Деколонизация
Преди време Гоги беше започнал една тема наречена Деколонизация и спомням си тогава у мен се оформи идеята да пусна нещо по-обширно относно деколонизацията и по специално военните конфликти съпътстващи разпада на колониалните империи, с акцент най-вече върху африканския континент.
По принцип така формулирано заглавието предполага, даже изисква, цялостен преглед на историческия процес на деколонизация, а неизбежно и на колонизацията, но като обхват и дълбочина това е една огромна тема, за която не знам дали ще ни стигнат ресурси (източници и най-вече време) да отидем отвъд няколко встъпителни материала и несъмнените нечии коментарни постинга от едно две изречения. Така че предпочитам да тръгнем с малки крачки и първоначално ще се задоволя само с няколко маркиращи общия процес щрихи, като се надявам в процеса си на развитие самата тема да инициира една по-голяма като цели и обхват сериозна дискусия.
В предвид горното, а и като се стремя да спазвам военноисторическата насоченост на форума, се съсредоточавам върху военните конфликти и предлагам да оставим настрана сравнително мирната промяна в колонии като напр. Златния Бряг (Гана), Танганийка и всички френски колонии (с особено същественото изключение Алжир!). Що се отнася до това защо точно Африка или само Африка критериите са чисто субективни - просто процесите в Африка са ми най-интересни. Предлагам други потребители, ако имат желание, сили и възможности да се захванат с Китай, Индо-Пакистанските неразбории, Югоизточна Азия, Кипър и Арабския свят. Във връзка с последния длъжен съм да отбележа, че макар Египет географски да принадлежи към Африка, причислявам процеса на деколонизация там като типичен за Арабския свят и Насър и политиката му ще ни интересуват само дотолкова, доколкото оказват пряко влияние върху някои от действията в Африка.
Така зададен обхватът на темата ще бъде освен споменатия Алжир; конфликтите в британските владения мау мау в Британска Източна Африка (Кения) и войната в бивша Южна Родезия, после независима република Родезия (Зимбабве); цялата каша в Белгийско Конго Катанга и последвалия я бунт на Симба; войните, които португалците водят в колониите си - Мозамбик и най-вече Ангола и Южноафриканските войни в Ангола и Югозападна Африка (Намибия). Колкото до останалите горещи точки : Етиопско-Сомалийската и Етиопско-Еритрейската войни, Судан, Руанда, Либия Чад, Мароко Западна Сахара и пр. макар всички те несъмнено да носят отпечатъка на деколонизацията в един по-общ план, както между впрочем почти всичко на африканския континент, този отпечатък е по-скоро косвен и в динамиката на тяхното възникване, факторът оттегляне (или предимно нежеланието за оттегляне) на колониалната сила не е съществено образуващ.
На границата между така условно маркираните два типа военни конфликти стои Гражданската война в Нигерия (Войната за независимост на Биафра). От една страна, това е конфликт от същия тип, като този в Катанга. От друга нямаме военни действия, между сили на бившия колониален режим и на дадено движение за независимост. Все пак приликите с Катанга са толкова големи времево, като генезис и т.н. включително до факта групите на белите наемници, които се бият и в двете войни да са на практика едни и същи, че възнамерявам да я включим и нея.*
Източниците по темата са почти на 100% от интернет. За съжаление на български по въпроса няма почти нищо, ако се изключи лошо написаната, зле преведена и направо трагично непроверявана (издателите явно са пестили от коректор) книга на Боб Денар Корсар на републиката . В самия нет, за Южна Африка и Зимбабве има някои неща (в последните 3-4 години се появиха няколко нови добри сайта, разшириха се съществуващите, качиха се цели глави от книги със спомени на участници в боините действия.) Но около Конго продължава да витае почти непрогледна мъгла. До известна степен са разгледани действията на частите на ООН, но няма качено нищо от книгата на Майк Mad Mike Хоър