъня и обща декларация за край на войната в рамките на една година. Нелегалните милиции трябва да се разоръжат и разпуснат, а отговорна за сигурността и реда ще е "реформираната и религиозно-интегрираната ливанска армия, с подкрепата на сирийските въоръжени сили". Също така съглашението намеква за "задълбочаване на сътрудничеството (между Ливан и Сирия, б.моя) в сферите на военното дело, международните отношения и националната сигурност". По-нататъшните реформи включват: отмяна на старата формула за разделение на властите на етническо-религиозен принцип, замяната и с "управление на мнозинството и представяне на малцинствата", формирането на двукамерен парламент, и други.
За разлика от предишните съглашения, това е подписано от военначалниците, а не от цивилните политици. В договореностите могат да се открият много причини за оптимизъм, но и много предпоставки за бъдещи конфликти. Мнозина от ливанските политици виждат в Тристранното съглашение амбиции за създаването на Велика Сирия. Най-ожесточено се противопоставят сунитите, които разполагат с политическо влияние, но незначителни въоръжени сили, след като милицията им Мурабитун е разгромена по-рано същата година.
Джемаел отказва да признае легитимността на съглашението и е подкрепен от Геагеа (свален от поста си 8 месеца по-рано заради анти-сирийската си позиция). В лагера на християните започва нова вътрешна борба между привържениците на Самир Геагеа и Ели Хобейка, в която анти-сирийските настроения надделяват. Открити са документи, свидетелстващи че той от доста време е действал като сирийски агент. На 16-и януари 1986 г. Ели Хобейка бяга в Париж, а по-късно намира убежище в Дамаск. Провалът е звучна плесница за режима на Асад, който отговаря с атаки срещу християнските селища в Ливан чрез подчинените си партизански групировки. Серия от коли-бомби експлодират по улиците на източен Бейрут, президентския дворец и родния град на Джемаел, Бикфая, са подложени на обстрел, но християнската общност застава на страната на Джемаел. Тристранното съглашение така и не бива реализирано.
Самир Геагеа, замаян от връщането си на власт, отправя предизвикателство срещу авторитета на самия Джемаел и партията Катаеб. През юли 1986 г. обявява създаването на своята "Free Lebanon Army". Но лоялистите на LF се опълчват срещу намеренията му.
1986-1987 г.
Пакс Сириана
На 4-и юли 1986 г. сирийски войски (около 500 войници) се разполагат в западен Бейрут за първи път след прогонването им от IDF през 1982 г. Премахнати са КПП-та и са конфискувани част от оръжията на различни фракции. Редът е временно възстановен, но през февруари 1987 г. отново избухват сблъсъци, този път между друзи и шиити. И двете страни използват танкове Т-54, доставени им от Сирия. 5 дни бушуват сражения в невиждан до този момент мащаб. Голяма част от западен Бейрут е обхваната от пламъци, а убитите са над 700.
Сирия се намесва решително, като използва безредиците, за да разшири контрола си и над нови територии. Още 7500 войници са изпратени в столицата. Само в първите два дни на полицейската операция са застреляни 15 бойци от различни ливански милиции и са арестувани местните командири. На 24-и февруари са атакувани и офисите на Хизбула, където са убити 18 бойци.
До средата на 1987 г. сирийската армия установява пълен контрол над столицата и прилежащите и транспортни възли. Командващият сирийските сили в Ливан, генерал Гази Канаан, заявява че е дошъл краят на партизанската власт и че редът и сигурността в Ливан ще са главен приоритет за Сирия. Интервенцията е обявена за "безсрочна".
