Непознатият Милошевич и войната

[ndragostinov]

В днешно време Слободан Милошевич е една доста противоречива личност. Несъмнено, в нашите балкански среди, симпатиите към него имат надмощие. С риск да прозвуча остро, без колебание ще отбележа, че тази позиция се уповава на първолашко познание оносно Югослваската война нейният характер, ход и т.н. Това важи най-силно за поколението на 15-25 годишните хора, на които днес им пълнят главите с разни просръбски публицистики, които непрестанно дълбаят оттук-оттам разни теории, без да бъдат посочвани конкретни събития, конкретни дати, конкретни имена, конкретни факти. Авторите на тези материали всячески си чешат езиците, разтягайки локуми върху хартия относно неща, които са предварително ясни на всеки среднообразован човек, но мълчат за други неща, които са слабоизвестни и неудобни за вижданията им. За повече респект използват научни термини, изрядна формулировка и хоп насам народе, вземи си новата дажба научен труд .
Заради тези манипулатори на общественото съзнание, днес почти всеки млад човек свързва югославската война единствено с нейната финална фаза бомбардировките над Белград. Не бих се очудил ако някои от тях си мислят, че преди американската намеса през 1999год., война изобщо не е имало.
Голяма част от гореспоменатите анализатори са антисемисти, които мислят, че световната масонска конспирация е виновна за нещастието на сръбския крах. Но те едва ли са запознати с приятелството между евреи и сърби по време на войната в бивша Югославия. Малцина от тях са чували името на Клара Мандич, основателка на Обществото за сръбско-еврейска дружба (ОСЕД). Зъболекар от Белград, загубила над половината си семейство в Холокоста, Мандич е обаятелна личност с дълги червени нокти, носеща две златни звезди на Давид около шията си. Тя има много връзки със сръбски интелектуалци, които тогава все по-често сравняват сърбите с евреите като два мъченически народа с божествена мисия.
Мнозина известни сръбски националисти влезли в ОСЕД, включително писателят Добрица Чосич. В едно интервю от март 1993год, с подчертана симпатия към Милошевич, Мандич разказва за произхода на обществото: Отидох направо при Слободан Милошевич. Той прие и застана пълно зад мен . Мандич била приятелка и с лидера на босненските сърби Радован Караджич и Горан Хаджич, президент на Сръбската република в Крайна и двамата признати за военопрестъпници от международният трибунал в Хага. Аз съм съветник на двама президенти и много се гордея с това , хвали се Мандич. Тя използва връзките си с Милошевич за да организира седмица на Сърбия в Израел през май 1990год. В резултата на това е насърчен бизнеса и туризма между двете двете държави, а градовете Белград и Тел Авив са побратимени, както и Нови Сад с Хаифа.
Приятелството между сърби и евреи по време на войната не било само на думи. Сърбите с готовност оказват помощ за оцеляването на босненските евреи. Всички те биват снабдени от сърбите с писмо, което утвърждава техния статут. Договорено е писмото да бъде достатъчно за гарантирано преминаване през границата. Всички разходи по изпращането на дадено лице до Израел биват изплатени. За тяхното пътуване дори е впрегната югославската авиация. Може би не е изненадващ фактът, че това предложение ражда значителен брой хора, осмивани като бързи евреи , които изведнъж преоткриват своя произход. Както отбелязва гневно един еврейски ръководител От 1200 евреи в Сараево 3000 напуснаха града . Но не всички заминават. Дори от Сараево. Останалата в града общност спечелва уважение, като поддържала кухня за безплатна супа и аптека.