напр. Въобще, не само за Конго, действията на белите наемници и като цяло гледната точка на изгубилата страна навсякъде е поставена под информационно затъмнение. Материали за тях почти винаги се намират главно в ревизионистки сайтове, често пъти пълни с куп пропагандни глупости. На не по-малки пропагандни глупости пък сме подложени в днешно време в следствие на стигащата до крайност политическа коректност , така че да се пише за войните, съпътсващи деколонизацията, отвъд краткото излагане на 2-3 клишета е доста трудна работа. Това е явен белег за съвременното отношение към малките мръсни войни , свидетелство за и пряк резултат от следвоенните (ВСВ и Виетнам) обществени нагласи по целия свят. Да се вгледаме по-сериозно в тези нагласи обаче, в най-добрия случай би представлявало едно задълбочаване в цялостното разглеждане на деколонизацията като исторически процес (както подчертах нека да оставим това евентуално за по-нататък), а в по-лошия и по-вероятния, ще доведе до едно излишно политизиране на темата. Тук се въползвам от случая да забележа, че темата е потенциално много податлива на изкривяване в посока на профанни политически заяждания и лесно може да се изроди в механично повтаряне на расистки, антипацифистки (малтусиански), антикомунистически, антиамерикански и прочее идеологеми. Оставям на вас да се сетите, доколко би се толерирало подобно изкривяване и в кое точно кошче ще заминат изказвания от типа на черни маймуни и т.н.
Историческата логика предполага да следваме конвенционалния подход и да разглеждаме конфликтите по реда на тяхното възникване и провеждане. В интерес на историческата логика този подход донякъде е спазен. Защо само донякъде? Отговорът е по обективни и субективни причини. Първите са свързани с оскъдните източници и липсата на материали за някои от въпросите. Например, когато човек не ползва френски доста трудно му е да намери хубави текстове за Алжир. А колкото до субективните, за да не погине ентусиазма на автора, позволете му да се занимае в началото с крайно интересната му Родезия. Още повече, че това е може би най-класическия конфликт на африканската деколонизация. Разположена по средата, както времево, така и като мащаб (между по-големите войни водени от истински държави като Франция и Южна Африка и малките конфликти като Кения и Биафра) войната в Родезия, съдържа всички класически съществени черти, които характеризират антиколониалната война в Африка. Елементи от нея могат да се открият във всички от изброените конфликти, докато обратното не винаги е вярно. Така че тя ми се струва най-подходяща за ролята на откриващо изложение. Накратко човек само за нея да прочете и после темата ми да му се стори скучна, пак ще придобие една много добра представа за същественото във войните на деколонизацията. За останалите засега смятам да се придържам към времевия подход и да разгледам след това Алжир и Кения, Катанга, Конго и Биафра, португалските войни и да завърша с другата предпочитана от мен и най-добре покрита от към източници тема Южна Африка.
За всяка една тези теми ще има отделно изложение, като предвиждам и една обща коментарна тема за анализи. Искрено се надявам, че моите съформуци ще се придържат към малко по-стойностно ниво на анализ в нея. Това не означава, че там няма да се допускат кратки постинги от 1-2 изречения или пък просто питания по интересни въпроси даже е желателно стига да са съдържателни и смислени, но със сигурност ще се обърна към управата за съдействие по ограничаване на всякакво празнословие и заяждане. Така че, ако нямате какво да кажете, по-добре си затрайте. Благодаря предварително.
*Забележка: Оставям настрана действията на Франция в Мароко и на Португалия в Гвинея Бисау, тъй като по същество те представляват умалени по мащаб и като интензитет, конфликтите в Алжир и респективно в Ангола. Все пак, ако на някой му се пише е добре дошъл с изложение по тях. Както разбира се и по всеки друг от повдигнатите въпроси.