Щурмът на Ашрафия
Рано сутринта на 27-и септември 1986 г. тайно завърналият се от Дамаск Ели Хобейка прави опит да си върне властта над Ливанския Фронт. Съединение от близо 3000 негови поддръжници преминават Зелената линия от запад на изток с подкрепата на левите сили и сирийската армия. Целта е щаба на LF в Ашрафия. Предната нощ малък отряд изненадва бойците на Самир Геагеа и осигурява 'плацдарм' за основните сили. Хобейка напредва до площада Сасин, където е спрян от лоялистите на Геагеа, които скоро преминават и в контраатака. В 10:30 ливански самолети прелитат над Ашрафия, а 10-а бригада на ливанската армия се намесва на страната на LF. До обяд нападателите са спряни напълно. Хобейка панически звъни в щаба на сирийците, от където го увещават да издържи няколко часа, докато пристигне помощ. Но вече започналото отстъпление скоро се превръща в бягство. Ливанската армия затваря обръча и по-малко от половината хора на Хобейка успяват да избягат обратно отвъд Зелената линия, останалите се предават. Самият Хобейка също се измъква и остава под сирийска закрила в Цаале.
1988-1989 г.
Възходът на генерал Аюн
С изтичането на президентския мандат на Джемаел назрява нова политическа криза - различните ливански фракции не могат да се споразумеят за наследник, а Сирия отхвърля компромисните кандидати. В края на краищата мандатът на Джемаел изтича в полунощ на 22-и септември 1988 г. и в първите минути на 23-и той назначава генерал Микел Аюн за временен премиер, докато бъдат проведени избори. Настоящият просирийски премиер, Салим ал-Хос, отхвърля назначението и продължава да действа като премиер от западен Бейрут. Според ливанския Национален Пакт, правото е на страната на Джемаел и Аюн е законният премиер; дори съществува аналогичен прецедент от 1952 г. Но от този момент Ливан се оказва с две паралелни правителства - християнско в източен Бейрут и мюсюлманско в западен. Опитите за провеждане на избори са последователно проваляни или от въоръжените милиции или от Сирия. Аюн разбира че нормализацията няма да настъпи преди да бъдат овладяни тези два фактора и започва да действа за намаляване влиянието им във вътрешната политика на страната.
През февруари 1989 г. Аюн нарежда на армията да затвори нелегалните пристанища на Ливанския Фронт. Армията започва въоръжена кампания срещу LF на 14-и и след двудневни сражения милициите признават подчинението си пред Аюн, предават пристанището на Бейрут в ръцете на официалната власт (за първи път от началото на бойните действия), както и се отказват от други източници на 'такси'.
В началото Сирия приветства удара срещу LF, но Аюн нарежда изатварянето на всички нелегални пристанища по краибрежието, което включва и тези на просирийските групировки, които отказват да се подчинят. Целта му е да принуди всички да използват легалното пристанище в Бейрут; на 6-и март скромният ливански флот започва морска блокада и лов на контрабандисти. Просирийските групировки и сирийската армия отговарят с подновяване обстрела на източен Бейрут. На 14-и март е обстрелян комплекса на Юнеско в западен Бейрут, при което загиват десетки цивилни. Мюсюлманите обвиняват Аюн за нападението, но в комплекса са открити неизбухнали 160 и 240 мм снаряди, с каквито оръдия разполага единствено сирийската армия.
На 14-и май сунитският мюфтия шейх Хасан Калед публично обвинява Сирия за обстрела на Бейрут и убийствата в комплекса на Юнеско. Два дни по-късно шейхът е убит в зрелищен атентат с кола-бомба, натоварена с 300 кг експлозив. Освен него, загиват 21 цивилни и 76 са ранени. Сирийски натиск прекратява разследването на убийството.
Освободителната война и съглашенията Тайф
След три седмици на непрестанен обстрел, генерал Аюн обявява "Освободителна война" (14-и март 1989 г.). Артилерийският обстрел продължава 7 месеца - сирийците и мюсюлманските милиции обстрелват източен Бейрут, а ливанската армия и части на LF - сирийски позиции в западен Бейрут и планината Шуф. В артилерийските дуели са убити над 1000 души, а хиляди са ранени. Сирия налага морска и сухопътна блокада на християнските територии. Пристанището на Бейрут е блокирано по море и обстрелвано откъм сушата.
