Главни причини за войната
В Суецката криза от 1956 г. Египет губи на бойното поле, но излиза победител на политическата сцена. Израелските войски са принудени да се изтеглят от Синайския п-ов, а от двете страни на канала са разположени части на ООН(UNEF - United Nations Emergency Force), чиято цел е да запазят мира и да предовратят проникването на диверсанти през границата на Израел. В резултат тишината поне временно се завръща. Войната възстановява крехкия баланс на силите в региона, но не разрешава самия конфликт. Нито една арабска държава все още не е признала държавата Израел.
В началото на 60-те Сирия започва да финансира партизански нападения над Израел. Двете страни имат разногласия по отношение на границата и водоизточниците още от 1949-а година. Граничните сблъсъци зачестяват, като размените на артилерийски, танков и пушечен огън постепенно се превръщат в рутина. Върховата точка на ескалацията е на 7 април 1967 г., когато над Голанските възвишения се разразява истинска въздушна битка. Сирия губи 6 самолета Миг-21 в схватките с израелските Дасо Мираж-3, като вторите по-късно на същия ден прелитат демонстративно над Дамаск. Израелско правителство е под все по-силен вътрешен натиск да "направи нещо" със сирийските бомбардировки на граничните селища.
На 18 май 1967 г. Египет настоява ООН да изтегли мироопазващите си войски от Синай. Генералният секретар на ООН по това време, У Тант официално протестира, но въпреки това премахва международната "буферна зона" между Египет и Израел, съществуваща от 1957 г. Насър незабавно започва да прехвърля войска и танкове на Синайския полуостров.
На 23 май Гамал Насър затваря Тиранския провлак за израелски кораби, блокирайки израелското пристанище в Ейлат. Виждайки очевидната аналогия с предишната война, израелското правителство се обръща към ООН и Британия с молба за намеса. Двете са дали гаранции, че провлакът ще остане открит за преминаването на кораби от и за израелското пристанище след войната от 1956. Британският премиер Харолд Уилсън предлага да се състави смесена военноморска ескадра, която да разреши кризата. Към инициативата се присъединява единствено американският президент Джонсън. На спешно заседание правителството в Израел решава да нанесе превантивен удар, ако блокада не бъде свалена до 25 май. По молба на САЩ по-късно се съгласяват да изчакат още 2 седмици.
На 26 май Насър изнася реч пред Арабската търговска организация:
"If Israel embarks on an aggression against Syria or Egypt, the battle will be a general one... and our basic objective will be to destroy Israel" (Seale, 1988, p.131 citing Stephens, 1971, p. 479.)
На 30 май Йордания се присъединява към военния съюз на Египет и Сирия. Египетският генерал Абдул Муним Риад поема командването на йорданската армия. Най-западните позиции на йордандските части (на западния бряг на река Йордан) са едва на 17 км от морския бряг. Израелското командване отдава върховно значение на изненадващ удар в тази посока. При успешна атака там арабските съединения могат да достигнат брега за половин час, разделяйки държавата на две части. В същото време няколко други страни, неграничещи с Израел, започват да мобилизират армиите си - между тях Ирак, Кувейт, Алжир и Судан.
От наскоро разсекретени документи става ясно, че президентът Джонсън е действал активно "зад кулисите", за да предотврати войната. В неофициален разговор Насър обещава, че няма да нападне пръв. На 1 юни на заседание на Генералния Щаб министърът на отбраната Моше Даян приканва Главнокомандващият ГЩ ген. Ицхак Рабин и Главнокомандващият Южният Корпус ген. Йешияу Гавиш да предложат план за действие. Ген. Рабин предлага Южният Корпус да обгради Ивицата Газа и да я използва като заложник, докато Насър не свали морската блокада. Планът на ген. Гавиш е по-дързък и цели унищожаването на всички египетски войски в Синай. Моше Даян приема по-сложният план на Гавиш с уговорката, че война на два фронта(вкл. срещу Сирия) трябва да бъде избягната на всяка цена. (Hammel, 1992, p. 153-152.)
Съотношение на силите
Към месец май 1967 г. египетските въоръжени сили наброяват около 150 000 души, но 50-70 000 от тях (както и повечето елитни части) се сражават в гражданската война в Йемен по това време. Поради този факт някои от генералите на Насър са на мнение че Египет не е в изгодна позиция за война с Израел. Допълнитена пречка е нерешителността на Гамал Насър, който променя плановете за атака 4 пъти през месец май. Непрекъснатото местене на съединенията от позиция на позиция се отразява твърде зле на техниката и бойния дух на войниците. Към края на месеца Насър най-сетне обявява план "Кахир"("Победния" план), според който леки части трябва да преминат израелската граница, да завържат кратко сражение и да отстъпят. През това време главните сили трябва да изчакват в тила и в подходящият момент да стоварят унищожителна контраатака върху увлеклите се в преследване израелци.
Успоредно с това, Насър "пришпорва" Йордания и Сирия да усилят натиска върху израелските граници от изток и север. Йорданската армия наброява около 55 000, а сирийската - 75 000 души.
Израел разполага(вкл. запасняци) с 264 000 души армия.