Някои общи положения
Струва ми се в колониалната история можем да разграничим 3 етапа, които характеризират колонизаторския манталитет на европееца. На първо място веднага след откриването на Америка налице е спор относно, дали туземните жители въобще са хора и съответно дали имат душа, която си заслужава да бъде спасена. Като главен поборник на тезата, че местните жители все пак са хора и не следва да бъдат избивани като животни се явява епископ Бартоломе де лас Касас, който си спечелва репутацията на защитник на индианците. Btw в резултат на негови писма до кралския двор и т.н. срещу експлоатацията на индианци по плантациите в Новия свят, се взема решение да се прекрати използването им, още повече, че те доста бързо измират, и се започва вноса на работна ръка от Африка началото на търговията с черна слонова кост . Той и други духовници като него в крайна сметка печелят спора. След като вече е ясно, че завоевателите си имат работа с хора, към Новия свят се устремяват тълпи мисионери, решени да цивилизоват местните народи. С това се характеризира и втория етап в развитието на колонизаторския манталитет изобщо местните народи се считат за безвъзратно изостанали в културно и всякакво отношение. Те не са способни да се самоорганизират по един модерен начин, невъзможно им е, да се адаптират към модерния начин на мислене и поведение. В този смисъл модерния свят е недостъпен за тях, те могат и трябва да бъдат само държани в подчинение, управлявани и надлежно цивилизовани (не само Испания и Португалия, всяка колониална сила моментално изпраща мисионери в новозавладяните си територии). Заражда се идеята за White man s burden бремето на белия човек, който се грижи за цветнокожите деца .
Този тип мислене е господстващ доста дълго, до към 60-те години на ХІХв., когато настъпва една постепенна промяна на манталитета на европееца. Това се дължи предимно на общата промяна в културния хоризонт в Европа разни там Френски революции, забрана на търговията с роби, публикуването трудовете на Дарвин въобще митът за просветения ХІХ век и т.н. Освен това обаче, извън Европа се случват две събития, които демонстрират възможностите на поне част от тези колониални народи да се организират аналогично по примера на развития Запад.
Първото е едно доста сериозно и добре организирано въстание на сипаите в Северозападна Индия - т. нар. Indian Mutiny, което показва, че местните са усвоили достатъчно добре уроците на британските си колонизатори. Второто и може би още по-важно събитие е Революцията Мейджи в Япония. Насила (под заплахата на американския флот) или не, но страната за първи път от 150-200 г. се открива за света. Премахват се всякакви форми на децентрализация т.е. следва разправа с шогуните, които са архиретроградни в поддържането на феодалната система и като резлултат властта се унифицира под управлението на императора. Тази унификация спомага за развитието на индустрията и пр., създават се пощи, строят се пътища, ж.п. линии и т.н., също така е приета една доста модерна за времето си образователна система. Способността на японците да направят една толкова решителна крачка (колко точно решителна го разбират китайци и руснаци след около 30-40 год.) поставя под въпрос твърдението, че неевропейските народи са неспособни на самоорганизация по един модерен начин. Така полека лека се оформя едно ново отношение към т. нар. нецивилизовани народи. Бремето на белия човек все още е норма в мисленето (даже може би този период е апогея на тази идея), но вече има възгледи за промяна на модела, по който се управляват колониите. Урока от Индия кара англичаните, да се стремят да привлекат местната аристокрация, в администрирането и управлението на страната. Постепенно не само англичаните, но и всички колониални сили, възприемат политиката да спечелят на своя страна местните елити (племенни, родови и пр.) и да ги интегрират в системата на модерното образование, модерните социални структури, политическо устройство и т.