И двете страни в конфликта срещат нарастващи трудности: Аюн търпи спад в популярността си поради затварянето на пристанището, а Сирия е изправена пред международен натиск и нарастващи логистични проблеми. В началото на юли се появяват слухове че се готви пратка на ракети Frog-7 (Луна) от Ирак за силите на Аюн. В обсега им влиза Дамаск и сирийците затягат морската блокада. От базата в Триполи са развърнати няколко брегови катера, които обстрелват и задържат приближаващи се кораби. Към края на месеца в източен Бейрут назрява хуманитарна криза и Самир Геагеа, който досега е спазвал неутралитет, се съгласява да намеси Ливанския Фронт на страната на Аюн. Под прикритието на християнската артилерия част от корабите успешно пробиват блокадата.
След като многобройните опити на просирийските партизани да пробият линиите на маронитите не успяват, е взето решение за офанзива на редовната сирийска армия. Между 10-и и 13-и август градчето Сук ел-Гарб е подложено на особено интензивен обстрел, след което е щурмувано от сирийци, друзи, палестинци и бойци на CAO. Коалицията скоро пробива отбранителната линия, но контраатака на ливанската армия отхвърля нападателите на изходните им позиции. По време на битката Джумблат обявява че Сук ел-Гарб е "освободен от окупацията на ливанската армия" и насрочва пресконференция в града. При пристигането си журналистите са изненадани да научат че ливанската армия е постигнала решителна победа въпреки превъзходството на атакуващите.
Няколко месеца по-рано, през януари 1989 г., Арабската Лига назначава 6-членен високопоставен комитет по ливанските въпроси. Между членовете са кувейтският външен министър, саудитският и мароканският крал и алжирският президент. Задачата им е да изработят решение, задоволяващо всички страни в продължителната гражданска война.
През май комитетът се събира за първи път в Казабланка, но два месеца по-късно декларира че усилията му са стигнали "задънена улица" заради сирийската блокада. След нови дискусии комитетът договаря 7-точково спиране на огъня, което трябва да се проведе през септември и да е край на Освободителната война. След това ливанските представители трябва да се срещнат в Тайф, Саудитска Арабия, за по-нататъшни преговори.
След месец преговори, през октомври е формулирано съглашението Тайф. Два дни по-рано мюсюлманският депутат Назим Кадри е убит, след като публично призовава за сирийско изтегляне от Ливан. По същото време сунитски депутат заявява че сирийската интервенция е в противоречие с решенията на Арабската Лига и обвинява Дамаск в тежки престъпления. През следващите 24 часа около 200 негови поддръжници са арестувани в района на Триполи. Въпреки опитите на Сирия да саботира преговорите, през ноември ливанските представители се завръщат и парламентът одобрява текста на съглашението. Избран е и нов президент - маронитът от Згарта Рене Моауад (5-ти ноември), но генерал Аюн, действащ като временен премиер, не желае да предаде властта, разпуска парламента и отхвърля назначението на Моауад.
Също така Аюн се противопоставя на съглашението Тайф и отказва да го ратифицира. Главната му критика е че документът предвижда 2-годишен срок за "подпомагане на възстановителния процес и последващо изтегляне на сирийските сили до долината Бекаа", вместо пълна и незабавна евакуация. Срок за по-нататъшно изтегляне (след Бекаа) не е посочен. Също така според Аюн съглашението предвижда "просто прехвърлянето на правомощия от президента към премиера, без фундаментални реформи в политическата система". Следвайки отказа на Аюн, сирийски части започват да заемат позиции около християнската част на столицата. Тълпи от стотици хиляди ливанци се събират около президентския дворец като "жив щит" на Аюн, предусещайки сирийски опит за покушение. В демонстрациите вземат участие както християни, така и многобройни сунити и шиити, което е началото на първото политическо движение с наистина национален характер. Сунитски мюфтии държат всяка вечер пламенни речи пред тълпата.
Междувременно Моауад изпада в неловко положение, след като режимът в Дамаск започва агресивна телевизионна кампания срещу Аюн. Част от нападките в сирийската преса са толкова нелепи, че Моауад ги отхвърля публично. Непризнатият президент отказва да поведе преврат срещу Аюн, предпочита мирните преговори и е против сирийска въоръжена намеса. На 22-и ноември 1989 г. Рене Моауад намира смъртта си в детонацията на 250 кг експлозиви, заложени по маршрута му на връщане от празненствата по случай ливанската независимост. Експлозивите са трупани няколко дни в сладкарница край пътя, в сърцето на "сирийския" западен Бейрут. Задницата на президентския мерцедес е намерена на покрива на съседна сграда, а предницата - на 200 метра от мястото на експлозията. Разследване на убийството не е проведено.