На 23 май 1967 г., в статията си за "Ню Йорк Таймс", журналистът Джеймс Рестън пише:
"In discipline, training, morale, equipment and general competence his [Nasser's] army and the other Arab forces, without the direct assistance of the Soviet Union, are no match for the Israelis... Even with 50,000 troops and the best of his generals and air force in Yemen, he has not been able to work his way in that small and primitive country, and even his effort to help the Congo rebels was a flop."
Бойните действия
1. Превантивен въздушен удар на Израел
Най-важния ход на Израел е изпреварващият въздушен удар върху египетските ВВС - далеч най-многобройната и модерна въздушна сила на арабската коалиция. Египет разполага по това време с около 450 бойни самолета, всичките произведени в СССР и относително нови. Главна заплаха за израелската армия и селища представлят 30-те египетски средни бомбардировача Ту-16 (Pollack, 2004, p. 58.).
На 5 юни в 7:45 часа всички реактивни самолети на израелските ВВС излитат в посока Египет. От 197 изправни само 4 остават на територията на Израел. Ударния отряд лети над Средиземно море и атакува египетските летища от север, постигайки пълна изненада. Израелските самолети летят под нивото на радара и ефективната стрелба на египетските ПВО батареи. Още два фактора са в тяхна полза: цялата система за ПВО на
Египет е "изключена" от самото египетско командване; съществуват опасения от заговор на бунтовнически настроени офицери за свалянето на самолета на египетския фелдмаршал Амер (летящ в този момент към Синай).
Освен всичко друго, инфраструктурата на Насъровата армия е все още на много ниско ниво. За самолетите по летищата няма построени бункери и те са "защитени" единствено от брезентови и ламаринени навеси.
Атаката постига резултати, неочаквани дори от най-големите оптимисти в израелския щаб. Египетските самолети, които не са засегнати от първата вълна не могат да излетят - израелските бомбардировачи използват специални бомби правещи пистите неизползваеми. През първия ден на войната египетските ВВС са на практика унищожени, загубите възлизат на над 300 самолета и 100 пилоти. Израелските ВВС губят 19 самолета, повечето от технически повреди, а не от вражески огън. Израел запазва въздушното си превъзходство до края на сраженията. Веднага след като неутрализират въздушната заплаха от юг, нейни самолети нанасят удари и по йордански, сирийски и дори иракски летища. Пистите са периодично бомбардирани за да останат неизползваеми до края на войната.
Чужда намеса?
Преди началото на бойните действия израелските екипажи и наземен персонал тренират интензивно и постигат висока ефективност на презареждането, превъоръжаването и ремонта на завръщащите се от мисия самолети. Това позволява на израелските ВВС да извършват до 4 бойни полета на ден с един и същ самолет, докато ВВС на арабските армии успяват едва 1-2. Този факт води арабските лидери до заключението че на страната на Израел са се сражавали много повече самолети отколкото в действителност. На 9 юни в радиопредаване Насър се обръща към нацията: той обвинява САЩ и Британия че подпомагат Израел със своя палубна авиация и сателитни снимки. Обвиненията са повторени от йорданското и сирийското командване. САЩ и Британия гневно отричат. (В същото радиопредаване Насър подава оставката си като президент на Египет, но тя не е приета). След войната арабските нации се обединяват около теорията за Голямата Лъжа. Според мнозина Израел не би могла да постигне толкова решителна победа без вуншна помощ. Съществуват теории и за американски бомбардировки над Египет посредством самолети базирани в Либия. Тези твърдения водят до нефтеното ембарго, обявено от арабските нефтопроизводители.
В едно интервю от 1993 г. бившият американски министър на отбраната Робърт Макнамара разкрива че 6-и флот на американските ВМС, който извършва учения край Гибралтар по това време, е спешно предислоциран в източно Средиземно море, за да защити Израел. Разразява се политическа криза между САЩ и СССР. Макнамара не казва как е разрешена кризата.
Съществуват и теории че цялата война е била режисирана от СССР. През 2003 г. журналистката Изабела Гинор цитира разсекретени документи на ГРУ, според който е съществувал план за предизвикване на напрежение между ГДР и арабските страни чрез "раздухване" на израелско-немското сътрудничество...
2. Сраженията на земята
Ивицата Газа и Синайският п-в
В навечерието на войната Египет разполага със 7 дивизии в Синай: 4 танкови, 2 пехотни и една мотострелкова. Общо около 100 000 души, 900-950 танка, 1100 бронетранспортьора и 1000 оръдия (Pollack, 2004, p. 59 ). Израелските сили наброяват 70 000: 6 танкови бригади, 1 пехотна, 1 мотострелкова, 3 парашутни бригади и 700 танка. Всичко това е организирано в 3 дивизии, които успяват да нанесат изненадващ удар на египетските войски.
Северната дивизия(генерал-майор Исраел Тал) напредва през Ивицата Газа към Ел-Ариш. По пътя и няма големи укрепления, но Тал решава да заобиколи Газа, за да избегне тежки улични сражения. Египетските части в Ивицата са обградени и се защитават упорито до края на сраженията.