н. Към края на ХІХ и началото на ХХв. в европейските университети вече има и чужди студенти представители на колонизираните народи и така постепенно се създават локални елити, притежаващи познание за това какво представлява западния свят. Обаче вместо да бъдат благодарни на колонизаторите, че саполучили това образование и че са получили възможността да се цивилизоват (каквито са очакванията от страна на мнозинството европейци), първото нещо което тези нови елити възприемат от западната култура е национализма. В това няма нищо чудно, струва ми се, че все пак национализмът е така да се каже най-лесно прилепчив, от чисто емоционална гледна точка се усвоява най-лесно. Да вземем един родов елит - очевидно за него е много по-добре ако успее да възпроизведе някакъв тип национално съзнание и като следствие да освободи страната си и да застане начело на една национална държава, отколкото въпреки привилегиите си, да си остане втора ръка член на обществото. Със сигурност като фактор би присъствала и личната амбиция и груповата амбиция, въобще не можем да не отбележим, че в политическо отношение национализмът се оказва много изкусителен. Ето как в крайна сметка въпросните обучавани от западната цивилизация елити застават срещу своито собствени благодетели .*
Като резултат в Третия свят през първите десетилетия на ХХв. започва развитието на един изключително интензивен процес на национално осъзнаване. Необходимо е да се подчертае обаче, че това представлява национално осъзнаване на елитите, не на общата маса. Тогава възникват движения като Индийски Национален Конгрес, по негов образец се заражда и първообраза на Африканския Национален Конгрес (АНК). По същото време в Китай се случва революцията на Сун Ят Сен и т.н. Тези движения бързо набират популярност и поставят на дневен ред въпроси за самоопределението и самоуправлението на своите народи. Актуалните проблеми пред колонизаторите вече не се състоят в това дали колонизираните народи са способни на модернизация, ами доколко модернизирани са за да поемат управлението в свои ръце. Решаването на тези проблеми, среща много трудности и протаквания през първата половина на ХХв. Очевидно колониализмът не е в състояние да понесе преките последствия от цивилизоването и модернизацията на същите тези елити, на които толкова е разчитал (веднъж изпуснат от бутилката, духът на национализма не може да бъде обуздан пример движението за пълна независимост пуна сварадж в Индия). По съвсем очевидни и користни подбуди този процес на предоставяне на самоуправление е възпиран от самите колонизатори, докато идва края на ВСВ. През самата война образът на старите колониални държави е силно пострадал в очите на отвъдморските им поданици, като това е особено силно видимо в Азия, където Япония в един момент окупира огромни територии, принадлежащи на Великобритания, Франция и Холандия. Това разрушаване на имиджа, както и фактът, че Британската империя окончателно предава щафетата и геополитическите си позиции на САЩ, а САЩ по политическа дефиниция, по конституция, по манталитет и т.н. са антиколониална държава или поне твърдят, че се опитват да бъдат такава, окончателно предопределя съдбата на колониите. Като прибавим и абсолютно радикалната позиция на световния комунизъм срещу колониализма виждаме как се оформя тази международна обстановка, която направо отприщва верижната реакция на деколонизацията.
Тук за целите на понататъшното изложение е особено важно да се изтъкне, че всички от гореописаните тенденции се проявяват най-силно в Азия и Близкия Изток, докато Африка е винаги в ариегарда на тези процеси. Както що се отнася до количествените и качествени измерения на процеса на култивирането и изграждането на местните елити, так и до интегрирането им, до степента на националното им осъзнаване и като резултат на мащабите и интензитета на антиколониалните движения. Във всички тези явления, към края на 40-те години, Черният континент уверено държи последното място.
Така че искаме или не, неизбежно се налага първоначално да се вгледаме за малко в Азия. Именно там като реакция на японската окупация се зараждат различни групировки борещи се за национална независимост, като след войната комунистическото движение е факторът, който допълнително радикализира тези групировки. Като следствие веднага след ВСВ в Югоизточна Азия се зараждат конфликти, който са изключително важни предвид факта, че оказват съществено влияние върху понататъшното формиране на стратегията и представата за начините на водене на такъв тип локална война. От страна на колониалните сили са замесени Великобритания и Франция, които управляват и най-много територии в Африка. По-късно и двете държави прилагат там уроците от Азия.
*Разбира се има сериозни изключения от тази тенденция, особено в Индия, където махараджите съзират заплахата за собствените си княжества в лицето на национализма и като цяло са на страната на англичаните. Но както казах в първия постинг, тук излагам само обобщаващи процесите щрихи.