Два дни по-късно парламентът се събира и излъчва наследник - Елиас Храуи, маронит от Цаале. Резултатите са предадени по сирийска радиостанция 10 минути преди да се проведе самото гласуване. На следващия ден Храуи назначава Салим ал-Хус за премиер, както и ново правителство. Въпреки международното признание на Елиас Храуи и правителството му, генерал Аюн отново отказва да признае легитимността им. В началото на декември Храуи официално го освобождава и от другия му пост - върховен командващ на армията, но по-голямата част от въоръжените сили отново остават лоялни към Аюн.
Началото на края (1990-1991 г.)
Война на елиминация
Ливанското население, уморено от безкрайните набези и стълкновения на милициите и сирийската окупация, застава масово на страната на Аюн. Демонстрациите около президентския дворец събират стотици хиляди всяка вечер. Самир Геагеа бързо започва да губи престиж сред редиците на Ливанския Фронт и започва да се изкушава от мисълта да се съюзи с правителството на Храуи. Подобен ход, смята той, би му осигурил правителствена длъжност, международно признание за LF и възможност да си възвърне контрола над маронитската общност. Геагеа не крие намеренията и публично заявява че ще се свърже с Храуи "ако нещата не станат с генерала". Сирия окуражава Храуи да приеме предложението.
През януари се появяват слухове че и други командири на Ливанския Фронт преговарят със САЩ и Сирия за евентуален ход срещу Микел Аюн. Не се знае доколко слуховете са били достоверни, но на 30-и януари Аюн решава да вземе превантивни мерки и обявява "оръжейно обединение", чийто смисъл е Ливанския Фронт да се разоръжи и влее в ливанската армия. За Самир Геагеа това означава война. Незабавно LF атакува и превзема казарми, бази и оръжейни складове из страната. Генерал Аюн се е готвил за война срещу сирийците и ударът е пълна изненада. Военновъздушната база Адма е превзета и целият хеликоптерен флот на армията е унищожен още в първия ден на кампанията.
Битката между ливанската армия и LF продължава от февруари до май 1990 г. Пристига голяма оръжейна пратка от Ирак, която трябва "да се разпредели по равно между армията и Ливанския фронт", но целта е най-вече да се подлее вода на сирийците. Огневата мощ на партизаните не отсъпва особено на тази на армията; количествата оръжие в източен Бейрут достигат най-високата си точка от началото на гражданската война. За сметка на това Аюн започва кампанията в неизгодна позиция и трябва да превзема отново териториите, паднали в хаоса на първите дни. Партизаните са наясно с ниската си популярност сред населението, но това само ги мотивира да се сражават още по-ожесточено.
След като си връща крайбрежната зона Матн и казармите в Дибие през февруари, Аюн се насочва към Джоиние. Но тридневните сражения оставят инфраструктурата на града толкова разрушена, че се налага да избере заобиколния път през планините Шуф, което дава възможност на партизаните да се прегрупират. Напредването в планински район и обилен снеговалеж е бавно, но към края на месеца Аюн излиза на позиции в източен Бейрут и щурмува главната база на Ливанския Фронт в Ашрафия. Във всеки щурм участват около 1000 войници и десетки бронирани машини. Ашрафия е превзета, но Аюн остава без муниции за новите си американските гаубици; налага се да разчита на доставените от Ирак стари съветски оръдия. Към 1-ви март загубите на Аюн наброяват 32 офицери, 251 войници, 40 танка, 10 бронетранспортьора и 11 хеликоптера, а още 35 бронирани машини са повредени.
