Kомунизмът в Европа, Проекти за неговото описание и разбиране
Личното минало трябва да бъде разбрано като неизменна част от колективната история. Всяка страна в Източна Европа успя да премахне наложените табута върху миналото, но колективната памет си остава разделена между жертви и палачи.
Както ние нямаме обща памет за времето на комунизма, така и Европа няма обща европейска история за времето след 1945 г. Как да се мисли за обща европейска идентичност, след като няма обща европейска памет? Неразбирането на миналото прави хората неспособни да оценяват и да обясняват настоящето и да участват в решаването на проблемите на настоящето. Именно в това се състои предизвикателството превръщането на миналото в проект на настоящето, в проект на солидарност и взаимно опознаване и разбиране.
И нека не забравяме, че този, който владее миналото, владее настоящето. А този, който владее настоящето, владее бъдещето.
България влиза в Европейския съюз, без да има изградена и обществено споделена опорна точка за оценка на комунистичес*кото минало. Това не е новина за нас и затова истинският въпрос е - ако това не се преживява като проблем у нас, проблем ли ще е на европейското ни живеене, или по-точно на новото ни европейското съжителство?
Въпросът предполага изясняването на още един въпрос - какво следва, когато има обща опорна точка за оценка на комунизма? Имат ли такава останалите бивши комунистически страни, които вече са вътре в Европейския съюз? С какво това ги различава от нас? И доколко това изобщо е важно в един конгломерат от нации, където живелите в комунизма все пак си остават малцинство?
Българската 2006 г. завършва с добра новина, а тя е, че след нея "комунизмът вече не е същият". Това се дължи не толкова и само на подновения спор за досиетата на бившата Държавна сигурност, който доведе до закон, но - и до появилите се паралелни и независимо едни от други нови книги, проекти и институти, които отбелязват истински бум в изследването и рефлексията върху миналото.
След поредицата от биографии на "бивши величия" във властта, които дълго време бяха задръстили паметта за миналото и си оставаха най-достъпните документи за него, 2006 г. отбелязва рекорд за последните 15 години по брой книги, които реабилитираха "историята, видяна отдолу", като поканиха хора, които не са имали нищо общо с властта, вкараха нови гласове в дебата за миналото, поставиха нови въпроси и насочиха вниманието към нови детайли.
Ето няколко проекта в тази посока:
1. Аз живях социализма , Георги Господинов, ИК Жанет 45
това са 171 лични истории, l histoire parlante.
2. Инвентарна книга на социализма Георги Господинов и Яна Генова
Да влезем в образцовия дом на социализма. Да поседим малко в хола му, да включим черно-белия телевизор "Опера". Да минем през кухнята, да надникнем в хладилника "Мраз", да измием няколко чинии с препарат "Веро", да си откраднем един бонбон от кутията "Черноморец", да извадим балканчето от килера и да си отидем. ИНВЕНТАРНА КНИГА НА СОЦИАЛИЗМА дава един начален архив, опис, каталог, като събира и описва над 500 всекидневни предмета от онова време, артикулите на тогавашната лека промишленост - стоки за дома и бита, опаковки, перилни препарати, цигари, хранителни продукти и пр. Една книга за следите, които остават и не остават...
3. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село", Джералд Крийд (в превод на български)
4. "Моето досие, пардон, биография. Българските модернизации (30-те и 60-те години) - идеологии и идентичности", Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова (съставители)
5. "Усмиряване на разума. Преустройството на БАН (1944-1953)",
Надя Живкова, ИК Гутенберг
6. Бях царски морски офицер , Христо Миевски
7. "Моят живот - трагедията на едно поколение", Любомир Банковски
Книгата представлява не само автобиографично описание на неговият живот, а и история на България през този период.
8. http://www.spomeniteni.org/
Може ли да се говори за социализма като за нещо лично? Имаме ли свои истории и усещания от онова време, които не съвпадат с клишетата, които всички знаем (и помним)? Каква е първата ни история, която свързваме с онова време, когато се спомене думата "социализъм"? Могат ли тези лични истории да нарисуват друга история на социализма, различна от битуващата и която да ни помогне да разберем по-добре какво се случва тук и сега с нас? Това са провокациите, които отправя първият по рода си сайт - "Аз живях социализма"., създаден в края на март от Фондация за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. Сайтът приканва всички, които имат някакъв опит от социализма, да разкажат нещо свое, каквото и да е то. Целта на проекта е да създаде платформа, където хората да споделят, защото според авторите - "нашето общество има не просто нужда от дебат за социализма, а от нещо много по-важно - пространство за нормално общуване, където всяка преживяна история да може да бъде споделена." Сайтът приканва още авторите да разказват кратко, достоверно и само за себе си, за личния си опит. "Това е единственият начин да излезем от социализма, който се интересуваше само от голямата История, но не и от личната. Затова и, когато колективно го обругаваме, и, когато колективно го честваме, ние си оставаме негови пленници, защото прилагаме неговите методи", казва Диана Иванова. Жените и мъжете проявяват еднаква активност. Пишат хора от всички възрасти, както от България, така и от чужбина (дори трима са над 70 годишни), като най-активни са тези на възраст между 30 и 39 години и тези под 30. Много истории разказват и 40-50-годишните. Освен че е първи опит да се разказва за социализма чрез Интернет, проектът "Аз живях социализма" е и първи опит да се използват методите на психодрамата в рефлексията по темата - авторите организират рефлективни семинари в различни градове, където в групи по 20 човека хора от различни поколения рисуват, споделят и разиграват заедно свои истории.