Централната(генерал-майор Авраам Йофе) и Южната(генерал-майор Ариел Шарон) дивизии атакуват добре укрепения район Абу-Агейла. Египетските войски(2-ра пехотна дивизия, противотанков батальон и танкова бригада) са решени да окажат решителна съпротива. Генерал-майор Шарон планира и координира сложна операция, която се увенчава с успех. Една от неговите бригади пробива египетската линия южно от Абу-Агейла, друга отрязва пътя им на север към Ел-Ариш. Същевременно вертолети стоварват десант от парашутисти в тила на египтяните и нанасят тежки поражения на артилерията им, като практически я изваждат от строя до края на сражението. Едва тогава израелските сили атакуват - едновременно от изток, север и юг. Скоро египетските войски в Абу-Агейла са обградени и след 3 дни и половина тежки сражения се предават.
Научавайки за капитулацията на Абу-Агейла египетският фелдмаршал Амер се паникьосва и нарежда всички части да се изтеглят незабавно отвъд Суецкия канал. Израелското командване решава да не предприема преследване - вместо това започва "надпреварване" с отстъпващите египтяни, чиято цел е завладяването на планинските проходи в Западен Синай. Единствено прохода Гиди е завзет от Ариел Шарон навреме. В останалите случаи египетските части успешно се евакуират на другия бряг на Суец. Въпреки това победата е грандиозна: Израел успява да победи най-силната арабска армия за 4 дни, а Синай е покрит с димящи останки на танкове, бронетранспортьори, камиони и други египетски машини.
Западният Бряг
Йордания не е твърдо решена дали да участва във войната. Според някои източници Насър използва бъркотията в първите часове на войната, за да я представи като победна за египетската армия. Дори представя радарни "засечки" на израелски самолети, връщащи се от бомбардировка, като египетски самолети, на път да бомбардират Израел. Цар Хюсеин решава да нападне. Една бригада е изпратена на югозапад към Хеврон, с цел да се съедини с египетските части.
Преди войната йорданската армия наброява 55 000 души с 300 относително модерни танка западно производство. От 11 бригади, 9 са разположени в Западния Бряг. За сметка на това ВВС на Йордания се състои от едва 20, при това много остарели самолета. На 9-те йордански бригади Израел противопоставя 5 бригади от Централния Корпус, 35-а парашутна бригада е върната от Синай и още три бригади от Северният Корпус са разположени в долината Израел.
Първоначално израелското командване възнамерява да остане на отбранителни позиции, когато сутринта на 5-и юни йорданските войски откриват огън, за да не заделя части от "египетския" фронт, считан за главен. Същата сутрин йордански войници окупират щаба на ООН в Йерусалим и започват артилерийски и въздушни атаки над еврейската част на града и Тел Авив. Израелските ВВС им отговарят същия следобед и до вечерта Йордания остава без самолети, а Йерусалим е обграден от 3 израелски бригади - една пехотна от юг и едан бронетанкова и една парашутна от север. На 6 юни Израел преминава в пълна атака. Легендарната (от войната от 1948 г.)крепост Латрун е превзета за няколко часа, Йерусалим е напълно обграден, Рамалла и Калкилия падат след кратки сражения. Една йорданска бригада (60-та), която от Йерихон се опитва да пробие обсадата на Йерусалим е практически унищожена от израелски въздушни удари. На север Дженин е превзет от една израелска бригада, друга превзема Западна Самария, а третата (въоръжена с френски леки танкове АМХ-13) завързва сражение с йорданските (американски) танкове "Патън" в Йорданската долина. На следващия ден - 7 юни - тежките сражения продължават. Йорданските войски са равностойни по численост и често превъзхождащи във въоръжение, за сметка на това израелците имат пълно превъзходство във въздуха и тактическо предимство. Хеврон и околните селища, Наблус (Шхем) са завзети. Парашутистите завладяват Стената на плача и Temple Mount, после, подкрепени от пехотна бригада продължават да настъпват на югоизток, докато не излизат на брега на река Йордан и дори я форсират, нахлувайки в самата Йорания. Тези части обаче са бързо изтеглени след американски натиск.
Голанските възвишения
На 5 юни 2/3 от сирийските самолети са унищожени, а останалите са принудени да се изтеглят на далечни летища, като престават да играят роля във военните действия. Сирийското командване разбира, че без въздушно превъзходство не може да се надява на успешна атака по суша и заема отбранителни позиции. За сметка на това израелските села и градове близо до границата са подложени на тежък артилерийски обтрел. Единственият опит за атака е срещу израелската ВЕЦ "тел Дан", която е повода за ескалация 2 години по-рано. Няколко сирийски танка потъват в река Йордан и атака е прекратена. 7 и 8 юни преминават без големи маневри, ако не се считат постоянните взаимни бомбардировки с тежка и лека артилерия.