Преди време Гоги беше започнал една тема наречена Деколонизация и спомням си тогава у мен се оформи идеята да пусна нещо по-обширно относно деколонизацията и по специално военните конфликти съпътстващи разпада на колониалните империи, с акцент най-вече върху африканския континент.
По принцип така формулирано заглавието предполага, даже изисква, цялостен преглед на историческия процес на деколонизация, а неизбежно и на колонизацията, но като обхват и дълбочина това е една огромна тема, за която не знам дали ще ни стигнат ресурси (източници и най-вече време) да отидем отвъд няколко встъпителни материала и несъмнените нечии коментарни постинга от едно две изречения. Така че предпочитам да тръгнем с малки крачки и първоначално ще се задоволя само с няколко маркиращи общия процес щрихи, като се надявам в процеса си на развитие самата тема да инициира една по-голяма като цели и обхват сериозна дискусия.
В предвид горното, а и като се стремя да спазвам военноисторическата насоченост на форума, се съсредоточавам върху военните конфликти и предлагам да оставим настрана сравнително мирната промяна в колонии като напр. Златния Бряг (Гана), Танганийка и всички френски колонии (с особено същественото изключение Алжир!). Що се отнася до това защо точно Африка или само Африка критериите са чисто субективни - просто процесите в Африка са ми най-интересни. Предлагам други потребители, ако имат желание, сили и възможности да се захванат с Китай, Индо-Пакистанските неразбории, Югоизточна Азия, Кипър и Арабския свят. Във връзка с последния длъжен съм да отбележа, че макар Египет географски да принадлежи към Африка, причислявам процеса на деколонизация там като типичен за Арабския свят и Насър и политиката му ще ни интересуват само дотолкова, доколкото оказват пряко влияние върху някои от действията в Африка.
Така зададен обхватът на темата ще бъде освен споменатия Алжир; конфликтите в британските владения мау мау в Британска Източна Африка (Кения) и войната в бивша Южна Родезия, после независима република Родезия (Зимбабве); цялата каша в Белгийско Конго Катанга и последвалия я бунт на Симба; войните, които португалците водят в колониите си - Мозамбик и най-вече Ангола и Южноафриканските войни в Ангола и Югозападна Африка (Намибия). Колкото до останалите горещи точки : Етиопско-Сомалийската и Етиопско-Еритрейската войни, Судан, Руанда, Либия Чад, Мароко Западна Сахара и пр. макар всички те несъмнено да носят отпечатъка на деколонизацията в един по-общ план, както между впрочем почти всичко на африканския континент, този отпечатък е по-скоро косвен и в динамиката на тяхното възникване, факторът оттегляне (или предимно нежеланието за оттегляне) на колониалната сила не е съществено образуващ.
На границата между така условно маркираните два типа военни конфликти стои Гражданската война в Нигерия (Войната за независимост на Биафра). От една страна, това е конфликт от същия тип, като този в Катанга. От друга нямаме военни действия, между сили на бившия колониален режим и на дадено движение за независимост. Все пак приликите с Катанга са толкова големи времево, като генезис и т.н. включително до факта групите на белите наемници, които се бият и в двете войни да са на практика едни и същи, че възнамерявам да я включим и нея.*
Източниците по темата са почти на 100% от интернет. За съжаление на български по въпроса няма почти нищо, ако се изключи лошо написаната, зле преведена и направо трагично непроверявана (издателите явно са пестили от коректор) книга на Боб Денар Корсар на републиката . В самия нет, за Южна Африка и Зимбабве има някои неща (в последните 3-4 години се появиха няколко нови добри сайта, разшириха се съществуващите, качиха се цели глави от книги със спомени на участници в боините действия.) Но около Конго продължава да витае почти непрогледна мъгла. До известна степен са разгледани действията на частите на ООН, но няма качено нищо от книгата на Майк Mad Mike Хоър