Парадоксът е че двете най-добре въоръжени сили в Ливан, тези които най-успешно могат да се противопоставят на Сирия, се сражават една с друга. Мнозина от бойците в двата лагера се познават, някои дори са роднини; дезертьорството е често срещано явление. До края на април Аюн остава с половината от началните си сили. Загубил е морските си бази, авиацията, голяма част от оръжейните складове и 25% от танковете си. Сирия потрива ръце и чака двете страни да отслабнат дотолкова, че да се бъдат принудени да избират между приемане на съглашенията Тайф и военен погром. През април и май конфликтът остава позиционен, тъй като и двете страни могат единствено да се обстрелват с артилерия, което правят безспирно. Накрая Ирак спонсорира спиране на огъня, но християнското общество в Ливан е разсечено на две за дълго време, може би завинаги. Убити са около 900 души и около 3000 - ранени, а огромен брой бежанци - 320 000, напуска родните си места по време на тази "война на елиминация", както я нарича Самир Геагеа.
На 9-ти април Ливанския Фронт съобщава че е готов да подпише съглашенията Тайф и да предаде институциите под негов контрол в ръцете на паралелното правителство в западен Бейрут. Аюн е в безизходно положение и не може да направи нищо.
На международната сцена се случват събития, оказващи силно влияние върху вътрешния ливанския конфликт. Преди фаворит на САЩ, генерал Аюн губи симпатиите на американците. Назряват далеч по-важните от американска гледна точка събития в Кувейт и Саудитска Арабия. С разпадането на източния блок и отслабването на СССР, администрацията на Буш възнамерява да въдвори амбициозен "нов ред" в Близкия Изток. В назравящия конфликт с Ирак Сирия е важен съюзник и съответно става обект на ухажване от страна на САЩ. Сирийски контингент дори е разположен в Саудитска Арабия. В тази постановка генерал Аюн е незначителна фигура. На 13-и септември 1990 г. Джеймс Бейкър посещава Дамаск, а по-късно Асад провежда първата си визита в Техеран, за да потвърди съгласието на Иран за военна операция срещу Ирак. Срещу сирийското сътрудничество на Асад е даден негласен карт-бланш да разреши "ливанския въпрос" с каквито средства намери за добре.
Сирия и правителството на Храуи действат предпазливо, желаейки да дадат последен шанс на Аюн да приеме съглашенията. Ливанският Фронт напълно съдейства на сирийците, като между Асад и пратеникът на LF в Дамаск Джордж Саада разцъфтява такава дружба, че последният дори е помолен "да не ни лишава[сирийците] от компанията си прекалено дълго".
На 21-и август ливанският парламент събира нужните 2/3 от гласовете и ратифицира съглашенията Тайф. Националната Асамблея и президентът Храуи потвърждават на свои ред и осъществяването на реформите започва. Членовете на Асамблеята са увеличени от 99 на 108 и разделени по равно между християни и мюсюлмани. През септември Ливанския Фронт официално предава властта над териториите си в ръцете на правителството на Храуи. На 28-и септевмри правителството демонстрира авторитета си, блокирайки зоната под контрол на Аюн.
Обсада и опит за покушение срещу Микел Аюн
На същия ден генерал Лахуд, формалният главнокомандващ, нарежда на лоялните си войски да прекъснат напълно снабдяването на зоната. Половин милион цивилни остават без храна и са принудени да се предадат или да се обърнат срещу Аюн. Два дни по-късно Салим ел-Хус се среща с Джордж Буш и получава одобрението му за операцията. Но населението масово се противопоставя и започва да прехвърля храна на обсадените през нощта; цивилни демонстрации се опитват да пробият кордоните през деня. На 1-ви октомври тълпи от граждани се събират и започват ненасилствени маршове към три от граничните пунктове. При Ел Доуар сирийците препречват пътя на протестиращите, но на други места демонстрантите се смесват с войниците и пробиват кордона. В един от случаите ливански войници откриват огън и застрелват 12 души.
На 12-и октомври както обикновенно през последните месеци, около президентския дворец в Бейрут се е събрала огромна тълпа от привърженици на Аюн. Ливанската артилерия стреля, но не успява да разпръсне хората. Когато генерал Аюн излиза на трибуната и започва речта си, Хабиб Хилал, шиит от южен Ливан и член на сирийската партия Баат, стреля по него 4 пъти, но бронираната витрина спасява генерала. Млад офицер скача и издърпва Хилал от тълпата, преди да бъде разкъсан. Атентаторът е предаден на ливанските власти, които го освобождават на следващия ден. Генералният секретар на Баат обявява Хабиб Хилал за "национален герой на арабската кауза".