Коренно различно е отношението на босненските сърби към нееврейските жители на Босна. По време на обсадата на Сараево населението му фактически е затворено в града. Пътищата, които водеха извън него, са блокирани от сърбите. Всеки автомобил, който се опитва да мине по тях, бива обстрелван без предупреждение. Шегобийците заприказвали, че мечтата на обикновенния босненец била, някоя сутрин той да се събуди еврейн.
Освен всичко това, на еврейската общност в Белград е разрешено да има радиостанция с позивни YUIJOB (Югославия Първа еврейска общност в Белград), която предава съобщения за евреите в Сараево два пъти седмично.
От своя страна, Израел въобще не гледа безучастно всичко това. Интересът му към югославските войни се увеличава. Пример за това е холандският доклад за падането на Сребреница, който твърди, че в замяна на свободното напускане на босненските евреи, Израел доставя на босненските сърби оръжие.
Същевременно, един от главните противници на сърбите е Хърватският президент Франьо Туджман. Този човек, за разлика от Милошевич, се доказва като един истински антисемист. Неговата книга Празноти в историческата реалност по такъв начин ревизира Холокоста и изобилства с антиеврейска пропаганда, че чак Израел отказва размяната на посланници докато книгата не бъде изтеглена от печат. Туджман също си спечелва слава когато заявява по време на предизборната си кампания през 1990год: Благодаря на Господ, че жена ми не е нито еврейка, нито сръбкиня .
Ако по света наистина съществува някаква невидима еврейска конспирация , то тя доста помага на сърбите. Щом масонството управлява световното правителство , кой друг е причинителят на световното бездействие по време на войната в Босна. Приятелят на еврейката Мандич Радован Караджич, необезпокояван нито от ООН, нито от САЩ, нито от ЕС, в продължение на над 3 години извършва истински геноцид в Босна. Десетки селища биваха унищожавани. В самата Европа, на по-малко от 500 мили от Виена, има концентрационни лагери, а Европейският съюз не си мръдва и пръста. Пратеникът на ЕС за бивша Югославия лорд Оуен, по време на посещение в Сараево, без заобиколки заявяви на босненците пред камерите: Не си мечтайте, че Западът ще дойде тук за да ви помогне! Не сънувайте сънища! .
Жителите на Сараево разбираемо мечтаят за това. Три години и половина този град, който не отстъпва по размери и красота на много български селища като Пловдив, Варна, Русе, ежедневно е обстрелван от босненските сърби. Човешката трагедия на войната оттам е описана подробно в документи на Хагския трибунал като приложение Е в обвинителния акт срещу Милошевич. То описва инциденти със снайпреисти по времена обсадата на Сараево. Ананица Пита, тогава тригодишна, била простреляна докато си събувала обувките на прага на дома си на 13 декември 1992год. Дженана Соколович, тридесет и една годишна, вървяла към дома със своя син Нермин, седемгодишен, на 18 ноември 1994год. Събирали дърва за огрев. Куршумът минал през корема на Дженана и улучил сина й в главата, убивайки го. Лейла Байрямович, двадесет и четири годишна, седяла в апартамента на приятел на 8 декември 1994год., когато била застреляна в главата. И така продължават редове и цифри.
Но инцидентите със снайпреисти съвсем не са единствените документирани случаи. Мохамед Капетанович, тогава на девет години, играл със своите приятели (спускали се с шейни на зимния сняг) в сараевското предградие Алипасино поле през януари 1994год., когато босненските сърби започнали да изстрелват мини по тях. Шестима души били убити при атаката, основно деца. Ранен в главата и единия крак, Мохамед претърпява седем опреации за две години, но оживял. Шест години по-късно, той се среща лично с Милошевич. Поводът на срещата е поканата да даде показания пред Хагския трибунал срещу него.