Междувременно в израелския щаб се водят спорове дали да се предприеме атака за превземането на Голанските възвишения. Повечето генерали считат, че такава атака ще има малък шанс за успех срещу добре укрепените сирийски позиции (в най-високата си част достигащи 500 м надморска височина). Моше Даян счита че израелските загуби ще са 30 000 души и яростно се противопоставя на предложението. Леви Ешкол(ком. на Сев. Корпус) и Давид Елазар са по-ентусиазирани и вярват че планът ще успее. След като обстановката на другите фронтове се прояснява на 8 юни, Даян дава съгласието си.
Сирийската армия на Голанските възвишения наброява 75 000 души в 9 бригади, адекватно снаражени с танкове и артилерия. Срещу тях Израел разполага с 3 бригади (1 бронетанкова и 2 пехотни). Още една пехотна бригада е върната от Дженин. Много важно предимство е предоставено от израелското разузнаване - то разполага с подробни данни за вражеските позиции, предадени от техния шпионин Ели Коен (екзекутиран две години по-рано в Дамаск). На 9 юни израелските бригади атакуват с подкрепата на ВВС. Предишните 4 дни израелските самолети са бомбардирали с малък успех укрепените артилерийски позиции на сирийската армия, но при пряката поддръжка на щурмуващите части успяват да попречат на сирийците да организират ефикасна отбрана. До вечерта на същия ден отбранителните линии са пробити. На 10-и юни израелските части извършват обходни маневри от север и юг, надявайки се да пленят повечето от 6-те сирийски бригади, разположени на Голанското Плато. Оказва се обаче че през ноща повечето части са изтеглени в Сирия. След кратко преследване е договорено спиране на огъня и машините спират на линията, по-късно станала известна като Лилавата.
3. Действия във въздуха
Още в началото на бойните действия Израел успява да си осигури въздушно превъзходство. В последвалите сражения става ясно колко критично е превъзходството във въздуха - особено при разгромяването на йорданската 60-та бригада и бомбардирането на иракската бронирана бригада, на път през Йордания. Фактически за цялата война арабските ВВС не успяват да нанесат нито един успешен въздушен удар - йорданските изтребители и египетските бомбардировачи са свалени по време на въздушните атаки над Израел през първите два дни.
4. Действия по вода
Военните действия в Средиземно море са изключително ограничени. Флотовете на Израел и Египет единствено извършват маневри с цел да провокират противника, но не се стига да същинско сражение. 6 израелски подводни диверсанти потопяват миночистач в пристанището на Александрия и биват пленени. Шарм Ел-Шейх е напуснат от египетските части и "завладян" на 7 юни от екипажите на няколко израелски катера(!). На 8 юни USS Liberty е атакуван по вода и от въдуха от Израел, причинявайки тежки повреди на кораба. Израел се извинява с грешка при идентификацията на кораба и изплаща обезщетения на близките на пострадалите моряци, но случая се обект на дебати през следващите няколко години.
Равносметка
На 11 юни е договорено общото спиране на огъня. Дотогава Израел е завлядял Ивицата Газа, Синайския п-ов, Западния Бряг на река Йордан (вкл. източен Йерусалим) и Голанските възвишения. Израел увеличава територията си около 3 пъти. Стратегическата "дълбочина" на юг се увеличава с 300 км, на изток с 60 км, а на север с 20 км планински терен, което ще се окаже важен фактор през следващата война. Под израелски контрол попадат и около 1 млн. араби от завладените територии.
Египет и Сирия научават тактически важни уроци, но стратегическите им цели остават непроменени, което ще доведе до следващата война - в която ще се опитат да си възвърнат загубените територии.
На 19 юни 1967 г. израелското правителство анонимно гласува Синай и Голан да бъдат върнати на Египет и Сирия в замяна на мирни договори. Голанските възвишения трябва да станат демилитаризирана зона, а за Тиранския провлак трябва да се изработят специални договорености. Правителството също така гласува да се започнат преговори с Йордания за източната граница. САЩ е информиран за решението, но не става ясно дали е помолен официално да служи като посредник. Египет и Сирия заявяват, че не са получили израелски мирни предложения. По-късно, Арабският Семинар в Картум декларира, че "няма да има признаване, мир или преговори с Израел".
Друг проблем са арабските бежанци. От приблизително 1 млн. арабско население на Западния Бряг, 300 000 бежанци бягат в Йордания, където допринасят за политическата нестабилност. От Голанските възвишения бягат към Сирия около 80 000 сирийци. Само жителите на източен Йерусалим и малобройните араби, останали на Голанските възвишения получават израелско гражданство, когато в началото на 80-те Израел официални анексира тези територии. Синай е върнат на Египет съгласно преговорите Кемп-Дейвид през 1978 г. Въпросът с Голанските възвишения и мирът със Сирия все още не са решени и до днес.
Загуби
Загубите на Израел, въпреки мрачните първоначални оценки се оказват изненадващо малки - общо под 1000 души. Египет губи 80% от военната си техника, 10 000 войници и 1500 офицери убити (срещу 338 души загуби за Израел на този фронт) и над 5000 пленени. Йордания дава около 6-7000 убити и 20 000 ранени. Сирия дава 2500 жертви, половината танкове и повечето от артилерията, разположени на Голанските възвишения. Официалните данни за загубите на Ирак са 10 убити и 30 ранени.