9. http://www.szoborpark.hu/index.php?Lang=en
Както ние нямаме обща памет за времето на комунизма, така и Европа няма обща европейска история за времето след 1945 г. Как да се мисли за обща европейска идентичност, след като няма обща европейска памет? Неразбирането на миналото прави хората неспособни да оценяват и да обясняват настоящето и да участват в решаването на проблемите на настоящето. Именно в това се състои предизвикателството превръщането на миналото в проект на настоящето, в проект на солидарност и взаимно опознаване и разбиране.
И нека не забравяме, че този, който владее миналото, владее настоящето. А този, който владее настоящето, владее бъдещето.
България влиза в Европейския съюз, без да има изградена и обществено споделена опорна точка за оценка на комунистичес*кото минало. Това не е новина за нас и затова истинският въпрос е - ако това не се преживява като проблем у нас, проблем ли ще е на европейското ни живеене, или по-точно на новото ни европейското съжителство?
Въпросът предполага изясняването на още един въпрос - какво следва, когато има обща опорна точка за оценка на комунизма? Имат ли такава останалите бивши комунистически страни, които вече са вътре в Европейския съюз? С какво това ги различава от нас? И доколко това изобщо е важно в един конгломерат от нации, където живелите в комунизма все пак си остават малцинство?
Българската 2006 г. завършва с добра новина, а тя е, че след нея "комунизмът вече не е същият". Това се дължи не толкова и само на подновения спор за досиетата на бившата Държавна сигурност, който доведе до закон, но - и до появилите се паралелни и независимо едни от други нови книги, проекти и институти, които отбелязват истински бум в изследването и рефлексията върху миналото.
След поредицата от биографии на "бивши величия" във властта, които дълго време бяха задръстили паметта за миналото и си оставаха най-достъпните документи за него, 2006 г. отбелязва рекорд за последните 15 години по брой книги, които реабилитираха "историята, видяна отдолу", като поканиха хора, които не са имали нищо общо с властта, вкараха нови гласове в дебата за миналото, поставиха нови въпроси и насочиха вниманието към нови детайли.
Ето няколко проекта в тази посока:
1. Аз живях социализма , Георги Господинов, ИК Жанет 45
това са 171 лични истории, l histoire parlante.
2. Инвентарна книга на социализма Георги Господинов и Яна Генова
Да влезем в образцовия дом на социализма. Да поседим малко в хола му, да включим черно-белия телевизор "Опера". Да минем през кухнята, да надникнем в хладилника "Мраз", да измием няколко чинии с препарат "Веро", да си откраднем един бонбон от кутията "Черноморец", да извадим балканчето от килера и да си отидем. ИНВЕНТАРНА КНИГА НА СОЦИАЛИЗМА дава един начален архив, опис, каталог, като събира и описва над 500 всекидневни предмета от онова време, артикулите на тогавашната лека промишленост - стоки за дома и бита, опаковки, перилни препарати, цигари, хранителни продукти и пр. Една книга за следите, които остават и не остават...
3. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село", Джералд Крийд (в превод на български)
4. "Моето досие, пардон, биография. Българските модернизации (30-те и 60-те години) - идеологии и идентичности", Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова (съставители)
5. "Усмиряване на разума. Преустройството на БАН (1944-1953)",
Надя Живкова, ИК Гутенберг
6. Бях царски морски офицер , Христо Миевски
7. "Моят живот - трагедията на едно поколение", Любомир Банковски
Книгата представлява не само автобиографично описание на неговият живот, а и история на България през този период.
8. http://www.spomeniteni.org/
Може ли да се говори за социализма като за нещо лично? Имаме ли свои истории и усещания от онова време, които не съвпадат с клишетата, които всички знаем (и помним)? Каква е първата ни история, която свързваме с онова време, когато се спомене думата "социализъм"? Могат ли тези лични истории да нарисуват друга история на социализма, различна от битуващата и която да ни помогне да разберем по-добре какво се случва тук и сега с нас? Това са провокациите, които отправя първият по рода си сайт - "Аз живях социализма"., създаден в края на март от Фондация за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. Сайтът приканва всички, които имат някакъв опит от социализма, да разкажат нещо свое, каквото и да е то. Целта на проекта е да създаде платформа, където хората да споделят, защото според авторите - "нашето общество има не просто нужда от дебат за социализма, а от нещо много по-важно - пространство за нормално общуване, където всяка преживяна история да може да бъде споделена." Сайтът приканва още авторите да разказват кратко, достоверно и само за себе си, за личния си опит. "Това е единственият начин да излезем от социализма, който се интересуваше само от голямата История, но не и от личната. Затова и, когато колективно го обругаваме, и, когато колективно го честваме, ние си оставаме негови пленници, защото прилагаме неговите методи", казва Диана Иванова. Жените и мъжете проявяват еднаква активност. Пишат хора от всички възрасти, както от България, така и от чужбина (дори трима са над 70 годишни), като най-активни са тези на възраст между 30 и 39 години и тези под 30. Много истории разказват и 40-50-годишните. Освен че е първи опит да се разказва за социализма чрез Интернет, проектът "Аз живях социализма" е и първи опит да се използват методите на психодрамата в рефлексията по темата - авторите организират рефлективни семинари в различни градове, където в групи по 20 човека хора от различни поколения рисуват, споделят и разиграват заедно свои истории.
9. http://www.szoborpark.hu/index.php?Lang=en
:1087: :kill_myse
Comment