напр. Въобще, не само за Конго, действията на белите наемници и като цяло гледната точка на изгубилата страна навсякъде е поставена под информационно затъмнение. Материали за тях почти винаги се намират главно в ревизионистки сайтове, често пъти пълни с куп пропагандни глупости. На не по-малки пропагандни глупости пък сме подложени в днешно време в следствие на стигащата до крайност политическа коректност , така че да се пише за войните, съпътсващи деколонизацията, отвъд краткото излагане на 2-3 клишета е доста трудна работа. Това е явен белег за съвременното отношение към малките мръсни войни , свидетелство за и пряк резултат от следвоенните (ВСВ и Виетнам) обществени нагласи по целия свят. Да се вгледаме по-сериозно в тези нагласи обаче, в най-добрия случай би представлявало едно задълбочаване в цялостното разглеждане на деколонизацията като исторически процес (както подчертах нека да оставим това евентуално за по-нататък), а в по-лошия и по-вероятния, ще доведе до едно излишно политизиране на темата. Тук се въползвам от случая да забележа, че темата е потенциално много податлива на изкривяване в посока на профанни политически заяждания и лесно може да се изроди в механично повтаряне на расистки, антипацифистки (малтусиански), антикомунистически, антиамерикански и прочее идеологеми. Оставям на вас да се сетите, доколко би се толерирало подобно изкривяване и в кое точно кошче ще заминат изказвания от типа на черни маймуни и т.н.
Историческата логика предполага да следваме конвенционалния подход и да разглеждаме конфликтите по реда на тяхното възникване и провеждане. В интерес на историческата логика този подход донякъде е спазен. Защо само донякъде? Отговорът е по обективни и субективни причини. Първите са свързани с оскъдните източници и липсата на материали за някои от въпросите. Например, когато човек не ползва френски доста трудно му е да намери хубави текстове за Алжир. А колкото до субективните, за да не погине ентусиазма на автора, позволете му да се занимае в началото с крайно интересната му Родезия. Още повече, че това е може би най-класическия конфликт на африканската деколонизация. Разположена по средата, както времево, така и като мащаб (между по-големите войни водени от истински държави като Франция и Южна Африка и малките конфликти като Кения и Биафра) войната в Родезия, съдържа всички класически съществени черти, които характеризират антиколониалната война в Африка. Елементи от нея могат да се открият във всички от изброените конфликти, докато обратното не винаги е вярно. Така че тя ми се струва най-подходяща за ролята на откриващо изложение. Накратко човек само за нея да прочете и после темата ми да му се стори скучна, пак ще придобие една много добра представа за същественото във войните на деколонизацията. За останалите засега смятам да се придържам към времевия подход и да разгледам след това Алжир и Кения, Катанга, Конго и Биафра, португалските войни и да завърша с другата предпочитана от мен и най-добре покрита от към източници тема Южна Африка.
За всяка една тези теми ще има отделно изложение, като предвиждам и една обща коментарна тема за анализи. Искрено се надявам, че моите съформуци ще се придържат към малко по-стойностно ниво на анализ в нея. Това не означава, че там няма да се допускат кратки постинги от 1-2 изречения или пък просто питания по интересни въпроси даже е желателно стига да са съдържателни и смислени, но със сигурност ще се обърна към управата за съдействие по ограничаване на всякакво празнословие и заяждане. Така че, ако нямате какво да кажете, по-добре си затрайте. Благодаря предварително.
*Забележка: Оставям настрана действията на Франция в Мароко и на Португалия в Гвинея Бисау, тъй като по същество те представляват умалени по мащаб и като интензитет, конфликтите в Алжир и респективно в Ангола. Все пак, ако на някой му се пише е добре дошъл с изложение по тях. Както разбира се и по всеки друг от повдигнатите въпроси.