Приложения - карти на бойните действия и снимки
В Суецката криза от 1956 г. Египет губи на бойното поле, но излиза победител на политическата сцена. Израелските войски са принудени да се изтеглят от Синайския п-ов, а от двете страни на канала са разположени части на ООН(UNEF - United Nations Emergency Force), чиято цел е да запазят мира и да предовратят проникването на диверсанти през границата на Израел. В резултат тишината поне временно се завръща. Войната възстановява крехкия баланс на силите в региона, но не разрешава самия конфликт. Нито една арабска държава все още не е признала държавата Израел.
В началото на 60-те Сирия започва да финансира партизански нападения над Израел. Двете страни имат разногласия по отношение на границата и водоизточниците още от 1949-а година. Граничните сблъсъци зачестяват, като размените на артилерийски, танков и пушечен огън постепенно се превръщат в рутина. Върховата точка на ескалацията е на 7 април 1967 г., когато над Голанските възвишения се разразява истинска въздушна битка. Сирия губи 6 самолета Миг-21 в схватките с израелските Дасо Мираж-3, като вторите по-късно на същия ден прелитат демонстративно над Дамаск. Израелско правителство е под все по-силен вътрешен натиск да "направи нещо" със сирийските бомбардировки на граничните селища.
На 18 май 1967 г. Египет настоява ООН да изтегли мироопазващите си войски от Синай. Генералният секретар на ООН по това време, У Тант официално протестира, но въпреки това премахва международната "буферна зона" между Египет и Израел, съществуваща от 1957 г. Насър незабавно започва да прехвърля войска и танкове на Синайския полуостров.
На 23 май Гамал Насър затваря Тиранския провлак за израелски кораби, блокирайки израелското пристанище в Ейлат. Виждайки очевидната аналогия с предишната война, израелското правителство се обръща към ООН и Британия с молба за намеса. Двете са дали гаранции, че провлакът ще остане открит за преминаването на кораби от и за израелското пристанище след войната от 1956. Британският премиер Харолд Уилсън предлага да се състави смесена военноморска ескадра, която да разреши кризата. Към инициативата се присъединява единствено американският президент Джонсън. На спешно заседание правителството в Израел решава да нанесе превантивен удар, ако блокада не бъде свалена до 25 май. По молба на САЩ по-късно се съгласяват да изчакат още 2 седмици.
На 26 май Насър изнася реч пред Арабската търговска организация:
"If Israel embarks on an aggression against Syria or Egypt, the battle will be a general one... and our basic objective will be to destroy Israel" (Seale, 1988, p.131 citing Stephens, 1971, p. 479.)
На 30 май Йордания се присъединява към военния съюз на Египет и Сирия. Египетският генерал Абдул Муним Риад поема командването на йорданската армия. Най-западните позиции на йордандските части (на западния бряг на река Йордан) са едва на 17 км от морския бряг. Израелското командване отдава върховно значение на изненадващ удар в тази посока. При успешна атака там арабските съединения могат да достигнат брега за половин час, разделяйки държавата на две части. В същото време няколко други страни, неграничещи с Израел, започват да мобилизират армиите си - между тях Ирак, Кувейт, Алжир и Судан.
От наскоро разсекретени документи става ясно, че президентът Джонсън е действал активно "зад кулисите", за да предотврати войната. В неофициален разговор Насър обещава, че няма да нападне пръв. На 1 юни на заседание на Генералния Щаб министърът на отбраната Моше Даян приканва Главнокомандващият ГЩ ген. Ицхак Рабин и Главнокомандващият Южният Корпус ген. Йешияу Гавиш да предложат план за действие. Ген. Рабин предлага Южният Корпус да обгради Ивицата Газа и да я използва като заложник, докато Насър не свали морската блокада. Планът на ген. Гавиш е по-дързък и цели унищожаването на всички египетски войски в Синай. Моше Даян приема по-сложният план на Гавиш с уговорката, че война на два фронта(вкл. срещу Сирия) трябва да бъде избягната на всяка цена. (Hammel, 1992, p. 153-152.)
Съотношение на силите
Към месец май 1967 г. египетските въоръжени сили наброяват около 150 000 души, но 50-70 000 от тях (както и повечето елитни части) се сражават в гражданската война в Йемен по това време. Поради този факт някои от генералите на Насър са на мнение че Египет не е в изгодна позиция за война с Израел. Допълнитена пречка е нерешителността на Гамал Насър, който променя плановете за атака 4 пъти през месец май. Непрекъснатото местене на съединенията от позиция на позиция се отразява твърде зле на техниката и бойния дух на войниците. Към края на месеца Насър най-сетне обявява план "Кахир"("Победния" план), според който леки части трябва да преминат израелската граница, да завържат кратко сражение и да отстъпят. През това време главните сили трябва да изчакват в тила и в подходящият момент да стоварят унищожителна контраатака върху увлеклите се в преследване израелци.
Успоредно с това, Насър "пришпорва" Йордания и Сирия да усилят натиска върху израелските граници от изток и север. Йорданската армия наброява около 55 000, а сирийската - 75 000 души.
Израел разполага(вкл. запасняци) с 264 000 души армия.