Такива кървави събития се разиграват из цяла Босна. Днес малко хора са запознати с трагедията на Сараево. Колкото и абсурдно да звучи, в едно отношение жителите му имат късмет. Макар града да е разрушен от артилерията, танковете, БМП-тата, минометите, и какво ли още не, все пак сърбите не успяват да го превземат. Далеч по-нерадостна съдба има населението на множество други селища като например Вуковар и Сребреница. Онова, което се случи там, спокойно може да бъде определено като кървава баня. Из цяла Босна цивилните жертви са десетки хиляди. Само броят на децата, които са убити или изчезнали, възлиза на 16 000. Други 35 000 са ранените. Над 1 милион души загубват домовете си.
Пратеникът на ЕС също разбираемо заявява: Не си мечтайте, че Западът ще дойде тук за да ви помогне! Не сънувайте сънища! . Разбираемо е, като се има в предвид неговото приятелство със сръбския президент Слободан Милошевич. Двамата политици обичат да прекарват заедно своето време на по чаша уийски в приятни вечери. Нерядко организират истински семейни срещи със съпругата на лорд Оуен Деби и първата дама на Сърбия Мира. Двете двойки се радват на дълги обяди в бившите резиденции на Тито. Но Оуен не е единственият високопоставен аристократ приятел на Милошевич. Британският министър на външните работи - лорд Хърд, също прекарва доста време с Милошевич на очарователни неофициални срещи на по чаша.
Докато трае периода на тези приятелски срещи, представителят на Комисарята на ООН за бежанците в бивша Югославия - Хосе Мария Мендилус, докладва от обиколката на Зворник: Можех да видя камиони, пълни с мъртви тела. Можех да видя милиционери да изкарват още тела на деца, жени и стари хора от техните къщи и да ги слагат в каионите. Видях най-малко четири или пет камиона пълни с трупове. Докладът на Мендилус не получава нужното внимание, защото ООН, правейки услуга на сърбите, решава да не поема ангажираност по отношение на Босна. Организацията се противопоставя на опитите за защита на цивилното население от посегателства. През март 1991год. френският грнерал Флип Морион тромаво си проправя път през сръбските позиции до Сребреница и когато най-после пристига там, издига синия флаг на ООН, като обявява, че градът е под защитата на ООН. Неговият самостоятелен донкихотовски жест докарва дипломатите в Ню Йорк до гневни припадъци. Те се борят да намерят формула, недопускаща реална намеса за защита на анклавите. Предложението на необвъезаните страни Сребреница да бъде обявена за безопасно убежище , задължаващо ООН да защитава града, е отхвърлено.
Що се отнася до омразната масонска Америка, през първите четири години от войната, най-кървавите САЩ показва абсолютно безразличие. Чак към 1995год. американската политика в региона започва да се активизира. Като повод за решителна намеса е използван поредният кървав инцидент в Сараево. На 27 август 1995год. 37души са убити на централния градски пазар от 5 мини, изстреляни от позициите на сърбите. Два дена по-късно, жителите на Сараево наблюдавали със страх и почуда прелитащите над главите им изстребители на НАТО, питайки се защо това е отнело толкова време. С въздушни нападения и вълни от крилати ракети Томахоук през следващата седмица, Пактът систематично унищожава значителна част от военната и комуникационна инфраструктура на босненските сърби.