Събитията от 13-и октомври
На същия ден, 13-и октомври 1990 г., сирийски войски и малкото ливански военни, лоялни на Храуи, започват офанзива срещу Аюн. Още в 7:00 на сутринта след неуспешното покушение сирийски самолети бомбардират президентския дворец и министерството на отбраната. Още преди години Израел е обявил небето над Ливан за "забранена зона" за сирийска авиация и стриктно следи за нарушения, но на този ден Асад е получил извънредно разрешение от САЩ за въздушни удари срещу Аюн - като компенсация за сирийската помощ в анти-иракската коалиция. Преди бомбардировката, сирийските самолети прелитат пробно над крайбрежната ивица, за да пробват доколко ефективно е американското влияние над израелските ВВС.
Въздушните удари са последвани от артилерийски обстрел и настъпление на сирийски и ливански редовни части срещу позициите на лоялистите. Франция обмисля интервенция чрез средиземноморския си флот, но е разубедена от американския натиск. В 8:45 Аюн разбира че този път няма шанс за победа и обявява капитулация от френското посолство в града, "за да се избегне кръвопролитието, разрушенията и за да спаси каквото остава". Пропуски в комуникациите не позволяват на много от частите да получат нарежданията си за прекратяване на съпротивата. Дори от тези, които получават директни заповеди, мнозина отказват да се подчинят и продължават да се сражават, дори обръщайки сирийците в отстъпление на някои места. Край Бикфая ливански командоси атакуват сирийско танково съединение и му нанасят тежки загуби. В Сук ел-Гарб кадети от военната академия, размесени с редовни войници, убиват около 400 сирийски войници преди позицията да падне. Щабът на армията първоначално отказва да даде заповед за спиране на огъня, докато не установява контакт със самия Аюн, което става чак в 12:30 на обяд.
В малко селце край Кахале съединение от стотина войници (102-а рота от 10-а бригада) е откъснато щаба си и оказва ожесточена съпротива. След обявяването на капитулацията сирийците напредват по главния път, без да предполагат че другата страна не е информирана за примирието. Ливанските войници откриват огън с лека артилерия, всявайки хаос в сирийската колона. Част от войниците се втурват в минно поле, а други в паниката бягат срещу вражеските позиции. Сирийският командир съобщава на ливанците за капитулацията на Аюн, но те отказват да се предат на сирийска част и решават да се сражават до смърт. В битката при селцето Дахр ел-Уахеш загиват между 160 и 450 сирийски войници; ливанците преминават към ръкопашен бой, след като мунициите им свършват; почти никой не оцелява, но пленници със сигурност е имало. Открити са телата на близо 80 ливански войници, но повечето са със завързани ръце и простреляни в тила. Други 51 военнопленници са разстреляни след падането на президентския дворец, както и няколко десетки цивилни. Един пленен офицер е премазан с танк. От манастир край Бейт Дери изчезват двама свещенници и няколко ранени войници.
След кървавия 13-и октомври опозицията е смазана ефективно. Сирийски агенти арестуват, убиват или сплашват анти-сирийски настроените елементи. През следващите дни около 200 известни поддръжници на Аюн от източен Бейрут и околността са задържани и изчезват безследно. Дани Чамун, водач на Националната Либерална Партия и виден поддръжник на Аюн, е застрелян заедно с цялото си семейство в апартамента им на 21-и октомври. Единствените оцелели са детегледачката и най-малката дъщеря на Чамун, които се скриват на тавана и описват убийците като носещи сирийски униформи. Както при предишните политически убийства и този път не е проведено разследване.
Самият Аюн остава във френското посолство до 27 август 1991 г, когато са му дадени гаранции че може да напусне страната безопасно. Намира политическо убежище във Франция и живее в Париж.