На 23 май 1967 г., в статията си за "Ню Йорк Таймс", журналистът Джеймс Рестън пише:
"In discipline, training, morale, equipment and general competence his [Nasser's] army and the other Arab forces, without the direct assistance of the Soviet Union, are no match for the Israelis... Even with 50,000 troops and the best of his generals and air force in Yemen, he has not been able to work his way in that small and primitive country, and even his effort to help the Congo rebels was a flop."
Бойните действия
1. Превантивен въздушен удар на Израел
Най-важния ход на Израел е изпреварващият въздушен удар върху египетските ВВС - далеч най-многобройната и модерна въздушна сила на арабската коалиция. Египет разполага по това време с около 450 бойни самолета, всичките произведени в СССР и относително нови. Главна заплаха за израелската армия и селища представлят 30-те египетски средни бомбардировача Ту-16 (Pollack, 2004, p. 58.).
На 5 юни в 7:45 часа всички реактивни самолети на израелските ВВС излитат в посока Египет. От 197 изправни само 4 остават на територията на Израел. Ударния отряд лети над Средиземно море и атакува египетските летища от север, постигайки пълна изненада. Израелските самолети летят под нивото на радара и ефективната стрелба на египетските ПВО батареи. Още два фактора са в тяхна полза: цялата система за ПВО на
Египет е "изключена" от самото египетско командване; съществуват опасения от заговор на бунтовнически настроени офицери за свалянето на самолета на египетския фелдмаршал Амер (летящ в този момент към Синай).
Освен всичко друго, инфраструктурата на Насъровата армия е все още на много ниско ниво. За самолетите по летищата няма построени бункери и те са "защитени" единствено от брезентови и ламаринени навеси.
Атаката постига резултати, неочаквани дори от най-големите оптимисти в израелския щаб. Египетските самолети, които не са засегнати от първата вълна не могат да излетят - израелските бомбардировачи използват специални бомби правещи пистите неизползваеми. През първия ден на войната египетските ВВС са на практика унищожени, загубите възлизат на над 300 самолета и 100 пилоти. Израелските ВВС губят 19 самолета, повечето от технически повреди, а не от вражески огън. Израел запазва въздушното си превъзходство до края на сраженията. Веднага след като неутрализират въздушната заплаха от юг, нейни самолети нанасят удари и по йордански, сирийски и дори иракски летища. Пистите са периодично бомбардирани за да останат неизползваеми до края на войната.
Чужда намеса?
Преди началото на бойните действия израелските екипажи и наземен персонал тренират интензивно и постигат висока ефективност на презареждането, превъоръжаването и ремонта на завръщащите се от мисия самолети. Това позволява на израелските ВВС да извършват до 4 бойни полета на ден с един и същ самолет, докато ВВС на арабските армии успяват едва 1-2. Този факт води арабските лидери до заключението че на страната на Израел са се сражавали много повече самолети отколкото в действителност. На 9 юни в радиопредаване Насър се обръща към нацията: той обвинява САЩ и Британия че подпомагат Израел със своя палубна авиация и сателитни снимки. Обвиненията са повторени от йорданското и сирийското командване. САЩ и Британия гневно отричат. (В същото радиопредаване Насър подава оставката си като президент на Египет, но тя не е приета). След войната арабските нации се обединяват около теорията за Голямата Лъжа. Според мнозина Израел не би могла да постигне толкова решителна победа без вуншна помощ. Съществуват теории и за американски бомбардировки над Египет посредством самолети базирани в Либия. Тези твърдения водят до нефтеното ембарго, обявено от арабските нефтопроизводители.
В едно интервю от 1993 г. бившият американски министър на отбраната Робърт Макнамара разкрива че 6-и флот на американските ВМС, който извършва учения край Гибралтар по това време, е спешно предислоциран в източно Средиземно море, за да защити Израел. Разразява се политическа криза между САЩ и СССР. Макнамара не казва как е разрешена кризата.
Съществуват и теории че цялата война е била режисирана от СССР. През 2003 г. журналистката Изабела Гинор цитира разсекретени документи на ГРУ, според който е съществувал план за предизвикване на напрежение между ГДР и арабските страни чрез "раздухване" на израелско-немското сътрудничество...
2. Сраженията на земята
Ивицата Газа и Синайският п-в
В навечерието на войната Египет разполага със 7 дивизии в Синай: 4 танкови, 2 пехотни и една мотострелкова. Общо около 100 000 души, 900-950 танка, 1100 бронетранспортьора и 1000 оръдия (Pollack, 2004, p. 59 ). Израелските сили наброяват 70 000: 6 танкови бригади, 1 пехотна, 1 мотострелкова, 3 парашутни бригади и 700 танка. Всичко това е организирано в 3 дивизии, които успяват да нанесат изненадващ удар на египетските войски.
Северната дивизия(генерал-майор Исраел Тал) напредва през Ивицата Газа към Ел-Ариш. По пътя и няма големи укрепления, но Тал решава да заобиколи Газа, за да избегне тежки улични сражения. Египетските части в Ивицата са обградени и се защитават упорито до края на сраженията.
