Едно мнение по македонския въпрос, което много ме впечатли:
Владимир ПЕРЕВ, Македония
Знаете ли какво е чувството за страх? Не страх от самолети, не страх от тъмнината, не страх от това да кажете мнението си пред началника. Говорим за един друг страх, атавистичен, страх да сложите подписа си под някаква петиция. Не, не мисля за екологични петиции или за такива за защита на животните, гъбите или на някои други неща “много важни” за Европейския съюз. Говорим за страха на македонските българи да поставят подписа си под една петиция, която ще бележи тяхната национална идентичност, която говори за мръсната роля на македонските медии срещу България, срещу българския народ, срещу влизането на България в Европейския съюз.
Македонците не знаят, че не са били винаги толкова страхливи. Не само че са подписвали, ами и писали са много петиции, меморандуми и апели до международната общност в периода между двете световни войни. Малко хора в Македония знаят, че Обществото на народите в Женева е било почти всекидневно засипвано с петиции на македонските българи, които са се борили не само за своите национални права, ами още повече за личното си достойнство като хора и българи. В България и в Македония малко се знае за петициите, които са написали и подписали македонските българи срещу сръбския терор с цел запазване на българското си национално съзнание. През декември 1929 г. до Негово превъзходителство сър Ерик Дръмонд, главен секретар на Обществото на народите в Женева, трима храбри мъже са написали петиция. Към нея е приложен и меморандум, който говори за тежкото положение на македонските българи в тогавашното кралство Югославия. Да поясним, става дума за това, че петицията и меморандумът са поднесени от името на българското население на Македония под югославска власт и са подписани от Григор Анастасов - адвокат и бивш депутат в Скупщината на кралство Югославия в Белград, Димитър Шалев - адвокат и бивш кмет на град Скопие, Димитър Илиев - бивш съдия и адвокат в град Велес.
Това е най-значителната петиция, написана от македонските българи за възстановяване на техните национални и църковни права в Македония. Същевременно госпожица Гена Велева (по-късно съпруга на Коста Църнушанов) пише апел до Обществото на народите и подписва се като “политическа емигрантка от Македония под сръбска власт”, което говори за изтезанията на македонците в този период. След това до Обществото на народите е предоставен Апел от госпожа Марта д-р Асен Татарчева, отправен към общественото мнение в цивилизования свят, в който се говори за тежката съдба на македонските българи под югославска власт включително и за съдбата на нейния съпруг, прекарал шест години в югославските затвори. След това до Обществото на народите е и петицията на инж. Иван Петров и неговата съпруга госпожа Жермен Петрова.
Но ако искаме да бъдем точни в доказателствата, не трябва да забравяме Апела,
който отправиха до общественото мнение в света за защита на поробеното си отечество македонските учени от България Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Александър Станишев, Йордан Иванов, Пандо Киселинчев, Георги Трайчев и много други, в който се говори за съдбата на поробените им братя във Вардарска Македония, тоест днешна Република Македония. До началото на 1933 г. меморандуми, петиции и апели от българо-македонската емиграция до Обществото на народите са на брой повече от 50. И за да бъдем още по-точни: големият български патриот и архивист Теодор Димитров, чиновник в архивите на Обществото на народите в Женева от 1946 до 2003 г., е издал две книги с наслов “Жалбите на Македония”, в които всяка петиция, меморандум или апел са подробно разгледани.
Не са били винаги македонците страхливи както днес и не са били винаги македонците толкова изгубени в собственото си историческо минало.
Днес политиците и медиите в Македония, както и по-големият дял от македонската общност, живеят само с мисълта дали ще бъде регистрирана ОМО “Илинден Пирин” като партия и дали летището в Скопие ще се нарича Александър Велики. Народът вече е изгубил смисъла за собствената си духовност, за собственото си битие.