Въпросът защо американската намеса е отнела близо четири години е основателен. Вероятата причина е фактът, че американското правителство чак към 1995год. има потребност да влезе в ролята си на международен полицай. След две години предстоят избори и президентът Клинтън има нужда да спечели подкрепата на обществеността вътре и извън Америка. Прекратяването на една война, койято вече отдавна буди отвращение по цял свят, би дало добър резултат. За да стане това, американците трябва да довлекат вреждуващите лидери от Балканите на своя земя, където да ги принудят да се споразумеят. Така и станало.
Макар да бомбандират позициите на Караджич около Сараево, водената от САЩ политика в никакъв случай няма за цел да наложи победа над босненските сърби и Милошевич. Дори напротив американците предотвратяват сръбския окончателен разгром.
В същата година, Босненско-хърватската армия (ХВО) предприемат широкомащабно настъпление срещу сърбите. Главната мишена е град Бяла Лука северен босненски град, който Милошевич подготвя като алтернативна база на властта. Ръководството на босненските сърби там, по общо мнение е по-умерено . Въпреки това, Бяла Лука е епицентър на етническо прочистване в Северна Босна през 1992год., където също са разположени концлагерите. За босненци и хървати това е място на терор и убийство. Сега обаче идва ред на босненските съеби да се страхуват. Градът се подготвя за евакуация, докато настъпващите хърватско-босненски войски щурмуват, пробивайки позициите на босненските сърби.
Но Вашингтон решава да не допусне падането на Бяла Лука. Градът и Милошевич са спасени от американците в лицето на Ричард Холбрук специалният пратеник на САЩ за Балканите, който действа като булдозер. Холбрук провежда среща с Милошевич и лидерите на босненските сърби генерал Младич и Радован Караджич, на която четиримата единодушно заключват, че ако Бяла Лука падне, цялата босненска Сръбска република ще рухне, като събори и Милошвеич. Единодушни са също в това, че подобен сценарий е немислим. Скоро след това, САЩ настояват пред Босна и Хърватия, двете държави да преустановят офанзивата. Хърватският президент Туджман се съгласява. Бяла Лука е пощадена.
В Сараево Босненският президент Изетбегович и неговите генерали искат да продължат и освободят повече територия, но Холбрук охлажда страстите. С характерния си директен език, той казва на Изетбегович, че поставя на карта съдбата на Босна. Босненският президент няма друг избор, освен да отстъпи.
Месец след като осветлението и отоплението в Сараево са възстановени, както по време на срещите си с лорд Оуен и лорд Хърд, Милошевич седи на пияното, с чаша уиски в ръка, доставяйки наслада на западни дипломати със своя версия на песента Нежно . Мястото на импровизираната серенада е военовъздушната база на САЩ Райт-Патерсън в Дейтън, Охайо. Милошевич, Франьо Туджман, Алия Изетбегович и техните съветници пристигат на 31 октомври за да обсъдят детайлите в окончателния текст на мирното споразумение за Босна.
Милошевич идва в Дейтън готов да подпише. Той осъзнава, че Босна и Хърватия вече имат надмощие над него. Хърватия освобиждава почти цялата си територия от ръцете на тамошните сърби. Босна има достатъчен политически и военен ресурс да направи същото в случай, че Милошевич започне да упорства. В самата Сърбия обстановката не била благоприятна за Милошевич. Разпалваният от него, пропитит със самосъжаление национализъм, отдавна е дотегнал на хората. Те усетили истинската същност на своя президент още през 1991год. и близо 500 000 демонстранти изпълват улиците на Белград да протестират срещу него. Затова, подобно на останалите, Милошевич също се нуждае от прекратяване на огъня.