Някои общи положения
Струва ми се в колониалната история можем да разграничим 3 етапа, които характеризират колонизаторския манталитет на европееца. На първо място веднага след откриването на Америка налице е спор относно, дали туземните жители въобще са хора и съответно дали имат душа, която си заслужава да бъде спасена. Като главен поборник на тезата, че местните жители все пак са хора и не следва да бъдат избивани като животни се явява епископ Бартоломе де лас Касас, който си спечелва репутацията на защитник на индианците. Btw в резултат на негови писма до кралския двор и т.н. срещу експлоатацията на индианци по плантациите в Новия свят, се взема решение да се прекрати използването им, още повече, че те доста бързо измират, и се започва вноса на работна ръка от Африка началото на търговията с черна слонова кост . Той и други духовници като него в крайна сметка печелят спора. След като вече е ясно, че завоевателите си имат работа с хора, към Новия свят се устремяват тълпи мисионери, решени да цивилизоват местните народи. С това се характеризира и втория етап в развитието на колонизаторския манталитет изобщо местните народи се считат за безвъзратно изостанали в културно и всякакво отношение. Те не са способни да се самоорганизират по един модерен начин, невъзможно им е, да се адаптират към модерния начин на мислене и поведение. В този смисъл модерния свят е недостъпен за тях, те могат и трябва да бъдат само държани в подчинение, управлявани и надлежно цивилизовани (не само Испания и Португалия, всяка колониална сила моментално изпраща мисионери в новозавладяните си територии). Заражда се идеята за White man s burden бремето на белия човек, който се грижи за цветнокожите деца .
Този тип мислене е господстващ доста дълго, до към 60-те години на ХІХв., когато настъпва една постепенна промяна на манталитета на европееца. Това се дължи предимно на общата промяна в културния хоризонт в Европа разни там Френски революции, забрана на търговията с роби, публикуването трудовете на Дарвин въобще митът за просветения ХІХ век и т.н. Освен това обаче, извън Европа се случват две събития, които демонстрират възможностите на поне част от тези колониални народи да се организират аналогично по примера на развития Запад.
Първото е едно доста сериозно и добре организирано въстание на сипаите в Северозападна Индия - т. нар. Indian Mutiny, което показва, че местните са усвоили достатъчно добре уроците на британските си колонизатори. Второто и може би още по-важно събитие е Революцията Мейджи в Япония. Насила (под заплахата на американския флот) или не, но страната за първи път от 150-200 г. се открива за света. Премахват се всякакви форми на децентрализация т.е. следва разправа с шогуните, които са архиретроградни в поддържането на феодалната система и като резлултат властта се унифицира под управлението на императора. Тази унификация спомага за развитието на индустрията и пр., създават се пощи, строят се пътища, ж.п. линии и т.н., също така е приета една доста модерна за времето си образователна система. Способността на японците да направят една толкова решителна крачка (колко точно решителна го разбират китайци и руснаци след около 30-40 год.) поставя под въпрос твърдението, че неевропейските народи са неспособни на самоорганизация по един модерен начин. Така полека лека се оформя едно ново отношение към т. нар. нецивилизовани народи. Бремето на белия човек все още е норма в мисленето (даже може би този период е апогея на тази идея), но вече има възгледи за промяна на модела, по който се управляват колониите. Урока от Индия кара англичаните, да се стремят да привлекат местната аристокрация, в администрирането и управлението на страната. Постепенно не само англичаните, но и всички колониални сили, възприемат политиката да спечелят на своя страна местните елити (племенни, родови и пр.) и да ги интегрират в системата на модерното образование, модерните социални структури, политическо устройство и т.