И въпреки всичко в Македония в последните два месеца се появиха два текста, които приличат на петиции: първата бе адресирана до външния министър на България Ивайло Калфин, а втората - отправена до Европейския съюз и всички европейски институции, тепърва ще бъде разпространена. Македонските българи не искат да се подпишат под петициите, изпратени до Ивайло Калфин и до Европейския съюз. Първата събра не повече от 33 подписа, а втората - която организирано се разпространява из Македония, не може да надмине бройката от 70 подписа, с бедната ни амбиция да достигне 100. Причината е страхът, ужасният страх, в който живее македонското общество да признае, че са етнически българи и да търси своите права. Бедно е положението, бедно е духовното положение на онези 20 000 македонски българи, които са получили българско гражданство и паспорт, както е бедно и положението на онези нови 100 000, които чакат да добият гражданство. Страхът, този несъзнаван страх, е проникнал дълбоко македонските българи и те се страхуват да казват мнението си по македонския въпрос. А за да е трагедията още по-голяма, страхуват се и онези македонски българи, които вече живеят и работят в България, за да не почувстват репресиите на българската власт. За онези, които не знаят, това твърдение възможно е да е безумно, но ние, в Македония, добре знаем предателствата на българските власти срещу македонските българи пред международната общност. Лично познавах Гена Велева, д-р Асен Татарчев, г-жа Марта Татарчева и адвоката Димитър Илиев и знам, че страхът не е безпричинен; за тези хора българската държава не направи нищо. Пред сръбските власти тя се отнасяше към тях като да не съществуват, а тежката им съдба знаеха само най-близките и семействата им. Затова днес македонските българи не искат да подпишат нито един меморандум до институциите на Европейския съюз, защото в нашата колективна памет все още са жалките картини на тежката съдба на македоно-българските патриоти.
Днес в Македония е “злосторство”
да се подпише меморандум срещу разколническата дейност на ОМО “Илинден Пирин”, срещу експрезидента на Македонския Хелзинкски комитет Мето Йовановски, прононсиран антибългарин. Да се подпише текст, в който се говори за шовинистичната и расистка дейност на македонските медии по отношение на българския национален въпрос в Македония и в защита на българската държава е кураж, който го нямат повечето от македонските българи. И в името на истината трябва да кажем, че те са прави, защото със сигурност знаят, че българската държава няма да ги защити.
Някои от нас, поучени от опита на вносителите на меморандумите, апелите и обръщенията до международната общност от средата на миналия век, винаги сме били против това да се пише меморандум до Европейската общност. Не че се страхуваме, меморандуми сме подписвали - но с усещането за безполезността на това действие. Европа има други мисли и други интереси, ние сме далече от нея, а македонските българи най-далече. За нас е забравил и Бог, и враг и няма какво да чакаме от Европа - поне тя в нашите песни беше наричана “блудница вавилонска”. Меморандуми трябва да се пишат до тук, до България, всекидневно - до президента, до премиера, до министрите и до мошеническите предателски неправителствени организации. Войната за собствено признание македонските българи трябва да я воюват и добият тук, в София. Това трябва да бъде нашата свята война, нашият “джихад” - да поставим на колене българските политици, за да започнат, веднъж след 100 години, борбата за собствения си български идентитет, който не може да съществува без Македония.
Всички минаха през дома ми - и д-р Асен Татарчев, и Марта Татарчева, и адвокатът Димитър Илиев, и почти всичко, което остана от Македонската младежка тайна революционна организация. Видях умни и образовани хора, хора с българско национално достойнство, за което трябва по-умните от мен да напишат епос. Но виждах и картини, когато някакви комунистически мошеници всекидневно накърняваха достойнството им, разпитваха ги, ограничаваха движението им, подлагаха ги на морални изтезания, познати само на безумната болшевишка идея. И всичките тези хора до последния миг на живота си запазиха достойнството си.
Въпросът е как ние ще запазим нашето достойнство, а в отбраната на това, което сме, българската държава ще понесе собствената си отговорност.
А страхът, безумният и неосъзнатият страх, който е обсебил душите ни, още дълго време ще живее в нас. Поне да не загубим достойнството си.