Централната(генерал-майор Авраам Йофе) и Южната(генерал-майор Ариел Шарон) дивизии атакуват добре укрепения район Абу-Агейла. Египетските войски(2-ра пехотна дивизия, противотанков батальон и танкова бригада) са решени да окажат решителна съпротива. Генерал-майор Шарон планира и координира сложна операция, която се увенчава с успех. Една от неговите бригади пробива египетската линия южно от Абу-Агейла, друга отрязва пътя им на север към Ел-Ариш. Същевременно вертолети стоварват десант от парашутисти в тила на египтяните и нанасят тежки поражения на артилерията им, като практически я изваждат от строя до края на сражението. Едва тогава израелските сили атакуват - едновременно от изток, север и юг. Скоро египетските войски в Абу-Агейла са обградени и след 3 дни и половина тежки сражения се предават.
Научавайки за капитулацията на Абу-Агейла египетският фелдмаршал Амер се паникьосва и нарежда всички части да се изтеглят незабавно отвъд Суецкия канал. Израелското командване решава да не предприема преследване - вместо това започва "надпреварване" с отстъпващите египтяни, чиято цел е завладяването на планинските проходи в Западен Синай. Единствено прохода Гиди е завзет от Ариел Шарон навреме. В останалите случаи египетските части успешно се евакуират на другия бряг на Суец. Въпреки това победата е грандиозна: Израел успява да победи най-силната арабска армия за 4 дни, а Синай е покрит с димящи останки на танкове, бронетранспортьори, камиони и други египетски машини.
Западният Бряг
Йордания не е твърдо решена дали да участва във войната. Според някои източници Насър използва бъркотията в първите часове на войната, за да я представи като победна за египетската армия. Дори представя радарни "засечки" на израелски самолети, връщащи се от бомбардировка, като египетски самолети, на път да бомбардират Израел. Цар Хюсеин решава да нападне. Една бригада е изпратена на югозапад към Хеврон, с цел да се съедини с египетските части.
Преди войната йорданската армия наброява 55 000 души с 300 относително модерни танка западно производство. От 11 бригади, 9 са разположени в Западния Бряг. За сметка на това ВВС на Йордания се състои от едва 20, при това много остарели самолета. На 9-те йордански бригади Израел противопоставя 5 бригади от Централния Корпус, 35-а парашутна бригада е върната от Синай и още три бригади от Северният Корпус са разположени в долината Израел.
Първоначално израелското командване възнамерява да остане на отбранителни позиции, когато сутринта на 5-и юни йорданските войски откриват огън, за да не заделя части от "египетския" фронт, считан за главен. Същата сутрин йордански войници окупират щаба на ООН в Йерусалим и започват артилерийски и въздушни атаки над еврейската част на града и Тел Авив. Израелските ВВС им отговарят същия следобед и до вечерта Йордания остава без самолети, а Йерусалим е обграден от 3 израелски бригади - една пехотна от юг и едан бронетанкова и една парашутна от север. На 6 юни Израел преминава в пълна атака. Легендарната (от войната от 1948 г.)крепост Латрун е превзета за няколко часа, Йерусалим е напълно обграден, Рамалла и Калкилия падат след кратки сражения. Една йорданска бригада (60-та), която от Йерихон се опитва да пробие обсадата на Йерусалим е практически унищожена от израелски въздушни удари. На север Дженин е превзет от една израелска бригада, друга превзема Западна Самария, а третата (въоръжена с френски леки танкове АМХ-13) завързва сражение с йорданските (американски) танкове "Патън" в Йорданската долина. На следващия ден - 7 юни - тежките сражения продължават. Йорданските войски са равностойни по численост и често превъзхождащи във въоръжение, за сметка на това израелците имат пълно превъзходство във въздуха и тактическо предимство. Хеврон и околните селища, Наблус (Шхем) са завзети. Парашутистите завладяват Стената на плача и Temple Mount, после, подкрепени от пехотна бригада продължават да настъпват на югоизток, докато не излизат на брега на река Йордан и дори я форсират, нахлувайки в самата Йорания. Тези части обаче са бързо изтеглени след американски натиск.
Голанските възвишения
На 5 юни 2/3 от сирийските самолети са унищожени, а останалите са принудени да се изтеглят на далечни летища, като престават да играят роля във военните действия. Сирийското командване разбира, че без въздушно превъзходство не може да се надява на успешна атака по суша и заема отбранителни позиции. За сметка на това израелските села и градове близо до границата са подложени на тежък артилерийски обтрел. Единственият опит за атака е срещу израелската ВЕЦ "тел Дан", която е повода за ескалация 2 години по-рано. Няколко сирийски танка потъват в река Йордан и атака е прекратена. 7 и 8 юни преминават без големи маневри, ако не се считат постоянните взаимни бомбардировки с тежка и лека артилерия.
Междувременно в израелския щаб се водят спорове дали да се предприеме атака за превземането на Голанските възвишения. Повечето генерали считат, че такава атака ще има малък шанс за успех срещу добре укрепените сирийски позиции (в най-високата си част достигащи 500 м надморска височина). Моше Даян счита че израелските загуби ще са 30 000 души и яростно се противопоставя на предложението. Леви Ешкол(ком. на Сев. Корпус) и Давид Елазар са по-ентусиазирани и вярват че планът ще успее. След като обстановката на другите фронтове се прояснява на 8 юни, Даян дава съгласието си.