н. Към края на ХІХ и началото на ХХв. в европейските университети вече има и чужди студенти представители на колонизираните народи и така постепенно се създават локални елити, притежаващи познание за това какво представлява западния свят. Обаче вместо да бъдат благодарни на колонизаторите, че саполучили това образование и че са получили възможността да се цивилизоват (каквито са очакванията от страна на мнозинството европейци), първото нещо което тези нови елити възприемат от западната култура е национализма. В това няма нищо чудно, струва ми се, че все пак национализмът е така да се каже най-лесно прилепчив, от чисто емоционална гледна точка се усвоява най-лесно. Да вземем един родов елит - очевидно за него е много по-добре ако успее да възпроизведе някакъв тип национално съзнание и като следствие да освободи страната си и да застане начело на една национална държава, отколкото въпреки привилегиите си, да си остане втора ръка член на обществото. Със сигурност като фактор би присъствала и личната амбиция и груповата амбиция, въобще не можем да не отбележим, че в политическо отношение национализмът се оказва много изкусителен. Ето как в крайна сметка въпросните обучавани от западната цивилизация елити застават срещу своито собствени благодетели .*
Като резултат в Третия свят през първите десетилетия на ХХв. започва развитието на един изключително интензивен процес на национално осъзнаване. Необходимо е да се подчертае обаче, че това представлява национално осъзнаване на елитите, не на общата маса. Тогава възникват движения като Индийски Национален Конгрес, по негов образец се заражда и първообраза на Африканския Национален Конгрес (АНК). По същото време в Китай се случва революцията на Сун Ят Сен и т.н. Тези движения бързо набират популярност и поставят на дневен ред въпроси за самоопределението и самоуправлението на своите народи. Актуалните проблеми пред колонизаторите вече не се състоят в това дали колонизираните народи са способни на модернизация, ами доколко модернизирани са за да поемат управлението в свои ръце. Решаването на тези проблеми, среща много трудности и протаквания през първата половина на ХХв. Очевидно колониализмът не е в състояние да понесе преките последствия от цивилизоването и модернизацията на същите тези елити, на които толкова е разчитал (веднъж изпуснат от бутилката, духът на национализма не може да бъде обуздан пример движението за пълна независимост пуна сварадж в Индия). По съвсем очевидни и користни подбуди този процес на предоставяне на самоуправление е възпиран от самите колонизатори, докато идва края на ВСВ. През самата война образът на старите колониални държави е силно пострадал в очите на отвъдморските им поданици, като това е особено силно видимо в Азия, където Япония в един момент окупира огромни територии, принадлежащи на Великобритания, Франция и Холандия. Това разрушаване на имиджа, както и фактът, че Британската империя окончателно предава щафетата и геополитическите си позиции на САЩ, а САЩ по политическа дефиниция, по конституция, по манталитет и т.н. са антиколониална държава или поне твърдят, че се опитват да бъдат такава, окончателно предопределя съдбата на колониите. Като прибавим и абсолютно радикалната позиция на световния комунизъм срещу колониализма виждаме как се оформя тази международна обстановка, която направо отприщва верижната реакция на деколонизацията.
Тук за целите на понататъшното изложение е особено важно да се изтъкне, че всички от гореописаните тенденции се проявяват най-силно в Азия и Близкия Изток, докато Африка е винаги в ариегарда на тези процеси. Както що се отнася до количествените и качествени измерения на процеса на култивирането и изграждането на местните елити, так и до интегрирането им, до степента на националното им осъзнаване и като резултат на мащабите и интензитета на антиколониалните движения. Във всички тези явления, към края на 40-те години, Черният континент уверено държи последното място.
Така че искаме или не, неизбежно се налага първоначално да се вгледаме за малко в Азия. Именно там като реакция на японската окупация се зараждат различни групировки борещи се за национална независимост, като след войната комунистическото движение е факторът, който допълнително радикализира тези групировки. Като следствие веднага след ВСВ в Югоизточна Азия се зараждат конфликти, който са изключително важни предвид факта, че оказват съществено влияние върху понататъшното формиране на стратегията и представата за начините на водене на такъв тип локална война. От страна на колониалните сили са замесени Великобритания и Франция, които управляват и най-много територии в Африка. По-късно и двете държави прилагат там уроците от Азия.
*Разбира се има сериозни изключения от тази тенденция, особено в Индия, където махараджите съзират заплахата за собствените си княжества в лицето на национализма и като цяло са на страната на англичаните. Но както казах в първия постинг, тук излагам само обобщаващи процесите щрихи.
Comment