Линк към блога на автора
Владимир ПЕРЕВ, Македония
Знаете ли какво е чувството за страх? Не страх от самолети, не страх от тъмнината, не страх от това да кажете мнението си пред началника. Говорим за един друг страх, атавистичен, страх да сложите подписа си под някаква петиция. Не, не мисля за екологични петиции или за такива за защита на животните, гъбите или на някои други неща “много важни” за Европейския съюз. Говорим за страха на македонските българи да поставят подписа си под една петиция, която ще бележи тяхната национална идентичност, която говори за мръсната роля на македонските медии срещу България, срещу българския народ, срещу влизането на България в Европейския съюз.
Македонците не знаят, че не са били винаги толкова страхливи. Не само че са подписвали, ами и писали са много петиции, меморандуми и апели до международната общност в периода между двете световни войни. Малко хора в Македония знаят, че Обществото на народите в Женева е било почти всекидневно засипвано с петиции на македонските българи, които са се борили не само за своите национални права, ами още повече за личното си достойнство като хора и българи. В България и в Македония малко се знае за петициите, които са написали и подписали македонските българи срещу сръбския терор с цел запазване на българското си национално съзнание. През декември 1929 г. до Негово превъзходителство сър Ерик Дръмонд, главен секретар на Обществото на народите в Женева, трима храбри мъже са написали петиция. Към нея е приложен и меморандум, който говори за тежкото положение на македонските българи в тогавашното кралство Югославия. Да поясним, става дума за това, че петицията и меморандумът са поднесени от името на българското население на Македония под югославска власт и са подписани от Григор Анастасов - адвокат и бивш депутат в Скупщината на кралство Югославия в Белград, Димитър Шалев - адвокат и бивш кмет на град Скопие, Димитър Илиев - бивш съдия и адвокат в град Велес.
Това е най-значителната петиция, написана от македонските българи за възстановяване на техните национални и църковни права в Македония. Същевременно госпожица Гена Велева (по-късно съпруга на Коста Църнушанов) пише апел до Обществото на народите и подписва се като “политическа емигрантка от Македония под сръбска власт”, което говори за изтезанията на македонците в този период. След това до Обществото на народите е предоставен Апел от госпожа Марта д-р Асен Татарчева, отправен към общественото мнение в цивилизования свят, в който се говори за тежката съдба на македонските българи под югославска власт включително и за съдбата на нейния съпруг, прекарал шест години в югославските затвори. След това до Обществото на народите е и петицията на инж. Иван Петров и неговата съпруга госпожа Жермен Петрова.
Но ако искаме да бъдем точни в доказателствата, не трябва да забравяме Апела,
който отправиха до общественото мнение в света за защита на поробеното си отечество македонските учени от България Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Александър Станишев, Йордан Иванов, Пандо Киселинчев, Георги Трайчев и много други, в който се говори за съдбата на поробените им братя във Вардарска Македония, тоест днешна Република Македония. До началото на 1933 г. меморандуми, петиции и апели от българо-македонската емиграция до Обществото на народите са на брой повече от 50. И за да бъдем още по-точни: големият български патриот и архивист Теодор Димитров, чиновник в архивите на Обществото на народите в Женева от 1946 до 2003 г., е издал две книги с наслов “Жалбите на Македония”, в които всяка петиция, меморандум или апел са подробно разгледани.
Не са били винаги македонците страхливи както днес и не са били винаги македонците толкова изгубени в собственото си историческо минало.
Днес политиците и медиите в Македония, както и по-големият дял от македонската общност, живеят само с мисълта дали ще бъде регистрирана ОМО “Илинден Пирин” като партия и дали летището в Скопие ще се нарича Александър Велики. Народът вече е изгубил смисъла за собствената си духовност, за собственото си битие.