Междувременно, на 24-и декември 1990 г., е назначен нов премиер - Омар Карами. През 1991 и 1992 г. редът и сигурността се подобряват значително. Правителството разширява контрола си над страната, армията се засилва, икономиката започва дългия път на възстановяване. Милициите са официално разоръжени с правителствен декрет през май 1991 г., което слага символичния край на гражданската война. Но шиитските групировки Хизбула и част от Амал, както и палестинските организации запазват оръжията си под предтекст че трябва да продължат борбата срещу израелците на юг. През юли 1991 г. ливанската армия си връща контрола над Сидон и насилствено разоръжава местните палестински фракции. През май 1992 г. ислямските радикални групи освобождават последните западни заложници, отвлечени през 80-те.
Равносметката
от 16 години гражданска война е трагична. Между 100 и 130 хил. души са убити, други 100 хил. остават инвалиди. Около 900 хил. души, близо 1/5 от предвоенното население, се превръщат в бежанци. От тях около четвърт милион напускат страната завинаги. Безследно изчезналите са десетки хиляди. По време на войната са взривени 3641 коли-бомби, убиващи 4386 души. Голям брой оръжия остават в ръцете на населението, а многобройните минни полета пречат на бързото възстановяване на замеделието и икономиката. Сгради като хотелът Холидей Ин в Бейрут все още носят видими белези от страженията.
Официално преброяване на ливанското население не е провеждано от 1932 г. насам, но оценката за 2007 г. сочи 3,925,000 постоянно пребиваващи жители. Същевременно в света живеят около 18 милиона души с
[100 KB maximum, text cropped]
ливански произход, главно в Бразилия (8 милиона), Аржентина, Мексико, САЩ, Канада, Франция, Британия и други.
Епилог
Разоръжаването на милициите не слага край на ливанския вътрешен конфликт. Политическите убийства и етническо-религиозните сблъсъци все още са често срещани явления. След официалния край на войната се случват множество значими събития, като израелските военни операции "Отговорност" (1993 г.) и "Гроздове на гнева" (1996 г.), въстанието на сунитски фундаменталисти в Диние през 1999 г., пълното изтегляне на IDF и инцидентите в Шебаа през 2000 г., убийството на Ели Хобейка през 2002 г., убийството на Рафик Харири и сирийското изтегляне през 2005 г., както и разбира се втората ливанска война от 2006 г. Хизбула с подкрепата на Иран израства до степен да бъде конкуренция на правителството в Бейрут и не крие политическите си амбиции. Християните отдавна вече не са мнозинство и балансът е рязко преместен в полза на ливанските шиити, традиционно най-бедната и най-бързо размножаваща се група. Сирия също запазва значително влияние в ливанската политика, дори и след изтеглянето на въоръжението си сили.
Малката и изтерзана страна на кедрите със сигурност не е казала последната си дума и можем да очакваме че и за напред ще служи за полигон на различните регионални сили и източник на нови конфликти.
Приложение: Биографични данни за основните действащи лица
1. Пиер Джемаел (1905-1984) - ливански политически лидер, маронит, основател на партията Катаеб. Баща на Амин и Башир Джемаел. Пиер Джемаел е противник на френския мандат и активист в борбата за независимост, но през целия си живот е за прозападна и конкретно профренска ориентация на Ливан. Първоначално симпатизира на палестинската кауза, но по-късно променя възгледите си. Спечелва си славата на ловък и прагматичен политик и оцелява в няколко опита за покушение. Синът му Башир през 1982 г. и внукът му Пиер Амин през 2006 г. нямат такъв късмет, както и други негови роднини.
2. Башир Джемаел (1947-1982) - син на Пиер Джемаел, маронит, военнокомандващ, политик и за кратко президент. Следвайки стъпките на баща си, през 1962 г. става член на Катаеб, а от 1976 г. поема ръководството на въоръженото крило. Спечелва си слава на способен командир в "100-дневната война" и "битката за Цаале" срещу сирийската армия. Загива в бомбен атентат през 1982 г.
3. Пиер Амин Джемаел (1976-2006) - внук на Пиер Джемаел и негов последовател в политиката, считан за бъдещето на партия Катаеб. Открито проповядващ срещу сирийска намеса във вътрешните работи на Ливан и за прозападна ориентация на страната. Застрелян през 2006 г. от маскирани нападатели.