Сирийската армия на Голанските възвишения наброява 75 000 души в 9 бригади, адекватно снаражени с танкове и артилерия. Срещу тях Израел разполага с 3 бригади (1 бронетанкова и 2 пехотни). Още една пехотна бригада е върната от Дженин. Много важно предимство е предоставено от израелското разузнаване - то разполага с подробни данни за вражеските позиции, предадени от техния шпионин Ели Коен (екзекутиран две години по-рано в Дамаск). На 9 юни израелските бригади атакуват с подкрепата на ВВС. Предишните 4 дни израелските самолети са бомбардирали с малък успех укрепените артилерийски позиции на сирийската армия, но при пряката поддръжка на щурмуващите части успяват да попречат на сирийците да организират ефикасна отбрана. До вечерта на същия ден отбранителните линии са пробити. На 10-и юни израелските части извършват обходни маневри от север и юг, надявайки се да пленят повечето от 6-те сирийски бригади, разположени на Голанското Плато. Оказва се обаче че през ноща повечето части са изтеглени в Сирия. След кратко преследване е договорено спиране на огъня и машините спират на линията, по-късно станала известна като Лилавата.
3. Действия във въздуха
Още в началото на бойните действия Израел успява да си осигури въздушно превъзходство. В последвалите сражения става ясно колко критично е превъзходството във въздуха - особено при разгромяването на йорданската 60-та бригада и бомбардирането на иракската бронирана бригада, на път през Йордания. Фактически за цялата война арабските ВВС не успяват да нанесат нито един успешен въздушен удар - йорданските изтребители и египетските бомбардировачи са свалени по време на въздушните атаки над Израел през първите два дни.
4. Действия по вода
Военните действия в Средиземно море са изключително ограничени. Флотовете на Израел и Египет единствено извършват маневри с цел да провокират противника, но не се стига да същинско сражение. 6 израелски подводни диверсанти потопяват миночистач в пристанището на Александрия и биват пленени. Шарм Ел-Шейх е напуснат от египетските части и "завладян" на 7 юни от екипажите на няколко израелски катера(!). На 8 юни USS Liberty е атакуван по вода и от въдуха от Израел, причинявайки тежки повреди на кораба. Израел се извинява с грешка при идентификацията на кораба и изплаща обезщетения на близките на пострадалите моряци, но случая се обект на дебати през следващите няколко години.
Равносметка
На 11 юни е договорено общото спиране на огъня. Дотогава Израел е завлядял Ивицата Газа, Синайския п-ов, Западния Бряг на река Йордан (вкл. източен Йерусалим) и Голанските възвишения. Израел увеличава територията си около 3 пъти. Стратегическата "дълбочина" на юг се увеличава с 300 км, на изток с 60 км, а на север с 20 км планински терен, което ще се окаже важен фактор през следващата война. Под израелски контрол попадат и около 1 млн. араби от завладените територии.
Египет и Сирия научават тактически важни уроци, но стратегическите им цели остават непроменени, което ще доведе до следващата война - в която ще се опитат да си възвърнат загубените територии.
На 19 юни 1967 г. израелското правителство анонимно гласува Синай и Голан да бъдат върнати на Египет и Сирия в замяна на мирни договори. Голанските възвишения трябва да станат демилитаризирана зона, а за Тиранския провлак трябва да се изработят специални договорености. Правителството също така гласува да се започнат преговори с Йордания за източната граница. САЩ е информиран за решението, но не става ясно дали е помолен официално да служи като посредник. Египет и Сирия заявяват, че не са получили израелски мирни предложения. По-късно, Арабският Семинар в Картум декларира, че "няма да има признаване, мир или преговори с Израел".
Друг проблем са арабските бежанци. От приблизително 1 млн. арабско население на Западния Бряг, 300 000 бежанци бягат в Йордания, където допринасят за политическата нестабилност. От Голанските възвишения бягат към Сирия около 80 000 сирийци. Само жителите на източен Йерусалим и малобройните араби, останали на Голанските възвишения получават израелско гражданство, когато в началото на 80-те Израел официални анексира тези територии. Синай е върнат на Египет съгласно преговорите Кемп-Дейвид през 1978 г. Въпросът с Голанските възвишения и мирът със Сирия все още не са решени и до днес.
Загуби
Загубите на Израел, въпреки мрачните първоначални оценки се оказват изненадващо малки - общо под 1000 души. Египет губи 80% от военната си техника, 10 000 войници и 1500 офицери убити (срещу 338 души загуби за Израел на този фронт) и над 5000 пленени. Йордания дава около 6-7000 убити и 20 000 ранени. Сирия дава 2500 жертви, половината танкове и повечето от артилерията, разположени на Голанските възвишения. Официалните данни за загубите на Ирак са 10 убити и 30 ранени.
Приложения - карти на бойните действия и снимки
Comment