И въпреки всичко в Македония в последните два месеца се появиха два текста, които приличат на петиции: първата бе адресирана до външния министър на България Ивайло Калфин, а втората - отправена до Европейския съюз и всички европейски институции, тепърва ще бъде разпространена. Македонските българи не искат да се подпишат под петициите, изпратени до Ивайло Калфин и до Европейския съюз. Първата събра не повече от 33 подписа, а втората - която организирано се разпространява из Македония, не може да надмине бройката от 70 подписа, с бедната ни амбиция да достигне 100. Причината е страхът, ужасният страх, в който живее македонското общество да признае, че са етнически българи и да търси своите права. Бедно е положението, бедно е духовното положение на онези 20 000 македонски българи, които са получили българско гражданство и паспорт, както е бедно и положението на онези нови 100 000, които чакат да добият гражданство. Страхът, този несъзнаван страх, е проникнал дълбоко македонските българи и те се страхуват да казват мнението си по македонския въпрос. А за да е трагедията още по-голяма, страхуват се и онези македонски българи, които вече живеят и работят в България, за да не почувстват репресиите на българската власт. За онези, които не знаят, това твърдение възможно е да е безумно, но ние, в Македония, добре знаем предателствата на българските власти срещу македонските българи пред международната общност. Лично познавах Гена Велева, д-р Асен Татарчев, г-жа Марта Татарчева и адвоката Димитър Илиев и знам, че страхът не е безпричинен; за тези хора българската държава не направи нищо. Пред сръбските власти тя се отнасяше към тях като да не съществуват, а тежката им съдба знаеха само най-близките и семействата им. Затова днес македонските българи не искат да подпишат нито един меморандум до институциите на Европейския съюз, защото в нашата колективна памет все още са жалките картини на тежката съдба на македоно-българските патриоти.
Днес в Македония е “злосторство”
да се подпише меморандум срещу разколническата дейност на ОМО “Илинден Пирин”, срещу експрезидента на Македонския Хелзинкски комитет Мето Йовановски, прононсиран антибългарин. Да се подпише текст, в който се говори за шовинистичната и расистка дейност на македонските медии по отношение на българския национален въпрос в Македония и в защита на българската държава е кураж, който го нямат повечето от македонските българи. И в името на истината трябва да кажем, че те са прави, защото със сигурност знаят, че българската държава няма да ги защити.
Някои от нас, поучени от опита на вносителите на меморандумите, апелите и обръщенията до международната общност от средата на миналия век, винаги сме били против това да се пише меморандум до Европейската общност. Не че се страхуваме, меморандуми сме подписвали - но с усещането за безполезността на това действие. Европа има други мисли и други интереси, ние сме далече от нея, а македонските българи най-далече. За нас е забравил и Бог, и враг и няма какво да чакаме от Европа - поне тя в нашите песни беше наричана “блудница вавилонска”. Меморандуми трябва да се пишат до тук, до България, всекидневно - до президента, до премиера, до министрите и до мошеническите предателски неправителствени организации. Войната за собствено признание македонските българи трябва да я воюват и добият тук, в София. Това трябва да бъде нашата свята война, нашият “джихад” - да поставим на колене българските политици, за да започнат, веднъж след 100 години, борбата за собствения си български идентитет, който не може да съществува без Македония.
Всички минаха през дома ми - и д-р Асен Татарчев, и Марта Татарчева, и адвокатът Димитър Илиев, и почти всичко, което остана от Македонската младежка тайна революционна организация. Видях умни и образовани хора, хора с българско национално достойнство, за което трябва по-умните от мен да напишат епос. Но виждах и картини, когато някакви комунистически мошеници всекидневно накърняваха достойнството им, разпитваха ги, ограничаваха движението им, подлагаха ги на морални изтезания, познати само на безумната болшевишка идея. И всичките тези хора до последния миг на живота си запазиха достойнството си.
Въпросът е как ние ще запазим нашето достойнство, а в отбраната на това, което сме, българската държава ще понесе собствената си отговорност.
А страхът, безумният и неосъзнатият страх, който е обсебил душите ни, още дълго време ще живее в нас. Поне да не загубим достойнството си.
Линк към блога на автора
Comment