4. Етиен Сакр (1937-) - основател на организацията Пазители на кедрите през 1974-75, маронит. По-рано служи в ливанските служби за сигурност и участва в сблъсъците от 1958 г. Яростен противник на сирийско и палестинско присъствие, Сакр и Пазителите формално напускат Ливанския Фронт през 1976 г., но поддържат тесни връзки на тактическо ниво. След като Сакр подписва съглашенията Тайф през 1990 г., християнските му съюзници го арестуват и поставят под домашен арест, а по-късно е принуден да търси убежище в израелската зона за сигурност в южен Ливан. След изтеглянето на израелската армия през 2000 г. се премества в Израел и живее там до днес. В негово отсъствие е осъден на смърт за сътрудничество с IDF.
5. Камил Чамун (1900-1987) - маронит и изявен ливански политик. Президент през 1952-1958 г. Основава Ахрар (NLP) през 1958 г. Заема редица държавни постове през 70-те и 80-те. Дясно ориентиран, първоначално подкрепя сирийската интервенция, но по-късно влиза в тактически съюз с Израел срещу сирийците. Двамата му сина, Дори и Дани Чамун, следват стъпките му и стават активни членове на NLP.
6. Ясер Арафат (1929-2004) - легендарен палестински политик, основател и водач на Фатах (1959 г.), председател на PLO и президент на Палестинската автономия. През по-голямата част от живота си Арафат се бори против съществуването на Израел, но през 1988 г. променя възгледите си и с него официалната линия на Фатах. Ръководи организацията си на територията на няколко държави, най-вече Йордания, Ливан, Тунис и Израел.
7. Джордж Хабаш (1926-2008) - палестински политик (християнин) привърженик на нетрадиционните методи в политиката като отвличане на самолети и отвличане на заложници. Съосновател на Фатах и основател на PFLP (1967 г.) и генерален секретар на организацията до 2000 г. Предводител на Rejectionist Front и съосновател на нови ислямистки групировки като Ислямски Джихад и Хамас. На 26-и януари 2008 г. умира от сърдечен удар в Аман, Йордания.
8. Камал Джумблат (1917-1977) - водач на друзите и целия антиправителствен блок до убийството си през 1977 г. Баща му Фуад също загива от насилствена смърт през 1921 г. Основава партията PSP през 1949 г. Произхожда от могъщия клан Джумблат, традиционно излъчващ водачите на друзката общност. Симпатизант на палестинската кауза.
9. Уалид Джумблат (1949-) - син на Камал Джумблат и негов наследник като водач на друзите от 1977 г. до днес. Известен с честата промяна в позициите си според моментния интерес, както и острия си език в публични обръщения.
10. Ели Хобейка (1956-2002) - християнин, фалангист и известен военнокомандващ в Ливанските сили, в следвоенния период активен политик. Убит в бомбен атентат през 2002 г.
11. Самир Геагеа (1952-) - християнин, фалангист и също известен командир от гражданската война. Осъден на доживотен затвор през 1994 г., но освободен и реабилитиран след сирийското изтегляне през 2005 г.
12. Хафез Асад (1930-2000) - президент на Сирия от 1970 до 2000 г. Член на партията Баат, генерал Асад се издига до министър на отбраната след държавен преврат през 1966 г. и става президент след нов, вътрешно-партиен преврат през 1970 г. След смъртта си през 2000 г. е наследен от сина си Башир Асад.
13. Сюлейман Франджие (1910-1992) - християнин, президент на Ливан от 1970 до 1976 г. Симпатизант на Сирия. Основава организацията Марада, чийто военачалник е синът му Тони Франджие (убит през 1978 г.)
14. Микел Аюн (1935-) - маронит, ливански военачалник и политик. Между 1988 и 1990 г. е президент на Ливан, но успоредно заема и премиерския пост. През 80-те генерал Аюн служи като върховен началник на ливанската армия. Води 'освободителната война' срещу сирийците през 1990 г., принуден е да напусне страната и се завръща чак след сирийската евакуация през 2005 г.
Максимална оценка и от мен.
Браво за статията. 
Comment