[Гост]

Какво да добави човек ....

Макар и той да е безспорно силна личност, същността на Милошевич се усети от сърбите и по създадената от него мафия и дълбока мафиотска структура и култура, която така пропи сръбското общество и бит, че стана едва ли не национална особеност, докато не дойде време за събаряне на мафиотски офиси и масови арести...

[HELLCAT]

Какво да добави човек ....

Макар и той да е безспорно силна личност, същността на Милошевич се усети от сърбите и по създадената от него мафия и дълбока мафиотска структура и култура, която така пропи сръбското общество и бит, че стана едва ли не национална особеност, докато не дойде време за събаряне на мафиотски офиси и масови арести...

Обикновен комунизъм ( фашизъм - сетих за доста добрия филм на М. Ром )

[ndragostinov]

В Дейтън ясно проличава взаимното харесване между Милошевич и американците, особено от страна на Ричард Холбрук, което е важен фактор за финализирането на Дейтънските договорености. Сръбският президент е най-популярният от тримата лидери. Франьо Туджман е считан за докарваща до побъркване досада, изнасящ лекции и хвалещ се със славната вековна история на Хърватия, обяснявайки своята търпимост към възстановяването на символите на пронацисткия усташки режим. Алия Избетович седи мрачен и непрощаващ. Неговото сурово изражение е морален укор към западните дипломати, които по-рано стояли настрана, докато Босна била унищожавана. Той кара хората да се чувстват виновни и неудобно.
Милошевич е много по-забавен. Той е един от тях. Той познава и харесва Съединените щати и американците още от 70-те и 80-те години, когато въртеше корпоративен бизнес с тях. Както отбелязва западен представител, който присъства на преговорите в Дейтън: „Милошевич винаги беше на разположение на Ричард Холбрук. Той познаваше американците и се държеше като темпераментен сърбин, а не като зъл фанатик”.
Дейтънското споразумение се оказва доста изгодно за Милошевич и босненските сърби. Според решенията му, 49 на сто от Босна преминава във владенията на Босненската сръбска република. Тази република официално получава правото да разполага със собствена армия, полиция, политически структури и съдебна система. Фактически, единната парична единица – конвертируемата марка, става единственият фактор, който щял да „държи” Босненската сръбска република под контрола на босненската държава. Това е победа за босненските сърби. Тяхната република остава да съществува, и дори запазва името си – Република Сръбска, а извърженото от нея етническо прочистване е легитимирано.
След постигането Дейтънското споразумение, Милошевич триумфира. Той е бурно приветстван освен от Сърбия, така също и от САЩ. По време на среща в Париж, американския президент Бил Клинтън му заявява „Знам, че това споразумение не би било възможно без Вас. Вие направихте Дейтън възможен”. Само три години по-късно,
„миротворецът” безвъзвратно ще бъде анатемосан от „световния полицай”.
В края на 1997год. и началото на 1998год., откъм албанската граница масово започва да се прехвърля оръжие и жива сила в Косово. Създава се Армията за освобождение на Косово (АОК), която започва партизанска война срещу властта на косовските сърби в региона. Действията на АОК били активно подкрепяни от страна на местните албанци. В отговор, сръбските сили за сигурност отново прибягват до прилагането на етническо прочистване. Но този път, то се изразява главно в изгонване на албанците от родните им селища и тяхното насилствено транспортиране до границата с Албания. За разлика от времето на босненската война, много по-рядко били извършвани убийства на цивилни. Общият брой на загиналите възлиза на 2 000 души.
САЩ отново решават да се намесят, но Милошевич знае, че ако този път отстъпи Косово, с политическата му кариера в самата Сърбия е свършено. От своя страна, АОК поисква независимост за Косово. През 1999год. във френския замък „Рамбуйе”, близо до Париж, се състоят заключителни дипломатически разговори за Косово. Милошевич не присъства. На косовските албанци е предложена значителна автономия, подкрепена от 30 000 войници на НАТО и изтегляне на по-голямата част от сръбските войски. 5 000 полицаи и граничари щели да останат. Не бива да се пропуска факта, че Косово щяло остане част от Сърбия и Югославия. След два кръга на срещи и усилен натиск от страна на Съединените щати, албанската делегация неохотно подписва мирния план през март. Албанците се съгласяват, знеки, че тъй като сърбите и без това ще отхвърлят плана, те поне може да получат дипломатически кредит на доверие.
За първи път интересите на Сърбия се оказват противоположни с тези на САЩ. За Милошевич е немислимо да отстъпи, докато американците вече са твърдо решени да осъществят направвените споразумения, със или без съгласието на сърбите. Някогашното приятелство между Милошевич и САЩ, сега се превръща във вражда.
Американският генерал Клаус Науман провежда няколко срещи със сръбския президент, заявявайки, че Сърбия не отстъпи, НАТО ще предприеме въздушни нападения срещу нея. Милошевич дава ясно да се разбере, че отстъпление няма да има. Фактически, той не се безпокои особено от бомбардировки на НАТО. Той вярва, че неговият режим може да издържи бомбардировките, които даже биха затвърдили вътрешната му подкрепа. Наясно е също, че въпреки своите заплахи, Алиансът е сериозно разделен.

На 22 март, пълномощникът на Пентагона – Ричард Холбрук, се среща с Милошевич. Внимателно подбирайки думите си, той заявява, че бомбардировките „ще бъдат внезапни, ще бъдат сурови, ще бъдат продължителни”. Милошевич пак не отстъпва. Малко преди да замине, Холбрук подметнал: „Ще започнат много скоро, след като си тръгна”.
Именно последните години от войната в Бивша Югославия изграждат за Милошевич фалшивата представа за един „балкански герой”, който уж бил единственият смелчага, готов да се изправи срещу „лошия запад”. Както самият той бе очаквал, бомбардировките увеличават подкрепата към него вътре и извън Сърбия. Стигна се до там, че дори у нас бяха провеждани демонстрации в негова защита. Малцина помнят или изобщо някога са били запознати с политическите му игрички в годините преди 1997год.
Фактически, преди Косово, единственото по-сериозно действие от страна на Запада срещу босненските сърби, е бомбандирането на техните позиции около Сараево и икономическите санкции, които освен битови мъки на обикновените хора, нищо друго не постигат. Но тези бомбадировки в никакъв случай нямат за цел да навредят на Милошевич. Самият той многократно демонстрира истиноко презрение към босненските сърби пред западните дипломати и непрестанно се разграничава от тях. Редовно натяква на западняците, че той няма никакъв контрол върху тях и едва ли не, Сърбия и Република Сръбска са две независими една от друга държави. В Дейтън, Милошевич постоянно унижава делегатите на босненските сърби. Той без колебание се подмазва на босненския премиер Харис Силайджич, в тяхно присъствие. Също така, „великодушно” отстъпва Сараево на босненците, като заявява на Силайджич: „Вие заслужавате Сараево, защото вие се бихте за него, а онези страхливци ви убиваха от хълмовете”, имайки в предвид босненските сърби.
Мотивът за целия този театър е ясен – Милошевич иска да се издигне в очите на Американците. Пеструвайки се на възмутен от зверствата, които бяха упражнявани над босненците, Милошевич напразно се опитва да заличи своята собствена вина за тях.
А вина има. Сръбските паравоенни формирования са гръбнака на Босненската сръбска република. Едно от тях е „Тигрите”. То е командвано от Желко Разнятович с прякор Аркан. Връзката между сръбското правителство и Аркан се поддържа от външният министър Радомир Богданович. Милошевич прави така, че на всичко е дадена необходимата законност. Приет е закон за национална отбрана с поправка, която разрешавала организацията на доброволните отряди (паравоенните) да бъде поставена под командването на ЮНА или на организацията за териториална отбрана. Богданович казва: „Така започна Аркан. В начало началото аз наблюдавах това като представител на съвета за сигурност, а после това беше поето от генерал Симович и други генерали. Не само Аркан, но и други доброволни отряди бяха създадени по този начин, тоест, като елемент от ЮНА или от териториалната отбрана на тази територия”.
Генерал Томислав Симович е сръбски министър на отбраната. Той също потвърждава връзката между правителството и „Тигрите”. „До колкото аз знам, Аркан действа с директната благословия на сръбското правителство в областите на Словения, Западен Срем и Бараня. Известно бе, че те не са единствените доброволци”.
Добрица Гаич-Глишич била секретарка на генерал Симович. В своята книга „Сръбските военни” тя отбелязва, че генерал Симович имали пряка връзка с Милошевич. Двамата мъже говорели всеки ден и лично се срещали. След консултации с Милошевич, министърът на отбраната разрешава обучението на паравоенните части и финансирането на тяхната екипировка и заплати.
Много офицеи от ЮНА са вбесени от грубостта на паравоенните и пряката им връзка с Милошевич, която пренебрегва традиционния военен ред за получаване на заповеди. Драган Вуксич, бивш армейски офицер, твърди: „паравоенните бяха подкрепяни политически от Милошевич. Някои офицери се противопоставяха на това и бяха освободени от армията. Други офицери даже бяха бити от Аркан и паравоенните, когато ги питали, какви били те и какво правели в района, за който отговаряли.
Още по-разобличаващ в изказването си е паравоенният лидер и военопрестъпник Войслав Шешел: „Милошевич организира всичко. Той събра доброволците и ни даде специални казарми – „Бубан поток”, униформите, оръжията, военната техника и автобусите. Всички наши части бяха под командването на Краина (сръбската армия), или армията на (босненската) Република Сръбска, или на ЮНА. Разбира се, не вярвам, че той е подписал нещо. Това бяха устни заповеди. Нито един от нашите разговори не е записван и аз никога не носех хартия и молив, когато разговарях с него. Негови главни хора бяха командирите. Нищо не можеше да се случи от сръбска страна без заповед на Милошевич или без негово знание”.